Барбара Делински
Случайна жена (12)

Единадесета глава

Тази вечер Грифин често поглеждаше часовника си, но времето сякаш бе спряло. След като си тръгна от дома на Попи, купи сандвичи от кафенето на Чарли и ги подели с Били Фарадей в неговата рибарска къща. Сетне бавно се отправи към хижата си. Небето беше осеяно със звезди, почти пълната луна огряваше прясно навалелия сняг и нощта бе тиха и искрящо синя. Вдигна яката си, пъхна ръце в джобовете и просто постоя малко. От време на време в небето проблясваше светлинката на самолет или на преминаващ сателит. Веднъж-дваж от другата страна на езерото се разнесе боботене на пикап, но като цяло цареше тишина.

А, чу и няколко гмуреца — Били явно обичаше свирката си. Като се изключи това, езерото беше прелестно притихнало и спокойно.

И тогава забеляза една лисица. Или поне реши, че е лисица по малкото й като на куче тяло и пухкавата опашка.

Беше навела глава, както малко кучета правят, и се стрелна по снега над езерото. Спря веднъж, за да се огледа, след това продължи към брега и се изгуби между дърветата.

Грифин усети, че му става студено, и влезе вътре. Запали огъня и погледна часовника си. Направи си кафе и пак провери колко е часът. Отвори прозореца, надникна навън и за трети път погледна часовника.

Когато прецени, че е достатъчно късно, той се облече дебело и се върна на брега, вървейки по собствените си следи, които бе оставил на идване. Качи се в пикапа, включи мотора да загрее една-две минути и потегли. Стигна до набелязаното място, спря и се обади на Попи.

— Здравей — нежно произнесе и усети как се въодушевява само от гласа й. — Нали не те събудих?

Звучеше не толкова сънена, колкото потънала в размисъл.

— Не, будна съм — тихо въздъхна тя. — Обмислям доста неща. Нали мобилният ти телефон нямаше покритие?

— Да, на острова няма. В момента съм в пикапа отстрани на пътя, точно там, където се появява сигналът. Научих някои неща.

— Колко е часът? — попита тя и вероятно бе погледнала часовника, защото сама си отговори. — Почти единайсет. Сигурно е много студено да прекосяваш езерото по това време.

— Не е толкова зле като друг път. Няма вятър. Но не исках да го правя по-рано. Исках да съм сигурен, че майка ти си е тръгнала. Как мина?

— Как мина кое? — запита Попи остро, което му напомни за посещението й при Хедър. Ала реши да кара поред.

— Вечерята с майка ти.

Последва пауза, след това едно учудено, но по-меко:

— Добре. Благодаря ти за заинтересоваността.

Той изпита облекчение, че се е добрал до безопасна тема, и продължи:

— Държа се ужасно мило с мен. Въпреки това усещам, че вие двете не се разбирате особено. Предполагам, че е обичайното положение между майка и дъщеря. Нали знаеш, имам предвид конкуренцията. Жена срещу жена. Различията между поколенията. Борба за надмощие.

— Сигурно е така — каза Попи, но не си избра някое от предложенията му, а тонът й подсказваше, че мисли за друго. — Грифин, трябва да те попитам нещо.

Сърцето му заби по-учестено. Беше готов за личен въпрос от сорта дали се среща с някоя жена в Принстън, дали му харесва Лейк Хенри, какво наистина смята за това, че тя е в инвалидна количка. Можеше да отговори на тези въпроси. И да каже истината.

— Слушам те — рече той. — Питай ме каквото искаш.

— Заради мен ли взе тази котка?

Въпросът наистина беше личен, макар и да не бе очаквал точно това. Чудеше се дали котката не е болна и Попи не се опитва да му го съобщи деликатно.

— Има ли й нещо?

— Не, спи на леглото до мен. Шарлот е била права. Наистина има нужда да се гушне в някого. Но освен това е сляпа. Питам те дали не се сети за мен, когато научи този факт.

— Понеже съм решил, че би искала да я имаш ли?

— Понеже сме си лика-прилика. И двете сме инвалиди. Затова ли я взе?

— Не — искрено отвърна той. — Не съм си помислял подобно нещо. Не съм я взел от Шарлот, защото съм се сетил за теб. Взех я за себе си, защото тя ме… трогна.

— Защото е сляпа ли?

— Защото има нужда от хубав дом.

— Понеже е сляпа — настоя Попи.

— Да, може би.

— И към мен ли изпитваш същото?

Той се засмя и каза:

— Според мен ти си имаш прекрасна къща.

— Но нямам мъж. Нямам връзка. И ето, появяваш се ти — чувствителен мъж, който иска да намери дом за една сляпа котка, и може би същата чувствителност те води и при мен. Просто исках да знаеш, че не съм толкова отчаяна. Била съм с много мъже след катастрофата.

— Не се и съмнявам.

— Познаваш ли Джейс Кемпиън? Той има ковачница в Хеджитън.

— Ковачница ли?

— Да, ковач е. Наистина рядко се занимава с това. Бизнесът беше на баща му, а и вече почти никой не притежава коне. Джо прави подкови за малкото останали коне тук, а в свободното време изработва красиви неща от метал. Излагат изделията му дори в Ню Йорк. Пишат за него по списанията. Започна да се прочува. Действително е много добър.

Грифин не отговори. Усети, че начинът да се оправи с Попи е да я остави да излее всичко.

— Казвам ти го, за да знаеш, че ако желаех, можех да бъда с някого. Не искам да ме съжаляваш. Нямам нужда от това. Джейс непрекъснато ме кани на срещи, а не е единственият. Така че ако си тук, защото доброто ти сърце се е размекнало от състоянието ми, искам да знаеш, че то не е такова, за каквото го вземаш. Не съм толкова отчаяна.

— Много ти благодаря — хрипливо произнесе Грифин.

— Не исках да те обидя.

— И аз не съм отчаян, Попи. Мога да излизам с много други жени.

— Ами защо не го правиш?

— Откъде да знам! — възкликна той. — Те изобщо не са толкова трудни като теб — позамисли се върху това и се успокои. — Но с теб е интересно. Забавно е. Никоя друга не е успяла да ме заинтригува, както стори ти.

— Значи е просто любопитство? Питаш се какво ли ще е да го направиш с една паралитичка?

— Престани, Попи! — повиши тон той. — Ако наистина ми нямаш доверие и мислиш по този начин за мен, за нас няма никаква надежда. Интригуваш ме, защото разсъждаваш. Ти си лидер. Действаш. Вършиш каквото искаш. Никога не съм мечтал да правя любов с паралитичка — след това каза по-меко: — Но наистина мечтая да правя любов с теб. Често се питам какво ли би било да се любим. И това предизвиква известни физически неудобства.

— Имаш предвид отвращение.

— Имам предвид възбуда, Попи. Възбуда.

Тя остана смълчана много дълго време.

Той се зачуди дали не се е държал твърде грубо.

— Там ли си? — най-сетне попита Грифин.

— Да — отвърна тя, но гласът й звучеше различно. Можеше да се закълне, че нещо у нея се бе пречупило.

— Пак ли плачеш? — попита я в опит да се пошегува, за да задуши собствената си болка.

— Беше труден ден — подсмръкна тя.

— Видя ли се с Хедър? — дочу нещо като стенание и побърза да запита: — Добре ли си?

— Сигурно.

Но изобщо не звучеше добре. Чу я как тихо хълца.

— Ще дойда при теб.

— Не — продължи да подсмърча, а след това почти проплака: — Не, добре съм. Просто понякога казваш удивителни неща, а аз също мога да бъда чувствителна.

— Мога да дойда за десет минути.

Попи се засмя през сълзи:

— Не можеш. Ще се пребиеш, ще излезеш от пътя и ще се блъснеш в някое дърво точно като Марси Маклиърли… Марси Смит… съпругата на Мика… бившата де…

— Покойната му съпруга — поправи я Грифин. — Схванах. А сега ми разкажи за посещението си при Хедър. Каза ли ти нещо?

— Не знам.

— Как така?

— Може и да ми е казала. А може и да греша.

Грифин почака, но понеже тя продължи да мълчи, настоя:

— Нали няма да ме оставиш в неведение?

— Просто не знам — извика Попи и той усети, че кръгът се затваря. Бяха стигнали там, където бяха и в началото на разговора.

— Тя ли е Лиса? — тихо я попита.

— Не знам.

— Подсказа ли ти нещо?

Попи не отвърна. А той не искаше да я притиска. Беше независима и Грифин харесваше това у нея. Беше живяла дълго време без него. Трябваше да й даде възможност да премисли нещата.

— Може ли да дойда сутринта и да ти приготвя закуска?

— Мога и сама да си приготвя закуска.

— Знам — увери я той, — но аз обичам да готвя, а обстановката в Литъл Беър е доста примитивна. Позволи ми, Попи. Ако не друго, поне се съжали над мен. Нека да използвам истинска печка. Хайде, бъди приятелче.

— Не съм ли чувала това и преди?

— Позволи ми да ти приготвя закуска.

Последва пауза, а след това едно изпитателно:

— Какво можеш да правиш?

— А ти какво искаш?

— Първа попитах.

— Добре. Правя омлети, палачинки и страхотни филийки.

— Пържени ли?

— Би могло. Какво ще кажеш?

— Звучи ми добре. Обичам пържени филийки.

— Осем прекалено рано ли е?

— Не.

— Добре, значи имаме среща утре в осем — веднага съжали за думите, които бе избрал. Но тъй като тя не каза нищо, му олекна. Внимателно предложи: — Когато закусим, ще поговорим какво от срещата с Хедър те разстрои толкова.

Тя замълча, а след това се чу едно тихо:

— Ще видим.

И още по-тихичко:

— Грифин?

— Ммм?

— Благодаря ти — прошепна тя.

— За какво?

— За това, че се обади, за да разбереш как е минала вечерята с майка ми. Че си загрижен, защото съм разстроена. Обикновено хората не го правят.

— Това, хубавице — духовито се отзова той, защото сърцето му направо щеше да изскочи от гърдите и искаше да освободи малко от напрежението, — се дължи на факта, че се опитваш да внушиш на всички колко си независима и как нямаш нужда от никого, в което няма нищо лошо. Но понякога е приятно да имаш човек до себе си, нали?

— Да — провлече тя, явно съгласна, че имат нужда от разведряване на обстановката. — Карай внимателно.

— Добре. Приятни сънища.

— И на теб.

 

 

Каси работеше до късно, макар че не постигаше почти нищо. Въпреки това беше толкова съсредоточена, че подскочи, когато Марк постави длан върху рамото й. Бързо покри ръката му със своята.

— Ела в леглото — подкани я.

— Ей сега — усмихна му се тя.

— Каза го и преди час — Марк замълча, издърпа ръката си и се изправи. — Става все по-зле.

Да, така беше и вината бе нейна. След като ходиха на брачна консултация, бяха постигнали споразумение да си лягат заедно няколко пъти седмично, независимо дали щяха да разговарят, да се любят, или просто да лежат един до друг. Не бяха го правили от дни.

Тя прокара ръка през косата си. Русите къдрици бяха ужасно непокорни — повече от друг път, и това сякаш отразяваше пълната липса на контрол от нейна страна.

— Съжалявам. Просто… имах нужда от време да помисля.

Той се наведе над рамото й, за да надникне в документите върху бюрото.

— С комитета ли е свързано?

— Някои от нещата. Наистина трябва да пазим езерото. Ние пием от тази вода.

— Смятах, че си свършила тази работа в петък.

— Така е. Трима полицаи ще дежурят по осем часа, освен това ще има моторница и оборудване за провеждане на тестове. Не е чак толкова скъпо. Ще го покрием с минимално увеличение на данъка върху недвижимите имоти. Бих казала, че е ниска цена, за да се чувстваме спокойни.

— А кой е против?

— Обичайните заподозрени. Алф Бъзел и кликата на живея тук, откакто се помня смятат, че заплахата е въображаема и че езерото е в безопасност, както винаги. Натаниъл Рой и кликата на свобода или смърт наблягат, че не искат полиция в града. Уили Джейк и неговата клика настояват, че знаят как да пазят градчето и че ако наистина искаме да опазим езерото от вредни отпадъци, трябва да наемем девет човека, за да може да патрулират по трима непрекъснато. Твърдят, че само един пазач не би свършил работа и ще бъде чиста загуба на пари. Освен това не искат данъците върху недвижимите имоти да скачат.

— А как стоят нещата в градското събрание?

— В наша полза, струва ми се. Но гласуването ще бъде оспорвано, така че и в двата случая ще има недоволни.

— Имаш нужда от просветна кампания. Трябва да обясниш на хората опасностите.

— Направихме го — Каси посочи към документите, които беше подготвил неин приятел в Конкорд. — Но за съжаление някои хора предпочитат да си заровят главата в пясъка. Не искат да знаят какви са опасностите. Харесват живота си такъв, какъвто е в момента.

Марк дръпна крайчеца на листа, който беше най-отдолу в купчината. Не беше документ, а снимка. Каси я погледа заедно с него. Беше я разглеждала с часове, но бе все така изумена.

— Това Лиса Матлок ли е или Хедър Малоун? — попита той.

— Труден въпрос, нали?

— Не е труден. Лиса е.

— О! Явно имаш проблем.

— Точно така, а Хедър никак не ми помага. Съществува вероятност и да не може да ми е от полза. Говорих с двама психиатри и те твърдят, че е възможно да страда от посттравматично разстройство. Но ако не знаем за каква травма става въпрос, нямаме на какво да се опрем. Тя или не разбира колко е опасно да мълчи, или е толкова виновна по тези и по други обвинения, че каквото и да каже, ще я закопае.

Марк се отдръпна и я погледна.

— Но ти си нейният адвокат, не бива да мислиш така.

— Може би не — мрачно промърмори Каси, — но не знам какво друго да мисля. Получих някои предварителни материали от Калифорния и там се описва жена, която много, ама много лесно може да мине за Хедър. Тази снимка носи същото послание като онази, която видях във вестника. Добре, разполагам с експерт, който ще свидетелства, че идентифицирането по почерка не е съвсем надеждно, но нямам нищо друго. Нищичко. Хедър ми е близка приятелка, а аз не мога да построя защитата й — усети как отново се напряга. — Не иска да ми даде нищо, върху което да работя. Какво да направя?

— Събери информация за Лиса.

— Това няма да помогне на Хедър.

— Ще й помогне, ако тя е Лиса. Ако е Лиса и едновременно с това е жената, която познаваме, явно е имала сериозни основания да прегази онзи мъж с колата си. Жената, която познаваме, не е убийца. Не е склонна към истерия или към изблици на необуздан гняв. Не страда от депресия и не е луда. Значи трябва да има някаква причина. Досега беше обсебена от манията да докажеш, че тя е Хедър…

— Не бях обсебена — прекъсна го Каси.

— Напротив, беше, Каси, в това няма нищо лошо, защото си вярна приятелка. Но може би е нужно да погледнеш на нещата от различен ъгъл.

Тя се обърна и го изгледа.

— И как да стане това? — беше по-скоро признание за безпомощността й, отколкото въпрос. — С какви възможности разполагам? С никакви. Мика е затънал до гуша в заемите за новото оборудване и не съм уверена, че ще предложи да поиска нов кредит: направи го в началото, но в момента е толкова ядосан на Хедър, че се съмнявам да поднови предложението.

— Грифин.

— Грифин е външен човек и е журналист.

— Но той намери тази снимка.

— Намери я заради Попи. Не, Марк, имам нужда от отделен човек, който да се занимава с Хедър, а това означава транспортни разходи, квартира и храна, хонорар, както и пари, с които да плаща за информацията, защото винаги се стига до това. Бих използвала нашите спестявания, но ти твърдиш, че са много малки. Какво да направя?

— Използвай Грифин.

— Не мога да му имам доверие.

— Това ли е причината? Или гордостта ти?

— Не е честно — засегна се Каси.

— Ти си горд човек. Сама го призна миналата седмица.

Наистина го бе сторила по време на терапията със семейния им консултант, но сега зае отбранителна позиция.

— Казах, че се гордея с работата си и понякога трудно се отказвам от някои неща. Но това е различно от отказа да помогнеш на някого от гордост.

— Кое е различното?

— Да се гордея с работата си е хубаво. Можеш да ме обвиняваш, че отделям твърде много време на делата си, но това е добре за клиентите ми, както за твоите ученици. Ала да отказваш помощ от гордост не е хубаво. Означава, че не се раздаваш докрай на клиентите си. А аз съм добър адвокат.

— Забрави за адвоката. Мисли за човека. За жената. Ти наистина се гордееш, че вършиш нещата сама.

— Обичам да ги отстоявам докрай.

— Но ти лично. И аз те разбирам, Кас — възрази той. — Напуснала си града, след като си завършила училище, и е трябвало да останеш другаде, затова искаш да наваксаш времето, в което те е нямало тук.

Беше отсъствала само осем години: когато учи в колежа и след това в правния факултет. Но през това време баща й бе починал от рак, сестра й — от наркотици, а майка й — от самота. Каси не разбра какво е можела да направи, докато не се омъжи и самата тя не стана майка — а да има деца беше от изключително значение за нея. Да създаде щастливо семейство беше надеждата й да получи втори шанс. Да се скъсва от работа като адвокат беше втората й надежда. Но дори и да успееше и в двете начинания, никога нямаше да си прости, че не е била тук, когато родителите и сестра й са имали нужда от нея.

— Не е необходимо непрекъснато да се доказваш — продължи Марк. — Наистина ли смяташ, че някой те обвинява за миналото след всичко, което си направила за тези хора през деветте години след завръщането си?

— Да — каза Каси, — точно така смятам. Приятелите на родителите ми си спомнят какво съм сторила. Винаги усещам някакъв подтекст, когато Алф ми излиза с аргумента, че е живял тук цял живот. Същото се отнася и за Натаниъл Рой. Външно е приятен човек, но истината е, че е възмутен от дългогодишното ми отсъствие, както и от това, че се върнах и поех управлението в свои ръце. Ако потърся помощта на Грифин Хюс, старата гвардия ще ме намрази още повече.

— А пука ли ти?

— Не. Да — тя въздъхна и мъчително призна: — Да, пука ми. Нуждая се от уважението на тези хора. Но трябва да имам предвид и Хедър. Какво знам за нея? Никога досега не съм се чувствала толкова безпомощна в работата си.

— Обади се на Грифин — отново повтори предложението си Марк и стана. — Отивам да си легна.

* * *

Попи лежеше в нощния мрак, който не бе съвсем плътен, тъй като върху белия сняг искреше светлината на почти пълната луна. Не мислеше за Грифин, макар да го бе направила за малко отначало, когато загаси лампата. Не мислеше и за Хедър, защото много дълго го бе правила преди.

Сега си припомняше Пери Уокър. Беше красив младеж: метър и осемдесет, с пясъчноруса и дълга до раменете коса, смеещи се очи и широка усмивка. Беше душата на компанията чак до смъртта си. Той й разказваше някаква шега, надвиквайки рева на снегомобила. Шегата сигурно беше нецензурна или политическа, защото Пери обичаше да се държи неприлично. Попи не можеше да се сети за точните думи. Те се изгубиха в последвалия ужас.

Изстена при спомена за него, закри очи с ръка, но бързо дръпна дланта си, когато усети движение до себе си. Беше котето. Беше се свило на кълбо до нея. Сега бе изправило главичка.

— Защо си будна? — тихо попита Попи.

Виктория се прозя. Вдигна едната си лапичка, облиза я и я прокара през очите си.

Младата жена се запита какво ли изпитва котето зад тези затворени клепачи, дали и то не усеща нищо, както тя не чувстваше краката си. Питаше се дали Виктория си спомня времето, когато е виждала, и дали това й помага да се ориентира сега, когато нямаше зрение.

Спомените не помогнаха на Попи. Представи си Пери две седмици преди смъртта му, а веднага след това се зачуди какъв ли би станал, ако бе оживял. Предположи, че сигурно щеше да има куп деца, и то не поради някакъв важен план или религиозна убеденост, а просто от невнимание. Беше буен младеж. Обичаше секса по същия начин, както и хокея, лова и бирата. Изобщо не би обмислил възможността да използва презерватив, както и тази да зареди пушката си с халосни патрони.

Веднъж цикълът на Попи закъсня с шест седмици. Вече бе сигурна, че е бременна. Така и не посмя да го потвърди, защото беше твърде уплашена от усложненията, които щяха да възникнат, и тогава настъпи часът на истината. Мензисът й дойде с обилно кръвотечение и спазми.

Тогава просто бе благодарила на късмета си и бе започнала да взима хапчета. Но след инцидента, през седмиците, прекарани в болницата, когато имаше предостатъчно време за размисъл, тя реши, че зад загубата й се крие божествен план. Не би била достойна да стане майка. Нямаше право да стане майка.

Наказанието й беше справедливо.

Нека остане прикована към инвалидния стол.

Нека никога повече да не кара ски.

Нека дори не целуне повече мъж.

И тогава й хрумна нещо. Запита се какво ли би станало, ако нещата се бяха стекли другояче. Какво би направил Пери, ако бе загинала тя. Запита се дали той би се променил.

Виктория отиде до ръба на леглото, пусна предните си лапи по таблата и скочи на пода. Младата жена наблюдаваше как котката се приближи до прозореца и седна на едно огряно от луната място. Там започна да се мие и изглеждаше съвсем уверена и доволна от себе си. Веднъж дори вдигна муцунка към прозореца. Беше открехнат, както обичаше да го оставя Попи, за да чува какво става отвън. Това я караше да не се чувства толкова изолирана и безполезна.

Виктория се приближи към стената под прозореца и вдигна предните си лапички. С грациозен лек скок се озова на перваза, сви се, за да се побере отгоре, и се намести като квачка, с носле към мястото, откъдето влизаше студеният въздух.

Попи се запита дали винаги е била толкова пъргава, или това е умение, което бе придобила със слепотата. Котката несъмнено обичаше приключенията. А също и независимостта. Сега разполагаше с храна и тоалетна и можеше да се оправя съвсем сама. Наистина, след като най-безцеремонно беше преминала от Шарлот през Грифин до Попи, просто нямаше избор, освен да опитва нови неща, но несъмнено го правеше със стил.

Ала, разбира се, Виктория не бе обременена от чувство за вина.

* * *

Мика тъкмо бе заспал, когато го събуди жален писък. Той тутакси скочи от леглото и прекоси коридора. Стар седеше на леглото си и плачеше.

— Лошо ли ти е? — приведе се над нея баща й.

Тя поклати глава.

— Лош сън ли сънува?

Момиченцето кимна.

Мика погледна към другото легло. Миси спеше дълбоко.

— Искаш ли мляко? — попита малката си дъщеря.

Детето кимна, той го взе на ръце, намести го на хълбока си и излезе от стаята. Не светна лампата в кухнята. Промяната би била твърде остра, като се има предвид как се чувстваше. А и нощта бе достатъчно светла — луната грееше. Виждаше и без осветление.

Остави Стар върху плота и й наля чаша мляко. Тя я обхвана с две ръце и бавно отпи — опитваше, преглъщаше, пак опитваше и отново преглъщаше. Докато я наблюдаваше, той усети как гърдите му се стягат. Стар беше специална още от раждането си, някак зряла, сякаш още от утробата знаеше какво я очаква и беше готова да се справи с него. Но все още бе много малка.

Вперила поглед в млякото, тя промълви:

— Бяхме само аз и сънят.

— Само ти ли? А къде бях аз?

— Не знам — сериозно му отвърна.

— Къде бих могъл да отида?

Тя сви рамене.

Мика взе чашата от ръката й, постави я върху плота и притисна дъщеричката си към себе си. Усети как ръчичките й обвиват шията му и в очите му бликнаха сълзи.

— Аз живея тук — прошепна той ожесточено. — С вас. Никъде няма да ходя.

Притиска я към себе си още малко, след това я отнесе в леглото и седна до нея. Продължи да усеща ръчичките й около шията си дори когато тя се сви на една страна и ги пъхна под брадичката си. Той не бе получавал много ласки като дете. Предполагаше, че затова за него имаше голямо значение да бъде с жена. Марси умееше да го гали. Това беше част от очарованието й. А сетне в живота му влезе Хедър. Нейните ласки бяха доста по-различни от тези на Марси, толкова по-искрени и откровени.

Така. Значи и това се бе оказало огромна лъжа, като се започне от мястото, където бе живяла, и се стигне до самоличността й.

Тази вероятност направо го вбеси.

А сега тук, до него, беше Стар. И Миси — на другото легло. Хедър ги беше научила да протягат ръка, да докосват и да прегръщат. Стар се бе опитала да направи точно това насън и не бе намерила никого.

Сега, докато я гледаше и все още усещаше докосването й и огромната отговорност, която вървеше с него — само негова, защото вече бе сам — Мика изпита остро негодувание към Хедър. Когато Стар се обърна и потъна в дълбок сън, той вече бе направо луд от ярост.