Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (25)

24

— Какво искаш да кажеш с това „Доста усилия хвърли, докато го хванеш“? Никога не съм падала толкова ниско — пламна Кики.

— Доста избирателна памет — учуди се Дейзи.

— Ти си тази, която забравя. Кой беше независимият човек тук? Необвързана, весела, щастлива, волна като птичка, която прекарва чудесно дните си в най-хубавия от всички светове? Аз! Никога не съм излизала с едно и също момче два пъти подред — хвалеше се Кики.

— Или не си била в едно и също легло повече от три месеца — добави Дейзи.

— Е, да. Знаеш ли, Дейзи, сега като те гледам, забелязвам, че си започнала да се хилиш като пача. А до неотдавна беше почти красива — Кики сви безпомощно голите си рамене, с което искаше да покаже недвусмислено, че вдига ръце от приятелката си. Носеше единствено чифт дантелени гащички, отявлено предизвикателни, и ровеше безцелно в една купчина доста прозрачни колани за жартиери, някои черни, а други червени. Около шията си бе надиплила чифт черни найлонови чорапи с ръб.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза невъзмутимо Дейзи. — Ти мразиш ли го в действителност?

— Е, не бих казала чак това — отвърна троснато Кики. — Мразя, е твърде силна дума, безразлична съм, е по-точно казано.

— Досаден ли е?

— Не съвсем, просто не съм очарована от него. Боже мой, Дейзи, светът е пълен с мъже, просто гъмжи от тях. Съзнаваш ли ясно колко мъже има наоколо? Всеки един от тях е различен, всеки със своите чудатости и налудничави идеи или талант, или пък чар, които ти никога няма да узнаеш, защото си прекалено мързелива, за да ги проучиш. Наистина ти липсва нещо, французите май го наричат темперамент — той прави големите жени в любовта, легендарните любовници Жорж Санд, Нинон Ланкло и моя милост — по дяволите, това е точно така, само че ти няма да го признаеш.

— Ще го призная — каза Дейзи примирително. — Ти наистина беше нещо.

— И все още съм! — отсече Кики. Започна да тръска главата си, докато косата й заприлича на рунтава овца, а загорелите й разголени гърди се надигаха от възмущение.

— Когато се любиш — каза Дейзи, — можеш ли да му разправяш какво точно усещаш; искам да кажа, да говориш, че ти харесва това или онова, или — давай още малко, или — три сантиметра по-наляво… Можеш ли да му говориш такива неща толкова свободно и лесно, като че ли те чешат по гърба?

— Естествено, че не — отговори Кики полуразвеселена. — И какво от това?

— Питам ей така — просто задоволявам похотливото си любопитство.

— Задоволи и моето — какво става с Патрик Шанън? — запита Кики с внезапен интерес. — Малко по-точно, какво става с вас двамата?

— Ние се опознаваме взаимно — отвърна с достойнство Дейзи.

— О-хо, значи нямаш намерение да отговаряш на въпроси, на които очакваш отговор от мене?

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Влюбен ли е в теб? — атакува директно Кики.

— Той е много… внимателен.

— Искаш да кажеш, че не е говорил нищо определено, не ти е предлагал да се ожените? — Кики заряза настрана собствените си проблеми. Беше толкова заета със собствените си оплаквания, че просто не бе намерила време да разпита Дейзи.

— Не. И аз предпочитам да е така.

— Държиш го на сигурно разстояние, като останалите си мъже, това ли става?

— Разстоянието е доста близко, за да се нарече сигурно. Объркана съм… Той е толкова способен, обичам да го наблюдавам как се справя със света, но е толкова властен, че ме плаши… или поне малко. А може би много. Понякога се чудя дали не се стреми да управлява всички и всичко и въпреки това почти няма нещо, което да не мога да споделя с него и да разчитам, че ще ме разбере… И все пак… не съм напълно сигурна дали това не е един от многото му начини да постига това, което желае. Просто не знам. Понякога всичко е толкова хубаво, толкова почтено и тогава внезапно откривам, че размишлявам дали не ме приема като още едно завоевание, нещо като въплъщение на цялата кампания „Елстри“ в едно лице. Едно нещо е ясно — той е безпрекословно влюбен в идеята за „Принцеса Дейзи“. А това на мен съвсем не ми харесва! Ох, по дяволите, обърках се съвсем!

— А как е той като любовник? — опита почвата Кики. Дейзи пламна. — Хм — подкани я окуражаващо Кики — нали обеща, че ще ми кажеш всичко.

— Съвършен — о, много повече от това! Но това не е причина да правиш планове за бъдещето. Просто не искам да се хвърлям през глава преждевременно. Искам засега нещата да останат така, както са, и нямам намерение да обвързвам по-дълбоко чувствата си…

Кики скочи като фурия.

— И ти ми разправяш на мен, че трябва да се оставя да ме издебнат, да ме хванат, да ме затворят, да ме дамгосат и да ме оковат във вериги като роб на галера? Дейзи Валенски, твоето нахалство няма граници! Как смееш да ми даваш съвети, когато ти самата не си готова да се обвържеш!

— Добре — каза меко Дейзи, — но днес не е денят на моята сватба, ония триста души събрани долу в салона на майка ти не чакат мен, за да ме видят как се женя, и ония осем шаферки и осем шафери не са за мен, да не говорим за младоженеца… И всички те се суетят и чудят защо си се заключила с мен и кога ще слезеш.

— За всичко е виновен той! — извика Кики и слабото й телце изглеждаше така окаяно като малко котенце, оставено цяла нощ на дъжда отвън. — Тоя рекламен агент с медените си приказки! Не трябваше никога да му позволявам да ме придума за това! Ох, Божичко, каква ужасна грешка!

— Скъпа Кики, шаблонната си ти. По нищо не се различаваш от всички останали в деня на сватбата им. Разбираш ли това? — попита нежно Дейзи.

— Те са шаблонните, аз съм нещо истинско! — избухна Кики. — Какво ще направя аз? Късно ли е да се отмени всичко? Не, никога не е късно. На кой му пука какво ще кажат хората? Слушай, Дейзи, никога повече не ще те моля за нищо, но сега можеш ли да слезеш долу, да намериш майка ми и да й кажеш да отмени всичко? Тя ще се справи, умее да организира нещата. Мисля, че ще го приеме по-добре, ако го чуе от тебе — тя погледна към Дейзи с отчаяно лукавство.

Дейзи тръсна глава.

— Ренегатстване. Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Какво по дяволите е това? Не се опитвай да смениш темата!

— Постоянно променящо се поведение или мнение. Кики, отлично знаеш, че майка ти никога няма да се съгласи. А дори това да стане, ще се почувстваш ли по-щастлива? След колко време ще промениш решението си? Не. Ти ще слезеш, ако се наложи сама ще те завлека до долу. Все пак ще се чувстваш по-удобно, ако първо облечеш сватбената си рокля.

— Ти си една студена, безсърдечна мръсница, Дейзи Валенски, и няма да ти простя, докато съм жива.

— О! — възкликна Дейзи, поглеждайки през прозореца на спалнята — ето че току-що пристигна Питър Спивак. Влиза съдията! Фактически процедурата започна.

— Не! — извика като обезумяла Кики. — Не мога!

— Кики, направи го само сега за един ден. Не си блъскай главата да мислиш как ще се чувстваш след петдесет години живот с един и същ човек. Запитай се просто можеш ли да издържиш да си женена за Люк до утре сутринта, ако щеш до полунощ. Би ли изтърпяла това? Само до полунощ?

— Предполагам — каза навъсено Кики.

— Добре, това е всичко. Утре можеш да се разведеш. Съгласна ли си?

— Много си прозрачна, знаеш, че няма да се разведа утре. Никой не се развежда на следващия ден след сватбата си. Това е нечувано. Целият този номер е част от пъкления ти замисъл да ме напъхаш в клопката — обвини я Кики.

— Добре, съгласих се. Но сега почвай да се обличаш! Бегом марш! — изрече заплашително Дейзи, като че ли говореше на Уинго.

Кики избра един червен дантелен колан с жартиери и обу черните си чорапи, закопча ги внимателно и изправи ръбовете им в мрачно настроение.

— Нямам думи за бельото ти — подхвърли Дейзи. — Страхотно подходящо е!

— Върви по дяволите, Дейзи, щом се налага да съм облечена в бяло, поне да знам, че отдолу не приличам на Мис Девственицата на годината на Грос Поинт — отвърна Кики, нахлузвайки предизвикателно на краката си чифт бели сатенени обувки. — Чорапи модел „ела да ми го начукаш“ и обувки „стой далеч от мен“ — добави тъжно тя. Поглеждайки кръвнишки към Дейзи, отвори гардероба си, където висеше бялата й сатенена булчинска рокля, поставена в пластмасова торба, за да не се праши.

— Струва ми се, че аз би трябвало да се заема с обличането ти — подскочи Дейзи. Роклята й от шифон беше с цвета на пролетна трева. Косата й бе сплетена на две опашки над ушите й. Беше обута с ниски зелени сандалети, така че да не стърчи над Кики повече от необходимото. Измъкна внимателно сватбената рокля от предпазната обвивка и свали ципа й, за да може Кики да я облече. Хвана я за рамената и я размаха предизвикателно към Кики, както тореадорите привличат биковете.

— Оле! Има ли някой кандидат?

— Ох, да му… оле… — извика неохотно Кики. — Като че ли можех да избирам!

— Момичета? Момичета? Още ли не сте готови? — се чу изнервеният глас на Елеонор Каванъф зад заключената врата. Повече от час тя беше съвсем готова. Без съмнение сватбената церемония закъсняваше.

— Ето, излизаме, лельо Ели — отвърна Дейзи.

Кики направи ужасна физиономия, но не каза нищо.

— Мога ли да вляза?

— Ах, само секунда и слизаме.

— Имаш ли нужда от помощ, Дейзи, скъпа? — запита тя с разтревожен глас. Ах, само дано не измачка роклята си, мислеше си развълнувано Елеонор Каванъф.

— Може ли… — започна Кики, но Дейзи запуши устата й с ръка.

— Не, нямаше нужда от нищо, лельо Ели — отвърна Дейзи. — Честна дума. Защо не ни изчакаш долу, слизаме след минутка.

— Щях да поискам валиум — прошушна заядливо Кики.

— Имам валиум.

— Наистина ли?

— Мислиш ли, че щях да оставя Тезей да ни изложи? — двете момичета погледнаха към кучето, което лежеше мирно и щастливо върху една възглавница, със завързана на врата си сатенена кошничка, пълна с момини сълзи, орхидеи и фрезии, и бяла кадифена кордела, с която да го водят. — Дрогиран е до мозъка на костите си — заяви гордо Дейзи.

— Каменно куче с цветя!

— Не можех да рискувам.

— О, миличка Дейзи, ще го направиш ли това и за мене? — проплака умолително Кики.

— Естествено. Но защо ти не облечеш за мене тази рокля? А?

Неохотно Кики позволи на Дейзи да я напъха в разкошната булчинска рокля — бяла като най-висококачествената разбита сметана. Най-после тя се огледа в голямото огледало и устните й бавно започнаха да се разтягат в ангелска усмивка. Дейзи, окуражена от тази положителна промяна, попита:

— За какво си мислиш?

— За всичките си стари любовници. Само си представи, че можеха да ме видят отнякъде сега, щяха да се пукнат от завист.

— Това ли е начинът да разсъждава една младоженка?

— Единственият начин… представи си, че трябва да се жениш, без да си имала любовници… каква ужасна мисъл!

Джери Каванъф, бащата на Кики, облечен в редингот и раирани панталони, почука на вратата.

— За бога, Кики, кога най-после ще станеш готова? Всички чакат теб. Господи, Кики, престани да се мотаеш, размърдай се, момиче.

— Точно излизахме, чичо Джери — увери го Дейзи гръмогласно. — Кики, ела тук да те забуля, побързай — няма шега, няма измама: свирят твоята песен.

— Каква песен?

„Ето булката пристъпя.“

Кики пребледня, целуна Дейзи по бузата и изправи рамене.

— Всичко е толкова дърташко — промърмори печална тя и тръгна към вратата на стаята и към своето бъдеще.

 

 

Кендис Блум обмисляше. Както винаги стоеше напъхала ръце дълбоко в джобовете си, леко наклонена назад, острите й кости на таза бяха изпъкнали напред. Кендис, която на никого не би позволила да я нарече Кенди два пъти, се измъкваше елегантно от всякакви ситуации и беше отказала едно чудесно място в Калифорния под предлог, че просто няма откъде да купува обувките си. Помощничката й Джени Антонио чакаше търпеливо нейните указания.

— Обади се на „Гронингер“ и на „Конкорд“ — каза накрая Кендис. — Проучи какъв е пълният капацитет на техните машини за сняг и колко време ще мине преди онова нещо да започне да се топи в средата на месец септември, ако предположим, че няма да сме свидетели на обичайната гореща вълна, което само по себе си би било истинско чудо. Попитай колко струва наемът на тези машини. Tu comprendes?^[1] А, свържи ме също и с Управлението на парковете. Нещо ми подсказва, че трябва да получа разрешение за това. Къде са печатните образци на поканите?

— Какво ще стане, ако самите „Гронингер“ и „Конкорд“ използват собствените си машини? Нали практически през цялата година поддържат някъде терени за ски? — попита Джени с енергичността и схватливостта на своите двадесет и три години.

Кендис я изгледа изумена.

— Джени, явно все още не си наясно как действа „Супракорп“. Това ще бъде Големия бал в Руския зимен дворец на годината или на която и да е друга година; ангажираме цялата „Кръчма на моравата“ в Сентръл Парк, за да представим серията „Принцеса Дейзи“, а това означава сняг, дори ако трябва да закупим машини за сняг или да ги конструираме. Хващай се за слушалката и престани да задаваш тъпи въпроси? Vraiment!^[2] Обзалагам се, че не можеш да ми кажеш нищо дори по въпроса с тройките!

— Всяка кола, запрегната с три коня може да мине за тройка, тъй че няма нужда да търсим истински шейни. Просто файтони и един куп коне.

— Един въпрос решен, а се задават още десет хиляди — рече мрачно Кендис. — Кога е насрочена срещата ми с Вернер Ли Рой, за да обсъдим менюто?

— Предлагаше утре на обяд, но тогава ти и Дейзи ще обядвате с Лио Лерман от рубриката „Хора, за които се говори“, затова му казах, че ще му звънна допълнително.

— Добре. Това наистина е решителния етап — каза Кендис Блум с мрачно задоволство. — Добре е да се пускат реклами по телевизията и да се печатат афиши — и слава Богу, че вече са готови — но без P.R. цялото огромно въздействие отива на кино, защото няма да получиш място по страниците на печата, а без това ти просто не съществуваш. Окей — осигурили сме съгласието на всички модни списания, но трябва да ни определят и място за рекламите — погледни само какви пари измъкват с рекламните си тарифи. И „Козмо“ ни обеща нещичко, а материалът на Труди Оует ще бъде поместен другия месец в „Джърнъл“. Ето ги съобщенията на АП, ЮПИ, Ройтер и Чикаго Трибюн Синдикейт. Дотук добре. Но нямаме никакви новини от Лос Анжелис Таймс Синдикейт, а те са ми нужни. По дяволите! Къде си оставила списъка ми на завеждащите рубрики? Защо не се обажда още тая Шърли Идър? Опитай да я откриеш в Лас Вегас… или в хотел „Бевърли Хилс“. Лиз Смит потвърди ли? Само едно „може би“? „Шоу днес“ все още не са дали съгласието си, а Майк Дъглас и Дайна Мърв, Бог да го благослови, каза „да“ — поне някое време идния месец. Но останалите настояват да знаят темата на интервюто, да ги вземат мътните, и хич не им пука, че Дейзи е една величествена принцеса — Кендис кръстосваше из кабинета си, изпълнена с отвращение. — Етикет! Искат да лепнат етикет на една принцеса, търсят някаква кука, ченгел, за да се закачат за нея… Много по-лесно щеше да им бъде, ако беше някой палячо на ролкови кънки.

— Не можеш да ги виниш за това — осмели се да забележи Джени.

— Не ги виня. Знам техните проблеми по-добре от собствените си. Но Шанън няма да ми напише червени точки за това, че не са приели предложението ми, било то по най-уважителните причини. Опитваме се — и не чак толкова зле, предвид обстоятелствата, да създадем една мигновена знаменитост. Но Дейзи не е прочута за това, че е била прочута, като една Габор; тя не е моделиер, нито някоя знаменита наследница — винаги е бягала от публичността като от чума, така че на практика започваме от нула. Вярно че баща й е бил отличен играч на поло и плейбой, а майка й се е превърнала в легенда на ония времена, но всичко това е било преди повече от двайсет години и кой да си спомня сега? След като се оженила за Сташ Валенски, Франческа Върнън не се е снимала в нито един филм, просто е изчезнала. Кендис възприе обичайното си изражение на обезкуражен оптимизъм, когато секретарката й позвъни, за да я свърже по телефона.

— Дай ми я — постави ръка на слушалката и прошепна възбудено:

— Това е Джейн, старата ми така наречена приятелка от „Пийпъл“. Тая гаднярка клинчи от телефонните ми обаждания фактически вече половин година. Сега тя благоволява да се обади. Няма начин да не съобщи нещо лошо. Джени и Кендис чакаха като на тръни.

— Здравей, Джейн… горе-долу, ти как си? Добре. Принцеса Дейзи? Не, все още не сме получили окончателно потвърждение от големите седмични списания, но работата напредва. Специално интервю? Ах, да му се не види! Джейн, бих дала всичко, за да мога да ти отговоря с „да“, но просто не мисля, че шефът ще се съгласи. В края на краищата и „Таим“ и „Нюзуик“, и „Ню Йорк“ имат раздели, където, извини ме за израза, тя пасва идеално… Снимка на корицата и тема на броя! Сигурна ли си? Не, не, нямах предвид това… но трябва непременно да му го обещая и ако не стане, трябва да си търся работа. Категорично? Каза категорично? А-ха. Разбирам. Абсолютно е прав. Не мога да не се съглася с него. А-ха, а-ха. Разбрано. Слушай, остави ме да се свържа за потвърждение с шефа и ще ти звънна след половин час. Добре, след четвърт час. Чао.

Тя постави слушалката със зашеметено изражение на човек, който току-що е докоснал предмет, престоял заровен в земята пет хиляди години и който доказва съществуването на друга цивилизация.

— Това е incroyable^[3] — изрече Кендис с глас, който идваше от много далече.

— Не разбирам — опитваше се да изкрънкаш от тях един репортаж, но чак тема на броя!

— Каза, че на шефа й му е писнало вече осем от всичките десет броя да са посветени на холивудските звезди или на подземния свят, със снимки на корицата и всичко останало; той мислел, че западното крайбрежие се опитва да вземе надмощие, въпреки факта, че редакцията се намира тук. Казвал, че „Пийпъл“ заприличвало все повече на списание на фанатични почитатели. Искал нещо различно, нещо елегантно, от висшата мода на Ню Йорк; той направо се влюбил в снимките на Дейзи, които му изпратихме. Освен това като младеж бил луд почитател на Франческа Върнън, бил гледал по десет пъти всичките й филми; той казал, че Дейзи има нейните очи.

— Боже мой! — произнесе бавно Джени.

— Джени, това нещо е абсолютна фантастика и не си въобразявай, че може да се повтори, така че не си прави напразно илюзии, а мисля, че сега можеш да разбереш фаталния чар на нашата работа. А моят психоаналитик има наглостта да ми подмята, че страдам от комплекс на Снежанка — той подозира, че дълбоко в душата си очаквам да се появи моят принц — Кендис се засмя кратко и щастливо. — Ето че моят принц току-що дойде! Гледай какво ще разправя като му кажа за това!

— Какво ще каже? — попита любопитно Джени.

— Нищо… Боже милостиви, Джени, ти си една наивница. Става въпрос за принципи. Това доказва, че моят психоаналитик не знае всичко. И, да го вземат мътните, щом не знае всичко, може би тогава не знае нищо — по лицето на Кендис се изписва безпокойство.

— Но оня ден ти самата ми каза, че психоаналитиците са просто човеци — напомни й Джени.

— Джени, всичко това е прекалено дълбоко за теб. Все още не си достатъчно невротизирана. Но ще станеш. Je t’assure^[4]. Колко време мина от обаждането на Джейн?

— Около минута.

— Прекалено прибързано е да й звъня. Не искам да изглежда, че умирам от нетърпение.

— Но нали й каза, че ще трябва да говориш с Шанън, а той пак е в Токио?

— Да говоря? За такъв материал в „Пийпъл“? Докато съм жива такова нещо не може да се случи! Не е възможно да мислиш, че трябва да искам разрешение от него за това?

— Точно две минути — каза услужливо Джени.

— Мърдай! Не издържам! О, чудеса! — притеснена, все още невярваща в случилото се, Кендис Блум заподскача като луда в ритъма на ирландска джига в средата на стаята. После спря и погледна изумената си помощничка:

— Бас ловя, че не знаеш кои са четирите списания, които трябва да има на всяка вестникарска будка в Щатите — задължителните списания? — без да дочака отговор, тя изрече четирите заглавия. — „Плейбой“, „Пентхаус“, „Козмо“ и „Пийпъл“. Докато имаш четирите, можеш спокойно да избираш измежду стотиците други, като почнеш от „Поля и реки“ и стигнеш до „Коментари“, но голямата четворка движи вестникарския бизнес. Без тях все едно, че си мъртъв. Край на втори урок за днес. Кой беше първият?

— Щом Шанън иска сняг, ще го има.

— Tres bien, tres bien^[5]! Ще стане човек от теб някой ден. Тогава ще можеш да плащаш на психоаналитик.

 

 

Седмица по-късно Дейзи стоеше колебливо пред привидно дискретното студио на Данило, световноизвестният фотограф портретист. Стискаше здраво каишката на Тезей и разглеждаше с нищо неотличаващата се врата: зад нея започваше дворче с кафява настилка, не по-широко от това, пред която и да е къща в Манхатън. На самата врата имаше само звънец и малка медна табелка с инициал: „Д“.

Дейзи стоеше пред вратата, раздвоена от решителност и нежелание. Малко преди да тръгне, Кики се обади по телефона и предложи да се погрижи за Тезей, докато Дейзи позира за този суперизвестен фотограф, но тя отказа. Разбираше отлично, че упорството й да води Тезей беше израз на предварително породените двояки чувства към високооборотния процес, който започваше днеска. Разбираше, че всъщност това беше детинско, но беше решила да показва, че не й пука от нищо. Идеята да стане тема на броя в „Пийпъл“ направи много по-осезаем факта, че губи своя личен живот, отколкото когато снимаше рекламните клипове, даваше интервюта или позираше за афишите. Нищо от това, което беше планирала Кендис Блум досега, не изглеждаше достатъчно истинско и като че ли следващите няколко часа съсредоточаваха цялата сила на неизбежността. Все пак чувството й за дълг надделя и тя решително натисна бутона на звънеца.

Когато вратата се отвори с щракване Дейзи, следвана по петите от кучето, пристъпи полека в малка приемна, вече препълнена с хора, които я чакаха. Докато наоколо цвърчаха весели поздрави, Дейзи огледа обстановката. Тя се отличаваше главно с отсъствието на Данило.

Дейзи беше очаквала това. Беше дочула доста клюки на манекенките, които твърдяха, че Данило се появявал на сцената в доста по-късен етап на процедурите.

Почувства върху себе си погледите на пълно одобрение на художника гримьор Алонсо и стилиста фризьор Робъртсон. И двамата ветерани в професията, знаеха, че когато са ангажирани от Данило трябва най-малко три часа напред да се заемат с обекта на неговите снимки. Работата му зависеше от техния талант. Имаше нужда от тяхната помощ, за да постигне запазената си марка — лице, по-съвършено от самия живот. Успехът му не се основаваше на високата професионална техника, нито на някакъв невидим контакт с позиращия, нито пък на някакво дълбоко вдъхновение. Всички негови снимки имаха едно и също основно качество, лесно различим неестествен външен блясък — фалшива, но убедителна имитация на въображение — и като резултат: онази безупречна, неотразима и надеждна външност, „лишеното от пластичност съвършенство“, което издателите толкова обичаха. Те нямаше защо да се безпокоят за резултата, когато Данило, Алонсо и Робъртсон се заемеха с нещо. Алонсо и Робъртсон получаваха по двадесет и пет долара на час, с гарантиран минимум от петчасова работа, затова сега седяха доволни, че Данило се е спрял именно на тях сред многобройните умилкващи се около него гримьори и фризьори.

— Мисля, че няма да имам нужда от вас — усмихна се Дейзи на двамата мъже. — Смятах, че това е уредено.

Робъртсон хвърли бърз поглед към Алонсо. Какво си въобразяваше тая?

Кендис Блум побърза да се намеси.

— Дейзи, предадох на Данило твоите думи, но той настояваше absolment^[6] — тя направи жална гримаса към Дейзи, която трябваше да й покаже, че не бива да стряска хората от „Пийпъл“ с резкия си отказ, просто тази специална публикация беше неимоверно важна. Алонсо се опита да примами Дейзи в гримьорната.

— Влез и седни тук, скъпа, и веднага започваме. Знаеш, че закъсняваме малко.

— Не мисля — отвърна Дейзи.

Репортерката от списанието, надушила конфронтацията, автоматично извади бележника.

— Извикай Данило, Роби — нареди гримьорът. — Каква е породата на това сладко кученце? — попита той Дейзи, докато Робъртсон бързаше нагоре по стълбите.

— Тезей ли? Би могло да се каже, че родословното му дърво е неизвестно.

— О, не съм се съмнявал в това, скъпа. Или трябва да се обръщам с „принцесо“?

— Става и Дейзи — отвърна му кратко тя. Божичко, как ненавиждаше този въпрос.

Появи се Данило, ядосан, че са го откъснали от истинското изкуство — ретуширането. Фотографът беше слаб, дискретно облечен мъж, с късо подстригана руса коса. Само един бегъл, проницателен поглед беше достатъчен, за да оцени неотразимата сила на нейната красота и да я отмине. За него тя не представляваше нищо повече от двадесет и пет минутна работа, една от стотиците през тази година, а този безличен мъж, с избелели джинси и ботуши с висок ток беше наказвал себелюбието на много жени, които се мислеха за по-непреклонни от него. Той повдигна с безразличие едната си вежда към събраните в приемната хора.

— Ще работим както аз искам — обяви на присъстващите.

Дейзи продължаваше да държи на своето. В годините, прекарани в рекламния бранш, бе научила много от тайните на професионалния грим, въпреки че самата тя употребяваше съвсем малко.

— Данило, имам грим на очите и червило на устните, а фон дьо тен никога не използвам — настояваше тя. — Защо е нужно да ме гримират?

— Момчета, закъснявате — каза Данило, като че тя въобще не беше се обръщала към него. Кендис Блум хвана едната ръка на Дейзи, а за другата се вкопчи най-старшата от присъстващите представители на списанието. Дейзи разбра, че не само я превъзхождаха по численост, но нищо не би било по-абсурдно от това да се опитва да се пребори с тях. Тръсна ръце да се освободи и тръгна към тясната гримьорна, където видя нещо като висок кухненски стол без облегалка, поставен пред продълговата маса, над която висеше голямо огледало. Тезей се настани удобно на една кушетка, тапицирана с червена изкуствена кожа.

— Данило, започваш направо с царствената окраска на образа, нали скъпи? — попита тревожно старши редакторката на „Пийпъл“.

— Мерсиа, смятах, че се бяхме разбрали да опитаме с носталгията по дореволюционната епоха — забеляза изненадана младши редакторката.

— Нямам нищо против носталгията, Френси, стига да е царствена — отряза я Мерсиа.

— Вземете по чаша сок от папая — покани ги Данило и им обърна гръб.

Дейзи седеше неподвижна на стола и наблюдаваше как Алонсо сръчно покриваше руменината на кожата й с тънък, равен слой бежова течност, за да превърне лицето й в чист лист хартия, върху който възнамеряваше да развие собствените си концепции за това как трябваше да изглежда тя. Лицето и шията й бяха изцяло намазани. Дори устните й загубиха естествения си тъмнорозов цвят, заменен с бежов. Русите й вежди изчезнаха под равномерния слой, който започваше от линията на косите, с непокорните сребристоруси къдрички и свършваше в основата на шията й.

— Това доста цапа. Не искаш ли да облечеш някоя роба? — попита Алонсо, като оглеждаше със задоволство свършеното дотук.

Дейзи отвори уста, за да отговори.

— Не говори! — извика заплашително той. — Не съм свършил с устните ти.

Хенри, едно кестеняво момче, което работеше при Данило, се приближи към вратата с ленива походка и пренебрежително започна да наблюдава какво става в гримьорната. Държеше в ръце кралска болонка, но все пак благоволи да подаде на Дейзи тъмна кадифена роба и да й посочи банята, където можеше да се преоблече. В същия момент той забелязва Тезей.

— Кой доведе това нещо! — дочу Дейзи възмутения му глас. Щеше да си умре от смях при мисълта, че на някой можеше да хрумне да гони нейното куче. Какво ли не би дала, за да опита. Когато се върна в гримьорната, видя кралската болонка, която се наричаше Ив Сен Лоран, да изразява с джафкане своя благороден протест срещу съществуването на Тезей. Един поглед към кучето беше достатъчен да я убеди, че то поддържаше своето главорезко достойнство с мрачното, но убедително самообладание на ловък и хладнокръвен негодник.

— Иска ли някой да поръча по un petit^[7] сандвич? — енергично попита Кендис Блум. Тя често обичаше да подчертава пред Джени Антонио, че тяхната работа беше по начало клоака, но днес нещата като че ли бяха по-зле от всякога. И въпреки всичко, нямаше ситуация, в която да не можеше да помогне храната. Това беше урок номер едно от бъдещия курс по „Паблик рилейшънс“, който Кендис имаше намерение да води в някой голям университет. Всички, дори стилистът и Алонсо, бяха достатъчно изгладнели и започнаха подробно да обясняват сложните сандвичи, които искаха да получат.

Събрала поръчките, Кендис изпрати Джени до най-близкия деликатесен магазин.

Дейзи седна отново на неудобния стол и загледа с примирение как Алонсо започна да нанася върху бежовата маска кафяви сенки с мазен грим.

— Петима различни медиуми ми казаха, че тази година ще ме потърсят от Холивуд — каза поверително той, като продължаваше добросъвестно да маца лицето на Дейзи. Тя се опита да покаже вежливо любопитство с очите си, единственото нещо върху лицето й, което все още можеше да изразява нещо, но твърде тъмният им цвят не позволи да бъде разбрано това бледо послание.

— Познаваш ли Холивуд? Не! Нито дума! Затваряй очи! — нареди Алонсо.

Дейзи изпълни с облекчение нареждането и малката стая, натъпкана с наблюдаващи я хора, се стопи зад клепачите й. Усети по лицето си докосването на различни по големина четки. Нечии ръце се заловиха с косата й и тя чу гневна забележка:

— Роби, изчезвай оттук! Можеш да се заемеш с нея едва когато аз свърша. За малко да изкривя очната линия!

Докато редакторките от списанието и Кендис бъбреха настрана, Дейзи се замисли, че никой досега не беше я гледал по начина, по който го направи Данило. В погледа му нямаше топлота или хладина, нито одобрение или неодобрение, единствено пълна липса на всякакъв интерес. Просто всичко му е омръзнало, реши Дейзи и осъзна, че това въобще не я засяга. Често по два пъти дневно, през цялата седмица, жени като нея позираха за снимки при Данило и издателите заплащаха средно по три хиляди долара за всяка поза, която щяха да изберат. И най-добрият специалист по пластична хирургия, дори да правеше по две операции на ден, щеше да печели по-малко. А за парите, които Данило получаваше само за един от своите портрети, можеше да се заплати израждането на четири бебета от някой гинеколог на Парк авеню, мислеше си Дейзи, като се мъчеше да не обръща внимание на гъделичкането от някаква четка в ухото си.

— Може да отвориш очи — обяви Алонсо. Дейзи внимателно повдигна клепачи и погледна образа в огледалото. Бежовата маска си стоеше върху лицето й, поразкрасена с плътни, непривични сенки на скулите, клепачите и шията.

— Едва започваме — обясни Алонсо на Кендис Блум. Фризьорът Робъртсон подпираше стената с изражение на твърде преувеличено търпение, готов да пусне в обръщение цял арсенал от маши за навиване и топли ролки, въпреки че щеше да има възможност да се заеме с Дейзи не по-рано от час. Всичко беше ясно — Дейзи си спомняше много добре десетките случаи, когато браншовите сдружения бяха налагали наемането на допълнителни сценични работници и помощен персонал, без реално да се налага тяхното участие в снимачните работи. Усети болезнено съжаление за онова време, което до неотдавна представляваше нейното ежедневие, за онези трескави, изпълнени е напрежение дни, чийто резултат бяха едни от най-превъзходните рекламни клипове от по трийсет или шейсет секунди.

Джени Антонио се появи в гримьорната с голям поднос дебели сандвичи, които започна да развива и подрежда на купчина. Постави подноса на кушетката и се присъедини към Кендис и редакторките от „Пийпъл“, които старателно наблюдаваха метаморфозата на Дейзи. Алонсо току-що беше започнал да реализира новата си версия на нейната уста и когато тя се опита да каже нещо, той размаха предупредително пръст. Беше заобиколен плътно от петте жени, докато той изкусно променяше очертанията на горната и долната устна по свой вкус.

— Окей — измърмори най-сетне той — вече можеш да говориш.

— Опасявам се, че е твърде късно — каза Дейзи, като се мъчеше да придаде нотки на съжаление на гласа си.

— За какво е твърде късно? — попита Алонсо.

— За обед — отвърна Дейзи.

Седем чифта очи се обърнаха към празния поднос. Седем чифта очи изгледаха обвинително Тезей, но никой не беше го видял да помръдне, никой не го беше чул да дъвче. Кучето лежеше невъзмутимо в позата, която беше заело в началото, сякаш нищо не се бе случило, подобно на Ал Пачино по време на сцената с кръвожадната разправа между мафиотските банди.

— Дадох му да яде, преди да тръгнем за тука, но… — се помъчи да обясни Дейзи.

— Боже мой, та той е чудовище! — изрече развълнувано старшата редакторка на списанието Мерсиа, но репортерката, която се беше запознала с Тезей по време на интервюто с Дейзи, й каза:

— Това му е в природата.

— Но как смее? — почти изписка Мерсиа, лишена от нейния сандвич с шунка и швейцарско сирене върху ръжен хляб и много горчица и салата от зеле.

— Ще ти обясня, когато се върнем в издателството. Това е дълга история — каза репортерката с усмивка на добре осведомен човек.

— Джени, vite, vite^[8]! Още сандвичи! — бързо нареди Кендис. Урок номер две в курса, който щеше да води се заключаваше в следното: „Никога да не допуска chien^[9] там, където е ангажирана тя самата, независимо на кого принадлежи.“

Алонсо продължи флегматично своето занимание. Дейзи имаше чувството, че седи на този стол цяла вечност, въпреки че бяха изминали само два часа. Ако Алонсо участваше в някое от сниманията на открито, досега сто пъти да е мъртъв, помисли си тя с нарастващо раздразнение. Със собствените си ръце би го промушила с някой от многобройните инструменти, с които в момента твореше нейния образ. Беше типично за всички миропомазани ваятели на бляскави образи в света на рекламата и шоубизнеса, като Данило, да подлагат на неудобство тези, които попаднеха в ръцете им. Преди да застане пред апарата на Данило, човек трябваше да пристъпи в този магически кръг, демонстрирайки своята почит към маестрото с нескончаеми часове, прекарани пред това огледало, изтормозен до крайност от нелепото преобразяване на външността си, заради характерния почерк на фотографа.

Джени се завърна с нов поднос сандвичи и Дейзи въздъхна с облекчение, когато стаята се изпразни. Най-сетне Алонсо счете, че е постигнал всичко, на което беше способен и я предаде в ръцете на Робъртсон.

Дейзи не можеше да разпознае образа в огледалото, с толкова неподходящи устни, вежди, кожа, който изглеждаше десет години по-възрастен от нея. Лицето в огледалото нямаше нищо общо с нейното и когато Робъртсон започна да оформя на главата й висок, претенциозен кок, подходящ за участието на принцеса Грейс в гала тържество на Червения кръст, организирано в Монако, Дейзи въобще не си направи труда да възразява.

— Трябва да направя основа за тиарата — уведоми я той, докато ръцете му изкусно превръщаха прекрасната й коса в сплъстена топка от сложно преплетени масури и букли.

— Тиара? — Дейзи усети, че устните й се движат по странен и обезпокоителен начин.

— Хенри успя да намери тиара, дълги обици и колие по врата от „А la Vielle Russie“^[10] — осведоми я фризьорът. — Ще постигнем съвсем автентична дореволюционна външност, нещо като Анастасия, родната дъщеря на Романов, нали знаеш?

— Не знаех — каза Дейзи — и бих предпочела никога да не го узнавам.

— Ъх?

— Няма значение.

По всичко личеше, че Кендис Блум, с нейните френски думички, изтърсвани като тик на всяко второ изречение, беше правила планове, за които не бе намерила удобен момент да говори на Дейзи. Към отвращението, предизвикано от визуалното отражение в огледалото, се прибави усещането за истинско гадене при мисълта, че се опитват да я превърнат в превъплъщение на трагичния образ на великата княгиня. Тъкмо щеше да стане, за да зададе няколко неудобни въпроси на Кендис, в гримьорната бавно влезе Хенри, който държеше няколко кутии от черно кадифе. Без да продума, той закачи на врата й копие на колие от смарагди, рубини и диаманти, а на главата й постави подходяща тиара.

— Ама ти нямаш дупки на ушите! — изхленчи той.

— Защо не опиташ да ми ги пробиеш? — изрече тихо тя.

Заплахата, която се четеше в очите й, накара стилиста да отстъпи назад.

От студиото се разнесе нетърпеливият глас на Данило, който ги подканяше да побързат. Най-после бе изпаднал в настроение да работи и ако всичко вървеше по плана, щеше да приключи със снимките за по-малко от половин час.

— Готов ли си? — попита Робъртсон.

Дейзи хвърли последен поглед в огледалото. Беше безсмислено да се опитва да възразява. Това, което бяха направили с лицето и косите й, беше толкова ужасно, че тя нямаше представа откъде трябваше да започне, за да изправи донякъде злото.

Изправи се внимателно. Краката й бяха изтръпнали от неудобния стол и тя се чувстваше схваната и изтощена. Нямаше нужда да сваля предпазната роба, беше достатъчно да открие раменете си за снимките, които й предстояха. Притегна колана и се обърна да погледне Тезей.

— Стой тука и не мърдай, докато се върна — му нареди Дейзи. Вместо обичайното примирение с нейната заповед, Тезей се изправи на кушетката и започна озъбено да ръмжи срещу нея. Това беше нечувано. Дейзи се приближи до кучето, но то внезапно се сви от страх, като продължаваше отчаяно да изразява с ръмжене своя протест.

— Тезей! — извика Дейзи. Като чу гласа на Дейзи, който идваше от човек с чуждо на него лице, кучето потрепери и отказа да подуши протегнатата към него ръка.

— Това преля чашата! — гневно изрече Дейзи, върна се при масата, напъха ръката си в крема за сваляне на грим и енергично го размаза по бузите си. — Сваляй скъпоценностите, разпускай косата ми и незабавно извикай Алонсо да изчисли остатъка от грима! — заповяда тя на фризьора. Робъртсон, който усети, че стаята се завърта около него и пред очите му причернява, се беше свил в един ъгъл, за да не попадне в обсега на тази откачена жена.

— Алонсо — извика Дейзи по посока на приемната стая. — Имам нужда от теб.

Гримьорът връхлетя в стаята, когато тя размазваше втората шепа с крем върху шията и челото.

— Донеси ми няколко хавлиени кърпи — нареди тя. — И кажи на Данило, че свършвам след малко. Не повече от три минути ми отнема гримирането, ако лицето ми е чисто. Робъртсон! Четка, моля! За Бога, Алонсо, напъхай главата си между краката и направи няколко дълбоки вдишвания!

 

 

— Уорнър, може ли да прегледаме отново какво имаме дотук? — попита управителят на „Кръчмата сред моравата“ Хюго Рели. Кендис Блум и Уорнър Ли Рой бяха постигнали съгласие толкова бързо, та той искаше лично да се увери, че не са пропуснали нищо.

Секретарката извади бележника и зачете:

— В Брястовата стая ще става посрещането на гостите. Когато започне самият прием, в нея и в Стаята с подпорните греди непрекъснато ще се движат десет големи колички за сервиране, всяка с по двама сервитьори. Върху количките ще бъдат поставени по три пластики от лед, високи около метър, с формата на шишенцето на парфюма „Принцеса Дейзи“, едната ще съдържа пет килограма хайвер, в другата ще бъде поставена огромна бутилка шампанско, уточнено марка „Лиу Рьодерер“, а в третата бутилка „Столичная“. Хайверът ще се поднася на гостите в малки чинийки с гарнитури по техен избор.

— Забрави циганите — обърна внимание Кендис, като добави няколко капки лимонов сок на пушената пъстърва, която ядеше. Уорнър Ли Рой погледна приветливо към нея над очилата си. Както винаги, когато провеждаше среща с хора, ангажиращи целия ресторант, той бе облечен в своя най-консервативен стил. Днес бе пременил приятната си, закръглена фигура с червеникави панталони и карирано сако в сиво, червено и бяло. Изпитваше удоволствие от дрехите, дори когато бяха съчетание от толкова убити цветове. Изпитваше удоволствие от присъствието на Кендис Блум, с момчешкия й вид и фелдфебелски маниери. Изпитваше удоволствие от това, че е собственик на „Сливата на Максуел“ и на „Кръчмата сред моравата“. Изпитваше удоволствие от самия живот и животът му отвръщаше със същото.

— Тъкмо стигнах до циганите — продължи секретарката. — По време на пристигането на поканените, цигански състав от трийсет души ще се разположи от двете страни на главния вход, а други трийсет цигани ще се движат постоянно между Брястовата стая и Стаята с наклонените греди и ще свирят тихичко, за да не смущават представянето на гостите на принцеса Дейзи. Около ресторанта ще бъдат поставени осем прожектора и ще бъдат ангажирани допълнително петдесет души на паркинга заради тройките. Сега тези мъже преминават специално обучение, за да могат да се оправят с конете.

— Какво решихме в последна сметка за бюфета? — попита Кендис, седнала под чадъра на една кръгла маса на терасата.

— Предложено е да се уреди в Овалната стая — отговори секретарката, като погледна в бележника си.

— Не съм сигурен в това — намеси се Уорнър Ли Рой. — Струва ми се, че за шестстотин гости трябва да направим два отделни бюфета.

— Съгласен съм — каза Уолтър Роше, завеждащ банкетите — петият, който присъстваше на работния обяд.

Секретарката отбеляза в бележника си и продължи:

— По време на вечерята оркестър ще свири валсове в Кристалната стая и ще може да се танцува там и навън под дърветата на терасата. Двата цигански състава ще свирят в Овалната стая. Веднага след вечерята се включва и диско състав, който ще свири на Закритата тераса в задната част на ресторанта.

— Какво ще правим, ако вали? — запита Кендис.

— Можем да вдигнем навън една шатра с лъчисто отопление, но смятам, че в началото на септември не е нужно да се безпокоиш за това — увери я Уорнър Ли Рой.

— Уорнър — обърна се закачливо към него Кендис, — все още не съм tout a fait^[11] доволна по въпроса за хайвера. Казахме „хайвер“, но бих искала някои уточнения. Проявявам личен интерес към това.

— Ако държиш всичко да бъде изрядно, ще опитам да поръчам златист ирански хайвер, но се съмнявам, че ще намеря на пазара нужното количество — отвърна й той. — Пък и малко са тези, които могат да направят разлика.

— Кой е следващият по качество? — попита Кендис, като дояждаше пушената пъстърва. Нейната напрегната работа имаше и своите добри страни. Не трябваше да забравя да го каже на психоаналитика си.

— Хайвер от моруна. Няма проблеми да осигуря колкото поискаш. Ако желаеш да бъдеш разумно разточителна, нужно е по две големи лъжици на човек или всичко около осемдесет грама, значи по четиристотин грама на всеки пет души, като предположим, че не всички обичат хайвер.

— Поръчката ми ще бъде неразумно разточителна — изрече със задоволство Кендис. — Какво ще кажеш по стотина грама на човек? И да считаме, че всички обичат хайвер, защото аз самата смятам да заделя настрана около кило и се надявам да получа от тебе една голяма пластмасова торба и шейна с кучета, за да го откарам вкъщи.

— Значи, шестстотин души по сто — сто и двайсет грама… това прави около седемдесет килограма…

— Уорнър, за да сме стопроцентово сигурни, закръгли го на седемдесет и пет килограма хайвер от моруна, екстра качество, по двеста и петдесет долара цена на едро и една голяма торба — предложи Уолтър Роше.

— Да стиснем ръце — произнесе тържествено Кендис и кафявите й очи заискряха лакомо при мисълта за предстоящото угощение.

— Да продължавам ли? — попита секретарката.

Кендис кимна с глава.

— Бюфетът ще съдържа цели есетри и сьомги, сервирани студени, печени пъдпъдъци, печено месо от дива мечка, с ябълки и боровинки соте…

— А, виж какво, Уорнър, не съм напълно сигурна за дивата мечка — прекъсна го Кендис. — Знам, че е руски специалитет, но можеш ли да гарантираш?

— Изключително е. Месото държим в марината пет дни и го поднасяме леко панирано със сос Беарнез — той махна на секретарката да продължи четенето на дългия списък от ястия, които щяха да влязат в бюфета. Най-после тя стигна към края на своите бележки.

— Десертът ще бъде поднесен на масите. Господин Рели и главният готвач ще уточнят допълнително подходящите съставки за фламбираните десерти, които ще бъдат внесени в залите.

— И да не решите да фламбирате някой десерт с формата на шишенцето от парфюма? — предупреди Кендис.

— Но как е възможно! — изрече потресен Уорнър. — Имай ми малко доверие.

— Вярвам ти! — успокои го Кендис и продължи замислено. — Не виждам обаче защо да няма ледени висулки по дърветата около терасата? Нали ще имаме сняг навсякъде около ресторанта, с изключение на външната танцова площадка, защо тогава да нямаме някакви висулки, които да приличат на истински?

— Предполагам, че можем да поставим някакви изкуствени ледени висулки или мога да окача зимните светлинки — обмисляше на глас Уорнър.

— О, да, прекрасно! Това е! Малките бели мигащи светлинки — помня ги от миналата Коледа, когато минавах с колата насам. Бяха incroyable^[12]. Трябва непременно да ги поставим — извика възбудено Кендис.

— Има само един проблем. Трябва да ги свалим още на другия ден — откривам зимния сезон едва след Деня на благодарността.

— И къде е проблемът?

— Това са шейсет хиляди светлинки. Поставянето и свалянето ще струва доста пари.

— Господин Шанън не би искал да чуе, че съм теглила чертата преди мигащите светлинки — каза убедено Кендис. — При положение, че плаща петдесет хиляди долара, за да наеме машините за правене на сняг.

Хюго Рели се изкашля.

— А за осветлението уточнихме, че ще бъде само на свещи? — попита той, като прехвърляше през ума си местата, където се налагаше използването на електрически ток.

— Не, казахме най-малко две хиляди свещи в сребърни свещници, навсякъде, където е възможно да се поставят, но в тоалетните ще имаме ток — напомни Кендис. — А сега за цветята. Господин Рели, те са ужасно важни. Милиони маргаритки^[13]. Не знам къде ще намериш толкова в този град, но каквото и да струва, трябва да ги имаме. C’est indispensable^[14]!

— Ще ги намеря, но няма да се получи търсеният ефект, докато не ги смеся с бели рози и тук-таме с бели и жълти хризантеми — настоя Рели.

— Съгласна съм, стига да намериш маргаритките — Кендис се обърна към Уорнър Ли Рой, внук на Хари Уорнър и правнук на Джак Уорнър, наследил онзи изключителен усет за зрелищност, който не притежаваше никой друг собственик на ресторант в света. — Можеш ли да ми кажеш съвсем грубо колко ще струва този прием? Забрави за снега, конете и тройките.

Уорнър се замисли за минута, като си припомняше приема за сребърната сватба на Клеберг от Тексас, който беше докарал със самолет двеста и петдесет души в Ню Йорк и наел целия ресторант.

— Някъде приблизително около… с допълнителните разходи, ледените скулптури и всичко останало, ами… някъде около двеста хиляди долара — може да стане и малко повече, зависи колко хайвер ще побереш в пластмасовата си торба.

— Звучи доста приемливо — каза Кендис, в очакване на второто ястие. Слава богу, обедът едва сега започваше.

 

 

Когато се събудеше след няколко часа неспокоен сън, президентът на „Елстри“ Хили Байджър често си задаваше въпроса какво в последна сметка го бе подмамило в джунглата на парфюмерийния бизнес. Един хипнотерапевт, към когото се беше обърнал за съвет срещу безсънието, го бе научил, че трябва да опита да релаксира мускулите на цялото си тяло веднага щом в главата му се загнезди някой неприятен въпрос. Започваше от върха на темето си, надолу до пръстите и после в обратен ред, като не пропускаше и здраво стиснатите си зъби. Тъкмо беше свършил с релаксацията на ушните миди и се прехвърляше на челото, в мозъка му започваха да кръжат думи: Куадрил, Калеш, Л’ер дю Ган, Апреж, Кристал, Жонтю, Халстон — по дяволите Халстон, не може ли да има френско име като останалите? — Алиаж, Анфини, Кабошар, Екюсон… щом стигнеше до Екюсон, обикновено успяваше да се съсредоточи отново върху челото си и понякога бе в състояние да отпусне даже челюстните си мускули. Преди да смогне да продължи надолу, в съзнанието му изплуваше нова поредица от имена и започваше да танцува пред очите му: първо, Дик Джонсън, закупуваше парфюми и козметика за веригата Хес, със седалище в Алънтаун, Пенсилвания; после Майк Гънауей, мениджър по стоковия асортимент в магазините „Дейтън“ в Минеаполис; следваше Бърда Гейнс, завеждаща козметиката в универсалния магазин „Стейнфелд“ в Тъксън; Керол Кемпстър, която купуваше за сметка на Хенри Бендъл, Марджъри Кесъл, Мелоди Грим… списъкът можеше да продължи през цялата нощ… Но когато Хили Байджър стигнеше до името на Грим, той се отказваше от намерението да заспи чрез отпускане на мускулите, ставаше от леглото и вземаше хапче за сън, за което неговият доктор бе гарантирал, че организмът не свиква с употребата му, не съдържа барбитурати и няма никакви странични вредни ефекти за здравето. Това забележително хапче имаше само един малък недостатък, помисли си Хили Байджър — не можеше да го накара да заспи. Все пак в момента, в който го преглътна, той се почувства успокоен: явно лекарството беше наистина безвредно, защото действаше преди всичко психологически на пациента.

Той се измъкна на пръсти от банята, за да не събуди жена си, и отиде в хола да прочете още няколко страници от петтомната биография на Хенри Джеймс, написана от Лайън Идъл. Този значителен изследователски труд събуждаше интереса му с дребните подробности в обширните описания и с анализа на фактите и той го четеше без бързане и с увлечение. Към пет часа сутринта, като се мъчеше упорито да мисли единствено за книгите, написани от Джеймс в Лондон — книги, които Хили Байджър — не беше чел никога — той поемаше риска да се върне в леглото и обикновено успяваше да дремне два-три часа преди да се впусне във въртележката на новия ден на проекта „Принцеса Дейзи“.

Беше началото на септември 1977 година, близо осем месеца след започването на подготвителната дейност за лансирането на новата серия козметика и парфюми. Парфюмът, наречен от Патрик Шанън „Принцеса Дейзи“, беше творение на човека, считан за най-забележителния „нос“ на Франция, който работеше върху него от седем години. Според прагматичната преценка на Хили Байджър, миришеше добре. Ако питаха за личното му мнение, светът имаше нужда от един-единствен парфюм — „Апреж“: на него ухаеше първата жена, с която бе спал. „Апреж“ го възбуждаше, тъй както парфюмът на тъщата му „Ют Дю“ му действаше потискащо. Какво би станало, ако първата мацка, с която беше спал, употребяваше „Ют Дю“, а тъща му — „Апреж“? Дали предпочитанията му нямаше да бъдат точно обратните? Парфюмът ли ухаеше като секса или сексът ухаеше като парфюма? Как щеше да мирише сексът без парфюм? По-добре? Беше сигурен, че е така, но бизнесът си е бизнес и щом хората искаха да говорят за един парфюм, че е „неотразим и все пак романтичен“ или „дързък и при все това резервиран“, или „привлекателен и жизнерадостно женствен“, те бяха в правото си не по-малко от някои чудаци познавачи на вината. Не даваше и пукната пара, когато около него започваха да говорят дълбокомислено за „букет от единични цветни нюанси“ или за „нежни нотки на иланг-иланг^[15]“, или за „лек въззелен оттенък“ и подхвърляха наляво и надясно фрази като „сериозният парфюм върви със сериозните дрехи“ и „мускусната революция“; беше му безразлично дали парфюмът „се създава“ или „замисля“ или пък имаха претенции, че жената не просто „слага“ „Хлое“, а „прониква в него“ и още стотици подобни барокови изгъзици на парфюмерийния свят.

Всичко опираше до това да се продаде стоката и нищо повече, мислеше Хили под душа. Да превърнеш в стока цвърченето на месото на скарата, а не самия бифтек. Да превърнеш в стока фантазията, а не действителността. Да превърнеш в стока лукса, който все повече ставаше част от живота на американеца — лукс, който се продаваше в магазините за намалени стоки и продължаваше да гради своите реклами на снобското предразположение на хората.

Тръпки полазиха по гърба му, когато си спомни за първото заседание с търговските посредници, на което обяви новата концепция за серията „Принцеса Дейзи“ и ги информира, че Шанън очаква продажби от сто милиона долара. Шестима от най-добрите търговски посредници подадоха веднага оставка. А разбунтуваните моряци от кораба на Негово Величество „Баунтри“ изглеждаха мирен и доволен екипаж в сравнение с тези, които останаха. Всичко се свеждаше до това, че никой не обичаше да участва в лансирането на нов продукт. Те биха предпочели да продължат да се занимават със старата козметична серия на „Елстри“, замираща тихо в съзнанието на купувачите, отколкото да си скъсат задниците, мъчейки се да получат от търговците на козметика поръчки за нещо ново, непознато, без значение дали има превъзходни качества и дали са хвърлени милиони за реклама и опаковка.

Опитният Хили Байджър не беше посочен случайно от Шанън за президент на „Елстри“. След месец, като не жалеше пари, той успя да подмени изцяло екипа от търговски агенти. Новата група се състоеше от хора с още по-голям опит и делови качества, които имаха и това преимущество, че не бяха работили със старата козметична серия и нищо не им пречеше сега да се заемат ентусиазирано с новите планове. Байджър вземаше и важните решения колко различни продукта от новата серия да предлагат на всеки отделен търговец на едро или собственик на магазин. Знаеше колко мразеха те, когато им предлагаха да направят поръчки за разнообразни продукти от серията, без да са сигурни, че ще предизвикат интерес у купувачите. Козметичната серия „Принцеса Дейзи“ беше пълна, но стриктно подбрана група продукти: етеричен хидратантен лосион, почистващ крем, лосион за тяло, течен фон дьо тен в шестте най-важни тона, червило и „глос“ гланц за устни в основните нюанси на розовото, червеното, кафеникавото и тъмновиолетовото, подходящи цветове лак за нокти, руж в четири отсенки, пудра също в четири нюанса, туш за мигли в черно и кафяво, туш за очна линия в четири цвята, сенки за очи в осем разцветки (нещо, което Байджър считаше за лично постижение на „нечувано въздържание“, при положение, че повечето компании от козметичната индустрия предлагаха средно по двайсет разцветки) и, естествено, сапунът, талкът за тяло, спрей одеколонът в опаковка в три размера и накрая парфюмът, в шишенца по половин унция, една унция и две унции. Като прехвърляше за кой ли път през ума си внушителния списък на новите продукти, Хили Байджър улавяше и гласа на своето подсъзнание, който сякаш повтаряше думите, произнесени от Дик Джонсън от Алънтаун, които го бяха събудили през нощта; „Да-а, няма да бъде преувеличено, ако каже човек, че днес пазарът буквално е залят от козметика. Производителите направо прекаляват.“ О, Дик Джонсън, ти, който осигуряваш козметиката за търговската мрежа на компанията „Хес“ в единадесет града на Пенсилвания! Защо не обичаш риска като Върда Гейнс от Тъксън, която често казва: „Без нови продукти няма прогрес!“ Защо?

Единадесет цента от всеки долар, който харчеха производителите на козметика и парфюми, отиваше за опаковката. Този факт изтласка набързо Дик Джонсън от мисълта на Хили, който гледаше възхитен дизайна на шишенцето за парфюма „Принцеса Дейзи“. По идея на Дейзи, той беше вдъхновен от великденските скъпоценни яйца, изработени от Петер Карл Фаберже за императорското семейство между 1884 и 1917 година — всичко петдесет и седем яйца. Днес те бяха пръснати по музеи из целия свят и сравнително малко от тях бяха частна колекция. Марджъри Мериуедър Пост, наследничката на „Дженеръл Фуд Корпорейшън“ беше една от малкото частни колекционерки в света, която притежаваше няколко от императорските великденски яйца. Сред многобройните съкровища на голямата й руска колекция, това бяха най-редките и високоценени предмети.

Шишенцето на парфюма „Принцеса Дейзи“ имаше яйцевидна форма и беше изработено от ръчно издухано кристално стъкло. От основата до върха преминаваха четири тънки лентички, позлатени с лак, които се връзваха на фльонга над запушалката. Беше поставено върху позлатена подложка с три крачета, прихваната към точно пасваща овална халка. Сега, когато опаковките на парфюмите имаха все по-модерен дизайн, след годините, в които доминираше класическата строгост на „Шанел“ и „Халстон“, шишенцето на „Елстри“ приличаше на уникално бижу. Беше невъзможно да го видиш и да не ти се прииска да го вдигнеш от подложката му и да го помилваш. В края на краищата не считаха ли яйцето най-съвършената форма на природата, размишляваше Байджър. Не забравяй това, Дик Джонсън от Алънтаун! И не забравяй останалите опаковки — шишета, бурканчета и картонени кутии в искрящото тъмносиньо на лапис лазури, гланцирани така, че наподобяваха емайла на великия майстор Фаберже, с една-единствена маргаритка в бяло и златисто със зелена дръжка — запазеният знак на цялата серия. Опаковките бяха толкова щуро съвършени, че можеха да те накарат да ревнеш като идиот, беше казал Байджър на Патрик Шанън и за първи път той се съгласи с него, без да предложи никакво подобрение.

Парфюмът „Принцеса Дейзи“ щеше да се продава по сто долара унцията. Оправдана ли беше тази цена? Байджър считаше, че да. За разлика от много парфюми, които се продаваха по-евтино, той бе приготвен само от естествени етерични масла и есенции, произведени и поставени в съответната опаковка във Франция. Естествено той струваше много по-малко от сто долара унцията, след като са пресметнати всички разходи по производството, опаковката и продажбата на едро. Но, за Бога, откъде щеше да идва печалбата, ако не беше така? Когато козметиката и парфюмите започнеха да се продават по цена, близка до костуемата, това вече нямаше да бъде пазар, а шибаната Русия, разсъждаваше Байджър.

Хили Байджър крачеше енергично по Парк Авеню към сградата на „Супракорп“ и мислеше за коледните каталози, които всички големи магазини в страната бяха разпратили още през август. Почти всички съдържаха парфюма „Принцеса Дейзи“ или специални опаковки за подаръци, с различни комбинации от парфюм, одеколон, сапун и талк за след къпане. Ако каталозите на „Сакс“ и „Нейман Маркус“ не бяха включили парфюма и козметичната серия на страниците си, да не говорим за десетките други каталози, където те заемаха видно място, едва ли имаше някакъв шанс да се сбъднат щурите мечти на Шанън.

Представянето на серията „Принцеса Дейзи“ беше координирано до най-дребната подробност, като че ли беше денят на десанта на американските войски в Нормандия. Майната му, не беше ли истински десант, ако човек гледаше в перспектива, размишляваше Байджър. От една страна, Кендис Блум обработваше пресата, като разпалваше любопитството към личността на Дейзи, и всичко това щеше да има своята кулминация с утрешния брой на „Пийпъл“, където водещата тема на списанието беше посветена на нея. Да не говорим за бала в Руския зимен дворец, грандиозният прием за лансирането на „Принцеса Дейзи“, който щеше да бъде отразен в страницата за жената на стотици, хиляди вестници и списания в страната. Хелън Строус държеше изкъсо рекламната дейност — телевизионните клипове, рекламите на две страници в списанията, цветните брошури. Самият Хили беше доволен от количеството парфюм, което се намираше на склад в Ню Джърси. Всичко необходимо от Франция беше пристигнало навреме и в добро състояние, а търговските агенти бяха получили внушителни поръчки. Дори бяха успели да убедят „Сакс“ на Пето Авеню — магазинът, който по традиция представяше пръв от всички останали и Ню Йорк всеки нов парфюм — да се съгласят да започнат представянето заедно с „Бендъл“ и „Блумингдейл“. Бил Блас беше подготвил специална колекция за есенния моден сезон, назована „Принцеса Дейзи“ — една от най-богатите и елегантни колекции на този известен дизайнер. Дрехите бяха разпратени по всички големи магазини в страната и щяха да бъдат изложени на витрините им в деня на представянето на козметичната серия и парфюма. Продавачките на щандовете на „Елстри“ щяха да получават допълнителна комисионна през първите три месеца на продажбите. Десетки хиляди мостри от парфюма „Принцеса Дейзи“ бяха вече получени в избрани магазини и щяха да се раздават с широка ръка в специално проектирани „аванпостове“, изградени на партерния етаж. През седмиците след големия прием в Ню Йорк самата Дейзи щеше да снове непрестанно от град в град, между трийсетте най-значителни пазара в страната, за да представя лично парфюма и козметичната серия в най-големите универсални магазини и да изтегля печелившия номер, който дава правото на една от жените, закупили парфюма, да получат от магазина подарък в размер от хиляда долара.

Така че — какво би могло изведнъж да тръгне зле? Божичко, почти всичко, помисли си Хили Байджър и тръпки полазиха по гърба му. Беше ли възможно човек да знае предварително нещо в откачения свят на парфюмерийния бизнес?

 

 

— Естествено, че е една незначителна, абсолютно безлична, нещастна малка кучка. Съвсем не е нужно да ми го казваш, Робин… нима не разбираш, че това само прави нещата още по-лоши? — изрече разярена Ванеса. — Тя никога не е била достойна за вниманието, което й оказахме. И, моля те, престани да се опитваш да ми даваш валиум или приспивателно хапче! Не желая!

Беше три часа призори и Ванеса, обладана от ярост, не спеше, както много често се случваше през последните месеци. Въпреки че се стараеше да не го безпокои, Робин като че ли винаги знаеше кога е будна и не можа да заспи и беше готов предано отново да изслуша дългия монолог на нейните оплаквания. Ставаше му тъжно, когато я наблюдаваше. Въпреки че прекрасното й, стройно и елегантно тяло беше непроменено, устните й като че ли бяха изтънели и се превърнали в изпита, отблъскваща черта. Както и да се мъчеше да я развлече с планове за почивка, с нови идеи за промяна на мебелировката в апартамента, колкото и често да масажираше с часове горната част на гърба й, за да намали напрежението й, тя не можеше да забрави Дейзи и всичко, което й беше сторила.

— Преди всичко — и ти трябва да го признаеш, Робин — тя никога не се е показвала благодарна, дори за секунда. Е, да, казваше „благодаря“, но само когато просто беше неизбежно. Например, когато убедих Топси да поръча портрет на децата и за още една поръчка, която й осигурих. Но знаеш ли как ми казваше „благодаря“? Сякаш че тя ми правеше услуга! Ако има прегрешение, което не мога никога да простя, това е неблагодарността — не мисли, че дори за миг съм се заблуждавала за нейната неблагодарност. А тя ни дължи толкова много! Спомни си на колко вечери съм я канила и тя е отказвала под предлог, че „е много заета“? По дяволите, какво си въобразява, че е тя? Никой, никой не си е позволявал да бъде толкова зает, че да не може да приеме поканата ми! Никога!

— Ванеса, всички, които имат някакво значение за нас, твърдят, че ти даваш най-добрите приеми и вечери в Ню Йорк. Тогава може ли да те притеснява нейното невъзпитано отношение? — каза търпеливо Робин за стотен път.

— Не в това е въпросът и ти го знаеш! Просто цялото й държание. Онова властно високомерие: „Не можеш да ме докоснеш с пръст, защото аз съм специална“ и „Не можеш да ми направиш впечатление, колкото и да се стараеш“ — това е, което ме вбесява! А какво ще кажеш за тоалетите, които й подаряваше? Трябваше едва ли не насила да я накараш да ги облече! Милостиви Боже, тя сякаш предпочиташе да носи ония налудничави театрални костюми, изхвърлени от употреба?

— Сега тя носи доста прилични дрехи — каза Робин и само миг след това осъзна, че трудно би могъл да измисли нещо по-нетактично в този момент. Ванеса беше изпълнена със злоба към Дейзи още от неблагополучния инцидент на яхтата през отминалата зима, но когато пресата съобщи за предстоящата рекламна кампания на козметичната серия и парфюма „Принцеса Дейзи“ и започна да проявява любопитство към личността й, когато плъзнаха слуховете за договора от един милион долара, подписан с „Елстри“, и накрая, когато дочу, че „Пийпъл“ ще отпечата снимката й на корицата и ще й посвети обширен материал, растящите ярост и завист буквално я разяждаха отвътре.

— Успях да забележа, че не дойде при теб за дрехите — изсъска подигравателно тя към мъжа си.

Робин сви леко рамене и не пожела да й отговори. Тогава Ванеса въздъхна и нежно докосна ръката му.

— Извинявай, скъпи, съвсем не исках да кажа това. Тя има толкова нелеп, груб вкус — липсва й класа и интелигентност, за да носи твоите дрехи, нищо повече.

— О, няма нищо — увери я Робин. — Искаш ли малко вино? Сигурно ще ти помогне да заспиш по-лесно.

Ванеса тръсна непреклонно глава.

— Уверявам те, Робин, напълно съм безразлична към ония евтини рекламни трикове, бих казала дори, нека си изживее миговете под прожекторите на сцената — това въобще не ме интересува. Но не мога да й простя, никога няма да съм в състояние да й простя начина, по който провали пътешествието с яхтата. Не можеш ли да разбереш, че тя ме накара да изглеждам като глупачка? Не можеш ли да осъзнаеш нещата, които хората говорят за нас оттогава? Да, оттогава, дори и сега! Всеки един от присъстващите трябва да е издрънкал историята на още хиляда души по целия свят. Месеци наред хората не престават да ми вадят душата: „Ванеса, любов моя, значи онова мило семейно сдобряване, което беше организирала, удари на камък, така ли?“, „Ванеса, дочух изумителна история… какво наистина стана, скъпа?“, „Ванеса, защо за Бога трябваше да връщаш яхтата на брега? Защо Дейзи Валенски се измъкна като крадец посред нощ? Каква беше причината Рам Валенски да прекара в каютата си остатъка от пътуването?… О, бедничката, колко грубо от негова страна… Кажи наистина… сигурна съм, че знаеш повече отколкото казваш… как можаха да постъпят така с теб?“ О, Робин, не можеш да си представиш само какви слухове се носят — отмъстителни, долни, тъпи, отвратителни — и аз изглеждам като най-големия идиот на този свят. И това е от всички, от хора, които съм смятала за приятели… Просто не смея да поканя никого на обяд дори сега, защото знам, че инквизицията ще започне отново. Не можеш ли да разбереш какво ми причини тая превзета кучка!

— Всяко чудо за три дни, скъпа. Сигурен съм, че не е възможно хората да продължават да говорят за това! — увери я не особено убедително Робин. На самия него често му задаваха подобни въпроси.

— Глупости и ти го знаеш прекрасно! Всичко щеше да е наред, ако Рам не беше се затворил в каютата. Можех да кажа, че Дейзи има морска болест или някаква внезапна алергия, или нещо друго, но Боже мой, той не си показа носа от каютата, тръгна си, без да се сбогува с никого — ето това накара хората да говорят. Като си помисля само какви неприятности ми създаде това копеле, като ме придума да убедя Дейзи да дойде с нас, иде ми да умра. Дори и да е финансирал твоята нова модна серия, нищо не му дава правото да ме прави за посмешище — каза Ванеса разярена.

— Ванеса, ненагледна, моля те, престани да се тровиш за това! Не може да продължава така… опитай да плюеш на всичко това и да го забравиш!

— Да пукна, ако не го направя! — Ванеса се измъкна от леглото и наметна една хавлия.

— Робин, колко е часът в Англия сега?

— Сутрин, защо питаш?

Без да му отговори, Ванеса вдигна слушалката и даде поръчка за разговор с Лондон. После зачака в тяхната спалня, докато най-после се разнесе звън и тя чу гласа на Рам.

— Здравей, скъпи, на телефона е Ванеса! Робин и аз тъкмо пиехме по чашка преди лягане и изведнъж осъзнахме колко ужасно отдавна не сме имали вести от теб. Помислих си, защо да не вдигна телефона? Искрено съжаляваме, че не се чувстваше добре на яхтата, по-точно, безпокояхме се за теб. Но естествено, че те разбирам, самата аз имам често ужасни мигрени. О, не, не, не се извинявай! Сега си добре, нали! Толкова се радвам! Да, Робин и аз сме в цветущо здраве. Предполагам, че си в течение на добрите вести за Дейзи? Трябва да ти е писала… каква сензация, скъпи, не можеш да си представиш. Около нея се вдигна удивителен шум — не е ли вълнуващо? Като помислиш само, че тя никога не е имала пукнат петак в джоба си, а сега един милион долара! Оказа се, че тази ваша титла все още струва нещо и тук… демокрация или не, но и ние, като англичаните, обичаме благородниците. Дори „Пийпъл“ й посвещава свой брой и ако нещо й помогне да я забележат, ще бъде именно това. Така че ти, скъпи, по-добре свиквай да виждаш малката си сестричка залепена на огромните рекламни табла, по списанията и телевизията — даже в Англия, нали? Представи си — Валенски предлага червила и Бог знае още какво. Предполагам обаче, че нищо не би могло да я спре, щом го прави за Патрик Шанън? Какво искаш да кажеш с това „Какво общо има Патрик Шанън“? Той е президент на… извинявай, скъпи, очевидно знаеш кой е той. Това, което имах предвид е, че те са лудо влюбени. Цял Ню Йорк говори за тях, откакто се завърнаха заедно от Англия. Изживяват божествен любовен роман! Просто е възхитително да ги гледаш… карат те да повярваш, че не е отминало времето на романтичните истории! Но ти сигурно си ги видял, когато са били заедно в Англия? О, разбирам… в Близкия Изток… тогава си пропуснал да видиш влюбените птички. Ако питаш мене, там именно Дейзи е действала особено умно. Да ти посвети брой „Пийпъл“ е много добре, но Патрик Шанън е най-божественият мъж, който тези стари очи са виждали от години. Мъж, който получава всичко, всичко, което е пожелавал. Вчера четох статия за „Елстри“ в „Ню Йорк Таймс“ и там го цитират да казва, че Дейзи е „една-единствена в света“. Доста мъглява оценка, но, от друга страна, той вероятно иска да бъде дискретен. Последния път, когато ги видях заедно в един ресторант, той едва се сдържаше да не я прегърне пред всички. Хайде, Рам, не бъди старомоден! Та Дейзи отдавна вече не ходи на училище. Може с пълно право да има десетки любовници… но по всичко изглежда, че тя иска единствено Шанън и кой би могъл да я вини за това? Добре, сладурчето ми, няма да те задържам повече. Исках да те чуя, за да се уверя, че си по-добре. Старите приятели не трябва да губят връзка толкова дълго време. Робин казва да ти предам най-сърдечни поздрави. Довиждане, скъпи. И, както казват, да гледаме на света през розови очила!

За първи път от месеци насам Робин видя истинско задоволство, изписано на лицето й, когато Ванеса много бавно поставяше слушалката върху телефонния апарат.

— Скъпи, може би все пак ще пийна малко вино.

— По-добре ли си, скъпа? — попита загрижено Робин.

— Безкрайно по-добре!

 

 

От деня, в който Рам остави Дейзи да лежи разкървавена на леглото и се прокрадна навън от „Ла Маре“, съзнанието му бе разкъсвано от болка — растяща, непреодолима. Страданието се бе загнездило дълбоко под безупречната външна обвивка на поведението му, скрито от човешките очи, така че никой не се съмняваше в здравия му разсъдък. Рам можеше да продължи да живее и действа без присъствието на Дейзи, защото никой друг не я притежаваше. Но мисълта за нея не напускаше фатално обременения му мозък, обладан от фиксидеята, че тя все още му принадлежи, от безнадеждна, безконечна страст, с която нито искаше, нито пък можеше да се пребори. Във въображението му не живееха други образи, освен на Дейзи и на самия него. Наистина, тя бе успяла да се измъкне от клетката, в която искаше да я затвори, но не беше отишла при никой друг. И как би могла, след като му принадлежеше?

Рам не изпитваше ревност, защото в действителност нямаше от кого да я ревнува. Нищо не го заплашваше, не съществуваше трети образ, който да се изпречи между него и фантазиите му.

Няколко нарочно подхвърлени фрази, няколко думи, подбрани от Ванеса с безпогрешния й инстинкт да наранява и унищожава, внезапно породиха непоносимо чувство за безсилие и осакатяване. Бе разрушено последното убежище на Рам от неговата болка. Роди се ревността, разкъсваща, опустошаваща, толкова стара и обезумяла, като че ли бе живяла милион години, за да достигне до своята непоносима, отвратителна, отровна зрялост.

Рам се облече бързо и след по-малко от половин час след позвъняването на Ванеса беше в гаража и изкара на улицата своя „Ягуар“.

Знаеше отлично къде се намираше Даниел. Директорите на училището бяха свикнали с редките му телефонни обаждания, когато проверяваше дали Дейзи е успяла да плати сметките в интерната. От години очакваше оня неизбежен ден, в който тя нямаше да бъде в състояние повече да носи на плещите си бремето на разходите и щеше да бъде принудена да се обърне за помощ към него.

След двайсет минути Рам бе напуснал Лондон и летеше по пътя към училището „Кралица Ана“ — път, който бе прокаран ясно в съзнанието му от много, много години.