Барбара Делински
Случайна жена (20)

Деветнадесета глава

Попи искаше да отиде във Флорида. Осъзна го в мига, в който Грифин й разказа за детето на Хедър, и дълго лежа будна до него и размишлява върху това. Не можеше да си обясни какво я кара да изпитва подобно желание. Един господ знаеше, че не й беше никак лесно да пътува и че не се бе качвала на самолет от катастрофата насам. Но нещо й подсказваше, че след като Хедър не може да е там и да говори с детето, трябва да го направи тя.

Каси, на която се обадиха още на зазоряване, за да й съобщят новините, не смяташе, че пътуването е наложително. Имаше приятелка в една адвокатска кантора в Маями, която с удоволствие щеше да се срещне със семейството и да ги разпита. В крайна сметка какво им трябваше? Тампон с проба от лигавицата? Снопче коса? Молбата им беше съвсем проста.

Но Попи не мислеше за физическите доказателства. Тя се боеше от емоционалното въздействие, което внезапната поява на биологичната майка щеше да има върху живота на това четиринайсетгодишно момиче. Би било достатъчно тежко и при нормални обстоятелства, но Хедър не беше просто биологичната майка на момичето. Тя беше и жената, обвинена в убийството на биологичния баща на същото момиче. А това правеше драмата още по-разтърсваща за нищо неподозиращото дете.

* * *

Ако не беше ледената буря, Грифин лично щеше да отлети до Маями. След като запази в тайна самоличността на Камил и прехвърли заслугата за намирането на детето на Ралф, той чувстваше, че има право да проведе следващия етап от разследването. Умееше да общува с хората. Освен това беше външен човек за Лейк Хенри, което го правеше подходящ пратеник.

Но в Лейк Хенри го чакаше неотложна работа. Беше обещал на Мика да му помогне и точно това щеше да стори. Трябваше да разчистят счупените и изпопадали клони, при това не само в участъка на централния тръбопровод, към който бяха насочили усилията си предната нощ. Необходимо бе да прочистят цялата плантация, да отстранят падналите дървета, да поправят повредените маркучи и трябваше да го направят възможно най-бързо. Загубата на един ден нямаше да провали сезона, но загубата на повече със сигурност щеше да го стори.

Тъй като нямаше друг избор, освен да остави Каси да се справя с Флорида, той отиде в плантацията рано в понеделник сутринта. Попи караше зад него с блейзъра — доста зад него, от съображения за сигурност. Макар пътят да беше опесъчен, отдолу си беше чист лед. Количката на Попи се пързаляше по целия път от рампата до колата, докато най-сетне не установиха, че без електричество намотките й не работят. Тя се бе забавлявала по време на това кратко пътуване, сякаш участваше в някакъв лудешки слалом, но това отрезви Грифин, който си каза, че е трябвало да предвиди проблема.

Денят беше мрачен и студен, но толкова красив, че бе трудно да се повярва под каква угроза се намира добивът на захарен сироп. Всичко отстрани на пътя беше покрито с пласт лед, който го държеше напълно неподвижно под лъча на фаровете, застинало във времето, прелестно очертано, осветено и сякаш поставено в рамка. Това беше един кристален свят, чиято прелест се нарушаваше само от падналите дървета — повалени гиганти, които не бяха поели по правилния път. От всеки комин се виеше дим, а огньовете в къщите бяха единственият източник на топлина. Прозорците бяха тъмни. В целия град нямаше ток. Не се виждаха обичайните снегорини, а само от време на време пред погледа им попадаше някой жител на градчето с шило за лед в ръка, смаяно загледан в този стъклен свят.

Този път Попи и Грифин не бяха единствените, които се движеха по алеята към дома на Мика. Пит Дъфи вече беше там, а към него скоро се присъединиха Чарли Оуенс и двамата му по-големи синове, Джон Киплинг и братовчед му Бък, Арт Уинслоу и трима широкоплещести мъже от фабриката, съпругът на Лийла Хигинс и още няколко мъже от хребета. Всички носеха автоматични триони, шипове на обувките и термоси с кафе.

Грифин беше много доволен от присъствието им, както и от смирения вид на Мика при всяка пристигаща кола. Тук цареше усещането за истинска общност. Наранените чувства отстъпваха на заден план, когато ставаше дума за по-важни неща.

Мика не каза много. Никой от мъжете не го стори. Беше твърде рано, а задачата им — неотложна. Разделиха се на групи от по четирима души, взеха карти на плантацията и поеха нагоре по хълма.

* * *

Попи ги наблюдаваше от задната врата. Виждаше падналите клони в гората непосредствено до работилницата, но мъжете търсеха места, където притокът на сок бе прекъснат. Всяка група носеше по два триона, навит на руло маркуч и разполагаше с човек, който знае как да го поставя. Една от групите се качи в трактора, а останалите поеха пеш. Хората, които вървяха след машината, крачеха по оставяните следи, но другите, които отиваха в различни участъци, трябваше да се катерят по хълма по чист лед и току се подхлъзваха, макар да имаха шипове на обувките си.

След като и последният мъж и белите облачета пара от устата му се изгубиха от поглед, заприиждаха жените и никоя не идваше с празни ръце. Кухнята бързо се напълни с храна и с тихите разговори, които Попи намираше успокоителни като езерото през топлите летни нощи. На светлината на газените лампи и пред пращящия огън в стаята се възцари приятелска атмосфера, която дори Миси и Стар усетиха. Макар Попи да ги държеше под око, те непрекъснато се разхождаха наоколо, облягаха се на нечие бедро или сядаха в нечий скут и се включваха в разговора.

Кухненската маса бе отрупана със сандвичи, а на печката къкреше тенджера със супа за мъжете, които се върнаха за обяд. Докато се хранеха, се скупчиха на едно място и разказаха на Мика какви щети са открили и какво е нужно да се ремонтира. Добрата новина бе, че групата на Мика бе успяла да разчисти участъка около повредения централен тръбопровод и щеше да го поправи до края на деня. Лошата новина гласеше, че има още много други поражения — повалени дървета и скъсани маркучи, — които изискваха поне още два дни работа.

* * *

Мика не разполагаше с още два дни, за да работи в гората. Можеше да отдели за тази дейност сутрините, но първият сок вече течеше. Беше по-светъл на цвят, по-лек на вкус и цената му на пазара бе по-висока. След като централният тръбопровод бъдеше поправен и сокът потечеше отново, трябваше да го вари.

Ако всички тези хора дойдеха и на следващата сутрин, загубите му щяха да бъдат минимални, но ако не пристигнеха, го чакаха сериозни неприятности.

Искаше да им каже да го сторят. Да ги помоли. Но все още му бе останала някаква гордост.

* * *

Каси прекара голяма част от следобеда в понеделник в колата си, разговаряйки по мобилния си телефон, докато двигателят го зареждаше. Непрекъснато се свързваше ту със заместник-прокурора в Сакраменто, ту с приятелката си в Маями. В крайна сметка не постигна нищо и на двете места.

Гринел настояваше, че е абсурдно да обсъждат каквото и да е с детето, което евентуално бе на Роб Диченца, докато Хедър Малоун не признае, че е Лиса Матлок. А това Каси нямаше да допусне, докато не се уверят, че детето ще се съгласи да даде проба за ДНК тестовете.

По този въпрос тя разбра от приятелката си от Маями, че може би ще е по-трудно да получат съгласието на детето, отколкото бе смятала в началото. Очакваше, че семейство Диченца ще се възпротивят на вземането на ДНК проби от дрехите на Роб, но се надяваше да ускори нещата, като осигури съдействие от Флорида.

— Норман Андерсън може да се окаже проблем — обясни Каси пред малцината, останали в дома на Мика същата вечер. — Приятелката ми поговори с една от съдружничките си, която е работила за него. Норман е свестен човек, който през последните години е натрупал значително състояние като президент и председател на борда на група банки в южната част на страната. Не пилее парите си и не се перчи. Той е скромен и затворен човек, който цени уединението си повече от всичко друго — освен от дъщеря си. Нея обожава. Явно двамата винаги са били близки, но са се сближили още повече след смъртта на съпругата му, с което също са се справили без много шум и само в семеен кръг. Той в никакъв случай не би допуснал публичност по подобен проблем.

— Нито пък аз — обади се Мика, — но просто нямах избор. Той също няма да има, ако нещата стигнат до съда.

— Проблемът е в това, че там може да ни победи — обясни Каси. — Ако сега не го убедим да ни съдейства, той може да издейства забранителна заповед, за да държи всичко под похлупак, докато адвокатите му не подготвят дело с твърдението, че правата на детето трябва да бъдат защитени.

— Никой не иска да нарушава нейните права.

— Може да се надява, че ако успее да забави нещата, ние ще се огънем, ще се признаем за виновни и всичко ще свърши, без да се налага дъщеря му да бъде намесена. Това е тактиката на забавянето.

— Колко време може да продължи?

— Месеци, Мика.

— Но ако Андерсън се съгласи да ни съдейства — отбеляза Грифин, — няма ли да може да контролира публичността? Нали е възможно самоличността на дъщеря му да се запази в тайна?

Каси кимна:

— Точно това и ще твърдим. Приятелката ми има уговорена среща с него утре. Иска да го увери в поверителността на информацията, но също и да му разкаже за Хедър. Смята, че ако изложим случая пред него открито, има вероятност той да ни симпатизира и да помогне.

 

 

Попи не можеше да си представи как хора, които изобщо не познават Хедър, ще седнат около една маса и ще обсъждат нещо, толкова интимно свързано с нея.

— Какви са шансовете ни? — попита тя Каси.

— Може би петдесет на петдесет.

— Ужасно! Ами ако ти беше отишла? Това щеше ли да помогне?

— Предложих. Приятелката ми попита колегата си, но според него присъствието на повече адвокати ще настрои отрицателно Андерсън. Според него най-добре да чакам на телефона.

— Ами аз? — попита Попи. Стомахът й се сви на топка, но откри пролуката, която искаше. — Аз не съм адвокат. Аз съм най-обикновен човек. Какво ще кажеш да отида да представлявам всички нас?

Мейда се размърда някъде отзад:

— Попи, ти не можеш да пътуваш така.

— Но ако замина? — настоя Попи пред Каси. — Ако отида и им разкажа каква е Хедър всъщност? Ще помогне ли?

Каси се усмихна накриво и каза:

— Поне няма да навреди. Със сигурност не изглеждаш заплашително.

— Дори предизвиквам съчувствие.

— Не съм го казала.

— Но аз го казвам — упорстваше Попи. — Никога досега не съм се възползвала от недъга си, но този път не ми пука. Ако пътуването ми на такова голямо разстояние в инвалидна количка наистина ще го накара да се замисли сериозно за приятелката ми Хедър като за човешко същество, ще го направя.

Грифин положи ръка върху рамото й.

— Изчакай няколко дни. След като разчистим плантацията, ще дойда с теб.

— Това не може да чака.

— Тогава аз ще те придружа — предложи Мейда. — Познавам Флорида.

Попи поклати отрицателно глава, уверена в онова, което искаше. Стомахът й все още бе свит на топка. Предполагаше, че ще си остане така по време на цялото й отсъствие от Лейк Хенри и че това няма да има нищо общо с носталгията по дома. Преди катастрофата страшно обичаше да пътува. Беше го вършила и след това — до нос Код, Бостън и дори до Пенсилвания, но винаги с кола и никога сама. Не й се бе налагало да се притеснява за начина на пътуване в инвалидна количка или за това, че може да се окаже на непознато място и да няма кой да й помогне. Сега се замисли за двете неща и те я уплашиха ужасно. Ала само защото бе уплашена, не значеше, че не трябва да опита.

— Имам нужда да направя това — изрече с тиха увереност, вперила поглед в майка си.

Вероятно Мика бе казал нещо. Или Каси. Попи сякаш чу някакви думи. Но Грифин мълчеше. Той я разбираше. А Мейда?

Тя дълго изучава дъщеря си с поглед, след това прекоси краткото разстояние помежду им, наведе се и дари Попи с прегръдката, която очакваше толкова отдавна.

* * *

Грифин я откара до Манчестър във вторник сутринта за полета в шест и четирийсет и пет до Маями. По пътя тя неведнъж изпита пристъпи на нерешителност и замалко да го помоли да се качи с нея на самолета. Той можеше да я повдигне и да се справи с количката й. Можеше да й помогне да стигне до тоалетната, без това да смути някого от двамата. Можеше да я забавлява. Знаеше кога да говори и кога да замълчи. Беше съвършен.

Но Попи запази мислите за себе си. Трябваше да се справи с това сама.

— Не че не съм пътувала след катастрофата — разсъждаваше тя, говорейки непрекъснато, за да се успокои. — Баща ми беше убеден, че инцидентът не трябва да ме държи закотвена в Лейк Хенри. Затова се опитваше да планира по едно пътуване всяка година. Беше приспособил за количката ми един микробус, както е блейзърът ми, само че там не карах, а се возех. Ходехме понякога за четири-пет дни, но обиколихме цяла Нова Англия на кратки пътешествия за по един ден. Имахме своите любими местенца — татко и аз. Той беше много специален човек. Смяташ ли, че и Норман Андерсън ще е такъв?

— Ако е така, имаме шанс. Притеснявам се, като се замисля за адвокатските екипи, които богаташите винаги държат подръка. Баща ми разполагаше с такива, които да се грижат за бизнес интересите му. Имаше цял списък със защитници, които бяха готови всеки момент да се впуснат в действие. — Грифин й метна поглед в мъглявината на ранното утро и се пресегна към ръката й. — Радвам се, че отиваш ти. Ако изобщо някой може да го убеди, това си ти.

Той наистина беше съвършен. И Попи го обичаше. Можеше да го признае. Понякога се съмняваше, но по-скоро в неговите, а не в собствените си чувства. Трудно й беше да повярва, че ограничените й възможности няма да му омръзнат.

Засега със сигурност не беше така. Когато пристигнаха на летището, той я настани в количката, преметна сака й през рамо и я вкара вътре. Щом стигнаха до зоната, отвъд която трябваше да продължи сама, Грифин коленичи и обгърна количката й с ръце.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Кредитна карта? Документ за самоличност? Клетъчен телефон?

— Да.

— Бельо за смяна? Лекарства?

— Да, но само защото ти ме накара. Връщам се довечера.

— За всеки случай.

— Връщам се довечера — настоя тя. Тази мисъл я успокояваше. — Кацам в Маями в единайсет и четирийсет и две. Срещата в адвокатската кантора е насрочена за един и половина. Ако не успея за полета в четири и деветнайсет, има още един в шест и половина. А това означава, че ще съм тук — точно на това място — в единайсет и четирийсет и четири довечера. Не може ли просто да си взема такси до Лейк Хенри?

— Не — категорично отвърна той и не й даде възможност да спори. След това се усмихна, отстъпи и я огледа от глава до пети: — Толкова си хубава!

Беше облякла най-строгите си дрехи: вълнени панталони, кожени боти, копринена блуза и елегантно черно сако.

— Не съм ли облечена твърде консервативно?

— Бих гласувал за кожените панталони, но си права, че предпочете тези: по-подходящи са за случая — очите му приковаха нейните. — Обещай ми нещо. Ако срещнеш трудности, докато се качваш или слизаш от самолета, докато влизаш или излизаш от летището, помоли някого да ти помогне. Възхищавам се от това, което вършиш, но няма нужда да се справяш съвсем сама. Притесняваш ли се за пръчката между полетите?

— Притеснявам се за всичко.

Той се наведе към нея, а тя обви шията му с ръка и продължи:

— Но се радвам, че правя нещо, Грифин, а не просто наблюдавам отстрани.

Знаеше, че той я разбира, прочете го в погледа му.

— Трябва да се наредя на опашката, а ти — да се връщаш в плантацията.

— Мога да почакам с теб.

— Не можеш, защото нямаш време. Добре съм, Грифин. Наистина.

Той се изправи и я целуна, докато ставаше.

— Знам, че е така, красавице. И точно в това е проблемът. Притеснявам се, че ще откриеш колко добре се справяш сама и ще забравиш, че те чакам тук.

Той се усмихна и постави сака в скута й. Отдръпна се и се отдалечи, отново се обърна и повървя заднишком, вперил поглед в нея, а тя не откъсна очи от него през цялото време.

* * *

Страховете на Попи се оказаха неоснователни. Не задейства алармата, докато минаваше през проверките, не я спряха и не я накараха да се премести, преди да се качи на самолета, за да проверят дали не е седнала върху някакво смъртоносно оръжие. Бяха минали повече от дванайсет години, когато за последен път бе летяла от Манчестър. Тогава качването на самолета ставаше отвън, след като човек повървеше малко по чакълената настилка и се качеше по стълбичката. Този път имаше директен тунел, по който й беше лесно да премине с количката. Нямаше нужда някой да я повдига на всяка стъпка, не падна на пътеката, докато се местеше от количката на мястото си, не се разплака, когато стюардесата сгъна количката и я премести в предната част на самолета, но това не означаваше, че й допада тя да е толкова далеч от нея. Инвалидната количка беше много важна, защото без нея не можеше да се придвижва надалеч и бързо. Потръпна при мисълта за спешен случай, при който да се наложи да напусне самолета.

Но нямаше никакви екстремни събития. В действителност полетът премина много по-гладко, отколкото си спомняше от предишните си пътувания. Беше планирала всичко добре: ограничи приемането на течности и използва тоалетната на летището, преди да се качи на борда, така че да не й се наложи да ходи до тази на борда. След като се настани на мястото си и закопча колана, както всички останали, се почувства точно като тях. Когато някакъв мъж с делови вид се качи с последните пътници, намести се на мястото до нея, непосредствено до прозореца, и не спря да флиртува чак до Питсбърг, тя допусна, че той изобщо не е заподозрял недъга й. До кацането бе научила толкова отегчителни подробности за живота му, че когато стюардесата се приближи с количката й, Попи изпита перверзно задоволство. Ала не погледна към мъжа, защото стюардесата й обясни:

— Обикновено всички останали пътници слизат първи, но часът за другия ви полет наближава.

И внезапно настана голямо суетене.

Успя да се качи на следващия самолет минути преди излитането, но за съжаление нямаше време да отиде до тоалетната. Боеше се, че това може да предизвика сериозен проблем, преди да пристигне в Маями, затова обясни положението веднага след качването си. Тъй като нямаше време да я върнат до терминала, една от стюардесите й помогна да влезе и излезе от тоалетната. Крайно смутена, Попи намери мястото си, премести се от инвалидната количка и прекара следващия половин час в размисли как всички останали са наблюдавали цялото представление.

И тогава чу тихо мяукане. Жената до нея вдигна една клетка, бръкна вътре и нежно успокои котето. След това обясни на Попи:

— Развъждам котки. Тази е само на десет седмици. Водя я в новия й дом и е много уплашена.

Попи се замисли за малкото коте, което бе видяло майка си за последен път, а сетне го бяха пъхнали в клетка и бе отлетяло за напълно непознато място. Това наистина бе нещо страшно и много по-сериозно от неудобството, което бе изпитала. Разнесе се още едно мяукане и тя си спомни как Виктория бе пробвала няколко пъти да скочи върху бюрото, като бе успяла едва при третия опит. Тази мисъл разсея цялото й неудобство.

И повече не го изпита. Някъде между Западна Вирджиния и Флорида реши, че неудобството е безполезно чувство в момент, когато трябва да се изправи пред много по-важни проблеми. Затова през останалата част от пътя се съсредоточи върху тях.

Когато самолетът се приземи на летището в Маями, Сюзан Макдърмот, приятелката на Каси, я очакваше на портала. Тя се приближи усмихната веднага щом се появи на терминала, предупреди я, че срещата е изтеглена час по-рано, и я заведе до колата, която ги чакаше. Бързо потеглиха по улиците на града.

Попи поглъщаше с поглед всичко: топлото време, улиците, по които нямаше сняг, палмите, очертаните на хоризонта силуети на сгради, а не на планини, но основното чувство, което я владееше, беше удовлетворението, че е стигнала толкова далеч. Усещаше как задоволството повдига духа й, когато влезе в асансьора на адвокатската фирма, но то започна да се стопява, щом слезе на петия етаж, премина през двойната стъклена врата и последва Сюзан по коридора към облицованата с махагон заседателна зала.

Норман Андерсън беше по-възрастен, отколкото си го бе представяла Попи, вероятно почти връстник на Мейда, но изглеждаше точно толкова скромен и почтен човек, колкото бе предполагала. Освен това изглеждаше уязвим, което би я удивило, ако не бе останала още по-учудена от спътницата му.

 

 

Мика се опитваше да не мисли за онова, което се случваше във Флорида, защото твърде много неща бяха заложени на карта, а той не можеше да контролира нито едно, най-малко пък действията на четиринайсетгодишната дъщеря на Хедър. Не можеше да не се ядосва на факта, че детето, от което тя се бе отказала още при раждането му, сега разполага с толкова огромна власт не само над живота й, но и над неговия, и над живота на дъщерите му. Това не му се струваше никак редно.

Само че светът беше пълен с такива нередни неща, сред които бяха насилието, упражнявано от Роб Диченца върху Хедър, арестът й по обвинение в убийство и ледената буря, която заплашваше да съсипе неговата собствена реколта. Тъй като не бе в състояние да направи нищо по първите два проблема този вторник, той насочи мислите си към плантацията. Бяха дошли още дванайсетима човека от града и цяла сутрин бяха работили в различни участъци на плантацията. След като централният тръбопровод беше поправен и по него течеше достатъчно сок за варене, а маркучите в гората бяха почистени от отломките и поправени един по един, по обяд той започна да гледа по-оптимистично. Грифин поведе групите обратно към плантацията следобед, а Мика остана да свари сока.

Разпали огъня. Прекара сока през апарата за осмоза и изпарителя, изчака го да заври в задния котел, след това го прекара през средния и най-сетне — през първия. Когато сокът почти се превърна в сироп, пусна филтърната преса. И тогава се натъкна на последната нередност, филтърната преса беше единственият апарат, който се задвижваше с електричество, а токът все още не бе дошъл. Това не би го притеснило, защото разполагаше с генератор, но точно в този момент и генераторът отказваше да заработи.

 

 

Попи само погледна дъщерята на Хедър и остана без дъх. Не бе необходимо да ги представят. Алтея Андерсън нямаше сребристите очи на майка си, нито отличителния й белег, но приликата беше невероятна. И двете имаха дълга и гъста коса, еднаква сърцевидна форма на лицето, прави вежди и крехко телосложение.

Попи притисна ръка към сърцето си. Не можеше да откъсне очи от детето. Дете ли? Тея беше на четиринайсет, но спокойно можеше да мине за двайсетгодишна. Имаше красиво развито тяло, приятно закръглено, и беше облечена в къса пола и пуловер, вероятно италиански, но учудващо ненатрапчиви. Поведението й беше много изискано. Не би било правилно човек да я нарече тийнейджър. Много повече приличаше на млада жена.

Попи се стегна и опита да се съсредоточи върху останалите, с които я запознаваха, само че в стаята имаше осем души. Ако не бяха седнали в определен ред около масата, не би могла да запомни кой чий адвокат е. Но тя кимаше при произнасянето на всяко име и направи същото, когато й представиха Норман Андерсън, а след това и Тея. Погледът й се задържа върху момичето — не можеше да го премести.

— Съжалявам — каза тя задъхано, защото чувстваше как нещо я стиска за гърлото. — Просто много приличате на майка си. Толкова сте красива.

— Благодаря ви — прошепна Тея несигурно, с колеблива усмивка.

Докато Сюзан обрисува в основни линии защитата, която Каси се надяваше да осигури на Хедър пред съда в Калифорния, Попи се опита да си представи как би се чувствала на мястото на Тея. По силата на кръвната връзка, отношението между майка и дъщеря бе нещо крайно интимно. Ако тя самата беше осиновена, би искала да научи коя е родната й майка — не бе задължително да живее с нея или да я обича, а просто да знае.

След това започна размяна на реплики между адвокатите: за легитимността, за поверителността, за конституционните гаранции и за правата на децата. Попи слушаше, но погледът й постоянно се връщаше на Тея и всеки път срещаше очите й, вперени в нея. Изглежда, не я интересуваше толкова какво казват адвокатите, колкото би предположила Попи. Адвокатът на Андерсън говори за публичността на случая. Изтъкна евентуалните задкулисни игри, които биха могли да се развихрят, когато започнат да излизат наяве подробности, и трагичността на целия случай. Изказа се също против прибързаните мерки, щом ставаше дума да бъде въвлечено дете като Тея.

Да бъде въвлечено дете като Тея ли? Попи не можеше да не възрази:

— Учудена съм, че тя е тук сега. Смятах, че искате да я предпазите от всичко това.

Норман Андерсън отговори спокойно, но твърдо:

— Дъщеря ми сама взема решенията си. Следи случая по новините. Искаше да бъде тук.

— Винаги ли е знаела кои са биологичните й родители?

— Винаги е знаела, че е осиновена — отвърна баща й. — Допреди няколко дни не подозирах, че знае коя е истинската й майка.

Тея го погледна виновно и Попи реши да не разпитва за повече подробности. Нямаше значение как Тея е научила, че рождената й майка е Хедър. Онова, което имаше значение, бе, че явно не е травмирана от случилото се.

— Хедър също взема решенията си сама — осведоми момичето Попи. — Не искаше да каже на никого от нас, че е имала дете, защото не желаеше да те замесва. Трябваше да научим името ти от друг човек, защото тя не го знае. Смята, че няма право на това, след като те е дала за осиновяване. Знаела е, че родителите ти те обичат, и им е благодарна. Дойде в Лейк Хенри без нищо от миналото си — само с една малка раничка, където бяха документите по осиновяването и това.

Изрови от чантата си малката пластмасова гривничка от болницата и я сложи върху масата.

— Не смятам, че е уместно… — подхвана адвокатът на Андерсън. Но думите му нямаха значение, защото Тея се пресегна през масата и взе гривничката.

Браво на теб!, искаше да каже Попи на момичето, защото ако не трябваше да й се показва собствената й бебешка гривна, какво би било уместно? Очевидно адвокатът беше против гривната, защото тя бе символ на лична връзка, която можеше да накара Тея да се идентифицира с Хедър, а Попи я бе донесла точно с тази цел.

Тея внимателно я разгледа.

Адвокатът се върна към първоначалния си аргумент:

— Времето ни притиска. Да говорим откровено. Всички разбираме, че Алтея вероятно ще бъде замесена в даден момент. Просто искаме да се погрижим преди това да й бъде осигурена цялата необходима закрила.

Сюзан Макдърмот повтори причините, поради които бе нужно да действат бързо, и адвокатите ги обсъждаха известно време. Когато стана ясно, че и двете страни не са склонни на отстъпки, Сюзан предложи да направят кратка почивка.

Ядосана, Попи отиде до дамската тоалетна в дъното на коридора. Тъкмо излизаше от най-широката кабинка и се отправяше към мивката, когато Тея влезе в помещението и затвори вратата.

Очите й бяха пълни с любопитство.

— Тя красива ли е? — прошепна момичето.

— Да. Почакай — Попи изми и подсуши ръцете си и извади снимките от чантата си. Те бяха същите, които Грифин бе взел със себе си в Минеаполис. Струваше си човек да наблюдава лицето на Тея, докато ги разглеждаше.

— Виждала съм нейни снимки по вестниците — каза тя, — но не е същото. Тук е щастлива.

— Тя водеше щастлив живот. И е прекрасен човек. Надарена е с огромна вътрешна красота и не би направила нищо, за да те нарани. Всъщност тя не знае, че съм тук.

— Защо дойдохте?

— Тя е най-добрата ми приятелка. След катастрофата, която ме прикова към този стол, неведнъж бях склонна да се примиря и отчая, но тя не ми позволи.

— Каква катастрофа?

— Със снегомобил.

— Тя там ли беше, когато това се случи?

— Дойде няколко минути по-късно.

— Казахте, че не знае името ми. Не иска ли да го разбере?

Попи познаваше Хедър достатъчно, за да отговори:

— Би искала, но знае, че не е разумно. Страдала е, когато се е разделила с теб. Ако знае името ти, ще станеш съвсем реална и тогава ще поиска да узнае повече, може би ще пожелае да се срещнете и да те опознае. Но ти имаш собствен живот. Тя не би искала да се намесва в него.

— Знае ли, че майка ми е починала?

— Не.

Изведнъж думите на Тея прозвучаха точно като на дете на нейната възраст:

— Откраднах документите за осиновяването от чекмеджето на мама веднага след смъртта й. Не исках да правя нищо с тях, просто желаех да са у мен, разбирате ли? Бях наясно, че баща ми ще се разстрои, затова не му казах нищо до тази седмица, но знаех, че следи новините, и исках и той да знае, че аз правя същото.

— В кой клас си?

— В девети. Уча в частно училище.

Попи реши, че е много малка, за да бъде в девети клас.

— Сигурно си отличничка и си много умна.

Тея скромно сви рамене.

— А тя умна ли е? Хедър? С какво се занимава?

— С какво ли не. Готви, изработва най-различни неща — плете и шие. Украсява къщата.

— Аз не умея. Кой е бил любимият й предмет в училище?

— Не я познавам от времето, когато е била ученичка, но много често работи на компютъра и е нещо като управител на делата на Мика, така че определено е силна в математиката.

— Аз също — възкликна Тея развълнувано, след това се намръщи. — Майка ми почина от рак. Хедър има ли нещо такова?

— Не. Кара тежки настинки, но това е всичко.

— Аз също. Направо е невероятно. Татко никога не настива.

— Струва ми се чудесен човек.

— Така е. Страхотен е. Ето, позволи ми да дойда днес. Затова измести срещата, за да мога да дойда в обедното междучасие. Много родители не биха направили подобно нещо. Гледах всички емисии за градчето ви. Изглежда невероятно красиво.

— В момента преживяваме сериозни неприятности. Имаше ледена буря, която може да провали сезона за добив на захар.

— Каква захар?

— Кленов сок, кленова захар, кленов сироп.

Тея отдели снимката на Хедър и Мика.

— Това негов бизнес ли е?

— И неин. Хедър е неговото вдъхновение.

Тея се облегна на мивката, сякаш се канеше да постои така.

— Разкажете ми за един неин ден: кога става, какво закусва, какво прави след това.

Сюзан отвори вратата на дамската тоалетна и промърмори дискретно:

— Навън са попритеснени…

Попи можеше да остане още малко. Чувстваше между себе си и Тея същото разбирателство, което цареше между тях двете с Хедър. Но момичето беше на четиринайсет години и тази среща трябваше да го защити от миналото му. Макар Попи да бе убедена, че Тея не се нуждае от закрила, не искаше да създава напрежение между нея и баща й.

— Така, по-добре да се връщам — каза тя и излезе от тоалетната.

* * *

Тея все още държеше снимките. Пъхна ги в малката кожена чантичка на хълбока си, прокара ръка през косата си, изчака още минута и излезе. Баща й я чакаше в коридора с притеснен вид.

— Добре ли си, тиквичке? — попита той с нежния тон, който тя толкова обичаше.

Тея кимна, докато се приближаваше към него:

— А ти?

Той се усмихна тъжно и махна с ръка:

— Странно е да слушаме за нея неща, които са различни от тези по вестниците.

— Това притеснява ли те?

Тя знаеше, че той вероятно се чувства застрашен: беше влизала в много чатрумове в Интернет по въпросите на осиновяването, за да е сигурна в това. Но за нищо на света не би искала да го нарани.

— Ако е така, няма да питам нищо повече — увери го тя. — Обичам те. Ти си моят баща.

— Знам, миличка. Знам.

— Но е някак вълнуващо, не смяташ ли? — попита Тея, защото мисълта наистина я разпалваше. — То е като да откриеш отдавна изгубен роднина — за теб трябва да е същото, понеже ти си ми баща, така че тя донякъде е свързана и с теб.

Той отново доби несигурно и загрижено изражение.

— Не вярвам, че го е убила — промълви Тея.

— Но той е мъртъв. Съжалявам, че трябва да мислиш за такива неща.

— Той е мъртъв от толкова отдавна, че не ми се струва реален. Като на филм е, сякаш е човек от нечий друг живот.

Майка й, от друга страна обаче, беше съвсем жива и истинска.

— Но въпреки това бих предпочел рождените ти родители да са водили щастлив и здравословен живот — каза Норман.

Тя го хвана за ръката.

— Това е така, защото ти си добър човек и ме обичаш. Никой не би могъл да ми бъде по-добър баща.

Той си пое дъх, обгърна рамото й с ръка и го стисна. След това с решителното изражение, с което отиваше на събрание на акционерите в банката, вирна глава и пое към заседателната зала.