Барбара Делински
Случайна жена (9)

Осма глава

Грифин се сепна от дълбокия си съботен сън от ръмженето на някакъв двигател. Убеден, че нещо всеки момент ще се блъсне в стената на хижата, отметна завивките и скочи. Лъч светлина проряза мрака, проникна през пердетата и освети стаята. Той отвори вратата и се загледа във фара. Беше направо ослепителен в здрача преди зазоряване.

— Кой е там? — извика и заслони очи. Когато осъзна, че човекът не може да го чуе заради рева на двигателя, размаха ръка.

Фарът се отклони настрани, а заедно с това намаля и шумът. В светлината, която се отразяваше от повърхността на езерото, Грифин различи очертанията на един снегомобил. Успя да зърне нещо грамадно зад него, а сетне всичко се загуби зад острова. След секунди двигателят угасна.

Затвори вратата и погледна часовника си. Още нямаше шест сутринта. Дървата в печката бяха изгорели през нощта и в хижата бе студено, но не колкото в първата нощ от престоя му тук. Освен това беше внесъл малко допълнителни дърва, което значеше, че са сухи и готови за употреба. Пъхна няколко цепеници в печката и те скоро пламнаха.

В светлината на огъня Грифин нахлузи панталоните и кожуха си, взе фенера с батерии, които беше купил от магазина на Чарли, и излезе навън. Пътят към езерото вече бе проходим и щом стъпи върху леда, пое по коловоза, оставен от снегомобила и караваната му. Те го отведоха недалеч от края на Литъл Беър. Вдигна фенера.

— Как си? — разнесе се глас на възрастен човек.

Грифин се приближи:

— Вие сигурно сте Били Фарадей.

— Същият.

— Предупредиха ме, че рано или късно ще се появите.

— Идвам само заради празниците на снега. Бях от другата страна на остров Елбоу и ми спореше доста. Но останалите ще направят бивак там идната седмица. Не виждам защо трябва да си деля мястото с тях. Имаш ли кафе?

— Още не, но мога да приготвя.

— Направи го, докато си оправям къщата. Не се престаравай. Пия го черно.

Грифин се върна в хижата, свари кафе и отнесе навън две големи чаши, от които се издигаше пара. Мъждива слънчева светлина вече се стелеше над езерото. Под бледото алено зарево той видя, че къщата на Били Фарадей е… наистина къща. Беше мъничка, не повече от три и половина на четири и половина метра, бе направена от дърво, имаше ламаринен покрив и комин. Намираше се върху платформа, поставена на плъзгачи, които сега бяха обездвижени и подпрени с тухли.

Докато приближаваше, през единственото малко прозорче заструи слаба светлина. Той отвори вратата. Вътре имаше отрупано със завивки легло, мек стол и печка. По полиците на стените имаше консерви и книги. В една кошница се виждаха банани, а в друга — яйца. Върху печката се мъдреше почернял тиган.

Старецът имаше рошава прошарена коса и космати вежди, а бузите и ръцете му бяха зачервени. Дрехите му бяха вълнени и доста износени, но не прокъсани. Беше клекнал и пъхаше в печката дърва, които вземаше от купчината в съседство.

Затвори вратата на печката и каза:

— Това е най-опасното нещо, от мен да го знаеш. Огънят. Трябва все да го държиш под око.

Грифин му подаде чашата.

— През цялата зима ли сте навън?

— Почти.

— Със свирката, която примамва гмурци?

— Да, със свирката — потвърди старецът и отпи от кафето.

— Ами когато има буря?

— Какво толкова? Имам покрив. Имам храна — той се завъртя на колене, пресегна се към ъгъла и дръпна някаква кука. Отвори се тайна вратичка. — Вземам си свредела и пробивам дупка ето там. Пускам кордата, поставям капана, затварям прозорчето и чакам знаменцето да се поклати, когато нещо клъвне. А междувременно си стоя на топло.

Младият мъж погледна към коша с дървата.

— Тези няма да ви стигнат за дълго.

— Дърварят ще ми достави.

— Кой е дърварят? — заинтересува се Грифин, но понеже Били пренебрегна въпроса му с махване на ръка, попита друго: — Къде живеете през останалото време?

— В града. Имам си лагер на сушата. Там живеем няколко старчета.

— А те къде са сега?

— Във Флорида, но мен не могат да ме закарат там — каза, отпи още една глътка и остави чашата. — Неее! На мен зимата ми е в кръвта.

— Тук ли сте прекарали целия си живот?

Старецът кимна.

— Да, целия си живот — потвърди и продължи да кима. — Сега идва любимият ми сезон.

— Пролетта ли?

Били сякаш потъна в размисъл.

— Не знам обаче какво стана с нея. Допадаше ми.

— С пролетта ли?

— С Хедър — той погледна раздразнено младия мъж. — С Хедър. Ти за кого помисли, че говоря? За кого говорят всички тук? Няма значение дали живееш в езерото като мен. Всичко чуваш. Всички новини. Разбира се, никой не ме пита какво знам аз.

— А вие знаете ли нещо? — привидно небрежно подхвърли Грифин.

Били го изгледа продължително и строго.

— Знам, че не те познавам.

— Аз не съм опасен — вдигна ръце Грифин.

Старецът изсумтя.

— Знам много и за производството на кленов сироп. Как да направя дупка, за да се добера до сока. Как да не загаря съдът. Знам точния момент, в който сместа променя консистенцията си и се получава сиропът.

— Откъде знаете всичко това?

Мъжът се намръщи, след това рязко рече:

— Ох! Няма значение — изви вежди и лицето му просветна. — Искаш ли да видиш как пускам въдицата?

 

 

По време на празниците на снега Попи караше „Арктическата котка“. Не беше нейна. Беше собственост на неин приятел, който с радост я вдигаше върху седалката, закопчаваше й коланите и осигуряваше каски за нея и за екипажа й. Попи се чувстваше в безопасност в „котката“. Беше всъдеход с четири големи гуми с дълбоки грайфери, автоматични скорости и багажник, в който можеше да се побере сто и петдесет килограмов товар от храна, напитки или деца. Не можеше да се движи бързо, но това нямаше значение. Попи не изпитваше необходимост да бърза. Бавният и стабилен ход напълно я устройваше.

Днес в багажника имаше двайсет и пет големи пици, запечатани в торбички. Бяха завързани с еластични въжета, а от двете им страни се бяха настанили Миси и Стар, чиито главички бяха наполовина скрити под шлемовете.

Попи вдигна предното стъкло на своя шлем и погледна назад.

— Добре ли сте, момичета?

Двете каски кимнаха.

— Да потегляме ли?

Разнесоха се одобрителни възклицания.

Младата жена им направи знак с вдигнати палци, доколкото бе възможно с дебелите скиорски ръкавици, и изчака. Те вдигнаха своите дебели парчета и се усмихнаха.

Тя искаше да види точно тези усмивки, защото те напълно отсъстваха от лицата им, когато Мика ги остави в дома й сутринта. Момичетата бяха много сънени. Облечени в пижами, кожухчета, шапки и ботуши, те не разбираха защо трябва да ги вдигат по тъмно, ако не е, за да видят Хедър.

— Трябва да работя — обясни Мика, когато Попи отвори вратата, и тя не му възрази. Да, момичетата наистина се нуждаеха от него. Не се знаеше за колко време бе заминала Хедър, а Марси си бе отишла завинаги, така че той беше единственият им близък човек. Но Попи разбираше достатъчно от производството на захар, за да съзнава под какво напрежение се намира той.

Самата тя бе израснала под натиска на сезонните култури, макар в нейния случай да не ставаше дума за кленов сироп, а за ябълки. Знаеше какво означава да се оберат ябълките и да се предложат на пазара, докато са още свежи, а останалите да минат през пресата за ябълково вино, преди да са се развалили. Производството на сироп не беше много по-различно. Отваряше се малко време, през което трябваше да се свърши много работа. Доходът на семейството зависеше от това.

Производството на ябълково вино беше свързано с последната реколта за годината, а на кленов сироп — с първата. С него цикълът отново започваше. Попи винаги бе харесвала поетичното в този факт.

Но мислите й бяха далеч от поезията, когато пристигна Мика. Самата тя още дремеше, затова пъхна момичетата в леглото при себе си. Те натрупаха възглавниците на висока камара, дръпнаха завивката до брадичките си и пуснаха телевизора, а на Попи й стана греховно приятно. Чувстваше се в безопасност в собствения си дом и в присъствието на двете момичета. Чувстваше се полезна. Чувстваше се способна. Прогони мислите за Хедър, които я човъркаха, и се наслади на топлината на двете малки телца, притиснати до нея, и на облекчението, че в този момент децата бяха доволни.

По същия начин усмивките, с които я възнаградиха в „Арктическата котка“, бяха балсам за душата й.

Обърна се напред, пусна стъклото на шлема си и завъртя ключа. Внимаваше да избягва неравностите по каменистия бряг и пое през снега към езерото, където Чарли беше направил подвижна пицария. След като двамата му най-големи синове разтовариха кутиите, тя се върна на брега за още едно зареждане. След пиците дойде ред на напитките, а после — на сандвичите с наденички, хамбургерите, кифлите и различните сосове.

Когато приключиха работа, се отправиха на разузнавателна мисия. Караха бавно, подминаваха други снегомобили, скиори и хора със снегоходки. Малко по-надолу бяха състезанията с автомобили, а след това, на едно открито място, кънкьорите се носеха с вятъра — красиви цветни петна на фона на белия сняг.

Като разгледаха всичко, Попи зави обратно. Момичетата бяха вече достатъчно огладнели, за да си поделят един хотдог и парче пица, а хората започваха да се трупат. На пътя бяха паркирани пикапи, до тях внушително се мъдреха различни снегомобили. Към езерото се стичаха дебело облечени хора с поруменели страни, а докато говореха, от устите им излизаше пара. Бяха облечени във всички цветове на дъгата и внасяха колорит, като се трупаха пред щандовете с храна, фланелки, кожени шапки и гравирани дървени таблички. Понеже имаше обявена награда, рибарите и зрителите се тълпяха около голямата дъска до журито на риболовното състезание и аплодираха всеки улов, който биваше претеглян, надписван и окачван на показ.

Попи прецени, че ако се съди по предишните години, този път в тълпата явно имаше хора и от други градове. Не се съмняваше, че сред тях се спотайват и представители на пресата, и се опита да ги различи, но успя да зърне единствено Грифин. Яркото слънце придаваше червеникави отблясъци на косата му и понеже той носеше само синя лента, която да пази ушите му, тя привлече вниманието й. Сякаш я виждаше навсякъде. Не искаше да я гледа, но просто нямаше как.

Той срещна погледа й и й махна. Тя му махна в отговор и се върна към разговора си. Празниците на снега бяха обществено събитие. Хората, прекарали затворени най-суровите зимни месеци, копнееха да излязат на открито, да се срещнат с приятели и да си побъбрят. Разменяха и по някоя клюка — раждане, смърт, развод. Говореха за времето: за снега, който предсказваше прогнозата, за това колко ще се задържи, дали ще стане студено и как ще се отрази на Мика, тъй като сокът трябваше да потече всеки момент. Разбира се, говореха и за Хедър и понеже Попи беше най-близката й приятелка, я обсипваха с въпроси.

Първите няколко въпроса бяха най-безобидни и кръжаха около онова, което Попи питаше сама себе си: Защо Хедър? Защо толкова внезапно? Защо в Лейк Хенри? Защо сега?

След това идваха наблюденията, които изглеждаха безобидни, но опипваха почвата: Видяла ли е снимката, която са показали по телевизията? Много прилича на Хедър, нали?

Към обяд въпросите станаха по-сериозни: Откъде е Хедър? Защо не го знаем? Къде е родена? Къде е отраснала? Сигурно някъде има близки. Ти си нейна приятелка, Попи. Какво знаеш?

А след това се започна с: Какво знае Мика? Би трябвало да знае повече от нас. Живее с нея вече няколко години.

Но като че ли всички бяха най-вече озадачени: Ние не знаем нищо. Тя живее тук от четиринайсет години, а ни държи в неведение. Как е възможно човек да крие толкова много неща за себе си?

 

 

Грифин се смеси с тълпата и се опита да бъде възможно най-непринуден и естествен. Не му беше трудно. Беше го правил в Аспен, Вейл и Сноумес, както и в Джаксън Хоул. Добре познаваше веселите зимни сцени, а тази тук бе направо очарователна. Може да не беше особено изтънчена, но отвсякъде бликаше искреност. Хората се радваха да се срещат. Усещаше се истинска обич, неподправено въодушевление.

Грифин бе любопитен по природа и умееше да задава въпроси, но сега се стараеше те да бъдат чистосърдечни. Разпитваше за рибарските къщурки, теглени от снегомобили, които сякаш бяха изникнали през нощта, поиска да разбере каква стръв използват рибарите, кой е измислил модела на фланелките в чест на празниците и потърси информация за ски състезанието, което щеше да се проведе на следващия ден. Попита местните жители не се ли боят, че с толкова много хора отгоре ледът може да се пропука. Поинтересува се дали не ги тревожи също фактът, че върху замръзналото езеро има и толкова много автомобили.

Искаше му се да попита за Хедър. Беше любопитен не по-малко от останалите, но понеже бе външен човек — при това представител на медиите, — не посмя да повдигне въпроса. Ала надаваше ухо, когато чуеше местните да обсъждат проблема.

Те винаги го хващаха на местопрестъплението и разговорите секваха.

Успя да измъкне малко от синовете на Чарли, които се грижеха за пицарията. Бяха съответно на шестнайсет и на осемнайсет години и не толкова подозрителни, колкото възрастните, или поне на Грифин му се стори така. Момчетата потвърдиха, че Хедър е работила в кафенето, преди да се премести да живее у Мика, че ги е гледала, докато са били малки, и че когато родителите им заминават на почивка, й поверяват магазина. Попита дали някога им е разказвала нещо за себе си, но те се спогледаха и свиха рамене. Повториха жеста, щом се опита да разбере дали не знаят нещо за тайните й. А когато изказа предположение, че вероятно дори да знаят, едва ли биха му казали, те само се усмихнаха.

Грифин се отдалечи и известно време просто стоя върху снега, за който местните се кълняха, че е достатъчно дебел, за да издържи цяла армия. Покрай него прелитаха снегомобили. Разхождаха се хора. Някои се приближаваха, привличаха вниманието му и отминаваха.

Попи шареше навсякъде с тежкия си всъдеход и двете момичета отзад. Веднъж срещна погледа й и й махна, но макар да му помаха в отговор, тя не дойде при него. Тук, в града, беше в свои води.

А той, от друга страна, беше персона нон грата.

Постепенно се почувства самотен. В ранния следобед се добра до пикапа си, решен да се върне на Литъл Беър. Чакаше го работа. На острова мобилният телефон нямаше покритие, но в градчето имаше и той вече бе получил три съобщения от Прентис Хейдън.

Наистина го чакаше много работа. И въпреки това пикапът на Бък не се запъти към Литъл Беър. Пое към дома на Мика.

 

 

Как е възможно човек да крие толкова много неща за себе си?

Попи не си спомняше кой бе задал този въпрос. Вече започваше да смята, че не е бил само един човек, защото тези думи непрекъснато отекваха в главата й. Независимо къде се намираше — дали на всъдехода в езерото, по време на почивката на чаша горещ шоколад в магазина или отново на езерото, — думите я преследваха.

Обзета от отчаяното желание да избяга и понеже скоро щеше да се стъмни, тя изведе момичетата на последна разходка. Слънцето не беше толкова високо, както час по-рано, но между издължените жълтеникави пръсти, които все още галеха езерото, беше топличко.

— Дръжте се! — провикна се назад. Свали стъклото на каската си и завъртя газта. „Арктическата котка“ отскочи от някаква издутина на пътя, приземи се върху повърхността на езерото и рязко потегли.

Попи се уплаши от внезапното ускорение, намали и се обърна към децата. Бяха здраво вързани и в безопасност. Направи им знака с вдигнати палци и те й отвърнаха.

Подкара точно покрай щандовете. След това започна да обикаля големите рибарски къщи и да поздравява струпалите се около тях рибари. Миси я подръпна отзад и извика: Още!, затова Попи се върна и направи още една обиколка на зигзаг. Радостните възгласи, които се разнесоха от задната седалка, й доставиха удоволствие.

Пое по следата, оставена от другите снегомобили, докато не стигна до една непокътната част на езерото. Неспособна да устои на изкушението, тя насочи „Арктическата котка“ към девствения сняг и увеличи скоростта. Беше ужасно вълнуващо. Пътят бе чист, въздухът — ясен, светът — съвършен. След няколко минути напълно забрави за недъга си. Въодушевена от този факт, продължи напред под издължаващите се следобедни сенки и докато скоростта се увеличаваше, бягството си струваше. През тези няколко минути изпита невероятно усещане за свобода и забрави не само че не може да ходи, но и за Хедър.

След това нещо я възпря — един спомен — и я прониза остра болка. Бързо намали скоростта и се обърна към момичетата. Бяха добре. Окуражително вдигна палци и те й отвърнаха със същото. Много по-бавно тя направи широк завой и се насочи към града. Колкото повече приближаваха, толкова повече намаляваше скоростта, така че почти пълзеше, когато една каска се чукна в нейната. След секунди Стар положи бузката си върху рамото й. Пресегна се и повдигна стъклото на каската на Попи.

— Ето там рисуват по лицето — каза детето.

Попи остави „Арктическата котка“ на свободен ход и погледна към един навес близо до брега.

— Мили боже! — възкликна тя. — Замалко да забравим. Включи на скорост и се запъти натам. Щом наближиха, изключи двигателя. Двете момичета за нула време свалиха каските си, оставиха ги на задната седалка и изхвърчаха навън.

— Здравей, лельо Попи — извика й някой от редицата момиченца. Беше шестгодишната Рут, най-малката дъщеря на сестра й Роуз, която чакаше реда си. До нея стоеше средната сестра, седемгодишната Ема. Миси и Стар застанаха до тях на секундата. Миси и Ема бяха съученички и приятелки.

Роуз се отдели от групата родители наблизо. Както винаги, беше добре облечена: със синьо-лилавия си кожух и панталони, тъмносиня шапка, ръкавици и ботуши. Щом стигна до Попи, сложи ръка на гърлото си.

— Наблюдавах ви — почти шепнешком каза Роуз. — Не мога да повярвам, че караше толкова бързо.

За момент й прозвуча точно като Мейда. Попи опита да се пребори с чувството си за вина.

— Е, не карах толкова бързо.

— Напротив — уплашено настоя сестра й. — Започна да ускоряваш веднага щом подмина рибарските къщи. Не можех да повярвам на очите си. Всички те видяха, не само аз. А ти продължи да ускоряваш. Само се молех това нещо да не се обърне, да ви захлупи и да ви смаже!

Попи се опита да вземе страха й на подбив:

— Роуз, тези неща не се обръщат. Те са много широки отдолу и се прилепват към земята като ваденки.

— Но ти караше по сняг и лед, не по земя. Щеше да е различно, ако беше сама, но с момичетата!

— Те носеха каски и бяха вързани с коланите.

Роуз погледна към децата, а след това към езерото.

— Не знам дали беше редно да постъпваш така.

— Защо не? — с известно неудобство попита Попи.

Сестра й само махна с ръка.

— Не, Роуз, кажи ми. Защо не?

— Знаеш защо! — Роуз погледна към краката на Попи. — И не е само това — допълни и потупа с ръка „Арктическата котка“. — Знам, че си приятелка на Хедър и че е чудесно от твоя страна да се грижиш за момичетата, понеже Мика има неприятности. Но не се ли нагърбваш с прекалено много неща? Искам да кажа, ами ако беше станало нещо? Ако някоя от тях бе паднала? Щеше ли да можеш да я вдигнеш?

Попи настръхна. Не че преди малко не си бе задавала същите въпроси. Но се почувства унизена, когато ги чу от устата на Роуз, затова предизвикателно заяви:

— Да, щях да ги вдигна.

— Как?

— Като всеки друг — с ръце. Ръцете ми са силни, Роуз. Бас ловя, че са по-силни от твоите.

Сестра й въздъхна:

— Може и да е така. Но падането е само началото. Никога не си била майка и не подозираш колко опасности дебнат децата.

— Слепите жени също имат деца — възпротиви се Попи, защото Роуз я нападаше. — И глухите. Жените с нисък коефициент на интелигентност — също. Да не искаш да кажеш, че съм по-неспособна от тях? Освен това не възнамерявам да имам деца. Рисковете са ми известни. Както и проблемите. Просто помагам на приятелите си. Ако толкова се тревожиш за Миси и Стар, защо не се включиш и ти?

Съжали за думите си още на минутата, тъй като знаеше какво ще последва. Роуз беше безупречна майка.

И, разбира се, тя въодушевено откликна:

— Всъщност това е страхотна идея. И бездруго Хана ще пренощува у една приятелка — понижи гласа си до шепот и уж нацупено каза: — Можеш ли да повярваш? — сетне продължи: — Решихме, че тези двете ще са много изморени след днешния ден, затова Арт взе няколко филма и смятаме да си купим пица. Ще се радвам Миси и Стар също да дойдат. Смяташ ли, че Мика ще им позволи?

Попи предположи, че Мика ще работи до късно и че няма да има нищо против, ако момичетата отидат някъде. Канеше се да му предложи да останат при нея, но щяха да се чувстват много по-добре при приятелките си. Ема и Рут бяха мили деца, а Попи имаше пълно доверие на Роуз. Невинаги я харесваше, но й имаше доверие.

Разбира се, това означаваше, че ще прекара вечерта в размишления върху думите на сестра си, но какво да се прави!

 

 

Грифин изпита дълбоко задоволство. Следобед Мика му бе казал едва няколко думи, но когато се смрачи, централното помещение на работилницата, където бе топло, влажно и леко миришеше на белина, беше пълно с плодовете на труда им. Бяха измили и изплакнали по три пъти неизброимо количество пластмасови маркучи, множество пълни с чепове кофи и десетина съда от неръждаема стомана. Термометри, хидрометри, рефрактометри, цедки и черпаци — Грифин нямаше никаква представа за какво се използват и не възнамеряваше да пита. Струваше му се, че това са празни приказки, за които Мика няма да има търпение. Няколкото реплики, които каза, бяха предназначени по-скоро за самия него.

Нищо, че са мити в края на сезона. Не мога да поема риска, промърмори той веднъж. Друг път рече: Микроорганизмите се размножават зад гърба ти и могат да влошат качеството на сиропа. И още веднъж: Не трябва да спираме да мием. Да мием непрекъснато.

Но любопитството вече гризеше Грифин. Реши, че може да зададе няколко въпроса, докато почистват. Спря, както бършеше голямата стоманена мивка, и посочи една машина недалеч от комина:

— Какво е това?

Мика хвърли поглед натам и се наведе да избърше краката на мивката.

— Апарат за осмоза. Отделя водата от сока още преди да е стигнал до изпарителя. Спестява време и гориво.

— А това? — попита младият мъж и посочи друга машина.

— Филтърна преса. Щом се получи сиропът, изливаме го там. Не бива да остават кристалчета захар, не и във висококачествения сироп. Колкото по-ниско е качеството му, толкова по-ниска е и цената.

— И колко произвеждаш? — Грифин наистина се чудеше за евентуалната печалба.

— Когато сезонът е добър, около четири хиляди и петстотин литра.

— А какво прави сезона добър?

Не искаше да използва точно думата прави, но така се получи.

— Първо — поде Мика и клекна, за да избърше пода под мивката, — хубавото лято преди това. Ако дървото получи достатъчно слънце и вода, се развива добре. А доброто дърво дава по-сладък сок. След това ти трябва хубава късна зима и ранна пролет. Сокът тече шест седмици. Но може да спре и на третата. Ясно е, че колкото по-дълго тече, толкова повече печелиш.

— А от какво зависи колко време ще тече?

— От времето. Сокът тече, когато температурата през нощта е под нулата, а през деня — над. Разлика от петнайсет градуса е идеална. Ако е студено или топло през цялото време, сокът няма да тече както трябва. Ако има снежна буря и в плантацията се появи проблем, лошо ти се пише, ако не го оправиш бързо. Може и изобщо да не получиш никакъв сок, ако по някаква причина централният тръбопровод бъде прекъснат. Във всеки случай трябва да свършиш, преди да се появят пъпките, защото след това вкусът на сиропа отива по дяволите.

— И си научил всичко от баща си?

— И от неговия баща, а също и от чичо си.

Мика клекна, вдигна поглед към Грифин и почти се усмихна. Изражението му се смекчи и стана не толкова мрачно и затворено.

— Добивът на кленов сироп винаги е бил семеен бизнес. Преди Гражданската война това е била единствената култура, която не се е обработвала с робски труд, а само от най-близките и от роднините. Всички са помагали — и деца, и възрастни. Майка ми бутилираше и консервираше сиропа. Баба ми се грижеше за прехраната на всички. А във времената, когато още е нямало апарати за осмоза или филтърни преси, мъжете са правели всичко на ръка. Когато бях малък, дори не се използваха пластмасови маркучи. Спомням си кофите.

Той замълча и се замисли — явно за нещо приятно, съдейки по изражението му. Но скоро чувството се стопи и на негово място се настани умората.

— Разбира се, не са имали толкова много дървета, колкото аз сега. Няма начин да нося кофи със сок от двайсет хектара гора, а човек не намира лесно помощници, понеже става дума само за четири или най-много шест седмици годишно — рече ядно и продължи да бърше пода. — Младите се стремят към лесните пари от търговия. Затова сега използваме маркучи, а те спестяват много работа. По този начин бизнесът остава семеен. Или поне така би трябвало да бъде. Разчитах на Хедър за това.

Той внезапно замълча.

Грифин си спомни топлотата му отпреди малко. Искаше му се да вярва, че Мика бе смъкнал поне една от защитните си прегради. Ако и част от нея останеше долу, имаше някаква надежда.

— Бих искал да поговорим за това.

Другият мъж му метна изпълнен с пренебрежение поглед.

— Питах се кога ще стигнем до този въпрос — забърса пода за последно.

— Мога да ти помогна. Имам контакти. Мога да се добера до информация, до която другите нямат достъп. Искаш ли да научиш нещо за Лиса? Мога да ти доставя сведения. Кажи ми само някои неща за Хедър — и ще събера информация и за нея.

— И защо ще го правиш?

Грифин не успя да признае вината си. Мика отново беше скрил по-меката страна от характера си. Ако споменеше за Ранди, това щеше да е краят. Затова той каза:

— Заради Попи. Харесвам я. Бих искал да помогна на приятелите й.

Събеседникът му се изправи.

— Тя ли те изпрати тук?

— Не. Не би направила подобно нещо. Опитва се да те предпазва. Не е сигурна, че съм приятел.

— След като тя не е, защо аз да бъда?

— Защото ти давам думата си. Освен това причините не са свързани единствено с Попи — обясни Грифин с приятното усещане, че говори истината. — Идвам от съвсем различно място. Не знам дали съм бил щастливец, или просто съм разглезен, но наистина имам много връзки. Използвам ги за всякакви неща, на които не държа особено. Но за това тук наистина ми пука. Харесвам Лейк Хенри. Харесвам и хората. Лили Блейк наистина се измъчи много през есента, а в момента Хедър е в огромно затруднение.

Мика започна да събира мокрите парцали от цялата стая.

— Имам си Каси.

— Така е, но възможностите на Каси са ограничени. Моите са по-големи.

Мъжът се обърна към него с парцалите в ръце и с потъмнели очи:

— Колко ще ми струва?

— Нищо. Нали това се опитвам да ти обясня. Аз съм ваш приятел. Имам цяла мрежа от връзки. На мен няма да ми струва нищо, така че същото се отнася и за вас. Истината е, че в момента ти си в центъра на нещата. Ти знаеш най-много. Ти можеш да ме насочиш в правилната посока.

Мика изсумтя и се наведе отново.

— Не ми е нужно много — опита се да го предума Грифин. — Рожденото й място би свършило най-добра работа, но ако не го знаеш, името на някой град, на училище или църква също ще е достатъчно.

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

С пълни с парцали ръце, Мика се отправи към вратата. Грифин взе якетата и ризите им и го последва.

— Защото не знаеш ли? Когато сте се запознали, сигурно ти е казала къде е била.

Студеният въздух преряза затоплените му дробове.

— Защо да го прави? Вече беше живяла в Лейк Хенри известно време. Защо да я питам за друго място?

— От любопитство например — предположи младият мъж.

— Добре, значи не си я попитал. Но вие сте живели заедно четири години. Все нещо трябва да е споменала или да ти е намекнала.

— Ако го е направила, не съм я разбрал — промърмори Мика и пое по отъпкания сняг на пътеката. Ботушите му скърцаха на всяка крачка.

— А писма? — опита Грифин. — Получава ли писма?

— Непрекъснато. Ние въртим бизнес.

— Имам предвид лични писма. Картички за рождения ден с някаква странна марка?

— Не, обаче не аз прибирам пощата, така че откъде да знам!

— Да не би да подозираш, че е скрила нещо от теб?

— Не! — отсече Мика, отвори задната врата и влезе вътре.

Грифин хвана вратата, преди да се затвори под носа му, и го последва през кухнята до съседното перално помещение.

— Нямаме нужда от цялата й биография, а от едно-единствено нещо. Един факт, който да доказва, че в даден момент те с Лиса Матлок не са били на едно и също място.

Мика натъпка пералнята с кърпи и пусна останалите на пода. След това каза напрегнато:

— Не разполагам дори с едно нещо.

— Да е пътувала някъде? — поде Грифин. — Тържество по случай рождения ден? Подарък за рождения ден?

Другият мъж сипа прах за пране. Блъсна чекмеджето и пусна пералнята.

— Някакъв роднина, който и да е? — продължи Грифин и го последва в кухнята. — Някакво хоби или сън? Сънищата разкриват много.

Мика рязко се извърна към него. Контролираше гласа си, но бе на ръба да избухне.

— Тя не сънуваше. Работеше много и дълго, а през нощта спеше дълбоко.

— За бога, човече, все нещо трябва да знаеш! — изстреля Грифин, за да го притисне още малко с надеждата, че гневът ще даде поне трошица. — Трябва да е била някъде, преди да дойде тук.

И тогава Мика избухна. С блеснали от гняв очи, кресна:

— Дори да е била, не знам къде! Не знам, мамка му! Да не мислиш, че се чувствам добре от това?

Буйният изблик бе последван от мъртва тишина. С периферното си зрение Грифин забеляза някакво движение. Погледна към вратата и видя Попи. Очите й бяха приковани върху Мика. Изглеждаше съвсем съсипана.

Грифин въздъхна и тихо каза:

— Не, предполагам, че не.

Отново погледна към Попи, но тя не сваляше очи от Мика.

— Мисля, че днес свърших достатъчно — рече той и излезе през задната врата.

 

 

Попи не си спомняше друг път да е чувала Мика да крещи. Той беше не просто мълчалив, а овладян, затворен и горд мъж. Сигурно много го бе заболяло от признанието, което бе направил току-що.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Дори не знаех, че ще идва тук.

С наведена глава, Мика прокара ръка по тила си.

— Какво значение има? Може пък сега да се откаже.

Попи не бе толкова сигурна. Не беше сигурна, че Грифин трябва да го направи. Той имаше контакти, а всички останали бяха с вързани ръце.

— Така ли е? Наистина ли не знаеш нищо? — внимателно попита тя.

Той вдигна глава. Очите му преливаха от болка.

— Не знам нищо — изведнъж се сепна и погледна покрай нея. — Мили боже! Момичетата наблизо ли са?

— Не, оставих ги в града при семейство Уинслоу. Изрисуваха си лицата заедно с Рут и Ема и дори Стар се забавлява. Роуз ги покани на вечеря и да погледат филми. Няма нищо против да останат да преспят у тях, но реших, че първо трябва да те попитам.

Мъжът се обърна и застана до мивката.

— Добре. Там ще им бъде по-хубаво. Мен не ме бива много.

— Не съм съгласна. Хедър също не би била.

Той се обърна, стиснал ръце зад гърба.

— Не мога да направя нищичко, Попи. Не знам нищо. Премислих какво ли не, върнах се назад — вдигна ръце и прокара пръсти през косата си. — Рових, рових, рових и непрекъснато удрям на камък — отчаяно отпусна ръце. — Как е възможно да знам толкова малко? Бяхме много близки! Тя знаеше всичко за мен. Знаеше какво мисля и смятах, че аз знам същото за нея — замълча и я погледна измъчено. — Какъв глупак съм бил! Човек не може просто… да се появи някъде на деветнайсет години и да няма нищо зад гърба си. Защо не я попитах?

— Защото не е имало значение.

— Явно има значение. Как е възможно да не знам нищо?

— Тя не ти е казала.

— Но защо? Аз съм нейният мъж. Защо не е споделила с мен?

— Ако е било толкова лошо… ако се е страхувала…

— От мен ли? Но аз я обичам и тя го знаеше. Освен това как е възможно човек като Хедър да направи нещо лошо? Тя е толкова добра! Търпелива е и изпълнена с разбиране. Щедра е. Откакто я познавам, не е направила нищо лошо, ама нищичко. Не повишава тон на децата. Не ми крещи. У нея няма никаква злост. Как е възможно да е извършила нещо толкова ужасно?

— Не знам — каза Попи, — но ми се иска да знаех.

— И на теб ли не е казвала нищо?

— Не.

Той впери поглед в пода и се замисли. Стисна челюсти. Накрая вдигна очи и попита като осъден:

— Смяташ ли, че тя е Лиса?

— Не — отвърна Попи, — но мисля, че има нещо друго.

— Ако е нещо друго, защо не ни каже?

— Понякога човек просто не може.

— Съжалявам, но това не ми стига.

Попи сплете пръсти. Ръцете й лежаха в скута, върху бедрата, които изглеждаха съвсем нормални под подплатените джинси, но в действителност бяха напълно безполезни. В този момент се почувства безполезна като нозете си.

Ала нямаше кой друг да помогне на Мика. Беше длъжна да опита, затова каза:

— Да предположим, че й се е случило нещо ужасно, нещо толкова отвратително, че сигурно би полудяла, ако продължи да мисли за него, нещо толкова неприятно, че не е била в състояние да се храни, да спи или да мисли за друго.

— Трябваше да ми каже.

— Но как се оправя човек с подобно нещо? Как?

Мика остана безмълвен и напрегнат.

— Просто го прогонва от съзнанието си — продължи тя с убеждението на човек, който знае за какво говори. — Отричаш, че ти се е случило. Не знам какво е преживяла Хедър. Ала знам какво представлява сега и наистина е въплъщение на тези добри неща, които казваш. Тогава как да я корим, че не иска да говори за другото?

Мика не отвърна.

Но Попи отчаяно искаше той да разбере.

— Хедър те обича, Мика. Обича и момичетата. Ако не иска да говори за миналото, вероятно просто не може да си наложи да го направи — самата тя познаваше прекрасно това състояние. — Добре, ти навярно си различен, но не смяташ ли, че е възможно човек, който е преживял нещо страшно, да иска да забрави миналото си и да стане друг, за да оцелее?

* * *

Тази нощ Мика за малко не отвори раничката. В действителност я извади от купчината дърва и опипа закопчалката. Каза си, че вероятно вътре няма нищо, че сигурно е подарък от родителите на Хедър и има сантиментална стойност.

Но това не обясняваше защо тя я държи скрита в шкафа цели четири години, а не я е оставила в чекмеджето. Мика никога не ровеше в нещата й. Чекмеджето на тоалетката щеше да е напълно безопасно място.

Ала ако пазеше раничката поради подобни причини, сигурно щеше да му я покаже. Той можеше да оцени подобно нещо. Нали тъкмо затова бе запазил и работилницата за кленов сироп? Семейството му се занимаваше с този бизнес от поколения. И съхраняването му имаше сантиментална стойност.

Всъщност тук ставаше дума и за нещо повече. Поради способността на Хедър да вижда нещата в по-широка перспектива той извличаше и по-големи печалби. Това важеше с особена сила тази година.

Значи Хедър му бе сторила добро и отварянето на раничката зад гърба й щеше да бъде предателство.

Но това бе безсмислено, не и след като беше в ареста, не и при обвиненията, които й отправяха.

Тогава защо да не я отвори? Да не би да се боеше, че няма да намери нищо? Или че ще намери нещо?

Стигна дори дотам, че се запита какво би било най-лошото, което можеше да се крие вътре. Най-лошото бе да открие документи, доказващи, че Хедър е Лиса. Следващото най-лошо нещо можеше да бъде доказателство за това, че Хедър е омъжена за друг. Това би обяснило нежеланието й да се омъжи за Мика.

Но тогава защо не се бе развела?

Може би онзи тип бе заплашил, че ще я убие. Може би бягството беше единствената й възможност да се спаси от него. Може би това имаше предвид Попи, като му каза, че човек понякога става друг, за да оцелее.

А може би Хедър наистина е Лиса. Ако беше така, тя бе извършила убийство и щеше да отиде в затвора.

Ако тя беше Лиса, Мика все още не бе готов да го узнае. Затова пъхна раничката обратно в скривалището й, натрупа дървата отпред и се махна оттам.