Барбара Делински
Случайна жена (16)

Петнадесета глава

Грифин не остана никак доволен от часа, от тъмнината, от това, че Виктория лежи между неговите крака и тези на Попи. Не му харесваше фактът, че си е резервирал билет за полета в шест и половина за Минеаполис. Но най-малко от всичко му допадаше думата нещо.

— Най-хубавото нещо от изобретяването на електрическите колички ли? Не бих го нарекъл нещо.

— А как би го нарекъл?

— Най-страхотното преживяване в живота си — каза Грифин.

В момента лежаха с лице един към друг, макар и отскоро. Тя бе прекарала по-голямата част от нощта по корем, удобно наместена между възглавниците. Така се изпъват мускулите, беше обявила с тона, с който непрекъснато му напомняше за недъга си. На него не му пукаше в каква поза спи, стига да е до него, а и — честно казано, гърбът й беше също толкова възбуждащ. Разбира се, сега вече можеше да вижда гърдите й и те силно му въздействаха. Пресегна се да ги погали, но размисли и дръпна ръка.

— Не мога да го направя сега. Налага се да ставам.

Тя се възпротиви, като докосна неговите гърди.

— Трябва да хвана самолета — стисна ръката й той.

Попи я дръпна, обви я около шията му и го придърпа към себе си за целувка, която отново го възпламени целия. Беше толкова възбуден, колкото и предната вечер, колкото изобщо някога е бил. Прошепна името й в последен опит да я спре, но тя не го послуша. А можеше ли да спре той? Попи го желаеше. Ако искаше да го нарича секс, така да бъде. Ако иска да го нарича нещо, така да е. Да, действително трябваше да хване самолета, но беше много по-важно да я задоволи.

А и толкова приятно за самия него! Толкова лесно. Тя не бе в състояние да движи краката си, но той можеше да го прави вместо нея. Вдигна единия около хълбока си и се притисна към нея. Харесваше му, че е толкова стегната и че движи горната част на тялото си толкова чувствено. Обичаше начина, по който дъхът й секваше, накъсаните въздишки, тихите гърлени звуци, които издаваше, когато топлата вълна на желанието се надигаше в тялото й. Струваше му много усилия да не свърши десетки пъти в отговор на нейната реакция, но изчака тя да кулминира преди него и едва тогава я последва.

Искаше му се да лежи до нея и да се наслаждава на близостта, но трябваше да хване самолета. Затова я взе на ръце и я отнесе под душа. Беше много важно за него. Бе му казала, че не може да стои под душа, и това бе една от многото прегради, които се бе опитала да издигне пред него, но той я преодоля, както бе направил с танцуването. Металните пръчки за хващане, които бяха поставени околовръст цялата душ кабина, представляваха прекрасна опора за тялото й, докато я сапунисваше, докато тя сапунисваше него, докато се целуваха и — направо невероятно! — докато отново се любиха. След това я уви в хавлията, положи я върху стола за баня, който бяха избутали настрани, и я остави да го наблюдава, докато забързано се обличаше.

— Ужасно закъснях — каза той, подскачайки на един крак, като обуваше чорапа си на другия, — но си струваше всеки миг.

Тя беше зачервена, доволна и щастлива. Грифин навлече джинсите си.

— Бях сигурен, че ще е така, още когато те видях за пръв път. Не, дори преди това. Усетих го даже по телефона.

— Нищо подобно — скастри го тя, но се усмихна широко.

— Напротив, между нас стана нещо от самото начало. Ти си невероятна, Попи.

— Аз съм това — потупа тя ръкохватката на стола си.

Той не възнамеряваше да го отрича. Облече ризата си и закопча две копчета, докато търсеше подходящите думи.

След това се облегна на стола й и доближи лице до нейното.

— Този стол наистина е част от същността ти. Нямам проблем с това и не виждам какво общо има той с всичко, което искам от една жена. — Целуна я по носа и добави: — Обичам те, Попи.

Не би имал нищо против, ако се бе разплакала в този момент. Чувстваше се безпомощен, когато тя плачеше от отчаяние, но би възприел радостните сълзи. Те биха били съвсем уместни заедно с някоя усмивка, прегръдка, целувка, да не говорим за отговор със същите думи.

Но не последва нищо подобно. Усмивката й угасна. Очите й станаха тъжни.

Обзе го решимост. Ако тя се канеше отново да спомене нещо за недъга си, щеше да я напляска.

— Попи…

От очите й бликнаха сълзи, но те не бяха от щастие. Тя бавно поклати глава и шепнешком го помоли:

— Не го казвай. Не разваляй всичко.

— Надявах се да направя нещата още по-приятни — подразни я той, като отчаяно копнееше поне да я накара да се усмихне. — Никога досега не съм казвал тези думи на някоя жена. Това е паметен момент, не си ли съгласна?

Но тя не се усмихна.

Грифин се изправи и дозакопча ризата си. Изми зъбите си, подсуши косата си с кърпа, среса се с пръсти, а след това и с четката. Попи остана мълчалива през цялото време.

— Не се чувствай длъжна да ми отговориш — обади се той. — Да признаеш на някого любовта си е нещо много сериозно. Не бих желал да ми го кажеш, ако не го чувстваш, а очевидно в момента е точно така. Просто исках да се почувстваш по-добре. — Грифин погледна часовника си и рече по-меко: — Трябва да тръгвам.

* * *

Досега никой не беше разбивал сърцето на Грифин. Винаги той се бе чувствал по-слабо обвързан, но макар да бе опитвал да бъде внимателен при раздялата, знаеше, че е причинявал болка. Сега самият той страдаше.

Двамата с Попи не бяха скъсали, но много му се бе искало да чуе от нея онези две думи. Добре, разбираше, че мисълта за катастрофата все още я измъчва. Но сега двамата изживяваха нещо хубаво, нещо специално. Освен това той бе обикновен човек и искаше да бъде обичан.

Възможно бе тя да го обича. Но може и да не беше така.

Грифин изпитваше необходимост да се защити в тази ужасно тъмна сутрин, да стане човекът, който беше, преди изобщо да е чувал гласа на Попи, затова отиде с пикапа до дока, където държеше поршето си. Поздрави Сейдж с въодушевление, каквото тя едва ли бе чувала от него, и щом стъпи на магистралата, натисна газта до дупка.

Караше с близо сто и четирийсет километра в час и макар полицаят да не бе много по-възрастен от него и вероятно би проявил разбиране към любовните му терзания, Грифин просто прибра фиша за глобата. Когато отново потегли по магистралата, вече шофираше по-разумно.

* * *

Попи взе момичетата и ги заведе в дома си за закуска. Знаеше, че Мика няма да има нищо против този допълнителен час за работа, а тя имаше нужда да се разсее. Изпита Миси по правопис и набързо изпече сладки, щом Стар спомена, че в училището ще има разпродажба на сладкиши. Когато остави децата в училище, вече отново се чувстваше удобно с живота си. Много удобно. В действителност дори й бе приятно.

Беше задоволила Грифин. Мисълта за това й донесе облекчение. Донесе й чувство за победа.

По отношение на грижите си за две малки момичета обаче не можеше да се сравнява с Хедър. Не бяха много жените, които можеха да се мерят с нея в това отношение. Ала за болна от параплегия Попи се справяше добре.

На път за дома се отби в гробището и сподели това с Пери Уокър.

Той не отвърна.

Но той беше там, тя — също.

* * *

Мика поставяше чеповете. Спомняше си отколешните дни, когато дупките се пробиваха на ръка с бургия и разпънка, а в дърветата се забиваха метални чучури, под които се поставяха кофи. В момента той използваше пластмасови чепове. Към всеки от тях вече бе прикрепен тънък пластмасов маркуч, дълъг около половин метър, благодарение на работата, която бе вършил до късно през нощта през последните няколко седмици.

Дали беше спал? Нямаше нужда от сън. Леглото му бе студено и празно. Сънят само го разконцентрираше, а тогава започваше да мисли за Хедър и сърцето го заболяваше. Не можеше да си обясни копнежа, който изпитваше, не проумяваше тъгата, която преобръщаше всичко у него. Беше му по-лесно да понася гнева, отколкото тъгата, затова се криеше зад него. Хедър бе имала тайни. Беше го държала в неведение. Беше го предала. Това бе достатъчна причина да се гневи.

Работата му го лекуваше. Хората от равнините смятаха, че тази дейност не изисква мислене — пробиваш дупка, пъхаш чепа, подлагаш ведро и събираш сока.

Не изискваше мислене ли? Те нямаха никаква представа. Най-напред, човек трябваше да знае точно къде да направи отвора. Ако се намираше твърде близо до предишна дупка, нямаше да се получи достатъчно хубав сок. Ако пък се пробиеше хоризонтално, силата на гравитация нямаше да подпомага теча. А ако човек се мотаеше твърде много на една дупка, нямаше да успее да подготви и половината дървета за първото потичане на сока.

Мика работеше бързо. Само един поглед му бе достатъчен да определи дали дървото се нуждае от едно или две чучурчета, а той знаеше точно къде трябва да се поставят те. Използваше автоматична дрелка, за да пробива отвори под ъгъл, чийто вътрешен край беше малко по-високо от външния, позволявайки на сока да се стича. Знаеше точно колко дълбоко да дълбае, за да не достигне тъмните стърготини, които показваха, че е засегнал сърцевината на дървото. Тя не ставаше за нищо. Сокът се стичаше от беловината, а нейните стърготини бяха светли.

След като направеше дупката, той пъхаше чепа и го начукваше. Знаеше точно колко силно да чука и го правеше с минимален брой движения. Използваше приспособление, което му позволяваше бързо и ефикасно да закрепи тънкия маркуч от кранчето за страничните маркучи, и не губеше излишно време в тази дейност. Като направеше сглобката, се преместваше на следващото дърво.

През последните три години бе правил това заедно с Хедър. Мика дълбаеше, а тя поставяше чепа, докато той го свързваше със страничната линия. Работеха добре в екип и се местеха от участък на участък със забележителна бързина. Тя действаше не по-малко ентусиазирано от него. Никога не бе гледал на поставянето на чеповете като на досадна работа, защото му бе приятно да се трудят заедно.

Но тази година не му беше никак забавно. Изпитваше единствено тревога. Слънцето грееше силно, снегът се топеше бързо, а гарваните грачеха оглушително. Това бяха признаците. Той ги виждаше, усещаше как сокът се надига и ще потече само след няколко дни. Беше готов да се обзаложи. А поставяше едва първите чепове!

Стресна го едно пресипнало:

— Здравей!

Мика рязко се извърна. На няколко метра зад него стоеше Били Фарадей. Обувките му бяха без връзки и пъхнати в старомодни дървени снегоходки. Якето му беше разкопчано, но поне бе проявил достатъчно здрав разум да си сложи шапка. Беше ловджийска, килната към темето му. Някой ден щеше да измръзне до смърт. Но Мика знаеше и това, че старецът е костелив орех. Сигурно дълголетието и ръстът му бяха наследствена черта. Беше удивително висок за човек, който през повечето време стои наведен.

— Здрасти — повтори Били.

— Какво търсиш тук? — внимателно попита Мика.

— Просто гледам.

— Трябва да си на езерото.

— Чух, че си сам. Няма да успееш да свършиш навреме.

Мика отново се обърна към дървото. Проби втора дупка отстрани и малко по-нагоре от първата и пъхна чепа. Пресегна се към колана си за инструмента, с който правеше сглобките.

— Не би трябвало да си тук, Били.

— Защото брат ми забрани ли? Това беше преди много години. Не е ли време да забравим миналото?

Мика изсумтя и опита да се пошегува:

— Може и да успея, ако знам какво е.

— А ти не знаеш ли? Наистина ли?

Той не знаеше — не и това на Хедър, не и това на Били.

— Е, ще ти кажа — поде старецът, — защото вече е време. Баща ти смяташе, че ухажвам жена му, което изобщо не бе вярно. Бяхме просто приятели, но той беше много ревнив.

Знаеш ли какво го извади от равновесие? Аз плаках на погребението й. По дяволите, някой трябваше да го направи! Ти беше изпаднал в шок, а Дейл бе ядосан, задето го бе напуснала, като че ли нарочно се бе разболяла от рак. След като тя си отиде, той изпитваше нужда да обвини някого и кого, мислиш, намери — мен, нейния приятел, който според него бе разбил живота му. Затова обвини мен за смъртта й и за всичко, което си бе мечтал, а не се бе сбъднало. Обвини мен, каза, че за нищо не ставам, че нямал нужда от мен и че ще ме застреля на място, ако се мярна пред очите му, така че го послушах. От колко време е мъртъв?

— От единайсет години — успя да изрече Мика, макар да бе направо смаян. Не беше чувал тази история. Баща му не бе от разговорливите.

— И ние продължаваме да го слушаме — ти и аз, така ли? — попита Били. — Е, ти не го правиш. Носиш ми дрехи, дърва, храна. И твърдиш, че не мога да ти помогна тук?

Мика наистина се грижеше за него. Имаше слабост към чичо си. Вероятно се дължеше отчасти на дъщерите на Били, които се срамуваха от примитивния му начин на живот. И двете живееха в града и рядко се връщаха. Но слабостта на Мика се дължеше и на личния му опит. Били го бе научил на много от нещата, които знаеше — внимателно и търпеливо, зад гърба на великия шеф, по-големия си брат. Мика си спомняше, че се бе смял заедно с Били. Никога не се бе смял с баща си. Дейл Смит беше суров и нетърпелив човек, който обичаше да налага волята си.

Беше доволен, че баща му не говори много, защото всичките му думи бяха мрачни. Той ревнуваше не само Били. Ревнуваше и Мика.

А майка му? Ако Били й бе помогнал да направи живота си по-приятен, това бе нещо, в което двамата с Мика бяха съучастници. Вероятно Мика бе подозирал за тази връзка на някакво подсъзнателно ниво. Може би затова изпитваше такова удоволствие да се грижи за чичо си.

Сега Били искаше да му помогне.

— Не аз казах, че не трябва да помагаш тук — напомни му Мика. — Той го направи. Непрекъснато го повтаряше.

— Аха. Дори на смъртното си ложе. И аз го чух. Но той е мъртъв, Мика. Сега плантацията е твоя и ти щеше да се справиш добре, ако жена ти беше тук. Ала нея я няма. На всички в града разправяш, че нямаш нужда от помощ — точно както правеше и Дейл. Само че аз знам, че не е така. Няма да успееш за първото потичане, ако някой не ти помогне. Е, аз не съм просто някой. В случай че си забравил, племеннико, правил съм това и преди.

— Обаче не с маркучи.

— Ами покажи ми тогава. Мога да се науча. Няма да намериш по-охотен помощник в града от мен.

Мика знаеше, че старецът има право. Но сякаш баща му все още беше тук, сякаш Мика нарушаваше някакъв закон и оскверняваше паметта му.

— Мамка му, момче! — каза най-сетне Били. — Ако не можеш да го направиш, понеже се нуждаеш от помощ, направи го заради мен. Добивът на сироп беше смисълът на живота ми за повече години, отколкото мога да преброя, а кленовата луна ми навява всички стари спомени. Това е… в кръвта ми, както е затоплянето точно преди сокът да потече. Бил съм тук и преди. Идвам в началото на всеки сезон и разглеждам. Старият Дейл слагаше по четири кранчета на дърво, а ти — само по две. И си прав за това. Той упорстваше, но аз съм сигурен, че твоят добив е по-голям. Ако не искаш хората в града да знаят, че съм тук, няма да кажа на никого. Няма да съсипя славата ти на корав мъжага, какъвто беше баща ти. Но ми позволи да ти помогна. Не знам още колко години живот ми остават. Искам да го направя още веднъж, преди да умра.

* * *

Докато Мика остави една част от миналото му да си отиде, а Грифин преследваше друга, Каси се обади в чикагската кантора на „Уеймар, Хигинс и Хек“ и потърси Джонатан Фицджералд. Неговото име стоеше върху писмото, което Хедър бе скрила в раничката си.

Казаха й, че господин Фицджералд още не е дошъл, а когато се обади отново след половин час, я осведомиха, че говори по другия телефон. Не искаше да оставя съобщение, защото знаеше как работят някои адвокати. Даваш си името и причината за обаждането, а в края на деня те разглеждат списъка и преценяват на кого да отговорят. Каси предполагаше, че семейство Диченца вероятно вече се е свързало с господин Фицджералд.

Затова просто каза, че има правен проблем, не разкри нищо повече, както непрекъснато правеха клиентите й, и остана на линия.

След десет минути той се обади с делови тон:

— Да, Джонатан Фицджералд на телефона. Кой се обажда?

— Господин Фицджералд, казвам се Касандра Бърнс. Адвокат съм и се обаждам от името на своя клиентка, която се нуждае от помощ.

Той или беше свестен човек, или колегиалното му чувство взе връх, защото попита с доста по-приятен тон:

— Какъв е проблемът?

— Преди време е родила дете, чието осиновяване сте уредили вие.

— Доста отдавна не съм се занимавал с подобен проблем. Мога да ви препоръчам друг колега, ако иска да уреди осиновяването на друго дете.

— Не, не става дума за друго дете. Иска да разбере къде се намира първото. Питам се дали пазите документацията и бихте ли ни дали тази информация?

— Това е професионална тайна, не мога да издавам информация за осиновяване. Съществуват строги правила за поверителност на тези данни. Ще трябва да подадете молба, която да излага наложителни причини за изискването на подобна информация — например някакво заболяване.

— Клиентката ми е обвинена в убийство. Възможно е ДНК тестовете на детето да докажат връзката между него и убития, която вероятно ще бъде отречена от обвинението. Установяването на тази връзка може да се окаже от жизнено значение за защитата на клиентката ми.

Каси изобщо не бе сигурна, че това отговаря на истината, но тъй като не разполагаше с друг мотив, този й се стори разумен.

— Още преди да ви се обадя, знаех, че нямате право да издавате тази информация. Просто искам да разбера дали все още я пазите. Времето ни притиска, затова не бих желала да подавам молба и да чакам бог знае колко, а накрая да се окаже, че данните отпреди толкова време не са запазени.

— За колко време точно става дума?

— Четиринайсет години и половина.

— А името на клиентката ви?

— Хедър Малоун — съобщи Каси, защото не виждаше начин да го избегне.

От другата страна се възцари мълчание, а след това прозвуча учуденият въпрос:

— Същата Хедър Малоун?

Каси облекчено въздъхна. Смайването му беше неподправено.

— Да, същата.

— Питах се дали е тя, когато чух името й по новините.

— Боях се, че семейство Диченца ще стигнат до вас първи.

— Те едва ли знаят за мен.

— В такъв случай явно имате добра памет.

— Невинаги. Доста често се занимавах с подобни случаи навремето и много от тях бяха лесни. Но Хедър имаше повече неприятности от останалите.

— Неприятности ли?

— Да даде детето за осиновяване.

— Тя сподели ли с вас нещо за миналото си, нещо за зачеването на детето?

— Не, не пожела. А аз я попитах, защото й съчувствах. Повечето момичета, които идват в кантората ми, имат придружител — приятел, родител, надзорен полицай, но тя беше сама.

— Смятате ли, че е способна да извърши убийство?

— Не, не и заради изнудване. — Преди Каси да успее да му зададе въпрос, той поясни: — Четох за това във вестника. Не, Хедър Малоун, която дойде при мен, не желаеше да приеме пари от никого. Битовите разходи, болничните такси — сама искаше да плати всичко, но аз й обясних, че това е част от процедурата за частното осиновяване. Дадох й пари да си наеме квартира. Детето се роди седмица преди термина и Хедър върна парите за наема, които не бе използвала. На мен не ми прилича на жена, която преследва богатството.

— Бихте ли свидетелствали за това?

— Да, бих го направил.

— Но няма да ми помогнете да открия детето.

— Пазя документите, госпожо Бърнс, и наистина се изкушавам да го сторя. Но не мога. Законът не ми позволява. От друга страна, ако намерите някакви доказателства, каквито и да са, които да доказват необходимостта от това, аз лично ще отида при съдията.

* * *

Грифин се изгуби, докато търсеше дома на Ейдън Грийн — точно по тази причина имаше в колата си Сейдж. Не го биваше в разчитането на карти. Но поршето се намираше на летището в Манчестър, а в автомобила, взет под наем, имаше най-обикновена карта, която по-скоро целеше да му помогне да върне колата на летището в края на деня, а не да се ориентира междувременно. Спря да попита за пътя и пристигна по-късно, отколкото възнамеряваше. Ала не твърде късно. До малката тухлена къща на скромната улица, от двете страни, на която растяха дървета, имаше две коли, което му подсказа, че Ейдън Грийн все още не е тръгнал за работа.

Грифин паркира. Снегът тук беше по-дебел, отколкото в Ню Хампшир, а във въздуха нямаше и помен от благия аромат на кленовата захар. Благодарен, че бе облечен в дебелите си дрехи от Лейк Хенри, той изкачи стълбите и почука на вратата. Отвори му жена почти на неговата възраст. Негримирана, с разрошена руса коса, тя държеше на ръце едно дете и носеше друго в корема си, ако се съдеше по издутината под твърде широката риза. Изглеждаше приятелски настроена, доверчива и не бе никак подозрителна.

— Търся Ейдън Грийн — каза той с възможно най-сърдечната си усмивка. — Казвам се Грифин Хюс. Имаме общи познати.

— Така ли? — усмихна се тя, след това се извърна и повика: — Ейдън? — после отново се обърна към Грифин и попита: — От Калифорния ли сте?

— Не, но приятелят ми е оттам. — Погледна към корема й и запита: — Това второто ли е?

— Третото — отвърна тя и нежно залюля детето, което беше подпряла на хълбока си. — Това е второто. Първото вече се качи на училищния автобус. Казва се Томас и е на пет години. Ето я Джесика, на две години. А това в корема ми е Брук.

— Момче или момиче?

— Скоро ще разберем — добродушно провлече тя, докато съпругът й се приближаваше към тях. Наклони глава назад и каза: — Скъпи, това е Грифин Хюс. Познава твой приятел от Калифорния.

Ейдън Грийн беше висок колкото Грифин, но бе малко по-едър от него. Под късата му руса коса, която вероятно щеше да побелее след десетина години, се откриваше светло лице с набраздено чело. Само един поглед към Грифин — и бръчките станаха по-дълбоки. Мъжът беше толкова подозрителен, колкото съпругата му бе открита.

— Ваната е готова за Джеси — каза й той. — Искаш ли да я внесеш вътре, докато двамата с господин Хюс си поговорим?

Съпругата му се усмихна на Грифин и се отдалечи. Заедно с нея се изпари и добронамереността на Ейдън.

— Кой е общият ни приятел?

— Лиса.

Мъжът понечи да затвори вратата.

Грифин я запречи с крак и прошепна настойчиво:

— Моля ви да ме изслушате. Приятелката ми всъщност е Хедър, по-точно най-добрата приятелка на Хедър, но само една от многото, които тя има в Ню Хампшир. Там се е опитала да си изгради хубав живот, но нещо просто не се връзва.

— Хаскинс ваш познат ли е?

— Да.

— Осведомих го, че нямам какво да кажа. Същото се отнася и за вас. — Отново се опита да затвори вратата, но тъй като кракът на Грифин му пречеше, мъжът го предупреди: — Навлизате в частна собственост. Махнете проклетия си крак или ще извикам ченгетата!

— Ако го направите, ще им кажа защо съм тук. Ще разкрия същото и пред пресата, а ако Сакраменто Бий научи, репортерите му ще долетят тук лично. Отне ни известно време да ви открием. Някой добре бе замаскирал следите в снега, така да се каже.

Шегата не развесели Ейдън.

— Защо сте тук? Откъде знаете името ми? Какво искате от мен?

— Хедър ми го каза, затова съм тук, обаче нямам никаква представа какво искам от вас. Тя не ми каза нищо. Не желае да говори, а това означава, че ще я върнат в Сакраменто и ще я съдят за убийство. Смятате ли, че там ще се проведе справедлив процес, предвид цялата публичност на случая?

— Това не е моя грижа.

— Затова ли се преместихте тук и се скрихте от семейство Диченца: за да няма за какво да се тревожите? Мога да ви разбера. Случаят на Хедър действително предизвиква сериозна тревога. В момента много хора в Ню Хампшир са обезпокоени. — Грифин извади от джоба си няколко снимки и показа първата на Ейдън. — Ето това е Хедър. Правена е през лятото. Мъжът до нея е Мика. Усмихнати са, нали? Напоследък не им се случва. Тя се притеснява, че той ще престане да я обича, ако узнае истината, а Мика се тревожи, защото има нужда от Хедър в живота си, а нея я няма.

Грифин премина към втората фотография и продължи:

— Това тук е Хедър с момичетата. Отляво е Миси, а от дясно — Стар. Миси е на седем, а Стар е на пет. Тези деца не са родени от Хедър. Биологичната им майка е починала, когато Стар е била само на два месеца. Хедър влязла в живота им няколко месеца по-късно и в момента е единствената майка, която имат. Те са мили малки момичета и са ужасно раними. И наистина се тревожат в момента, защото не знаят причината Хедър да е в ареста и кога ще се върне. Тъй като са изгубили биологичната си майка, вероятно се питат дали не е тяхна вината, че всички майки ги напускат. А Хедър е добра майка, Ейдън.

— Не познавам никаква Хедър — отвърна мъжът, но по-скоро мрачно, отколкото предпазливо.

Грифин му показа последната снимка.

— Тя е мила и кротка жена. Тук е снимана с приятелките си. Събират се всеки вторник вечерта. Каси е адвокат — посочи той с пръст. — Мариан продава книги, Зигрид е плетачка, а Попи обслужва частната телефонна централа на градчето. Тя е моето момиче. В инвалидна количка е от дванайсет години — следствие от преживяна катастрофа. Хедър е била неотлъчно до нея, докато се е възстановявала. Тя е опора за много хора от градчето и тези четири симпатични, умни и успели жени я обожават. Освен това е всеотдайна майка, винаги помага на момичетата, винаги е на нужното ниво и всякога е усмихната. Тя ми напомня за вашата съпруга, което повдига въпроса за отношенията ви с Хедър. Тя ни даде името ви. Какви бяха отношенията ви?

— Не познавам никаква Хедър.

— Тогава с Лиса. Бяхте ли неин любовник?

Ейдън поклати глава:

— Нямах връзка с Лиса.

— Но Роб е имал, а вие сте били най-добрият му приятел. Кажете ми нещо, Ейдън.

Мъжът въздъхна и сякаш целият хлътна навътре.

— Какво да ви кажа? Че не го е направила тя ли? Но аз не видях нищо.

— Така сте казали и на полицията. Само че сте напуснали Сакраменто и сте прекъснали връзките си със семейство Диченца, което според мен означава, че не сте искали да ги пазите в паметта си.

— По-скоро не исках да съм им задължен за нищо — подсмихна се Ейдън. — Знаете ли какво е това семейство? Знаете ли с каква власт разполага? Чарли Диченца може да те издигне до върха или да те срути в калта дори днес. Едно обаждане по телефона и изхвърчаш от работа, даже влизаш в черния списък за грехове, които никога не си помислял, камо ли да си извършил.

— Това ли направи той с Лиса? — попита Грифин.

— Не знам какво е сторил на Лиса.

— А знаете ли какво й е сторил Роб? Известно ли ви е да е упражнявал насилие над нея?

Ейдън не каза нищо.

— Има лекари, които ще свидетелстват за това — предупреди го Грифин. — И хора, които ще кажат колко тъмна е била онази нощ, толкова тъмна, че дори и да са били на онзи паркинг, не са можели да видят почти нищо. Тогава въпросът е следният: след като е било непрогледно тъмно, как Лиса е успяла да види Роб? Смятате ли, че го е прегазила умишлено?

— Нямам представа.

— Тя изнудваше ли го?

Ейдън изсумтя.

Грифин почака. Тъй като мъжът не продума, той попита:

— Какво означава това?

Пак нищо.

— Знаехте ли, че е бременна?

Отново никакъв отговор.

— От вас ли беше детето?

— Не.

— А от Роб? Или дори от Чарли Диченца? Роднинската връзка е нещо, което подлежи на доказване. Ако намерим детето, може да се направят тестове. Хедър го е дала за осиновяване. Вие ли й помогнахте?

— Вече ви казах, нямах нищо общо. Трябва да тръгвам за работа.

— Знам, затова пристигнах възможно най-рано. Според мен сте си намерили чудесна работа. Кога станахте училищен съветник? След като напуснахте Калифорния ли?

Ейдън кимна.

— А преди това сте работили за фондацията на Диченца. Предвид тези два факта бих казал, че сте свестен човек. Учудвам се, че случилото се с Роб и Лиса не измъчва съвестта ви до смърт.

Изведнъж Грийн доби вид на човек, който ужасно страда от гузна съвест.

— Тя действително ли беше малката подла изнудвачки, както се опитват да я изкарат? — попита Грифин.

Ейдън отмести поглед.

— Наистина ли става дума за убийство първа степен? — продължи да настоява Хюс. — Преднамерено ли беше? Никой не иска да ни каже. Никой не желае да говори. Една жена е постигнала нещо в живота си, а всичко ще отиде по дяволите само защото едно семейство жадува за мъст. Кога ще свърши всичко? С нейната екзекуция ли, за бога?

— Не беше преднамерено — каза Ейдън и стисна устни.

— Не спирайте дотук — предупреди го Грифин, — освен ако още не ви държат с нещо. Това ли е причината? Те ли ви уредиха сегашната работа?

— Не.

Грийн стисна силно рамката на вратата. Грифин забеляза, че ръката му трепери, но очите и гласът му останаха съвсем уверени, а гърбът — изпънат. Беше натиснал правилното копче и на него пишеше ГОРДОСТ.

— Те нямат нищо общо с работата, къщата, съпругата, децата или колата ми. Всичко съм постигнал сам, при това въпреки мъчителните спомени от онази нощ, с които съм принуден да живея. Знаете ли колко мъчителни могат да бъдат спомените? Нямам нужда от психиатър, за да ми каже, че съм станал училищен правен съветник поради желанието си да помагам на децата, тъй като не успях да помогна на нея. Тя преживя нещо наистина ужасно.

— Говорите в минало време — каза Грифин, доволен, че бе изтръгнал някакво признание, ала се нуждаеше от много повече. — Но историята още не е свършила. Възможно е за нея всичко едва сега да започва. Трябва ни вашата версия, Ейдън. Тя не иска да говори, вероятно защото е още по-уплашена от семейство Диченца от вас, но е необходимо да разберем какво се е случило през онази нощ. Вашето име е единствената нишка, която ни даде Хедър. Дори не е признала, че е Лиса. Вие сте връзката. Има надежда за спасение. Говорете, Ейдън!

* * *

Грифин мразеше да се проваля. Вероятно бе твърде дръзко от негова страна да смята, че ще го накара да говори, след като нито Ралф, нито собствената му съвест бяха успели да го сторят. Ейдън не бе отвърнал на предизвикателството, което му бе отправил на входа, нито на второто в училищния коридор, нито най-накрая на паркинга, когато отиваше към колата си след работа.

Все пак не бе извикал ченгетата. Дори не го бе заплашил отново с тях. По-скоро водеше война на изтощение, придържаше се към политиката на мълчание и оставяше Грифин непрекъснато да излага доводите, докато го изтощи.

Грифин знаеше, че Ейдън може да бъде призован в съда. Можеше да бъде разпитан на свидетелската скамейка под клетва. Но това щеше да стане на процеса, а той не искаше нещата да стигат чак дотам.

Обезсърчен, хвана вечерния полет обратно за Манчестър. Взе поршето си, отиде до дока, качи се на пикапа и подкара право към дома на Попи.

* * *

Попи чу най-напред Виктория. Котката стоеше до нея с муцунка към вратата и мяукаше. Само след секунди чу нечии тихи стъпки в коридора, а малко по-късно Грифин седна на леглото.

Попи се взираше към него в мрака. Беше предпазлива поради няколко причини — секса, любовта и Ейдън.

Той не й подсказа нищо, просто седеше, вперил поглед в нея. След малко прошепна:

— Вратата ти не беше заключена.

— Никога не заключвам. Колко е часът?

— Два.

Тя чакаше, питайки се кой от трите проблема е обсебил съзнанието му в момента. Но тъй като не бе способна да понася напрежението нито минута повече, попита:

— Как мина?

— Отвратително. Капнал съм, така че ако мислиш за секс, нямаш късмет. Денят беше дълъг и абсолютно безплоден. Просто искам да спя до теб, Попи. Може ли?

Тя наистина копнееше за секс. Беше мислила за това цял ден и се питаше дали случилото се бе истина, или бе просто някоя от развинтените й фантазии. Мечтаеше да го чуе да казва, че е останал задоволен въпреки ограничените й възможности, и да поиска още.

Но в живота имаше много други неща, освен секса, а Грифин очевидно беше разстроен, фактът, че бе дошъл в дома й, я трогна. Дълбоко. А и той не повтори онези две думи. Уважаваше чувствата й по този въпрос.

Изпита странно задоволство, почти каквото би изпитала, ако той се бе нахвърлил страстно върху нея, затова се отдръпна и повдигна завивката.

 

 

Грифин спа не повече от четири часа. Умът му беше изпълнен със своенравни мисли, които не му даваха покой. Нервността му щеше да направи дори секса жалък. Трябваше да стане и да се заеме с нещо, което да го отвлече от грижите му.

Остави Попи в леглото, включи компютъра си, прегледа пощата, след това проведе бързо търсене с псевдонимите на Синди. За последен път го бе правил преди шест дни, но март наближаваше и се очакваха нови публикации.

Сърцето му замря, когато намери съвпадение с едно от имената. Проследи връзката с трепереща ръка и попадна на стихотворение. Ставаше дума за мечти като първа стъпка за превъзмогване на съжалението. Бяха едва дванайсетина стиха, някои от които с по една-две думи, но стихотворението беше много въздействащо. Що се отнася до него, то носеше почерка на Синди.

Бързо си записа името на стихотворението, автора, списанието и страницата. Нямаше никакви данни за местонахождението на автора, но едно обаждане до редакцията би помогнало. За нещастие беше събота. Ръцете му бяха вързани до понеделник.

Той ядно откъсна листчето и го пъхна в джоба си. Когато излезе от мрежата, безпокойството му нарасна още повече. Имаше нужда да се заеме с някаква физическа работа, да направи нещо полезно, нещо добро.

Пристигна в дома на Мика точно когато момичетата тръгваха с Камил, за да прекарат деня при нея. Мика поставяше чеповете. Грифин пожела да му помага.

Били Фарадей вече бе там. Седеше върху капака на пикапа с килната на тила ловджийска шапка и провесени крака и явно се готвеше да се включи в работата. Грифин тъкмо се накани да го попита дали е така, когато се чу шум от още една кола. Пит Дъфи излезе от пикапа си точно когато Мика се появи откъм къщата.

Двамата мъже се заковаха на място и започнаха да се измерват с поглед.

— Нали ти казах да не идваш — пръв се обади Мика.

— Това беше миналия уикенд — отвърна Пит. — Сега си е сега. Според мен сокът ще потече в понеделник или вторник.

— Във вторник. Ще потече във вторник.

— Във вторник — повтори Дъфи. — Няма да ходя на работа три дни. Искам да ти помогна.

— Федералните знаят ли, че си тук?

— Не — сряза го Пит. — Това си е мой проблем, а не техен. Не работя за тях. Никога не съм работил. Причината да дойда с тях онази сутрин е, че Уили Джейк ми нареди, а аз съм му подчинен.

— А той знае ли, че си тук? — попита Мика.

Дъфи не трепна:

— Разбира се. И няма нищо против. Ти имаш. Може да ме наречеш предател, а може и да приемеш предложението ми. Разполагаш с Били и Грифин, а с мен ставаме четирима. Това са две групи. Два пъти повече работа.

— Откъде да съм сигурен, че няма да саботираш всичко?

Пит ядосано отмести поглед за малко. След това отново погледна към Мика и каза:

— Харесвам те, защото си умен мъж. Винаги си знаел какво искаш и какво трябва да се направи. Научи какво е нужно, за да се разшири тази плантация. Твърдиш, че Хедър ти е помагала, но не тя е посещавала курсовете за добив на кленова захар във Върмонт, за да е в крак с последните новости. Ти го направи, Мика. Тя ти помагаше, но ти направи всичко и го стори, защото се гордееш с това място. Така че не ставай глупак сега. Използвай ме. Използвай ме, човече!

— Той е прав, Мика — намеси се Били.

Мика мрачно изгледа стареца. След това отмести очи към Грифин и попита:

— И ти ли си дошъл да ми помагаш?

Грифин се замисли за момент, сетне поклати глава:

— Просто исках да поработя.

* * *

Работиха в събота и неделя, по дванайсет часа дневно, много след като мръкнеше, под светлината на прожектор от каросерията на пикапа. Грифин никога през живота си не се бе чувствал толкова изморен, но изпитваше и огромно задоволство. До понеделник следобед на дърветата на всички южни склонове бяха поставени чепове и те бяха готови за потичането на сока. Като се има предвид, че тези склонове представляваха две трети от цялата плантация и че южните дървета пускаха сока си най-напред, това беше истинско постижение.

В един друг свят Грифин сигурно би си взел почивка за остатъка от деня, но тук нещата ръководеше Мика — или по-точно природата, а нейният ход беше неумолим. Все още предстоеше да се поставят чепове на около пет хектара.

Но Грифин имаше нужда от час, дори два часа, за себе си. Обеща на Мика да се върне след това.

Докато караше, видя, че са го търсили Прентис Хейдън, издателят, брат му Алекс и неколцина приятели. Когато пристигна съобщение от списанието, където смяташе, че е видял стихотворението на Синди, той спря колата. Щеше да отговори само на това обаждане. Редакторката бе настроена дружелюбно. Беше разпознала името от собствените му работи, затова го бе потърсила толкова бързо в отговор, но разполагаше единствено с името на поета, което бе отпечатано и в списанието. Имаше и пощенска кутия и телефонен номер, но тя не искаше да му ги даде. Грифин обаче умееше да бъде убедителен, когато решеше. След броени минути вече разполагаше с телефонния номер, който записа и тържествено напъха в джоба си.

От пикапа се обади също в кабинета на Ейдън Грийн и остави съобщение на телефонния му секретар. Не само Майката Природа следваше неумолимия си ход. По думите на Каси същото важеше и за прокурора от Калифорния.

— Ейдън, обажда се Грифин Хюс. Надявам се да си премислил нещата, които обсъждахме. Калифорния разполага с един месец, за да издейства заповед от страна на губернатора, а половината от този срок вече изтече. Ако изобщо възнамеряваш да ни помогнеш, сега е моментът. Имаш номера ми. Обади ми се по всяко време.

Изключи телефона точно когато спря пред дома на Попи.

* * *

Тя стоеше до телефонното табло, зареяла поглед към езерото, и си казваше, че трябва да се наслаждава на тишината, защото само след час щеше да прибере момичетата от училище. Спяха при нея от събота вечерта, защото двамата с Камил решиха, че така ще е най-удобно, тъй като Мика по цял ден беше в гората. След като сокът потечеше и в работилницата започнеха да се задържат хора, момичетата щяха да се приберат у дома. Можеха да помагат, доколкото им стигат силите. Мика би искал да е така.

Децата щяха да липсват на Попи. Харесваше й шумът, заетостта, компанията, а освен това се бе справила добре. Беше се справила доста добре.

Роуз би останала доволна. Всъщност Попи реши с известно задоволство, че сестра й вероятно щеше да остане ужасена. Тя би предположила какви проблеми могат да възникнат и би се съсредоточила върху тях.

Шумът от приближаващ се пикап, при това не кой да е, а този на Бък, сложи край на задоволството й. След минута входната врата се отвори и влезе Грифин. Страните му бяха порозовели, а погледът му — развълнуван.

— Почти свършихме — обяви той. — Още един ден и край.

— Това е чудесно — усмихна се Попи.

— А какво става тук?

Тя погледна към притихналото табло, после към книгата, която четеше, преди да потъне в мислите си, и най-накрая — към Виктория, която спеше върху бюрото, свита на кълбо. Сетне сви рамене и каза:

— Немного.

— Кога трябва да отидеш за момичетата?

— След час.

Грифин изви вежди.

— Какво? — попита Попи.

Той погледна през коридора към спалнята.

— Помислих, че може би…

— Може би какво?

Не му помагаше особено. Тя имаше твърде много страхове, за да подмине този спокойно. Не можеше да приема нищо за даденост.

Въздъхна и й отвърна:

— Помислих, че може би ще ми позволиш да те подържа в прегръдките си.

Сърцето й се сви.

— Направи го в петък през нощта за почти четири часа, след което изчезна. Това не говори добре за онова, което преживяхме.

— А какво преживяхме?

— Страхотен секс.

— Страхотен секс ли? Бих казал, че беше нещо повече. Бих го нарекъл любов, защото не си го правила с друг мъж, поне не по този начин. Казах ти, че те обичам, но ти не искаше да чуваш това. Кажи ми защо.

— Не съм готова. Твърде рано е. Не ме познаваш достатъчно, за да си сигурен, че ме обичаш.

— Да не сме на осемнайсет? — нежно попита той. — Да сме наивни? Или неопитни?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, честно казано, не знам — глухо й отвърна. — Неотдавна навърших трийсет и една години и от доста време търся подходящата жена. Струва ми се, че знам какво искам. Смятам, че ти също знаеш, просто се боиш да преследваш желанията си.

— И защо се боя? — попита тя, неспособна да произнесе думите. Питаше се дали той ще каже онова, което тя си мислеше.

— Защото си инвалид. Защото смяташ, че това има някакво значение за мен, и се боиш да не те отхвърля.

— Всеки се бои да не бъде отхвърлен. С теб не е ли така?

— О, не, сега не говорим за мен, а за теб. Ти мислиш, че ще ми омръзне да бъда с човек, който не е в състояние да прави нещата, които мога аз, затова ще се опитам да разгледам онзи твой списък. Ние танцувахме, нали?

— Да.

— И се къпахме заедно?

— Да.

— Скоро ще те кача и на снегомобил.

Не можеше да отхвърли тази възможност, но най-голямото й притеснение всъщност не беше, че не ще успее да бъде в крачка с него.

— Все още има много неща, които не знаеш.

— Сигурно става дума за катастрофата — предположи той, метна якето си на дивана и придърпа един стол. — Разкажи ми тогава.

— Вече го направих.

Грифин невъзмутимо и търпеливо повтори:

— Разкажи ми.

Попи не искаше. Наистина вярваше в онова, което бе казала на Мика: някои неща са твърде болезнени, за да мислим за тях. Но Грифин нямаше да се откаже, затова тя пое по най-лесния път.

— Бях в болницата осем седмици. Бях в кома, което не беше зле за мен, но е било истински кошмар за родителите ми. След това дойдох в съзнание и разбрах какво се бе случило. И тогава започна трудното.

Той се намръщи. Сигурно мислеше, че тя има предвид парализата.

— Когато научих за смъртта на Пери — продължи тя. — Вече го бяха погребали и всички ми замазваха очите и ми казваха какъв късмет съм имала, че съм оцеляла, но ми трябваше известно време, за да погледна на нещата откъм тази страна. Вдигнаха ме на крака възможно най-бързо. Последните няколко седмици прекарах в рехабилитационния център. Наистина имах късмет. Парите не бяха проблем. Родителите ми пригодиха едно крило от къщата, за да мога да се придвижвам самостоятелно, след това построиха тази къща за мен. Добре че не си много висок, защото иначе щеше да ти се налага да се навеждаш, за да използваш фурната.

— Разкажи ми за катастрофата.

— Нали вече ти разказах!

Остана все така търпелив и не по-малко упорит:

— Какво си спомняш за нея?

— Немного.

— Нарочно ли? Защото не искаш да си спомниш?

— Какво лошо има в това? — отбранително попита тя. — Беше ужасна нощ.

— Били сте на купон. Пили сте много — поде Грифин и тонът му я подканяше да продължи.

— И се случи нещастие.

Той зачака, но тя бе приключила. Не искаше да мисли за това и със сигурност не желаеше да говори за него. Плащаше цената на безотговорността си, като прекарваше живота си в инвалидна количка. Не беше длъжна да се разкайва пред Грифин.

Но той я гледаше право в очите.

— Когато се върнах тук след ареста на Хедър, ти казах, че според мен ми имаш известно доверие. Ти отрече, но аз бях убеден тогава, сигурен съм и сега. Само дето то не се простира, докъдето смятах. Според мен ти просто имаш проблем с доверието към хората. — Стана и се пресегна за якето си. — Двете с Хедър сте от едно тесто. И двете не вярвате, че човек може да знае всичко за вас и въпреки това да продължи да ви обича.

— За това е нужно пълно доверие — възпротиви се тя. — Много хора имат проблеми с това.

— Не говоря за останалите хора — каза той. — В действителност не говоря и за Хедър. А единствено за теб.

— Какво искаш да ти кажа? — извика Попи.

Той сви рамене и намести лентата си над ушите си.

— Трябва да се връщам — рече Грифин и излезе.