Барбара Делински
Случайна жена (13)

Дванадесета глава

Попи искаше да направи упражненията си и да си вземе душ, преди да пристигне Грифин, затова в понеделник стана рано. Изпълни обичайната си програма: най-напред тежестите за сила, след това колелото за гъвкавост. Виктория седеше в основата на успоредката и въртеше главичката си към младата жена. От време на време сякаш губеше търпение, изправяше се, вдигаше лапичка или помръдваше с опашка. И всеки път Попи й казваше:

— Скутът ми още не е свободен, Виктория. Скоро, малката ми, скоро.

Когато приключи с последните упражнения на масата за изправен стоеж, тя се намести обратно на стола си, отиде до успоредката и погали главичката на котето. Нямаше нужда от думи. То веднага я разбра. С необичайна ловкост скочи в скута й — малко рижо телце, което се завъртя, подуши едно място, след това се завъртя отново и помириса друго. Попи не усещаше тежестта й върху краката си, но когато Виктория се сви на кълбо и се намести, усети топлината й с корема си.

С ръка върху телцето на котката, от което черпеше утеха, младата жена разгледа успоредката. Единствената разлика между нея и успоредката, на която бе играла като ученичка, беше, че лостовете на тази бяха високи до кръста, а не стигаха над главата й. Беше голяма палавница, притежаваше състезателен дух и много лесно се качваше на успоредката, като използваше инерцията на разлюляното си тяло и си помагаше, набирайки се на ръце. А сега ръцете й бяха по-силни от тогава. Беше и малко по-тежка, наистина немного — малко над петдесет и пет килограма. А това не беше голяма тежест.

Можеше да се придвижва по тези лостове, както го правят гимнастиците: като мести тежестта си от единия лост на другия. Но въпросът не беше в това да се придвижва по тях. Трябваше да ги използва, за да пази равновесие, докато мести първо едното си бедро, а след това другото. Можеше да научи краката си да го правят. Просто й бе нужна практика.

Все още галейки котката, Попи погледна към другия край на стаята. Там на една кука, до която лесно можеше да стигне, висяха шините й за крака. Не изглеждаха красиви. Освен това се прикрепяха доста трудно. И издаваха ужасен шум — него мразеше най-много. Дори най-тихото изщракване й напомняше за робот, което според нея беше достатъчна причина да не иска да ги слага.

В добавка щяха да й трябват патерици, а дори и тогава щеше да залита. Не разбираше защо е необходимо да прави това, след като й беше много по-лесно да се придвижва с инвалидната количка.

Да, спомняше си как Стар бе отишла в гората, а тя се почувства безпомощна и се уплаши, че не може да тръгне след детето. Но това бе просто изолиран случай.

Нещата щяха да са различни, ако имаше собствени деца. Може би тогава щеше да си струва усилието да пробва да ходи.

Но Попи нямаше деца. И вероятно не би трябвало да има. Не можеше да се похвали с огромно чувство за отговорност. В края на краищата беше точно така.

* * *

— Възможно ли е да грешиш? — попита Грифин. — Сигурна ли си, че ти е казала точно това?

— Гледай ме в устата — каза Попи и произнесе въпросните три думи. Беше облизала устните си от кленовия сироп, който изсипа върху пържените си филийки, а те наистина бяха превъзходни.

За втори път оформи думите с устни.

— Няма съмнение — съгласи се Грифин. — Значи тя е Лиса?

Когато Попи се наведе, долепи буза до коленете си и хвана глезените си с ръце, той усети как нещо стегна гърдите му.

— Нали няма пак да се разплачеш? — уплашено я попита. Сърцето му се късаше, когато Попи плачеше, защото бе наистина много силна жена. Освен това трябваше да си изработят стратегия.

— Не — тихо отвърна тя. — Просто… се чувствам… изтощена.

Той я погали по главата. Косата й беше къса, но мека, гъста и чиста — дори все още бе влажна от душа, който си бе взела преди пристигането му. Прокара пръсти през косата й и ги задържа там.

— Въпросът е — продължи Попи все така тихо — как е възможно Хедър, която познавам аз, да е убила Роб Диченца или изобщо, когото и да е.

Без да маха ръка от косата й, Грифин заговори спокойно:

— Точно в тази посока ще тръгнем. Ще приемем, че Лиса не е злодеят, какъвто я представя семейство Диченца, и ще се опитаме да открием причината, поради която може да го е прегазила. Но има един проблем. Приятелят ми Ралф удря на камък. Никой в Калифорния не иска да говори, а единственият човек, с когото разполагаме тук, е Хедър.

— Тя няма да каже нищо на Мика.

— Но е изрекла тези думи пред теб. Значи разполагаме с признание.

— Може да го отрече. Може и да ме намрази, че съм ти казала.

— А може и да отиде на електрическия стол — подметна Грифин и веднага съжали за думите си, като усети как Попи се скова от ужас. — Мисля, че ни трябва и друго мнение. Възможно ли е да намериш някого да отговаря на телефоните, докато ние отидем да свършим нещо?

* * *

След като закара момичетата на училище, Мика спря да зареди колата си на бензиностанцията на края на града. Тъкмо беше прокарал кредитната си карта през автомата и бе започнал да пълни резервоара, когато от другата страна на цистерните спря пикап. В него имаше трима души, всичките жители на Лейк Хенри. Беше учил в гимназията с двама от тях, а третият се бе преселил тук по-късно. Работеха за местен строителен предприемач и ако се съдеше по облеклото им, отиваха на работа.

— Здрасти, Мика — провикна се Скип Хаузър, шофьорът, и слезе от колата. — Как върви?

Мика кимна и продължи да зарежда. Не му беше до приказки.

— Слънцето се вдига по-високо в небето — рече Скип, докато развиваше капачката на резервоара си и пъхаше шланга. — Днес сигурно ще стане около нулата. Сложи ли вече маркучите?

Мика внимателно следеше прогнозата за времето и барометрите си. Днес щеше да бъде около нулата, а кой знае какво ще е утре. Ако температурата се повишеше още малко, сокът може би щеше да потече, което означаваше, че отгоре на всичко сезонът се канеше да го затрудни допълнително с ранното си начало. Беше решил тази сутрин да започне да слага маркучите, така че го чакаше ужасно много работа.

Но тъй като това изобщо не засягаше Хаузър, той просто изръмжа едно:

— Не.

— В момента строим голяма къща от другата страна на Уест Иймс — продължи Скип. — Не знам дали тази година ще мога да помогна, на когото и да е в обработката на захарта. Съжалявам, че остана без Хедър. Тя работеше здравата. Харесвах я.

Мика не обърна внимание на това, че другият мъж говори в минало време.

— Добре ли е в ареста? — попита Скип и кимна по посока на колата си. — Дънфи прекара там няколко седмици, защото го бяха обвинили, че е правил някои работи с малката дъщеря на Хари Шуикс, обаче после тя призна, че е излъгала. Казва, че там не е толкова лошо.

Дънфи беше мъжът, който не бе родом от Лейк Хенри, но Мика го познаваше. Беше голям боклук и вероятно бе правил с момичето всичко, което то бе казало, че и отгоре. Изобщо не можеше да се сравнява с Хедър.

Вбесен, че Скип си е позволил да сравнява Хедър с Дънфи, Мика извади маркуча от резервоара, който още не бе пълен, но хич не му пукаше.

Вече завърташе капачката, когато Хаузър попита:

— Ти знаеше ли, че тя е Лиса?

Въпросът преля чашата и наистина извади Мика от равновесие. Той бавно вдигна глава.

— Каза ли нещо?

Скип, който не се отличаваше с много ум, прие това като покана да продължи.

— Питах те дали си знаел коя всъщност е тя. Човече, живееш с нея вече толкова време!

Мика рязко отвори вратата на колата си.

— Кой казва, че е Лиса?

— Ами не съм само аз. Почти всички в града смятат така. Чух го и преди малко в кафенето на Чарли. И на хребета говорят. Чакаме да научим още нещо, обаче никой нищо не казва. В крайна сметка Хедър просто цъфна тук един ден без никакво минало, а след това разбираме, че се е мотала със сина на някакъв сенатор и е можело дори да отиде във Вашингтон, ако този пич е бил…

— Не знаеш нищо, Скип — прекъсна го Мика. — Дръж си мръсната уста затворена.

Понечи да се качи в колата си.

— Ама не го казвам само аз.

— Тогава кажи и на останалите да си държат мръсните усти затворени.

Скип изсумтя неспокойно.

— Не ми плащаш достатъчно, за да го направя, приятелче. Работил съм за теб, забрави ли?

— Да, помня — рече Мика. — Спомням си как започваше да хленчиш и да се оплакваш още в три следобед, да искаш да си ходиш, да изпиеш една бира и да се натъпчеш. Не ми трябва помощта ти, Хаузър. Не ми трябваш нито ти, нито приятелчетата ти.

Влезе в колата, запали и потегли. Не се обърна назад. Нямаше нужда. Знаеше, че му показват среден пръст. Дори три.

Но им беше казал истината. Наистина не искаше тези типове да се мотаят наоколо. Що се отнася до него, ако дойдеха да му помагат, сиропът щеше да стане горчив, както обикновено ставаше в края на сезона.

* * *

Попи и Грифин потеглиха поотделно. Тя настоя, че така ще бъде по-удобно, защото блейзърът бе напълно оборудван за нея. Беше си намерила заместник за телефоните и обясни на Грифин, че няма нужда да бърза да се връща. Каза му, че може да се отбие да види Лили или да мине през книжарницата, за да се срещне с Мариан. Не сподели обаче, понеже се страхуваше той да не се самопокани, че смята да обядва в кафенето на Чарли. Под ярките слънчеви лъчи новият сняг бързо се топеше. Остъклената тераса на заведението бе направо прелестна в дни като днешния.

— Глупости — отсече Грифин. — Просто не искаш да те виждат с мен.

Тя се поколеба, после призна:

— Да.

Той трябваше да разбере. Ако ги видеха заедно в кафенето, това щеше да измести вниманието на хората от проблема с Хедър, но за сметка на Попи. Рискуваше достатъчно, като влизаше в града, плътно следвана от колата на Грифин. Джон Макгиликъди престана да чисти снега от покрива си, за да им махне. Мади Харис ги поздрави, докато разхождаше кучето си. Лутър Улф и Мерседес Левески им махнаха от верандата на пощата.

Тя помаха в отговор на всички, при това доста ентусиазирано. Изпитваше облекчение, защото правеше нещо за Хедър. Да, трябваше да благодари на Грифин. Попи просто буксуваше на място и не успяваше да вземе никакво решение, докато не сподели признанието на Хедър с него.

Но това не означаваше, че градът трябва да разбира за съвместната им работа. Без изобщо да намесва романтичната страна на въпроса, тя не знаеше какво въздействие ще предизвика този факт.

За щастие кабинетът на Каси беше зад един завой и доста далеч от центъра на града. Представляваше малка синя къща с бели первази и бяла дъсчена ограда, която в момента беше покрита със сняг, и голяма букова табела, окачена на верандата. На нея с едри релефни букви в тъмносиньо пишеше: „Каси Бърнс, адвокат“.

* * *

Каси се гордееше, че е експедитивна и смела. Би предпочела тя да се обърне към Грифин, а не обратното. Но още не искаше да го прави. Не беше готова за това. Все още обмисляше думите на Марк. А и тази сутрин щеше да я посети нов клиент — една жена от хребета, най-сетне решила се да поиска ограничителна заповед срещу приятеля си, който системно упражняваше насилие над нея. Просто нямаше време да търси Грифин.

Но Попи й бе позвънила и бе помолила за среща, а тя имаше доверие в нея. И ето че Грифин пристигна и спря точно зад колата на приятелката й.

Докато го наблюдаваше как притичва от колата си, за да помогне на Попи да слезе — не че тя имаше нужда от това, но жестът беше много галантен — Каси се опита да установи какво я притеснява у този мъж. Марк беше изтъкнал едната причина: Грифин беше пришълец. Поради това Каси не можеше да повярва, че той ще вземе присърце интересите на Хедър. Но имаше и още нещо. Той беше писател, а това я безпокоеше. Бе човек с връзки, което също я смущаваше. А най-много я потискаше фактът, че се опитва да спечели Попи, защото Каси се държеше с нея по същия покровителствен начин, както със съдбата на Лейк Хенри и Хедър.

Но с Хедър не бе стигнала доникъде, а това я тормозеше и — да, караше я да се срамува. Марк беше прав и по този въпрос. Гордостта й бе наранена. Измъчваше се, че не може да помогне на приятелката си.

Притесняваше я и това, че офисът й е в пълен безпорядък. Тя познаваше хората като Грифин — беше учила с такива като него в колежа и в правния факултет. Те си представяха адвокатските кантори като богаташките фирми от филмите: с изтупан мъжки състав, махагон и мрамор, картини по стените и ориенталски килими. Тези фирми наемаха асистенти, които да лепят етикети върху папките и да правят картотеки, но Каси не можеше да си позволи подобно нещо. Кабинетът й представляваше еклектична смесица от картотеки, шкафове и работни маси, които беше добавяла през годините, когато се бе налагало. По стените висяха картини, нарисувани от трите й невръстни деца, а по писалките й се мъдреха анимационни герои и играчки, закрепени на върха, подарък от децата. Всичко това говореше за липса на професионализъм, но досега не се бе замисляла над този факт.

Обичаше офиса си и мразеше Грифин, задето й внушаваше нуждата да се извинява. Той сигурно прекрасно го създаваше, защото огледа хаоса от книги, документи и папки и възкликна развеселено: Супер!, преди да седне на мястото, което му посочи тя.

След това Каси забрави за кантората си, тъй като Попи й предаде думите, които Хедър бе оформила само с устни предния ден.

Новината я свари също толкова неподготвена, колкото и посещението на Грифин, но обясняваше много неща. Обзета от огромна тъга, Каси сведе глава. Когато отново я вдигна, издаде само обезсърчена въздишка:

— Предполагам, че е вярно. Ако е така, трябва да изградим защитата си.

— Точно това е нужно да обсъдим — каза Попи.

— Какво ще стане, от гледна точка на закона, ако в съда признаеш, че Хедър е Лиса? — попита Грифин.

— Веднага ли? — Каси вече бе дръпнала един бележник и си водеше записки толкова бързо, че разклати изцъклените очи на чудовището върху писалката. — Ако престанем да отричаме обвиненията и се откажем от гледането за екстрадиране, незабавно ще я отведат в Калифорния.

— А ако стане така, какви са шансовете й да получи гаранция? — попита той.

— За углавно престъпление? Никакви. Нула. Излишни усилия.

— За углавно престъпление ли? — ужаси се Попи. — Това да не означава смъртно наказание?

— Да. Прокурорът може и да не поиска смъртно наказание. Тези неща не се решават предварително. Но въпреки това става дума за дело за убийство. Няма да позволят гаранция, освен ако не излезем с толкова силен аргумент, че да ги принудим да се позамислят.

— Какъв например? — запита Попи.

Досега Каси бе размишлявала само върху възможността за объркана идентичност, но вече започваше да обмисля и други варианти.

— Например причина Хедър да се е страхувала за живота си. Че е била заплашвана, бита или изнасилена. От Роб. Или от баща му.

— От баща му ли? — възкликна Попи. — Не се бях сещала за това.

— Огромен проблем — вметна Грифин. — Доколкото ми е известно, семейство Диченца вече се е докопало до всички, които са познавали Хедър. Никой не иска да говори. Дори да е имало такъв свидетел, той или тя няма да застане на свидетелското място. Освен това се води медийна война. Лиса ще изгуби, ако бързо не направим нещо.

Каси се облегна на стола си, хвърли писалката върху бележника, скръсти ръце и попита:

— Какво предлагаш?

— Среща на четири очи между мен и Хедър.

— На четири очи ли? Двете с Попи сме нейни приятелки. Мика й е любовник. Защо да каже на теб, след като не иска да говори с нас?

— Защо една съпруга споделя с психоаналитика си неща, които не може със съпруга си? Защото е неутрален и обективен. Хедър ви обича. Не й е все едно какво мислите за нея. Вероятно се плаши от това, което може да чуе от вас. А аз съм й безразличен.

Каси трябваше да признае, че в думите му има истина. Но не казваше всичко.

— Ти си писател.

— Той не пише за случая — намеси се Попи.

— Тогава защо го интересува?

Приятелката й се подсмихна:

— Заради мен е, иска да ми направи впечатление — след това умолително добави: — Каси, той има възможности, с които ние не разполагаме.

— И ще ги използва за Хедър? Защо? Трябваше да има някаква уловка.

— Защото имам гузна съвест — обади се Грифин и обясни на Каси ролята си за арестуването на Хедър.

Това веднага оправда недоверието, което адвокатката изпитваше към него.

— Страхотно. Направо страхотно!

— Станалото — станало, Каси — рече Попи. — Вече е минало. Той иска да помогне и има връзки.

— Например брат му, така ли?

Каси все още не можеше да осъзнае чутото. Ако Грифин си беше затварял устата, докато бе гледал снимката в кабинета на брат си, цялата бъркотия нямаше да се случи.

— Частни детективи, които ми дължат услуги — каза Грифин. — Роб Диченца е упражнявал насилие над жените. Лиса е потърсила медицинска помощ поне два пъти.

Каси изви вежди:

— И ти можеш да свържеш тези факти? Можеш да свържеш нанасяния от него побой с нейните посещения в болницата? — явно го бе хванала натясно, прочете го в погледа — Имаш ли човек, който ще свидетелства за връзката между двете неща? Защото ние имаме нужда от това. Слуховете не вършат работа, казаното от втора ръка — също, а косвените улики са под въпрос. Казвам ви — поде тя и погледна и Попи, — ако не можем да намерим истински свидетел, най-добре Хедър изобщо да не признава, че е Лиса.

— Което пак ни връща в началото — въздъхна Попи. — Грифин иска да разговаря с нея. Можеш ли да уредиш среща?

Каси не беше сигурна, че той ще успее да измъкне от Хедър повече от тях самите. Психиатрите, с които бе говорила, твърдяха, че ако Хедър страда от посттравматично разстройство, истината ще остане заровена дълбоко, ако не се приложи съответната терапия. Грифин изглеждаше симпатичен човек — не можеше да го отрече, — но той не беше психиатър.

Тогава какво им оставаше? Мика нямаше пари, тя щеше да предостави услугите си безплатно, но не можеше да си позволи да наеме психиатър, който да проучи тайните на Хедър. Нито пък детектив, който да разкрие истината по друг начин. Ако Грифин действително имаше приятел частен детектив и гузна съвест, което означаваше, че ще помогне за решаване делото на Хедър безплатно, Каси нямаше нищо против. Ако се възпротивеше, Марк щеше да се окаже прав.

Освен това тя имаше предостатъчно друга работа. Грифин беше прав, че почти бяха изгубили медийната война, и бе достатъчно умен, за да е наясно, че това не е без значение. Преди Каси да начертае стратегията си за съдебната зала, трябваше да разбере много повече за главните участници в събитията, а те не бяха само Хедър и Роб. Това включваше всички, които имаха връзка със случая: губернатора, прокурора и заместник-прокурора на Калифорния, Чарлс Диченца и съпругата му, както несъмнено и съдията, който щеше да се занимава с делото. Ако Каси познаваше тези хора, щеше да е наясно пред какво се изправя и щеше да успее много по-лесно да избере подхода си.

Трябваше да звънне тук-там. Не само Грифин имаше познати. Нейните колеги от правния факултет, които работеха в Калифорния, щяха да споделят с нея каквото знаят. Разполагаше и с Джон Киплинг и неговите познати в различните вестници, които също щяха с готовност да му услужат. Имаше и Марк, който за пореден път се бе оказал прав. Трябваше да му се обади и да му го каже. В тази работа нямаше място за гордост.

— Кога искаш да отидеш? — обърна се тя към Грифин и се пресегна за телефона.

* * *

Мика караше на отворен прозорец с надеждата, че студеният въздух ще охлади гнева му, но все още бе плувнал в пот, когато се отклони от пътя покрай езерото, мина по алеята към дома си и видя тъмния седан отпред. Двама агенти го чакаха на верандата. Бяха същите, които претърсиха къщата предния четвъртък. Единият от тях носеше компютъра на Хедър.

Щом ги зърна, отново изпита чувството, че някой ровичка в най-съкровените за него неща. Спря по-рязко от обикновено, излезе от колата и застана с ръка на вратата.

— Много сте бързи — процеди той.

— Решихме, че сигурно ви трябва.

— Грешите. Претърсили сте тази машинка и не сте намерили нищо — точно както ви казах. Там има само данни, свързани с работата ми.

— И с тази на Лиса.

— Тук няма никаква Лиса. С мен работи Хедър.

— Игра на думи. Къде да го сложим?

— Където беше, когато го взехте — не се огъна той.

— Тогава претърсихме цялата къща. Простете, но не си спомняме точно къде беше компютърът.

— Къде се върши работа? — попита Мика.

Агентите сдържано се спогледаха.

Пуснете го на верандата — подкани ги наум Мика. — Пуснете го и ще ви съдя за умишлена повреда на собствеността ми.

Почти изпита разочарование, когато те слязоха по стълбите и се насочиха към задната страна на къщата.

— Отключено ли е? — провикна се единият.

— Беше ли заключено последния път? — попита Мика. — Да видяхте някъде катинар?

Когато се скриха от погледа му, той затвори вратата на колата и ги последва до работилницата. Спря и в ума му се откроиха две неща. Първото бе свързано с откъс от разговора, който бяха провели току-що.

Тук няма никаква Лиса — беше казал Мика. — С мен работи Хедър. А агентът му бе отвърнал: Игра на думи.

Аз съм Хедър Малоун, беше настояла тя по време на последната им среща в сградата на съда. Хрумна му, че вероятно тогава също си е играла с думите. Навярно в момента съвсем искрено твърдеше, че е Хедър Малоун, макар преди петнайсет години да е била друг човек. А това го отведе до второто нещо. Внезапно изпита силно желание да види какво има в раничката.

Стоеше с ръце на хълбоците, когато агентите излязоха. Минаха покрай него, без да кажат и дума, и се качиха в колата си. Наблюдава ги, докато дадоха на заден и потеглиха, и щеше тутакси да отиде при купчината дърва в работилницата, ако в този момент не се бе появил друг автомобил. Беше малък шевролет, който сигурно бе поне на дванайсет години, но много добре поддържан. Камил Савидж се грижеше за всичко свое чудесно.

Тя спря близо до пикапа му и свали стъклото си. Метна бърз поглед назад и попита:

— Всичко наред ли е?

— Върнаха компютъра — изръмжа Мика. — Не казаха много. Знаеш ли какво смятам? Сигурно са изтрили цялата информация.

Камил извади кутия с дискети.

— Мога да реша проблема. Освен това съм в състояние да оправя счетоводството ти.

Ако беше друг човек, той щеше да се обърне и да си тръгне. Но не можеше да постъпи така с Камил. Тя беше свястна.

— Ще се справя — каза той и горещо се помоли тя да си тръгне.

— Можеш ли да възстановиш файловете?

— Не. Ще работя по стария начин.

— Ако не знаеш какво има на диска…

— Ще се оправя.

— Как?

Ако срещу него стоеше кой да е друг човек, Мика щеше да изръси нещо грубо. Но един мъж не можеше да ругае пред Камил. Поради обзелото го нетърпение той каза възможно най-учтиво:

— Ще се справя, Камил. Може ли да поговорим някой друг път? Чака ме много работа.

— Хедър имаше ли копие върху хард диска на данните от дискетите?

— Не знам. Ще проверя.

— Нека го направя аз, Мика. Разполагам с малко време. Бих искала да ти помогна.

— Можеш ли да измъкнеш Хедър от затвора? — сопна се той и неволно от устата му рукнаха още думи: — И да докажеш, че тя не е Лиса? Можеш ли да я накараш да говори? Както и да обясниш на Миси и Стар защо човек, който твърди, че ги обича, крие толкова ужасни тайни, та не иска да говори дори за да спаси живота си? Можеш ли да го обясниш на мен? Не съм способен да се справям с тази Хедър, Камил. Искам жената, която познавах преди. Ние живеехме добре. Искам си живота обратно.

Смаяното й изражение го накара да съжали за избухването. Не че би могъл да се овладее. Твърде много неща таеше у себе си и имаше усещането, че го прави от години, а не от дни.

Неспособен да анализира това или да мисли за Хедър, Мика безпомощно вдигна ръце и се отдалечи. Трябваше да постави маркучите. В това го биваше. Повече от всичко на света в момента изпитваше необходимост да върши познати неща.

 

 

Плановете на Попи се осуетиха. Лили преподаваше, Мариан беше на зъболекар и бе твърде рано за обяд. Можеше да застане до печката в магазина и да поговори с някого от посетителите, но просто нямаше настроение за подобно нещо. Не й се искаше да се вижда и с Мейда или с когото и да е другиго. Предпочиташе да остане сама.

Покара малко, всъщност обиколи цялото езеро. Не пусна радиото, чуваше само шляпането на гумите по мокрия сняг. Когато направи пълна обиколка и отново се озова в центъра на града, спря пред църквата. Камбанарията беше осветена от слънцето и искреше, величествено бяла на фона на ясносиньото небе. Полюбува й се известно време, след това пак включи на скорост и пое по тесния път, който минаваше през гробището. Когато стигна до гроба на баща си, усети как нещо стяга гърлото й.

Спря до него, поседя в колата за малко, без да си дава сметка какво изпитва, защо е там и какво желае. Без конкретна цел продължи да кара. Прехвърли ниското възвишение и дишането й се учести.

Беше идвала на гробището след инцидента, бе скърбила не само за баща си, но и за други починали хора от града. Нали Гас Киплинг, бащата на Джон, се спомина само прежди няколко месеца? Тогава не бе имала този проблем. Беше успяла да избегне точно това място. Но сега не бе способна да продължи дори и животът й да зависеше от това.

Спря до покрития със сняг хребет и изключи двигателя. Опита да се овладее, поемайки дълбоко дъх. Пробва да се разсее с мисли за Виктория. Стремеше се да гледа другаде, а не натам. Но онова място непрекъснато привличаше погледа й — отвъд десетина гранитни надгробни плочи с различни форми и големини към семплата, но красива плоча, която стоеше най-отзад и изглеждаше страшно самотна.

Въпреки яркото слънце, всичко тук изглеждаше безрадостно. Клонките на кучешкия дрян от двете страни на плочата бяха сухи и голи. Пейката представляваше правоъгълник от сняг.

Но това не бе единствената причина този гроб да изглежда самотен. Пери Уокър беше починал млад и макар да имаше отделено място за останалите от семейството, те още бяха живи. Неговата надгробна плоча беше единствената в полето на фамилията.

Понастоящем родителите на Пери живееха в Елкланд, на четирийсет минути път на север. Попи така и не разбра дали те напуснаха Лейк Хенри заради катастрофата. Не знаеше и дали някой от братята му все още живее в Ню Хампшир. Не беше питала. Не можеше. Не искаше да знае. През годините бе подочувала нещо, но просто го бе прогонила от съзнанието си. То отхвърляше неща, които криеха заплаха или й причиняваха болка.

Дори в момента усети у себе си огромна празнота и изпита нужда да завие и да избяга. Но погледът й не се откъсваше от плочата, от гравираните букви, които се четяха ясно дори от мястото й, сякаш бяха предназначени само за нея, сякаш някой бе пожелал тя да може да ги вижда от пътя, да ги чете, да си спомня и да се разкайва. Да, наистина й се щеше да избяга. Но още повече й се искаше да може да поговори с Пери.

Ала мисълта да изкаже гласно някои неща, дори и пред мъртъв приятел, я ужаси.

Затова преглътна, включи на скорост и натисна газта. Когато Пери я повика, тя ускори. След секунди гробът му остана зад гърба й. Излезе от гробището, без да се обръща назад, но това не бе краят. Двамата с Пери имаха недовършена работа и тя трябваше да измисли най-добрия начин да се справи с проблема.

* * *

Грифин влезе в ареста без проблем. Каси се бе обадила, където трябва, затова не само го очакваха, но и му осигуриха уединението на стаята за среща с адвокати. Съмняваше се, че подобно нещо може да се случи в Ню Джърси, Ню Йорк или в Калифорния. Това бе характерно само за такъв малък и спокоен щат като Ню Хампшир.

Когато вратата се отвори и въведоха Хедър, той се почувства така, сякаш я познаваше много добре. Косата й беше тъмна, независимо от белите нишки тук-там, очите й бяха с невероятен сив цвят, кожата й — бледа, а белегът на устата й я правеше да изглежда вечно усмихната — бе очаквал всичко това, след като бе прекарал часове в разглеждане на снимките й.

Тя обаче се слиса.

Щом вратата се затвори, той й подаде ръка:

— Аз съм Грифин Хюс, приятел на Попи. Двете с Каси се съгласиха да дойда. Искате ли да седнете?

Тя пренебрегна поканата му и остана до вратата, сякаш се канеше да избяга, ако положението се влоши.

— Защо те не са тук? — попита го с разтреперан глас.

— Сметнаха, че ще се чувствате по-удобно само с мен.

Но тя, изглежда, изобщо не се чувстваше така. Беше уплашена.

Грифин внимателно поде:

— Според тях няма значение дали ме мразите. Само че не искам да се чувствате така. Аз съм приятел и няма да ви навредя.

Уплашеното изражение не напусна лицето й и той реши да седне. Прецени, че ако го гледа отвисоко, ще се чувства по-спокойна. Вече бе решил да не я напада с признанието, което бе направила пред Попи. Достатъчно беше, че го е сторила. Това означаваше, че е готова да говори. Или поне горе-долу. Може би.

— Ето каква е работата — продължи той. — Явно не искате да разкриете миналото си, което означава, че не разполагаме с никаква информация за местонахождението ви, преди да дойдете в Лейк Хенри. Можете да настоявате колкото искате, че сте Хедър Малоун, но докато не получим някакво доказателство, твърдението няма никаква стойност. Лиса Матлок е напуснала Калифорния преди петнайсет години. Имаме нужда от конкретно сведение, че сте били Хедър Малоун още преди това време. Някакъв документ ще свърши работа. Същото се отнася и за свидетел — приятел, роднина, колега. Адвокатите използват термина съдействие. От това се нуждаем.

— Но вие не сте адвокат — каза тя със същия треперлив глас.

— Не, писател съм. Но не съм тук, за да пиша. Тук съм като приятел, защото смятам, че мога да помогна. Занимавам се с разследваща журналистика. Историите ми се продават, защото мога да изровя факти, които останалите не успяват. А мога да го направя, понеже разполагам с мрежа от познанства. Някои от тях са лично мои, други са на баща ми. Приятелите ми ще ми направят услуга. Няма да ви струва нито цент.

Това май не я успокои много.

— Затова имаме нужда само от един безспорен факт. Най-добре би било да е доказателство за Хедър Малоун, но вие отказвате да говорите. Не искате да ни дадете някаква следа. Връзките ми може и да са добри, но ако няма откъде да започнем, не можем да стигнем доникъде. Знаем, че Хедър Малоун се е появила в Лейк Хенри преди петнайсет години. Преди това е работила в някакъв ресторант в Атланта, но за кратко — следата се губи там. Затова опитахме друго. Започнахме да преценяваме нещата от гледна точка на Лиса. Опитваме се да установим защо Лиса Матлок е прегазила Роб Диченца.

Хедър пъхна ръце в джобовете на оранжевия си гащеризон.

— Защо Каси не е тук? Мрази ли ме?

Той се усмихна, за да смекчи ефекта от думите си, но нямаше да си позволи повече размекване.

— Не, просто ви е сърдита, защото отказвате да й помогнете.

— Мика ме мрази.

— Съмнявам се. Ако беше така, едва ли щеше да е толкова разстроен.

— Не е идвал.

— Затънал е до гуша в работа. Освен това трябва да се грижи за момичетата.

Тя се облегна на вратата и попита:

— След като ще се занимавате с Лиса, какво искате от мен?

— Всичко, което можете да ни кажете за Хедър. Каквото и да е. Някакво име. Дата. Място. Полагаме отчаяни усилия. От другата страна е доста напечено. Семейство Диченца са се добрали до повечето хора, които знаят нещо за Роб и Лиса, и те не искат да говорят. Но аз знам едно: Роб е бил склонен към насилие. Лиса няколко пъти е била в спешното отделение под различни имена и винаги е отричала да е била жертва на насилие. Сигурен съм, че е била умна, защото е спечелила стипендия за колежа. Няма предишни провинения, дори и глоба за превишена скорост. Според мен не е искала да убие Роб. Мисля, че е било тъмно, а той внезапно е изникнал пред колата. Възможно е да не го е видяла, а ако го е забелязала, не е успяла да спре. Станало е на паркинг. Навсякъде е имало коли и той вероятно се е стрелнал между тях, което би окачествило престъплението като нещастен случай, а не убийство. Според мен тя не е възнамерявала да го прегази. Допускам дори да не е разбрала, че е мъртъв. Вероятно е избягала преди това. Знаела е колко могъщо е семейството му и че ще загази, дори само защото го е блъснала. След като е научила, че е мъртъв, просто е продължила да бяга… Не я виня — продължи Грифин. — Семейство Диченца са разполагали с власт, а тя — не. Подозирала е, при това основателно, че никой няма да повярва на версията й. Но все някой трябва да е видял нещо — умолително изрече той. — Все някой трябва да е чул нещо — спор или заплаха. Роб Диченца е обичал купоните. Непрекъснато е бил обграден с хора. Пазят се показания на свидетели, които твърдят, че Роб и Лиса са се срещали, макар и тайно. Някои от тези очевидци все трябва да са видели или чули нещо, което да го уличава, че не е бил изрядният джентълмен.

— Нали казахте, че семейството се е докопало до свидетелите. Ако не са искали да говорят тогава, защо да го правят сега?

— Минали са петнайсет години. Това е дълго време човек да живее с угризенията на съвестта си, ако е излъгал. А и този човек в момента може да се намира в съвършено различно положение. Може сега да притежава власт над семейство Диченца, която не е имал тогава. А може и да е съвсем различен човек, до когото разследването по онова време не е успяло да се добере. Бащата на Лиса е казал, че тя има приятели, но никой не се е застъпил за нея. Може би сега някой от тях би искал да го направи. Вероятно тогава е мълчал от страх, но сега причината за този страх вече да не съществува.

Тя се замисли върху думите му, после промълви:

— Но аз съм Хедър и няма как да знам това.

Грифин се опита да я размекне с усмивка:

— Има ли някакъв начин двете с Лиса да сте еднояйчни близначки, разделени при раждането?

Тя не се усмихна в отговор. Не каза нищо.

— Знам — рече той. — Вие имате белег.

Жената не трепна.

— Помогнете ми, Хедър — примоли й се. — Помогнете на себе си!

Тя се плъзна по вратата и се застоя там.

— Каква полза?

— Шегувате ли се? Иначе ще прекарате остатъка от живота си в затвора. Ако настоявате, че сте Хедър, но не можете да го докажете, ще ви осъдят.

— Може да решат, че съм луда.

— Ако го направят, ще ви затворят в лудница. Веднъж писах за един човек, който се отървал, условно казано, понеже бил освидетелстван. Не бих нарекъл това отърваване. Там е ужасно.

Очите й плувнаха в сълзи. Той продължи да я притиска:

— Може би на вас ви е все едно, но не е така с приятелите ви — а те са достатъчна причина да опитате да се защитите. Всички стоят плътно зад вас. Обичат ви. Колкото повече мълчите, толкова по ще ги разочаровате.

Брадичката й потрепери. Макар белегът да придаваше на устата й подобие на усмивка, тя изглеждаше ужасно нещастна.

Грифин не смекчи думите си, а ги остави да висят във възцарилото се мълчание. Най-сетне жената извика:

— Какво искате от мен?

— Вече ви казах — едно име. Дата. Място. Искам нещо, което да е свързано или с Хедър, или с Лиса, нещо, което да доказва, че онези в Калифорния грешат.

Тя закри лицето си с ръце. Цялата се разтрепери.

— Ако искате, намразете ме, Хедър — продължи той, като рискува тя да напусне стаята, но трябваше да я притисне още малко, — мразете ме колкото щете, но в момента постъпвате егоистично. Егоистично и недалновидно. Не само вие сте замесена в тази история. Ако не можете да направите нещо заради Попи, Каси и всичките си приятели в града, сторете го заради Мика, Миси и Стар. Мълчанието ви ги наранява. Те са ви приели в живота и сърцата си. Простреляйте себе си в крака, ако трябва, но не стреляйте по тях. Не постъпвате честно. Те заслужават обяснение.

Хедър сведе глава и за момент той се уплаши, че ще се строполи на пода. Но тя просто стоеше, закрила лицето си с ръце и едва крепяща се на нозете си. Грифин с мъка се сдържа да не каже нещо успокоително. Почувства се ужасно жесток.

Но изчака — една минута, после втора, трета. Най-накрая тя се поизправи и отпусна ръце. Очите й бяха сухи.

— Ейдън Грийн — монотонно каза, след това произнесе думите буква по буква. — Е-й-д-ъ-н Г-р-и-й-н.

Нямаше нужда Грифин да записва името, защото то тутакси се запечата в паметта му.

— Къде мога да го намеря?

— Сега ли? Не знам.

— А преди петнайсет години?

— В Сакраменто — прошепна тя, явно нещастна от направеното признание.

Той се усмихна тъжно, изправи се и се приближи до нея. Леко стисна рамото й и каза:

— Благодаря, Хедър. Това ще свърши работа.

* * *

Мика се върна от горичката със захарните кленове по-рано, отколкото друг път, но колкото повече напредваше следобедът, колкото повече метри маркучи поставяше между дърветата, колкото по се уморяваше тялото му и колкото по-ниско падаше слънцето и сенките се издължаваха, толкова по-неотложен му се струваше въпросът с раничката.

Щом влезе в работилницата, се приближи до купчината дърва, извади протърканата брезентова раничка и я остави върху масата. За кратко отново усети как го обземат предишните страхове. Този път обаче необходимостта да разбере какво има вътре беше по-силна от страха от откритието.

Разкопча катарамите и я отвори. Вътре имаше три плика. Мика ги извади. Единият беше по-малък от останалите и отвътре се показаха три снимки. Бяха черно-бели и на две от тях се виждаха едни и същи жени. Едва ли бяха на повече от шестнайсет-седемнайсет години, макар че трудно би могло да се определи с точност. Дрехите, косите и дори тясната уличка, на която се бяха снимали, му изглеждаха непознати. Ала в лицата им имаше нещо познато. Мика сякаш забеляза някои от чертите на Хедър. Майка й и леля й? Баба й и прабаба й? Нямаше надпис или дата, нито някаква бележка.

Върна снимките в плика и насочи вниманието си към двата по-големи. Върху по-тънкия прочете името на адвокатска фирма в Чикаго. Беше адресиран до Хедър до поискване в този град. Извади писмото, прочете го, след това го препрочете. Сетне отвори и последния плик. Върху него бе изписан адресът на някаква болница, но отгоре нямаше адрес, нито печат или марка. Вътре имаше две пластмасови идентификационни гривни, каквито се използват в болниците. Върху по-голямата бе името на Хедър Малоун, а върху по-малката пишеше: момиче, Малоун.

Значи това беше. Хедър бе родила шест месеца преди да дойде в Лейк Хенри и бе дала детето за осиновяване чрез чикагска адвокатска фирма.

Мика въздъхна дълбоко. Имаше право да се гневи. Хедър не искаше дете от него, макар да знаеше, че той копнее за това. Сега можеше само да предполага, че бе оставила частица от сърцето си при това дете, което по някакви причини бе дала за осиновяване.

Тъкмо се опитваше да отгатне каква може да е тази причина и по какъв начин е свързана със сегашното й мълчание, когато чу шляпането на ботуши по топящия се сняг. Вдигна поглед, щом Грифин застана на прага.

Изобщо не му хрумна да скрие раницата. Беше не само ядосан, но и горд мъж. Хюс може и да беше външен човек, но нещо у него караше Мика да се чувства добре. Сигурно точно защото беше пришълец, Грифин бе по-обективен. Може и да се дължеше на факта, че Попи му имаше доверие, пък Мика вярваше на Попи. А може би причината бе, че този човек не бе отстъпил пред ужасните трудности на Литъл Беър и явно се справяше добре. Мика имаше нужда от помощ.

Грифин заговори пръв:

— Познаваш ли човек на име Ейдън Грийн?

— Не — отвърна и побутна пликовете към него. — Бяха в раничката. Крие ги, откакто се премести при мен.

Грифин разгледа снимките точно както бе сторил Мика.

— Роднини?

— Сигурно.

След това прочете писмото от адвокатската фирма и огледа гривните. Когато вдигна поглед към Мика, в очите му се четеше оживление.

— Май и двамата сме се добрали до нещо днес. — Сетне предаде на другия мъж разговора си с Хедър и завърши: — Може да позвъним в адвокатската фирма. Или да проучим болницата. Това поне е някакво начало.

Мика се опита да сподели въодушевлението му, но страхът отново се бе върнал. Той не познаваше онази Хедър, която е родила в болницата в Чикаго. Не познаваше никакво дете. Не познаваше и жените на снимката. Не познаваше също и Ейдън Грийн.

Беше се открехнала врата към миналото на Хедър и той се боеше да узнае какво ще изскочи оттам.