Глен Кук
Бялата роза (59)

58.
Краят на войната

После забелязах Гарвана.

— Проклет глупак!

Облегнат на Чудака, той се влачеше мъчително, но носеше оголен меч и на лицето му беше изписана целеустременост.

Сигурни неприятности! Крачките му не бяха толкова нестабилни, колкото искаше да изглеждат.

Не е нужно да си гений, за да разбереш какво си е наумил. От простичката гледна точка, чрез която оценяваше нещата, възнамеряваше да се реабилитира пред Глезанка, като довърши стария й ужасен враг.

Разтреперих се отново, но този път не от страх. Ако някой не предприемеше нещо, налагаше се аз да се озова право в средата; да застана там, където трябваше да правя избор, да действам — и нищо от стореното от мен не би ощастливило присъстващите.

Опитах се да се успокоя като проверя превръзката на Господарката.

Над нас се надвеси сянка. Втренчих се в ледените очи на Мълчаливия и в по-състрадателното изражение на Глезанка. Магьосникът хвърли потаен поглед към Гарвана — и той се намираше между чука и наковалнята.

Господарката се вкопчи в ръката ми. Нареди:

— Вдигни ме!

Така и сторих. Беше слаба като новородено котенце, налагаше се да Я подкрепям.

— Не още — каза Тя на Глезанка, сякаш момичето можеше да я чуе. — Той не е свършен все още!

Бяха успели да отсекат ръка и крак на Властелина и ги бяха хвърлили на кладата. Ловеца стискаше врага си така, че да могат да обезглавят чудовището. Гоблин и Едноокия стояха наблизо и чакаха да я получат, готови да хукнат като побеснели. Няколко от Стражите посадиха сина на дървото. Във висините се носеха вятърни китове и скатове. Други, заедно с Покорените, преследваха Псето Жабоубиец и останките от племената в гората.

Гарвана се приближаваше. А аз все още не знаех каква позиция да заема…

Този кучи син Властелина беше силен! Уби дузина души, преди да приключат с насичането му, но дори и тогава още не беше мъртъв. Досущ като Хромия, главата му продължи да живее.

Беше време да се намесят Гоблин и Едноокия. Жаболикият дребосък сграбчи още живата глава, седна и я стисна здраво между коленете си. Чернокожият магьосник заби в челото на чудовището цяла педя дълъг сребърен клин и го вкара право в мозъка. Устните на Властелина продължиха да оформят проклятия.

Клинът щеше да залови зловещата му душа, а главата — да иде в пламъците. Когато изгореше, щяха да изровят клина и да го забият в ствола на сина на дървото. Така тази черна душа щеше да бъде окована за един милион години. Стражите донесоха и останките от Хромия до кладата, но не бяха намерили главата. Просмуканите стени на ямата на дракона се бяха свлекли върху нея. Гоблин и Едноокия метнаха огън върху купчината дърва и пламъците бликнаха нагоре, сякаш изгаряха от желание да завършат мисията си.

Стрелата на Хромия беше улучила Господарката на няколко пръста от сърцето, в средата между лявата Й гърда и ключицата. Признавам, че изпитвам известна гордост, задето успях да я извадя при такива ужасни условия и без да убия пациентката. Трябваше обаче да се сетя да обездвижа лявата Й ръка…

Сега Тя я вдигна и посегна към Глезанка. С Мълчаливия бяхме озадачени — но само за миг.

Господарката привлече момичето към себе си. Не Й беше останала сила, тъй че очевидно Глезанка позволи да бъде придърпана. После древната сянка на злото прошепна:

— Ритуалът е приключен! Наричам те с истинското ти име, Тони фиск!

Глезанка изпищя беззвучно, а зануляването бързо започна да отслабва.

Мълчаливия се намръщи. Цяла вечност стоя, разкъсван от мъка — разкъсван между клетвата си, любовта и омразата, и може би и измъчван от представата за задължение от по-висш порядък. По бузите му се стекоха сълзи. Имах си едно отдавнашно желание, но бях готов да се разплача и аз самият, когато то се изпълни.

Той заговори.

— Ритуалът е завършен! — Изрече го, оформяйки думите мъчително трудно. — Наричам те с истинското ти име, Доротея Сенджак! Наричам те с истинското ти име, Доротея Сенджак!

Струваше ми се, че в този миг ще припадне, но не стана така.

Припаднаха жените.

Гарвана продължаваше да се приближава, тъй че имах още един проблем на всичкото отгоре.

Двамата с Мълчаливия се взирахме един в друг. Подозирам, че и моето изражение е било на разкъсван от инквизитори затворник. После той кимна през сълзи. Помежду ни цареше мир. Коленичихме и разделихме двете жени. Докато напипвах пулса на Глезанка, той ми се стори притеснен.

— Ще се оправи! — казах му.

Също и Господарката, но това не го интересуваше.

Все още се чудех доколко всяка от тях двете бе очаквала този миг. Доколко всяка бе предусещала съдбата си. С това бе настъпил краят им като сили от всемирен мащаб. Глезанка вече не разполагаше със зануляването, а Господарката — с магия. Бяха се изключили взаимно.

Разнесоха се писъци. Килимите се издигаха неуправляемо. Всички Покорени бяха държани в Покорство от самата Господарка и след случилото се в Равнината, Тя беше подсигурила съдбата си чрез тяхната съдба. Така че и тяхната магия изчезна — умряха бързо и мъчително. А и на самото бойно поле не бе останала да се вихри много магия. Ловеца също беше пътник, премазан до смърт от Властелина. Надявам се, че умря щастлив.

Но краят още не бе настъпил, защото оставаше Гарвана.

На петдесет крачки от нас той пусна Чудака и връхлетя като преродената мъст. Беше втренчил очи в Господарката, макар че от самите му стъпки можеше да се разбере, че Той е на сцената и се кани да извърши подвиг, за да спечели отново Глезанка.

Е, Знахар? Ще допуснеш ли да се случи?

Пръстите на Господарката трепнаха в ръката ми. Пулсът Й беше слаб, но се усещаше. Може би…

Може би трябваше да блъфирам.

Вдигнах лъка си и стрелата, която бях извадил от Хромия.

— Гарване, спри!

Не ме послуша. Мисля, че изобщо не ме и чу. О, проклятие! Ако не спреше… Положението щеше да излезе извън контрол.

— Гарван! — изревах и опънах лъка.

Този път спря и се втренчи в мен така, сякаш се опитваше да си спомни кой точно съм.

Цялото бойно поле потъна в тишина. Всички ни гледаха. Мълчаливия се стараеше да премести Глезанка встрани, но сега я остави, извади меча си и се увери, че се намира между нея и възможната опасност. Беше почти забавно — двамата стояхме, досущ като близнаци, на стража над жените, чиито сърца никога нямаше да спечелим.

Едноокия и Гоблин тръгнаха към нас. Нямах и най-малка представа на чия страна ще застанат. Във всеки случай не исках да забърквам и тях. Този сблъсък беше само между Гарвана и Знахаря.

Проклятие! Три пъти проклятие! Защо той просто не остана встрани?

— Всичко приключи, Гарван! Няма да има повече убийства! — Мисля, че гласът ми трепереше. — Чу ли? Битката е загубена и спечелена!

Той погледна към Мълчаливия и Глезанка, а не към мен. И пристъпи една крачка.

— Значи искаш да си следващият мъртвец?

Проклятие, никой досега не бе успял да му изиграе номер. Нима аз щях да съумея? А явно се налагаше!

Едноокия спря на безопасните десет крачки встрани.

— Какво правиш, Знахар?

Треперех. Бях съсредоточил цялата си сила в раменете и ръцете, макар че гърбът започваше да ме боли от усилието да държа тетивата опъната.

— Ами Брестака? — попитах с гърло, стегнато от притеснение. — Ами Лейтенанта?

— Не са добре — отвърна той, като ми каза онова, което вече знаех в сърцето си. — Мъртви са. Защо не оставиш лъка?

— Когато той остави меча!

Брестака ми беше най-добрият приятел повече години, отколкото мога да преброя. Сълзи замъгляваха полезрението ми.

— Мъртви са… Значи сега аз съм командир, нали така? Единственият оцелял старши офицер? Нали?! Първата ми заповед е, че сключваме мир! Веднага! Господарката направи победата ни възможна. Тя се пожертва заради това и сега никой няма да Я докосне! Не и докато съм жив!

— Значи ще променим положението! — отвърна Гарвана и тръгна напред.

— Проклет упорит глупак! — изкрещя Едноокия и се хвърли към него.

Чух Гоблин да се промъква зад гърба ми. Твърде късно, твърде късно… В Гарвана се криеше много повече огън, отколкото някой от нас подозираше. И не беше просто леко полудял…

Изкрещях:

— Не! — и пуснах стрелата.

Тя го улучи в бедрото. Точно от онази страна, от която имитираше осакатяване. На лицето му се изписа изумление, когато се препъна. Проснат на земята, с отлетял на осем крачки меч, той се взря в мен, все още неспособен да повярва, че не съм блъфирал.

И аз самият трудно си вярвах.

Чудака изпищя и се опита да ме нападне. Почти не го виждах, когато го ударих по слепоочието с лъка. Той се отдалечи и се засуети над Гарвана.

Мълчание и покой се възцариха отново. Всички ме гледаха. Завъртях лъка си.

— Оправи го, Едноок! — и изкуцах до Господарката.

Коленичих, вдигнах Я и Тя ми се стори ужасно лека и крехка за човек, който е бил толкова страховит. Последвах Мълчаливия към онова, което беше останало от града. Казармите още горяха. Представлявахме странно зрелище — и двамата понесли жени.

— Свиквам заседание на Отряда довечера! — подметнах на един от събратята си. — Всички да присъствате!

И аз самият не вярвах, че съм способен да го направя. Пренесох я през целия път до „Синия Уили“. И глезенът дори не ме заболя, докато не я положих на леглото.