Барбара Делински
Случайна жена (2)

Първа глава

Само секунди след като се събуди, Мика Смит усети студени тръпки в основата на врата си, които нямаха нищо общо с ледения въздух, нахлуващ през открехнатия прозорец до леглото. Беше на зазоряване. Знаеше това и без да поглежда към будилника през тялото на Хедър, защото виждаше аленото зарево, предхождащо февруарското утро, когато гората е затрупана със сняг.

Тази сутрин заревото беше по-силно, но не то предизвика тревогата му. Затаи дъх, но причината не беше и шум от стаята на момичетата. Знаеше, че те ще спят поне още един час, а дори да бяха будни, нямаше да се измъкнат от леглата, преди да чуят, че той или Хедър са станали.

Не. Звукът, който го накара да застине неподвижен и да не откъсва очи от открехнатия прозорец, идваше от по-далеч. Дори през зимата в гората щъкаха различни животинки, но този звук не беше нито от сърна, нито от бухал, нито от заек. Беше автомобил, движещ се много бавно по заледената алея към малката къща, която Мика беше построил за семейството си.

Скачай от леглото, нареди му тихо вътрешно гласче, но той не помръдна. Продължи да се ослушва, притаил дъх. Не беше една кола, а две. Доближиха още малко и след това спряха. Двигателите им угаснаха.

Направи нещо, отново се обади вътрешният глас, този път по-настойчиво, и Мика си спомни, че пушката е закачена високо над входната врата, за да не могат момичетата да стигат до нея. Но просто не бе в състояние да се раздвижи — не можеше да помръдне. Успя само да обърне глава към Хедър. Тя спеше, без да подозира какво е чул той и какви мисли кръжат в главата му, както си лежи до топлото й тяло.

Докато наблюдаваше един извит кичур от дългата й тъмна коса, който бе щедро посребрен, той чу предпазливото хлопване на вратите на автомобилите — първо на единия, а след това и на втория. Предположи, че вероятно още врати се отварят внимателно, направлявани от ръце, тренирани в тайни операции.

Между разпилените коси на Хедър се виждаше бялото й рамо. Щеше да го докосне, но се боеше, че ще я събуди, а никак не му се искаше. Когато отвори очи, когато чуе онова, което бе чул и той, когато моментът свърши, животът им щеше да се промени завинаги. Нямаше представа откъде е толкова сигурен, но наистина не изпитваше никакви съмнения. Част от Мика бе очаквала този момент, беше се бояла от него вече четири години и това не се дължеше на суеверието, че щом една жена го е изоставила, тази ще стори същото. Хедър не беше като никоя друга. Тя беше невероятна.

Приближаващите се към къщата стъпки бяха предпазливи и само от време на време проскърцваше някоя ледена коричка, но Мика живееше в горите на Ню Хемпшър, откакто се помнеше, и ушите му бяха привикнали към шумовете. Къщата бе обградена. Реши, че пушката няма да му помогне много срещу петимата или шестима мъже, които предполагаше, че се намират отвън. А и не смяташе, че ще има нужда от барут. Тези хора не възнамеряваха да извършват насилие, но случващото се беше неизбежно.

Разнесе се тихо почукване на входната врата — нямаше да го чуе, ако не беше буден. Започна се. Мика бързо се измъкна изпод дебелата завивка с грациозност, неприсъща на човек с неговия ръст и здраво телосложение. Навлече джинсите си, излезе от спалнята и за броени секунди прекоси коридора и дневната. Не си даде труда да запали лампата, а припряно отвори вратата, за да изпревари второто почукване, макар Пит Дъфи вече да бе вдигнал ръка.

Пит беше заместник на Уилям Джейкъбс — началника на полицията в Лейк Хенри, но бе и приятел на Мика. Най-вероятно поради това бяха избрали точно него за тази мисия. Властите предпочитаха всичко да стане мирно и тихо. Присъствието на Пит, комуто Мика имаше доверие, щеше да помогне за това, но извинителното изражение на полицая не прогони ужаса на домакина, когато очите му пробягаха покрай приятеля му и се насочиха към другия мъж, застанал точно зад него на верандата. Мика не го познаваше, не познаваше и двете жени, които ги придружаваха. И тримата бяха облечени в джинси и еднакви сини якета, които несъмнено имаха на гърба инициалите на някой правораздавателен орган.

— Трябва ни Хедър — прошепна Пит извинително и съвсем леко кимна с брадичка към тримата си придружители. — Имат заповед за задържането й.

Мика преглътна. Заповед за арест не беше шега работа.

— За какво?

Другият мъж протегна и двете си ръце. В едната държеше някакъв лист, а в другата — служебната си карта.

— Джим Муни, ФБР. Имам заповед за арест на Хедър Малоун заради опит за бягство от правосъдието.

Мика се замисли върху думите на агента. Обвиненията можеха да бъдат и сериозни, и недотам сериозни. Винаги бе усещал, че Хедър крие миналото си. Когато се бе опитвал да намери отговор на въпроса коя е причината за нейната потайност, проблемите със закона винаги изскачаха като най-лошия възможен сценарий. Сега можеше само да се надява, че не става дума за нищо сериозно, но се боеше, че едва ли леки обвинения биха довели ФБР пред дома му на зазоряване.

— В какво е обвинена? — попита той агента.

— В убийство.

Мика рязко въздъхна — странно, но изпита облекчение. Ако наистина обвинението беше за убийство, несъмнено бе станала някаква грешка.

— Това е невъзможно. Хедър не е способна да извърши убийство.

— Като Хедър Малоун може би. Но разполагаме с доказателства, че истинското й име е Лиса Матлок и че преди петнайсет години е убила един мъж в Калифорния.

— Хедър никога не е била в Калифорния.

— Но Лиса е била — осведоми го агентът. — Израснала е там. Била е в щата допреди петнайсет години, когато умишлено е прегазила човек с колата си. Изчезнала е веднага след това. Вашата Хедър е пристигнала в Лейк Хенри преди четиринайсет години и започнала като готвачка в една закусвалня, точно каквото е работила и Лиса в Калифорния през последните две години преди заминаването си. Лицето на Хедър е копие на това на Лиса — чак до сивите очи и белега в ъгълчето на устата.

— Милиони жени имат сиви очи — възрази Мика и изведнъж усети студения въздух върху голите си гърди, — а белегът й е от катастрофа.

Едва изрекъл думите, осъзна тяхното значение, но агентът го освободи от отговорност:

— Не и от въпросната катастрофа. От нея се е измъкнала невредима, но прегазеният мъж е починал. Минути преди да го блъсне, Лиса се е опитала да го изнудва.

— Да го изнудва ли? — изсумтя Мика, убеден повече от всякога, че е станала грешка. — Не и Хедър. Не ме интересува какво име използва. Тя е мила и внимателна. По-скоро би умряла, отколкото да отнеме нечий живот.

Агентът остана невъзмутим:

— Ако е така, процесът ще го докаже. В момента обаче искам да излезе тук. Или я доведете, или влизаме.

— Не можете да го направите — рече Мика и се изпъна с близо двуметровата си снага. — Това е моят дом.

— Къщата е обградена, така че ако опита да се измъкне отзад, ще я заловим.

Пит се намръщи и се обърна към агента:

— Нали ви казах, че няма да има проблеми, Муни — след това погледна умолително приятеля си. — Законът е на тяхна страна. Нямаме избор.

Мика обаче продължи да спори:

— Цветът на очите и някакъв белег — що за доказателства са това?

— Разполагаме и с отпечатъци — каза агентът.

— От пръсти ли? — изпитателно го изгледа младият мъж.

— Образец от почерка й.

Мика беше чел достатъчно, за да е донякъде наясно със закона.

— Това не са безспорни улики.

— Вие сте предубеден.

— Вие също, мамка му!

Пит застана между двамата. Обърна се към приятеля си и изрече бавно и настойчиво:

— Имат заповед за арестуването й, която им дава право да я отведат. Не ги дразни, Мика.

Внезапно зад тях светна ниската лампа, разположена там, където дневната се отваряше към коридора. До нея стоеше Хедър. Беше навлякла халата си и придържаше реверите прихлупени с една ръка, а с другата се бе облегнала на стената. Гледаше към хората на вратата с разширени от ужас очи. Мика се обърна към нея. Очите й бяха не просто сиви, а искряха. Още от самото начало преди толкова много време те го караха да тръпне, както стана и сега, когато приковаха неговите в безмълвна молба.

В отговор той вдигна ръка, за да възпре двете жени, които се бяха запътили към Хедър, и сам се приближи до нея. Пъхна пръсти в косата на тила й, сви длан, за да обхване главата й, и се вгледа в очите й, търсейки някакво признание или вина. Видя единствено страх.

— Казват, че си друг човек — прошепна той. — Сигурно грешат, но искат да отидеш с тях.

— Къде? — попита тя едва чуто.

Не беше първият въпрос, който Мика би задал, ако бе на нейно място. Щеше да попита за кого го вземат и защо трябва да отиде с тях. Ако Хедър наистина нямаше представа на какво се дължи присъствието на агентите тук, би поискала да узнае тъкмо това.

Но тя беше практична, много по-практична от него.

— Не знам — промърмори в отговор той. — Сигурно в кабинета на Уили Джейк — погледна Пит през рамо и запита: — Искат само да я разпитат, нали?

Преди Пит да успее да отвърне, двете жени се приближиха.

— Трябва да я впишем в регистрите — обясни му едната, преди да се обърне към Хедър. — Ако искате да се облечете, ще дойдем с вас.

Очите на Хедър пробягаха по лицата на двете жени, след това се насочиха към Мика. Тя сложи ръка върху гърдите му и зарови пръсти в космите. Винаги правеше така в мигове на страст, защото намираше опора срещу прилива на чувства, но сега искаше да се предпази от обзелата я паника.

— Аз ще я заведа да се облече — каза той, но една от агентките вече бе хванала Хедър за ръката и й четеше правата, както Мика бе виждал да правят десетки пъти по филмите. Моментът щеше да е ужасяващо реален дори и без треперещото тяло на Хедър, притиснато до неговото.

Отчаяно желаеше да й помогне и да направи нещо, но съзнаваше безсилието си, затова просто потърси с поглед Пит:

— Някой ще отговаря за това. Допускате грешка.

Полицаят се приближи към него, а двете жени поведоха Хедър по коридора.

— Казах им го. Уили Джейк също. Предишната нощ разговаря с тях часове наред и се опита да им влее малко разум, но те имат заповед. Всичко е законно. Нищо не можем да сторим.

Мика се обърна отново към Хедър, но тя вече бе влязла в спалнята. Когато понечи да тръгне след нея, Муни го стисна за ръката.

— Трябва да останете тук. Тя е арестувана.

— Татко? — разнесе се тихичко гласче от дъното на коридора.

— Боже! — промърмори Мика и се извърна разтревожен. Беше седемгодишната му дъщеря Мелиса. Каза й колкото може по-спокойно, въпреки растящата паника: — Връщай се в леглото, Миси. Още е рано да ставаш.

Но Миси, която беше по-любопитната и по-смелата от двете сестри, зашляпа към него в дългата си розова нощничка. Косата й беше тъмна като неговата и гъста и дълга като тази на Хедър, но много къдрава.

— Защо е дошъл Пит? — попита тя и пъхна ръчичка в дланта на баща си. — И кой е този?

Мика разтревожено погледна приятеля си.

— Ами… понякога работи с Пит. Трябва да зададат на Хедър няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Ами… просто въпроси.

— Сега ли?

— След малко.

Мелиса вдигна поглед към него и попита:

— Когато изгрее слънцето ли?

Сигурно така й се струваше разумно. Хедър беше научила момичетата на това, когато бяха съвсем мънички и непрекъснато ги будеха безбожно рано.

— Да.

В очите й проблесна палава искра:

— Бас ловя, че сигурно още спи. Може ли да отида да я погъделичкам?

— Не — каза той и стисна по-здраво ръчичката й. — Тя вече е будна и се облича. Искам да се върнеш в леглото и внимавай сестра ти да не се събуди.

— Тя е будна. Само че се страхува да излезе.

Мика знаеше, че нещата не са толкова прости и че Стар неслучайно се страхува и срамува. Отдавна беше установил, че петгодишното му момиченце притежава странен инстинкт на възрастен човек. Стар със сигурност бе усетила, че нещо не е наред. За страха си имаше основателна причина.

— Тогава се върни и си поиграй с нея. Така ще й помогнеш да се почувства по-добре.

Мелиса се усмихна и пусна ръката му. Бързо отстъпи назад и се прилепи към стената с предизвикателно изражение.

— Миси! — строго каза Мика и й направи знак да се махне, но преди тя да успее да се възпротиви, Хедър се появи от спалнята заедно с двете агентки. Беше облечена в джинси и дебел пуловер, в който тялото й сякаш се губеше. Лицето й също издаваше огромното й отчаяние. Забеляза детето и се закова на място. Очите й срещнаха тези на Мика за един кратък, тревожен миг, след това се върнаха върху момиченцето.

Миси погледна към двете агентки и попита:

— Кои са тези?

— И те са приятелки на Пит — отговори баща й. — Върни се при Стар, Миси. Имам нужда от помощта ти.

Миси остана облегната на стената. Хедър коленичи до нея.

— Татко е прав, миличка — меко каза тя. — Върви при Стар. Тя се нуждае от теб.

Непокорството бе изчезнало от лицето на момиченцето и бе отстъпило място на тревогата. Миси прегърна Хедър през раменете.

— Къде ще ходиш?

— В града.

— Кога ще се върнеш?

— Малко по-късно.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Обещаваш ли?

Докато чакаше отговора, от който зависеше собственото му бъдеще и това на детето, Мика забеляза как Хедър преглътна. Но това бе единствената слабост, която си позволи. После каза със същия нежен глас:

— Ще направя всичко възможно да съм у дома, когато се прибереш от училище.

— Ама обещаваш ли? — повтори Миси.

— Да — прошепна Хедър. Изправи се и целуна момиченцето по главата. Затвори очи и лицето й придоби болезнено изражение. Сякаш целувката беше малко по-дълга от обикновено или поне на Мика му се стори така. Но нямаше никакво съмнение, че когато се приближи, очите й бяха плувнали в сълзи. Озовала се непосредствено до него, тя промълви: — Обади се на Каси.

Каси Бърнс беше една от най-близките й приятелки и освен това бе адвокат.

Мика взе ръцете на Хедър в своите и под широките ръкави на пуловера напипа белезниците, които бяха леденостудени — досущ като кожата й. Вбесен, се извърна към Пит, който повдигна вежди предупредително и кимна към Муни.

— Обади се на Каси — повтори Хедър и вероятно това бяха правилните думи, практичните думи, но не тях очакваше да чуе той от нея. Би искал тя да изрази искреното си недоумение, да настоява, че е станала грешка, да протестира и да твърди, че е невинна, дори да плаче и да заяви на висок глас, че никога през живота си не е чувала името Лиса Матлок, което сигурно беше точно така, уверяваше се Мика. Но Хедър беше практична жена и вероятно при тези обстоятелства, при наличието на законна заповед за арест, както твърдеше Пит, единственото разумно нещо бе да съдействат на властите.

И все пак той намираше белезниците за обидни. Дребничка жена като Хедър нямаше никакви шансове да надвие тримата агенти и всички останали навън, дори и ръцете й да не бяха оковани. Не че на нея изобщо щеше да й хрумне да се противопоставя. През четирите години, откакто бяха заедно, нито веднъж не я бе виждал да се нахвърля върху някого в пристъп на гняв.

Двете агентки я поведоха към вратата, а Мика ги последва с въпроса:

— Къде я водите?

Муни му препречи пътя, докато двете жени изведат Хедър навън.

— В Конкорд. Ще се изправи пред тамошния съдия още тази сутрин. Има нужда от адвокат.

Ще се изправи пред съдията! Погледът на Мика се стрелна към Пит, който обясни:

— Трябва да предадат на съдията заповедта за ареста на бегълката.

— Обвинена ли е в убийство?

— Не, все още не е обвинена в нищо. Ще представят заповедта и ще поискат предаването й на тамошните органи на правосъдието. Хедър може да предпочете да се откаже от изслушването за екстрадиране и да се върне с тях, но е възможно и да се бори срещу него. Не могат да я върнат обратно: не могат да я обвинят в убийство или в нещо друго, докато не се уверят, че обвиненията са законни.

Мика искаше да узнае всички подробности около онова, което му говореше Пит, но трябваше да зададе някои още по-належащи въпроси, а Муни вече си тръгваше. Последва агента навън, изтича бос по стълбите, без да обръща внимание на заледените дървени греди, на снега на алеята и на мразовития въздух, който щипеше полуголото му тяло.

— Идвам с вас — обяви той. Беше съвсем непрактично изявление, тъй като не можеше да вземе момичетата със себе си, нито пък бе възможно те да останат тук самички, но думите му бяха предизвикани от чувствата, а не от логиката.

Муни не му обърна внимание и продължи да крачи. Пит подходи практично:

— Не е разумно да го правиш сега.

Без да сваля очи от Хедър, Мика наблюдаваше как тя хлътва в мрака на микробус, който бе паркиран най-далеч от къщата. В същия момент още двама мъже изникнаха от гората и се пъхнаха в него.

Мика хукна и се развика:

— Искам да дойда с нея.

Пит затича редом.

— Няма да ти позволят. По-добре ела по-късно с Каси. Остави ги да се махнат без много сцени. Нека изчезнат, преди да е съмнало. Няма защо да се разчува.

Все още не можеше да мисли в перспектива. Вдигна поглед към небето и видя, че наистина е започнало да просветлява. Пит имаше право. Но когато заместник-шерифът го дръпна за ръкава и се опита да го поведе към къщата, Мика се отскубна и отново побягна. Спря пред затворената врата на микробуса, наведе се и долепи длан до прозореца. Очите му срещнаха тези на Хедър точно когато Муни запали двигателя, а Мика тича редом с микробуса, докато колата набра скорост и той изостана. Изправи се и се загледа в главата, която се бе обърнала и го наблюдаваше. Не отклони поглед, докато автомобилът не зави и не се изгуби в гората.

Отведоха я.

Внезапно Мика усети как студ сковава не само тялото, но и душата му. Рязко се извърна и тръгна към къщата. От двете коли, които бе чул по-рано, бе останал само джипът на Пит.

— Ама и ти си един приятел! — промърмори той, докато профучаваше покрай заместник-шерифа.

— По дяволите, Мика, с вързани ръце сме! — извика Пит и го последва. — Имаха заповед за арестуването й.

— Можеше да им кажеш, че това не е редно. Можеше да им кажеш, че грешат.

— Направихме го. Но, за бога, те са от ФБР! Работата вече е в ръцете на федералните. Какво можехме да сторим?

— Да ни се обадите и да ни предупредите.

— И с какво щяхме да ви помогнем? Едва ли щеше да избягаш с нея, все едно си виновен. Това беше единственият начин, Мика.

Той изкачи стъпалата по две наведнъж, тласкан от гнева си.

— Погледни на нещата така — каза Пит. — Първо, те трябва да докажат, че тя е жената, за която я смятат. Да не мислиш, че някой тук ще твърди, че Хедър е друг човек? Няма начин. Значи ще трябва да изкопаят други свидетели. А това ще отнеме известно време, не си ли съгласен?

Мика мислеше, че всякакво време, прекарано далеч от Хедър, е лошо. Искаше да бъде с нея, при това не само заради момичетата. Беше започнал да зависи от нейната благост, от увереността й и… да, дори от нейната практичност. Той се увличаше по детайлите и понякога до такава степен се съсредоточаваше върху подробностите, че не бе способен да обхване всичко в перспектива. А Хедър умееше да го прави. Тя беше неговият помощник, когато ставаше въпрос за чисто човешките неща. Тя беше и неговият партньор в приготвянето на кленовия сироп, а сезонът вече наближаваше.

Но нея я нямаше. И той сам трябваше да прецени нещата в тяхната цялост. А в този момент това означаваше да се обади на Каси.

Влезе в къщата, затръшна вратата под носа на Пит и веднага забрави за Каси. Миси стърчеше насред дневната със съкрушен вид и макар да не видя Стар, Мика бе сигурен, че е наблизо. Огледа дневната, надзърна под дивана, столовете, квадратната масичка за кафе, която беше измайсторил под наставленията на Хедър, но забеляза по-малката си дъщеря едва когато се обърна и погледна към лавиците за книги от двете страни на входната врата. Беше се сгушила на най-долната полица до купчина списания Нешънъл Географик, които изглеждаха яркожълти до бледозелената й нощничка. Беше свила колене и ги обгръщаше с малките си ръчички. Косата й, тъмна като неговата, но дълга, права и мека, се стелеше по раменете й. Очите й бяха пълни с непоносима болка и разбиране и го наблюдаваха.

Сърцето му се сви. Не че обичаше Стар повече, просто повече се тревожеше за нея. Тя беше по-сериозно дете от Мелиса и бе доста затворена. Миси казваше каквото мисли, а Стар беше по-мълчалива. Тя бе съвсем малка, когато майка й ги напусна — под напусна разбирайте изхвърча от пътя, полетя в клисурата и изгоря в кабината на пикапа си. Знаеше, че Стар не би могла да помни Марси, но въпреки това бе убеден, че усеща загубата й. Хедър се държеше прекрасно със Стар. Отнасяше се великолепно и към двете момичета. А сега и Хедър ги бе напуснала.

Наведе се и вдигна момиченцето. То го обгърна с ръчички и крачета, докато се изправяше.

Мика не знаеше откъде да започне, затова просто каза:

— Всичко е наред, миличка.

Прекоси коридора и я отнесе в детската стая. Положи я върху леглото. Подобно на това на сестра й, то представляваше бъркотия от памучни чаршафи и възглавници — розови на Миси и зелени на Стар, — които също бяха дело на Хедър.

— Всичко ще се оправи. Но сега трябва да ми помогнеш, миличка. Искам двете със сестра ти да се облечете, докато аз се обадя по телефона. След това заедно ще приготвим закуската.

— Значи няма да чакаме мама? — отбеляза детето с уверено тъничко гласче.

— Не, тя ще закуси в града.

— Какво ще закуси?

Той се замисли за секунда:

— Яйца? Вафли? Ако и ние ядем същото, все едно мама е с нас, нали?

— Може би.

— Овесена каша — обяви Миси, застанала наблизо. — Тя й е най-любимата. Сигурна съм, че ще закусва това. Но аз мога да я ям само с много кленова захар.

— Е, имаме колкото си искаме кленова захар, така че няма проблем. Ще помогнеш ли на сестра ти да се облече?

След това Мика забързано пое към кухнята, тласкан от същата тревога от надвисналия проблем, която го бе обзела, когато микробусът на ФБР отведе Хедър. В средата на коридора се обърна кръгом, върна се и влезе в стаята срещу тази на момичетата. Беше я пристроил малко след като Хедър се нанесе в къщата с надеждата тя да бъде спалнята на тяхното дете, но явно се бяха оказали твърде заети с момичетата и с разширяването на бизнеса. Подът на стаята беше зает от кукленото селище, което беше направил за момичетата и което те бяха подредили през няколкото снежни дни напоследък. Наложи се да прескочи общината и библиотеката, за да стигне до шкафа, след което разбута дрехите и се добра до рафтовете отзад.

Раницата лежеше върху една полица вдясно, където момичетата не можеха да я стигнат, добре скрита зад дрехите и картонените кутии с коледна украса, която бяха свалили неотдавна. Раницата беше мръснокафява, малка и износена. Мика не знаеше дали принадлежи на Хедър или на друг човек. Доколкото му бе известно, бе единственият спомен, който тя бе запазила от времето, преди да дойде в Лейк Хенри.

Смъкна раницата от полицата и размести кутиите, за да запълни празното място. Пъхна я под мишница и без да гадае какво е съдържанието й, прекоси кухнята и отиде в задния коридор. От закрепените на различна височина закачалки висяха всякакви дрехи, шапки, фенери, кирки и лопати, както и навити пластмасови маркучи, които Мика поправяше. Покрай стената бяха подредени различни обувки, притиснати в едно ъгълче от дебелите зимни ботуши, с които всеки ден се катереха по хълма до кленовете, за да почистят напластените от зимата отпадъци и да проверят централния тръбопровод за поражения в очакване времето за добива на сироп.

Но този път нямаше да ходи до кленовете. Нахлузи най-големите ботуши от купчината, облече якето си и пъхна раницата под него. За всеки случай, ако някой го наблюдаваше от гората, взе навит на руло маркуч и излезе. Слезе по задните стълби и пое по добре отъпкания сняг на пътеката, по която често минаваха. Работилницата, където обработваха кленовия сок и получаваха сироп и захар, се намираше на няколкостотин метра от къщата. Представляваше дълга каменна постройка с голям купол, през който излизаше парата от изпарителя, докато варяха кленовия сок.

В момента оттам не излизаше нищо. Не се усещаше сладкият аромат, нямаше никакво очакване. И бараката, и гората бяха студени и притихнали.

Обзет единствено от ужас, Мика се вмъкна вътре и затвори вратата зад себе си. Прекоси основното помещение, премина покрай прострялото се на няколко метра оборудване от неръждаема стомана и влезе в наскоро завършената пристройка, където все още миришеше на прясно дърво. Тази стая беше отчасти кухня с голяма печка, бюфети, лавици и работни маси за добиването на захар от сиропа, а отчасти и офис, в който върху бюрото се намираше компютърът на Хедър и картотеката близо до него. Мика остави маркуча върху купчината подобни поправени маркучи до стената в кухненската част на помещението.

Върна се в главната стая и отиде в отдалечения край, където дървеният материал, необходим за процеса на добив на захар, бе подреден на висока и широка купчина. Тези дърва бяха само малка част от количеството, което щяха да използват, когато започне сезонът. Останалото лежеше навън, зад големите двойни врати, през които преминаваше вагонетката и внасяше дървесината по релси, вградени в пода. Застанал до тези врати в задния край на купчината вътре, Мика извади едновременно три дървени пъна. Когато намери доста извито парче, той пъхна раницата в купчината, върна обратно въпросното парче, а след него и останалите. Избърса ръце в якето си и излезе от бараката.

Щом се върна в кухнята, позвъни на Каси Бърнс.

 

 

Каси рядко спеше до късно. Нужни й бяха само пет часа на нощ, а когато успееше да открадне толкова, беше истинско блаженство. Не би могла да се справя с делата си без тези допълнителни работни часове. Като се добави и фактът, че съпругът и трите й деца бяха превъзходни сънливци, тя можеше да разчита и на късните вечерни, и на ранните утринни часове, за да навакса със служебните си задължения.

Тази сутрин се занимаваше с делата на градчето. Годишните избори бяха минали наскоро и тя бе преизбрана за председател на градския комитет на Лейк Хенри за пети пореден път, което беше доста странно, тъй като беше жена и още не бе навършила трийсет и шест години — и по двата пункта съществено се отличаваше от възрастните мъже, които обикновено управляваха града. Но времената се променяха, а Каси беше изключително дейна личност. Беше родена в градчето, имаше ясни убеждения и действаше решително, а освен това се придържаше към правилната стратегия за опазването на околната среда, която беше основната задача на комитета. Работата й бе свързана преди всичко с гмурците, които долитаха през април, гнездяха и отглеждаха малките си чак до ноември. Вече бяха отлетели, за да зимуват на изток и блажено да ловят риба в морските води, които не замръзваха, без да подозират, че проблемите на Каси в момента не бяха свързани само с тях, а и с човешките същества. Мнозина жители на градчето бяха загрижени за сигурността му и настояваха за още трима полицаи, един джип и подходящо оборудване, с което да се следи непрекъснато обстановката на езерото. За беда тези придобивки изискваха пари. В момента Каси се опитваше да определи точния размер на сумата, за да може убедително да поиска увеличаване на данъка върху недвижимите имоти на общинското събрание в края на март.

Телефонът иззвъня. Погледът й се стрелна към часовника и тя вдигна слушалката. Беше шест и половина сутринта. Разговорът едва ли щеше да е приятен.

— Каси на телефона — каза тя тихо.

Гласът отсреща беше нисък и напрегнат:

— Мика е. Арестуваха Хедър. Нуждаем се от помощта ти.

Тя се слиса. Думите Хедър и арестуваха някак не се връзваха.

— Какви ги говориш? Кой я арестува?

— ФБР. Твърдят, че е съвършено друг човек и че е извършила убийство, преди да се премести тук. Бягство от правосъдието — това е обвинението. По-късно ще предявят и обвинение в убийство. И ще я екстрадират. Сложиха й белезници, Каси. На нея! Пит беше с тях и ме уверяваше, че всичко било съвсем законно.

За секунди Каси остана безмълвна. Хедър Малоун беше нейна приятелка. Бяха заедно предишния ден, само преди дванайсетина часа. Хедър беше последният човек в града, когото би заподозряла в проблеми със закона. Но не можеше да пренебрегне тревогата на Мика — особено ако и местната полиция бе замесена.

Тя изтласка на заден план собствените си мисли и работата, която вършеше в момента, и се пресегна за куфарчето си.

— Може и да е законно, но това не означава, че обвиненията са основателни. Познавам Хедър — изправи се и угаси настолната лампа върху бюрото. — Къде я отведоха?

— В Конкорд, струва ми се. Казаха, че тази сутрин ще има изслушване.

— Не и преди да отида да я представлявам — заяви Каси с известно възмущение. — Нека да разбера със сигурност къде са я отвели, след това двамата с теб ще отидем там. Ела да ме вземеш след петнайсет минути.

— Добре.

Петнайсет минути не бяха достатъчни за Мика да сложи в ред живота си. Двамата с Хедър живееха като семейство от доста дълго време и не му се бе налагало да се притеснява кой ще се погрижи за момичетата преди и след училище. В сегашното затруднено положение в съзнанието му се появи само едно име, само едно лице на човек, който щеше да помогне. От всички хора, които двамата с Хедър наричаха свои приятели, към този изпитваха най-силно доверие.