Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (24)

23

Пет дни по-късно Норт и Люк седяха, без да могат да проронят дума в прожекционната зала на студиото. Току-що бяха видели суровия монтаж на трите рекламни клипа на „Елстри“.

— Какво мога да кажа? — накрая продума Люк, опитвайки се да пробие с думите си леденото, непривично безразличие на Норт.

— Все ще измислиш нещо.

— Нужно ли е да ти казвам, че това е най-хубавата ти работа?

— Не.

— Нужно ли е да ти казвам, че е най-добрият рекламен клип, правен някога за един парфюм?

— Не.

— Мога ли просто да ти благодаря?

— Считам, че ми е благодарено. Не можеш ли просто да престанеш да се лигавиш, Люк? Ще го приема като благосклонност.

— Добре! О… Кики искаше да те попита имаш ли представа кога се връща Дейзи? Няма никакви вести от нея…

— Нямам представа.

— Добре, ще звънна на Шанън — Люк се опитваше да се измъкне от негостоприемната атмосфера, която създаваше приятелят му. — Божичко, почакай само да ги види! — рече той възбудено, като вдигна слушалката и набра номера на „Супракорп“. Разговаря кратко с една от секретарките на Шанън и затвори разочарован телефона.

— Явно е в Англия по работа, секретарката му няма ни най-малката представа кога ще се върне.

— И аз можех да ти го кажа това.

— Какво? О, ох! О, мили Боже, почакай само да научи Кики… значи затова си кисел… о, гадост! Извинявай, Норт, беше напълно глупаво и нетактично от моя страна…

— Можеш да знаеш, че въобще не ме засяга — изсъска като отровна змия всяка дума Норт.

— Не, не, разбира се, че е така. Просто не знам какво ме накара да го кажа — още малко и Люк щеше да почне да трепери от объркване. — Явно, мозъкът ми е омекнал от тоя китайски грип. В службата всички са болни — припряно побърза да се върне към служебните въпроси. — Кога ще направиш музикалното оформление? Докато тези клипове не бъдат окончателно монтирани и озвучени не искам никой да ги вижда. Цялата козметична промишленост са банда крадци.

— След две — две седмици и половина.

— Добре. Аз трябва да бягам. Обади ми се в мига, в който си готов. Нали? Колкото по-бързо толкова по-добре. Впрегни в работа колкото души са нужни. Показването на рекламите трябва да започне преди Деня на благодарността. И Норт — още веднъж благодаря. Нямаше начин някой друг да се справи с тази работа.

— Можеш да ми направиш една услуга, Люк. Следващия път, когато решиш да снимаш реклама с някой шибан аматьор, дай поръчката на друг. Нямам нужда от разправии.

— Добре. Имаш думата ми. Ще те чуя ли скоро? И внимавай с грипа — каза Люк и се измъкна възможно най-бързо от стаята, без да обръща внимание на ръмженето на Норт, че Люк е болният, а не той. Реши, че не е най-подходящото време да напомня на Норт, че е свидетел на неговата сватба. И едва ли можеше да вдигне слушалката, за да съобщи на Кики колко великолепна, колко прекрасна, колко безумно съвършена бе Дейзи — изпитваше сериозни съмнения, че Норт би одобрил използването на телефоните на студиото за тази цел. А като си помисли човек, дали Кики нямаше да прояви по-голям интерес към новината за оставането на Дейзи и Шанън в Англия? Къде, по дяволите, имаше тук телефонна кабина?

 

 

През последния ден от снимките край замъка Бъркли Шанън не беше в състояние да стои настрани. Въпреки че се стараеше да се отдалечи колкото можеше повече от мястото на снимките, без да осъзнава идваше все по-близо, докато накрая някоя реплика или недоволен поглед на човек от снимачния екип или някой кабел, преплел се в краката му, не му напомняха, че им се пречка. Той наблюдаваше, сякаш изпаднал в транс, как Дейзи и един актьор вървяха с две добре обучени дребни колита през поляната за кегли, от ляво, на която се издигаха сивкавите зидове на крепостната кула.

Беше изпаднал в много особено състояние на духа. Много особено, мислеше си той. Като че ли изпитваше нещо, което с положителност можеше да нарече решително предпочитание към Дейзи, опитваше се да се самоанализира Шанън. Тя беше човекът, с който най-много искаше да бъде. През цялото време. Защо това беше точно така, все още не можеше да разбере. И не беше направила нещо, за да го накара да се чувства така. Тя просто съществуваше. Именно това озадачаваше толкова силно Шанън.

Още като младеж Патрик Шанън беше в състояние да улови най-съкровените истини за другите, както елен можеше да усети кошута в гората. Той действаше по инстинкт, интуиция и вътрешно познание, основаващо се на стотици доловени нишки, които след време се оказваха достоверни и валидни. Амбиция, талант, страх, доброта, дребнавост, честност — той можеше да ги подуши във въздуха. Ако вярваше в мистика, можеше да каже, че ги вижда като аура над главите на хората. И понеже беше твърдо убеден в точността на усета си, той го използваше. В могъщия свят на корпорациите тази способност се превръщаше директно в действие.

Но днес той усещаше, че чувството му за реалност е изключено и инстинктът му е толкова нестабилен като на блуждаещия крал Артур в омагьосания кръг на Фата Моргана. В края на краищата, какво знаеше той за Дейзи? Отхвърли като безполезно доказателство срещата им в Мидълбърг и после в студиото на Норт. Вечерята в „Льо Сирк“? Смеещото се момиче, с което беше седял вчера на зида просто не беше онази същата прекалено сдържана дама, с която беше вечерял в „Льо Сирк“, нито приятната, благовъзпитана, надменна млада принцеса, която той представи на шефовете на поделения в „Супракорп“ през последните няколко месеца. Снощи, когато всички вечеряха заедно в „Млечния гювеч“ в Бат, тя стоеше мълчалива, може би изтощена от напрежението през деня или просто без желание да говори. А днес, сега, отново бе различна.

Дейзи беше облечена със същата рокля, която носеше и вчера — обикновена, затворена рокля, с якичка около врата от много мек вълнен плат в нюанси от светлобежово до наситено кафяво, с ръждиво, кафеникаво и ягодово, примесени с изтънчена дискретност. Едва докосваща високата й гръд, роклята беше леко пристегната в кръста със златиста верижка. Дейзи я наричаше роклята на Дева Мария и я носеше с червеникавокафяви ботуши от мека кожа. Всеки път, когато трябваше да произнесе „Аз го употребявам всеки ден“, тя дръпваше кафявата кадифена панделка от дебелата плитка, преметната през едното й рамо, и разпиляваше свободно среброто на косите си. И всеки път, когато тя повтаряше това движение, отново и отново Шанън не можеше да измисли друга дума, с която да изрази видяното: тя беше звезда. Всички онези там, събрани на снимачната площадка, до последния човек, нямаше друга причина да съществуват, освен, за да запечатат преминаването й през вековната поляна. Да, Норт й казваше какво да прави, но той не можеше да й каже как да го направи — тази одухотворена, естествена грациозност идваше отвътре. Никой не би могъл да я гримира така, че да изглежда толкова непорочна и все пак толкова женствена. Никой не можеше да й внуши оная смесица от благовъзпитана достъпност и едва загатнато високомерие, което безпогрешно подсказваше, че стои далеч, много далече от обикновените момичета.

 

 

Същият ден следобед Норт обяви, че са приключили. Самолетът за Ню Йорк щеше да отпътува от Лондон на другия ден по обед.

Докато Мери-Лу даваше отривисти разпореждания на хората от екипа като офицер от НАСА, контролиращ космически полет, Патрик Шанън се отправи към фургона, където се помещаваше гримьорната на Дейзи.

— Заминаваш ли утре? — запита я той, усещайки, че се държи толкова непохватно, сякаш се бе върнал в първата година на началното училище.

— Не, трябва да уредя някои въпроси в Лондон. После заминавам за Франция, на семейно посещение.

— Аз също имам работа в Лондон.

— А?

— Нали знаеш какви са англичаните, не можеш да ги накараш да прекъснат почивните си дни. Така че трябва да остана през следващата седмица. Би ли искала… свободна ли си да вечеряме заедно утре вечер? Предполагам, че си заета?…

— Не, свободна съм. Бих се радвала да вечеряме заедно.

— В колко часа да те взема?

— Осем и половина в „Кларидж“ — тя щеше да се върне от Дани към шест и половина. Така щеше да има на разположение два часа да се приготви. Чудеше се дали ще вечерят сами или щеше да измъкне отнякъде още някой непознат от „Супракорп“, за да я представи.

— Добре… тогава до утре — каза вдървено Шанън, като излизаше от ремаркето.

Оня момент вчера, когато седях на каменния зид, прекъснат от това гадно копеле Норт, го бе оставил в състояние, което не можеше да обясни, просто защото нямаше отправни точки. Усещаше в сърцето си тръпки на кристална наслада, примесена е преждевременна, нетърпелива радост, съзнавайки, че нещо жизнено и много ценно, което все още не можеше да определи, нахлуваше в душата му. Всичко това, взето заедно, беше смущаващо, объркващо. Той трудно би могъл да каже в този миг дори собственото си име. Но, дявол да го вземе, беше щастлив!

 

 

Обикновено резервациите за събота вечер в „Къноут“ се правеха една седмица по-рано. Но след като Шанън бе посещавал често ресторанта при многобройните си служебни пътувания до Лондон, не се затрудни да резервира маса. Бе обмислял дълго къде да заведе Дейзи на вечеря и накрая се спря на приглушената атмосфера на „Къноут“, която го привличаше повече от луксозната, забързана обстановка на многото модерни италиански ресторанти в Лондон или от тържествената изисканост на най-добрите френски ресторанти.

Дейзи вече чакаше във фоайето на „Кларидж“, когато той пристигна, и те размениха само няколко думи, докато пътуваха към ресторанта, който беше съвсем наблизо. Срещата със сестра й бе оставила Дейзи емоционално изчерпана. Това беше един труден, дълъг ден, едновременно тъжен и щастлив. Видя Дани, която оставаше непроменена, мистериозно красива и недокосната от времето, щастливо петгодишно момиченце с тялото на Дейзи. Чувстваше, че тази вечер е крехка и наранима, раздвоена, объркана, много стара и много млада едновременно.

Когато шофьорът спря колата пред познатия вход, с неговия стъклен навес, Дейзи прошушна само „Оу!“ толкова тихо, че Шанън не чу нотката на шок в гласа й. Тя влезе във фоайето като на сън и тръгна по тъй познатия път към ресторанта. Не спираше, както имаше навик, за да разгледа всяко едно от блюдата, поставени върху сервитьорските колички, а гледаше право напред и хапеше отвътре долната си устна, тъй че да не започне издайнически да трепери при звуците, миризмата и светлините на оня незабравим рай от детството, който я заобикаляше отново. Докато изчакваха с Шанън да им покажат масата, изправени за малко на входа на помещението, един оберкелнер, който приемаше поръчка на една маса близо до вратата, изведнъж се изправи. Погледна само веднъж. Заряза един удивен херцог, който тъкмо разпитваше за родословното дърво на гъшия дроб, и тръгна бързо, много по-забързано от всеки уважаващ себе си метр д’отел, към входа.

— Принцеса Дейзи — извика с радостно удивление той и тогава, забравил напълно професионалните си навици, се хвърли към нея и я притисна в обятията си. — Принцесо, ти си отново тук! Къде беше толкова време? Липсваше ни толкова много на всички, но никой не знаеше какво е станало — ти изчезна!

— О, скъпи мосю Анри, все още си тук! Толкова се радвам да те видя! — извика Дейзи, като го прегръщаше крепко.

— Всички сме все още тук — ти единствено си отиде — смъмри я той, без да обръща внимание на факта, че всички посетители наоколо бяха изоставили храната си и наблюдаваха с интерес невижданата гледка — един оберкелнер на „Къноут“ прегръща една клиентка на „Къноут“ като завърнала се блудна дъщеря.

— Мосю Анри, наложи ми се да живея в Америка, колкото и да не го исках.

— Но нали си се връщала на гости в Англия? Защо никога не мина да ни видиш, принцесо, толкова много години? — каза укорително той.

— За съжаление не съм се връщала в Англия — излъга Дейзи. — Това е първото ми гостуване в родината. Не можеше да му каже за кратките си пътувания, когато идваше да види Даниел и нямаше средства да обядва в „Къноут“

Шанън се изкашля. Метр Лири бързо се приземи в реалността. След миг те бяха настанени на масата. Без дори да се замисли, оберкелнерът им даде същата маса, която Сташ Валенски бе искал винаги, разположена на централно място и все пак усамотена. Шанън гледаше внимателно към Дейзи. Съвсем очевидно на лицето й личеше борбата, която водеше със себе си, за да не позволи на сълзите си да потекат.

— Съжалявам… нямах представа — каза той. — Може би искаш да си тръгнем? Дали не би предпочела да отидем някъде другаде? — той хвана едната й ръка и я притисна покровителствено.

Дейзи тръсна глава и се опита да се усмихне.

— Не, няма нужда, ей сега ще се оправя. Просто… спомени. Истински се радвам, че съм отново тук. Едни от най-щастливите мигове в живота си съм прекарвала на тази маса.

— Аз нищо не знам за теб! — избухна внезапно Шанън. Завладя го чувство на ревност към тайнственото й минало. Как ужасно започваше тази вечер — срещи, спомени, сълзи. Какво щеше да последва?

— И това не е честно, нали? — изрече Дейзи, като четеше мислите му.

— Наистина не е. Всеки път, когато те видя, ти си различна. Просто не знам какво да мисля за теб. Коя си ти най-сетне, дявол да го вземе?

— И това са думи на човек, толкова сигурен в моята личност, че е готов да разтръби за нея по всички краища на света? Ако ти не знаеш коя съм аз, как е възможно да съществува „Принцеса Дейзи“?

— Отново ми се присмиваш.

— Сърдиш ли ми се?

— Харесва ми. Както и да е, ти си права. „Принцеса Дейзи“ е свързана с „Елстри“, а не ти. Но аз все още не знам коя си ти — настойчива молба, мощна като звук от тромпет, проблесна в очите му.

— Често идвах тук с баща си на обяд, почти всяка събота, от шестгодишна възраст, докато навърших петнайсет. Тогава той умря и аз заминах за колежа в Санта Круз. След това започнах работа при Норт.

— Освен когато за развлечение рисуваше портрети в почивните си дни?

— За пари. Всеки един портрет, който рисувах, беше за пари — каза тихо Дейзи. — При Норт работех също за пари и сега правя рекламите за пари. Ако искаш да знаеш коя съм, трябва да знаеш всичко — когато чу собствените си думи, Дейзи си даде сметка, че току-що беше казала на Шанън повече, отколкото беше споделяла с всеки друг досега. И въпреки това не беше учудена, нито смутена от това, което бе разкрила. Може би причината за откровението й беше прекараният ден с Дани, но тя усещаше чувствата си изплували на повърхността от глъбините на душата й и знаеше, с дълбока, ясна убеденост, че нищо не я заплашваше, когато разказваше на този мъж неща, забулвани в мълчание много, много години.

— Защо имаш нужда от пари?

— Трябва да се грижа за сестра си — когато Дейзи произнесе тези думи, изпита огромно облекчение, което я заля като вълна, толкова мощна, че изтръгна от гърдите й тръпнеща въздишка, и тя се отпусна назад безсилна, но ръката й остана да лежи на масата, покрита от неговата.

— Разкажи ми за нея — помоли тихо Шанън.

— Тя е много, много сладка и добра. Нарича се Даниел. Днес, когато я видях, тя си спомняше отлично за мен, въпреки че нямах възможност да я посетя от няколко години. Учителите от нейното училище ми казаха, че често питала за мен „Къде Дей?“ и гледала нашите снимки, които са закачени в стаята й — разказваше Дейзи замечтана.

— Колко е голяма тя — попита Шанън, без да разбира нищо.

— Ние сме близначки.

 

 

Два часа по-късно, отдавна свършили вечерята, те продължаваха да разговарят, докато отпиваха от коняка си, в едно помещение, което беше почти празно.

— Нещо се обърка в живота ми — каза Дейзи. — Но никога не можах да кажа със сигурност какво е то.

— Може би когато е умряла майка ти?

— Да, нещата не бяха както трябва след смъртта й. Но мисля, че всичко е започнало много, много по-отдавна, назад във времето… може би, когато съм се родила… първа.

— Не е възможно да си спомняш своето раждане — каза сепнат Шанън. — Откъде знаеш, че си родена първа?

Дейзи го погледна изумена.

— Така ли казах? Наистина ли казах „родена първа“, наистина ли го казах високо?

— Каквото и да значи това, ти го каза.

— Казах го несъзнателно — прошепна Дейзи. От мига, в който започнаха да говорят, усещаше, че сърцето й се изпълва с музика, сякаш далечните акорди на валс го караха да се разтупти. И сякаш онзи тежък камък, който носеше в душата си от толкова години, започна да се топи в музиката.

— Дейзи, не те разбирам, какво искаш да кажеш? Досега всичко имаше смисъл, но изведнъж се чувствам объркан. Нищо не мога да разбера.

Патрик я гледаше напълно объркан. Дейзи стоеше унесена повече, отколкото когато му каза за Даниел, думите й идваха сякаш много отдалече.

— Дейзи, обясни ми какво искаш да кажеш — изрече умолително Шанън. — Все още говориш със загадки.

Дейзи се колебаеше. Беше нарушила табуто, наложено от баща й на всяка дума, отнасяща се до Даниел, беше разказала на Шанън за детството си, за акциите от „Ролс-Ройс“ и защо сега няма пари, за болестта на Анабел, за „Ла Маре“ — за всичко, освен за Рам. Никога, никога през живота си не би казала на никого за Рам.

— Причината за умствената изостаналост на Даниел е това, че съм родена първа — преди да продължи, Дейзи пое дълбоко дъх. — Имало е недостиг на кислород: аз съм поела всичко, от което съм се нуждаела, а тя не е могла. Ако не бях аз, тя щеше да бъде нормална.

— Господи! През целия си живот си живяла с тази мисъл! Божичко! Дейзи, та това е най-налудничавото нещо, което съм чувал! Никой, никой, никакъв лекар, никакво разумно същество не би могло да се съгласи с тебе. Дейзи, не е възможно наистина да вярваш в това.

— Разбира се, че не вярвам, когато разсъждавам логично, но дълбоко в себе си, емоционално… винаги съм чувствала… вина. Кажи, Пат, как можеш да отпъдиш мисълта за нещо, което чувстваш? Как можеш да забравиш нещо, което си чула като дете; нещо, което обяснява неразбираемото; нещо, което не можеш да споделиш с никого; нещо, с което си живяла толкова дълго, че вече няма значение дали е вярно или не, защото за теб то има дълбока, скрита истина, по-силна от всякаква логика?

— Не знам — изрече някак бавно Шанън. — Бих дал всичко, за да узная. Може би трябва да заместиш истината, която не е вярна, с онази, която е вярна? Звучи ли това възможно? Или започвам да говоря твърде метафизично? Не съм свикнал да се занимавам с подобни проблеми. Бих искал да не е така — добави мрачно той.

— Хайде, стига — каза Дейзи и някаква радост озари лицето й. — Метафизичният господин Шанън — какво ли биха казали в управителния съвет, ако само можеха да те видят отнякъде?

— Много хора биха се почувствали щастливи — Пат Шанън няма отговор на някакъв въпрос — той изучаваше извивката на челото до върха на правия й малък нос и си помисли, че тя издава особена решителност, която съвсем неправилно бе пропускал досега. Вдлъбнатината между носа и горната й устна, прелестно очертана в сянката, сякаш внезапно се озари от притаена насмешка.

— Имам някакво смътно чувство, че сервитьорите, при цялото си боготворящо отношение към нас, не биха се почувствали съвсем нещастни, ако тръгнем сега… в ресторанта няма, не е останал никой — каза Патрик.

— Можеш да ме отведеш. Съвсем съм изтощена. Не мога да си спомня откога не съм била толкова уморена — отвърна Дейзи. — Но се чувствам, о, чувствам се…

— Как? — попита тревожно Шанън.

— Като налудничавото заглавие на онази песничка, която Кики изкопа отнякъде, която се казва: „Името на градчето е «Харесвам го точно такова».“

— Разбирам какво искаш да кажеш. Слушай сега, ще те отведа в хотела, ти имаш нужда от сън. Ще отидеш ли утре пак при Даниел?

Дейзи кимна.

— А в понеделник? Ще бъдеш ли тук в понеделник?

— Не, в понеделник ще замина за Хонфльор да видя Анабел.

— Позволи ми да дойда във Франция с теб — неочаквано изтърси той.

— Но нали имаш работа в Лондон — напомни му сериозно Дейзи.

— Наистина ли повярва в това?

— Това може да се постави под заглавието „Навеждащи въпроси“.

— Кажи, мога ли да дойда? — повтори въпроса си Пат. Никога не бе изпитвал по-силно чувството, че залага всичко.

— Мисля, че Анабел би искала да се запознае с теб — произнесе бавно Дейзи. — Тя винаги е имала набито око за мъжете. Да, идеята ти е чудесна. При това, докато не посетиш „Ла Маре“ просто не можеш да ме разбереш, когато ти говоря за нея. Но какво ще прави „Супракорп“ без тебе?

— Кой?

 

В началото на юли бръшлянът, който покриваше „Ла Маре“, започваше да се прошарва в червено. Към края на месеца пълзящите на всички страни стебла се превръщаха в шумолящи, ярки пламъци, а огромните далии в градината цъфтяха с целия си разкош, всяка една достойна за четката на Фов.

Анабел стоеше пред входната врата, когато Дейзи и Шанън пристигнаха с колата. Докато я целуваше, Дейзи разглеждаше внимателно Анабел, за да открие белезите на промяната. Нежното й лице изразяваше решителност, която никога не беше забелязвала. Може би това беше знакът на цената, която тя бе заплатила, за да узнае, да приеме истината. И една нова, непривична празнота сякаш избледняваше цвета на очите й. Но погледът й, със своя критичен прагматизъм, не беше променен, както и вечното й весело настроение към живота.

— Какво виждаме тук? — възкликна Анабел, като оглеждаше Шанън. — Видимо висок и доста хубав американец. Мисля, че става за една приятна промяна на обстановката. Но защо косата му е толкова черна, а очите толкова сини? Но, разбира се, ирландска кръв. Явно започвам да остарявам, щом не го забелязах веднага. Дейзи, не можа ли да намериш един американец, който да прилича на американец — рус и сладникав? Непрекъснато слушам да ми говорят за тях, но никога досега не съм виждала точен образец. Може би пък не съществуват? Няма значение, струва ми се, че ще минем и с този приятен, едър и красив екземпляр. Заповядайте, деца, да пийнем по чаша шери.

— Вие сте ужасна кокетка — каза Шанън.

— Глупости, никога през живота си не съм флиртувала. Просто винаги са ме разбирали ужасно погрешно — отвърна Анабел с оня смях, способен да изкуси почти всеки мъж, който го чуеше. Червеният цвят на косите й беше избледнял, а тялото й поотслабнало, но не можеше човек да не забележи колко внимателно времето докосваше „Ла Маре“ и нейната стопанка, която сега ги водеше към терасата, обърната към морето. Сърцето на Дейзи подскочи от щастие, като си помисли, че тази къща, това райско кътче никога не ще може да бъде отнето от Анабел.

След вечеря Шанън се оттегли да почете в една от нишите на балкона, който се намираше над салона, а Дейзи и Анабел седнаха заедно близо до камината в столовата. В тази лятна вечер камината не бе запалена, но споменът за топлината на толкова много горящи в камината огньове по време на ваканциите все още се усещаше във въздуха.

— Кажи ми как се чувстваш наистина? — най-после попита Дейзи.

— Как? Не чак толкова различно. Първите няколко месеца беше доста неприятно — лечебната терапия не е много забавна, но сега трябва да посещавам лекаря веднъж месечно и мога да кажа, че съм преодоляла мъчителната част. Отслабнах, което по-скоро ми харесва, но чувствам, че енергията ми е намаляла… все пак, не мога да се оплача, скъпа. Можеше да бъде много по-лошо. Заклевам се, че ти казвам самата истина.

— Сигурна съм в това — Дейзи прехапа устни, преди да продължи. Не искаше да произнася името на Рам. — Съобщи ли му, че не се нуждаеш от неговата помощ? — попита тя.

— Веднага щом получих писмото ти. Казах му, че няма да го безпокоя повторно и му съобщих защо, иначе не би повярвал.

— Какво му каза? — запита тревожно Дейзи.

— Просто му казах, че са се спрели на теб да участваш в рекламни клипове и че ще спечелиш достатъчно пари, за да поемеш грижата за мен и за Дани.

— И слава Богу — промълви тихо Дейзи, като гледаше втренчено пред себе си.

— Да. Рам е зъл гений. Бих искала да можех да му помогна, но когато се запознах с него беше много късно. Въпреки че беше едва на дванайсет години.

— Кой е виновен за това? — попита Дейзи.

— Често съм си задавала този въпрос. Той винаги е бил нещастен, винаги разяждан от завист, винаги се е чувствал отритнат, дете на разведени родители, но струва ми се, че това не може да бъде пълното обяснение. Той беше също син на своя баща, а Сташ беше суров и егоистичен мъж. Често дори жесток. Може би той можеше да помогне на Рам, но никога не си направи труда да опита.

— Никога не си ми казвала това — изрече изумена Дейзи.

— Не беше достатъчно зряла, за да го чуеш… за да чуеш и разбереш. И знам, че продължавам да обичам баща ти, при все че казвам това. Смятам, че сега е важно да знаеш всичко. Денят, когато Сташ остави Даниел в интерната, почти бях взела решение да го напусна.

— Защо тогава не го направи?

— Защото той имаше нужда от мен да поддържам човешкото у него… и защото, както ти казах, аз го обичах… и може би, още тогава, когато те видях за първи път, го направих мъничко и заради теб. На шест години никой не можеше да устои на очарованието ти… преди да порастеш толкова стара и грозна.

— Анабел, пак флиртуваш. Ще кажа на Шанън.

— Ах, този Шанън. След като най-после ме попита, ще ти кажа, че го одобрявам. Започнала си да проявяваш наченки на здрав разум. Отдавна се безпокоях за тебе, Дейзи. Имаш невероятен талант да се измъкваш от всякакви неприятности и усложнения — това не беше нормално. Но сега, с Шанън… ах, да, трябва да ти призная, че ти завиждам…

— Анабел! Но аз почти не го познавам!

— Няма съмнение! Тогава, ако бях трийсет години по-млада… или дори само двайсет… нямаше да имаш никакъв шанс! Веднага щях да ти го отмъкна.

— И щеше да го направиш, Анабел? Без да се замислиш? Къде остава тогава честното отношение? — каза изумена Дейзи.

— Честно отношение, когато става дума за такъв мъж? Сигурно се шегуваш. Какво общо има честността с това? Твоето британско възпитание ти е създало някои доста странни представи. Нищо чудно, че загубиха Индия.

 

 

Скоро след това Анабел каза, че е уморена и се оттегли в спалнята си. Беше дала на Дейзи старата й стая, чиито стени все още бяха покрити със зелен сатен, поизбелял и на места дори протрит. Шанън беше настанила в стаята в кафяво и бяло, най-удобната от всичките й стаи за гости, която се намираше на другия край на къщата.

След като си пожелаха лека нощ, Дейзи седна на перваза на прозореца и се загледа в проблясващото в мрака широко устие на Сена, в което се отразяваха светлините на Хавър. Тук сигурно има призраци, мислеше тя, като се взираше в скъпите на сърцето й силуети на трите пинии, слушаше шумоленето на продълговатите листа на евкалиптите, вдишваше горския аромат на покрилия стените на „Ла Маре“ бръшлян, чуваше от време на време мученето на кравите в селските обори в подножието на хълма. Има призраци, но тази нощ аз съм свободна, тази нощ те не могат да ме уплашат, нито да ми причинят зло… мога да тръгна на разходка из гората, без да се страхувам. Внезапно си спомни за Рам, изтегнал се в позната поза на един от раираните шезлонги, който я гледа напрегнато през полуотворените си очи и като собственик небрежно й маха с ръка. Не, вече нямаш сила над мен, побъркан призрак, никаква сила и ти го знаеш това, си каза Дейзи.

Да се разходя ли в гората, чудеше се тя, докато разресваше косата си. Искрици статичен ток като рояк разсърдени светулки се пръснаха в нощния въздух. Започна да рови в чекмеджетата, където държеше старите си дрехи, с които прекарваше в „Ла Маре“. Беше облечена с избеляла памучна пижама, купена, когато беше на шестнайсет години. На горнището липсваха копчета, а долнището й беше късо.

Или може би да отида, за да видя дали Пат Шанън се чувства удобно в стаята? — зададе си сама въпроса Дейзи. Като стискаше все още в ръката си четката, тя си спомни как той бързаше стремглаво надолу по стълбището от замъка Бъркли. Каква ли неотложна мисъл го беше довела там? Спомни си колко бързо я беше откарал обратно в хотела оная вечер, разбирайки нейната умора, и че дори ръката му, поставена на рамото й, би била тежест в този миг, спомни си колко тактично се бе оттеглил след вечеря, като ги остави сами с Анабел, за да могат да разговарят. Сигурна съм, че ме намира привлекателна, си каза тя, усмихвайки се в мрака, като си спомняше мига, в който целуна мълчаливо дланта й. Да, несъмнено привлекателна. Но просто е прекалено деликатен. Не би ли било проява на гостоприемство да проверя дали се чувства удобно в стаята си? На истинско, радушно гостоприемство? Замислена, Дейзи съблече пижамата си и започна да търси бързо в куфара си подаръка, който й беше дала на тръгване Кики. Дейзи измъкна от тънката хартия една нощница, каквато никога не беше притежавала, направена от плъзгащ се по тялото сатен с цвят на узряла кайсия, от две отделни части, свързани помежду си само с тънки панделки. Облече нощницата и потръпна от допира на хладната материя до голямото й тяло. После наметна подходяща роба, която се завързваше с кордела под врата й. Искаше й се да се огледа в огледалото, но нямаше желание да пали лампата.

Дейзи отвори вратата и тръгна безшумно като сомнамбул, но в походката й нямаше нищо сомнанбулско — тя вървеше спокойно, но изпълнена с решителност да изпълни мисията си като гостоприемна домакиня. Трябваше да премине през цялата къща, докато стигне до вратата на стаята, в която Шанън беше настанен. Почука и, стаила дъх, зачака да й отворят. Никой не отговори. Дейзи почука пак, този път малко по-силно. Разбира се, вероятно отдавна спеше. Но също тъй възможно беше, че не се чувства удобно. Имаше само един начин да провери това. Дейзи отвори вратата и го видя, заспал дълбоко на огромното двойно легло. Тя прекоси на пръсти стаята и коленичи на пода близо до спящия мъж. Дългата роба се свлече от раменете й, когато се наклони над него. Лунните лъчи падаха върху лицето и Дейзи започна да го изучава. Сега, когато спеше, дълбоките резки от двете страни на устата му бяха отпуснати и в характерното му корсарско изражение имаше нещо младежко, което караше Дейзи да се взира с нежност. Косата му, винаги разрошена, падаше сега още по-безредно по челото му, което допълваше изражението на беззащитност. Сякаш бе попаднал в капан на жестока самота, помисли Дейзи, чудейки се какви ли образи изпълват сега съня му. Толкова често беше виждала Шанън в действие — твърд, независим, непознаващ колебания или неуспехи, властен диригент на огромния оркестър на конгломерата, а сега той спеше като дете, широката му уста изглеждаше уязвима, някак умоляваща, като на загубил пътя си човек. Дейзи нежно притисна устни до неговите. Патрик продължаваше да спи. Тя го целуна отново, но той още спеше. Не е съвсем кавалерско от негова страна, си каза Дейзи и го целуна пак. Той се пробуди.

— О, най-хубавата целувка… — промърмори, все още полузаспал.

Дейзи го целуна бързо, преди да успее да каже още нещо.

— Най-сладката целувка… дай ми още една…

— Вече станаха четири.

— Не е възможно, аз не си спомням, значи те не се броят — настоя Патрик, най-сетне събудил се напълно.

— Дойдох да видя дали ти е удобно. Сега, когато се уверих, че е така, се връщам в стаята си. Извинявай много, че те събудих, пожелавам ти лека нощ.

— Господи, недей! Съвсем не ми е удобно! Умирам от студ и матракът ми убива, а леглото е много късо и тясно, имам нужда и от друга възглавница — оплакваше се той, докато сръчно повдигна Дейзи от пода, където тя все още стоеше коленичила и я мушна под завивките си.

Шанън я обгърна с ръцете си нежно като скъпо дете и двамата се сгушиха един до друг, за да усети всеки топлината на другото тяло, звука на дъха до него, пулса на чуждото сърце — едно общуване без думи, толкова подвластно на изключителния миг, който изживяваха, че не се осмеляваха да проговорят. Малко по малко те потъваха дълбоко, отстъпваха един пред друг с цялото си същество, потопени, вплетени в усещането за живот, бликащо от другия, докато най-сетне се роди онова доверие, което тъй дълго бяха чакали.

Сякаш мина много време преди Шанън да започне да обсипва с нежни целувки мястото, където скулата на Дейзи се съединяваше с шията й — тази топла, прекрасна извивка, която беше търсил от седмици, без сам да разбира това. Дейзи му се струваше толкова крехка и необикновена, сякаш беше уловил някакво странно, митично създание. Косата й беше най-силният източник на светлина в стаята, защото отразяваше лунните лъчи, които се провираха през прозорците, и на тая светлина видя отворените й очи, унесени и греещи като две звезди в мрака.

Струваше му се, че сега се целуват за първи път. Целувките, с които го събуди бяха толкова чисти и мимолетни, че приличаха на спомен за целувка. Сега той обсипваше устните й с порой от целувки като пламтящи цветове.

О, да! Дейзи отвръщаше на целувките, търсеща, копнееща за още. Изви тялото си към него, притискайки ръцете му към гърдите си, докато усети прегръщащите, милващите пръсти. Тя беше тази, която свали нощницата с бързо, нетърпеливо движение и я хвърли на пода. Тя беше тази, която водеше ръцете му по цялото си тяло, тя търсеше и докосваше навсякъде, където стигнеше, игрива като делфин. Патрик разбра, че в крехкостта й се криеше сила, и че го желае страстно, безрезервно. Тържествуващ, той се подчини на волята й, като съзнаваше смътно, че никога досега животът не бе струял в него така, несмущаван от намесата на мисълта, че никога не бе стоял тъй близо до чашата с първичното вино на живота. Усещаше вкуса му на устните й, на гърдите, на корема и кожата му жадно го поглъщаше от нейната. Когато потъна в нея, знаеше, че е достигнал до извора. Сега Дейзи лежеше притихнала, завладяна, отдадена, страстно желаеща. Усещаше, че се носи по бистра, спокойна река, а сред зеленината на брега й се чуваше песента на птички. Но не беше само това, имаше нещо много повече от блажения мир, който се възцаряваше в душата. Двамата се разпалваха, дишаха тежко, търсеха като встрастени ловци по следите на убягваща жертва, проникваха все по-дълбоко в дебрите на другото тяло, за да достигнат най-сетне до победоносния завършек — за Дейзи това беше вик, съдържащ не по-малко учудване, отколкото удоволствие. И преди тя беше изпитвала задоволяване на страстта си, но никога с такова великолепие и пълнота.

По-късно, когато лежаха един до друг полузаспали, но нежелаещи да се отпуснат напълно в люлката на съня, изведнъж Дейзи усети, че е невъзможно да задържи напъна в червата си и като лек пукот се чу пръцкане, което на нея й се стори, че продължава цяла минута.

— Термитите скърцат с яките си челюсти — забеляза лениво Шанън. Дейзи се измъкна изпод завивката и почти беше успяла да скочи от леглото, когато дългите му ръце я достигнаха и я заковаха на матрака. — Мънички термити, миниатюрни розови насекоми, които унищожават всичко по пътя си. Получаваш „отличен“ за постижението.

— Пусни ме, искам да си отида! — извика Дейзи, чувствайки се унижена.

— Няма да те пусна, преди да разбереш, че ако пръднеш, просто си пръднала и това е чудесно… пърденето е част от живота.

— О, престани да повтаряш тази дума! — каза умолително Дейзи, като не знаеше къде да се дене от смущение.

— Ти никога не си живяла с мъж — думите му звучаха като констатация, а не като въпрос.

— Какво те кара да мислиш така? — реагира бързо Дейзи. Разбира се, че не бе живяла, но коя жена на двайсет и пет години щеше да си го признае.

— Ами начинът, по който реагира на… а… даването на салют в чест на кралицата… така по-добре ли звучи?

— Да, много по-добре — промърмори тя, като притисна лицето си към рамото му. — Това ли е твоята представа за романтично обяснение в любов?

— Не аз избирах обстоятелствата. Струва ми се, че мога да го направя и по-добре.

— Хайде, да чуем.

— Скъпа, любима, обожавана Дейзи, как мога да те убедя в дълбочината на рицарските чувства, в истинската нежност и преданост, които лелеят душата и сърцето ми?

— Току-що ме убеди — разсмя се Дейзи. — А сега отивай да спиш, Шанън, че стана утре. Връщам се в стаята си, а ти се опитай да оползотвориш възможно най-добре това ужасно легло на бучки.

— Защо, Дейзи? Остани при мен. Не си отивай. Не можеш да ме оставиш сам — протестира Патрик.

— Мога и още как. И само не питай защо, просто не знам — той седна в леглото, като я гледаше как загръща с робата голото си тяло — неговите сенки и тайни, докоснати от лунните лъчи. — Лека нощ, да спиш като къпан и не оставяй онези термити много, много да хапят — прошепна Дейзи, целуна го по устните с бързината на колибри и изчезна от стаята.

На закуска Анабел предложи щедро на Шанън пет различни вида мед да намаже хлебчетата си с масло и едновременно успя да разгледа Дейзи, грееща от щастие, но чиста като зората и облечена като гамен.

— Какви са плановете ви за днес, деца? — попита Анабел.

— Деца? — намигна й Шанън.

— Обобщителен термин, който използвам за всеки, който, не е от моето поколение — отвърна Анабел.

— Ти нямаш възраст — увери я той.

— А ти ставаш все по-очарователен с всеки изминат ден.

— Смятаме да се разходим до Хонфльор, за да покажа на Шанън пристанището, но май че ще трябва да ви оставя двамата сами — предложи Дейзи. — Ще прекарате чудесно времето си, като си разменяте комплименти.

— Няма как, за съжаление, колкото и да ми се искаше. Приготвила съм един дълъг списък на продукти, които трябва да купите за вечеря. Щом станете готови за тръгване, можете да го вземете от кухненската маса. Аз отивам да откъсна малко цветя — каза спокойно Анабел.

— Ей сега ще го взема, готова съм за тръгване — каза Дейзи.

— Както си така? — попита Шанън.

— Естествено — Дейзи огледа дрехите си. Когато се събуди тази сутрин, тя навлече чифт джинси с дупки на коленете, още от времето на постъпването й в Санта Круз, една тениска без ръкави, също толкова опърпана, и маратонки, издържали на всякакви несгоди близо десетилетие. Около врата си беше вързала ръкавите на морскосиня жилетка, проядена от молците, част от омразната униформа на училището на лейди Алден, която момичетата носеха, когато маршируваха към парка, за да играят на раундерс^[1]. Беше сплела косата си на две дълги, съвсем обикновени плитки, които лежаха на гърба й, а на лицето си нямаше никакъв грим.

— Не съм достатъчно елегантна за теб? — попита Дейзи ухилено, с което трябваше да му покаже, че знае добре какво върши и с тази нейна нова метаморфоза: не е нищо друго, освен средство да го омае и обърка още повече.

— Харесвам те и така — каза Шанън. — Още една принцеса Дейзи за моята колекция. Доста различна от принцесата, която видях съвсем наскоро, по-точно тази нощ.

Дейзи не отговори нищо, но не пропусна да обърне внимание на думите му. Още една принцеса Дейзи? Неговата колекция! Усмивката й незабелязано помръкна. А Анабел ги гледаше със светнали очи. Предполагаше, че смятаха за много загадъчни думите и действията си, които за нея бяха по-ясни от открита декларация. Но колко странно беше да наблюдаваш прастари истории, които сега се разиграваха като нещо ново и единствено, неповторимо. И все пак човек никога не знае края им, само началото е еднакво.

 

 

— Опитвам се да пресметна колко души те целунаха по бузите тази сутрин — каза Шанън, когато най-после бяха напълнили пазарските кошници и, седнали в едно кафене, наблюдаваха арката на старото пристанище и пъстроцветните лодки, които се поклащаха пред високите тесни къщи на другия край на кея. — Месарят и млекарят, и жената със зеленчуците, после продавачът на плодове, и собственичката на рибния магазин, и кметът, и полицаят, и пощальонът… да съм забравил някой?

— Пекарят и жена му, вестникарят, старият рибар, който често ме вземаше с лодката си, и собствениците на двете галерии.

— Но келнерът тук само се ръкува с теб. Защо се държи толкова хладно?

— Той е нов, работи тук не повече от осем години, тъй че почти не го познавам — отвърна Дейзи, отпивайки от своето Чинцано.

— Това ли е твоят истински дом?

— Това е най-скъпото на сърцето ми място, след като баща ми загина. И не забравяй, че те ме наблюдаваха как раста всяко лято, от годините на моето детство. Тук нищо не се е променило… само туристите са повече.

— Щастлива си, че имаш такова място — каза й Шанън замислено.

— А ти? Какво имаш ти? Оплакваше се, че не знаеш нищо за мен. А знам ли аз нещо за теб? — Дейзи докосна с пръст долната му устна — тази капризна извивка, която се улавяше, че наблюдава толкова често, която можеше да бъде замислена, насмешлива, решителна, без съмнение и неодобрителна, сърдита, може би дори безмилостна?

— Имам съвсем бледи спомени от ранното си детство, прекарано с майка и татко, които силно се обичаха и много ме обичаха и мен. Ние бяхме много бедни — сега си давам сметка за това; нямахме никакви роднини във фабричния град, където баща ми работеше или поне аз не си спомням никой. Баща ми беше техник, но мисля, че често оставаше без работа, защото помня, че прекарваше вкъщи много време, твърде много време — Шанън спря да говори, тръсна глава и отпи от чашата си. — Когато бях на пет години двамата загинаха при улична катастрофа с един трамвай и аз израснах в католическо сиропиталище. Бях едно отчаяно дете, останало изведнъж съвсем само на тоя свят и твърде буен, за да пожелае някой да ме осинови. Едва когато разбрах, че единственият път да се измъкна от мизерията, е да се трудя усилено, много по-усилено от останалите, да получавам най-добрите оценки, да бъда най-добрият във всичко — тогава се промених, но вече бях много порасъл, за да ме осиновят.

— На колко години беше тогава?

— Може би на осем или девет. Монахините направиха много за мен.

— Връщал ли си се някога там?

— Сега сиропиталището е затворено. Може би няма повече сираци или са го преместили, но съвсем загубих следите му. Така или иначе, не бих искал да се връщам там. Истинският ми живот започна, когато получих стипендията за интерната „Св. Антоний“ на четиринайсет години.

Дейзи слушаше напрегнато, изпитваше почти болезнено усещане, опитвайки се да извлече скритото значение на простия му разказ. Ничий „истински“ живот не може да започне на четиринайсет години, мислеше си тя; много от онова, което оформя личността на зрелия човек, предхожда тая възраст. Може би никога не ще узнае достатъчно за него, за да може да споделя детството му, както той споделяше нейното. А имаше ли това значение? Във всеки случай сега закъсняваха за обеда, което щеше да ядоса Анабел.

Когато вървяха обратно по стръмния склон на хълма, Шанън беше умислен. Никога не бе говорил толкова много за детството си. Чувстваше, че не е казал всичко, че е пропуснал някои съществени брънки от веригата. Но единственото, което можа да каже в този миг на Дейзи, за да й обясни себе си и своето поведение, беше любимата му мисъл на безсмъртния мъдрец.

— Чуй, ето какво смятам за живота — Джордж Бърнърд Шоу го е казал: „Хората винаги винят обстоятелствата за това, което са. Не вярвам в обстоятелства. Хората, които преуспяват на този свят, са тези, които се изправят и търсят необходимите им обстоятелства и, ако не ги намерят, ги създават.“

Беше спрял да крачи, докато казваше това.

— Това ли е твоят девиз в живота? — попита Дейзи.

— Да. Какво мислиш за него?

— Най-вероятно това е половината истина… което съвсем не е толкова лошо за един девиз — отговори Дейзи. — Можеш да се опиташ да ме целунеш… наоколо няма никой.

Той я целуна продължително и Дейзи почувства, че сякаш израства около него като виещ се трендафил около здрава беседка.

— Аз „обстоятелство“ ли съм? — прошепна тя.

— Ти си една глупава питанка — отвърна той и дръпна плитките й. — Сега ще те подкарам към къщи.

 

 

Тримата седяха на масата и вечеряха, когато Анабел попита:

— Колко можеш да останеш, Патрик?

— Заминавам утре — отговори той. В гласа му звучеше съжаление, но нямаше и следа от колебание.

— Остани поне още един ден. Та ти едва пристигна — протестира Анабел.

— Невъзможно е. Вече толкова дни съм извън службата и никой не знае къде се намирам. Хората от „Супракорп“ ще си помислят, че съм умрял. Такова нещо никога не се е случвало досега.

— Никога ли не вземаш отпуска? — попита с любопитство Анабел.

— Да, но винаги могат да се свържат с мен. Дори през уикенда не си позволявам да изчезна, без да знаят къде съм. Защото това ги изнервя или пък аз ставам нервен, не съм съвсем сигурен кое е по-точно — засмя се той, превърнал се отново в морския разбойник.

— Дейзи, ти можеш да останеш малко, нали? — запита с надежда Анабел.

— Не, Анабел, не може да остане! — каза твърдо Шанън. — Трябва да се върне в Ню Йорк. Там я чакат десетки задължения — интервюта, снимки. Моите хора от службата за връзки с масмедиите са организирали цял куп неща, за които аз дори не знам. Недей забравя, че „Супракорп“ е вложила маса пари в „Принцеса Дейзи“. Рекламните клипове са само началото.

Дейзи ядно започна да хапе отвътре долната си устна. Знаеше отлично, че трябва да бъде в Ню Йорк, но настръхна, когато чу, че Шанън отговаря на въпроса, който Анабел беше отправили към нея. Цял океан стоеше между отговорността, която носеше към корпорацията, и това, че Шанън можеше да й казва какво може и какво не може да прави. Или по някаква нелепа случайност той си въобразяваше, че сега може да се разпорежда с нея? Да върви на майната си?

И Дейзи се обърна към Анабел, сякаш думите на Шанън не се отнасяха до нея.

— Всъщност наистина трябва да се връщам за сватбата на Кики… А това, че „Супракорп“ има нужда от мен не е чак толкова важно.

— Слава Богу, че най-сетне стана тая сватба — каза Анабел с известна снизходителна критичност към общоприетите схващания за порядъчност, на която имаха право само най-успелите куртизанки, оттеглили се на достоен отдих. — От писмата ти, пък и от това, което намекваше бедничката й майка, мога да кажа, че е съвсем навреме.

Дейзи се изкикоти дяволито. Беше съвсем наясно със схващанията на Анабел за живота.

Анабел я погледна остро с вечното, безценно съучастничество на жените. Въпреки че говореха за Кики и двете мислеха за Шанън. Той е добър човек и ти го заслужаваш — не се колебай, говореше погледът на Анабел. Не бързай със заключенията, предупреждаваха очите на Дейзи толкова ясно, сякаш бе изрекла тези думи.