Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (27)

26

На другата сутрин, малко след като „Пийпъл“ се появи по вестникарските будки, Джоузеф Уилоуби и Реджиналд Стейн, двамата най-крупни акционери на „Супракорп“ и членове на управителния съвет, позвъниха на секретарката на Патрик Шанън и поискаха незабавна среща с него. Пристигнаха след десет минути, почервенели от гняв и тържествуване. Най-после Шанън им беше дал повод в ръцете за открито обявяване на война, който те дълго бяха чакали.

— Какво смяташ да направиш за цялата тая каша? — премина в настъпление Уилоуби като размаха екземпляр на „Пийпъл“.

— Още преди година те предупреждавах, че най-доброто, което можем да направим с „Елстри“, е да я продадем. Но не би. Както обикновено Патрик Шанън имаше един от умопомрачителните си пристъпи на гениалност и трябваше да стане, както е казал той — продължи атаката Реджиналд Стейн и в тона му звучеше отмъстително задоволство.

— Седнете, приятели. Ще ви кажа какво смятам да правя — каза им весело Шанън.

Те седнаха и Шанън им изложи намеренията си. Когато свърши Уилоуби скочи разярен:

— С други думи „Елстри“ е на пълна загуба трета година по ред? И ти наричаш това начин на управление на капиталите? Загубихме почти сто милиона долара с твоята „галеница“, момчето ми. Не се съмнявам, че си даваш сметка какво отражение е дало това на целокупната печалба на корпорацията!

Шанън безмълвно кимна с глава. Нямаше смисъл да прекъсва Уилоуби. И при това той беше прав.

— Да не говорим за акциите ни — пригласяше горчиво Стейн. Подскочиха нагоре няколко пункта, когато се разнесе новината за новия ти ход, и цялата възбуда около милионите, които пръсна за реализацията му, но не ща дори да помисля как ще вървят акциите, когато днес борсата затваря. А пък като се разчуе новината, че смятаме да прекратим цялата операция „Принцеса Дейзи…“ мамка му, Шанън, искаш ли да се обзаложим с колко пункта ще паднат акциите на „Супракорп“? Искаш ли, Шанън? Колко ще са според тебе? — изръмжа той.

— Не знам, Редж, но нямам намерение да разисквам този ход с вас. Казах ви какво възнамерявам да правя. Аз взех решението и аз заставам зад него.

— Не разчитай на това, надуто копеле! — извика Уилоуби. — Ще свикам извънредно заседание на управителния съвет, Шанън, и ще изритам мръсния ти задник от „Супракорп“ даже това да е последното нещо, което правя през живота си. До гуша ми дойде от твоята така наречена независимост, от твоето разточителство и изхвърляния. Ще намерим някой, който да не пръска милиони на вятъра заради скапаните си прищевки. Ако не беше се побъркал по онова момиче Валенски, може би щяхме да се спасим от това зачукване или поне отчасти. Това е твоя собствена грешка и аз ще те разпъна на нея. Твърде много станаха своеволните ти решения, Шанън!

— При всички случаи ще свикаме заседание — каза Шанън. — Готов съм да се срещна с управителния съвет, когато пожелаете. Но сега, господа, бихте ли ме извинили? Имаме още седем клона и аз наистина трябва да се занимая със значителен брой въпроси.

След като двамата разгневени мъже напуснаха кабинета, Шанън седна и мисли няколко минути. Още няколко от членовете на управителния съвет имаха склонност към предпазливост и консерватизъм, горе-долу колкото Джо и Редж. Имаше постоянни проблеми с тази групичка през кратките години, в които бе оглавил „Супракорп“. Все още не го познаваха достатъчно добре, за да са убедени напълно в здравия му разум, но докато печелеше пари за тях, бяха готови да го търпят, колкото и да не го харесваха. „Супракорп“ беше достатъчно могъща корпорация, за да преодолее проблема с „Елстри“ в дългосрочен план и те го знаеха не по-зле от него, но това беше най-добрата възможност, която се отдаваше на Джо и Редж, и бандата им да се отърват от него — сега, а вероятно и в бъдеще. Вчера, когато взе решението да предпази Дейзи от онова излагане на показ, което щеше да осигури успеха на кампанията, не бе постъпил като делови човек, призна пред себе си Шанън. Като делово решение беше отвратително. Бе претърпявал и други загуби, но никога поради причини, които можеше да контролира. Беше поемал риска да се провали много пъти, но никога, никога заради друг човек. Но не можеше да си позволи да победи отново за сметка на Дейзи, докато все още имаше право на избор. А ако нямаше такова право, работата така или иначе не го интересуваше. Всяко зло за добро, защото беше напълно възможно управителният съвет да гласува изхвърлянето му от „Супракорп“.

— Тъй че… майната й на тая врява! — каза на глас Шанън и като се ухили, се залови отново за работа.

Цяла сутрин в студиото на Норт се предаваше от ръка на ръка един брой на „Пийпъл“. Снимаха рекламен клип за „Плентърс Пийнът“ и се наложи да направят петдесет и четири последователни дубъла на кадър, където една прочута бейзболна звезда изяждаше фактически два фъстъка и произнасяше четири стихчета за достойнствата на „ядките с вкус на току-що извадени от фурната“, като същевременно отваряше нова кутия и я вдигаше пред камерата. Това изключително постижение на координация „ръка-око-уста“ не позволи на никого да сподели реакцията си от прочетеното, докато не настана време за обедна почивка. Най-после Уинго, Арни Грийн, Ник Гъркът и Норт имаха възможност да се съберат със сандвичи в ръка зад плътно затворената врата на стаята на Норт.

— Никога не трябваше да я набутвам в тази мръсотия — изрече Ник с мрачно изражение. — За всичко съм виновен аз.

— Типично за теб — поемаш отговорността за всичко, включително програми, наводнения и урните с фалшиви бюлетини — каза язвително Уинго.

Ник опечалено поглади с пръсти косата си.

— Да бъдем честни, Уинго, всичко започна от косата й, за което съм виновен само аз. Хей, помниш ли как се разфуча, когато се опитахме да я привлечем в новата си рекламна компания?

— Ник — изсъска Уинго — би ли могъл да ни спестиш възпоменанията си?

— За какво говориш, Ник? — попита Норт с неочакван интерес.

— А, глупости и хич не ми пука дали ще го узнаеш — отвърна Ник. — Уинго и аз имахме намерение да се отделим и да започнем самостоятелно работа, ако Дейзи приемеше да стане наш продуцент. Но тя ни показа среден пръст и ни посочи правия път — лоялност, която ти дължим и всякакви такива овчи барабонки, конски фъшкии и още осемнайсет вида говежди изпражнения. Само да беше я чул отнякъде!

— Норт, просто не искам цял живот да бъда оператор — опита да се защити Уинго. — Мога да бъда режисьор, въпреки че Дейзи не го вярва.

— Кога се случи това? — поиска да узнае Норт.

— Може би преди година, може би повече и трябва да ти кажа, че хич не беше мила с нас — отвърна Уинго. — Толкова разярена не бях я виждал, по-зле от оня случай, когато хората на Синемобил се загубиха в Аризона и трябваше цял ден да се пържим под една шатра като банда скапани бедуини.

— Неее — намеси се Ник — мисля, че беше по-бясна, когато снимахме в Мексико и шимпанзето, което участваше в рекламата, отмъкна в дупката си куфара и си игра с него шест часа, вместо да се помъчи да го изтърбуши, така че да покажем колко е як. Помните ли какви приказки издума, докато го накара да излезе оттам?

— Сигурен съм, че никой от вас не е виждал Дейзи истински разгневена — рече скръбно Арни. — Защото не присъствахте в деня, когато откри, че собственикът на бюфета е писал в сметката ни пет кила пушена сьомга — тогава снимахме за Оскар Мейер и поднасяхме само продукти на клиента. Това се казваше бяс! Никога няма да намерим продуцент като нея.

— Момчета, защо не изчезнете от стаята ми? — процеди през зъби Норт. — Ако ми трябваха оплаквачки, щях да отида на някое ирландско погребение — поне от етническа гледна точка щеше да бъде автентично.

— Я си го наври, Норт — каза Уинго. — Ти си по-разстроен от всички нас. Мислиш, че ще ни избудалкаш? — Норт го изгледа и не отговори нищо.

— Никога не съм предполагал защо работи толкова много — рече Арни, натрапчиво преследван от историята, поместена на страниците на „Пийпъл“. — Не е чудно, че почти не й оставаше време за личен живот. Горкото дете.

— Слушайте — каза рязко Норт — искам тази тема да бъде забравена — сега и завинаги. Никой от нас не познаваше истински Дейзи и никой от нас не я разбира и сега напълно, въпреки това списание, тъй че — бихте ли престанали да си чешете езиците по този въпрос и да се заловите с работа? Имайте предвид, че това съвсем не е молба.

Тримата мъже се изнизаха от стаята на Норт и той заключи вратата след тях. После извади току-що получения от Англия обектив за кинокамера, който струваше двадесет и пет хиляди долара, и започна спокойно, систематично и методично да го унищожава. Той не знаеше друг начин да скърби, дори нямаше представа, че скърби, а най-малкото пък щеше да признае за кого скърби, но никога повече през живота си Фредерик Гордън Норт не посети Венеция.

 

 

Ванеса Валериейн позвъни на Робин в мига, когато прочете материала в „Пийпъл“.

— Изпрати бързо долу някой да ти купи списанието и след половин час ще се срещнем за обяд. Не бих изтраяла до вечерта, за да седнем и да поговорим за това. О, Робин, скъпи, това е просто сензационно!

Веднага щом се настаниха на масата в „Ла Кот Баск“, без никакво предисловие Ванеса впи очи в Робин.

— Слушай внимателно, скъпи, основното, което трябва да се помни, е откога я познаваме. Ние бяхме най-първите й приятели, първите й спонсори, първите хора, които й подадоха ръка, без да знаят абсолютно нищо как и защо е трябвало да се бори това смело, удивително малко съкровище.

— Помогнахме й първи, когато никой не се интересуваше от нея — повтори Робин.

— Защото — продължи Ванеса, без да обръща никакво внимание на мъжа си — почувствахме рядката й душевност, красотата на духа, която другите не забелязваха. И винаги сме знаели, че има нещо прекрасно, удивително в това дете — нейната чувствителност, Робин, нейната очарователна скромност и нежелание да приема подаръци или покани, защото не е можела да отговори със същото — като че ли това би могло да има някакво значение за нас! Слава Богу, можахме да й помогнем с поръчките за портрети и с дрехи — просто не знам как щеше да се оправи без нас!

— Нямаше да се оправи, скъпа — увери я Робин. — Убеден съм, че всеки, който ни познава, ще го разбере.

— Не знам как ще дочакам бала в Зимния дворец — тя ще бъде щастлива да види няколко близки лица сред тълпата. Чувствам, че трябва да я закрилям, Робин. Почти като майка. И сега вече ще мога открито да кажа на всеки какво наистина се случи на яхтата — на всички ония, които ме преследваха с отвратителните си въпроси… и порочни подмятания. Най-после ще имам свободата да разкрия истината, без да извърша предателство към Дейзи.

— А какво наистина се случи, Ванеса?

— Не се тревожи за подробностите, скъпи. Ще измисля нещо.

 

 

Беше мрачна, дъждовна утрин в Уудхил Мейнър — твърде противно време за началото на септември, който обикновено беше хубав в Англия. Рам беше седнал за закуска и не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че днес по обяд — поради часовата разлика — във всички вестникарски павилиони на Америка ще се появи броят на „Пийпъл“ със снимката на Дейзи на корицата. Пред него бяха поставени яйца от пъдпъдъци, варени точно три минути и половина и той ги гледаше без никакъв интерес. Звънна на прислужника, който поднасяше закуската му.

— Томсън, защо няма сладко от цариградско грозде?

— Ще запитам, сър — след секунди той се върна. — Бакалинът е обещал да им го достави за вчера, но не успял, защото камионетката му се развалила. Готвачката съжалява много, че се е получило така.

— Няма значение, Томсън. Не е толкова важно — Рам продължи да седи неподвижен в столовата на своята къща, която се намираше в един от най-закътаните краища на плодородния Девън. Размишляваше колко души от съседното градче ще прочетат списанието. Естествено, в Лондон броят щеше да се получи още на следващия ден. И в Париж, Рим, Мадрид — не по-късно от седмица щеше да бъде разпространен навсякъде. Без да докосне закуската си, Рам слана от масата и отново звънна.

— Излизам, Томсън. Кажи на готвачката да осигури за днес сладкото от бакалията. Ако не може, отиди до града и сам изпълни поръчката.

Взе ловната си пушка и тръгна из земите на своите деди. Скиташе безцелно из полята и мислеше за интервюто и снимките, които беше дал на кореспондента на „Пийпъл“. Щеше да се получи унищожителен материал. Да, тя щеше да бъде унищожена. И никога нямаше да се възстанови от това. Беше се погрижил да е така.

Значи, снимката щеше да бъде отпечатана на корицата. Дали наистина? Рам гледаше втренчено мокрите поля и си представяше лицето й — смачкано, разкъсано, избодено; виждаше кръвта, която се стичаше от ноздрите й, от ушите, от очите. За няколко минути картините във въображението му го крепяха, но тогава отново я виждаше както в нощта на Четиринайсети юли — облечена в бялата си рокля тя танцуваше, летеше щастлива от ръка на ръка, пламенна и невинна, очите й блестяха от радост и възбуда, косите й се вееха, разбъркваха… тя се смееше, смееше, танцуваше… танцуваше с всички, освен с него… тогава разбра, че тя трябва да бъде негова или той щеше да умре.

 

 

Рам не се завърна за обяд, нито за чая през оня дъждовен ден. Госпожа Гибсън, икономката, започна да се безпокои за своя господар, винаги толкова акуратен в навиците си.

— Навън е толкова ветровито и времето въобще не е подходящо да се ходи на лов — оплака се тя на прислужничката Сали. — Няма да намери никакъв пернат дивеч. Веднага си го помислих, когато го видях да излиза с пушката, но какво бих могла да кажа аз.

— Господата трябва да се занимават със спорт — отвърна философски прислужничката.

— Ще си докара някоя пневмония в това време, а готвачката му беше изпекла такъв чудесен стек за обяд — промърмори госпожа Гибсън.

— Някой чука на задната врата, ще проверя кой е — съобщи Сали на икономката, която беше започнала да оглушава прогресивно през дългите години на служба в Уудхил Мейнър.

— Който и да е, кажи му да си изтрие краката, преди да влезе в кухнята.

Писъците на прислужничката проникнаха през глухотата на госпожа Гибсън, достигнаха до най-отдалечените кътчета на къщата, проникнаха в крилото, построено по времето на Елизабет I, в крилото, което беше достроено през царуването на кралица Ана, в избата от времето на Едуард. Във всяка стая нагази благословена от времето, красива стара къща отекваха писъците на прислужничката, която отвори вратата. На прага стояха селяни и държаха в ръце тялото на Рам. Половината му череп беше пръснат от изстрела, но нямаше и следа от кръв, защото часове наред дъждът бе къпал мъртвото му тяло.

Вечерта, когато накрая хората от местната погребална къща отнесоха тялото на мъртвеца, двете жени се сгушиха в кухнята пред чашка бренди. Със зачервени от плач очи, Сали рече объркана:

— Госпожо Гибсън, защо господата не са по-внимателни? Никога не ми е харесвало, когато видя някой със заредена пушка да излиза на лов — не, никога, няма значение колко добър стрелец е той. Хич не ме интересува спортуването. Горкият принц Валенски.

— Сали, скоро друг Уудхил ще заеме мястото му, щом адвокатите привършат работата си. Чудя се кой ли ще е той? — успокои я госпожа Гибсън. — Времето ще го покаже, предполагам. Както винаги.

 

 

Никой не гледа така дълго и съсредоточено снимката на Дейзи на корицата на „Пийпъл“, както почитаемата Сара Фейн. Никой не прочете толкова внимателно материала, запомняйки почти всяка дума от него, както почитаемата Сара Фейн.

После застана пред огледалото и вдигна списанието, за да сравни образа си със снимката на корицата. Най-сетне по лицето й пробягна задоволство, което постепенно се превърна в удовлетвореност. Бяха нужни стотици години, за да се отгледа това лице на английска роза.

Да, много, много приятно лице, ако човек харесва подобен тип лица, размишляваше Сара Фейн. В действителност, трудно би могло да се желае нещо по-очарователно. Думите ми биха могли да се приемат като комплимент… доста странен комплимент… който тя никога не трябваше да повтаря… или забравя… но все пак… да, решително, това беше комплимент.

Тя хвърли списанието в кошчето и продължи да се облича. Винаги беше толкова пунктуална, че можеше да си позволи да се помае малко, съзерцавайки с възхищение годежния си пръстен с трийсет и два каратов диамант — прекалено голям, за да бъде вулгарен. Мислеше за прелестния живот, който се разкриваше пред нея като бъдеща съпруга на най-богатия петролен магнат от Хюстън. Богатството му надхвърляше пределите на разума, на чувствата. Светът щеше да й принадлежи. Семейството на майка му произхождаше от Спрингфилд, щата Илиноис и имаше в рода си двама вицепрезиденти на Съединените щати, един сенатор и един от подписалите Декларацията за независимост. Един от прадядовците по бащина линия беше прочут разбойник по време на заселването на Дивия Запад. А такава комбинация много се котираше в Америка като еквивалент на кралски произход. Сара Фейн се кълнеше пред себе си, че няма нищо по-хубаво от това да си неомъжена в годината след появяването ти в светския живот. Но нямаше как да отрече — само пред себе си, естествено — че бе се справила зле със задачите си. Все пак накрая успя да постигне своето. Животът в Хюстън, където несъмнено щеше да бъде кралица, бе забележително цивилизован. Щяха да пътуват много. И той наистина я боготвореше, напомни си сама. Беше толкова осезаемо, че тя усещаше миризмата му, която я обгръщаше като дим от огън, разпален пред някой идол. Неговото обожествяване й бе създало образ, чието съвършенство дори самата тя не би могла да пожелае. Каквото и да криеше бъдещето, той бе изключително подходящ за първи съпруг.

 

 

Дейзи спа дълбоко като емоционално изтощен човек до предела на възможното. Събуди се рано, изпълнена с радостно усещане, сякаш пренесло се от съня. Споменът за сънищата й избледнял, в паметта й сияеше само един отрязък — почти мигновено, ярко изображение: тя и Даниел, хванати за ръка, се носеха като вятъра през огромна разцъфнала ливада и Дани тичаше леко и бързо като самата нея. Това беше всичко. Дейзи лежеше в леглото, обливана от вълни на щастие, толкова сияйно, осезаемо, че не смееше да мръдне от страх да не изчезне чудото на това загадъчно изображение. Беше ли се случвало това някога? Бяха ли тичали те заедно, хванали се за ръка? На колко ли години бяха? Дейзи нямаше спомен за такова изживяване, но чувстваше дълбоко в душата си, че то се беше случило. Ако пък не, бе станало в съня й и споменът за това бе по-жив от самата действителност. Бе се превърнало в част от нейното съществуване, изкристализирало в цвят и светлина, и усещане, че се носиш като перушинка. Тя и Даниел бяха тичали заедно през тази нощ и двете бяха щастливи. Неизказано щастливи. Заедно и равни.

Магията на съня не си отиваше, възторженото изображение стоеше пред очите й, дори когато телефонът иззвъня и Дейзи си даде сметка, че вече е късно и трябва да бърза. Облече джинси и синя памучна блузка по врага, обу сандали. Нетърпеливо прибра косата си и я завърза здраво. После завърза на главата си голяма кърпа в морскосиньо и червено, така че нито едно кичурче да не се подава от нея. Откри огромни слънчеви очила и когато ги постави на очите си и се огледа, остана доволна — никой не можеше да я разпознае. Беше малко след девет. Телефонът бе звънял десетина пъти, после спря и след това зазвъня отново.

Дейзи закачи каишката на Тезей и избяга навън, далеч от телефона, далеч от контакта с всеки, който би се опитал да я намери. Спря едно такси и потеглиха през сутрешния трафик на Сохо по Парк Авеню, после на запад и прекосиха парка на 72-а улица. Когато приближиха към „Шийп Мидоу“, тя слезе от таксито, плати и пусна на воля Тезей. Около нея разхождаха кучета, деца играеха с топка, на друго място играеха волейбол, млади двойки се бяха излегнали на одеяла и се приличаха на утринното слънце, настанени така удобно, като че ли цяла нощ бяха прекарали там. Дейзи приседна на тревицата и се загледа във високите сгради, които заобикаляха парка.

След няколко минути Дейзи усети, че като прилив я залива едно непознато чувство, което не можеше да определи, но беше сигурна, че то е важно. Опита се да долови същността му, но това не стана веднага. Едва когато видя Тезей да тича волно, лудо бродещ от единия край на парка до другия с енергията на куче, държано под строг контрол, започна да разбира. Чувстваше се свободна. Сякаш някакъв хаос от отломки от миналото бе пометен от душата й. Късове, полепнали от кал и тиня, като предмети, извадени от отдавна потънал кораб. Парчета, които я държаха окована във вериги. Това противно бреме бе тежало върху съзнанието й твърде много. Имаше нужда да се освободи от миналото, преди да се гмурне във водите на бъдещето. С един брутален удар Рам беше прекъснал оковите, които я държаха в плен на безразсъдни табута, страхове и тайни. Една жестока изненада я изведе от лабиринта, навън, където можеше да диша свежия и чист въздух. Видя отново Рам, излегнат на шезлонга в „Ла Маре“, да й дава знак с ръка, но този път почувства, че му прощава и това беше първата й крачка, която щеше да й помогне да го забрави.

Едно изпоцапано момченце се спъна в краката на Дейзи, падна и се разрева. Тя го прегърна и започна да го успокоява, докато пристигна майка му, без да бърза много, да го прибере. На гърба й висеше специална бебешка носилка с друго бебе. Дейзи предаде детето и се върна към мислите си.

В Лондон беше попитала Шанън как може да пропъди от мисълта си чувството за вина за състоянието на Дани, просто защото разумът й казваше, че тя не е виновна. Той й беше отговорил, че може би е нужно да замести грешната истина с друга, която беше вярна. Но ако имаше и трети път? Просто да престане да мисли за това? Защо тя трябваше да разпределя вината? Защо бе нужно да се чувства ограничена завинаги от това, което баща й и майка й са сторили един на друг, на нея и на Дани?

Твърдението на Рам, че Дани би могла да има нормално детство, не се потвърждаваше от многобройните спомени, които имаше от времето, прекарано в Биг Сур. Още от най-ранното си детство тя беше забелязвала разликата между нея и Дани. Нейният сън за тичащите момичета през обсипаната с цветя поляна не можеше да бъде действителност. Дани никога не би могла да тича така. Но лъжите на Рам бяха отпечатани в списанието и никакво отричане или обяснение не биха променили общественото мнение по отношение на истината. Имаше ли това значение? Всички, които можеха да бъдат засегнати, бяха мъртви; тя беше единственият останал жив човек, който се безпокоеше. Но това се беше случило толкова отдавна. Обвиненията в стари грехове я накараха да разбере колко много самата тя е била заплетена в мрежата на миналото.

Внезапно Дейзи се отзова на бойната линия между четири подскачащи и викащи момчета, които хвърляха над главата й пластмасов диск. След няколко минути играта се премести настрани, бойните викове стихнаха постепенно и мислите й се върнаха към друго едно усещане, с което се мъчеше да се пребори толкова често през живота си — усещането, че е един натрапник, че не е принцеса Дейзи и няма правото на тази титла. Изведнъж видя всичко толкова ясно, че ахна от изненада. Тя не се чувстваше принцеса Дейзи, защото Дани не беше принцеса Даниел. През цялото време, когато Дани живееше скрита от чуждите погледи, тя мислеше за нея, чувстваше се обвързана с нея, по-тясно, от която и да е сестра. Съзнанието, че Дани е обречена да не порасне никога, й пречеше да приема щастието, чувстваше, че няма право да изживява с цялата си душа радостите, които й поднасяше животът. Но сега! Дани и тя бяха отново заедно. На снимката в „Пийпъл“ стояха двете, тя бе прегърнала сестра си, от която я откъснаха толкова отдавна. Раздялата им беше свършила. Веднъж и завинаги обществото трябваше да приеме кръвната им връзка. Дейзи вече можеше да приеме, че Дани е посвоему щастлива и нищо, от което тя би се лишила, не би могло да я направи по-щастлива. Дейзи нямаше власт да промени миналото. Това беше невъзможно. Това никога не е било възможно.

А в оня сън, в съня… и двете се чувстваха щастливи.

С големи скокове Тезей дотича до Дейзи. В зъбите си внимателно стискаше един гълъб и го положи в скута й. Птицата не беше ранена и Дейзи, която познаваше добре дръзкото гангстерско поведение на нюйоркските гълъби, не се учуди, когато я видя да се отдалечава с походка на засегнато достойнство.

— Ах ти, Тезей! Лошо куче! — защо пък не, помисли тя, нека си улови още един, ако може. Та той дори не ги убива.

Хайде, Тезей! Тичай, тичай на воля, доброто ми кученце!

Какво бе искала винаги? Свободата да бъде самата себе си? Така, слава Богу, ще не ще беше постигнала това посредством текст от стотици думи и снимки — черно-бели и в цветове. Въпреки неточностите на Рам, двойният живот, който беше водила, като обикаляше около хората с конете, за да спечели нари и да издържа Дани в интерната, сега беше обществено достояние. И какво от това? Никога не беше продавала портрет, от който да се срамува. И кого засягаше това, че прие договора с „Елстри“, за да откупи освобождението си от Рам? Имаше право да разполага със себе си както сама реши — като всяка друга жена. Не трябваше да се безпокои и за името Валенски — тя беше една Валенски и можеше да прави с името си каквото пожелаеше. Какъв надут глупак изглеждаше Рам със своите думи. Дейзи знаеше съвсем точно коя е тя и че „Супракорп“ ненапразно бе платила един милион долара, за да получи правата над един образ, който може да бъде сниман и интервюиран, образ, който беше потенциално печеливш и донякъде се доближаваше до една личност, наречена принцеса Дейзи. Тя беше наясно с разликата между създадения образ и действителната личност и това е, което имаше значение. Хората, чието мнение я интересуваше, знаеха разликата — Кики, Люк, Анабел, дори Уинго и Ник Гъркът. И Норт. Да, Норт наистина познаваше разликата. Може би затова беше толкова разярен от нейното решение.

И Патрик Шанън. Дейзи внимателно огледа занемарената трева на „Шийп Мидоу“, преди да се излегне върху нея. Патрик Шанън. Той я обичаше. Не беше влюбен в идеята за „Принцеса Дейзи“ — обичаше Дейзи. Беше толкова разстроена вчера, че не успя да възприеме изцяло значението на думите му. Но сега, когато лежеше на тревата в Сентрал Парк и съзерцаваше небето на Ню Йорк, сърцето й — преживяло толкова много през последните двадесет и четири часа — подскочи лудо, като сърце на ловджийско куче, заобиколено от фазани. Доколко прекрасното ново чувство за решителност, за свобода, доколко мъдростта на разсъжденията й и безпогрешната интуиция за постоянна промяна бяха породени от увереността, че Патрик Шанън я обича? Доколко всичко това бе породено от осъзнаването на факта, че тя самата го обича, както никога не бе обичала друг мъж и никога нямаше да обича?

Дейзи скочи на крака. Имаше още един въпрос, който категорично не се нуждаеше от отговор. По дяволите всякакво премерване, претегляне, внимателно оглеждане, опипване, въздържане, премисляне на всяка стъпка, за да се предпази, винаги, за да предпази себе си. Край! Тя погледна часовника си.

Оставаше още половин час до срещата с Кики в зоопарка. Тя свирна на Тезей и ловко се наведе, за да избегне един летящ пластмасов диск. Когато се наведе да закачи каишката му, почти заплете косата си в закопчалката. Учудена, тя се изправи. Какво бе станало с кърпата й? Обърна се и я забеляза на тревата, където преди малко бе седяла и размишлявала. Очевидно… несъмнено беше я свалила сама, освен ако човек не вярва в духове, които се разкарват наоколо и се занимават със сваляне на кърпи и рошене на коси. Дейзи се засмя весело и извади от чантата си малка четка за коса, която винаги носеше със себе си. Започна да реши златистите си коси, докато покриха раменете и гърба й като пелерина — танцуващи на вятъра, подобно на хиляди блестящи пеперуди. Погледна лицето си в огледалцето на пудриерата и сложи малко пудра на носа си и розово червило на устните си. После пусна слънчевите очила в чантата, напъха блузата си в джинсите и прекара през гайките на колана шарената кърпа, като я върза на огромна фльонга отпред.

Без да бързат Дейзи и Тезей тръгнаха към зоопарка, и двамата крачеха с гордо вдигната глава. Когато се приближиха към зоопарка, тълпата стана по-многолюдна. Прекрасният есенен ден бе изкарал навън половин Ню Йорк. Дейзи приближаваше към една пейка, на която седяха две жени на средна възраст. Те прелистваха страниците на последния брой на „Пийпъл“ и в един момент я забелязаха.

— О, виж! Това е тя и никой друг! — каза една от жените на приятелката си.

— Струва ми се… да, права си. О, не мога да го повярвам, Софи, направо не мога да го повярвам!

— Ще й поискам автограф — каза възбудено първата жена.

— О, Софи, няма да посмееш, сигурна съм.

— Гледай да видиш! — жената измъкна списанието от ръцете на приятелката си и се приближи към Дейзи.

— Извинете ме, вие сте принцеса Дейзи, нали? — запита тя.

Дейзи се закова на място. Беше толкова изненадващо. Не бе очаквала да стане толкова скоро. Тя се усмихна на жената.

— Да, аз съм.

— Бихте ли имала нещо против, ако Ви помоля за един автограф?

— О, разбира се… това е чудесно… но нямам нищо за писане.

— Ето, ето, заповядайте писалка.

Дейзи я взе и започна да пише името си на корицата.

— О, не, моля Ви… — жената взе списанието и бързо прелисти на страницата, където се намираше черно-бялата снимка на Дейзи и Даниел. — Бих искала да е тук. Можете ли да напишете: „На Софи Франклин“.

Дейзи погледна голямата черно-бяла снимка: две момичета заедно и двете усмихнати, и двете щастливи. Написа нещо бързо, подаде списанието на жената и продължи нататък.

— О, виж, виж само какво написа! — извика с възторг Софи Франклин. — Погледни, тук пише: „С най-добри пожелания на Софи Франклин от принцеса Дейзи и принцеса Даниел Валенски.“

А ти не искаше да я помоля за автограф!

 

 

Кики седеше с мрачно изражение на една външна маса в кафенето на зоопарка. Беше сложила ръката си на един допълнителен стол и доста рязко отпращаше хората, които се опитваха да седнат на нейната маса, както обикновено правеха посетителите на зоопарка.

— Свободно ли е мястото, госпожо?

— Дейзи!

— Извинявай, закъснях ли? — попита усмихнато Дейзи и седна на стола.

— О, не… дойдох по-рано… но… Боже мой, Дейзи, изглеждаш фантастично!

— Това не е нищо ново, тъй че имаш ли някакви новини?

— Дейзи!

— Не мислиш ли, че е възможно да си спестим възклицанията „Дейзи!“ на всяко изречение? Знам, че съм Дейзи, ти знаеш, че съм Дейзи и двете знаем, че съм Дейзи, значи не е нужно да го подчертаваме отново.

— Дейзи!

— Кики, явно отново ти убягва смисъла на казаното.

— Да пукна, ако не е така — потвърди Кики. — Представях си се в ролята на санбернарско куче или на рицар в блестящи доспехи, или поне на притекла се в нужда приятелка, а това, което виждат очите ми, е една цъфтяща, направо пламтяща… не, какво приказвам — луда от радост жена… какво ти става?

— Ставам аз.

— Слушай, въобще не мога да схвана смисъла…

— Но има смисъл за мен и това е важното. Бедничката ми, миличка Кики, сигурно си се притеснявала много. Съжалявам, че те разстроих.

— Аз ли? В сравнение с останалите, които са забъркани в тази каша, направо се чувствах превъзходно. Снощи Люк се върна вкъщи като парцал. Целият отдел на Кендис бил залепнал вчера следобед на телефоните, за да отменя всички ангажименти във връзка с разпространението на рекламните клипове по телевизията и печатането на афишите — въобще всичко онова, което все още може да се спре…

— Я чакай малко Какви ги приказваш? Пат ми каза, че единственото нещо, което ще отмени, са интервютата, личното ми присъствие в магазините и евентуално приема — каза с тревога Дейзи.

— О, господи! Може би не трябваше да ти казвам… не знам… Вчера следобед са имали съвещание в „Супракорп“ и Шанън е обявил, че се отказва от цялата серия „Принцеса Дейзи“. Люк е съгласен с него, че без твоето присъствие просто нещата ще се провалят. Шанън е взел решение да спре дотук загубите, преди да се похарчат още толкова пари, колкото досега. Люк ми каза, че едно връз друго са пръснати на вятъра около четирийсет милиона през последните осем месеца. Каза ми още, че ще се опитат да продадат „Елстри“, ако се намери все още някой да я купи.

— Но Кики, аз ще давам интервюта и ще участвам в рекламната кампания в магазините. Ще изпълня всичко — всичко, за което съм поела ангажимент.

— Дейзи! — изпъшка Кики. Би предпочела приятелката й да е по-последователна. Тези постоянни промени объркваха човек, та бил той дори уравновесен като самата нея.

— Господи, Кики, къде е телефонът? Ами ако е прекалено късно да се променят нещата? — извика Дейзи, внезапно обезумяла при мисълта за тази възможност.

— Могат да анулират анулираното! — викна Кики след Дейзи, която тичаше бързо към кафенето. — Не се притеснявай! — после седна на стола и погледна към Тезей. — Не ме питай защо, моето момченце, но ще ти купя осем хотдога — обърна се тя към кучето. — Не искаш? Десет тогава? Е, добре, да ги направим дванайсет. И двамата знаем, че си един глезанчо, защо да се лъжем тогава?

В телефонната кабина Дейзи започна да рови като луда в портмонето. Беше натъпкано с дребни монети и ненужни половиндоларови. Никакви монети обаче по десет цента. Най-после изрови две по четвърт долар. Набра номера на „Супракорп“, оказа се грешен и тя с ужас чу как падна в апарата първата монета от двадесет и пет цента. Вторият път избра номера внимателно като учен, който работи с много опасна бактериална посявка.

— Кабинетът на господин Шанън — каза звънливо една от секретарките, след като я свързаха от централата.

— Моля Ви, мога ли да говоря с него? — попита задъхано тя, като произнасяше с труд думите.

— Съжалявам, господин Шанън е на заседание и изрично помоли да не бъде безпокоен — гласът на секретарката звучеше полудоволно, като някой от продавачите в магазин за обувки, който ти съобщава, че за съжаление не може да ти предложи нищо от твоя номер. — Бихте ли казала какво да му предам?

Дейзи пое дълбоко дъх и каза с глас, в който звънтяха метални нотки:

— Обажда се принцеса Дейзи Валенски и искам незабавно да говоря с господин Шанън — нареди тя.

— Моля Ви за минутка.

— Обаждам се от телефонна кабина, нямам други монети и ако не ме свържете след две секунди, аз ще… — Дейзи разбра, че говори на въздуха. Секретарката я свързваше с Шанън.

— Дейзи? — чу напрегнатия и разтревожен глас на Шанън.

— Пат, късно ли е?

— Късно за какво? Дейзи, добре ли си?

— Да, чудесно — отвърна забързано тя. — Късно ли е да се върнат нещата по местата им, всичко свързано с „Елстри“, всичко, цялата кампания, включително и мен, масмедиите, магазините, абсолютно всичко — много късно ли е да се върнат нещата назад, там, където бяха вчера, преди да ме видиш?

— Почакай малко, откъде знаеш какво става тук?

— Кики ми каза, но това няма значение. Пат, Пат, много сложно е да ти обяснявам по телефона… Пат, аз… о, аз намерих себе си, това е най-добрият начин, който мога да измисля, за да ти обясня… това е…

— Пет цента за следващите пет минути, моля — чу се напевният глас на телефонистката.

— Приемате ли пет монети по един цент? — попита умолително Дейзи.

— Дейзи, кажи ми за Бога номера на телефона, от който се обаждаш!

— О, Пат, слушай само. Можех да бъда едната от пет близначки и пак щях да съм аз; мога да отрежа косата си или да я боядисам черна; мога никога повече да не яздя или рисувам, или мога да науча стенография и да скачам с парашут, или мога да стана дизайнер по вътрешна архитектура, филмова звезда, книговезец, но ще продължавам да бъда аз.

— Кажи най-после откъде се обаждаш?

— От зоопарка. Пат, Пат, не разбираш ли? Аз съм тази, която познаваш, аз съм просто тя… нея… няма значение, но това не е никой друг, това съм аз, Дейзи Валенски, отвън и отвътре, до най-съкровените кътчета на душата ми, и това ми харесва, за първи път се чувствам добре, наистина добре и истинска, Пат, истинска, с всичко добро и лошо, което това може да ми донесе… О, забравих, нали не е късно да се върнем към плановете за „Принцеса Дейзи“, нали така, нали можем да анулираме анулираното?

— По дяволите, не е късно, разбира се, че можем, но, Дейзи, къде…

Гласът му прекъсна и в слушалката се разнесе телефонният сигнал за заето.

Дейзи гледаше изумена към телефонния автомат на стената. Тя, опитният ветеран, справила се успешно с хиляди усложнения по време на външните снимки, бе забравила основното правило, което трябва да се знае от всеки начинаещ асистент продуцент: когато звъниш от телефонен автомат, съобщаваш веднага номера и чакаш да те наберат. Окачи слушалката и тръгна към Кики да поиска назаем няколко монети за телефон. Не беше свършила да говори с Шанън, останаха още толкова много неща.

 

 

Ако човек живее в Манхатън достатъчно дълго, трябва да се примира с факта, че през цялата година има може би не повече от десетина идеални дни. Дни, в които Ню Йорк си възвръща светлината на опасващата го морска шир, станала някога причина за неговата магия. Дни, в които се усеща полъхът на морския бриз, но не толкова силно, че да вдига вихрушки от боклуци по градските улици. Дни, в които е възможно да си спомниш и да разбереш защо някога Ню Йорк е бил един пасторален остров, заобиколен от бързотечащи реки. Дни, в които можеш с просто око да видиш, на разстояние от Ист Ривър до река Хъдзън. Дни, през които нюйоркчани се поздравяват, че са го изтърпели през останалата част на годината.

Вечерта на един такъв ден щеше да се състои Бала в Руския зимен дворец. Кендис Блум се събуди, погледна през прозореца, подуши въздуха и в обременената й от подробности душа се възцари неочаквано спокойствие. Веднага разбра, че нямаше да има внезапни заболявания сред редиците на четиристотин и петдесетте служители на Уорнър Ли Рой в „Кръчмата на моравата“. Нямаше да отсъства нито един от шестстотинте поканени — внимателно подбрани сред най-висшите, често застъпващи се сфери на нюйоркското общество, на изкуствата и капитала. Нямаше да има проблеми с фигурите от лед, които да започнат да се топят, преди да бъдат внесени в залата. Нито един от конете, впрегнати в тройките, нямаше ненадейно да хукне да бяха със своите безценни пасажери. Нощта щеше да бъде мека, звездите ще се виждат ясно на виолетовото небе над града и нямаше да се наложи да опъват тентата над външната тераса на ресторанта, където само вчера бяха поставили седемстотин саксии с кичести маргаритки, докарани със самолет от Калифорния. Е, нямаше да има луна, но кой ще ти гледа луната при две хиляди свещи и шейсет хиляди мигащи светлинки? С всяка частица на дългото си като върлина, кльощаво тяло Кендис Блум усещаше, че петък, 16 септември 1977 година, ще бъде нейният щастлив ден.

 

 

Същата утрин Дейзи се събуди рано и се огледа объркана наоколо, докато осъзнае, че снощи се бе любила с Патрик и остана да спи при него. За първи път прекарваше цяла нощ в дома му и, разбира се, за това беше виновна изцяло кучката на Шанън — Люси, която отначало започна да флиртува, а после отблъсна чувствата на Тезей за абсурдно продължително време и стигна дори дотам, че го ухапа по муцуната, като въртеше опашка между краката си, твърдо решена да не отстъпва. Накрая като капризна госпожица, промени намеренията си, точно когато Дейзи беше решила да отведе съкрушения кавалер вкъщи на неговата възглавница. Люси не беше от лесните, помисли сънливо Дейзи, но ако имаше някакъв шанс да се роди и отгледа едно поколение от истински ловджийски хрътки мелези, така че да подари едно кученце на Кики, налагаше се да изтърпи тая кучка. Дейзи задряма отново за няколко минути и се събуди в прегръдката на Патрик. О, имаше нещо различно от всичко, което беше изживявала досега в това усещане на дълбока, уверена радост. Не съществуваха бариери между техните кожи, сърца и съзнание. Като опиянени те сякаш плуваха в басейн от златиста светлина — чиста, блестяща, всепроникваща — нищо, че слънцето все още не грееше в стаята. На Дейзи й се струваше, че се намира в самия център на земното кълбо, като костилчица в някой голям плод, и едновременно усещаше, че двамата с Пат се носят във вселената, извън границите на човешкия опит.

— Това ли е раят? — прошепна Дейзи.

— Това е любов — отвърна й тихо Пат и, когато тя обви с ръце врата му, усети, че по бузите й се стичат сълзи на щастие.

 

 

Машините за сняг започнаха работа от пътеката за коне, която завиваше покрай входа на Сентрал Парк на 59-а улица. Бяха покрили с дебел снежен килим едно пространство около трийсет-четирийсет метра широко, по посока на ресторанта, който се намираше на 67-а улица. Пътеката минаваше точно под неговата тераса и техниците на машините продължиха да трупат сняг, докато тя се скри от погледа. После свиха обратно и покриха със сняг празното пространство пред входа на ресторанта и улицата, която водеше на запад до Сентрал Парк, така че всички поканени, независимо от това дали щяха да пристигнат с лимузини или тройка, да пресекат зимния пейзаж. Джени Антонио бе успяла да открие едва трийсет екипажа за впряг от три коня из цялата страна, включително толкова далече като във Флорида, Мейн и Тексас, и бе ги превозила с камиони до Ню Йорк, но даже и тя не бе в състояние да осигури този екзотичен транспорт за всичките шестстотин гости. Оказа се, че тройките са доста дефицитни в Съединените щати и въпреки уверенията на дефиницията в речника, че всеки екипаж, теглен от три коня, логично може да бъде наречен тройка, Кендис беше настояла да подберат само онези, които изглеждаха поне чуждестранни, щом бе невъзможно да са напълно руски.

— Нямам намерение да правя нова версия на „Керванът на Запад“ — беше отсякла категорично Кендис.

Управлението по парковете беше дало разрешение да съберат на едно място всички екипажи и да построят временна платформа, откъдето ще се качват и ще потеглят поканените. Главният сценограф по декорите на Джоузеф Пап, вдъхновен от парите на „Супракорп“, бе развил своите схващания в здрав, капиталистически дух. В резултат на това се беше получил един павилион от ромбоидни стъкла, струпан с маргаритки, който даваше някаква идея как би изглеждал Кремъл, ако попаднеше в ръцете на човек с вкус и пари. Огромни, искрящо сини флагове, върху които беше избродирана една-единствена стилизирана маргаритка, се вееха от всички страни на павилиона, облян отдолу и отгоре от светлини и сгушен в зеленината на дърветата. Трийсетте кочияши бяха облечени от един театрален художник по костюмите в истински шуби и тривърхи шапки в червено, зелено и синьо.

 

 

Привечер Кендис Блум и Джени Антонио пристигнаха първи с наетата лимузина, за да направят последен оглед на приготовленията в ресторанта. Поспряха за малко при десетте скулптори, които довършваха ледените фигури. Фотографите от пресата вече се бяха събрали пред входа на заведението. Кендис реши, че бе ангажирала прекалено много цигани цигулари и изпрати една група от тях към павилиона, където щяха да се съберат специално почетените гости, за да потеглят с екипажите към ресторанта.

Десетки сервитьори започнаха да палят двете хиляди свещи, поставени в сребърни свещници, и Кендис и Джени се качиха успокоени в голямата черна лимузина, която ги отведе до празния павилион. След няколко минути се предполагаше, че ще се появят Дейзи и Шанън, за да бъдат откарани в ресторанта преди първите гости. Трепереща от нерви, Кендис се наведе над безупречния, дълго обмислян, възможно най-близко до съвършеното, списък — истински шедьовър на „Изкуството на Паблик Рилейшънс“, който според нея заслужаваше диплома за научна степен.

Тройка едно: принцеса Дейзи и Патрик Шанън. Тройка две: кметът на Ню Йорк Кох, губернаторът на щата Кери, Ан Форд и Бес Мейерсон.

Тройка три: Синатра, Джони Карсън, Шулцбергер и Грейс Мирабела от „Вог“.

Тройка четири: Джон Фейърчайл, Уди Алън, Хелън Гърли Браун, Дейвид Браун и Роуна Берет.

Тройка пет: Стрейзън, Питърс, Барбара Уолтърс… Нещо смути в един миг благоговейното съзерцание на списъка — някакво движение наруши трепетното очакване на блестящия, отрупан с цветя павилион. Не, това просто бе невъзможно! Тезей не беше в нейния списък! Едро, космато и като никога подскачащо игриво, вместо да пристъпва крадешком, ужасното животно се бе втурнало в павилиона със застрашително наведена глава и сега я наблюдаваше с лукав поглед, който очевидно предхождаше някакво нападение. Кендис се вкамени от ужас. Страховитото чудовище се промъкна до Кендис и завря муцуна в чатала й, като душеше настървено. Тя потрепери от ярост. Просто нямаше как да знае, че това бе израз на сериозен комплимент от страна на Тезей.

— Той те харесва — каза Дейзи.

Едва тогава Кендис осъзна, че Тезей е здраво вързан с каишка, в която бяха преплетени панделки със сребристи пайети и бели маргарити. Това я спаси да не ревне с глас. Без да смее все още да повдигне очи, тя попита жалостиво с разтреперен глас:

— Дейзи, каква точно порода е това куче, за Бога?

— Благороден мелез — отвърна Дейзи и завинаги постави точка на този въпрос.

Дейзи пристъпи напред и светлините на стаята се разбиха на хиляди искрящи частици в нейната рокля. Тя беше обсипана със сребристи пайети, а от талията надолу златисти и бронзови пайети бяха вплетени в тънки панделки. Същите панделки обточваха подгъвката и бяха вързани на голяма фльонга под врата. Роклята носеше отпечатъка на ненадмината театралност, каквато никоя жена не беше си позволявала на официално място през последните петдесет години — тоалет, който се слага веднъж през живота и после би могъл да попълни някоя музейна колекция.

Дейзи и Патрик Шанън, и Тезей между тях, прекосиха павилиона и излязоха навън, където ги чакаше сребрист екипаж, отрупан с цветя. Едрият кочияш им се усмихна любезно.

— Кажете ми, когато сте готови, а после се облегнете назад и се стегнете — обяви той.

— Моля те, дай ми юздите — каза Дейзи. — Можеш да слезеш и да подкараш следващата тройка.

— Но, госпожице, вие не можете да управлявате това — отвърна шокиран мъжът.

— Ако не мога, то значи, че наследствеността въобще не съществува — засмя се Дейзи.

— На Ваш риск — предупреди кочияшът.

— Може би… но това няма да ме спре.

Принуден да се признае за победен, кочияшът скочи на земята, като продължаваше да мърмори под нос.

Принцеса Дейзи Валенски се изправи с плавно, спокойно движение, застана твърдо с леко разтворени крака, за да поеме равномерно тежестта на тялото, протегна ръце и хвана уверено шестте повода на юздите. При нейния допир трите бели коня притихнаха укротени в очакване. Шанън и Тезей седяха спокойно и я гледаха. Беше силна, гъвкава, ведра, щастлива — господар и слуга на момента.

— Така, какво ще кажеш за „Давай! Дръж!“? — Дейзи погледна въпросително към Шанън.

— Като че ли предпочитам „Тук сме, Лафайет^[1]“ — отвърна й той.

— А защо не „напред“? — попита Дейзи, която искаше да продължи удоволствието.

— Може би едно енергично „дий“ ще свърши работа — отговори той и в същия миг изпита огромно съжаление към всички мъже по света, които не бяха Патрик Шанън.

Сребърните звънчета на конете звъннаха сладко в нощта. Без никакво напрежение, с един-единствен властен жест — точен и решителен, без нужда от думи, Дейзи подкара белите коне в галоп по снега към светлините, които я зовяха в далечината.