Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (8)

7

Никой от прислужниците не се осмели да каже и дума на господаря си. Бе трудно да разпознае човек сгърченото от болка лице на Сташ Валенски, който се беше върнал да продаде огромната вила в Лозана и да премести семейството си в Лондон. Дори помежду си те рядко разменяха някоя и друга дума, потънали в догадки. Необяснимото изчезване на принцесата, Дейзи и Маша криеше заплаха за тяхното чувство за сигурност и те се опитваха да го пренебрегнат. Просто се отказаха да мислят за загадката. Молеха Бога това да е една семейна кавга, чието разрешение ще дойде толкова ненадейно и загадъчно, колкото е самата тя.

Сташ не можеше да стори нищо. Всяко юридическо действие да си върне Дейзи би станало веднага публично достояние и тогава цялата история би изплувала. За себе си той оправдаваше напълно своите действия, но с дълбоко презрение разбираше също, че обикновените хорица, подвластни на нещастните случаи в незначителния им живот, никога не биха разбрали решението му за Даниел.

Те никога нямаше да разберат колко прав е бил. Колко прав беше! Разсъждаваше, че това положение не може да продължи дълго. Франческа бе действала под влиянието на емоциите, на шока, който беше изпитала, но твърде скоро щеше да се успокои и да разбере, че той само беше насочил събитията заради нея и заради Дейзи; че той беше избрал единствения правилен, разумен път — да осигури щастието на тримата.

Сташ нямаше никаква представа къде се намира Франческа. От момента, когато се върна от Лондон и откри, че Франческа я няма, успя да разбере единствено, че е тръгнала за Лос Анжелис. Телефонира на Мати Файърстоун. Ако имаше някакви допълнителни сведения за нея, несъмнено нейният бивш импресарио щеше да ги знае.

Мати изрази своето пренебрежително отношение към Сташ, информира го, че и двете му дъщери са добре, нещо повече — Даниел бе започнала да държи изправена главичката си за секунда-две. А Дейзи? О, Дейзи, да. Тя вече седи и казва „мама“, но Даниел, малката Даниел — тя е чудесна! Би могъл да се закълне, че още на третия път, след като го беше видяла, тя вече му се усмихваше.

Сташ говореше с възможно най-хладнокръвен тон. Нищо не можеше да спечели, ако се уловеше на въдицата и започнеше да се горещи. Би ли искала Франческа да го види? Може ли да й пише? Между тях имаше неприятно недоразумение, което трябваше да се изглади.

— Слушай — каза злорадо Мати — няма сила на този свят, която може да ме принуди да ти съобщя, къде се намират! Те са на сигурно място, добре са, не гладуват и това е всичко, което можеш да научиш от мен. А то е повече, отколкото заслужаваш.

Минаха няколко месеца. Сташ отиде в Калифорния, но Мати беше непреклонен. Действаше по поръчение на своята клиентка. Господин Валенски не може да узнае нищо от него. Естествено, може да поиска развод, ако желае. Пресата ще му бъде особено благодарна. В последно време нямаше нито един пикантен скандал.

Сташ посрещна новата 1953 година сам в огромния си дом в Лондон. Жена му и децата бяха заминали преди четири месеца. Беше затворник в собствения си дом. Знаеше, че ако се появи в обществото без Франческа, щяха да плъзнат слухове. Няколко пъти вече бяха го молили по телефона от британските вестници за интервю с Франческа. Настояваха, че светът иска да узнае как живее в Лондон кинозвездата, превърнала се в принцеса. Искаха да я снимат отново с Дейзи. Снимката на корицата на „Лайф“ беше доста отдавна. Сташ разбираше, че отлаганията на интервютата са безполезни, и че фотографите ще започнат да дебнат край къщата, за да уловят излизането на бавачка с бебешка количка.

Сташ отлетя за Индия, където поло сезонът беше в пълен разгар. Той не участваше тази година. Имаше места в тази страна, където и най-хитроумният репортер не беше успявал да проникне — къщите на десетина махараджи, които с радост посрещаха в дома си стари приятели. През януари можеше да се подслони на сигурно място в Калкута, февруари и март щеше да прекара в Делхи, Бомбай, и Джайпур. Но къде щеше да отиде през пролетта?

През април, когато това постоянно криене от журналистите му втръсна, Сташ обяви, че той и Франческа са се разделили и тя е отпътувала за Съединените щати. Засега нямаше намерение да се развежда. И нищо повече не пожела да добави. След седмица, поради оскъдните подробности, историята отзвуча, изчезна от страниците на пресата и беше забравена.

През лятото на 1953 година Сташ се включи отново в турнирите по поло. Тънката граница между язденето по правилата на играта и язденето, за да уплашиш противника, стоеше все по-чест под въпрос, но така или иначе той се опитваше да съблюдава изискванията. Хвърли се да купува нови понита и скоро организира своя конюшня в Кент, близо до Лондон. Продаде британските си изтребители „Глостер Метеор“ и „Хавиландския Вампир“, които беше купил след войната, и купи един аржентински самолет — „Пулки“, изтребител по-ново производство, с мощен двигател „Ролс-Ройс“. Успя да се сдобие и с най-новия модел на „Локхийд ХР-80“, познат като „Стрелящата звезда“ — самолет, който дълги години държеше първо място в света по маневреност и летателни възможности. Само един въздушен двубой с неприятел, чийто залог би бил смъртта на единия от двамата, можеше да му донесе избавление от ужасната болка, с която живееше. Жени, чаровни красавици в разцвета на младостта си се въртяха около него. Те бяха толкова леснодостъпни и удоволствието да ги притежава — толкова мимолетно, че често се питаше сам дали си заслужава труда да го прави.

Анабел дьо Фурман беше една от онези особени, малко познати жени — великите съвременни куртизанки. Само такива като нея бяха способни да разберат нейния пагубен чар. Не беше красавица, липсваше й изисканост, наближаваше четирийсетте. И въпреки това, както от деветнайсетата си година, бе съпровождана от цяла плеяда забележителни мъже, пръснали за нея цели състояния. Краткотраен брак през младостта й я убеди, че ролята на любовница е далеч по-приятна от ролята на съпруга. Отблъснати млади момичета се питаха една друга каква е тайната на нейната привлекателност, но само един мъж, който беше живял с нея, можеше да я разкрие.

Анабел създаваше атмосфера на съвършен комфорт и успокоение около мъжете, които я притежаваха. Когато някой я притежаваше — а това можеше да бъде само много богат мъж — той прекрачваше прага на непознат свят, изграден от хармония, спокойствие и чувство за хумор, сякаш покрит с меката патина от епохата на крал Едуард. Тя можеше да намери и да задържи при себе си най-добрия готвач в Лондон. Домът й беше подреден толкова изкусно, че мъжете просто приемаха, без да се замислят успокоението, което изпитваха в него. Те чувстваха, че когато прекрачват прага, оставят зад себе си всички проблеми и грижи. Анабел не знаеше какво означава невроза. Нямаше комплекси, фобии, натрапчиви мисли. Не беше изпадала никога в депресия или лошо настроение. Имаше желязно здраве и никой никога не беше я чувал да се оплаква, освен от счупването на нокът. Не бяха я чували да говори раздразнено, въпреки че се налагаше да решава на часа всеки проблем в своето домакинство. В слугинските помещения тя беше благосклонен диктатор, който изискваше абсолютен ред.

Никога, никога не досаждаше. Рядко се показваше умна, но често беше забавна със свежестта на сполучливо подбраните думи. Не можеше да запомни ключовото изречение на нито един виц и се смееше от сърце, когато някой мъж го повтаряше, дори за десети път. И никакви други качества да нямаше само смехът й би могъл да й донесе богатство: великодушен, искрен, покоряващ; седнал край камината, човек можеше само да му се възхищава и да се потапя в опияняващата му топлота. Анабел не беше проницателна, но разбираше постъпките на хората. Не беше изключително умна, но когато говореше, гледаше към събеседниците си по особен начин, който придава значимост и изящност на простите, непретенциозни думи, които произнасяше. Тя винаги задаваше на мъжа онзи въпрос, на който най-много би искал да отговори. Може би нейният неповторим глас, може би ритъмът, с който редеше думите, имаше нещо изключително приятно за мъжете, които я слушаха да говори. Те търсеха спокойното бъбрене с Анабел както никога не бяха търсили разговор насаме с жени, много по-блестящи и умни от нея.

Анабел дьо Фурман притежаваше оня дар на природата, който правеше относителната й хубост да изглежда като красота. Кожата й, както и зъбите й бяха безупречни. Имаше права коса с тицианово червен отблясък, винаги съвършено измита. Устата й беше голяма, щастливо усмихната, носът — по-скоро дълъг, очите й — сиво-зелени, запомнящи се само с добротата, която излъчваха. Тялото й беше нежно и гъвкаво, ухаеше едва доловимо, кожата му — гладка и грижливо поддържана, та просто едва ли имаше значение, че е малко по-закръглено от нормалното. Гърдите й бяха пищни, задникът — налят и добре оформен, и нямаше да се намери мъж, който би забелязал, че тя имаше къс гръден кош и беше малко пълна.

Анабел беше дъщеря на Албер дьо Фурман, френски портретист, прахосник, черната овца на старо, провинциално семейство на дребни благородници. Майка й — непокорната дъщеря на старомоден английски лорд — посещаваше часовете по изобразително изкуство при Слейд, който се мотаеше по онова време из Блумсбъри. Тя мечтаеше страстно да попадне в трескавата, необуздана среда на художниците, където бе само отчасти приета като модел заради своята красота, която не можеше да компенсира липсата на талант. Тя се омъжи за първия истински художник, поискал ръката й, за да се убеди доста скоро, че талантът му не блестеше с нищо и общо взето беше толкова незначителен, колкото и нейният собствен талант.

Единственият шедьовър на техния живот бе дъщеря им Анабел, която отгледаха на диета от раци и черен хайвер. Най-ранните спомени на Анабел представляваха объркваща смесица от места: разхвърляно студио в Париж, където се поднасяха импровизирано възхитителни ястия и виното винаги беше в изобилие, така че да стигне за многолюдните гости, дори ако храната свършеше и една голяма, провинциална къща в Англия, която посещаваха за Коледа. Там момиченцето беше допускано на вечерята по случай втория ден на Коледа и то наблюдаваше с любопитство възрастните, облечени във вечерни тоалети, със смешни хартиени шапки на главите, които си хвърляха конфети и надуваха свирки в ушите, сякаш бяха деца като нея. Когато поотрасна, много бързо реши за себе си, че харесва лекия, бохемски живот на родителите си, но не харесва тяхната бедност; че й се нрави богатството на дядо й, но не би искала да стане това, което той очакваше от нея.

Единственият й брак, на шестнайсет години, беше грешка. Никакви пари не можеха да компенсират отегчението, което изпитваше със своя съпруг. След развода, вече деветнайсетгодишна, Анабел бе открита от първия мъж — достатъчно богат, за да си позволи разточителството да има държанка. Беше член на Камарата на лордовете, приятел на дядо й, известен шейсетгодишен мъж, комуто тя остана вярна през последните десет години от живота му — най-хубавите години, които помнеше. Именно той я въведе в подробностите на истинското й житейско поприще: търпеливо я учеше как да съчетава сложния комплекс от вина, ястия и пури; нае една французойка, която разкри тайните на доброто обслужване; заведе я в магазина на Филипс на Бонд Стрийт и я научи да познава и да използва само най-добрите сребърни прибори от епохата на Джордж V; обясни й защо старомодните, шлифовани диаманти й отиват повече от най-изящното бижу на Картие. През онези години, прекарани с него, научи да цени парите, трупани от много поколения, парите на аристократите. Тя ненавиждаше всичко крещящо, прекалено модерно, натрапващо се. Атмосферата, която създаваше около себе си, носеше дъха на нещо изящно, нещо позабравено, нещо от друга епоха — по-добро от настоящето.

Анабел не беше дневна птица. Спеше до късно, обядваше сама и отделяше по-голямата част от всеки следобед за направляването и безупречното функциониране на своето домакинство. Обичаше да подрежда цветята в големи, привидно небрежни букети, които придаваха на стаите атмосфера от платно на Реноар. За най-голям ужас на своя готвач особено удоволствие й доставяше пазаруването на хранителни продукти: тя лично избираше най-зрелите и сочни плодове, най-крехкото месо, най-ароматните сирена. Търговците, които обожаваха своята клиентка, запазваха винаги най-хубавото за нея, защото Анабел дьо Фурман не само плащаше добре за качеството, но го правеше с истинско удоволствие. Често организираше в дома си вечери в тесен кръг за интересно подбрани гости. Мъжете канеше винаги нейният покровител, а жените — самата тя. Тези жени бяха винаги от добри семейства — или поне така изглеждаха, но или бяха чужденки, или пък не принадлежаха към лондонското общество. Представляваха пъстра групичка от бъбриви, разгулни, дръзки и забавни жени, сред които Анабел изпъкваше като бисер сред колекция от фалшиви диаманти. Нейните вечери се превърнаха в очарователен клуб, в който можеха да членуват само малко, но строго подбрани мъже — клуб, чието съществуване се пазеше в тайна. Ако случайно й се приискаше да побъбри по женски с някоя приятелка, Анабел винаги можеше да разчита на членовете на своето неофициално, но вярно обкръжение.

Анабел никога не изглеждаше изискана, дори елегантна в скъпите си дневни тоалети. Знаеше го, но ни най-малко не се притесняваше. Изглеждаше най-добре в полумрака на собствения си дом. Там тя беше царствена. Пръсна цяло състояние за дрехи, които моделиерите наричаха „домашни одежди“ — дълги роби от кадифе, коприна, шифон и дантела без някакъв особен стил или мода, но ушити така, че да разкриват прекрасната кожа на гръдта й с неуловимо предизвикателство, за което никой не можеше да си даде сметка. Бельото и нощниците й бяха също по поръчка, изработени с финес и умение от скъпи тъкани. Леглото й беше застлано като на кралица и именно там учудващо много пъти ставаше онова, което Анабел наричаше, но само за себе си „приятно, успокояващо чукане“. Тя не се интересуваше твърде от секс. Тя беше куртизанка, а не някоя „голяма любовница“, чиито страсти и показност я забъркват винаги в някоя каша. Най-лошото нещо, което можеше да й се случи, беше да се влюби. Не можеше да си позволи това. Младите пламенни мъже бяха за нея като ученици, с които не можеше да си губи времето. О, тя обичаше сладострастното правене на любов, но сексуалността беше нещо друго и едва ли си заслужаваше труда. Достигаше оргазъм, пъшкаше леко и въздъхваше облекчена и си мислеше: е, това наистина е доста приятно.

След смъртта на първия й покровител Анабел, вече двайсет и деветгодишна, откри, че притежава известни доходи, не много големи, но все пак недостатъчни за нейните нужди. Начинът, по който живееше — непретенциозно според нея — струваше учудващо скъпо. Имаше също къща, платена за осем години напред, на Итън Скуеър, която отвън по нищо не се различаваше от останалите фасади в квартала. Единствено вътре бе обзаведена с изисканост и комфорт, с каквито малцина от съседите й можеха да се похвалят. Женското присъствие на Анабел бе основно за къщата, но наситените й сиви и зелени тонове, цветята и сребърните предмети и прибори я превръщаха в къща за мъж.

Започна да прави планове за бъдещето си. Нямаше желание да се омъжва отново, защото бракът се беше оказал изключително отегчително нещо. Може би щеше да се радва, ако около нея играеха едно или две деца, но бебетата бяха още по-досадни от брака, ако това въобще беше възможно. Знаеше недостатъците на своята външност точно толкова добре, колкото и жените, които канеше на вечеря и които, раздразнени, напразно се опитваха да си обяснят защо съпрузите им или техните любовници я намираха толкова привлекателна. Но тя знаеше и една малка, проста истина, която те никога не можеха да разберат: даряваше щастие и на най-обърканите и сложно устроени мъже. Велика куртизанка във време, когато това като че ли беше излязло от мода? Глупости, мислеше Анабел, аз съм класически тип, а той е вечен. Нямаше ни най-малкото съмнение, че денят, в който жени като нея излезеха от мода, щеше да бъде последният ден на човешката цивилизация. А после, какво значение имаше това?

Спокойно, наслаждавайки се на възможността да избира, изчака появата на новия си покровител, като отблъскваше всеки поклонник, който не задоволяваше претенциозния й вкус. През следващите десет години тя бе принадлежала на трима мъже последователно и всеки от тях бе достоен заместник на мъжа, който я беше създал. Личните й доходи не нарастваха, но и не намаляваха. Единствените подаръци, които приемаше, бяха скъпоценни бижута или картини. В години на инфлация и увеличаващи се данъци успяваше да живее добре както винаги, без да има грижи за пари. През късната есен на 1955 година Анабел беше навършила тридесет и девет години и в момента никой не можеше да каже, че я притежава.

— Анабел?

— О, Сали, скъпа, как си? — Анабел веднага разпозна гласа на нетърпеливата американка. Сали Санд, шумната, забавна Сали, беше лондонската издателка на американско модно списание и обикновено беше притеснена от досадната нужда да разваля поредния си тържествен годеж. Това беше ставало шест пъти през последните две години.

— Анабел, би ли ми направила една огромна услуга?

— С удоволствие, ако мога… но все пак кажи ми за какво става дума? О, няма значение, разбира се, че ще ти помогна!

— Слава богу! Ти ще бъдеш моята шаферка.

— Сали, какво говориш? Отиваш твърде далече, просто е смешно — Анабел се разсмя весело.

— Моля те, престани да се смееш… Имам нужда от теб Анабел, моля те. Той е такъв ужасно типичен англичанин и аз го обожавам; семейство го му ще присъства, а моето го няма. О, ти трябва да ме спасиш, скъпа, трябва да покажа класа, а аз не познавам друга жена, която би се справила по-добре с тази задача!

— Шаферка! Колко неподходящо наистина, когато булката е едва на двадесет и шест години! Но всяка година аз присъствам на някое сватбено тържество, колкото да потвърдя своето убеждение, че тайнството на брака не е за мен. Защо пък тази година да не бъде твоята сватба? Започвам да мисля наистина, че така е още по-добре.

— О, Анабел, но това е същността на живота! — укори я Сали.

— Разбира се, кукличко, за тебе това е така. Но аз просто не вярвам. Надявам се, че церемонията няма да бъде твърде помпозна, нали? Няма да се налага да ти държа воала или нещо подобно?

— Само в кметството, засега. По-късно ще сключим църковен брак. Той е виконт и не можеш да излъжеш майка му да минем само с граждански брак. След подписването съм запланувала малък, скромен прием в „Савой“.

— О, не, Сали. Не мисля, че хотелът е най-подходящото място. Стените му вонят на твърде много коктейли. Ще дам прием тук, у дома — това ще бъде моят сватбен подарък!

— О, как исках да го чуя, Анабел! Благодаря ти!

— Знам, че се надяваше да го чуеш — засмя се отново Анабел. Тя обичаше да проявява щедрост, преди да я помолят за това.

— Само гледай да не промениш намерението си, Сали. За първи път през живота си организирам сватбен прием и не бих искала да го отменям в последната минута, та после да ми се налага да изпия сама всичкото шампанско.

— Обещавам ти, Анабел, заклевам ти се! О, ти си моят ангел спасител!

— Сали, още нещо…

— Да?

— Отпусни се.

— Да се отпусна? Боже мой, ти си чудна. Как е възможно да се отпусна точно сега? — гласът на Сали се изпълни отново с напрежение.

— Седни на един стол и в продължение на половин час си повтаряй непрекъснато „виконтеса“, „виконтеса“… това наистина ще ти подейства успокояващо.

Отделът за гражданското състояние беше най-неромантичното място за сключване на брак, мислеше Анабел, наблюдавайки със задоволство успеха на приема, който бе организирала. Целият антураж на младоженеца видимо се оживи, когато прекрачи прага на изпълнената с цветя къща, и сега, доста часове по-късно, през които поднесоха хайвер и гъши дроб, а на разположение бе изискан студен бюфет, се забавляваше много добре и нямаше намерение да се разотива. Булката и младоженецът, както и придружаващите ги роднини от страна на съпруга бяха си тръгнали отдавна, но останалите гости бяха преминали на фаза „стари песни“.

Очевидно всички тези мъже бяха служили заедно през войната, реши Анабел, след като гостната беше изпълнена със звуците на песни от един филм на военна тематика от края на четирийсетте години. За щастие в стаята нямаше чупливи предмети, с каквито повечето жени претъпкваха домовете си.

Анабел беше твърде заета със своите задължения като шаферка, които, както очакваше, накрая бяха сведени до най-същественото — да накара своеволната, истерична Сали да тръгне към кметството. Не можеше да обърне внимание на останалите поканени на бракосъчетанието, защото през цялото време трябваше да държи под око Сали, докато произнесе своето „да“. След това излетя към къщи, за да се преоблече и да посрещне гостите. Малкият, скромен коктейл, за който Сали беше говорила отначало, бързо се превърна в тържествен прием за повече от сто души, когато узна, че Анабел се наема да го организира. И сега Анабел изчакваше търпеливо да се изпее последната песен, да се пресуши последната бутилка и да изпрати гостите.

Най-сетне, след полунощ, тя се качи в спалнята. Както обикновено, прислужницата беше отметнала дебелата покривка от жълта дамаска и отгърнала обточените с дантели чаршафи от най-фин лен, гладък като коприна. Както обикновено, нощницата й от шифон лежеше на леглото, а пред него стояха бродираните й пантофи. Но, съвсем не както обикновено, на кревата спеше мъж, обърнат с лицето надолу и изпод бялата вълнена завивка се подаваха загорелите му рамене.

Следващият път, когато Сали реши да се жени, ще й се наложи да си организира сватбеното тържество в Савой, помисли си Анабел. Гледаше безпомощно редингота с един ръкав, обърнат наопаки, панталоните на райета, ризата, вратовръзката, лъснатите черни обувки, чорапите и, боже опази, дори слиповете, разхвърляни на килима. Реши да позвъни на прислужничката, но после се отказа. Нямаше смисъл да буди и иконома. Той, както и готвачът, имаха тежък ден, въпреки наетите сервитьори. Тя се приближи към леглото и разгледа натрапника. По цвета на косата му тя се досети, че това беше шаферът. Единствената им връзка по време на церемонията беше краткото, иронично споглеждане, което потвърждаваше, че и двамата споделят едни и същи, не особено ласкави възгледи за цялото това представление.

Добре, помисли си Анабел, общо взето той се беше държал като джентълмен и, дявол да го вземе, в този час съвсем не смяташе да хукне да си постила легло в стаята за гости. Тя се съблече в банята, облече си нощницата и се мушна от другата страна на голямото легло. Добре, че поне не хърка, премина през ума й и заспа.

По някое време през нощта Сташ се разбуди и видя, че се намира в едно легло със спяща жена, чиято самоличност беше неясна… по-скоро непозната. Но тъй като този факт не беше новост в живота му, обърна гръб и заспа отново.

Сташ и Анабел се събудиха почти едновременно доста късно на другата сутрин. Тя се подпря на лакътя си, тъмночервената й коса се разпиля по раменете и каза:

— Да позвъня ли за закуска, принц Валенски, или единственото нещо, което можете да поемете в този час, е Алка-Зелцер?

— Ако обичате, закуска, госпожице дьо Фурман.

— Яйца? Варени в сметана? Прясно изпечени кроасани? Ирландска шунка? И мед? От восъчна пита?

— Ако обичате.

— Чай или кафе?

— Чай, моля.

— Вие сте изключително вежлив тази сутрин. Не бих пропуснала да го подчертая.

Анабел вдигна слушалката на телефона до кревата и даде разпореждания в кухнята.

— Може би случайно Ви се намира под ръка хавлия… или мъжки халат?

— Разбира се, че не. Аз живея сама.

Сташ стана от леглото, отиде гол до банята и затвори вратата след себе си. Анабел прихна да се смее. Изпитът щеше да бъде: какво ще сложи на излизане от банята? До ваната държеше винаги огромна камара от хавлиени кърпи. Вратата на банята се отвори и той се върна гол в леглото. Да, той успя да издържи първия изпит и при това доста успешно, помисли тя.

— Добро утро, Мари — поздрави Анабел камериерката, която влезе с поднос в стаята. Ландън, икономът, стоеше зад нея с друг поднос в ръка.

— Добро утро, госпожо.

— Мари, подай, ако обичаш, подноса на принца. Ландън, този е за мен. Да, остави го тук, моля те. Как е времето днес?

— Прекрасен ден, госпожо. Да дръпна ли завесите?

— Не, Ландън, благодаря ти. Ще позвъня, когато имам нужда от вас.

Наля си чаша чай. Сташ се хранеше съсредоточено.

— Превъзходни яйца — каза той.

— Моят млекар гледа кокошки и ми носи току-що снесени яйца.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Престанете да ми се присмивате — каза Сташ сърдито.

— Вие сте ужасно забавен. Защо да не се смея?

— Не съм свикнал. Не ми харесва.

— О, Боже мой. Та вие се приемате твърде насериозно! — тя продължаваше да се смее още по-силно отпреди.

— Вижте, не мисля, че след като през нощта сте спала с един мъж, можете на сутринта да се отнасяте с него като с новия комедиант от Паладиум. Това е просто признак на лоши обноски, да не казвам нещо по-силно.

Анабел продължаваше да се тресе от смях. Бе стиснала подноса, сякаш за да не падне от леглото, превивайки се от смях. Сташ взе подносите, постави ги на пода, сграбчи жената и я разтърси. Анабел успя да си вземе дъх, колкото да промълви само три думи:

— Но ние не…

— Добре, било е грешка. Ще я поправим мигновено.

— Опитайте само! Не сте моят тип.

— А вие опитайте да ме спрете.

Тя не можа. В действителност, размишляваше тя часове по-късно, ако бъдем съвсем честни, тя може би не се опита да го спре толкова енергично, колкото се налагаше. Заради него изпусна закуската си, а после и обеда.

Сташ си даде ясна сметка, че Анабел дьо Фурман е жената, от която има най-голяма нужда точно в този момент. А той винаги получаваше това, което му трябваше.

Обаче не беше толкова лесно. Отне му още месец ухажването, докато му разреши да я целуне за довиждане. И още месец, докато го допусне отново в леглото. Анабел можеше да бъде изненадана само веднъж… след това тя ръководеше играта. Имаше известни формалности от практическо значение, които трябваше да бъдат уредени… да се постигнат някои финансови споразумения, да се осигури бъдещето… След като бяха изпълнени стриктно всички условия, които бе поставила, Анабел си позволи да поразсъждава дали случайно не би се съгласила да го приеме така, без нищо? Просто за развлечение. Не, най-вероятно не — тя не можеше да си позволи подобен лукс. Но все пак в определен момент се изкушаваше да го направи, въпреки че никога не му спомена за това. Сташ не искаше да поема отговорност за чувствата на една жена и от малкото, което беше споделил с нея, тя можеше да разбере защо.

Със Сташ дойде и една неочаквана премия: редките посещения на сина му Рам, който, сега единайсетгодишен, беше ученик в Итън. Някакъв особен израз — на упоритост и недостъпност — бе изписан на слабото му мургаво лице и той именно тревожеше състрадателното сърце на Анабел.

Майката на Рам, женена за Сташ по време на войната, се бе омъжила повторно и живееше в полуразрушен замък в Шотландия. Доста рядко момчето прекарваше с баща си свободните си дни — само когато Сташ беше в Лондон. Отношенията между бащата и сина бяха обтегнати поради обстоятелствата, в които се изграждаха. Сташ не беше свидетел на израстването на Рам, не знаеше как да се държи с него. Момчето имаше вече предубеждение към баща си, породени от малките, злобни забележки, които беше чувало от майка си. Той се чувстваше пренебрегнат, защото твърде често, когато имаше възможност да го посети, баща му предпочиташе да играе поло. Считаше се за отхвърлен от полагащото му се по право наследство, когато сравняваше живота на Сташ с мизерния, неподреден, невзрачен живот, който бе принуден да споделя в Шотландия с трите си природени сестри и пастрока си, когото не харесваше.

И все пак той изпитваше безгранична гордост от факта, че е един принц Валенски! Той култивираше тази гордост, тъй както човек може да се грижи за единствената си, последна вещ, която притежава. През трите години, откакто бе в Итън, имаше нещастието да попадне сред група от деца, където изборът беше недвусмислен: да станеш побойник или да ядеш бой. Разбира се, той стана побойник: беше силен и имаше войнствения дух на баща си. Успя да преодолее неблагоприятното положение, в което го поставяше чуждестранното му фамилно име, като подчертаваше факта, че е принц. Натриваше им носовете, като съчиняваше невероятни истории за своите предшественици, без да знае, че истината за тях е много по-внушителна.

На единадесет години Рам беше вече пораснало момче, но неговото сдържано, напрегнато отношение към хората не отговаряше на възрастта му. Неопределената, но разяждаща завист, която изпитваше към щастливите хора, го караше да се срамува и да се пази, да трупа в душата си злоба и горчивина. Той разбираше, без да може да го формулира точно, че е измамен, измамен от деня на раждането си и предъвкваше безкрайно този факт. Беше постоянна, скрита мисъл, която го съпровождаше навсякъде.

И въпреки всичко лицето му не издаваше нищо. Рам беше много красиво момче, мургаво и тъмнокосо и само сивите му очи, които привлякоха веднага Анабел, издаваха, че е син на Сташ. Бе наследил чертите и цвета на майчиния си род. Кожата му беше мургава, с маслинен оттенък, носът му — вече орлов и надменен. Не беше трудно да мине за един от онези млади индийски махараджи, чието родословно дърво бе пуснало корени далеч назад в хилядолетията и бе познато само на браминските жреци в свещения град Назик. Той беше потайно момче, реши Анабел, нещастно момче. С цялото си същество тя не можеше да приеме факта да гледа край себе си един нещастен мъж, независимо от възрастта му. Впрегна цялото си умение и мъдрост да се сприятели с Рам. Скоро той започна да изпитва обич към тази жена, доколкото беше способен на това, и откри, че — както никога досега — го обзема една непринуденост и благоразположение по време на обедите, на които единствен поканен беше той. Само с Анабел преставаше да завижда на щастливите хора, защото при нея, макар и за кратко, той ставаше един от тях.