Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (5)

4

Сташ тъкмо бе навършил четиринадесет години, когато се върна вкъщи за коледната ваканция през 1925 година. Той беше достигнал възрастта, в която един проницателен поглед откриваше безпогрешно чертите на младия мъж. Носът му бе счупен за първи път по време на свада с наследника на един френски маркиз. Къдравата му коса беше подстригана късо. Въпреки че не беше достигнал все още до пълното си физическо развитие, бе висок близо метър и осемдесет. Устните му бяха червени с естествената жизненост на младостта, и постоянно изпръхнали от спортуването на открито. Очите му изгубваха невинния си израз и в погледа му се забелязваше оная неумолимост, която щеше да му бъде присъща в по-късни години.

Както всякога, когато се върнеше от ски, Сташ събу скиорските обувки пред входа на вилата и ги остави на един от слугите да ги почисти. Преобу се и се вмъкна в салона, търсейки нещо за хапване. Той беше станал експерт по придвижване сред обкръжението на майка си по начин, който ги лишаваше от възможността да му задават неудобни въпроси. Дълбоко в себе си мислеше, че всички те са недостойни да бъдат около нея, тази титулувана банда от туберкулозноболни, които съдбата бе събрала заедно. Ужасът му от болестта се изразяваше в пренебрежение към самите болни. С арогантност, която изключваше единствено майка му, той се опитваше да омаловажи куража и примирението, с които посрещаха съдбата си и си казваше, че по-скоро би умрял, отколкото да живее с проядени дробове.

Сръчно си наля чаша горещ шоколад и грабна чиния със сладки. Побърза да се промъкне в стаята си. Видя обаче една бледа ръка да му маха от далечния ъгъл на салона. Разбра, че това е един от дните, в които майка му се бе присъединила към гостите и отиде да я поздрави.

Принцеса Татяна седеше и разговаряше с маркиза Клер дьо Шампри — близка нейна приятелка. Червенокосата французойка бе пристегнала здраво пищното си тяло, буйната й, блестяща коса бе внимателно прибрана, но нищо не можеше да прикрие котешкия израз на зелените й очи, нацупената й, алчна уста и злобната полуусмивка. Тя слагаше съвсем малко грим на лицето си и се обличаше почти изцяло в черно, с безкомпромисна строга елегантност. Когато я срещнеха, мъжете изпитваха еротичен шок.

Въпреки че маркизата беше прекарала седем години в Давос, тя въобще не беше болна. Беше дошла за кратко в Алпите с мъжа си Пиер дьо Шампри, очаквайки, че за няколко месеца планинският въздух ще излекува досадната му кашлица, която беше получил по време на военната си служба. Тази истинска, елегантна парижанка никога не бе си представяла, че ще й се наложи да прекара седем години далеч от цивилизацията, но тя беше пленник в Давос, обвързана с един мъж, когото никога не беше обичала, дори преди сватбата, с най-здравите окови — тези на очакваното наследство. За да поддържа присъствието си в салона на принцеса Татяна, тя се трудеше прилежно и с разбиране пред огледалото, за да прикрие натрапващите се следи на сексуалността си и да утвърди образа на дама от най-висшата класа на обществото.

Съпругът на Клер Шампри се беше вкопчил в нея с непоколебимата решителност, която можеше да си позволи един състоятелен мъж, оженен за жена без пукната пара и двайсет години по-млада от него. Лекарите й бяха казали, че той не ще живее дълго…, но те повтаряха това от години.

Сташ се приближи към двете жени, целуна косата на майка си и едва докосна с устни ръката на маркизата.

Значи, моят малък Сташ се върна от училище — пошегува се червенокосата жена, облегната с достойнство на един фотьойл.

— Кажи ми, мое скъпо дете, успя ли да се справиш най-сетне с изпитите? Все още ли членуваш в оня малък, затворен клуб, за който ми разправяше миналото лято? С онези малки американчета — милионери, изкатерили се набързо по стълбата, с английските лордчета с развалени зъби и с кравешките барони от Аржентина и с всички останали величия от твоето училище?

Сташ стисна яростно устни. Един ден миналото лято, когато беше само на тринадесет години, той допусна грешката да й разкаже за най-добрите си приятели. Тя като че ли проявяваше неподправен интерес към училищния живот. Повечето от приятелите на майка му, заети с неизброимите интриги на техния затворен свят, който носеше отпечатъка на болестта и клюките, просто не обръщаха внимание на трудното, недружелюбно момче, но маркизата го бе обсаждала, докато той й позволи да хвърли бегъл поглед на училищния му живот.

— А вие, госпожо маркизо — простреля я набързо той, игнорирайки въпросите — все още ли сте прочутата фатална жена в този огромен, космополитен център? Или може би Ви е изместила някоя, която нямам честта да познавам?

— Александър — избухна майка му — това е прекалено! Клер, моля те да му простиш, той е едва на четиринадесет години, тази невъзможна възраст, когато смятат, че да си нахален е твърде забавно. Александър, извини се веднага!

— Татяна, скъпа, не ставай смешна… Аз го предизвиках и малкият се разсърди.

Клер дьо Шампри беше в отлично настроение. Тя усети прилива на кръв между благоприлично прибраните си бедра, сигурен знак, че не бе сбъркала, като провокира момчето. От мига, в който го съзря да пресича стаята, бе забелязала, че детската красота, на която се наслаждаваше от години, се бе превърнала в младежка. Тя видя едва забележимия мъх над горната устна, измери с очи физическото му израстване, което превръщаше мускулатурата на четиринадесетгодишното момче в младежка. Престанал да бъде момче, но все още не и мъж — най-прелестната, най-мъчителната, най-мимолетната възраст. Един момент в живота на мъжа, си помисли тя, който трае твърде кратко. Юноша — истински, съвършен юноша — най-съблазнителната хапка на света. Тя все още нищо не знаеше, но беше сигурна в това. Затворен в мъжки интернат цяла една година, какво друго би могъл да научи, освен мръснички шегички, които си правеха един на друг? Но неговата бурна реакция на закачката й подсказа, че той бе готов да се учи.

— Клер, но той просто трябва да се извини — настояваше Татяна. — Не мога да му позволя да се държи по подобен начин.

— Нека се покае, скъпа Татяна. Твърде лесно е да се помоли за извинение. А, ето какво — нека ме разходи с тройката. Да, това е то, разбира се, ако е достатъчно голям, да държи юздите!

— Карам шейната от четири години — каза презрително Сташ.

— Толкова по-добре. Тогава няма от какво да се страхувам. Ще те чакам в моята вила в три часа следобед, готова за тръгване. А сега, бебчо, отиди да си хапнеш сладките… изглеждаш сякаш умираш за тях…

След като се сбогува с навъсения младеж, маркизата се обърна към Татяна и поднови прекъснатия разговор с онзи присъщ й чар, който бе привлякъл принцесата още в самото начало на познанството им.

 

 

На следващия ден Сташ пристигна точно в уречения час в дома на маркиза дьо Шампри, за да я разходи с тройката, както настояваше майка му.

Прислужничката, която го въведе във вилата, му съобщи, че господарката й все още не е готова за тръгване. Взе палтото му и го съпроводи до малък будоар пред спалнята на маркизата. Гореше камина и в стаята беше много топло. Камериерката му посочи поднос с различни напитки и кутии с разнообразни марки цигари и го остави. Сташ с досада стисна устни. Маркизата знаеше добре, че той не беше достатъчно голям, за да пие и пуши. Това беше още една от нейните закачки, още едно напомняне, че той е все още дете. Той стоеше нерешително в средата на уютната стая, когато маркизата влезе. Беше облечена с широка следобедна роба от черен шифон, гарнирана с дантела.

— О, значи няма да дойдете на разходка — възкликна с облекчение Сташ, като гледаше неподходящия й тоалет.

— Не, аз просто промених наказанието ти, моето момче.

— Наказание! Искате да кажете играта! Всичко това е абсурдно. Аз не съм вече дете, за да се отнасят така с мен. Тръгвам си… мисля, че стига!

— Аз мисля, че не — каза маркизата тихо. — Ти разговаря с мен доста грубо и скъпата ти маман е все още разгневена от твоето поведение.

Французойката знаеше добре, че единствения човек, който можеше да влияе на Сташ, беше майка му.

— Ела и седни до мен на тази кушетка и аз ще ти кажа какво ще направим — успокои го тя.

Младежът потисна раздразнението си и мълчаливо седна до нея.

— Мислех си — каза унесено тя, — че се познаваме доста отдавна… нима не е така? Ти беше само на седем години, когато те видях за първи път… едно малко момче. А сега си почти мъж. Имаш ли представа на колко години съм аз?

Сташ беше изненадан и дълбоко благодарен за това, че бе наречен мъж. Гневът му се изпари и той отговори срамежливо:

— Вие сте по-млада от майка ми… разбира се, но аз не мога да отгатвам възрастта на жените.

— Аз съм на двадесет и девет — излъга тя само с три години. — Не ти ли изглеждам твърде стара? Естествено, че е така. Не…, не е нужно да протестираш, не се опитвай да бъдеш любезен, просто няма нужда… Когато бях на твоята възраст двадесет и деветгодишните ми изглеждаха невъобразимо стари. За това реших за назидание да ти предам един урок… урока за относителността.

Малките, пухкави устни на маркизата изглеждаха свежи като току-що откъснат плод. Тя ги навлажни замислено. Премести се по-близо до Сташ, който седеше сковано върху тапицираната в розово кушетка — признак на лош вкус, който тя си позволяваше в личните си стаи. Протегна бялата си ръка, обвита с черна дантела, и я постави на главата му.

— Липсват ми къдриците ти — каза нежно, прокарвайки пръсти през гъстата му коса.

Сташ седеше вдървен и неподвижен, ноздрите му вдишваха непривичния аромат на жена, облечена в къса роба. На светлината на огъня, с ъгълчето на очите си можеше да види синята сянка на гърдите й. Ръката й остави косата му и започна да гали почти небрежно врата му, сякаш разсеяно милваше малко кученце. Сташ усети, ужасен и объркан, че пенисът му се втвърдява. Той дори не забеляза погледа; който Клер хвърли към чатала му, повдигайки леко вежди — опитното й око веднага бе доловило какво бе се случило. Лениво тя си играеше с ухото му, без да се приближава по-близо до него.

— Така че, какво е относителността? Можеш ли да ми кажеш? Не… мисля, че не. Урокът по относителност започва с факта, че моята ръка и твоята шия нямат възраст. Те са само плът, която се среща с друга плът. Но, за да се оцени истинското значение на относителността, трябва да се отиде далече, много по-далече…

Тя позволи на играещите си пръсти да докоснат нежната вдлъбнатина в основата на гърлото му, открито от разкопчаната яка на ризата му. После прокрадна цялата си ръка в ризата, докосна едно от зърната на гръдта му и започна да го гали с пръст. Сташ изстена високо и тя попи звука с настървение — това беше неговият първи стон на мъж, усетил, че зърната на гърдите му се възбуждат. Сега вече никога не би я забравил.

— Ах, мое малко мъжленце, започваш да разбираш относителността — прошушна в ухото на младежа, който все още гледаше пред себе си с блуждаеща мисъл. Какво правеше тя… приятелката на неговата майка… невъзможно… тя пак се шегува… Объркан, той почувства — но това не можеше да бъде истина — че ръката й, извадена от ризата, за миг бе слязла по-долу и докоснала като с перо твърдата издатина на пениса му. После същата тази ръка се изкачи бързо нагоре и сега разкопчаваше нежно ризата, разкривайки яките младежки гърди, покрити със светлоруси косми. Приближи се още малко до него, свали ризата му и прекара пръстите на двете си ръце по добре оформените мускули на раменете му.

— Та ти наистина си пораснал, скъпи Сташ — промърмори сякаш на себе си.

Момчето продължаваше да стои като вкаменено, дори когато тя започна да го милва под мишниците, играейки си с копринените кичури косми, които наскоро бяха покарали. Болезненото подуване на пениса му се струваше срамно признание на слабост пред властта на тази жена. Той я познаваше добре — тя беше коварна, искаше да го накара да я докосне и тогава щеше да му напомни, че все още беше дете. Той сграбчи възглавниците, на които седеше, за да остане неподвижен и да не й достави това удоволствие.

После усети, че тя разкопчава колана му и разтваря ципа на панталона. За миг сякаш се поколеба, но после погледна към изпъкналото очертание на стегнатите слипове и размерът му изглежда я накара да вземе решение. Тя се плъзна на дебелия килим и го погледна. Сташ все още седеше на края на кушетката, прехапал до кръв долната си устна, с гримаса, която правеше сурово лицето му.

— Сега… сега стигнахме до покаянието, Сташ. Трябва да станеш!

Тя остана спокойна и изчака търпеливо, с поглед, вперен в него, без да повтаря заповедта си. Той се изправи бавно и панталоните му се свлякоха в краката му. Контролирайки с труд дишането си, жената гледаше стройния младеж, който стоеше пред нея и не смееше да я погледне в очите. През отвора на слиповете му се виждаше ясно едрия, стърчащ пенис.

— Свали си слиповете — прошепна тя. Той се подчини. Тялото му беше като излято, кожата — бледа, с изключение на едрите му ръце и силния врат, загорели от зимното слънце. Всяка става и сухожилие бяха покрити с гладка кожа, но се открояваше здрава и издръжлива. Светлоруси косми покриваха краката му, които в основата на тестисите се превръщаха в кичур с по-тъмен цвят.

— Ела и легни на канапето — нареди тя. — Не ме докосвай, Сташ, или веднага ще спра. Аз съм учителят тук, а ти изпълняваш наложено наказание, така че бъди послушен. Ако помръднеш, дори сантиметър, ще прекъсна урока, кълна се!

Заплахата в гласа й беше истинска. Дръпна робата, която се свлече на раменете й. Гърдите й се освободиха от дантеления затвор. Тя ги подхвана с ръце и се наведе над него, за да може да види колко пищни и свежи бяха, със светлокафяви кръгчета около зърната. Сташ лежеше неподвижно на сатенената кушетка, не смееше дори да помръдне и да потърси облекчение за агонизиращия си пенис. Клер погали със зърната си пресъхналите му устни.

— Не мърдай! — предупреди отново, опиянена от докосването на грапавите младежки устни до тялото й. Когато изстена, разкъсван от желанието да ги докосне с езика си, тя се отдръпна веднага.

— О, не! Аз едва започвам…

Много бавно, едва доловимо, тя започна да движи надолу по младото тяло плътната си, сочна уста, спирайки за миг, за да прокара острия си, влажен език по всяко едно от зърната. Най-сетне тя достигна до пениса, задържа се над него доста дълго. Сташ престана да диша. Държеше главата си наведена, сякаш размишляваше за нещо и наблюдаваше стърчащия член, който конвулсивно търсеше път към устата й. Без дори да го докосне, тя продължи надолу, ближейки стегнатите му бедра. Когато коленичи на канапето, робата постепенно се бе свлякла на пода, така че пищното й, дъхащо на скъпи парфюми тяло бе напълно разголено. От положението, в което лежеше, Сташ не можеше да види голотата й, без да надигне глава. До този момент тя не беше го докосвала, освен със зърната на гърдите си и с уста, а той въобще не беше се допирал до нея. Беше прехапал устни и стискаше юмруци с френетично упорство. Чу плътния й, доволен смях, смехът на истински лакомник.

— О, няма съмнение, напредваш доста бързо. Струва ми се, че започваш да оценяваш относителността. Готов си за края на урока!

Маркизата прокара лениво езика си по бедрата на Сташ към тестисите. Духна съвсем леко окосмеността и отново младежът не успя да потисне стона от пресъхналите си устни. Като огнена стрела върхът на опитния й език премина от основата на стърчащия пенис до върха му и се задържа там за един шеметен миг.

— Не — каза замислено. — Не, все още не можеш да се контролираш достатъчно.

С леко движение тя възседна тялото на младежа и прилепи колена към напрегнатите му бедра. Бавно, с отмереното старание на трийсет и двегодишна жена, тя раздели гъстите, червеникави косми, които закриваха срамните й устни, разтвори ги с пръстите на едната си ръка, а с другата внимателно хвана пениса на Сташ и го изправи. Той беше толкова твърд, че тя трябваше да го държи здраво, докато постепенно, безкрайно бавно се смъкна върху влажния му край. Като мека възглавница от плът зрялото й тяло се плъзна и покри Сташ. Когато го беше погълнала напълно, Клер се наведе и прошепна пред изкривените му от болка устни:

— Сега, сега…

Освободен от принудителното бездействие, Сташ сграбчи с две ръце през кръста коленичилата жена и, без да вади члена си, я обърна така, че тя остана под него. С гигантски тласък той се изпразни в нея, в същото време мачкаше безмилостно гърдите й с две ръце.

— Да не си посмяла никога да се качваш върху мен! От днес нататък аз ще бъда отгоре!

— О-хо, вече започна да раздаваш заповеди — промърмори дрезгаво Клер. — Само че, скъпи приятелю, само единият от нас е задоволен… тъй че, ако говорим относително, урокът не е научен.

— Така ли?

Тя забеляза, че пенисът не бе напуснал вагината. Започна да се увеличава отново, по-голям от преди. Той го вкарваше в чакащото тяло с неравни удари, докато тя достигна силен оргазъм. И продължаваше да я работи, като спря само веднъж, за да изтрие с дантелената роба спермата, полепнала по космите й. Вторият път той вече бе научил добре урока си и се зае да си достави истинско удоволствие, без да обръща внимание на протестите й, че трябва да спре, защото й причинява болка, че е твърде голям… Вторият му оргазъм беше много по-силен от първия; той идваше, както му се стори, не от пениса и тестисите, а от целия му гръбначен стълб. Четиринайсетгодишното момче лежеше до сластолюбивата, задоволена жена за първи път толкова изтощено. Огънят пукаше в камината и никой не отрони дума. Навън беше тъмно.

— Клер — каза Сташ, — ще взема душ в твоята баня. Звънни на прислужничката за горещ шоколад и ми го донеси тук. А после…

— Какво после? — го прекъсна, учудена от заповедническия тон на младежа, комуто току-що тя бе предала първия урок по правене на любов.

— После ще вземем нов урок по относителност. В спалнята. Тази кушетка ми е доста неудобна — в гласа му звучаха непознати, властни нотки.

— Но… ти си луд!

Той хвана ръката й и я постави на члена си. Горещият орган бе започнал отново да се налива с кръв и да расте. При докосването се раздвижи като диво животно.

— Може би нямаш търпение да ме изчакаш да се изкъпя? — попита. — Да отидем тогава направо в спалнята.

— Не, Сташ, изкъпи се. Аз ще поръчам шоколад — тя побърза да се покрие с измачканата роба.

 

 

Всеки ден от онази коледна ваканция Сташ прекъсваше карането на ски и прекарваше следобеда в розовия будоар или в светлолилавата спалня на маркиза дьо Шампри. Тръгваше си едва когато станеше време за вечеря. Маркизата изпрати на Татяна писмо, с което я уведоми, че неприятна настинка ще й попречи за известно време да присъства на приятните сбирки в салона й и с удоволствие отклоняваше поканите за вечеря, за да поддържа лъжата.

Сташ бързо усвои продължителните, бавни удари, бързите мушкания, мъчителните, но съзнателни паузи, които ги караха само да се желаят по-страстно, люлеенето, разтърсващото ги едновременно изпразване — приливите и отливите в правенето на любов. Французойката го научи как да й доставя удоволствие, както и на всички жени, които щеше да притежава от сега нататък. Тя се спираше на всяка подробност. Научи го да бъде безсрамен като нея, така че забранените за общоприетото любене сладострастия да не му правят никога впечатление. Научи го по колко много деликатни начини може да използва устата си, езика си, зъбите, пръстите, като ги движи бързо между краката й. Научи го колко е важно да бъде търпелив и покровителствено нежен. Не му говореше за обич и чувства — между тях те не съществуваха. Каквато и да беше, тя в никакъв случай не беше фалшива. Когато се разделяха, за да замине Сташ за интерната, нямаше обещания или прощални погледи. Той беше юноша, тя — жена, която не можеше да си позволи лукса да мисли, че би се върнал при нея, освен за тялото й… и то, ако междувременно не беше намерил друга заместница. Но беше сигурна, че през целия живот на Сташ Валенски, който съдбата му бе отредила, щеше да заема място, откъдето никоя друга жена не може да я измести. И вече мъж с побелели коси, забравил стотиците жени, преминали през живота му, щеше да си спомня розовия сатен на кушетката, светлината от камината и урока за относителността.

След заминаването на момчето настинката на госпожа маркизата изчезна. Но тя реши да не отива всеки ден на клаустрофобичните сбирки за чай във вилата на принцеса Татяна. Вместо това тя се зае със скиорство. През следващото десетилетие, докато мъжът й настоятелно, непростимо линееше на ръба на смъртта, Клер дьо Шампри спечели признание като учител на цял легион наивни селски момчета, онези бъдещи инструктори по ски с легендарната слава днес на страстни животни. Дори да не бяха чували изобщо за нея, те й дължаха много от своите познания в любовта, предавани от поколение на поколение сред героите на алпийските ски училища.

 

 

През 1929 година Сташ Валенски завърши Льо Рози. Прекара лятото в Аржентина в огромното ранчо на бащата на негов съученик. Най-добрите понита за поло се отглеждаха в Южна Америка и там живееха едни от най-добрите майстори в тази игра. Те идваха от Аржентина, за да попълнят американските и английските отбори и често водеха със себе си стадо от четиридесет понита, които продаваха след сезона на много изгодна цена. Златните години за полото продължиха от 1929 до 1939. Години, през които Томи Хичкок, Уинстън Гест, Сесил Смит, двамата братя от Ирландия Пат и Ейдин Рурк, Джай — махараджата от Джайпур, Ерик Педли от Санта Барбара и други не по-малко забележителни играчи участваха в турнири, яздеха превъзходно, бяха посветили живота си на играта.

В Роле, където се намираше пролетният и есенният лагер на Льо Рози, и през лятната ваканция в Давос, Сташ беше станал безупречен ездач. В Аржентина той откри защо полото беше измислено за него. Ако можеше да се прероди и да избира какъв да бъде, той щеше да посочи Акбар, монголският покорител на Индия през XVI век, който бе обичал играта на поло толкова много, че играел и нощем със запалени насмолени дървени топки и препускал на коня след искрящите следи. След три месеца постоянна тренировка и практикуване на игрището домакините му оказаха честта да го поканят да участва в тренировъчен мач. Изпълнен с възторг, Сташ писа вкъщи, че е абсолютно необходимо да продължи гостуването си още три месеца, защото в Южна Америка сезонът едва започваше.

Принцеса Татяна беше отчаяна, че синът й ще прекара далеч от нея толкова дълго време, но принц Василий посрещна молбата с разбиране. С какво друго можеше да се занимава едно момче?

— Скъпа, ако не беше Руската революция или Световната война, синът ти би станал отличен кавалерийски офицер. Полото поне отива на един принц.

Той преведе на името на Сташ голяма сума в една аржентинска банка и му написа, че може да си закупи собствени понита, за да не разчита само на дадените в заем от приятели.

 

 

Основно качество на един голям играч на поло, веднъж усвоил до съвършенство ездата и координацията, е дивата смелост. Сташ Валенски, който беше израсъл вече над метър и осемдесет, имаше идеалната кондиция за този спорт и, най-важно, бойния дух, който бе нужен.

Започнал през лятото на 1929 година, когато беше осемнайсетгодишен, Сташ обиколи света, следвайки поло сезоните: през лятото в Англия, през август в Довил, през есента в Южна Америка, през зимата в Индия, през пролетта в Съединените щати. Водеше със себе си своя камериер — един англичанин на име Мъмп, конярите, треньора си и, разбира се, най-важното — своите понита.

Задълженията на Мъмп се простираха далеч над грижите за гардероба на принца. Той прекарваше почти толкова време при цветарите или предавайки на ръка писъмца, колкото покрай дрехите и ботушите на господаря си. Сташ, въведен толкова млад в тайните на плътските удоволствия, не си губеше времето да обсажда девици на възраст за женене, дори млади дами с добро име — девственици или не. Той беше опитал вкуса на друг тип жени, а тези жени бяха неизбежно нечии съпруги. Усложнение, което не беше особено трудно да се преодолее с участието на Мъмп — той осигуряваше дискретното пренасяне и връчване на писмата. Цветята се изпращаха само преди или след прием, за да не предизвикат излишни съмнения. Пак той гарантираше, че дамата, решила да прескочи за малко до апартамента на Сташ, няма да се сблъска с друга гостенка.

Сташ откри, че полото става причина да не поддържа повече от една връзка едновременно, защото въпросната дама неотменно считаше за свое приятно задължение да присъства на тренировъчните мачове по поло. Благоприличието изискваше да не си позволява да поздравява с весело махане едновременно две дами, паркирали огромните си открити коли край игрището. Отборите не се задържаха дълго време на едно и също място, така че пищната генералска съпруга в Бразилия нямаше начин да узнае за младата махарани в Делхи; изисканата английска графиня никога не можеше да чуе клюките за прелестната францисканка, която отиваше всеки ден в Поло клуба в Монтрьо.

Единственото прекъсване в онези златни години на удоволствия беше, когато през 1934 година, разядена и опустошена, но бореща се до самия край, принцеса Татяна почина. Сташ посещаваше два пъти годишно родителите си в Давос и никой от тях не си позволяваше да направи забележка за бурния и безсмислен живот, който водеше синът им. Те бяха толкова щастливи, че го виждат — здрав, жизнерадостен и весел. Сташ остана в Давос достатъчно дълго, за да установи, че баща му е шейсет и петгодишен, един опустошен мъж, изгубил смисъла на своя живот. Той прекара следващите няколко месеца в Давос с принц Василий, горящ от нетърпение да се върне към предишния си живот. Скоро видя, че баща му си отива, предава се, приближава се към края на изгнанието, което си бе наложил сам. Изгнание, спасило огромното му богатство, но превърнало го в страничен наблюдател на големите исторически събития на века, отшелник на върховете на Давос-Дорф.

След смъртта на принц Василий Валенски младият наследник откри, че освен намалялото, но все още твърде значително количество руско злато, затворено в сейфовете на швейцарските банки, беше наследил и пълна къща с ужасени прислужници, дошли с родителите му от Русия преди много години и сега вече на средна възраст. Никой от тях не можеше да върши нищо друго, освен да прислужва на семейство Валенски. Те с ужас мислеха какво щеше да стане с тях. Сташ беше техният феодален господар, доколкото това беше възможно в съвременния свят. Те не можеха да възприемат друг начин на съществуване. Децата им бяха израснали като швейцарски граждани, но нищо не можеше да накара тези възрастни руснаци да се потопят в атмосферата на една страна, която възприемаха толкова далечна, колкото самата Атлантида.

Сега той носеше отговорност за тях — разсъждаваше с учудване Сташ. Той никога не беше мислил какво щеше да ги прави, ако родителите му починеха, никога не беше гледал с реализъм към бъдещето. Извика при себе си главните прислужници: Захари — бившия иконом, и Борис — бившия кочияш на шейната.

— Аз не харесвам Давос — им каза. — Той ми навява много тъжни спомени. Децата на някои от вас ходят в швейцарски училища. Какво ще кажете, ако се преместя в по-ниските части на Швейцария и дойдете с мен? Бихте ли искали да дойдете или предпочитате да останете тук? Независимо от вашето решение, ще ви плащам докато сте живи.

— Принц Александър — отвърна Захари — за нас не съществува друг дом, освен вашия. Не сме толкова стари, че да не можем да понесем преместването, но сме твърде стари, за да променяме живота си.

Скоро Сташ нае една вила в околностите на Лозана и пренесе за кратко време целия интериор на петербургския дворец, който не помнеше, тъй както баща му го беше пренесъл преди години в Давос. Но в дома в Лозана нямаше и следа от стаи за болни, където се носеха разговорите на инвалидите, бе пометен духът на носталгията, с изключение на картините и мебелите с нарастваща стойност. Съкровището от икони остана затворено в кадифените кутии. Сташ извади единствено малка икона, любима на майка му, и я закачи в своята спалня. Някои непретенциозни икони слугите отнесоха в стаите си. Сташ прекарваше не повече от месец-два в Лозана, колкото да покаже на прислугата, че не я е забравил, но те поддържаха в огромната къща ред, сякаш очакваха господаря си всяка вечер.

 

 

През 1934 година полото и жените бяха почти изместени от нова страст. Страстта да лети го обзе след завършването на игралния сезон в Англия. Лошо счупен крак, спомен от мач през септември, лиши Сташ от възможността да отиде в Южна Америка и на 20 октомври 1934 година той беше един от събралите се в ранни зори в Милденхол, Съфолк, за да наблюдават началото на състезанието на Мак Робъртсон от Англия до Австралия — най-голямото спортно събитие в кратката история на авиацията. Сташ бе незабавно обхванат от вълнението, от напрежението на тълпата от шестнадесет хиляди души. Наблюдаваше двадесетте от най-добрите, най-опитни екипажа по онова време да излитат на изток към Багдад, където беше първият контролен пункт. Същия ден, все още с патерици, Сташ се записа в Лондонския въздушен клуб — част от Кралския въздушен клуб. През следващата седмица успя да убеди лекарите, че не се нуждае повече от патериците и веднага замина за клуба за инструкции. След шест часа обучение той пилотираше сам един малък тренировъчен самолет „Хавиландския молец“, а след още три часа самостоятелен полет, последван от изпит, получи разрешителното си за пилот.

Сташ си купи моноплан „Майлс Хоук“ и започна гонитбата на скорости — страст, която го владееше през следващите шест години. За първи път се включи в състезание във Франция през следващата година. Летеше със състезателен самолет, модел „Кудрон“. Това беше един елегантен самолет от дърво, с малки крила и форсиран мотор „Рено“, който можеше да вдигне 314 мили в час и да счупи световния рекорд. През 1937 година участва в състезанието за трофея „Бендикс“ в САЩ; опита да го спечели отново през 1938 година и беше един от десетте мъже, победени от Жаклин Кошрейн — жената, която постави рекорд за непрекъснат полет от десет часа, двадесет и седем минути и петдесет и пет секунди. Тя летеше с модел „Северски“, Сташ — със своя безумно опасен малък самолет „Изгубено небе“. Той летеше на всичко, което имаше крила, и винаги сам — факт, който му пречеше да участва в състезания на дълги разстояния, защото изискваха полет с партньор. Но самотното летене беше само половината от удоволствието, което изпитваше като пилот. То беше в пълен контраст с отборната игра на поло. Небето означаваше усамотение, каквото почти не можеше да се намери на земята. Следващите четири години Сташ прекара в главоломно преследване на високи скорости, на чупене на рекорди — в небето, на жени и на топки за поло — на земята. Това продължи без прекъсване до края на септември 1938 година, когато един ден прочете във вестниците, че Чембърлейн се бе завърнал от Мюнхен с „обещание за мир“.

Въпреки това през март 1939 година, когато прочете за завладяването на Чехословакия от Германия, Сташ прозря незабавно, че войната бе неизбежна и отлетя от Бомбай за Англия. С пристигането си отиде в щаба на доброволците към Кралските военновъздушни сили и попълни заявление за постъпване в тях. През юни летец офицерът А. В. Валенски бе натоварен с подготовката на млади пилоти в Дъксфорд, Кембриджшайр, повечето от които бяха студенти.

Когато Великобритания и Франция обявиха война на Германия на 3 септември 1939 година — месец преди рождения ден на Сташ, той вече беше обучен като пилот на изтребител и принадлежеше към 249-а военновъздушна ескадрила. Летеше на един „Ураган“ — за негово най-голямо удоволствие, с мотор „Ролс-Ройс Мерлин“. Но когато ескадрилата му беше обявена за действаща и изпратена през юли за участие в нощни боеве, Сташ беше произведен лейтенант от ВВС и изпратен, въпреки възраженията му и дълбокото огорчение, в Астон Даун. Трябваше да остане там, за свое най-голямо разочарование, цяла година и да обучава пилоти на бойни самолети.

Нищо от предишния му деен живот не беше го подготвило за дванадесетте влудяващи месеца, през които обучаваше военни летци. След няколко месеца те заминаваха „да напердашат бандитите“, както казваха шеговито, а той оставаше в Астон, за да продължи да обучава, а не да воюва. При първа възможност Сташ замина за Лондон и обсаждаше офицерите от Кралските ВВС, опитвайки се да си осигури преместването в бойна ескадрила.

— Бъдете разумен, Валенски — му бе отговорено с хладна учтивост. — Вие сте много по-полезен там, където се намирате сега — все някой трябва да обучава хлапаците.

Изпълнен с досада и чувствайки се безкрайно ненужен, Сташ се напи като пън за първи път в живота си. Когато се запозна с Виктория Уудхил от WAAF^[1], която го привлече най-вече с това, че не се интересуваше от него, започна да я преследва и обсажда с настървение. Всяко нещо, което можеше да пробие, срази и превземе, се превръщаше в цел за Сташ през онези мъчителни месеци, когато беше принуден да наблюдава отстрани как германците навлизат все по-дълбоко в снагата на Европа. Те се ожениха през юни 1940 година, но почти веднага бяха разделени, защото преместиха Виктория да служи в Шотландия.

Официално Битката за Великобритания продължи близо четири месеца — от 10 юли до 31 октомври 1940 година. Това беше в действителност поредица от сражения между шестстотинте самолета на Кралските ВВС и мощната Луфтвафе, която се опитваше със своите три хиляди бомбардировача да завладее Великобритания. Ако Кралските ВВС не бяха устояли, Англия сто процента щеше да бъде завладяна.

За Сташ Битката за Великобритания продължи само три месеца, започна през август 1940 година, когато съответните отговорници най-после решиха, че не можеха да си позволяват повече лукса да поддържат центрове за обучение, а изпращаха новобранците летци направо в действащи ескадрили, за да бъдат обучени между две сражения или директно в боя.

Най-сетне Сташ беше преместен в Уестхемптън, близо до Портсмут, където пристигна в деня, наречен по-късно „Черния четвъртък“. Беше 15 август 1940 година — денят, в който Гьоринг пусна „орлите“ си по всички направления, във въздушно нападение над цяла Англия. Голяма армада от „Дорниер 17“ и „Юнкер 88“, придружавана от изтребители, прекосиха небето над английския бряг, където беше разположена ескадрилата на Сташ. Неговото първо въздушно сражение в синьото небе на Англия бе един водовъртеж от пикиращи, бързо променящи посоката си, правещи лупинги и горящи самолети, които стреляха и поразяваха целта, дори когато отиваха към смъртта.

След приключването на сражението от разузнаването бяха докладвали, че Валенски беше свалил два германски бомбардировача и три изтребителя. Той дори не беше чул в слушалките си виковете на другите пилоти, които предупреждаваха за приближаването на един изтребител, нито радостните възгласи, когато той го улучи. Сташ пилотираше със студена, концентрирана, смъртоносна ярост и не забелязваше нищо, освен врага. Дори сам не усещаше, че всеки път, когато улучеше вражески самолет, от гърдите му се изтръгваше дрезгав боен вик, който отекваше в ушите на останалите участници в сражението.

— Господи, какво по дяволите беше това?

— Новото момче със сигурност — никой друг не може да бъде сред такива бойни петли като нас.

— Добре де, но на мен ми заприлича на проклет кондор! Така Сташ получи прякора Кондора Валенски, с който се обръщаха към него по време на Битката за Великобритания. По-късно беше преместен във ВВС в западната част на Сахара и участваше денонощно в операцията „Кръстоносец“ за освобождаването на пристанището Тоорук през ноември 1941 година. Като Кондорът Валенски той пилотираше боен „Ураган“ срещу танковете на Ромел в Ел Аламейн; със същия прякор той получи медал и кръст за заслуги към авиацията и бе произведен командир на ескадрила през 1942 година. Не го наричаха Сташ, докато войната свърши. И тя беше спечелена.