Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (20)

19

Сара Фейн, по мнението на Рам, беше и повече, и по-малко от това, на което се беше надявал, когато се зае с изпълнението на решението да я проучи като кандидатка за женитба, взето преди месеци, през ранната пролет на 1976 година. Тя му харесваше по-скоро повече, отколкото, според него, имаше право на това, след като не отговаряше напълно на изискванията към бъдещата му съпруга. Наистина беше безупречно възпитана и беше свикнала да има свое мнение за големия свят, който я заобикаляше и в който й предстоеше да се появи като дебютантка. В това той я намираше за безукорна — нито много светска, нито твърде провинциална. И все пак, според неговата собствена преценка или според всеки разумен анализ на това какво може да очаква една жена, още повече младо момиче като нея, от вниманието, оказано й от ерген, считан за една от възможно най-добрите партии за женитба, тя би трябвало да е готова да го обожава. А госпожица Фейн, почитаемата госпожица Фейн не го правеше. Или поне не й личеше.

Тя беше кокетка. Безмилостна, хладна, пресметлива кокетка. Но беше и красавица — безмилостна, хладна, пленителна руса красавица, от онзи тип, който наричаха „Английска роза“. Жени с изтънчен розово-бял тен на кожата, красиви устни и искрени очи, които са карали много мъже да проклинат фалша на нежната външност, зад която се крият темперамент и воля, достойни за кралица Виктория. Рам се чудеше как е могъл да си помисли, че тя ще изпусне сезона. Щеше да присъства навсякъде, не само на бала по случай рождения ден на кралица Шарлота, облечена в дългата си бяла рокля и с дълги бели ръкавици, но в Роял Аскот и Хенли. Беше канена на всеки един от частните балове, които се даваха от май до юли, а на вечерята бал, която се организираше през юли в нейна чест, бяха поканени шестстотин души. След приключването на сезона на баловете беше запланувала да отиде на едноседмичните конни състезания в Гудууд, после на Регатата в Каус и на Международното изложение на коне в Дъблин. Когато Рам й посочи, че регатата в Каус и изложението в Дъблин съвпадат по време в няколко дни, тя му се усмихна мило и му обясни как смята да присъства близо три четвърти от времето за всяко едно от събитията, като отпътува от остров Уайт за Ирландия веднага след бала на Кралския яхтклуб. „Ще бъде жалко да изпусна Дъблин, Рам, сега, когато родителите ми най-после се съгласиха, че съм достатъчно голяма, за да отида“ — бе казала с пленителна усмивка — усмивка, за която Рам не можеше да твърди, че е добре упражнявана, по-скоро трябваше да признае, че беше безхитростна и невинна. Хубостта й беше такава, че никога нямаше да се превърне в чиста декоративност, а с възрастта щеше да става все по-забележителна — и тя знаеше добре това.

През последните три години Сара Фейн бе посещавала училището интернат във Вила Брилянмонт, край Лозана, което осигуряваше на един бързо топящ се елит от момичета от висшата класа лустросано образование, отличен френски език и приятели, отбрани от най-богатите семейства по целия свят. Що се отнасяше до Рам, главната му функция беше да служи като карантина, предпазваща Сара от прекалено силното влияние на Лондон.

Брилянмонт бе потвърдил мнението на Сара, че почти всички момичета се делят на две категории: едни, които желаеха да се избавят от училище и да намерят някаква привлекателна, вълнуваща работа, и други, за които избавлението от придружителките беше само откриване на пътя към опияняващия водовъртеж на романтичните приключения. Сара оценяваше и двете категории като една самоизмама. И тя се чувстваше щастлива, че те не разбираха ясно като нея коя беше първата стъпка в бъдещия живот, а именно — подходящият брак. За някои от тях това можеше да бъде приемливият брак, за други, добрият брак. За себе си тя приемаше единствено изключителния брак, дори ако се вземеше предвид факта, че всяка година се сключваха единици изключителни бракове. Тя преценяваше своите качества без фалшива скромност и стигаше до заключението, че има право само на най-доброто.

Сара Фейн презираше относителното обедняване, което постепенно обхващаше висшите слоеве на английското общество. Чувстваше се лично засегната от факта, че се е родила в едно общество, в което на практика се извършваше безкръвна революция — все едно като социалистическо общество, именувано монархия.

Но това не можеше да бъде причина за нейното лошо настроение, напомняше си тя. Седемдесетте години не можеха да бъдат изличени от времето, само защото тя ги намираше противни. Номерът беше да ги заобикаляш, да им се изплъзваш, да си осигуриш живот, който да е възможно най-близко до този, на който имаш право по рождение.

От Брилянмонт Сара беше наблюдавала внимателно извършваната прецизна подготовка и провеждането на всеки лондонски сезон в очакване да настъпи нейното време. Бе стигнала до заключението, че най-добрите бракове се сключваха през първата година от появяването на едно момиче на сцената на светския живот, когато то все още беше новост. Изразът „пост дебютантка“ направо й предизвикваше гадене — можеше ли да има нещо по-неприятно от него? Избиране на точния момент. Това беше тайната, помисли си тя, като сядаше на бюрото си и преглеждаше списъка на поканените на нейния бал. Остави писалката и пресметна месеците. Имаше на разположение цялата пролет и лятото на 1976 чак до септември, ако отидеше на север за големите балове в Шотландия. После, естествено, малкия лондонски сезон, който продължаваше до Коледа. След това започваха сбирките в провинциалните имения. С настъпването на пролетта на 1977 година фокусът на годината ще се измени и ще се насочи към следващото поколение момичета, които ще направят първите си крачки в светския живот. Така че, в действителност имаше някакви си девет или десет месеца, които бяха най-добрата част от нейната дебютантска година.

Все по-рядката и изчезваща човешка порода — английският ерген, който представлява солидна партия за женитба, с голямо богатство и знатен произход, често изчакваше, докато навърши четирийсет години, преди да се остави да бъде заведена пред олтара. Някои, дори съвсем не малко, въобще не се женеха. Да не са глупави, помисли си Сара, като направи гримаса, притискайки изящните си розови устни върху съвършените си зъби. Тези мъже никога не излизаха от мода: дори на шейсет и пет години, грозни, зли и досадни, продължаваха да бъдат тлъста примамка, щом имаха добро положение в обществото. Онези ергени, които бяха известни най-вече с това, че щяха да наследят някого, не й вършеха работа, защото живееха главно на кредит и в надежди за бъдещето. Нито пък я привличаха онези притежатели на древни имена, които образуваха сдружения; за да откриват супермодерни, луксозни ресторанти и дискотеки. Един млад лорд, който държеше заведение, беше за Сара Фейн неприемлива перспектива, почти толкова лоша, колкото онези, станали по финансови причини фотографи или кинопродуценти и които претендираха, че това е своеобразна прищявка. Това намаляваше значително тяхната стойност в очите й, дори ако бяха станали световни знаменитости. Не би била щастлива и като стопанка на голям замък, която позволява на туристите да влизат в дома й и да го разглеждат срещу еди-колко си лири на посетител, за да покрива разходите по ремонта на покрива или избите. Това беше игра за балами. Защо й е нужно да бъде маркиза, ако трябва да се грижи за увеселително крайпътно заведение.

Какво изпитваше към Рам Валенски, зададе си въпроса Сара, като бутна настрана списъка. От деня, в който се самопокани да им гостува за уикенда, беше започнал да дава някакви признаци, че проявява интерес към нея, но недостатъчни, за да започне да го смята за поклонник. Той беше една от най-добрите партии за женитба в Англия през последните седем или осем години и по всичко изглеждаше, че лесно бе избягвал, клопките. Беше наистина красив със своята стилна, стройна, аристократична външност и маниери, с умните си сиви очи, които я наблюдава с жив интерес и същевременно, с хладна пресметливост.

Не можеше да не се радва, когато виждаше как съвършената й хубост предизвиква на смуглото му, с орлови черти лице, израз на добре премерено одобрение. Отличаваше се със строга, умерена елегантност. Отношението му към живота се споделяше напълно от нея — той също искаше да вземе най-доброто от това, което беше останало за хората от тяхната среда. Харесваше й начина, по който държеше ловната си пушка, едновременно небрежно и нащрек, нито с много напрежение, нито оставена на случайността. Танцуваше приемливо за мъж, който не обича танците, яздеше великолепно. И беше истински джентълмен. Разбира се, нямаше чувство за хумор, но с такива хора човек се оправяше по-лесно при едно дълго съжителстване. Сара Фейн не беше особено търпима, нито пък изпитваше особена нужда от хумор.

От чисто обективна гледна точка, а никой не можеше да обвини Сара Фейн в липса на обективност, Рам притежаваше многобройни достойнства. Възрастта му беше идеална — на тридесет и две години един мъж е готов за задомяване. От мърморенето на баща си и други случайно чути забележки тя стигна до заключението, че неговото състояние, за чиито размери често се носеха всякакви слухове и спекулации, трябва да е много солидно. Сара уважаваше много нюха на баща си към парите и щом той нерядко работеше в съдружие с Рам, със сигурност беше добре информиран за финансовите му позиции. Майка й беше експерт генеалогът на семейството и беше подхвърлила с присъщия си небрежен, но компетентен тон, че макар и Валенски да не е английско име, беше достатъчно добро като потекло, особено, щом като е свързано с фамилията Уудхил по майчина линия. В някаква малка степен, може би неортодоксално, но все пак доста звучно като име, а и човек не може да бъде прекалено тесногръд, още повече, когато Сташ Валенски бе летял през войната с баща й. Майка й не би произнесла по-одобрителни думи, дори ако говореше за наследника на английския трон. И наистина, тя беше известна с това, че е изказвала неодобрение дори към Уиндзорския дворец в някои от многобройните си генеалогични спорове. И какъв късмет, че баща му беше починал. По отношение на Рам човек можеше да знае точно къде е стъпил, като се имат предвид всички онези наследствени данъци и други задължения, които можеха да тегнат до безкрайност на един перспективен кандидат за женитба.

Не знаеше нищо за сексуалната чувственост на Рам, помисли разсеяно Сара. Винаги беше отлагала този въпрос за някакъв момент от бъдещето. Тя се страхуваше и изпитваше уважение към силата на сексуалността, смяташе, че това е безценна монета в голямата игра на живота, която никога не трябва да бъде залагана, преди да бъде похарчено всичко останало за осигуряване на бъдещето. Сексът, когато не беше използван правилно, ставаше причина за болшинството от лошите бракове. Слава богу, тя нямаше проблеми със своята сексуална чувственост и никога не беше имала. Според нея неконтролируемата сексуалност беше за хората, които не можеха да си позволят друг лукс.

Рам Валенски беше възможно най-добрият й прицел, реши Сара Фейн. Нейният и на всяко друго момиче, което имаше намерение да търси такава изгодна партия, както самата тя беше замислила. Но Рам далеч не приличаше на чакаща патица. Той се държеше повече като изучаващ, предприемащ всички мерки за сигурност орел. Когато се замисли върху това, Сара окончателно реши да не го кани като свой кавалер на бала на кралица Шарлота. Знаеше, че той очаква да го помоли, както правеха всяка година други надяващи се момичета. Една удивително невинна усмивка се разля по безупречните черти на лицето й и заигра в красивите й светлосини очи, когато си представи реакцията на Рам щом узнаеше, че е изключен от първото значително събитие в годината на нейното дебютантство. Това беше най-добрата идея, която бе родила тази сутрин, си каза сама и продължи да преглежда с подновен интерес списъка на поканените.

 

 

Неохотно, въпреки добре прикритото си раздразнение, Рам започна да уважава Сара Фейн. Той изпитваше подозрения към всеки неин ход, но нищо от това, което правеше или казваше, не издаваше ледената пресметливост на нейните маневри.

Поведението й спрямо него беше достойно за възхищение. Вместо размекването и перченето, което с пълно право можеше да очаква от едно младо и неопитно момиче, получило внимание от мъж с неговото положение и привлекателност, представяше една картина на ведро, слънчево очарование. Отнасяше се почти, но не съвсем, като към приятел на баща й, наистина по-млад от останалите, но все пак недостатъчно интересен за нея. Тя му изпращаше бележка, в която благодареше за получените от него цветя, споменавайки между другото, че това съвсем не бяха единствените цветя, изпратени й през този ден, и все пак благодарността й никога не изглеждаше формална. Приемаше поканите му да отидат заедно на театър или на ресторант почти толкова често, колкото й ги отправяше, но винаги ставаше така, че други двойки се присъединяваха по някое време към тях и те никога не оставаха насаме. „Но Рам, скъпи, знаеш, че всякога е така по време на сезона“, бе отвърнала с лек укор, когато в един-единствен случай той бе възроптал, че не му е приятно да бъде част от една вечна тълпа. След този случай той прие ятото млади хора, с които тя беше заобиколена, без никакви признаци на нетърпение. Ясна ми е играта, която играе, си мислеше Рам, когато Сара отправяше към някой млад мъж една от своите класически усмивки или очарователно цупене, но започваше да си дава сметка, че все по-често се пита дали е така. Рам реши, че е препоръчително да го виждат с други млади жени — имаше много такива, с които излизаше или им кавалерстваше по време на лондонския сезон, отнасяйки се към тях със същата, абсолютно същата внимателна, въздържана джентълменска галантност, с каквато се отнасяше към Сара.

Почитаемата Сара Фейн се радваше на един великолепен сезон. Всички списания и вестници бяха единодушни, че тя е между най-красивите дебютантки през тази година и името й бе споменавано като възможна годеница на принц Чарлз въпреки факта, че самият той не бе й оказвал нито повече, нито по-малко внимание, отколкото на останалите млади дами. Както и да е, търсенето на годеница за принц Чарлз се бе превърнало в постоянно занимание на цялата нация. Минаха април и май, дойде юни, но нищо не се променяше в лъчезарното, безоблачно поведение на Сара, която продължаваше да се носи от бал на бал, винаги облечена в безупречно подбраните си тоалети, контрастиращи с бяло-розовата й красота. Вместо пастелните тонове, които бяха почти задължителни за дебютантките, тя отдаваше своите предпочитания към пепелявосините и смарагденозелените цветове и към строгата, никога прекалено натруфена кройка на роклите, които подчертаваха красотата на белите й рамене. Никога не говореше пред Рам за безконечните приеми и забави, на които беше канена, освен когато от време на време го молеше да я придружава. Нейната любезна резервираност бе по-дразнеща, от каквато и друга да е информация за нейните преживявания. Рам очакваше от нея да се похвали, но напразно. Очакваше, че ще спомене за другите момичета, с които го виждаше, но пак напразно. Тя беше невероятен противник — това бе принуден накрая да признае пред себе си. Би предпочел да открие подходяща съпруга в лицето на някоя не толкова уверена в себе си жена и все пак се ласкаеше от мисълта, че изборът, който беше направил вече, попадаше на една изключителна млада жена. Започна да му се струва неизбежно вместо едно неоформено момиче, което щеше да падне автоматично в ръцете му, да избере тази, която знаеше собствената си цена и нямаше намерение да се продаде евтино.

Файн Хол беше мястото, където щеше да се състои бала на самата Сара. Това беше вечеря, последвана от танци, за която се беше погрижила дълбоко уважавана фирма на Сиърси Тенсли. Големи, специално изработени тендове изникнаха от всички страни на внушителния розов дом от епохата на Тюдорите. Някои от младите хора бяха поканени да прекарат нощта във Фейн Хол, а останалите, които нямаше да пътуват обратно за Лондон, щяха да бъдат настанени в къщите на неколцина съседи. „Цялата подготовка е почти толкова сложна и подробна, колкото организирането на една коронация“, забеляза с весел смях Сара, сякаш всичко това въобще не я засягаше. Нейният бал щеше да бъде нещо специално — подобни балове бяха рядкост в трудните в икономическо отношение години след седемдесета — едно ободряващо завръщане в доброто старо време. „Семейство Фейн можеха да си го позволят“ — щяха да си мислят хората и това щеше да добави нов блясък към все по-яркия ореол на Сара.

Датата на бала беше първата събота на месец юли 1976 година, когато бяха приключили всички университетски и кандидатски изпити и той щеше да отбележи началото на връхната точка на лондонския сезон, защото всички знатни английски младежи се освобождаваха от своите академични задължения.

Сара си бе поръчала за своя бал дълга вечерна рокля без презрамки от бяла коприна със сатенени панделки, завързани под гърдите, на кръста и още на два пъти на огромната пола, така че тя падаше на три талаза. На красивата си глава беше сложила диадемата на своята баба; усмихваше се мило, неподкупно и чистосърдечно както на някой херцог, така и на всяко момиче на нейната възраст; непринудено, някак несъзнателно внушаваше убеждението, че е жива част от великата традиция на английската аристокрация; съвършената й хубост изглеждаше толкова вечна, сякаш нищо и никога не би могло да я намали или изличи. Като всяка дебютантка, тя беше кралицата на своя бал, но имаше нещо в атмосферата, което превръщаше нейното кралство в една легенда, което подсказваше, че бала на Сара Фейн ще мине в историята на големите дебютантски празници. Тя беше на върха тази нощ, танцувайки с повече от двеста мъже, носеше се по танцовата площадка с неуморимост и грациозност и нито за миг не се поколеба в изпълнението на своите задължения като домакиня на бала.

Само веднъж или дваж Рам успя да се добере до нея, прекара нощта, като танцуваше с други момичета, под благосклонните погледи на техните майки. Беше почти изкушен да й направи предложение за женитба, но се въздържа. Прецени, че през една толкова триумфална, толкова опияняваща нощ, неговото предложение за женитба нямаше да бъде възприето с цялата му цена и значение, които трябваше да му се отдадат. Твърде много глазура върху тортата, която се поднасяше на Сара Фейн… нека я остави да изживее своя сезон. Щеше да бъде полезно за нея да недоумява още няколко месеца защо той продължава да й обръща благосклонно внимание, но все още не казва нищо.

 

 

— Кажи ми само един пример — подкани Кики.

Беше неделя сутрин в апартамента на Люк, или по-точно — в леглото на Люк, и всъщност тя съвсем не искаше да й се дават примери, а искаше Люк да я целуне отново. И Люк я целуна отново.

— Например — каза той — боже мой, та ти никога не си толкова очарователна, както сутрин, преди да измиеш зъбите си… „утринна уста“, как я харесвам! И тогава ти поглеждаш към камерата с твоите големи котешки очи и с тази лукава чувственост, съсредоточена около носа и устните ти, а ние чуваме гласа ти зад кадър: „Кой мъж не иска да целуне уханието на джоджен в мига на своето събуждане? Малко «Скоуп» преди лягане… ето моят секрет“. И тогава аз те целувам отново, ето така и казвам: „Хм, хм… да не си посмяла да се измъкнеш от леглото!“.

— Но това е страхотно! Защо не можеш да го използваш? — запита Кики. Дори и аз имам желание да си купя паста „Скоуп“, значи идеята е страхотна.

— Наистина е велика идея, но никога не би могла да се снима. Спонсорът не желае животинска сексуалност, телевизионната мрежа не я разрешава, зрителите ще бъдат шокирани. Освен това сигурно не е истина, а ние трябва да се грижим за истинността на рекламите.

— Искаш да кажеш да отида да си измия зъбите? — попита обезпокоена Кики.

— Не, скъпо мое идиотче, искам да кажа, че може би не всеки мъж на този свят е луд като мене по „утринната уста“ — той я целуна отново. — Не можеш да претендираш, че „Скоуп“ действа цяла нощ и ако показваш двама души в леглото, то единият трябва да страда от лошо храносмилане или хрема, а другият да бъде Флорентинският славей — в никакъв случай двама щастливи любовници, които току-що са се събудили. Америка все още не е готова за това!

— Но това е истинско — протестира Кики.

— Ние не правим рекламите, за да са „истински“. Ако искахме нещо „истинско“, щяхме да правим документални филми — промърмори Люк, като целуна подмишницата й. — Струва ми се, че харесвам „утринната подмишница“ даже повече от „утринната уста“.

— Дай ми още един пример — измърка Кики.

— Например, появява се една жена и казва точно срещу камерата: „Мразя Хауърд Косел!“. После още една и още една, докато екранът се раздели на шестнайсет части и във всяка стои различен тип жена, но всички казват с нарастваща истерия: „Мразя Хауърд Косел!“. И тогава се чува глас, спокоен женски глас: „Спортната програма в понеделник вечер ви изкарва от релси? Опитайте «Буферин». То няма да го накара да замлъкне, но вие ще се почувствате по-добре!“

— И какво лошо има в тази идея? Не казваш нищо, което да не е истина!

— Не, но Хауърд Косел би имал основание да предяви съдебен иск, а телевизионната компания никога не би пуснала подобна реклама по време на мача, когато пък в действителност тя би имала най-голям ефект и почитателите на Хауърд Косел не биха купили отново „Буферин“.

— Съществуват ли почитатели на Хауърд Косел?

— Аз никога не съм срещал нито един, но се предполага, че съществуват — отвърна мрачно Люк.

— Ами ако ангажираш Хауърд Косел, който да казва: „Опитайте «Буферин» — той няма да ме накара да млъкна, но вие ще се почувствате по-добре!“ — запита Кики. — Обзалагам се, че ще приеме. Вероятно умира да участва в реклами като Дон Мередит и другия, Франк, как му беше името.

— Кики — извика Люк, като почти подскочи от възбуда. — Мисля, че току-що ограбихме сметката на „Буферин“!

— Връщай се обратно тук — нареди Кики — днес е неделя и не е възможно да изпразваш банкови сметки.

Люк се мушна отново под завивката и продължи да излага списъка на своите рекламни мечти.

— Имам още една велика идея за „Тампекс“. Вземаш някоя като Кетрин Хепбърн или Бет Дейвис, въобще авторитетна фигура от такава величина и просто я снимаш, когато произнася нещо като: „Ако жените нямаха менструация, не би съществувало човечеството, така че защо не престанете да се правите на свенливи, когато става дума за това, и не си дадете сметка какво чудо на природата е фактът, че жените имат яйчници, отделящи всеки месец по една яйцеклетка, и след като това става, най-разумното нещо на света е да използвате «Тампекс», когато яйцеклетките не се оплождат, защото «Тампекс» е удобен и върши работа“.

— Хъм — промърмори Кики.

— Да, виждаш ли, дори ти си шокирана. Жените нямат месечни цикли, нито яйчници, нито влагалища, нито каквото и да е друго от своите атрибути на телевизионния екран, освен в серийните филми, където ги закарват в болницата и им изваждат всички вътрешности. Това е най-голямото шибано табу в телевизията — дори ако в един сериен филм можеш да обсъждаш в подробности тези въпроси, когато стане дума за реклами, трябва да използваш разни намеци от рода на „трудните дни“. Ние сме последният бастион на бащите пуритани.

— Бедничкият ми, скъпият ми той — сигурно си безутешен!

— Понякога наистина да, но обикновено просто забравям какво бих искал да направя и правя това, което мога, по възможно най-добрия начин. Това е средство за препитание — промърмори Люк.

Кики обви с ръцете си тялото на Люк и се притисна колкото можеше по-плътно до него.

— Слушай, това е нещо повече от обикновено средство за препитание, глупчо мой. Не си ли даваш сметка, че без рекламите нямаше да съществуват и вестниците, и списанията, и телевизията, освен онова, за което плаща правителството? Рекламите са тези, които поддържат цялата информация и забавните програми, така че недей да се отнасяш прекалено презрително към тях. Ти вършиш работа, която трябва да се свърши, и при това по-добре от всеки друг!

— Забравих, че разговарям с една родена капиталистка — засмя се Люк. — Толкова съм свикнал с момичета, които сриват със земята рекламите, че е истинско удоволствие да чуеш пратеничката на Грос Поинт.

Кики, която го държеше здраво в прегръдката си, се опита да го разтърси, но той беше твърде голям, за да се получи задоволително движение, така че оставаше й само да изсъска:

— Никаква благодарност. Никаква класа. Никакъв вкус. Да споменава други момичета в момент като този — това е нечувано! Аз ставам, Люк Хамърстейн, развратник такъв.

— О, моля те, недей, съжалявам. Просто се шегувах, честно.

— Трябва да се изпишкам — каза надменно Кики.

— Какво ще кажеш за това? Едно фантастично момиче, облечено разкошно, по последна мода, казва: „Извини ме, но наистина трябва да се изпишкам“, а другата красавица — двете обядват в „Ла Гренуил“ — пита: „Каква тоалетна хартия предпочиташ?“ и първата й отговаря: „Естествено «Лейди Скот», защото дори най-изисканите хора трябва да пикаят, така че трябва да го правят със стил“.

— Възхитително — каза подигравателно Кики. — Мисля, че трябва да преподаваш английски в Харвард. Мозъкът ти е болен, Люк Хамърстейн, болен.

— Само защото споменах Грос Поинт ли? — отвърна лукаво Люк.

— Защо не си го начукаш — извика сърдито Кики.

— Не става, докато ти си наоколо.

— Предполагам, че трябва да го приема като комплимент — каза обидено Кики.

— Абсолютно си права. Сега, ще отидеш ли да се изпикаеш и, ако може, по-бързо. И недей да си миеш зъбите, докато си в банята! — той се протегна щастлив в леглото. В момента го занимаваше само един въпрос: франзели, крем сирене и пушена сьомга първо и после чукане или — първо чукане, а после франзелите? Дори мъдрецът Маимонидес не би могъл да го реши.

 

 

— Защо е всичко това, Тезей? — попита Дейзи кучето си, като го почеса зад ушите, което то обичаше особено много. — Кажи ми, защо е всичко това?

— Ако не присъствах тук, бих разбрала защо се обръщаш към него — каза Кики. — Но след като тази мъдра жена е на разположение, чувствам се донякъде обидена.

— Мислех, че си прекалено заета с лакирането на ноктите си, за да говориш.

— Едното няма нищо общо с другото — Кики се наведе над ръцете си, като действаше бързо с лакочистителя, за да отстрани тъмночервения, почти кафяв лак за нокти, към който отдаваше предпочитанията си в последно време. — Колко маникюристки са със завързани езици!

— Никога не съм ходила при маникюристка, така че как мога да знам? Смятах, че те може би свещенодействат в мълчание.

— Мий сама косата си, прави сама ноктите си! Нищо чудно, че се обръщаш за съвет към кучето си — измърмори Кики.

— Как мога да разговарям с теб? — опита се да бъде разсъдлива Дейзи. — Та ти си толкова щастлива и развълнувана, че най-вероятно не можеш да разсъждаваш разумно. Виждаш всичко през очите на истинската любов, която никаква сила не би могла да унищожи… Твоят сетивен апарат е подложен на упойка, твоята способност да преценяваш нещата е парализирана, твоята свободна воля е извадена от тебе и ти действаш въз основа на серия предпоставки, които никой друг на този свят, освен теб, не би могъл да разбере. Поне Тезей не е влюбен.

— Откакто се завърна от Венеция — започна да мисли на глас Кики — а сега е ноември, значи от два месеца ти не си на себе си. Както виждаш, сетивният ми апарат е наред, остър както винаги, стига да не ми задаваш въпроси за Люк. Ти си полунещастна, полуобъркана, мини доволна от себе си, изпитваща някакъв мини макси копнеж от сантиментално естество към Норт. Защо не ме попита, преди да тръгнеш да се обвързваш с мъжа, с когото работиш?

— Имаше стачка в телефонната служба — напомни й Дейзи.

— Оправдания, оправдания. Какъв е точният статут на вашата връзка, ако мога да използвам тази дума за нещо толкова свещено?

— Променлив — отвърна Дейзи.

— Променлива връзка? Искаш да кажеш, че има нещо, което не е наред, нещо застрашително?

— О, Боже мой, Кики, пак не схващаш същността на въпроса. Променлива като вятъра, който първо духа от изток, а после от запад, променлива като мъглата, която се сгъстява, после се отдръпва, после отново се връща, променлива като подвижните пясъци.

Кики погледна напрегнато към Дейзи. Беше отслабнала, помисли си тя, което съвсем не й беше нужно, и настроението й е понижено, въпреки че никога не се оплакваше. Беше твърде напрегната тези дни и отделяше прекалено много време на чесането и разхождането на Тезей из квартала и прекалено малко време на Норт, по мнението на Кики.

— Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна? — запита тя, като отвори ново шишенце със светлорозов лак и започна да го нанася на ноктите си.

— Трудно е да се посочи нещо конкретно. Когато се върнахме в Ню Йорк, знаех, че всичко трябва да се промени. В края на краищата обстоятелствата във Венеция бяха напълно неестествени. Не мисля, че някога през живота си Норт е разполагал с толкова свободно време. И, разбира се, оказах се права — всичко се беше натрупало и трябваше да работим двойно повече, за да наваксаме изгубената седмица — това го разбирам, аз съм част от екипа, дявол да го вземе, без мен не биха се справили. И когато работим заедно, се чувствам добре. Пред останалите Норт се отнася с мен така, както винаги се е отнасял — наистина и аз самата не бих искала Ник и Уинго, и другите да се подхилват зад гърба ни. Когато сме сами, той е… забавен… и ме желае физически… и ме обича… предполагам…

— Но… — подкани я Кики.

— Но… всичко стига дотук.

— Не мога да разбера как това прави връзката ви променлива?

— Има нещо в начина, по който ме обича, нещо неустойчиво, нещо, което не води наникъде, нещо висящо, непълно, незаздравено, нещо временно…

— От твоя или от негова страна? — запита Кики.

Дейзи престана да глади козината на Тезей и се замисли над въпроса, като че ли за първи път й минаваше през ума.

— Струва ми се и в двамата, давам си сметка сега, когато ме питаш — отвърна Дейзи и в гласа й звучеше изненада.

— Тогава наистина не можеш да се оплакваш. Не, вземам си думите обратно — можеш да се оплакваш! Ако не можеш да се оплачеш на мен, каква приятелка съм ти тогава? Така че, продължавай, оплаквай се!

Дейзи погледна с обич Кики и като че ли едва сега забеляза, че тя изглеждаше много особено. Рошавата й коса бе сресана гладко около лицето й, дори бретонът й падаше доста нормално върху челото. Очите й изглеждаха два пъти по-малки без прекомерния грим, който винаги слагаше. Беше поставила съвсем малко туш за мигли, а червилото й подхождаше на лака за нокти. Своенравните й цигански черти бяха почти изчезнали, заместени от едно покорно, скромно, благопристойно държане и тя седеше някак си смалена по бельо, докато чакаше ноктите си да изсъхнат. Което беше също странно. Откога Кики носи къс комбинезон и сутиен?

— Хайде, продължавай. Няма да се задоволя, докато не изплачеш болката си сега — подкани я отново Кики.

— Имам такова усещане отвътре…

— Така ли? О, хайде, Дейзи, знаеш как разбирам от усещания.

— Продължавам да се чудя — ако не беше тази стачка, щеше ли да се случи всичко това? Не беше ли породено просто от обстоятелствата? Преди това дори не сме флиртували, а аз работя за Норт повече от четири години… Ако имаше нещо, някакво чувство преди Венеция, щях да го усетя, нали? Може би това е едно от нещата, които пречат…

— Това не с оплакване и не е вътрешно усещане — това са каламбури. Между вас наистина се случи нещо и то продължава. Ако беше закотвен във Венеция с някоя, която не го интересува, нищо нямаше да се случи, права ли съм?

— Предполагам. От друга страна, в оная магическа атмосфера почти всяка една би му се сторила добра.

— Дейзи! Млъкни веднага! — Кики гледаше разгневена приятелката си. Дори след толкова години, прекарани заедно, все още не можеше да повярва, че е възможно някой, толкова красив като Дейзи Валенски, да говори с такова пренебрежение за себе си.

— Права си, пак започвам, дявол да го вземе! Но точно оня ден се случи нещо, което не може да ми излезе от ума. Лежахме в леглото на Норт, току-що бяхме правили любов и аз лежах и чаках да ме помилва и прегърне, нали знаеш… А той се отдръпна нетърпеливо и каза с един особен далечен, ленив глас — не точно изпълнен с досада или може би съвсем малко — да, той каза: „Дейзи, разсмей ме“.

— Ах, какъв задник!

— Точно това си помислих и аз! Мисля да не се срещам повече с него, освен на работа.

Очите на двете момичета се срещнаха, всяка разбираше отлично другата.

— И какво каза ти? — попита разпалено Кики.

— Нищо… Стана ми гадно. Просто станах, облякох се и се прибрах вкъщи.

— Защо не ми каза веднага?

— Първо реших, че му придавам твърде голямо значение, че съм свръхчувствителна или ми липсва чувство за хумор — та това наистина беше нещо незначително — отвърна замислено Дейзи.

— Да-а, именно на такива дребни неща трябва да обръщаш особено внимание — те ти показват къде стоиш ти и къде той — каза Кики, като нанасяше възбудено лака върху ноктите си. — „Да придаваш твърде голямо значение“, когато той ти говори така, сякаш ти си някакво удобство за развлечение? Момиче от харема, някаква кукличка, някаква играчка, която може да бъде навита и да изсвири развлекателна песничка? Нищо чудно, че Норт се е развеждал два пъти — това копеле нищо не разбира от жени — сърцето й се сви от съжаление към Дейзи.

— Слушай, не че искам да променям темата на разговора, но няма ли да дойде Люк след пет минути, за да те вземе? Още не си се гримирала, дори още не си се облякла. Закъсняваш.

Кики се сепна и отиде до гардероба си, откъдето извади пластмасов плик за дрехи от магазина „Сакс“. Отвори го и бързо се намъкна в проста, консервативна и скъпа рокля от кремав вълнен плат, с кожен преплетен колан в кремаво и морскосиньо. Обу скромни сини лачени обувки, затворени на пръстите и на петата, и сложи около врата си ненатрапващ се гердан от перли. Обърна се и изгледа предизвикателно Дейзи.

— Какво е това! — каза Дейзи, невярваща на очите си.

— Моли Парнис — отсече Кики.

— Нали не си готова за излизане? — запита Дейзи. Беше виждала приятелката си в най-невероятните комбинации от дрехи, но такава наистина не бе за вярване.

— Да, готова съм.

— Някой е умрял и отиваш на погребение?

— Не.

— Някое момиче ще постъпва в манастир и ти си поканена да присъстваш?

— Не.

— Поканена си в Белия дом?

— Нито пък това.

— Има маскен бал и ти си се маскирала като послушното момиченце?

— Горещо. Люк ще ме води в Паунд Ридж…, за да ме представи на майка си — каза Кики, като се ухили.

— Благословени Боже! — извика Дейзи и подскочи тъй неочаквано, че Тезей, който дремеше до нея, падна на пода.

— Изпей и едно алелуя — извика Кики и се завъртя в победоносен танц.

— Но не е възможно, просто не можеш да отидеш облечена така!

— Защо не? Всичко е точно — майка му е ултраконсервативна.

— Защото режеш клона, на който стоиш. На кого искаш да направиш по-силно впечатление — на Люк или на майка му? Ако отидеш облечена така, той ще разбере, че търсиш одобрението на майка му, а това е фатално с такъв студен и безпощаден мъж като Люк. Трябва да изглеждаш, като че ли въобще не ти пука. Не се дегизирай като годеница, преди дори да те е помолил да се ожениш за него, Боже милостиви! Ох, глупачка, глупачка… ето, че все пак Грос Поинт изплува на повърхността. Та той ще се пукне от смях.

— Ох, мамка му… ти си абсолютно права — проплака Кики. — Но какво да правя сега, какво да облека? Нямам нищо, което поне мъничко да става за случая — тя беше обхваната от паника, спусна се към гардероба си и започна да изхвърля на пода един след друг невъзможните си тоалети.

— Панталони? Къде е хубавият ти панталон от червен креп? — попита Дейзи.

— Целият е изцапан с боя. Вчера забравих, че съм с него и се хванах да боядисвам декора.

— А другият, вълненият?

— Всичките ми панталони са на химическо чистене. О, Дейзи, защо винаги забърквам такива каши? Защо винаги на мен се случват подобни неща? Всеки миг Люк ще бъде тук — оплакваше се Кики.

— Стой мирно една секунда — Дейзи огледа отблизо Кики.

— Добре. Махай тези перли, сутиена и чорапогащите, обличай роклята с гърба напред. Така, добре. Сега обувай онези патъци от лъскава кожа и с двайсетсантиметрова коркова подметка. Слава богу, че краката ти са все още загорели от слънцето. Сега разкопчей роклята до кръста. Не, така е прекалено… остави две копчета закопчани. Чудесно — все още виждам цицки, но съвсем малко… Ето ти и колана…

— Дейзи, това е каишката на Тезей — протестира Кики.

— Млъквай и опитвай да я закопчаеш на талията си — прекъсна я Дейзи. — Дявол да го вземе, много е къса, иначе би била идеална. Колан, колан… — мърмореше тя, докато ровеше в чекмеджетата си, откъдето накрая измъкна едно парче яркочервен шифон, към което беше пришила голяма, лъскава катарама от двайсетте години, изровена в един вехтошарски магазин. Продължи да търси и извади малко изкуствено цвете от червена коприна.

Звънецът на входа иззвъня.

— Отивай да си оправиш очите — нареди Дейзи. — Аз ще се погрижа за Люк. Не бързай, дръж се спокойно и стига ти е треперила ръката, за бога! — рече ядосано тя, като избутваше Кики в банята и затвори вратата след нея.

Люк нахълта във всекидневната и заля с поздрави Дейзи и Тезей. За Дейзи, която беше свикнала да го вижда винаги разсеян, отнесен някъде в облаците, сега безспорно той изглеждаше нервен. Дори клепачите му бяха твърде подвижни, за да изглеждат меланхолични, и той гладеше брадата си и чистеше някакви невидими прашинки от ръкавите на сакото си.

— Къде е Кики?

— Оправя се — каза Дейзи със загадъчен тон.

— Предполагам, че е облякла някой от своите отровнозелени еластични клинове и нещо като вълнено наметало на маите? — попита Люк.

— Предполагам нещо такова.

Люк се обърна и погледна през прозореца, като потропваше с крак по пода и барабанеше с пръсти по стената.

— Майка ми мрази, когато закъснявам — отбеляза той.

— Няма да се забави много. Какво има тази вечер?

— Фактически нещо като семейна вечеря. По-точно, баба ми ще бъде там — отвърна навъсено Люк.

— А, вечеря на три поколения — подпита Дейзи.

— Ще присъстват и няколко лели и чичовци, които се самопоканиха, когато разбраха, че идвам с момиче.

— Никога ли не си водил момиче на вечеря у вас? — попита изумена Дейзи.

— Не, откакто завърших гимназия — Люк погледна бързо към Дейзи с такъв ужасен, почти трескав поглед, че нямаше нужда да обяснява повече.

— Извини ме за минутка, Люк. Отивам да помоля Кики да побърза — каза тя. По пътя към банята спря при гардероба на Кики и взе сините лачени обувки и плетения кожен колан, които Кики беше свалила преди малко. Погледна преценяващо към сутиена и чорапогащите, хвърлени на купчинка на пода. Взе чорапогащите и остави сутиена. Отвори тихо вратата на банята. Кики беше гримирала очите си.

— Сваляй тези отвратителни обувки — й каза Дейзи и бързо разкопча яркочервения колан и махна изкуственото цвете.

— Какво!

— Промяна в процедурата. Не искай обяснения. Нямаш никакво време. Ето ти колана. Ония перли истински ли бяха?

— Разбира се, бяха на майка ми.

— Окей, слагай ги пак. Закопчай още едно копче и дай да те огледам. Така, среши малко косата си, но нека не изглежда съвсем зализана. Чудесно, изглеждаш божествено. Ето ти назаем един дебел пуловер, ти нямаш никакво прилично есенно палто.

— Този бял кашмирен пуловер? Дейзи, та той е от времето преди да тръгнем в университета, когато ти си била момиченце в Лондон!

— Всеки може да си купи пуловер, но стар, пожълтял от времето кашмир — те ще го разберат.

— Кои „те“?

— Няма значение. Люк гори от нетърпение да тръгвате. Не, почакай… имаш нужда от още нещо… — Дейзи затъкна червеното копринено цвете в колана. Отстъпи крачка назад, за да погледне ефекта. — Изтънчена, елегантна, скъпо облечена, умерено секси и патриотка… какво повече могат да искат?

— Можех да бъда и еврейка — каза намръщено Кики.

— Те не могат да очакват чудеса.

— Пак „те“, изнервяш ме — каза тревожно Кики, като гледаше с възхищение образа си в огледалото.

— Това също е добре, те биха искали ти да си нервна — това е единствено прилично държание. Хайде, изчезвай! — Дейзи избута Кики от огледалото и я тикна по посока на всекидневната. Чу бързи, приглушени поздрави и после входната врата се затвори след Люк и Кики. Дейзи тръгна бавно към празната стая. Тезей стоеше там с въпросително вдигната глава, едното му бяло ухо щръкнало нагоре, другото клепнало.

— Прав си да се питаш какво става — му каза Дейзи с леко треперещ глас. — Но можеш ли да ми отговориш на въпроса — защо, о, Боже мой, защо не мога да го направя за себе си?