Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (6)

5

С приближаването на есента Франческа и Сташ, все още изживяващи медения си месец, започнаха да кроят планове за бъдещето. Разгледаха идеята да пътуват за Индия към края на ноември, за да бъдат в Калкута през декември и януари за поло сезона, а после да заминат за Делхи, където през февруари и март се провеждаха нови мачове. Но един ден в средата на октомври Франческа установи със сигурност, че е бременна.

— Трябва да е станало още първата нощ в обора — каза тя на Сташ. — Усъмних се три седмици след нашата сватба, но исках да бъда абсолютно сигурна, преди да ти кажа — тя сияеше от щастие.

— В обора? Сигурна ли си в това? — запита Сташ, обзет от възторг.

— Да, в обора, сигурна съм! Не мога да кажа защо, но съм сигурна.

— А може би знаеш също, че ще бъде момче? Защото аз знам!

Франческа промърмори:

— Може би…

Тя знаеше защо Сташ толкова силно иска момче. Той имаше син от краткия си първи брак — сега почти на шест години. Момчето се беше родило след раздялата на Сташ и Виктория Уудхил. Този прибързан брак, плод на потиснатото настроение на Сташ далеч от бойното поле, не беше просъществувал дълго след края на войната. Те бяха изчакали раждането на детето и се разведоха. Майката нямаше намерение да му дава чуждестранно име, освен фамилното, с което беше родено, и така го нарекоха Джордж Едуард Уудхил Валенски. Като бебе тя го наричаше галено Рам (Овньо) заради навика му да си удря главата в преградата на детското креватче и този прякор му остана и когато поотрасна. Живееше в Шотландия с майка си и с втория си баща и рядко посещаваше Сташ. Той желаеше толкова силно бебето на Франческа да бъде момче, че го смяташе за сигурно. Не искаше синът му да живее далече от него.

Франческа бе виждала снимки на Рам — високо като върлина момче, със сключени вежди, което гледаше строго във фотоапарата с неприсъщ за дете израз на красивото си лице. Тя откри малко черти на Сташ в сина му: аристократичната студенина и напрегнатият, почти горчив израз в очите показваха, че никога не би си позволил да се опира на сигурното и удобно положение на баща си в обществото.

— Рам е отличен за възрастта си ездач, нещо повече, бих казал зрял ездач — говореше Сташ. — Той има физическите качества на малък войн, тази проклета традиция на висшата британска класа — погледна отново снимката и тръсна глава. — Умен е и упорит, както ги възпитават. Има една… затвореност… в него… впрочем като семейството на майка му. Или може би заради развода. Все едно, тя не може да се преодолее — той сви рамене и остави настрана снимките с жеста на човек, който нямаше намерение скоро да ги гледа отново. Притисна Франческа към себе си. Очите му изследваха за миг лицето й, суровият му поглед омекна и тя усети, че е неговата скала в бурното море.

 

 

Вилата в околностите на Лозана беше толкова широка и удобна, че семейство Валенски решиха да не я напускат до раждането на детето. Самата Лозана, с отличните си лекари, беше на по-малко от половин час път с кола. След като беше отпаднал въпросът за пътешествие в Индия, Сташ изпрати понитата си на тучните английски пасбища. След войната той беше изтеглил от швейцарските банки по-голямата част от състоянието и го беше вложил в компанията „Ролс-Ройс“. Роден в Русия, израсъл в Алпите, превърнал се в гражданин на света по време на поло турнирите, Сташ откри, че не е емоционално свързан с никоя националност, а по-скоро с двигател — двигателя на „Ролс-Ройс“, който — той твърдо беше убеден в това — спаси Англия и реши изхода на войната.

Сташ увери Франческа, че идното лято, когато бебето щеше да бъде на няколко месеца, щяха да се преместят в Лондон, да купят къща, да организират своето домакинство така, че домът да стане тяхна постоянна база в бъдеще. Сега обаче, през първите месеци на брака си, в едно състояние на постоянно обожание, на страстно привличане на телата им, не им се искаше да пътуват по-далеч от Евиан, на другия бряг на езерото Леман, където от време на време посещаваха казиното. Пътешествието с корабче по езерото бе истинско удоволствие, те стояха един до друг до парапета и наблюдаваха малките лодки с жълти, червени и сини платна като огромни пеперуди, които по залез се прибираха на пристана. Когато в полунощ вземаха корабчето от кея Уши, не знаеха никога дали са спечелили или загубили в казиното, но това въобще не ги интересуваше.

За да отбележи минаването на седмиците, Сташ подаряваше на Франческа нови вазички от естествен кристал, изработка на Фаберже, от колекцията на майка му. Всяка от тях съдържаше няколко стръкчета цветя или клончета с плодове, изработени от скъпоценни камъни, диаманти и емайл: разцъфнали дюли, червени боровинки и малини, лилии и жълти нарциси, диви рози и виолетки, сътворени с въображение и изискано майсторство, така че богатството на материалите не изпъкваше никога пред поразителната естественост на формите и цветовете на плодове и цветя. Франческа скоро събра истинска цветна градинка — изработка на Фаберже, до леглото си. Когато разбра за бебето, Сташ й подари яйце от лапис лазури върху златна поставка, също изработка на Фаберже. Яйцето имаше жълтък от тъмножълт емайл. Когато се отвореше жълтъкът, задвижваше се малък механизъм, който издигаше от вътрешността му миниатюрна корона — точно копие на короната на Екатерина Велика, обсипана с диаманти, най-горе с яркочервен рубин. В короната висеше на златна верижка още едно рубинено яйце.

— Майка ми никога не разбра дали това е императорско великденско яйце или не — отвърна Сташ на учудения й поглед. — Баща ми го купи от един емигрант след революцията, който се кълнеше, че то било подарено на вдовицата царица Мари, но не може да обясни как е попаднало в ръцете му, въпреки че баща ми настояваше много… Няма значение… то носи марката на Фаберже.

— Никога не съм виждала нещо по-съвършено — каза Франческа, като го държеше внимателно на дланта си.

— Аз съм виждал — отвърна й Сташ, като прокара ръце по шията й и надолу, докато намери гърдите, които с всеки изминат ден ставаха по-едри и налети. Яйцето се изтърколи на килима, когато той приближи устни до потъмнелите зърна и започна да суче като лакомо бебе.

Зимата дойде и обгърна голямата вила. Сташ прекарваше следобедите си в конюшнята покрай клетките с коне, а Франческа дремеше под лека копринена завивка и се размърдваше само когато усетеше по едва доловимия мирис на сняг, че Сташ е влязъл в стаята.

След чая, ако времето навън не бе твърде ветровито, излизаха на разходка с шейна, теглена от коне. Когато луната изгрееше и те се прибираха в огромната вила, празнично осветена като голям презокеански параход, наслаждавайки се на пръхтенето на конете и на нежната музика на звънците им, покрита е топла кожена завивка и сгушила се в самуреното си палто, Франческа усещаше, че по бузите й се стичат сълзи. Не бяха сълзи на щастие, а по-скоро сълзите на онази внезапна тъга, която обзема човека в редките мигове на съвършена радост, когато разбира, че мигът е отлетял. Остава чувството за нещо безвъзвратно изгубено и това чувство не се нуждае от обяснение.

 

 

Постепенно Франческа стана специалист по сервиране на чай от големия сребърен самовар, който заемаше традиционното си място на кръглата, покрита с дантелена покривка, маса в салона. Започна да свиква с начина, по който прислужниците на Сташ се отнасяха към нея: смесица от предана обич и зле прикрито любопитство. Тя се усети постепенно погълната от вниманието на тези хора. Как да ги нарече: обслужващ персонал, помощен персонал — не, разбира се; нито пък домашна прислуга? В ума й не идваше друг израз, освен полукрепостни селяни.

Тя се бе омъжила и за един начин на живот, който включваше Маша, която завладя чекмеджето й за бельо, сгъвайки всяка вещ с изключително старание; Маша, която закачаше хавлиите и после завързваше шнура и закопчаваше копчетата, така че нямаше начин после да наметнеш бързо хавлията; Маша, която имаше свой начин на подреждане на шаловете — по цветове, а не толкова по вид и големина, тъй че, ако потърсиш някой стар, но любим шал, трудно можеш да го откриеш в дъгата от цветове; Маша, която влизаше в банята на Франческа с огромна затоплена хавлиена кърпа, готова да я завие след излизането й от ваната.

След няколко седмици Франческа свикна напълно с Машините странности и й позволяваше да реши косата й, дори да й помага в обличането така, както беше помагала на майката на Сташ — принцеса Татяна, когато по една или друга причина камериерката й не беше в стаята.

— Така ли е, Маша — попита Франческа с ленив интерес, когато Маша й разказваше тези истории. Тя се отпусна и се отдаде с наслада на нежното разресване на косите й. Видя се съвсем отчетливо, облегната на купчина пухени възглавнички, облечена в дълга кадифена роба, с разпусната коса, за която се грижеше предано млада прислужница. Тя трябваше само да поиска нещо луксозно, за да го получи; или когато бижутерите от Картие дойдеха, за да демонстрират на принц Валенски скъпоценни камъни за жена му, тя трябваше само да посочи с пръст какво й харесва, за да го притежава. Да, сега имаше походката на принцеса, помисли за себе си Франческа, и дори не си зададе въпроса какво означава това.

 

 

След допитване сред приятели Сташ установи, че д-р Хенри Алард е най-добрият специалист в Лозана. Той ръководеше частна клиника, която в действителност беше малка, оборудвана отлично болница, посещавана от богати жени от цял свят.

Самият доктор Алард беше набит, лъчезарен, компетентен и енергичен мъж, който отглеждаше лалета почти толкова добре, колкото и бебета. Той каза на Франческа, че трябва да очаква бебето към края на месец май. Ежемесечните й визити при д-р Алард бяха кратко, но досадно прекъсване на безкрайния разговор между нея и Сташ до към края на февруари. При последното посещение д-р Алард задържа стетоскопа по-дълго от обичайното на корема й. После в стаята за консултации изглеждаше по-весел от обичайното си жизнерадостно настроение.

— Мисля, че имаме изненада за принца — съобщи, почти подскачайки на стола. — Миналия месец не бях съвсем сигурен и затова не казах нищо, но сега няма съмнение. Отчетливо чувам два пулса с разлика от десет удара в минута. Вие ще имате близнаци, скъпа моя принцесо!

— Изненада за принца! — Франческа повиши учудено глас.

— Значи в рода Ви е нямало близнаци? — попита докторът.

— Близнаци? Не знам… не съм сигурна… Докторе, има ли нещо особено… по-трудно ли е да родиш близнаци? Не мога да повярвам… близнаци… сигурен ли сте, докторе? Не трябва ли да направите рентгенова снимка, за да сте сигурен?

— Бих предпочел все още да не правим снимка. Може би идния месец. Но не може да има съмнение, ударите на сърцата се различават съвсем ясно.

Той я гледаше сияещ, сякаш току-що беше спечелила златен медал. Франческа не беше способна да определи чувствата, които изпитваше. Беше й трудно да си представи понякога своето бебе, едничко, а какво оставаше за две? В последно време виждаше в мечтите си бебе — винаги момче, което държеше в ръце. То приличаше много на Чарли Маккарти и разговаряше с нея като възрастен. Смешни, щастливи мечти. Но сега, две бебета?!

— Скъпа госпожо — продължи докторът — сега вече трябва да ме посещавате всеки две седмици, а след месец, за да бъдем напълно спокойни — всяка седмица, докато бебетата проявят желание да се покажат на белия свят. Разбрахте ме, нали?

— О, да! — Франческа едва ли съзнаваше какво й се говори. Изведнъж омагьосаният свят, в който живееше досега, се спука лесно като сапунен мехур. Единственото нещо, което желаеше, беше да си тръгне по-скоро оттук, да се върне вкъщи и да се опита да възприеме тази нова действителност.

 

 

Цялата вила пулсираше възторжено в ритъма на новината. Близнаци! Сташ, с невярваща възторженост, не можа да се въздържи да съобщи новината на своя камериер, Мъмп почти незабавно я предаде на иконома, икономът — на шефа на прислугата, той от своя страна я каза на Маша, която възбудена се втурна при господарката си в библиотеката, за да й направи забележка, че не й е съобщила новината тя самата.

— Трябваше да бъда първият човек, на когото да кажете, принцесо. Все пак… Сега всички знаят за това, дори старите жени в пералнята и конярите в конюшнята.

— За бога, Маша, та аз самата не знаех нищо до вчера. Защо, Боже мой, защо всички вие се занимавате с клюки?

— Клюки? Принцесо, ние никога не клюкарстваме. Ние само казваме това, което сме дочули или видели, или пък ни е било казано… Това не са клюки!

— Разбира се, че не са! Маша, знаеш ли, сега ще ни трябват двойно повече неща, по два комплекта от всяка бебешка принадлежност. Боже мой, та те са толкова много! Донеси ми, моля те, листове хартия и ще започна да правя списъка.

— Мисля, че принцесата трябва да си полегне — настояваше Маша.

— Принцесата е твърде заета, Маша!

Февруари и март минаха без проблеми, с изключение на това, че Франческа бе започнала да се чувства все по-притеснена. Нощем тя можеше да лежи само настрани, а Сташ беше до нея. Той обичаше да се притиска с часове до уханното й тяло и да улавя движенията в надутия й корем.

— Ритат като две малки кончета — мърмореше гордо Сташ. — Когато съм бил бебе, Маша разправяла на майка ми, че не била виждала бебе да суче с такава сила като мен. Тя казвала, че не била срещала мъж, който да се отнасял така безсрамно с нея, освен онзи, който й направил копелето. Господи, представи си, двама като мен! — каза, стискайки лакомо зърното на гърдата й.

Франческа се усмихна вътрешно на неговата увереност, че просто ще бъде възпроизведен в умален вид и то неведнъж, а два пъти.

Сташ считаше за даденост, че бебетата ще бъдат едно продължение на самия него. Вече беше планирал как ще ги учи да яздят и да карат ски, сякаш щяха да се родят на четири години, всяко от тях един малък, съвършен Херкулес.

 

 

Един ден през третата седмица на април Франческа почувства остри болки в кръста. През нощта се събуди, сякаш някой в тъмнината я беше разтърсил за рамото.

— Какво, какво става… — промърмори, без да се разбуди напълно. После разбра. — Ами сега, какво трябва да правя?… — си зададе сама въпроса и остана да лежи тихо, в очакване. Половин час по-късно, след две нови контракции, тя събуди полекичка Сташ.

— Може би все още няма нищо, скъпи, но доктор Алард каза да му телефонираме при всяка промяна на положението ми. Сигурно е фалшива тревога и не трябва да се безпокоиш за нищо. Все пак, би ли му се обадил по телефона? — срамуваше се, че трябва да буди доктора посред нощ.

Събуден от дълбок сън, Сташ скочи от леглото, реагирайки моментално — нещо, което му беше станало втора природа след службата в Кралските ВВС.

— Спокойно, няма нищо страшно — опита се да го успокои Франческа.

Сташ се върна след минута.

— Лекарят каза да отидем незабавно в клиниката. Ето ти палтото, чантата… о, ботушите!

— Ще си измия зъбите, ще си прибера нощницата и…

— Моля те, не — нареди Сташ, като я покри с палтото й и се наведе, за да обуе на босите й крака подплатените с кожа ботушки.

— Все пак събуди някой и му кажи, че отиваме в клиниката — протестира Франческа.

— Защо? Утре сутринта те всички ще знаят.

— Чувствам се като беглец — засмя се Франческа, като наблюдаваше как Сташ се облича припряно. Тя продължи да се смее тихичко, когато Сташ се опита да я вдигне на ръце, за да я занесе до гаража, въпреки че беше напълно в състояние да ходи сама.

Когато пристигнаха в клиниката, видяха, че доктор Алард и неговият главен асистент доктор Ромбе ги чакат пред входа на клиниката. Франческа видя с изненада, че нейният лекар, винаги елегантно облечен, сега носеше широки бели панталони и зеленикава престилка. Тя беше свикнала да вижда доктор Алард винаги с безупречно бяла риза под жилетката и сако с отлична кройка.

— Значи, принцесо, наложи ни се да чакаме по-малко, отколкото мислехме — посрещна я той с привичната си веселост.

— Но, докторе, много е рано. Сигурно е фалшива тревога. Вие ми казахте не по-рано от месец май — извика Франческа.

— Може би е така — съгласи се той, — но трябва да сме сигурни, нали?

От този момент всичко друго беше забравено. Настаниха Франческа на специално легло със странични парапети. Веднага след това доктор Алард влезе в стаята и затвори вратата. Той беше добре запознат със статистиката. Всяка жена, която очаква близнаци, е подложена на два или три пъти по-голям риск от фатален за нея изход. Докторът не мислеше главно за такава възможност, но бе наредил да подготвят в операционната зала всичко, което е необходимо при евентуално усложнение. Кръвното налягане на Франческа не беше високо, нямаше и други признаци за интоксикация. По негови изчисления, обаче, родилните болки бяха започнали пет, дори шест седмици по-рано и при тези обстоятелства, особено когато се касаеше за близнаци, трябваше да бъде изключително внимателен.

— Да, мамче — каза, след като я прегледа. — Настъпи великият ден — доктор Алард наричаше винаги родилките „мамче“, насочвайки мисълта им към бъдещето, а не към настоящето.

— Значи, не са фалшиви контракции?

— Не, разбира се. Раждането е започнало, но сигурно ще минат още няколко часа. Все пак е първото Ви раждане, нищо че започна по-рано от очакваното.

След последвалите контракции на всеки половин час, Франческа започна да губи присъствие на духа от болезненото състояние на тялото си. Шегата си е шега, мислеше тя, но наистина боли ужасно. Не можеше да си представи, че изпълнява ролята на родилка. Защото тя самата беше родилка и й се искаше всичко това да свърши колкото може по-бързо.

— Доктор Алард, можете ли да ми дадете нещо за облекчаване на болките. Мисля, че ми е нужно вече.

— Уви не, мамче — във вашия случай трябва да избягваме лекарствата.

— Какво казахте?

Усмихнат, сякаш й съобщаваше добри новини, той продължи:

— Всяко болкоуспокояващо лекарство, което бих Ви дал сега, би засегнало неродените бебета. Токсичните вещества ще достигнат до тях по кръвен път. Раждането става един месец по-рано и те не са достигнали още до съответното тегло. Честно казано, не мога да Ви дам нищо болкоуспокояващо.

— Никакви лекарства! — Франческа пребледня от ужас. Като много поколения американки, представата й за раждане без упойка се основаваше на сцената с дългата и фатална агония на Мелани Уилкес от „Отнесени от вихъра“.

— Това е само за ваше добро, мамче, само за добро.

— Боже, и колко ще продължи това? — попита отчаяна тя.

— Докато станете готова да родите бебчетата. Тогава ще можем да направим гръбначен блокаж и няма да чувствате повече болки.

— Гръбначен блокаж? Боже мой, това пък какво е?

— Просто една инжекция, която премахва болките… — обясни той. Реши да спести подробностите, че инжекцията се биеше в четвъртото междупрешлие на гръбначния стълб. Без друго принцесата бе толкова развълнувана.

— Докторе, не е ли възможно да ми направите сега гръбначния блокаж? — каза Франческа с умолителен глас.

— Уви, не. Може да спре раждането, а бебчетата напират да бъдат родени, мамче — той беше любезен, но Франческа знаеше, че с нищо не би могла да предизвика у него състрадание.

— Докторе, защо не ми казахте за това по-рано? Просто ми изглежда невероятно, че при развитието на съвременната медицина… — Франческа се запъна, не можейки да изрази с подходящи думи изпълненото си със страх и ярост недоверие.

— Но вие имате преждевременно раждане, мамче. Съвременната медицина препоръчва именно такива мерки в подобен случай — лекарят хвана ръката й и бащински я стисна. — Ще оставя при вас главната акушерка, а аз ще бъда в съседната стая. Ако имате нужда от мен или искате да ми кажете нещо, просто й съобщете и аз ще дойда на минутата.

— В съседната стая? Не можете ли да останете тук? — каза Франческа с умоляващ глас, ужасена от мисълта, че може да остане без доктора, макар и за миг.

— Трябва да подремна, мамче. Тази вечер извадих на бял свят вече две бебета. Трябва да се опитате да почивате между две силни контракции, искрено Ви препоръчвам и да подремнете.

 

 

Следващите осем часа отминаха като един калейдоскоп от емоции: физическо изтощение, което никога не беше изпитвала, нито дори си бе представяла, заличаващо всякаква мисъл; гняв, че всичко това е много по-лошо от очакваното; бурна еуфория от мимолетното облекчение, което щеше да трае само до следващата контракция; страх, като у плувец, усетил схващането на сухожилието, и надежда, че ще го преодолее. Над всички чувства, беше обаче тържеството от незабравимите часове на първото й раждане; тържеството, че живее, че участва с всеки атом на своите физически, умствени и морални сили в най-важното дело на своя живот.

На родилната маса доктор Алард изчака краткия отдих между две контракции. Помогна на Франческа да седне и я подготви за гръбначния блокаж. След това я поставиха отново да легне с възглавница под главата. Пълното облекчение на болките бе толкова неочаквано и смайващо, че Франческа се разтревожи не на шега.

— Не съм парализирана, нали, докторе? Нали не е така?

— Разбира се, че не, мамче. Вие се справяте отлично! Всичко върви по реда си. Отпуснете се, отпуснете се… ние всички тук бдим над вас.

За стотен път той се наведе над нея със стетоскопа си, за да чуе ембрионалните удари на сърцето.

— О, аз съм в рая… — въздъхна с облекчение Франческа.

Въпреки че в родилната зала бяха доктор Алард и доктор Ромбе, както и три акушерки и един анестезиолог, през следващите четиридесет минути не се чуваше звук, освен наставленията, които доктор Алард даваше на родилката. Екипът на лекаря бе обучен да работи съвместно, без да проронва дума, разменяха само знаци с очи и ръце. Те знаеха, че родилките са повече от чувствителни към разменените между тях думи и обикновено ги възприемаха погрешно.

— Помнете — казваше доктор Алард на своя екип — мамчето може да изглежда безчувствено от упойката, но слухът е последното нещо, което се притъпява.

След четиридесет минути Франческа усети отново болка, много по-лека от преди.

— Докторе, докторе, мисля, че упойката престава да действа — промърмори тя.

— Не, разбира се — просто се приближаваме към края — успокои я той с най-весел глас. — Сега, когато кажа „Напъвай!“, правете го с всички сили. Вие не ще усещате контракциите, но аз ще ги виждам, така че трябва да изпълнявате наставленията.

След още десет минути Франческа го чу да въздъхва с облекчение. Почти в същия миг чу бебешки плач.

— Момче ли е? — прошепна.

— Мамче, имате очарователна дъщеря — отговори Алард, предавайки бързо бебето на доктор Ромбе, който завърза внимателно пъпната връв. Алард зае веднага мястото си пред разтворените бедра на Франческа. Сестрата, която следеше за сърдечните удари на нероденото бебе, му даде знак, че ги чува по-слабо. Той видя притеснен, че околоплодната течност, която изтече, бе жълто-зелена вместо бистра. Сърдечните удари на втория близнак ставаха все по-слаби. Алард опипа матката и видя, че се бе втвърдила. Контракциите бяха престанали. Даде знак на доктор Ромбе да натисне веднага горната част на матката, а самият той притисна с всичка сила най-долу. Влагайки цялото си умение, той успя да придвижи втория близнак по родилния канал до положение, при което можеше да използва форцепс.

След няколко минути, не повече от четири-пет, бе изродено и второто бебе. То не започна да диша спонтанно, но след като беше разтрито енергично с кърпа, се чу слабият му плач. Доктор Алард преряза пъпната връв и го прегледа внимателно. Установи, че е напълно оформено, въпреки че не тежеше повече от два килограма — предположение, потвърдено малко по-късно на бебешката теглилка. По-лошото, от което той се страхуваше, беше, че Франческа имаше обилен вътрешен кръвоизлив, причинен от рязкото отделяне на плацентата от стените на матката минути преди раждането на второто бебе.

— Докторе — чу се отпадналият глас на Франческа. — Какво стана? Момче или момиче е новороденото?

— Още една дъщеря — отговори й кратко той. Краткостта на неговия отговор, неутралният тон на обикновено веселия му глас подсказаха на присъстващите в родилната зала, че техният шеф е много притеснен за второто дете. Явно нещо с него не беше наред.

Анестезиологът, който наблюдаваше жизнените функции на Франческа, видя, че кръвното й налягане пада, а пулсът рязко се ускорява. Горчивината, която тя изпита при съобщението за втората дъщеря, бе забравена, когато изведнъж почувства, че й се вие свят и й прилошава. Цялото й тяло плувна в пот. Все пак тя настоя:

— Покажете ми ги… моля ви, покажете ми ги!

— Само минутка, мамче. Опитайте се да отдъхнете малко.

Алард нареди на две сестри да започнат едновременно преливане на кръв в двете ръце на Франческа. Тя беше започнала да изпада в шок, но след кратко време преливането на кръв и инжектирането на фибриноген нормализира пулса и кръвното налягане. Веднага, след като положението на пациентката се стабилизира, Алард нареди на доктор Ромбе да донесе близначките при родилната маса. Очичките на новородените бяха плътно затворени, юмручетата им — стиснати здраво. Едната от близначките имаше саксонската светлоруса, почти бяла коса, която, внимателно подсушена, бе започнала вече да се къдри. Светлата косица на другото бебе беше все още мокра.

Близначките бяха повити в меки бели пеленки от фланела и като ги видя, Франческа — все още твърде слаба — почувства, че я завладява безкрайно учудване, каквото никога досега не беше изпитвала. Преходът от създанията, които тя бе носила в себе си, като част от плътта и духа й, към вида на тези две отделни човешки същества, всяко от които със собствена воля да стисне юмручета и да затвори очи пред силната светлина на заобикалящия го свят, беше толкова неочакван и неразбираем, че тя просто не можеше да го схване с ума си, а само със сърцето.

— Еднакви ли са, докторе?

— Да, но вашата втора дъщеря тежи по-малко от първата — каза той, посочвайки към по-дребното бебе. — Ето тази, трябва да я поставим незабавно в кувьоз, докато наддаде малко. Бъдете спокойна, преброихме — и двете са с по десет пръстчета на ръцете и краката.

— Слава богу — промълви Франческа.

— Сега, мамче, трябва да почивате.

— Кажете на съпруга ми.

— Ще се наложи да почака малко.

Докторът нямаше намерение да оставя Франческа, докато не се убедеше напълно, че новата кръв, която течеше във вените й, е свършила работа. Той не се отдели от нея — излезе от залата едва когато беше готова за преместване в стаята за възстановяване.

Когато умореният доктор влезе в стаята, където Сташ чакаше, той видя, че е задрямал изправен до прозореца, през който се бе взирал в тъмнината на дългата нощ. Доктор Алард остана зад заспалия мъж една дълга минута. После въздъхна и леко побутна по рамото Сташ. Принцът се събуди на секундата.

— Кажете ми, докторе!

— Имате дъщери — близначки. Госпожата е добре, но твърде уморена.

Сташ се взираше с див поглед в лекаря, сякаш се надяваше, че ще има и друга информация. Ударът върху неговите твърди очаквания бе толкова унищожителен, че той не успя да продума. Докторът, след кратка пауза, продължи да отговаря на незададените въпроси, с които други бащи биха го бомбардирали.

— Едната от дъщерите Ви е в отлично здравословно състояние, сър. Що се отнася до другата…

Сташ най-после възвърна гласа си:

— Какво й има на другата? Кажете ми!

— Имаше известни проблеми, особено клинично състояние на родилката преди раждането на втората близначка. Плацентата се отдели от матката точно преди второто раждане и госпожата имаше силен вътрешен кръвоизлив.

Сташ се облегна на стената.

— Значи детето е мъртво. Говорете ми направо, докторе.

— Не, детето е живо, но трябва да ви предупредя, че то е в много сериозно състояние. Много е малка, роди се едва един килограм и осемстотин грама и поради преждевременното отделяне на плацентата и наличието на меконий в околоплодната течност знаем със сигурност, че за известно време до мозъка й не е достигал кислород. Действахме по възможно най-бързия начин, но минаха четири, може би четири и половина минути, преди да успеем да акушираме бебето.

— Какво се опитвате да ми кажете? Просто го кажете, докторе!

— Има голяма вероятност… не, сигурно е, че мозъкът е увреден.

— Мозъкът е увреден? Какво, по дяволите, означава това? Какво искате да ми кажете? — Сташ хвана лекаря за раменете, сякаш искаше да го разтърси, после отпусна ръце. — Простете ми.

— Твърде рано е да се говори. Степента на поражение не може да се определи, преди да съм прегледал внимателно бебето.

— Колко скоро може да стане това? Кога ще прегледате другото?

— Веднага щом реша, че е достатъчно укрепнала. Междувременно, като предпазна мярка, трябва да я кръстим. Какво име ще й дадете, принце?

— Въобще не ме интересува!

— Принц Валенски! Успокойте се! Няма никаква нужда да се отчайвате. Имате, освен това, още една здрава, прелестна дъщеричка. Не искате ли да я видите? Тя е в отделението за новородени. Тежи два килограма и четиристотин грама и не беше необходимо да я слагаме в кувьоз. Искате ли да я видите още сега?

— Не! — отговори Сташ, без да се замисли. Той не искаше да гледа никакво бебе. Докторът го изгледа сурово — много отдавна не беше чувал подобен отговор.

— Моят съвет е — каза той любезно — да се приберете вкъщи, да се наспите и тогава да дойдете отново и посетите принцесата. Вие прекарахте една особено напрегната нощ. Когато се върнете, малката принцеса несъмнено ще бъде будна.

— Несъмнено.

Сташ тръгна към вратата, но се върна и проговори с тон, който съдържаше скрит въпрос:

— Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

— Не се съмнявайте, принце. Но понякога има неща, които не могат да се предотвратят.

Сташ продължаваше да го гледа. Дребният доктор се отдръпна, засегнат от недоверието към неговия професионализъм.

— Нещастни случаи има и в самата природа. Срещу тях и най-вещият човек не може да направи нищо, освен да спасява, каквото успее.

— Да спасява! — Сташ повтори думата, сякаш я чуваше за първи път. Какво общо имаше той със спасяването? Никога в живота му досега не беше стоял въпросът да изгуби нещо, така че там нямаше място и за спасяване. — Довиждане, докторе.

Подкара към къщи колата с опасна скорост, дори не погледна към прислужниците, събрали се на входа. Той не спря пред вилата, а продължи по-нататък към конюшнята. Изскочи от колата, изтича към обора и скочи на първия кон, който се изпречи пред очите му. Конярят като видя, че господарят му се готви да излети с неоседлания кон, изтича към Сташ и извика:

— Принце, как са близнаците и принцесата?

— Принцесата е добре. И детето. Момиче. А сега, по дяволите, изчезвай от пътя ми.

Сташ заби крака в слабините на коня, зарови ръце в гривата на животното и го подкара с вик, който приличаше повече на вой на ранен вълк. Животното, обхванато внезапно от яростта на своя стопанин, се понесе напред в галоп към отсрещния хълм. Сташ го пришпорваше, сякаш по петите го следваше самият дявол.