Барбара Делински
Случайна жена (22)

Двадесет и първа глава

Каси страдаше от мъчителната неизвестност. Винаги беше така, докато чакаше някое правно решение, независимо дали беше на съдия, на съдебни заседатели или на прокурор, с когото опитваше да се споразумее. Тъй като все още нямаше ток, тя не отиде на работа, а остана с децата в топлата всекидневна край огъня. Можеше да страда и оттук.

Дали не трябваше да му кажа повече неща за Роб? По-малко за Хедър? Дали изложих аргументите си достатъчно убедително? Дали не прекалявам? Не бях ли твърде безкомпромисна? Не трябваше ли да му дам право на избор? Не беше ли по-удачно да му отпусна повече време?

Тя подложи на съмнение всичко, което бе направила. Бъдещето на Хедър зависеше от баланса на сделката, която щеше да сключи в Калифорния, и тази сутрин Каси усети пълната тежест на тази отговорност.

Винаги съществуваше резервен вариант. Ако откажеха предложената от нея сделка, разполагаше с великолепна история за пресата. Планираше тази възможност, докато чакаше, и правеше списък на възможните връзки според тяхната важност, като за целта използваше молив с гумичка на края. Беше от домашните й запаси, а останалите се използваха от Итън и по-големия му брат Брад, които бяха пръснали листовете си навсякъде по дървения под и рисуваха. Най-малкият й син — Джейми, се бе заразил от брат си и спеше на рамото на Каси точно както Итън преди четири дни. Всъщност беше доста удобен начин човек да планира резервния си вариант.

Джон Киплинг вероятно бе усетил вибрациите, долитащи от дома й, защото й позвъни в ранния следобед. Тъй като беше сряда, той довършваше броя на Лейк Нюз, преди да го занесе в печатницата.

— И така — подхвана той, — отразих ледената буря. Информирах за затворените училища и проблемите на Мика. Разказах и за героичните усилия на хората от електрическата и телефонната компания. А сега ми дай нещо интересно, Каси.

Тя въздъхна и се усмихна:

— Не мога да го направя за сегашното издание, но ако до утре вечер разполагам с нещо, как ще го използваш?

— До утре вечер ли? — попита Джон. — Ще направя притурка. Но първо ще напиша съобщение и ще го разпратя до всички по-големи вестници в страната. Аз, ти и Лили ще успеем да се обадим или да изпратим съобщения по електронната поща на всички от моя списък само за няколко часа. Ако още няма ток, ще отидем до центъра „Сейфийлд“.

Каси изпита огромна благодарност към Джон. Хубаво беше човек да го има на своя страна. Усилията му щяха да са ползотворни. Искаше й се да притежава същата вяра в собствените си възможности.

— Защо в центъра „Сейфийлд“ има ток, а ние нямаме?

Както винаги, Джон беше наясно с дреболии, които само човек, отразяващ събитията за местен вестник, би могъл да знае, и не я разочарова и този път.

— Защото от две години насам единственият крупен работодател, разбирай данъкоплатец, в този център е компютърна компания, която не може да рискува да остане без ток дори за един ден, затова те подновиха електрическата инсталация. Това не означава, че токът там не спира, просто проблемът се локализира по-лесно и се оправя по-бързо. Не мислиш ли, че това е въпрос, с който трябва да се заеме градският комитет на Лейк Хенри?

Каси реши, че това е задача първо на градското събрание, но знаеше, че рано или късно ще стигне и до нейния комитет. Замисли се върху това. Беше начин да запълни времето, докато очаква обаждането от Калифорния.

* * *

Мика понасяше мъчително чакането. Най-напред с двама от синовете на Чарли нарязаха и нацепиха дърветата, разчистени от плантацията. Докараха три товара с трактора, за да попълнят запасите му от дърва, и подредиха всичко, преди да дойде време да запали изпарителя. През целия следобед той се занимава с производството на сироп. Умът му беше зает, но от време на време се прокрадваха мисли, в които се питаше какво ли става в Калифорния, какъв ще бъде резултатът, как ще реагира Хедър, след като вече е свободна да възвърне самоличността си, и как ще се отрази това на самия него.

Лейк Хенри бе много специално място, но не беше Калифорния. Ако тя избереше да се върне там, той щеше да остане сам.

Дилемата на Грифин бе съвсем различна. Когато в сряда вечерта все още нямаше обаждане от Калифорния, той се замисли как хората от градчето биха реагирали на незадоволителен изход от делото на Хедър. Беше направил всичко възможно да помогне за решаването на случая и се надяваше Хедър да се върне към живота, който бе водила, преди той неволно да разкрие местонахождението й. Ако властите в Калифорния отхвърлеха сделката и тя трябваше да се изправи пред кошмара на един процес, доброто отношение, което бе успял да си извоюва в Лейк Хенри, можеше да се обърне срещу него.

Само че това място му харесваше. Тук се чувстваше сигурен. Ако изобщо можеше да предложи на сестра си да дойде някъде, беше тук. Лейк Хенри беше първото място, в което с радост би отгледал децата си. Това беше мястото, където за пръв път се бе влюбил — в една жена, в езерото, в начина на живот.

Можеше да продължи да пише на свободна практика оттук, от дома на Попи или да наеме някакво място в редакцията на местния вестник. Тук не му липсваха интелектуални стимули. Хора като Каси, Джон и Лили, Чарли и Анет бяха умни и приятни, както хората навсякъде. А Попи? Тя беше всичко, за което някога бе мечтал.

Не му се искаше да смята, че любовта й зависи от изхода на делото на Хедър, но беше реалист. Нещата… се проточваха. Лошото заличаваше хубавото. Ако делото на Хедър продължаваше да се влачи и ако не завършеше по задоволителен начин, Попи можеше да си спомни, че той е виновен за всичко.

Ситуацията много напомняше на нейната катастрофа. Няколко сантиметра надясно или наляво — и нищо вече няма да е същото.

 

 

В четвъртък сутринта токът дойде. До обяд телефоните също заработиха. Това откъсна Попи от мислите й, защото хората цял следобед звъняха, за да напомнят за себе си. Не че не ги беше виждала. Кафенето на Чарли беше претъпкано всеки път, когато минаваше оттам, а ако не се тълпяха там, хората разговаряха в пощата или пред общината. Когато ги сполетеше буря и животът забавеше ритъма си, всичко се свеждаше до най-простите неща: газени лампи, печки с дърва и компанията на приятели.

След като бяха прекарали четири дни без телефон, сега по-скоро се радваха да го изпробват отново, отколкото да се осведомят един за друг.

Освен, разбира се, междуградските разговори. Като например онзи, който тя чакаше, а той не се осъществяваше.

* * *

Каси току поглеждаше към часовника. Беше дала на прокурора в Калифорния четирийсет и осем часа. Когато краят на този срок наближи, а той все още не й се бе обадил, усети как стомахът й започва да се свива. Да, имаше и резервен вариант, но се бе надявала да не стигне дотам. Щеше й се проблемът на Хедър да се реши бързо и без много шум. Никой не искаше случаят да се разчува. Но публичността беше за предпочитане пред това да изгубят Хедър.

Ето защо тя събра бележките си и започна да обмисля този вариант. Точно в това положение я завари пристигането на Джон и Грифин. И тогава иззвъня телефонът.

— Напредвам — осведоми я прокурорът, — но ми трябва още време.

Каси се притесни. Не беше сигурна, че семейство Диченца не въртят някакви задкулисни игри.

— Значи имате нужда от още време — повтори тя заради Джон и Грифин. — Какво точно означава напредвам?

Той въздъхна и каза:

— Означава, че срещам съпротива и ми трябва още време.

— Семейство Диченца не са съгласни на сделката ли?

— Трудно им е да приемат, че жената, прегазила сина им, ще се отърве.

— Добре тогава — нехайно каза Каси, — след като не искат сделка, ще се обърнем към пресата. Нали разбират какво ще обявим пред медиите?

— Опитвам се да ги накарам да проумеят — отвърна прокурорът.

Звучеше притеснено и Каси повярва, че казва истината.

— Още колко време ви трябва?

— Още четирийсет и осем часа.

— Ако това е тяхно предложение — замисли се Каси — бих предположила, че се опитват да протакат и информацията да не стигне до пресата през уикенда, когато хората прекарват повече време у дома и преглеждат обстойно вестниците. Съжалявам. Не мога да ви дам толкова време. Имате двайсет и четири часа. Крайният срок е петък, пет следобед ваше време. Ако не се съгласят дотогава, ще свикам пресконференция. Ще има предостатъчно време, за да могат съботните издания да отразят събитието.

— Здраво пипате.

— С цялото ми уважение, господине, правя онова, което бихте сторили и вие, ако представлявахте клиент, вече наказан десетократно за една наистина трагична случайност.

 

 

Грифин тъкмо си бе тръгнал от офиса на Каси, когато иззвъня клетъчният му телефон. Надяваше се да е Попи, затова каза вяло:

— Здравей.

— Какво става там? — попита Прентис Хейдън. — Вдига се някакъв шум, и то доста неприятен.

Грифин мина покрай магазина на Чарли, който в момента товареше последните няколко торби в колата на Алис Бейбър. Махна в отговор на поздрава му.

— Шум ли?

— Звънят ми някои общи приятели със семейство Диченца. Какво става?

Грифин бе достатъчно отвратен от случващото се, затова само каза:

— Нищо, което да учуди обикновените хора. Вие, властимащите, просто смятате, че притежавате имунитет.

Прентис нетърпеливо попита:

— Какво става със семейство Диченца?

Грифин погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза Джон, който тъкмо завиваше към редакцията на Лейк Нюз.

— Миналото им ги преследва.

— Роб беше добро момче и е мъртъв. Защо трябва да се каля името му?

— Няма да го коментирам — каза Грифин и подмина градския плаж. — Не е моя работа. Но точно това се опитвам да ви втълпя вече от седмици. Ако привлечете вниманието към себе си, издавайки биографията си, и решите да потулите някои подробности, те рано или късно ще излязат на бял свят. Няма да знаете кога, къде и как е станало — подмина центъра на града, превключи скоростите и пое по пътя край езерото. — От друга страна, ако ясно изложите в биографията си всичко, никой няма да притежава нищо срещу вас. Сам ще изберете времето, мястото и средствата. Ще държите нещата под контрол и няма да позволите някой друг да го направи.

— Не искам това във вестникарските заглавия. Не и това. Съществуването на сина ми е между нас двамата.

— Обикновено е така, но вие сте публична личност, което има своите облаги и отговорности. Ако не споменете за сина си в тази книга, дори и бегло, някой друг ще го стори.

— Ти ли? — попита сенаторът. — Това ли се опитваш да ми кажеш? Че когато след издаването на тази книга излезеш със своя версия, няма да мога да кажа, че не си ме предупреждавал.

Грифин настръхна.

— Подписал съм договор, който гарантира поверителността на информацията. Ако смятате, че ще го наруша, значи не ми вярвате, а ако имаме проблем с доверието, няма начин да останете доволен от тази книга. Може би е по-добре да си намерите друг писател.

— Чакай. Чакай, Грифин! Не казвам, че не ти вярвам. Просто направих едно предположение.

— Което беше обидно за мен.

— Така е, извинявай. Цял живот се държа по този начин. Но ми харесва онова, което си написал досега. Не искам друг писател. Просто… как би се почувствал ти, ако си живял пълноценно и ползотворно, а някой се опитва да насочи вниманието към една глупост, която си извършил на младини?

— Не смятам, че синът ви е глупост. Той е съпруг и баща. Работи като детски лекар. Вие сте му помогнали да стигне дотам. Смятам, че трябва да се гордеете с това.

— И е така, но просто е нещо много лично.

Грифин въздъхна:

— Нека говорим открито. Повечето хора знаят за него. Трябва само да признаете официално съществуването на този свестен човек. Майка му е починала, така че това няма да я нарани, а съпругата ви знае и няма проблем да говори за него. Тя е щастлива с четирите деца, които имате заедно. Историята няма да е в центъра на книгата. Става въпрос за една глава от общо двайсет. Само една глава, но тя ще изпрати послание, че книгата е честна. Не всички са такива, нали знаете?

— Да, знам — изръмжаха насреща му.

— Не сте планирали появата му, но сте се справили добре. Направили сте всичко възможно. А това може да вдъхнови много хора.

— Смяташ ли?

— Определено. Хората гледат на вас като на пример за подражание. Това само ще укрепи позициите ви.

От отсрещната страна последва мълчание, а сетне въздишка:

— Баща ти беше силен играч в съдебната зала. Ти си наследил златната му уста.

Грифин изчака.

След пауза, която му се стори цяла вечност, Прентис Хейдън промърмори неохотно:

— Добре, направи го! — и затвори.

* * *

Грифин възнамеряваше да използва въздействието на златната си уста върху Попи, но не разчиташе само на думите и не искаше да избързва. Приготви й вечеря, а след това я заведе в салона на Чарли, където тази вечер свиреше местен квартет. Когато се прибраха, той накладе огъня и я взе в прегръдките си на дивана. Разказа й за Прентис и поговориха за Синди. След това Грифин добави:

— Ти си сред щастливките. Миналото ти е известно на всички. Хората, които биха те осъдили, знаят всичко, но продължават да те обичат. Така че какво ще кажеш? Омъжи се за мен, Попи.

Тя сложи пръсти върху устните му.

— Не ме моли за това. Още не.

— Обичам те.

— Шшшт.

— Наистина.

— Сега. Ами другата седмица? Другия месец?

— А следващата година? Или след пет години? Или след десет? Дали все още ще те обичам? И дали ти ще ме обичаш? Нещата не стоят така, Попи. Ако хората не рискуваха и изчакваха, за да разберат дали любовта им ще продължи, щяха напълно да пропуснат това изживяване. Искам да се оженя за теб. Искам да имаме деца. Ще се съглася и на две.

— Не знам дали ще мога да зачена.

— Никоя жена не знае. Никоя двойка не знае.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам — нежно каза той. — През последната седмица направи неща, които не си предполагала, че някога ще извършиш. Какво ти пречи да направиш и това?

— Не мога да напусна Лейк Хенри.

— Можеш. Но не искаш, аз — също. Много съм щастлив тук. Харесвам градчето, както и къщата ти.

— Много е малка.

— Разполагам с пари. Ще я разширим. Има предостатъчно земя. Можем да строим отляво, отдясно или отзад. Нарича се пристройка.

— Знам, знам. Просто всичко се случва твърде бързо.

— Така става с хубавите неща. Обичаш ли ме, Попи?

Тя кимна.

— Тогава защо да чакаме?

— Не знам. Има още нещо…

— Хедър, но скоро ще научим развръзката и на нейния случай.

— Още нещо…

— Искаш да си простиш ли? Наистина вярвам в това, което ти казах. Трябва да го направиш, но защо да не се оженим, докато работиш по въпроса? Кой би ти помогнал повече в това от съпруга ти?

— Съпруга ми? Това е само мечта.

— От теб зависи да се сбъдне.

Не можеше да повтори тези думи, не можеше да я помоли отново.

Тя преплете пръсти с неговите, разглежда ги няколко секунди, след това вдигна поглед.

— Дай ми още малко време. Съвсем малко. Има още едно нещо… което трябва да направя.

Всъщност имаше няколко неща, които Попи трябваше да направи. Цялата петъчна сутрин разсъждава върху тях, защото ритъмът в Лейк Хенри се бе забавил толкова, колкото не бе станало дори по време на ледената буря. Чакането и неведението се отразяваше върху всички — то личеше по необичайната тишина в кафенето на Чарли, в пощата, по телефонното табло на Попи.

Хората не бяха в настроение за разговори.

Нито пък тя. Седеше ту пред телефонното табло, загледана в копчетата, ту в залата за упражнения, вперила поглед в уредите. Направи упражненията за горната част на тялото си, поседя още известно време и се върна при телефоните. След час отново се върна в спортната зала и се упражнява на колелото. Когато свърши, се премести на успоредката. Виктория седеше в скута й, когато бе възможно, а когато не можеше, отиваше в другата стая. Не припари до обичайното си място под успоредката. Попи се запита дали това не е някакъв знак.

 

 

Грифин прекара цялата сутрин в кафенето на Чарли. Реши, че Попи се нуждае от време и пространство, а и той трябваше да поработи. Избра маса с изглед към гората, включи компютъра си, разпръсна бележките си и кимаше утвърдително всеки път, когато Анет се приближеше с каничка кафе. Други хора също минаваха покрай него, но с тях си разменяше само кратки поздрави. Не го прие лично. Всички бяха в подобно настроение. Лейк Хенри чакаше.

Същото правеше и той. Очакваше новини за Хедър с надеждата положителната вест да съкрати времето, от което се нуждаеше Попи, за да му отговори.

 

 

Каси не обичаше да крачи назад-напред, но точно това правеше с наближаването на петък следобед. Имаше и други случаи, на които трябваше да обърне внимание, но не можеше да се съсредоточи върху тях. Бе затрупана с работа и по делата на комитета, но не бе в състояние да се заеме и с нея. Мислеше за Хедър и за това, че животът на много хора ще бъде засегнат, ако семейство Диченца реши да се заинати.

Тъй като кабинетът й беше доста малък, тя закрачи и по коридора, като се обръщаше ту към прозорците с изглед към улицата, ту към тези, които гледаха към гората. Когато и коридорът й се стори тесен, Каси взе клетъчния и безжичния телефон от офиса си и излезе навън. Стана й студено, върна се вътре и поседя, докато отново не изпита нужда да се движи.

 

 

Мика правеше сироп. Вареше, отнемаше пяната, бъркаше сока. Измерваше различните нива, мехурчетата и захарността. Прекара ново количество сироп през филтърната преса, която отново работеше на пълни обороти, а с изтичането на следобеда и настъпването на вечерта затвори продукцията си. Вече разполагаше с внушително количество бутилки от литър, от половин и четвърт литър, а върху всички тях се мъдреше новият етикет на работилницата на семейство Смитсън.

Били и Еймъс му помагаха, Грифин също се отби за малко. След вечеря момичетата се сгушиха в ъгълчето си. Щеше да оцелее — независимо дали Хедър ще се върне.

Но той искаше тя да се върне, искаше да види спретнатите редици от новите етикети на полиците. Каси не се бе обаждала, а това означаваше, че не са й звънели от Калифорния. Крайният срок наближаваше.

* * *

Телефонът на Каси иззвъня точно в осем. Беше линията от кантората й, която бе пренасочила към дома си. Джейми вече спеше, а Марк беше вкарал Итън и Брад в банята. Тя разчистваше бъркотията в кухнята, останала след солените банички, които бе опекла за вечеря. Искаше й се да мисли, че го бе направила само заради децата, но това беше начин да прекара времето по-неусетно.

Вдигна телефона с разтуптяно сърце.

— Да? — предпазливо се обади тя.

— Съгласиха се — каза прокурорът с уморен глас.

Каси затвори очи и въздъхна. Усмихна се и притисна ръка към гърдите си.

— Съгласиха се да снемат обвиненията — продължи прокурорът, — но искат да се подпише споразумение за поверителност и настояват жената да се яви пред съдията тук за оправдаването.

— Защо там? — попита Каси, все още усмихната. Знаеше какво планират, разбира се, само че тя държеше всички козове.

— Имат нужда от някакъв финал — каза той със същия уморен глас. — Смятат, че ако случаят изчезне от полезрението на общественото мнение без всякакво обяснение, това ще повдигне ред въпроси. Ако има открито изслушване, по време на което господин Гринел обясни, че не разполагаме с достатъчно доказателства, за да се произнесе присъда, семейството ще даде пресконференция в памет на сина си, ще заеме благородна позиция, ще обясни, че отмъщението няма да го върне обратно и че е време случаят да бъде приключен завинаги. Просто се опитват да запазят репутацията си, госпожо Бърнс. Дайте им тази възможност.

Някъде между обясненията за достатъчно доказателства и пресконференция Марк бе влязъл в стаята заедно с двете изкъпани момчета, увити в една-единствена голяма хавлия. Каси се понесе усмихната към тях с танцова стъпка и прегърна и тримата. След това се отдръпна достатъчно, за да може отново да се направи на неумолим адвокат.

— Проблемът е в това — започна тя, вперила поглед в Марк и щастлива от неговото вълнение не по-малко, отколкото от самата новина, — че ако се организира пресконференция, някой несъмнено ще попита за въпросната липса на доказателства. Внушението на цялата тази история би било, че клиентката ми е виновна, но тъй като не може да бъде осъдена, я пускате на свобода. Карате ни да подпишем споразумение за поверителност. Боя се, че ние трябва да поискаме същото. Няма да допусна клиентката ми да бъде върната в една враждебна среда, където ще я наричат убийца, победила системата. Предпочитам да отидем на процес и цялата истина да се разкрие там.

Марк победоносно вдигна юмрук във въздуха, обви раменете й и я притисна до себе си. Той наистина беше прекрасен. Тя беше работохоличка, която често пренебрегваше съпруга си, но въпреки това той я обичаше.

От отсрещната страна долетя отчаяното изявление:

— Не мога да контролирам пресата. Всяко токшоу живее от подобни събития. Мога да попреча на семейство Диченца да използват обидни квалификации, но не съм в състояние да направя нищо по отношение на общественото мнение.

— Напротив, можете. Разрешете този проблем мирно и тихо. Хедър може да се яви пред съдия и тук, в Ню Хампшир. Обвиненията ще бъдат свалени и това ще е краят. Тя ще подпише, че няма да говори за Роб, а семейство Диченца ще подпишат, че няма да разпространяват клевети за нея. Ето това е честна сделка.

— Но момчето е мъртво.

— Бил е вече мъж — поправи го тя — и е тормозил една жена до такава степен, че тя е била принудена да се откаже от името, миналото и детето си. Но знаете ли какво. Ще бъда добра. Ако семейство Диченца настояват, тя ще се върне в Калифорния и дори ще подпише споразумение за поверителност. Аз обаче няма да го направя. И ако някой се опита да оклевети Хедър, аз лично ще му отговоря както подобава.

Настъпи кратка пауза, а след това той каза с глас, почти изпълнен с възхищение:

— Наистина не си поплювате.

— Аха — каза Каси, усмихна се и обви с ръка кръста на съпруга си.

 

 

Десет минути по-късно получи обаждането, което очакваше. Тържествуваща, незабавно позвъни на Мика, на Попи и Грифин, на Мариан, Зигрид, Чарли и Анет. И на Камил. Обади се на Камил, защото знаеше, че там има нещо по-особено. Не бе наясно какво е и не искаше да знае. Стигаше й това, че има още един човек, който обича Хедър.