Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (3)

2

Обикновено „Куин Мери“ изминаваше маршрута от Ню Йорк до Саутхамптън без междинна спирка. Но специално при това пътуване, през юни 1951 година, огромните машини бяха спрени напълно, когато корабът пристигна в Шербург. Той хвърли котва извън пристанището, един катер се приближи до големия презокеански пътнически кораб и спря в близост до отвора, през който вкарваха багажа. Една дузина моряци бутаха надолу по мостчето големи колички с натрупани върху тях камари от куфари и сандъци, после ги разтоварваха на две купчини — едната внушителна, другата сравнително скромна.

Докато подреждаха всички тези куфари и пътнически сандъци, хиляди любопитни пасажери се тълпяха край парапетите, за да открият причината за неочакваното забавяне. След кратко изчакване трима души слязоха по стълбата: строен мъж, който държеше за ръката елегантна жена, пред тях вървяха четири малки възхитителни кучета и накрая пристъпваше още една жена, която колежаните от трети курс веднага разпознаха и приветстваха с викове и аплодисменти.

Докато Франческа Върнън седна върху един от куфарите си и весело замаха с ръка към своите обожатели, Уиндзорските херцог и херцогиня, застанали с достойнство до дузините пътнически сандъци, където бе събран целият им летен гардероб, не виждаха причина да отвръщат на врявата на простосмъртните. Те дори не благоволиха да кимнат с глава на актрисата, чието лице беше не по-малко известно от техните. Ежегодното им пристигане на континента ставаше, за нещастие, по този публичен начин. Докато пътуваха на „Куин Мери“, те неизменно се хранеха в своята каюта апартамент и се показваха навън само за да разходят кучетата си. Привикнали с ухажването, което ги обграждаше навсякъде, те дори не погледнаха към зрителите, но за Франческа вниманието на публиката само засили трепетната вълна, която я обзе с приближаването на катера до митническия пристан, където я очакваха нейният рекламен агент Мати Файърстоун и жена му Марго.

Семейство Файърстоун бяха пристигнали в Европа няколко седмици преди нея. Те бяха наели една огромна кола Делахей отпреди войната и ангажирали шофьор, говорещ английски. Франческа седеше безмълвно, изпълнена с очакване, докато колата летеше към Париж по пътя, край който растяха тополи. Нейната малко старомодна, смугла красота, която напомняше за Италия от петнадесети век, беше озарена от едно съвсем некласическо предчувствие, докато тя се бе облегнала на възглавничките на колата.

Франческа излъчваше особена смесица от спокойствие и чиста чувственост в триъгълника, затворен между очите и устните й. Тъмните й очи бяха продълговати и доста раздалечени. Устата й, дори когато беше в пълен покой, подсказваше с формата си многозначителна привлекателност: нежната извивка на горната устна се спускаше в средата, за да докосне пухкавата възглавничка на долната й устна, и очертаваше линия, която имаше силата на прегръдка.

Марго я наблюдаваше с майчинско вълнение. Тя си помисли, че в нито една от ролите си Франческа не е била толкова затрогваща, както сега, когато цялото й същество бе обгърнато от пламъка на възбуда от първите й часове на европейска земя. Малко хора, освен Марго, която беше нейната приятелка, изповедничка и пазителка през последните шест години, знаеха точно какво огромно влияние оказваха върху двадесет и четиригодишната филмова звезда купищата приказки и романтични истории, които тя поглъщаше.

— Ще останем в Париж една седмица, скъпа — каза Мати на своята клиентка — а после ще направим голямото пътешествие. Надолу през Франция до Ривиерата, после ще продължим край брега, докато стигнем Италия. Ще спрем във Флоренция, Рим, Венеция и ще се върнем в Париж през Швейцария. Цели два месеца! Как ти се струва, не звучи лошо, нали?

Франческа беше твърде развълнувана, за да отговори.

В края на август семейство Файърстоун и Франческа се завърнаха в Париж, където Марго сериозно се зае да довърши покупките си преди отплаването на кораба в края на месеца. Те се бяха настанили в хотел „Джордж V“, предназначен и по-рано, и сега за богати туристи, които не се притесняваха от това, че хотелът е пълен с други богати туристи, които наистина държаха на хубавите легла, безупречното обслужване и, разбира се, на водопроводните инсталации.

Още първата вечер от тяхното завръщане, в бара на хотела Мати срещна Дейвид Фокс, вицепрезидент на едно студио, с когото той обядваше в Холивуд поне веднъж месечно.

— Вие всички трябва да дойдете в Довил за поло мача през следващата седмица — настояваше Дейвид. — Това е първият важен мач след края на войната.

— Поло? — попита възмутен Мати. — Група капризни нехранимайковци на гърба на малки, нервни понита? Кому е нужно това?

— Но те са достигнали до финала… всички ще бъдат там — настояваше Дейвид.

— Как се обличат в Довил? — полюбопитства Марго.

— Точно както се обличаш за екскурзия по море с най-голямата яхта на света — отвърна с разбиране мъжът. — И, разбира се, тоалетите се сменят три пъти на ден.

— Мати, скъпи, аз трябва да отида в Довил — съобщи Марго с тон, който подсказваше на Мати безпредметността на по-нататъшните разисквания по въпроса.

 

 

Довил, този вечен елегантен курорт, е бил основан на нормандския бряг от херцог дьо Морни през 1866 година. От самото начало е трябвало да стане рай за богатите аристократи, страстно запалени по ездата, хазарта и голфа. Нормандската трева е най-тучната във Франция и от млякото на кравите става най-хубавото сирене, сметана и масло. Същата тази трева привлича силно хората, които обичат конете, и затова с развъждането и отглеждането на коне се занимават много от фермите в околността. Самият Довил се състои предимно от хотели, магазини, кафенета и ресторанти, но свежият морски въздух създава у шумната скитаща тълпа по крайбрежната ивица илюзията, че предната нощ, прекарана в казиното, би могла по някакъв начин да бъде полезна за здравето.

Хотел „Нормандия“, където Мати бе успял в последната минута да направи резервации, бе построен в позналия английски стил, с дървени греди, и приличаше по-скоро на нормална господарска къща, превърната от някого в крайморски гигант. През август хотел „Нормандия“, „Роял“ и „Хотел дьо Голф“ подслоняваха голямата част от хората, които през октомври трябваше непременно да бъдат в Париж, през февруари — в Сен Мориц, а през юни — в Лондон.

През 1951 година наричаха тези хора „Международния кръг“. Поради това, че тогава не съществуваше реактивният двигател, терминът „Джет Сет“^[1] не беше влязъл в употреба, но това не пречеше на вестниците и списанията, е, може би в по-малка степен от днешните, да следят със затаен дъх пристиганията и отлитанията на тази позлатена тълпа, успяла някак си да се откъсне от сивото, прозаично ежедневие.

Всички те бяха заредени с много пари, въпреки че парите сами по себе си не гарантираха влизането в това общество. Чар, красота, талант — нито едно от тези качества, прибавени дори към парите, не биха могли да включат човек в този Международен кръг. Основното, което имаше значение, беше склонността, чистосърдечното желание да живееш живот от по-особен вид; живот, в който преследването на удоволствието и развлеченията можеше да продължи с години, без капка чувство за вина; живот, в който работата не значеше нищо и постиженията, освен в спорта и комара, не бяха причина за гордост. Това беше живот, в който най-ползотворните усилия на човек се хвърляха за външен блясък и украса: коне, мода, луксозни и екзотични интериори, постоянни пътешествия, забавления и широки познанства, но не и дълбоко приятелство.

Неразделна част от живота на „Международния кръг“ беше и мъжът, когото тогава наричаха плейбой. Истинският плейбой обикновено не разполага с много пари, но той винаги можеше да бъде открит там, където имаше пари. Присъщо му е чувството за хумор, благонадежден чар, за него няма тайни в хазартните игри, пие с такт като джентълмен, избягва да прави дългове в игрите и доставя на жените такова удоволствие, че те непременно разказват за него на своите приятелки.

Принц Александър Василиевич Валенски не беше плейбой. Но той толкова често беше там, където се събираха плейбой, че пресата бе кръстила Сташ Валенски плейбой, без да се интересува от подробностите.

Сташ Валенски притежаваше голямо състояние, което го разграничаваше напълно от плейбойското съсловие. Състояние, което никога не бе поставяно под въпрос, дори по времето на най-смайващите му екстравагантности. Разбира се, той нямаше причина да се смята за екстравагантен, защото можеше да поеме разходите за всяка своя приумица. Безметежното отношение към богатството бе присъщо на неговите предци до баща му принц Василий Александрович Валенски. Все пак Сташ Валенски не би могъл да се нарече бизнесмен. До 1939 година, когато турнирите по поло бяха прекъснати от Втората световна война, той посвещаваше по-голямата част от живота си на играта. От 1935 година насам той беше постигнал девет голов хандикап, което го правеше един от десетте най-добри играчи в този спорт. Спорт, толкова скъп, че откакто съществуваше, едва девет хиляди души в целия свят се бяха занимавали с него.

Валенски имаше физиката на голям атлет, калявал безмилостно своето тяло през целия си живот, и будните, готови за поредната битка очи на дивия хищник. Погледът му бе дързък, гъстите му вежди бяха доста по-тъмни от русата му коса, подстригана късо, с вид на небрежно вчесаната козина на куче. Валенски никога не бе молил за нищо. Или му се даваше, или той просто си го вземаше. Носът му, счупван много пъти, му придаваше вид на грубиян. Кожата му имаше здравословния тен на човек, който прекарва времето си на открито, чертите на лицето му бяха твърди, резки, почти брутални, но походката му — бърза и грациозна — показваше пълен самоконтрол, независимо от ситуацията, в която можеше да попадне. Считаха, че прави най-добрите подавания в света на международните турнири по поло. Валенски не само че никога не използваше излишна сила, когато боравеше с юздата, но той беше роден, като някои истински мъже, с инстинкта да установява непосредствена връзка с животното така, че то да изглежда като естествено продължение на неговото съзнание, звяр без собствена воля и желания.

Въпреки това принц Валенски притежаваше девет понита, а не обичайните пет или шест, защото той ги яздеше като варварин. Не е безопасно да яздиш пони в галоп или да обръщаш внезапно с пълна скорост за повече от две хвърляния в една игра на поло. Сташ яздеше толкова агресивно, че предпочиташе да разполага с отпочинало пони за всяко едно от шестте хвърляния и никога не започваше играта, без да има три резервни животни. Съгласно правилата на „Хърлингамската асоциация по поло“, според които той играеше, на никой играч не бе разрешено „да язди срещу своя противник по начин, който би му причинил уплаха или падане от животното“. Сташ приемаше това двусмислено изискване на правилата, но когато яздеше срещу своя противник в играта, той го правеше с ясното съзнание, че трябва да го свали от коня. Имаше много играчи на поло, които считаха, че правилата на ХАП би трябвало да съдържат специално наказание, за да може да бъде дисквалифициран Валенски за груба игра. Досега не беше се намерил съдия, който да го отстрани от мача.

 

 

Беше тържествен ден за Довил и тълпите изискано се бутаха покрай игрището за поло, където трябваше да започне финалът. Когато кметът на града бе уведомен от управата на „Нормандия“, че Франческа Върнън е техен гост, той лично посети хотела, за да я попита, с особена официалност, дали би се съгласила да връчи купата на победителя на финала.

— Честта се падаше на мен, мадмоазел — й каза той, — но за Довил ще бъде велик ден, ако дадете вашето съгласие.

Кметът съзнаваше ясно, че при участието на една филмова звезда събитието би било отразено доста по-обстойно, отколкото като обикновено спортно състезание.

— Ами, просто не знам… — Франческа показа колебание от благоприличие, но вече се виждаше ясно като централна фигура на състезанието.

— О, за нея би било истинско удоволствие — потвърди участието й Марго.

Тя имаше костюм от бяла коприна, гарниран с няколко морскосини детайла, който все още не бе обличала в това пътуване. Имаше съмнения, че тази дреха бе може би твърде официална за един турнир по поло, но сега, когато Франческа щеше да участва в церемонията, намираше я за напълно подходяща. Марго бе голяма любителка на снимки, които показват как кралски особи връчват разни купи на местните жители — слабост, която тя не би признала дори пред Мати. Понякога Марго се виждаше гордо изправена, грациозна и усмихната, около десетина сантиметра по-висока от действителния си ръст, да получава огромен букет от рози от мъничко, покланящо й се дете. Това, разбира се, не можеше да й се случи никога, но какво пречеше Франческа да бъде главното действащо лице в тази сцена?

 

 

Семейство Файърстоун и Франческа наблюдаваха мача с интерес, но скоро се объркаха. Играта беше твърде бърза, за да се следи от човек, незапознат с правилата й. Все пак, атмосферата на мача бе наелектризирана. Зрителите на една игра на поло са винаги елегантно облечени, дъхащи на скъпи парфюми и обладани от особен вид истерия — един баланс между настроението на тълпата, която наблюдава корида в Мадрид, и изисканото, превзето въодушевление в Аскот. Скоро и тримата се предадоха и престанаха да гадаят за кого са предназначени аплодисментите или неодобрителните възгласи. Те просто наблюдаваха спектакъла, представен от осем великолепни атлети, препускащи на коне. Това, което представлява балетът спрямо танца въобще или шахът спрямо другите игри на маса, е и полото спрямо спорта.

Взрив от аплодисменти оповести края на мача. Кметът на Довил се приближи към техните места и подаде ръка на Франческа.

— Побързайте, госпожице Върнън — каза той. — Животните са разгорещени и не би трябвало да ги задържаме за дълго на игрището.

Франческа хвана под ръка кмета и прекоси игрището за поло, сега доста развалено от многобройните дупки, изровени от копитата на животните. Клошираната пола на роклята й от зелена коприна, изпъстрена със сини и бели цветя, трептеше като корабно платно, издуто от силен бриз. На главата си имаше голяма бяла сламена шапка с вълнообразна периферия и панделка от коприната на роклята й. С едната си ръка Франческа крепеше шапката и така усети, че по време на мача е изгубила някъде фуркетите, които я придържаха на главата. Актрисата и кметът се приближиха към мястото, където ги чакаха осемте състезатели, все още яхнали понитата. Кметът произнесе кратка реч, първо на френски, после на английски език. Внезапно подаде на Франческа тежък сребърен трофей. За да поеме купата, тя автоматично свали ръката си от шапката. Вятърът тозчас я отнесе от главата й, като я подхвърляше из игрището от туфа на туфа.

— О, не! — възкликна тя отчаяно. В същия миг Сташ Валенски се наведе от понито и я издигна като перце с едната си ръка. Като я държеше внимателно през кръста, той препусна след шапката. Тя беше спряла около стотина метра по-нататък и Валенски, който продължаваше да придържа Франческа до себе си, се наведе от седлото, грабна шапката за копринената й панделка и я постави на главата й. Трибуните гръмнаха от смях и аплодисменти.

Франческа въобще не чуваше шума на зрителите. Времето беше спряло за нея. Инстинктивно тя изчакваше мълчалива и пасивна, притисната до мократа от пот риза на Сташ. Усещаше миризмата на неговата пот и това предизвикваше у нея неясно чувство на желание. Устата й се изпълни със слюнка. Искаше й се да забие зъби в загорялата от слънцето шия, да хапе, докато усети вкуса на кръв в устата си, да попие с устните си стичащите се надолу ручейчета пот. Искаше й се да я събори на земята, така както я държеше в ръцете си, точно в този миг, потен, разгорещен, все още дишащ тежко след края на играта и да потъне целият в нея.

Опомняйки се, Сташ пришпори понито назад при другите играчи. Той спря и слезе на земята, като все още държеше в ръцете си Франческа. Постави я внимателно до него. Неизвестно как, тя стискаше купата в ръце, но залитна на високите си токове. Той грабна купата от нея, пусна я на тревата и стисна здраво двете й ръце, за да не падне. В един миг те стояха неподвижно, вперили очи един в друг. После той се поклони и целуна едната й ръка. Това не беше протоколното целуване на ръка, когато устните едва докосват кожата, а един силен, парещ отпечатък на неговата уста.

— А сега — каза той, без да откъсва поглед от учудените й очи, — предполага се, че вие ще ми връчите купата.

Той се наведе и й подаде трофея. Тя му го връчи обратно, без да каже дума. Тълпата избухна отново в аплодисменти и тогава, когато шумът заглушаваше всичко, промълви едва доловимо:

— Вземете ме отново.

— По-късно.

— Кога? — Франческа бе шокирана от собствения си рязък, прегракнал глас.

— Довечера. Къде сте отседнала?

— В „Нормандия“.

— Елате, ще Ви отведа до вашето място.

Той й подаде ръка и те вървяха мълчаливо, докато стигнаха при Мати и Марго. Всичко важно вече беше казано. Нищо повече не можеше да се добави.

— Осем? — попита той.

Тя кимна в знак на съгласие. Той не целуна отново ръката й, а само се поклони леко и напусна игрището.

— Боже мили, какво беше всичко това? — попита Мати. Франческа не му отговори. Марго не каза нищо, понеже забеляза на милото и обичано лице на приятелката си едно особено изражение, което говореше красноречиво, че нещо ново й се беше случило, нещо, което излиза извън границите на досегашния й живот.

— Хайде, скъпа, всички си тръгнаха — каза на Франческа.

Актрисата стоеше, без да помръдне и явно не чуваше нищо.

— Какво ще облечеш довечера? — прошепна Марго в ухото й.

Сега Франческа я чу.

— Няма значение — отвърна тя.

— Какво?!

Марго бе шокирана, наистина шокирана — за първи път от двадесет години.

— Хайде, Мати, трябва да се връщаме в хотела — нареди тя и като го остави да кавалерства на Франческа, тръгна напред, мърморейки невярваща: — Нямало значение! Нямало значение! Тя наистина е полудяла.

 

 

Франческа Върнън бе единственото дете на професор Гуидо дела Орсо и съпругата му Клаудия. Баща й беше декан на Факултета по чужди езици в Калифорнийския университет в Беркли. Той беше имигрирал там от Флоренция през двадесетте години на нашия век. И двамата родители на Франческа произхождаха от стари родове, с вековна история, живели в градчето Сан Джимиано, близо до Флоренция, някога приютило в многобройните си замъци италиански благородници. Във всяко едно от двете семейства бе имало поразително красиви жени, много от които бяха изпадали в немилост или опозорявани с печата на безчестието, според строгите морални закони на онези времена. В продължение на стотици години много благородни тосканци пришпорвали конете си към Сан Джимиано, привлечени от легендите за красотата на дъщерите в семействата дела Орсо и Веронезе. Често, много често мечтите им се оправдавали.

Щом Гуидо и Клаудия дела Орсо откриха наследствените черти в дъщеря си, разбраха, че тя ще бъде несъмнено красива, може би необикновено красива. Те се опитваха да запазят скъпоценната си рожба за себе си колкото бе възможно по-дълго време, въпреки че Франческа се нуждаеше от компанията на своите връстници. Дните, прекарани на бойното поле в някой пясъчник или в суровата бъркотия на някоя детска градина, където всеки хвърля нещо, строи нещо, участва в момчешки и момичешки игри, биха били доста по-здравословни за момиченцето, наследило дивата кръв на смуглите, пленителни жени от Сан Джимиано, отколкото безкрайните часове покрай майка си, която се опитваше да подхранва представите й за живота, като й чете на глас безкрайни приказки.

В стремежа си да предпазят Франческа, родителите пълнеха съзнанието й със старомодни истории за галантни постъпки в името на любовта, за герои и героини, чийто живот бе изпълнен с рискове и целомъдрие. Те бяха най-охотната публика за дузините пиеси, които детето скоро почна да играе пред тях, като скалъпваше истории от многобройните приказки, с които беше отрасла. Родителите, гордеещи се с момиченцето, не съзнаваха, че сами насърчават Франческа да гледа на себе си като на героиня, която играе определена роля в някаква пиеса, и да изпитва от това по-дълбоко удоволствие, отколкото от радостите на всекидневния живот.

Когато навърши шест години и тръгна на училище, Франческа откри първата си по-широка публика. В ролята на лукавата Морджиана от приказката „Али Баба и четиридесетте разбойници“, която драматизираха в първи клас, самите магически думи „Сезам, отвори се!“, които даваха достъп до съкровищата на пещерата, се превърнаха в ключа към нейното бъдеще. Тя щеше да стане актриса. От този момент насетне тя започна да играе роли, понякога само в съзнанието си, и често хората, които не я познаваха добре, намираха, че е най-нормална ученичка. Когато не изпълняваше определената й роля в пиеса по случай края на учебната година, Франческа се превъплъщаваше в героинята на романа, който четеше в момента. Тя беше толкова умна и хитра, че нито за секунда не си позволяваше да се издаде пред своите съученици. Понякога те намираха, че отговорите й са неочаквани, а настроението й — необяснимо, но именно такава бе Франческа — недостъпна и непроницаема. Това й позволи да се издигне бързо сред първите, според неумолимите закони на училищния ред. Всеки искаше да стане неин приятел, защото твърде малко бяха привилегированите ученици.

Година след година Франческа все играеше главните роли в училищните пиеси и никой, дори майките на другите момичета, не би посмял и да си помисли, че това не е съвсем честно, защото тя просто беше по-добра от всеки друг. Пиеса, в която някой друг би изпълнявал централната роля, би била като изкривена. С появяването й на сцената в залата винаги настъпваше някаква възбуда и трепетно очакване. Имаше нещо необяснимо и в най-добрите й жестове. Франческа никога не учеше как да играе дадена роля, тя просто обръщаше реещата си фантазия към ролята, която трябваше да изпълни, и се превъплъщаваше в героинята по толкова естествен начин, сякаш пускаше на свобода заключените чувства и те кацаха на лицето й.

— От всички рискове на професията на импресарио най мразя да посещавам театралните постановки на колежаните в края на учебната година — оплака се Мати Файърстоун.

— А какво ще кажеш за любовните приключения на актрисите? — попита жена му Марго. — Миналата седмица каза, че те са по-неприятни от преговори с Хари Кон.

— Да, права си. Пиесата поне свършва бързо — съгласи се Мати, въпреки че дълбоко в себе си той все още се бунтуваше срещу наказанието да присъства на постановката на „Воденичните камъни“ от Арнолд Бенет по случай зрелостните изпити в Бъркли Хай — една пиеса на почит сред абитуриентите.

— И да не си посмял да спиш с отворени очи — подхвърли нежно Марго, — защото това ме изважда от релсите… Освен това семейство Хелман са твои приятели, а не мои.

— Но ти им се обади, когато пристигнахме в Сан Франциско. Не трябваше да забравяш, че е юни — месеца на абитуриентите — промърмори Мати. Той никога не се бе съмнявал, че жена му е способна да организира личния му живот така добре, както и огромния му гардероб. Марго беше идеалната съпруга за един съвършен импресарио като Мати: цинична, но малко мечтателна, добросърдечна, любезна и предсказуема, тъй както той беше дързък и лоялен, надарен с вярното чувство докъде точно може да стигне по време на преговори; никога не грешеше в преценката колко „много“ е достатъчно много и колко „малко“ е твърде малко; не страдаше от излишни скрупули, когато се наложеше да излъже, нито пък спестяваше истината, ако беше необходимо. Нито той, нито Марго биха могли да станат жертва на ласкатели, но и двамата не можеха да устоят на силата на таланта.

В първо действие на „Воденичните камъни“ Франческа дела Орсо изпълняваше ролята на млада жена, на която предстоеше женитба, а в последното действие същата тази жена празнуваше своята златна сватба.

— Каква брюнетка! — прошушна Мати в ухото на Марго с тон, който тя познаваше добре. Този тон предвещаваше добри новини, в гласа му се долавяше звън на чисто злато. Те гледаха Франческа, изучаваха заедно прелестния овал на лицето й, малката, заоблена и леко вдлъбната в средата брадичка, правилния й нос, веждите й, извити така високо, че клепачите придаваха странно, интригуващо изражение на лицето й. Само веднъж през живота си Мати бе виждал жена, красива като това момиче. После тя стана звезда и натрупа състояние. Слушайки как Франческа изпълнява репликите си, той усети ситни капчици пот да избиват над горната му устна, космите на врата му сякаш настръхнаха, почувства пулсирането на слепоочията си. От своя страна Марго съвсем отчетливо съзнаваше многообещаващата тайнственост на големите, спокойни и властни очи, страстния дух, скрит зад гладкото, високо чело и привидно покорната, издължена шия. Но никой от тях не можеше все още да разбере силата на измисления живот, който живееше Франческа, дълбочината на нейните настроения, мощта на безкомпромисните чувства, в които тя бе способна да се хвърли.

Веднага щом благоприличието го позволи, Мати и Марго изоставиха безличната дъщеря на своите приятели и тръгнаха да търсят Франческа дела Орсо. Откриха я зад кулисите, все още гримирана като седемдесетгодишна старица, заобиколена от тълпа поклонници. Мати дори не се опита да се запознае с момичето. Целта му бяха нейните родители.

Обсадата на Клаудия и Рикардо дела Орсо продължи седмици. Въпреки че като родители изпитваха законна гордост и радост от сценичните успехи на дъщеря си в училище, те посрещнаха с възмущение и гняв предложението на импресариото да подпише с Франческа договор, който да му осигурява изключителните права да я представлява. Той искаше момичето да дойде да живее в Лос Анжелес, под строгия надзор на съпругата му. Все пак накрая, за свое собствено удивление, те превъзмогнаха дълбокото недоверие, което изпитваха към Холивуд, сломени от великолепните перспективи, красноречиво очертани от Мати Файърстоун и от задоволителните качества, които те откриха в Марго.

Въпреки че събитията, последвали постановката на „Воденичните камъни“, объркаха Рикардо и Клаудия, за Франческа те не бяха изненада. Тя толкова отдавна живееше в един свят на мечти, където удивителните случки се оказваха пророчески и нейното развихрено въображение й бе нашепвало, че съдбата й е отредила живот, различен от този на нейните приятели. Не можеше да съществува препятствие, за да постигне този живот.

Франческа Върнън, родена дела Орсо, стана звезда с първия си филм. Славата й растеше с учудваща бързина в онези дни, когато филмовите студия можеха да използват една и съща актриса в три или четири филма годишно. От осемнадесет до двадесет и четиригодишната си възраст Франческа снимаше филм след филм, родена явно да играе големи романтични роли. Тя беше десетина години по-млада от Ингрид Бергман, Бет Дейвис, Ава Гарднър или Рита Хейуорт, но царстваше наравно с тях и грабваше роли, обикновено изпълнявани от английски актриси, защото никоя друга в Холивуд не бе способна да превъплъти онези особени, възвишени героини, излъчващи благородство, трагизъм и съдбовна обреченост.

Франческа живя с Файърстоунови около година. После си купи малка къща, в съседство с тяхната. През редките си, кратки почивки посещаваше родителите си в Сан Франциско, но през 1949 година и двамата починаха. Франческа не бързаше да се включи в светския живот на Холивуд и скоро филмовите списания започнаха да рисуват образа й на загадъчна жена. Мати съзнателно насърчаваше това, знаейки добре колко магнетичен за пресата е подобен образ. Рекламният отдел на студиото оказваше пълно съдействие за изграждането на загадъчния образ на кинозвездата, защото разбираха не по-зле от Мати, че истината за нея би била абсолютно неприемлива за пуританската публика от петдесетте години. Франческа се влюбваше безумно в почти всеки един от партньорите си и нейните дискретни, но доста пламенни любовни истории приключваха обикновено със снимките на финалната сцена на филма. Този й навик да се влюбва би могъл да убие Мати поради страха му от усложнения, но скоро той разбра, че всяко нейно влюбване е ясно ограничено във времето. Тя никога не бе се влюбвала в мъж, който реално съществуваше. Бе обичала Датския принц и Ромео, и Хетклиф, и Марк Антоний, и лорд Нелсън, и още много други мъже, но в момента, когато простосмъртният актьор застанеше пред нея, любовта й изстиваше. Това беше дива, театрална страст, която се превръщаше в бучка лед, щом представлението свършваше.

Марго Файърстоун, свидетелка на поредицата от любовни истории на своята приятелка, често с женени мъже, накрая я запита защо поне не се опита да прекарва по-приятно времето си като други млади актриси на нейната възраст. Франческа й отвърна възмутено:

— За Бога, Марго, коя по дяволите мислиш, че съм аз? Джанет Лий или Деби Рейнолдс с техните сладникави, дребни романи, достойни за филмовите списания? И защо си решила, че се нуждая от развлечения — само каква глупава дума?! Аз искам нещо повече и ми е напълно ясно колко старомодно звучи това! Моля те, не си прави труда да ме напътстваш. Наистина ми е втръснало от актьори! Но те са единствените мъже, които срещам всеки ден.

Когато изрече тези думи, Франческа тъкмо бе навършила двадесет и четири години и същата вечер Марго реши, че приятелката й има нужда от промяна на сценария. Тя беше твърде силно обладана от изкуствения свят на снимачната площадка, твърде неспокойна и уязвима. Смъртта на родителите й преди няколко години гнетеше допълнително съзнанието й.

— Ако беше моя дъщеря, щях да се притеснявам ужасно много — каза замислено Марго.

— И все пак, миналата година тя спечели Оскар — отвърна Мати.

— Това още повече ме тревожи. Нима си забравил Луиз Рейнер?

— Моля те, как можа да кажеш това? — Мати чукна на дърво, за да разсее спомена за крехката австрийска актриса, чиято кариера според него бе неправилно ръководена. Тя бе спечелила два поредни Оскара и после фактически изчезна от филмовия небосклон в края на тридесетте години. — Бог да пази подобно нещо да се случи на Франческа. Или на него.

— Хайде да я поканим да дойде с нас в Европа другия месец — предложи Марго.

— Но нали ти искаше да прекараме втори меден месец? — възрази Мати.

— В действителност аз не вярвам в медените месеци — нито първи, нито втори — твърдо каза Марго. — Веднага щом Франческа приключи снимките на „Ана Каренина“, трябва да организираш изпращането й с първия възможен кораб за Европа, където ние ще я посрещнем.

 

 

В седем и половина вечерта след поло мача, под трескавото ръководство на Марго Франческа беше готова. Тя бе облечена с дълга вечерна рокля от шифон, в розово и бяло, модел на Жан Луи. Корсажът без презрамки, който подчертаваше кадифената кожа на деколтето, се диплеше нежно върху гърдите й. Най-вътрешният волан от шифон бе тъмнорозов, следваше друг в по-светъл тон и така до петия, най-горен, който беше снежнобял. Около голите си рамене тя бе наметнала дълъг шал от същата материя, петпластов като полата, тук-таме декориран с букетчета цветя от бледорозова коприна. Общият ефект бе на дреха от осемнадесети век и толкова нереален, сякаш Франческа бе слязла от портрет на Гейнсбъроу. Дългата коса, която тя бе отказала да жертва в името на новата мода в прическите, бе събрана в огромен кок близо до шията и само няколко непослушни къдрички падаха покрай ушите й и върху гладкото чело.

Марго я наблюдаваше с възхищение и малко завист. Мати бе влязъл в дневната на апартамента на Франческа, за да огледа също своята клиентка.

— Надявам се, че момъкът също ще бъде подходящо облечен.

— Мати, в Довил, ако не носиш вечерно облекло, не биха те допуснали дори в игралните зали на Казиното — прекъсна го Марго. Тя беше съвсем наясно как трябва да бъде облечена млада дама на първата си среща с принц. Самата тя бе готова за такава среща от петнадесетгодишна възраст.

— Чуй ме, скъпа — продължи колебливо Мати. — Този приятел е истински принц. Проверих го лично. Но има славата на доста голям женкар. Веднъж се е развеждал, така че имай го предвид. Ти си вече голямо момиче — знам, знам, няма нужда да ми повтаряш!

В този момент някой почука на вратата. Мати отвори и видя главния пиколо на хотела, който държеше бяла картонена кутия в ръцете си.

— Цветя за госпожица Върнън — съобщи той. Мати взе кутията и подаде бакшиш на мъжа.

— Поне е наясно с всички протоколни тънкости — забеляза кисело.

Франческа отвори кутията и откри, че тя съдържаше троен обръч от бели рози, който тя можеше да увие около китката си. Тогава зоркият поглед на Марго зърна още една, по-малка кутийка от черно кадифе, завързана със синя панделка, скрита под розите. Франческа я отвори бързо и дъхът й спря от изумление. В кадифената вътрешност на кутийката лежеше кристална съдинка, пълна до половината с вода. В нея имаше три клончета, гъсто обсипани е цветчета на дръжчици от злато. Всеки цвят бе изработен от пет тюркоазни венчелистчета, разположени около шлифован диамант и листенца от нефрит. Тя извади кристалната вазичка и я положи внимателно на масата. Цялото омагьосващо творение бе не по-високо от осем сантиметра и илюзията, че вазичката е пълна с вода, се дължеше на прозрачността на естествения кристал.

— Но какво…, какво е това? — промълви Франческа.

— Изкуствени цветя — отвърна Мати.

— Фаберже^[2]… никой друг, освен Фаберже не би могъл да го сътвори — каза развълнувано Марго. — Прочети картичката!

Чак тогава Франческа разтвори картичката, скрита в старата кадифена кутийка, на която имаше печат с двуглав орел — знакът на фирмата, гаранция за автентичност:

„Тези незабравки принадлежаха на майка ми. До днес следобед бях изгубил надежда, че ще срещна човек, на когото те биха могли да принадлежат.

Сташ Валенски“

— Той знае номера, които все още не са измислени — кисело промърмори Мати. Но дори и неговият поглед, в който нямаше капка сантименталност, долови безценната красота на предмета. Какъвто и да беше този Донжуан, той наистина умееше да прави подаръци.

Франческа беше завила розовите пъпки около китката си, когато от рецепцията се обадиха, че принц Валенски е долу.

— Чуй ме, мила, просто не забравяй, че една тиква може да се превърне в каляска — каза бързо Мати, но Франческа вече бе излетяла от стаята и не можа да го чуе. Той се обърна слисан към Марго:

— Дявол да го вземе, аз исках да кажа, че каляската се е превърнала в тиква. Мислиш ли, че тя ме разбра?

— Ти можеше спокойно да й говориш на китайски, ефектът нямаше да бъде по-различен — отвърна Марго.

 

 

Валенски и Франческа Върнън, без да кажат дума, се измъкнаха бързо от препълненото фоайе на хотела. Хората бяха спрели по местата си, за да ги съзерцават от мига, когато тя пристъпи от асансьора — божествено творение, плуващо в облак от шифон. Откритият бял „Ролс-Ройс“ чакаше пред входа и само след секунди те вече пътуваха по безлюдните улици на града, в който повечето хора в този миг пиеха питието си или обличаха вечерните си тоалети.

— Давате ли си сметка, че е ужасно рано? — попита той.

— Но вие казахте в осем.

— Не мисля, че нервите ми биха издържали до девет часа.

— О, вие страдате от нерви? — прочутият й глас, дълбок и нежен, с труд си пробиваше път през устните, които внезапно бяха пресъхнали.

— От днес след обяд.

Шеговитите нотки в гласа му изчезнаха. Той свали едната си ръка от волана и я постави върху нейните. Внезапното докосване я направи неспособна да отговори. Нито един от нейните любовници, дори в най-интимните моменти, не бе я докосвал по подобен начин. Имаше някакво чувство за собственост в докосването на тези пръсти.

След миг той продължи:

— Смятах да Ви заведа на вечеря в Казиното… там ще има бал по случай приключването на поло сезона. Какво ще кажете, ако го пропуснем? Можем да отидем в един ресторант по пътя за Онфльор — „Ше Маху“. Там има чудесна кухня и е спокойно, или поне ще бъде тази вечер, когато всички са в Довил.

— О, да, разбира се!

Те замълчаха отново. Колата продължи да пътува в меката нормандска привечер, когато огромният сиво-синкав купол на небето постепенно покриваше пейзажа с китно разположени ниви, овощни градини и чифлици и в последните отблясъци на деня зеленината ставаше още по-наситена, дори нереална.

Когато седнаха в „Ше Маху“, разбраха, че бяха способни да разговарят единствено за незначителни неща. Сташ се опитваше да обяснява на Франческа правилата на играта на поло, но тя едва го чуваше, хипнотизирана от резките движения на загорелите му ръце, покрити с руси косъмчета, ръце на едър самец. От своя страна Сташ едва ли разбираше какво тя му говори. Франческа се покриваше с най-съкровените му, закътани дълбоко в сърцето, мечти. В продължение на години той беше притежавал много жени, почти всяка, която беше харесал — изискани, умни, опитни и талантливи, жени с неотразима красота, жените от „Международния кръг“. Той беше закоравелият светски мъж, който най-сетне бе поразен от светкавичната любов — необяснимата, безумна, сляпа любов.

Тя е толкова млада, толкова блестяща в своето величие, мислеше си той. Смуглата й, пленителна красота би могла да бъде толкова руска, колкото и италианска. Тя му напомняше миниатюрните портрети на принцеси от Санкт Петербург, поставени в рамки от злато и скъпоценни камъни, които красяха и придаваха носталгичен оттенък на дузината масички около камината на майка му. Кожата на нейните рамене, когато отметна назад шала си, бе нереално гладка и свежа. Извивката на скулите й, там, където докосваше ухото, бе толкова невъобразимо съвършена, че той разбра — паметта му я запечатваше вовеки веков.

Франческа слушаше плътния глас на Валенски, със съвсем лек английски акцент, глас на брутален мъж, в който трептяха нежни нотки, сякаш говореше на току-що родено жребче. Тя си помисли, че той бе тъй различен от всички мъже, които бе познавала досега, като че ли идваше от друга планета. Всеки път, когато се осмеляваше да погледне направо в блестящите му сиви очи, усещаше, че прави нова крачка в непозната земя. Той й каза, че е на четиридесет години, но силата и устремеността, които излъчваше, го превръщаха в дързък младеж. Мати беше четиридесет и пет годишен. Пред Сташ той изглеждаше на седемдесет и пет.

— Аз никога не влизам в къщи, без да надзърна в обора — обясни й той. — Те просто очакват да ме видят.

— А как се отнасят към гостуващите им жени?

— Не знам, те никога не са посрещали гостенки.

— О, нима? — тя потръпна пред суровата простота на комплимента. — Добре, ще дойда.

 

 

Тръгнаха обратно към Довил. Малко преди Трувил се отбиха по един път, който криволичеше около километър сред стари ябълкови дървета, докато свърши пред дървена порта в каменен зид. На звука на клаксона бързо се отзова мъж, който отвори портата и колата продължи навътре в двора. В средата се издигаше масивна каменна къща, а отстрани бяха пръснати други селскостопански постройки.

— Моят управител Жан живее тук със семейството си — каза Валенски. — Момчетата, които работят в обора, живеят в селото и всяка сутрин пристигат на велосипеди.

Той хвана Франческа за ръка и я поведе към оборите, които бяха на известно разстояние от къщата. При шума на техните стъпки понитата веднага изцвилиха и се размърдаха нетърпеливо в своите боксове.

— Горките животни, те са толкова самотни — засмя се Валенски. — Едно от малкото им развлечения е това среднощно представление, което правя в тяхна чест.

Той вървеше бавно от бокс на бокс, спираше и казваше на Франческа името на всяко пони, обясняваше й особеностите на всяко животно и същевременно преценяваше, с опитен и бърз поглед, физическото и психическото състояние на всяко едно от тях.

— Черната пеперуда изкара тази седмица само на паша. Беше наранил устата си — нищо сериозно, но аз не мога да го яздя, докато не оздравее напълно… Бляскавият Гладиатор има лошия навик да яде постелята си и ще се наложи да подменя сламата с торф. Бристолският Изтребител спи, той имаше тежък следобед.

— Бристолски Изтребител, Бляскав Гладиатор?

— Знам, че това са странни имена за коне. Това са имена на самолети… велики самолети. Някой ден ще ти разкажа за тях.

— Разкажи ми сега — помоли тя, без в действителност да се интересува от това. Безгрижната фраза: „Някой ден ще ти разкажа“ бе всичко, което чу.

— „Черната пеперуда“ беше тренировъчен самолет… в Хавиланд. „Гладиаторът“ беше изтребител, „Бристолският“ беше боен самолет за нощни полети…, имаше още много други, сега забравени, освен ако не си летял с тях — тогава никога не можеш да ги забравиш.

Гласът му замлъкна, като видя, че тя не го слуша. Лунната светлина, която блестеше в балната й рокля, я превърна в скулптурна фигура от бял мрамор.

— Хайде — каза неохотно той. — Трябва да те закарам обратно. Балът в Казиното все още не е завършил и ние можем да сме там за по-малко от четвърт час.

— В Казиното? О, не, разбира се. Бих искала да ми разказваш още за „Черната пеперуда“.

— Струва ми се, че не искаш.

— Но аз наистина искам.

Франческа влезе в един празен бокс, където бяха прибрани чулове и храна за конете и седна върху бала с чиста слама, опряна на стената. Отпусна глава на стената, остави небрежно шала си да се свлече от раменете, абсолютно сигурна в ефекта на това обещаващо движение. Сташ я погледна и разбра, че тя не играе ролята на кокетка. Погледът, който му отправи, бе тъй дълбок, като че бе събрал в себе си целия плам на нейната природа, предложена по най-изкусен начин. С един скок Валенски седна до нея, обгърна с ръка кръста й и я обърна към себе си. Прошепна в ухото й:

— „Черната пеперуда“ беше един от основните тренировъчни самолети на ВВС…

— Основен… — каза на пресекулки Франческа.

— Много, много основен… — Валенски целуваше извивката на скулата й, близо до ухото, продължи да обсипва с нежни целувки лицето й, докато устните им се срещнаха. В този миг нещо се промени безвъзвратно в двамата. Те бяха прекрачили невидимата бариера и откриха, че са отворили нова страница в живота си. Не знаеха почти нищо един за друг, но бяха оставили зад себе си въпросите, потвържденията и предварителните условия. Сякаш те, две отделни същества, в момента на своето събиране образуваха едно ново, твърде различно същество, което никога не би могло да се разложи отново на оригиналните си части.

Франческа се откъсна за миг от неговите устни, вдигна ръце към главата си и разпусна черната си коса върху раменете. Тръсна нетърпеливо глава и после, приковала поглед в очите му, сръчно успя да разкопчае корсажа си и свали многобройните си кринолини, захвърляйки ги настрана, сякаш бяха направени от евтино зебло. Тя дръзко се освободи от облаците шифон, които прикриваха омайната й плът, и остана да лежи напълно гола върху купчината конски чулове. Смееше се тихо, като гледаше как Сташ Валенски, изненадан и зашеметен, се бори с вечерния си смокинг. Скоро, много скоро и той беше гол като нея. Той облада отдалото му се тяло с варварска страст, която бе забравил от години. Това създание от рози и перли се бе превърнало, като с магическа пръчка, в молеща простосмъртна, която настояваше с дрезгав, жаден глас да я обладае час по-скоро. Тя не искаше да го остави да се забави нито мит, не мислеше за собственото си удоволствие пред копнежа да го почувства в себе си, дълбоко, напълно да го притежава. Той легна върху нея и тя се отвори за него, като кралица, разпиляваща щедро цялото си богатство. Това беше първичен акт, това бе самата природа. Когато той достигна треперещ до върховното удоволствие, Франческа погледна лицето, обляно от лунна светлина. Очите му бяха плътно затворени, израз на силна концентрираност, почти на агония, набръчкваща челото му. Тя се усмихна така, както никога по-рано не бе го правила. След това те се сгушиха под конските чулове. Телата им, излъчващи победоносен плам, можеха вече да се докосват нежно, да се изучават, да се обсипват с милувки. Те се любиха отново и този път Сташ не позволи на Франческа да налага темпото. С безкраен такт и умение той я доведе до оргазъм, толкова разтърсващ и победоносен, че тя изпита страх. Задрямаха за малко и когато отвориха очи, видяха избеляващото небе, безпогрешен знак за приближаването на зората.

— Боже мой, какво ще кажат твоите приятели? — каза Сташ, който внезапно се сети за Файърстоунови.

— Мати ще вдигне врява като сърдит баща във викторианска мелодрама, а Марго ще бъде възбудена и любопитна и доволна от себе си. А може би те са си легнали рано и дори не знаят, че аз все още не съм в леглото… което общо взето е най-малко вероятното… След два часа Мати ще реши, че би трябвало да уведоми полицията, но няма да го направи, защото не иска публичен скандал.

— По-добре им съобщи, че си на сигурно място.

— Твърде рано е да им телефонирам… Виж, слънцето изгрява…

— Ще отскоча до къщи и ще кажа на Жан да звънне в хотела, за да уведоми, че си добре и ще се върнеш скоро. Не мърдай оттук.

Върна се след няколко минути.

— Всичко е наред. Нека сега довършим плановете си и после ще отидем да хапнем нещо.

— Плановете си?

— Сватбата. Възможно най-бързо и без излишен шум… или с фанфари, ако го предпочиташ. Само да бъде бързо!

Франческа се полунадигна върху купчината чулове, онемяла от учудване. Зърната на гърдите й бяха все още възбудени и влажни след атаката на неговите зъби и устни, от рошавата й коса стърчаха сламки. Тя зяпна от удивление към този мъж, който я гледаше с най-дълбоко убеждение в това, което каза.

— Да се оженим?

— А какво друго можеш да предложиш?

Седна до нея и взе ръцете й в своите, притисна челото й до гърдите си — там, където бронзовият загар преминаваше в нежно розов тен. Тя вдигна глава и попита отново:

— Да се оженим?

Сташ загърна с един чул раменете й, за да я предпази от утринния хлад. Силните му ръце, научени да им се подчиняват, сграбчиха раменете й и когато заговори, в гласа му зазвучаха твърдите нотки на кавалеристка заповед.

— Достатъчно съм живял на този свят, за да знам, че такова нещо се случва веднъж в живота. На моята възраст не може да се говори за заслепление. Това е любовта и, дявол да го вземе, аз съвсем не съм способен да я изразя: не знам точните думи, не мога да ти кажа какво изпитвам, защото никога не съм го правил. Не съм казвал истинските думи, говорех други думи, нужни в любовната игра, в прелъстяването…

— Аз знаех всички истински думи, най-красивите, написани някога от човешка ръка, но аз също никога не съм била добра в любовта, така че между нас няма разлика — отвърна бавно Франческа, давайки си сметка, че досега не бе посмяла да признае тази истина дори пред себе си.

— Чувствала ли си се някога като сега? Можеш ли да си представиш, че ще изпиташ нещо подобно отново? — запита Сташ.

Франческа тръсна глава. За нея беше по-лесно да обърне гръб на всичко, което изпълваше живота й до вчера, отколкото да си представи, че ще живее без Сташ.

— Но… може би трябва да се опознаем — каза и веднага се засмя високо на условността на този въпрос.

— О, Боже, да се опознаем… Ние току-що заключихме, че досега сме изпитвали едно и също към любовта. Не, ще им кажем, че сме решили да се оженим и това е всичко. Франческа, кажи „да“!

Цялата романтична природа на Франческа се надигна в душата й. Тя не каза „да“, а наклони царствената си глава и страстно зацелува ръцете му, обладана от настървението да се подчинява и да властва. От очите й се стичаха сълзи и той целуваше мокрите й страни.

Слънцето беше вече високо и изведнъж те осъзнаха шумовете на селския живот, които изпълваха двора.

— По-добре се облечи — Сташ намигна като хлапак.

— Да се облека? Може би ще ми кажеш с какво? — Франческа посочи купчината намачкан шифон и копринени цветчета, захвърлена на мръсния под на обора. — Ами това? — тя повдигна част от дантеленото си бельо, подаващо се изпод чула. Наричаше се „Веселата вдовица“ и представляваше корсет, който започваше със сутиен без презрамки, продължава надолу, за да обгърне тънкия кръст, и завършваше към средата на бедрата с жартиери, предназначени да опъват копринените й чорапи.

— Щях да ти помогна, но ти съблече всичко толкова бързо.

— Е, да, има начини и начини, но мисля, че е безпредметно да ги обсъждаме сега. Не, Сташ, аз просто не мога да облека отново всичко това — каза умолително Франческа. — Погледни, ръцете ми треперят.

И двамата се вцепениха, изненадани от подсвиркването на приближаващия към обора работник.

— Ще го отпратя — прошепна Сташ, като се опитваше да задуши надигащия се смях. — Скрий се отново там.

Франческа се промъкна под чуловете, като се смееше тихичко. Преходът от възвишения романс към фарса бе толкова явен. Тя хвърли поглед към понито, което подаваше глава от съседния бокс, гледаше към нея и пръхтеше с очевидно неодобрение, сякаш се мъчеше да съобщи на целия обор какво се бе случило тук. След малко Сташ се върна с купчина дрехи в ръцете си.

— Успях да направя сделка с момчето — й каза, подавайки й чифт лъснати стари ботуши за езда, оръфана синя риза и позамърсен брич. — Той е горе-долу висок колкото тебе и мисля, че е взел душ тази сутрин, но не бих гарантирал.

Докато Франческа се оправяше с дрехите на момчето, които при добро желание можеха да минат за чисти и бяха поне два номера по-големи, Сташ донесе от колата вечерната й чантичка. Тя се погледна в огледалцето на пудриерата и видя, че на лицето й не бе останала следа от грим. Реши да не се притеснява от това. Харесваше чистата си, поруменяла кожа, нахапаните си устни, непознатите, възбудени очи.

— Ще ми трябва колан — откри внезапно тя.

Сташ разгледа инвентара, закачен на стената.

— Ремъкът е твърде дълъг. Юздата? О, не, мисля, че не става, нито пък тази верижка… Бих ти дал папионката, ако можех да я намеря, но тя ще бъде твърде къса. Ето, това ще стане — той й подаде дълго парче от някаква материя, сгънато на две.

— Какво е това?

— Връзка за опашка. С нея връзвам опашката на понито, когато играя поло, за да не се закачи за стика.

— Кой казва, че романтичните истории не съществуват в наши дни? — попита Франческа.

 

 

— Кажи им, че се е намесила божията десница — Франческа се смееше високо на онемелия Мати.

— Но ти трябва поне да си бременна — избухна агентът. — Ти нямаш нито едно прилично обяснение! Захвърляш една възходяща кариера, за да се омъжиш за някакъв си руснак — играч на поло, дошъл кой знае откъде. Ти си толкова умопомрачително безгрижна, сякаш десет хиляди дявола танцуват на върха на една игла.

Франческа хвърли ръкавицата на предизвикателството в лицето на чистата му логика.

— Мати, колко години трябва да живее човек на върха? Години на стремително издигане? Години на фойерверки? Докога? Аз съм влюбена в истински мъж за първи път в живота си, така че, моля те, бъди добър с мен — тя задаваше въпросите си с вбесяващо безгрижна усмивка. — Ние искаме всичко, Мати, всичко, всичко и то сега, а не по-късно. И защо да не го вземем? Можеш ли да ми кажеш един-единствен довод, поради който трябва да отложим решението си, било само със седмица? — настъпваше Франческа.

— Добре, добре! Щастлив съм, очарован съм, изпитвам безумна радост! Най-добрата ми клиентка, която обичам като истинска дъщеря, се жени за един донжуан, когото срещна вчера — може ли да се намери по-хубав повод за щастие? И какво мислите, че ми отговаря, когато я запитвам защо всичко трябва да стане толкова внезапно, защо не се върне в Холивуд да снима „Робин Худ“ и тогава да се жени? Какво ми казва, когато се опитвам да я убедя, че никой не иска да й пречи да се омъжва за своя принц, но може би е по-добре да го опознае първо?

— Казах — промълви Франческа замечтано, — казах, че усетих момента на истината. Казах, че никога досега не съм била действително сигурна в нещо, че съм го чакала през целия си живот и сега, когато го открих, не ще го напусна никога.

Марго усети в гласа на Франческа една особена нотка, която й подсказа, че каквото й да бе решила приятелката й, нямаше сила, която да я откаже или забави.

Мати вдигна ръце:

— Предавам се. Освен това аз нямам никакъв шанс да успея да те убедя. Добре, ти ще се жениш и аз трябва да телеграфирам във филмовото студио. Те ще заведат дело срещу тебе и ще бъдат прави. И ще спечелят делото. Знаех си аз, че не трябваше да идваме в Европа. Тя побърква хората!