Барбара Делински
Случайна жена (18)

Седемнадесета глава

Мика вероятно би предпочел ФБР пред Ейдън Грийн. Към агентите на ФБР поне можеше да отправя критика. Можеше да ги обвинява в невежество, в безразличие и в машинално изпълнение на задълженията. Но Ейдън Грийн беше реална фигура от миналото на Хедър и макар съзнанието на Мика да вярваше в Лиса, сърцето му продължаваше да се преобръща и да се надява, че съществува друга причина, поради която тя не може да му каже истината.

Нямам време за това — мислеше си производителят на захар. — Трябва да работя. Но мъжът, който беше безумно влюбен в Хедър, отказваше да се подчини.

Сърцето му биеше лудо в гърдите, докато Ейдън се приближаваше към тях, макар да не бе такъв, какъвто Мика бе очаквал. Бе очаквал властно излъчване. Бе очаквал арогантност и пресметливост. Мъжът срещу него беше облечен семпло, имаше спретнат вид. Нищо във външността му не подсказваше някакво привилегировано положение. Изглеждаше изморен и изпит. Унил. И дори разтревожен.

Грифин го пресрещна и подаде ръка:

— Щях да ви взема от летището, ако се бяхте обадили.

— Не бях сигурен, че ще дойда — каза Ейдън. — Не знаех дали ще успея да стигна дотук. Един мъж от универсалния магазин в града ми каза къде сте.

Той стрелна Мика с поглед.

Мика не можеше да се насили да пристъпи напред. Макар да признаваше съществуването на Ейдън, никак не му харесваше, че толкова много време му е било нужно, за да се реши да говори.

— Този начумерен мъж е Мика — представи го Грифин. — Никак не му е леко с цялата тази каша, така че нека го извиним, ако не се държи особено любезно. Може ли да влезем вътре? — обърна се към него.

Нямам време за това — отново си помисли Мика. — Трябва да сваря сока. Но кимна. Предпочиташе да разговарят в дома му, отколкото някъде другаде. Тук поне до известна степен държеше нещата в свои ръце.

Мина през кухнята, защото си каза, че задният вход е съвсем подходящ за Ейдън Грийн. Този човек трябваше да види как живеят те. Домът му не беше като богаташките къщи в Сакраменто. Тук нямаше иконом, нямаше прислуга, нямаше готвач. Ако от дрехите им се посипеше сняг, щеше да изсъхне на пода.

Попи — с нейната къса коса, открито лице и пухкав пуловер — седеше на масата заедно с момичетата. Тъкмо бяха привършили с обяда. Плато със сандвичи очакваше мъжете.

Мика не бе в състояние да хапне нищо и отказа на Попи само с поглед.

Грифин и Ейдън го последваха. Чу как Попи им предлага да хапнат, чу и тях да отказват всичко, освен кафе, след това младата жена каза нещо на момичетата, но по това време в главата му звучаха твърде много гласове, за да разбере какво точно. Чуваше всички неща, които бяха изговорени след ареста на Хедър — всички хипотези, почудата, предположенията, догадките. Не беше сигурен дали е готов да чуе отговорите. Не беше сигурен, че изобщо някога ще бъде готов.

Не предложи на никого да седне и това нямаше нищо общо с любезността. Не се бяха събрали на чаша чай и сладки приказки. Настъпил бе моментът на истината. Погледна през прозореца, търсейки утеха в земята си, и се опита да поеме дъх дълбоко и с пълни гърди, но не успя. Дишането му остана учестено, а сърцето му продължи да думка в гърдите.

Обърна се с лице към стаята, облегна се на стената до прозореца със свити ръце, впери поглед в новодошлия и зачака.

Ейдън слагаше якето си на облегалката на един стол. Вдигна очи и изпита известно облекчение, когато видя Попи да влиза с кафето.

— Имам главоболие — промърмори той, пресегна се към чашата и отпи няколко отчаяни глътки.

Попи спря количката близо до дивана и явно възнамеряваше да остане. Мика реши, че има право. След момичетата и самия него тя бе най-дълбоко засегната от тайните в миналото на Хедър. Тъкмо си мислеше, че не знае откъде да започне, когато Грифин каза на Ейдън:

— Когато ви посетих в Минеаполис, категорично отказахте да говорите. Какво ви накара да промените мнението си?

Грийн доближи чашата до устните си, за да отпие отново. После впери поглед в кафето.

— Направихте много вярна забележка за причината, поради която съм станал училищен правен съветник. Винаги съм бил добряк, дори като дете. Точно затова Роб искаше да ме има до себе си. Аз правех и чувствах всички неща, които би трябвало да прави и чувства той. Дружбата му с мен му помагаше да си изгради нужния имидж.

— Защо му е била нужна помощ? — попита Грифин. — Та той е от семейство Диченца. Те са прочути със своето милосърдие.

Ейдън го изгледа мрачно.

— Ако човек има толкова пари, с колкото разполага семейство Диченца, трябва да направи нещо с тях, защото в противен случай Чичо Сам ще му вземе всичко. Чарли Диченца бе готов по-скоро да умре, отколкото да го допусне. Всичките му приказки, че е против силното правителство! Та той нямаше нищо против него. Беше прекрасно място, където да намира работа на приятелите си. Просто не искаше той да е човекът, който ще плаща за това. Фондацията на Диченца беше създадена преди всичко с цел данъчни облекчения. Имиджът му на милосърден човек бе просто добре дошъл страничен ефект. В този смисъл фондацията успяваше да убие с един куршум два заека.

— Знаехте ли това още тогава?

— Да. Всички го знаехме. Но когато си млад, смяташ, че можеш да се присламчиш към голямата власт и да я използваш за собствени цели. Не усещаш, че са забили зъбите си до кокал, преди да е станало твърде късно. А дотогава вече си тяхна собственост.

— Вие сте успели да се отскубнете.

Ейдън поклати глава в знак на несъгласие:

— Но не и тогава. В колежа получих степен по право. Имах я през цялото време, докато се вихреше тази история с Роб и Лиса. Роб ми беше приятел, затова трябваше да проявя лоялност към него, а старецът му разполагаше с нужната власт. Наистина вярвах, че ще бъде избран за вицепрезидент, а това означаваше, че за мен ще има хубав пост или в Белия дом, или като правен консултант на някоя сенатска комисия. Хранех илюзията, че мога да го издоя, а след това да използвам поста си, за да правя добро — цъкна самоиронично с език и допълни: — Бил съм ужасно наивен.

— Защо така? — попита Грифин.

— Защото си държах устата затворена за Лиса и Роб, защото казах на ченгетата нещо съвсем различно от истината, защото на практика лъжесвидетелствах — той махна с ръка и продължи: — Показанията ми не бяха официални, но достатъчно е, че аз знам какво направих. Залавях се с дребни правни въпроси, свързани с фондацията, но вече не можех да понасям работата си. Чувствах се като измамник. Затова напуснах. Задълженията ми като училищен правен съветник ми допадат. Децата, с които се занимавам, имат проблеми със закона. Аз планирам защитата им и ги предавам на адвоката им, който поема нещата нататък и представя всичко като своя идея.

Мика започваше да се изнервя. Чакаше го работа.

— Вие сте направо образцов гражданин — подигравателно каза той. — Лошият, който се е покаял и е станал добър.

Ейдън впери очи в него:

— Опитвам се.

Мика отвърна на погледа му и го подкани:

— А сега опитайте да направите нещо за Хедър. Например да кажете истината.

— Тя беше добър човек.

— И все още е. Нещо ново?

— Наистина обичаше Роб Диченца — изстреля Ейдън.

Мика изпита болка. Знаеше, че мъжът нарочно го каза така, затова отстъпи.

— А Роб обичаше ли я? — попита Грифин.

Измина известно време, преди Ейдън да въздъхне и да погледне към Хюс.

— Роб не беше способен да обича, както го разбираме аз и вие. Беше отраснал в семейство, където любовта бе предмет на сделка: ти направи това за мен, а аз ще направя това за теб. Почти всичко имаше политическа цел. Нищо не беше истинско и чисто. А любовта на Лиса беше искрена.

— Наистина ли тя го е преследвала, както пише във вестниците? — запита Грифин.

— Не, тя не би направила подобно нещо. Не беше достатъчно изкусна или самоуверена. Той я преследваше, а не обратното. Тя работеше за доставчика на храни, когото използваше семейство Диченца. Непрекъснато организираха партита, така че тя идваше в дома им два пъти месечно. Вероятно първоначално Роб се е почувствал привлечен към нея, защото тя се опитваше да пази дистанция. Той направо обожаваше факта, че е бедна. Това влудяваше стария Чарли. Обичаше да изтъква, че е човек от народа, но всъщност беше безскрупулен кариерист. В действителност самият той произхождаше от бедно семейство и се възползва до крайност от този факт — типичната история за принца просяк, — но не искаше децата му да общуват с бедните.

— Знаехте ли, че Роб я е биел? — попита Грифин.

Ейдън отново започна да изучава кафето си.

— Твърдеше, че му се репчела и просто си получавала заслуженото.

— Непрекъснато?

Грийн сви рамене. Беше равносилно на признание.

— И вие не направихте нищо? — рече Мика сковано и прикова погледа на Ейдън.

— Напротив. Казах му да не я наранява. Предупредих го, че един ден някое от момичетата ще отиде при ченгетата, а разприказва ли се една, останалите ще я последват. Натяквах му, че може дори да отиде в затвора, но той ми се изсмя. Сметна ме за луд.

— Какво ще ни кажете за бременността? — попита Грифин.

Ейдън отмести поглед и заговори:

— Когато тя му съобщи за това, той каза, че се опитвала да го хване, че детето не било от него и че ще плати за аборта, но само от добро сърце, защото тя му харесвала.

— А от него ли беше детето? — запита Мика. Неговата Хедър не търчеше по чужди мъже. Тя не беше такава.

— Откъде да знам, по дяволите! — възкликна Ейдън.

— Предположете — настоя Грифин.

— Беше негово. Тя не се срещаше с друг. Вече ви казах, че беше влюбена в него.

— Тя съгласи ли се да направи аборт?

— Не, и точно в това беше проблемът.

— Искате да кажете, причината за разногласията помежду им.

— Да.

— Притискаше ли го за пари, както твърди семейството му?

— Не. Съмнявам се изобщо да й е хрумвала подобна мисъл. Беше твърде деликатна и наивна. Освен това не би направила нищо, с което да го ядоса. Знаеше на какво са способни юмруците му. Надяваше се той да се размекне и да реши, че иска бебето.

— Вие откъде знаете на какво се е надявала? — попита Мика.

Ейдън срещна погледа му:

— Тя ми каза.

— Значи ви се обади по телефона и просто си изля душата, така ли?

— Не беше нужно да ме търси по телефона, защото аз бях непрекъснато около тях. Аз ги карах на срещите.

— Били сте му шофьор ли?

— Предпочитам да казвам, че просто му помагах. Освен това бях най-добрият му приятел. Тя мислеше, че ще успея да го убедя, че не е чак толкова лошо да задържи нея и бебето.

— Вие опитахте ли?

— Нямаше смисъл. Знаех какво мисли той. Вече ви разясних, че Роб не бе способен да обича. Затова й казах, че може да намери по-добро решение. Посъветвах я да напусне града, да остави детето за осиновяване и да си намери друг.

— В известна степен тя е направила точно това — тихо се обади Попи.

— Само че нещо се е случило точно преди да напусне града — намеси се Грифин. — Пропускаме нещо — заяви той и се обърна към Ейдън. — Вие бяхте ли там онази нощ?

Грийн се поизправи и отвърна:

— Да. Това го има в досието. Но не бях в мъжката тоалетна.

— Видяхте ли какво се случи?

— Беше много тъмно.

В този момент Мика излезе от кожата си.

— Затова ли дойдохте чак дотук, за да ни кажете, че е било тъмно? Сега е най-натовареното време през годината за мен, човече. Започнал съм от осем сутринта и ще работя до полунощ. Ако имаш да ни казваш нещо, сега е моментът. В противен случай просто се омитай от дома ми!

* * *

Разказът отне пет минути и постави пред Мика два проблема. Първият беше, че нямаше да повярва на Ейдън, докато Хедър не потвърди казаното от него, а тя отказваше да говори. Вторият беше много по-належащ. Ейдън тъкмо беше завършил разказа си, когато с крайчеца на окото си Мика долови някакво движение. Беше просто потрепване на дългата до пода покривка на масата и сигурно се дължеше на течението. Притаил дъх, той наблюдаваше плата. Когато помръдна за втори път, прекоси стаята, вдигна покривката и измъкна отдолу Стар.

— Какво търсиш тук? — скара й се, но гневът му бе привиден. Тя беше любимката му. Беше негова отговорност. В живота си бе преживяла повече загуби, отколкото заслужаваше. Ако не можеше да й даде друго, поне можеше да й осигури спокойно детство.

— Мама кара хубаво — каза малкото момиченце. — Тя не кара бързо.

— Знам, миличка. Ние говорим за друго място и за друго време.

— Но за мама, нали?

— За жена на име Лиса.

— Искам си мама.

Мика притисна бузката й към рамото си.

— Опитваме се да я върнем у дома. Точно за това става въпрос. — Огледа стаята, търсейки други скривалища. — Къде е сестра ти?

— В килера. Не иска този човек тук.

Мика се запъти към коридора.

— Обади се на Каси — нареди на Грифин и понесе Стар към детската стая. Вратата на килера беше открехната. — Излизай, Миси.

— Няма — отвърна приглушено гласче.

Той отвори вратата. Одеялата бяха откачени и дръпнати, за да скрият детето, но Мика го чуваше.

— Ти можеш да влезеш — каза Миси, — обаче не и този човек, не и Хедър.

Мъжът коленичи пред мястото, откъдето идваше гласът й, и сложи Стар на коляното си.

— Защо не и Хедър?

— Тя вече не е от нашето семейство.

— И защо не?

— Защото този човек не ми харесва.

Мика разбираше какво се опитва да каже тя. Ейдън символизираше част от Хедър, която ги плашеше. Миси реагираше тъкмо на този страх.

Запита се как би могъл да я успокои, след като самият той не намираше покой?

— Излез навън — помоли я.

— Няма.

— Само аз съм. Аз и Стар.

— И Попи, и Грифин. И него не харесвам.

— А аз го харесвам — вметна Стар.

Миси подаде глава между одеялата.

— Защото обичаш шоколад, обаче си много малка и не забелязваш каквото виждам аз.

— А ти какво виждаш? — попита Мика.

— Той се опитва да ни отнеме Попи точно както някой ни отмъкна Хедър и мама.

— Той не прави нищо подобно, Миси. Тук изобщо не става дума някой да отмъква някого. Става въпрос за събиране. Грифин иска да се събере с Попи. Хедър трябва да се събере с нас.

Очите на Миси бяха буреносни, а гласът й бе детско подражание на собствения му гневен тон отпреди малко:

— Нямам нужда от Хедър.

— Мислех, че я обичаш — рече баща й.

Стар вдигна главичка към него и каза:

— Аз я обичам. Ти също, нали?

— Мика — тихо го повика Попи от прага, — Каси иска да отидем.

Той се изправи и отново вдигна Стар.

— Аз не мога да дойда. С момичетата трябва да варим сиропа.

Заобиколи инвалидната количка и се запъти към кухнята, опрял Стар на хълбока си. Били беше там и дъвчеше един сандвич. На минаване покрай него Мика каза:

— Отивам да запаля изпарителя.

Прекоси задния коридор и вече поставяше ръка на бравата на вратата, когато го спря гласът на Грифин:

— Трябва да се срещнем с Хедър.

Мика се обърна назад:

— Както искате.

— И Ейдън ще ни придружи.

— Добре.

Попи заобиколи Грифин и застана пред него.

— Трябва да дойдеш, Мика. Важно е!

Той отчаяно се надяваше Попи да е права. Но вече бе ходил при Хедър и тя бе отказала да говори. Каква полза да отиде сега? Тук, в работилницата и с момичетата, той имаше цел, животът му имаше смисъл.

— Трябва да работя, Попи. Не мога да хукна до Уест Иймс. Сокът тече, слънцето пече. Ако аз не го сваря, кой ще го стори?

— Аз — обади се Били зад гърба на Грифин. Беше се изправил и изглеждаше по-висок от когато и да било. — Аз мога да се заема с нещата. Позволи ми да се обадя по телефона и ще повикам помощ. И аз имам приятели в града.

Попи се приближи до Мика и настойчиво прошепна:

— Как можеш да се сърдиш след всичко, което ни каза Ейдън?

Той не знаеше отговора, но несъмнено беше сърдит.

— Толкова сме близо, толкова близо — каза Попи. — Каси има нужда от съдействие. Тя трябва да чуе цялата история, разказана от Хедър. Ти не искаш ли? Искаше. От дни копнееше за това.

— Като види Ейдън, може би ще го направи — продължи младата жена със същия умоляващ тон. — Каси разчита на това. Но ако не си там, нищо не би имало значение за Хедър. Тя те обича, Мика. Ако изобщо някога е имала нужда от теб, сега е моментът — спря, за да си поеме дъх, след това прошепна: — И бездруго вече се бои, че те е изгубила, защото не ходиш да я виждаш. Не можеш ли да й простиш?

Стар му спести необходимостта да отговаря, защото обхвана лицето му с мъничките си ръце и го обърна към себе си:

— Помогнах на Попи да направи сандвичите, а част от тях са с риба тон. Мама много обича риба тон. Може би ако й занесеш няколко сандвича, ще се сети за мен.

* * *

Стаята беше малка за петима души, но Каси настоя, че всички те са от изключително значение за защитата на Хедър, затова пазачът ги пусна. Мика стоеше най-отзад, беше се облегнал на стената и си повтаряше, че е там само заради Стар, но това трая, докато вратата се отвори и влезе Хедър. Когато сребристите й очи се впиха в неговите, той осъзна, че се е лъгал. Остра болка прониза сърцето му както първия път, когато я бяха отвели.

След това тя забеляза Ейдън и малкото руменина по бузите й се оттегли. Неистово потърси с поглед Каси, която се приближи, взе ръцете й в своите и тихо заговори.

* * *

Каси беше решена да успее. Марк можеше да я обвинява, че е прекалено отдадена на работата си и изключва от живота си хората, които я обичат, но Хедър беше една от тях. Ако в живота й изобщо можеше да настъпи момент, когато да е в състояние да промени хода на нещата, той бе сега.

— Най-накрая разполагам със силен довод — обясни тя на Хедър. — Ако Ейдън свидетелства за насилието, което е било упражнявано над теб, ще можем да изтъкнем, че си се страхувала за живота си.

Хедър измери Ейдън със скептичен поглед и прошепна на Каси:

— Има и други обвинения.

— Бягство от правосъдието ли? Можем да се справим с това. Наистина. Написала съм си домашното. Семейство Диченца се гордее много със своя имидж. Разправят наляво и надясно колко си коварна и никой не подлага думите им на съмнение, защото досега не си имала възможност да се защитиш. Нещата ще се променят, ако решиш да говориш. Разказът ти няма да им хареса и няма да позволят да се цитира в пресата. Ще принудят прокурора да сключи сделка. След като чуят и твоята версия, ще поискат всичко да се уреди тихо и бързо.

— Те имат власт и са в състояние да осъдят невинен човек.

— Не и този път. Разполагаме с медицински свидетелства. С документите по осиновяването. Имаме и Ейдън.

Хедър още веднъж погледна към него и прошепна на Каси:

— Защо сега?

Стаята беше малка и всички чуха въпроса й. Отговори й самият Ейдън:

— Защото са налице насилие и злоупотреби, които не са само физически. Те се възползват от властта, а това не е редно. Роб е мъртъв. Ти си уредила живота си добре. Не виждам какъв е смисълът да те преследват сега. Страдала си. Знам го. Лично аз те откарах в болницата. Два пъти. Казах на стареца. А той заяви, че ще забрави какво съм му съобщил и че ще е най-добре аз самият да направя същото.

— И ти си го сторил! — изстреля Мика. — Държал си скапаната си уста затворена, когато са я обвинили в убийство!

— Тя си беше заминала — възрази Ейдън. — Нямаше процес. Тя избяга. Успя да уреди живота си по-добре. Вината ми не е в това, че замълчах тогава, а че позволих нещата да стигнат дотук. Ще трябва да живея с тази вина, но още не е късно да променя изхода от случилото се.

Хедър беше притаила дъх. Каси се намеси настойчиво:

— Майката на Роб е най-уязвимото звено. Той е бил неин син и тя едва ли би искала името му да се опозори. А остава и детето. — Погледът на Хедър се стрелна към Мика, затова Каси разтърси ръцете й, за да привлече вниманието й към себе си. — Майката на Роб е религиозна. Едва ли би искала да се разчуе, че синът й е настоявал за аборт на собственото си дете.

— Той твърдеше, че не е негово — каза Хедър почти безмълвно.

— Тестовете могат да докажат истината.

— Как без детето? Не знам къде е тя.

— Ще успеем да я открием, Хедър. Имай ми доверие.

— Ще ме намрази заради онова, което съм й причинила.

— Никой не те мрази заради онова, което си сторила тогава. Сърдим ти се за това, което правиш сега — каза Каси, но се усмихна, за да смекчи ефекта от думите си. — Хедър, каквато я познаваме, е силна жена. Способна. Всеотдайна и решителна. Но тази Хедър, която е в затвора, няма нищо общо с нея. Искаме нашата Хедър да се върне. Нея обичаме.

— Само че…

— Никой от нас не е съвършен. Ала за мълчанието ти… за мълчанието ти… няма извинение. Всичко друго сме способни да ти простим.

Очите на Хедър отново се стрелнаха към Мика, но този път се задържаха по-дълго.

* * *

Попи слушаше внимателно, наблюдаваше Хедър, без да мигне, и се опитваше да й внуши с цялата си сила, че трябва да говори, да разкаже всичко, да се защити. Но когато приятелката й вдигна поглед към Мика, Попи извърна глава към Грифин.

Неговите очи също чакаха.

Наистина ли знаеш? попита без думи тя.

Той леко кимна.

И ми прощаваш?

Той кимна отново и изви вежди:

Ами ти? Ти прощаваш ли си?

Попи можеше да прости на Хедър. Можеше да прости и на Мика заради гнева му, и на Грифин, задето бе забъркал цялата тази каша. Можеше да прости и на майка си, задето бе такава перфекционистка, и на Лили, която бе твърде красива за собственото си добро, и на Роуз, че е толкова ограничена. Но й беше по-трудно да прости на себе си.

* * *

Мика не чу много от думите на Каси. Беше твърде погълнат от щастливите спомени за съвместния си живот с Хедър, за всичко, което продължаваше да желае силно. Да, наистина го искаше, особено когато тя го гледаше както сега, сякаш той бе центърът на нейния свят, сякаш неговите думи имаха по-голямо значение от думите на останалите, сякаш неговата обич беше единственото нещо, за което тя наистина копнееше.

Гняв ли? Че какво друго беше гневът, ако не преходно чувство, недоразумение, неуспех в общуването? Той нямаше място в един дълъг и пълноценен живот — живот, прекаран с човека, когото обичаш.

— От това имаме нужда — казваше Каси, — но показанията на Ейдън не са достатъчни. Ти си била сама в колата онази нощ. Трябва да ни кажеш какво се случи.

През цялото време, докато Каси говореше, Хедър не сваляше очи от Мика. Нейните бяха плувнали в сълзи и това само засилваше болката му. Изведнъж стената, на която се бе облегнал, му се стори студена и твърда. Той се дръпна оттам, приближи се до Хедър, обви шията й с ръце и повдигна брадичката й с палците си.

— Разкажи ми със свои думи — подкани я той.

Тя се поколеба за последно, изучавайки лицето му. Всичко в него сякаш крещеше: Кажи ми. Трябва да знам. Обичам те! Това няма да се промени. Сигурно го бе чула, защото обхвана китките му с ръце и силно ги стисна.

После думите бликнаха като печален порой:

— Не исках да излизам с него. Всъщност исках, защото жена като мен с мъж като него е сбъдната мечта, но знаех, че няма да се получи. Сигурна бях. Ние бяхме твърде различни. Когато му го казвах, той ме уверяваше, че всичко е наред, че ме обича, но трябва да пазим връзката си в тайна, докато не настъпи подходящият момент, а тогава той сам щял да каже на целия свят. На целия свят, това бяха думите му, сякаш наистина се гордееше с връзката ни.

— Но той те е биел — вметна Мика и прокара палеца си по белега в ъгълчето на устата й.

— Когато беше пиян. След това винаги се извиняваше, че е пил и ме е удрял, а аз го обичах, или по-скоро обичах мечтата. После забременях и всичко се разпадна. Той побесня. Обвини ме, че детето не е негово, че винаги използвал презерватив.

— Така ли беше?

— Когато бе трезвен. Но детето беше негово. Не съм била с друг мъж. Освен това не настоявах да се ожени за мен. Просто исках да ми помага да издържам бебето. — Гласът й се снижи до шепот. Очите й се изпълниха с копнеж: — Исках това дете. Толкова го исках!

— Заради детето ли се скарахте онази нощ?

— Аз не възнамерявах да казвам нищо. Бях на работа, но той непрекъснато ме търсеше, преследваше ме и не спираше да пие. Започна да ме обижда на висок глас и накрая бях принудена да изляза с него, за да го успокоя. Попита ме дали вече съм абортирала, а когато му казах, че не съм, заяви, че ще го направи вместо мен.

Мика усети как му прилошава.

— Да го направи ли?

— Каза, че ще ме рита, докато бебето не излезе, и ме задърпа настрани от хората. Аз се отскубнах и побягнах, а той ме последва.

Мика съзря болката в очите й и му се прииска веднага да я прогони оттам, да я накара да замълчи. Тя потвърждаваше казаното от Ейдън. Но въпреки това трябваше да продължи. Трябваше да измъкнат всичко от нея, защото разказът на Ейдън спираше дотук.

— Какво стана после?

Очите й се напълниха със сълзи, когато думите, които от толкова време бе таила, изригнаха:

— Повярвах му. Повярвах, че ще започне да ме рита и ще убие бебето. Не можех да позволя да се случи. Затова хукнах между колите на паркинга към своята. Мислех само как да избягам. Подкарах, но беше ужасно тъмно. Стигнах до откритата част на паркинга и само си повтарях, че почти съм успяла, че почти съм свободна, затова увеличих скоростта. Нямах никаква представа, че ще изскочи точно пред колата. — Тя се разтрепери. — Не знаех, че е умрял. Смятах, че ще се оправи, защото беше мъртвопиян. И защото беше Диченца. Те не умират. Дори не се нараняват.

— Но си избягала.

— Той беше от семейство Диченца. Можеше да се отърве със сътресение на мозъка, но те щяха да ме погнат. Щяха да ме изпратят в затвора и да ми вземат детето. Да, побягнах и когато научих за смъртта му, продължих да бягам. Щях да умра от мъка, когато дадох детето за осиновяване, но така то щеше да е на сигурно място. След това дойдох в Лейк Хенри, открих теб и момичетата и просто… просто прогоних цялото нещастие от мислите си. Когато направиш така, когато прогониш всички черни мисли, можеш да се престориш, че нищо не се е случило. Точно така се чувствах през по-голяма част от времето.

— А през останалата част? — попита Мика.

— Това ставаше, когато ти заговореше за брак и деца. Тогава го чувах.

— Какво?

— Ударът на тялото му в колата. Понякога го чувах оглушително силно и безмилостно и едва после разбирах, че е собственото ми сърце. Никога няма да забравя този звук. Това е ужасен звук, Мика, а когато узнаеш, че е краят на нечий живот… ако не беше детето, сигурно щях да се самоубия. Не мога да си представя, че съм причинила нечия смърт.

— Ето това е нашият аргумент — обади се Каси.

— Няма да ми повярват — каза Хедър на Мика.

Той погледна към Ейдън:

— Нейният разказ съвпада ли с видяното от теб?

Грийн кимна:

— Той беше пиян и я заплаши.

Каси го попита:

— И сте готов да свидетелствате?

— Да.

Хедър стисна още по-силно китките на Мика.

— Не искам да се връщам там. Нямаш представа с каква власт разполагат те.

Не, той наистина нямаше представа. Беше имал предимството да прекара живота си сред по-порядъчни хора от семейство Диченца. Усещаше, че ако поправи някои изгорени мостове, тези хора ще подкрепят решително Хедър, след като чуят историята й, но това не значеше, че ще бъде лесно. Щяха да се превърнат в новина от първите страници на вестниците. Хедър трябваше да се върне в Калифорния, а един господ знаеше какво я очакваше там.

Но Мика бе сигурен в едно. Ако Хедър се върнеше, нямаше да е сама.

Попи искаше да празнува. Знаеше, че Каси трябва да свърши още много работа, за да уреди възможно най-доброто споразумение за Хедър преди връщането й в Калифорния, а оставаше и въпросът с детето. Нужно бе да открият момичето, ако искаха ДНК тестовете да свършат работа. Но този следобед напреднаха толкова много, че на Попи направо й се виеше свят. Беше изпълнена с оптимизъм. И със смелост.

Точно това каза на Виктория, когато се върна вкъщи, пое телефоните, отговори на няколко любопитни обаждания и самата тя проведе няколко въодушевени разговора. Все още преливаща от енергия, отиде в залата за упражнения.

— Чувствам се много смела — съобщи на котката, тържествено вдигна оранжевата топка от скута си, внимателно я постави на земята и се приближи към стената. Свали шините, подържа ги и ги огледа. Стигна дори дотам да се наведе и да сложи едната на крака си.

Тогава чу шума от снегомобил откъм езерото и се приближи до прозорците. Светлината на фарове прониза бързо гаснещия ден. Наблюдаваше машината и нейния водач с каска на главата и знаеше кой е той. Пусна шината, отиде в дневната и отвори вратата към верандата точно когато той паркираше. Дръпна се, за да го пусне да влезе.

Грифин свали каската и се усмихна:

— Здрасти.

Тя се усмихна в отговор, неспособна да му устои. Беше очарователен с разрешената си кестенява коса и зачервените си страни. Харесваше му езерото през зимата и това й достави удоволствие.

— Здравей.

— Днес се справихме добре.

Тя кимна.

— Дойдох да те повозя малко.

— Мика те е пуснал толкова рано?

Усмивката му стана по-широка:

— Били е извикал приятеля си Еймъс. Нали се сещаш, онзи старец от Котън Коув, който цял живот се е занимавал с добива на захар. Нямат нужда от нас. Мика им помага да поддържат огъня заедно с момичетата, обаче аз съм излишен.

— Излишен ли?

— И това ужасно ме радва. Така че хайде да се поразходим.

Знаеше какво изпитва той. Беше завладян от лекомислие, което съпровожда внезапното спадане на напрежението. Но тя бе решила никога вече да не се вози на снегомобил.

— Стъмва се.

— Знаеш ли колко ясно се вижда от тези неща, след като снегът отрази светлината на фара?

Знаеше. Знаеше всичко за тези неща.

— Може би друг път — каза Попи.

— Искам да те заведа на Литъл Беър.

— Вали — запротестира тя, но Грифин имаше отговор и за това възражение.

— Не, вече спря. Просто ръми. Били ми позволи да използвам неговия снегомобил, затова си помислих, че можем да вечеряме на острова. Взех малко чили от Чарли. Знам, че го обожаваш.

Попи огледа машината.

— Не мога да го направя.

— Доверие ли ми нямаш?

— Не, имам лоши спомени.

— Може би е време да натрупаш нови.

Принципно погледнато, беше съгласна с него. Но моментът не бе подходящ. Още не беше готова.

— Хайде, Попи — заувещава я Грифин. — През онази нощ е имало буря. Станалото няма нищо общо с алкохола. Можело е да се случи дори на най-опитните водачи.

Усмивката й се стопи заедно с последната частица от благосклонността й. Тя се изпъна на стола и попита:

— Откъде разбра за това?

— Ако ти кажа, ще дойдеш ли на разходката?

— Да.

— Прочетох полицейското досие. Не е секретно.

— С кого си говорил?

— С теб. Само с теб.

— Аз не говоря за катастрофата.

— Точно така. Събрах две и две, а ти го потвърди.

Не можеше да отрече, че го бе направила. Попи се почувства като в капан, обърна количката и се върна в залата за упражнения. Чу как той изрита ботушите си, а след това шума от стъпките му подире си. Застанала с гръб към него, тя каза:

— Нямам право да се возя на снегомобил, както нямам право да ходя, да се омъжвам или да имам деца.

— Тогава сбъркай още веднъж — рече Грифин и преди тя да осъзнае какво става, той пъхна първо едната, а след това и другата й ръка в кожуха. Секунди преди да я вземе на ръце, пусна шапката й в скута. — Сложи си я — нареди й и се запъти към вратата.

— Не искам да правя това, Грифин — възпротиви се Попи и се почувства ужасно притеснена, докато той обуваше ботушите си. — Стъмва се. Снегомобилите ме плашат. Искам си количката.

Студът я блъсна в лицето, когато той отвори вратата, но само след миг Грифин й нахлупи каската и отново й стана топло.

Обкрачи снегомобила, сложи я да седне пред него и пъхна глава в собствената си каска. Едва тогава спря и вдигна стъклата на двете каски. Погледна я по-меко:

— Кажи ми, че не искаш да го направиш. Ако наистина е така, ще те върна вкъщи.

Ако й беше дал право на избор, Попи може би щеше да се откаже. Беше възрастен човек. Сама вземаше решенията си. Не виждаше причина да върши нещо насила, още по-малко такова, което й причиняваше емоционални терзания. Но това не бяха единствените й чувства. Да, първото й качване на снегомобил от катастрофата я връщаше към спомените, но странно — лошите бяха доста смътни. По-ясно си спомняше хубавите неща — възбудата, дързостта, щипещия студ.

Не искаше да се връща вътре. Тази вечер трябваше да празнуват. А това отбелязване на повода беше съвсем подходящо.

* * *

Подходящо беше слабо казано. Разходката по езерото беше вълнуваща, вечерята пред буйния огън беше очарователна, а любенето след това бе божествено. Не държеше много на удобствата в банята, но Грифин беше помислил и за това и се бе справил учудващо добре. Въздухът беше влажен, но удивително мек, затова останаха известно време, увити в одеялата, под навеса на верандата. Нямаше звезди и луната не се виждаше. Когато мъглата се превърна в ситен дъждец, а той се преобрази в едри пухкави снежинки, звездите озариха езерото.

Докато седяха на верандата, помежду им се възцари безмълвна интимност. Сгушена в него, Попи понечи да го попита кога ще се върне в Принстън. Знаеше, че той ще си тръгне. Това щеше да му омръзне.

Тя нямаше да го последва. Можеше да го направи, но не искаше. Обичаше Лейк Хенри. Обичаше живота си тук. Обичаше хората, мъничкото градче, чувството, че владее положението. Ето, сега се намираше на един остров и напълно зависеше от Грифин, но нямаше нищо против. Не можеше да си представи, че в града може да се чувства толкова удобно.

В края на краищата, въпреки цялата интимност, тя не го попита кога възнамерява да си тръгне, защото не искаше да чуе отговора. Но си помисли за това, когато се събуди посред нощ, докато той слагаше цепеница в огъня, помисли си го и когато се събуди за втори път от трополенето на лапавицата по покрива.

— Червени катерици — сънливо промърмори Грифин и я придърпа към извивката на тялото си.

— Лапавица — прошепна тя и се запита дали той нарочно я бе дръпнал така, за да й бъде опора, понеже не е в състояние да се справи сама. Всъщност нямаше нищо против. Беше толкова естествен, толкова удобен и приятен начин да спи.

Само дето изобщо не можа да мигне. Лежеше и разсъждаваше защо се чувства толкова виновна, че е с него, слушайки как се сипе лапавицата. По звука позна кога се превърна в студен дъжд, който щеше да се засили с наближаването на утрото. Но ромоленето на дъжда я приспа и тя най-сетне затвори очи.

* * *

Тъй като мокрият сняг бе полепнал по прозорците, отне им известно време, преди да разберат, че са се успали. Внезапно Грифин скочи и погледна часовника си.

— Боже, десет и половина е!

— Неделя е и е студено. Ела да ме стоплиш.

Завъртя се към нея:

— Трябва да отида у Мика.

— Едва ли ще успееш. Погледни навън.

Той изруга тихо, защото печката беше угаснала и вътре бе студено, притича гол през стаята, открехна вратата и надникна навън. Когато най-сетне проговори, звучеше ужасено:

— Всичко е замръзнало. Добре че вчера свършихме с чеповете. Днес щеше да се налага да къртим леда, за да ги поставяме.

Затвори вратата и се върна към импровизираната постеля от натрупани една върху друга завивки и възглавници.

Попи усети измръзналото му тяло и го разтри, за да го стопли.

— Днес няма да ходиш там.

— Не знам дали бих успял — каза той и се уви. — Не знам дали изобщо ще успеем да се доберем до брега — и точка.

Попи се усмихна.

Към обяд вече валеше леденостуден дъжд и мисълта да се върнат със снегомобила им се струваше крайно непривлекателна. Затова хапнаха супа от консерва и фъстъчено масло направо от буркана и отново легнаха да спят. Към един часа се пробудиха и погледнаха навън. Всичко наоколо бе замръзнало, а леденият дъжд продължаваше да вали. Решиха, че след още час положението ще се подобри, затвориха вратата и се върнаха пред огъня.

— Какъв е първият ти спомен? — попита Попи.

— Най-първият ли? — усмихна се той и се замисли. — Било е много отдавна. Ранди ходеше на училище, значи съм бил около тригодишен. Той ми беше другар в игрите и мразех да тръгва за училище. Помня как стоях на вратата и го гледах да се качва в училищния автобус. А твоят?

— Как татко ме прегръща. И ми чете приказка. Толкова ми се иска да го познаваше! Беше много мил човек. А кой е най-хубавият ти спомен?

— Най-хубавият ли? Денят на благодарността през всичките години в колежа. Канехме у дома повече от трийсет човека. Страшно ми харесваше. Но докато завърша, Синди вече си бе тръгнала и след това не беше същото. А твоят най-хубав спомен?

Искаше й се да научи повече за Синди, но най-хубавият й спомен изплува точно пред тази мисъл.

— Той е съвсем отскоро. Как мама прегръща Лили в залата на общината през октомври. Прегръдката имаше символично значение.

Малко по-късно беше видяла Грифин за пръв път, което бе превърнало този случай едновременно в най-хубавия й спомен и в ново начало. След това се сгълча наум, че е позволила на въображението си да се развихри, и попита:

— А кой е най-лошият ти спомен?

— Нощта, когато мама почина. А твоят?

— Знаеш. Катастрофата.

— Едно желание — каза Грифин, — ако имаш право само на едно желание, какво ще бъде?

— Първо ти.

— Пет деца, три кучета и една котка — за да строява останалите. Сега е твой ред.

— Две. Аз бих искала две деца — промълви тя и го погледна учудено.

Той не каза нищо, не я подразни, че неволно е изпуснала тези думи, нито й напомни за неведомите начини, по които действаше подсъзнанието, а това още повече засили любовта й към него. Ако зависеше от нея, щеше да остане в хижата цяла седмица.

Сетне се разнесе силно пращене, един боров клон се откъсна от ствола и се строполи на земята, а Попи усети как я пронизва лека тревога. Грифин, който не беше местен, се досети по-късно, но тогава ужасно се притесни.

— Ако подобна буря нарани дърветата в плантацията, какво ще стане? — попита той.

Когато Попи отказа да изрече думите, той започна да събира нещата им.

* * *

На връщане караха съвсем бавно. Докато прекосяваха откритите места, пред очите им изникваха следите от нанесените поражения. Превити и разцепени дървета, порутени навеси. Когато наближиха дома на Попи, видяха, че върху верандата й е паднало дърво.

След секунди вратата на къщата се отвори и отвътре излязоха Мейда, Лили и Роуз. Мейда се подхлъзна и едва не падна, но дъщерите й успяха да я подхванат. Трите се заковаха на място и впериха поглед — не в дървото, а в Попи и Грифин.