Барбара Делински
Случайна жена (4)

Трета глава

Застанал до коженото канапе, което заемаше по-голямата част от дневната в къщата му в Ню Джърси, Грифин Хюс притискаше телефонната слушалка към ухото си. Разговаряше с Прентис Хейдън, един от най-влиятелните членове на Сената на Съединените щати, който вече бе осемдесетгодишен и се бе оттеглил във фермата си във Вирджиния. Грифин пишеше анонимно биографията му и се бе натъкнал на нещо интересно.

— Не искам да се споменава за това — настояваше Хейдън.

— Но то е част от вашата история — меко настоя Грифин. Не бе възможно да се държи по друг начин с мъж на възрастта и със заслугите на Хейдън, още повече с човек, когото уважава, а той наистина почиташе сенатора. Просто имаха различия относно това каква част от живота му трябва да излезе на показ. — Никой няма да престане да ви уважава, защото имате извънбрачно дете. Вие сте поели пълната отговорност за него. Дали сте му всичко, което сте осигурили и на останалите си деца. Те знаят ли за него?

— Семейството ми знае, но широката общественост — не. Аз не съм човек от твоето поколение, Грифин. Не мога да навирам този факт под носа на съвременниците си, а нали точно такива хора ще четат тази книга — дъртаци като мен.

— Точно тук грешите, господине — предупреди го Грифин. — Цяло едно по-младо поколение иска да разбере как…

— … е било едно време ли? — прекъсна го Хейдън. — Да, навремето не говорехме за тези неща. Разговаряхме за почтени дискусии и за джентълменски споразумения. Ние бяхме цивилизовани хора. Защо, не мога да се сетя…

Грифин слушаше спомените му, но ги бе чувал и преди. Безцелно взе дистанционното на телевизора, завъртя го в ръката си, натисна копчето, но му бе нужно известно време, преди да намери нещо интересно. Беше нова любопитна история от Конкорд, Ню Хемпшър. Като внимаваше да вмъква по едно аха на подходящите места, той се заслуша в новините с все по-нарастващ интерес — до такава степен, че явно неволно бе пропуснал едно от утвърдителните изсумтявания.

— Грифин? — повика го Хейдън.

— Да, господине — отвърна младият мъж.

— Помислих, че връзката е прекъснала. Човек не може да разчита на проклетите клетъчни телефони както на нормалните.

— Да ви звънна ли по-късно днес, сенатор Хейдън? Или може би утре?

— Да, добре, но не искам да се споменава за този проблем. Няма да променя мнението си.

— Ще поговорим утре — каза Грифин. Затвори телефона и продължи да гледа телевизия, попаднал в плен на някаква нездрава омая, която продължи да го държи и когато смени канала. Докато слушаше един след друг репортажите на живо от Конкорд, той се люшкаше между неверието и удивлението. Щом свърши и последният видеоматериал, който показваше Хедър на път за съда в Уест Иймс и обещаваше да осведоми зрителите за последните новини по-късно, Грифин беше направо бесен.

Изключи телевизора, захвърли дистанционното и се пресегна към телефона. Набра номера на брат си и докато телефонът звънеше, отиде до прозореца и се загледа в движението в Принстън. Днес нямаше много коли, но гледката го очароваше дори и през зимата. Мислите му политнаха към Лейк Хенри. Не беше ходил там от месец.

Докато изчакваше да се включи телефонният секретар на брат му, Грифин се чудеше дали онзи плъх Ранди не е в градчето в момента, след това изключи и набра номера на клетъчния му телефон.

— Ехо!

— Къде си? — попита Грифин направо.

— В момента ли? На няколко пресечки от работата си.

Значи не беше в Лейк Хенри. Беше във Вашингтон, слава богу, но то не бе достатъчно, за да успокои брат му.

— Гледах по телевизията онзи случай с Хедър Малоун. Опитвах да се сетя откъде е тръгнало всичко и това, което ми хрумна, никак не ми се понрави. Кажи ми, че не си бил ти, Ранди.

Рандъл Хюс, по-големият с две години брат на Грифин, звучеше доволен от себе си:

— Ще ти подскажа малко. На път съм за офиса, където ще дам първото от многото си интервюта днес.

— Кажи, че не си бил ти — повтори Грифин, вече напрегнат и през зъби, но дори и Ранди да бе усетил гнева му, това не повлия на доброто му настроение.

— Разбира се, че бях аз. Не е ли чудесно? Боже, не е ли страхотно?

— По дяволите, Ранди! Онзи ден в офиса ти просто разсъждавах на глас. Само изтъкнах приликата. Споменах, че познавам човек, който прилича малко на снимката на стената ти. Не съм казал, че е тя.

— Точно така, а аз поех по следата — гордо заяви Рандъл. — Направо е невероятно. Искам да кажа, лицето й е пред погледа на работещите в този офис вече петнайсет години и пред моя през последните петнайсет месеца, а тъкмо собственият ми брат ми посочва следата. Точно така става в подобни случаи. Можеш да си блъскаш главата колкото щеш, но нещо съвсем неочаквано те насочва в правилната посока.

— Наникъде не съм те насочвал — настоя Грифин в желанието си да заличи цялата история или поне собственото си участие в нея. — Само подметнах, че има някаква прилика. Знаеш ли колко хора по света приличат на мен? Или дори на теб? Кога за последен път те попитаха дали не си роднина на Редфорд? На мен ми се случи отново миналата седмица. Просто челюстта ни е квадратна като неговата и затова все ни подпитват, но въпросът няма никакво значение. Никой не смята, че наистина имаме връзка с този човек. Същото стана и с мен. Видях снимката, която ми напомни за едно момиче. Да съм споменавал, че е в този град?

— Не е нужно да си гений, за да се досетиш. Нали тъкмо се бе върнал оттам. Всичките ти излияния тогава бяха свързани с онова градче.

Това се дължеше на факта, че Грифин се бе върнал у дома, влюбен в Попи Блейк. Имаше нужда да сподели с някого за нея, затова изобщо не спря в Принстън, а подкара направо към Вашингтон. Двамата с Ранди бяха най-малките от петимата братя Хюс и си споделяха за момичета още откакто бяха съответно на десет и на дванайсет години, но досега брат му не го бе издал пред никого. Грифин бе очаквал същата дискретност и в този случай. Чувстваше се предаден.

— Ти не разбираш, Ранди. Това са добри хора. Не можеш да постъпваш така със свестните хора.

— Ей! — предупреди го Рандъл и внезапно му прозвуча точно като полицай, какъвто винаги бе искал да бъде. — Не знам каква е тя сега, но законът си е закон. Преди петнайсет години тази млада дама е отишла да се поразходи. Крайно време е Бюрото да я хване.

— Но може да не е била тя!

— Няма начин, братко. Дори и да си е направила пластична операция, за да не разпознаем лицето й, дори и да е махнала онзи малък белег, имаме образец от почерка й. Всичко стана толкова лесно, че още не мога да повярвам. Само преди две седмици бях там, а тя работеше в малката местна библиотека. Попитах за някаква книга, но я нямаха. Помолих я да ми напише името на най-близката книжарница и — хоп! Почеркът й съвпадна напълно с образците, които взехме от гимназията й. Пипнахме я! — тържествуващо обяви той. — Държим я в ръцете си.

— Негодник!

Последва пауза, след това възмутеният въпрос:

— Ама какво ти става?

— Не бих си отворил устата, ако смятах, че ще постъпиш по този начин.

Ранди се почувства обиден:

— Грифин, тя е убила човек!

— Така се твърди, ако тя е онази жена. Но трябваше ли да ме използваш?

— Не съм те използвал. Ти просто каза нещо, което ме накара да се замисля. Тръгнах по следата, проведох разследване, разрових нещата, отидох в онова малко градче и я закопчах! Изобщо какво общо има това с теб? Нали престана да ходиш там? Изгуби интерес.

Вероятно в очите на Ранди нещата изглеждаха точно така, но Грифин не беше изгубил интерес към Попи. Ни най-малко. Беше заинтригуван от нея още откакто за пръв път позвъни в Лейк Хенри, защото искаше да напише статия за сестра й Лили, а Попи бе отговорила на телефона на шефа на полицията. Смелост. Това бе първото му впечатление за нея. Несъмнено не й липсваше кураж.

Аз съм писател на свободна практика и подготвям материал за правото на уединение за сп. „Венити феър“ — бе й казал той миналия септември. Интересува ме най-вече какво се случва, когато нечие право на личен живот бъде нарушено. Струва ми се, че случаят с Лили Блейк е тъкмо по темата. Лейк Хенри е родният й град. Вероятно хората там имат мнение за онова, което й се случва.

Точно така е, по дяволите! — разпалено му бе отвърнала Попи и той се бе почувствал въодушевен. Допадаше му честността й. Харесваше му лоялността й. Колкото повече се инатеше тя, толкова повече упорстваше той. И това не беше само игра, не се дължеше на любовта към преследването, която е движеща сила за журналистите на свободна практика. Беше усетил как нещо дълбоко у него се разтапя, когато я видя за пръв път на инвалидния й стол. Проклетото нещо беше с олекотена конструкция — много майсторска изработка — и беше тюркоазнозелено. Тюркоазно. Дори само това и късата й тъмна коса издаваха съвсем ясно каква е същността й.

Дълго трябваше да я увещава, преди тя да му позволи да я изведе на вечеря, но прекараха страхотно — разговаряха цели три часа.

Поне той бе решил, че са прекарали страхотно. Но когато се бе опитал да уговори следваща среща, тя се бе противопоставила. Оставяше телефонния секретар да отговаря на обажданията му, а когато най-сетне успя да се свърже с нея, заяви, че той имал нужда от друга жена.

Знаеше какво си мисли тя. И нима можеше да бъде другояче? Беше му го изстреляла право в лицето с първите думи, които произнесе, когато застана пред него: Не мога да тичам. Не мога да ходя на ски или на разходка в планината. Не мога да работя в гората, за което са ме обучавали, защото количката не се движи по неравна повърхност. Не мога да танцувам. Не мога да карам кола, освен ако не е специално оборудвана. Не мога да бера ябълки или да работя на пресата за ябълково вино. Дори не мога да стоя права под душа.

Той разбра, че тя не беше мислила за тези неща от дванайсет години. Сега го бе направила заради интереса, който бе проявил към нея и който я бе сварил неподготвена. Трябваше й време.

Затова Грифин й даде време. Беше се отбил малко след това, преструвайки се, че просто минава през града, и остана само броени часове, а на всеки няколко седмици й изпращаше картичка от мястото, където се намираше. Но сега не й се бе обаждал от месец. Това не означаваше, че бе стоял със скръстени ръце. Беше стигнал до крайности, включително и до подкупи, за да узнае всичко възможно за Попи.

Едно от нещата, които бе разбрал от самото начало, бе, че двете с Хедър Малоун са много близки приятелки. Хедър тъкмо излизаше от магазина в деня, когато двамата с Попи се бяха насочили да обядват в кафенето. Хедър бе спряла само колкото да се запознае с Грифин и да размени няколко думи с Попи, но те бяха интимни като между жени, които са близки. Грифин беше абсолютно сигурен: ако Попи научеше, че той е човекът, който бе подшушнал информацията на полицията, никога нямаше да му проговори.

— Заради нея ли е? — попита Ранди.

Разбира се, че беше заради нея.

— Нали каза, че тя не иска да се обвързва — възрази брат му. — Ако това се е променило, трябваше да ми съобщиш.

Грифин не знаеше дали се е променило или не, но не възнамеряваше да го споделя с Ранди. Имаше си гордост. Освен това хранеше надежди, които брат му можеше да унищожи за миг.

— Ако кажеш на някого, на когото и да е, че аз съм те насочил по следата, свършено е с теб!

— Ау, това вече е заплаха!

— Особено като идва от брат ти. Мога да те смеля на кайма пред семейството. Трябва само да си отворя устата за Синди. Прекарваш часове да следиш непознати, но не успя да намериш собствената ни сестра!

Няколко минути тишина бяха последвани от тихото:

— Това беше удар под пояса, Грифин.

— Няма я вече седем години, изпрати мама в гроба, татко направо се поболя, а семейните събирания се превърнаха в такъв кошмар, че вече никой не иска да ходи.

— Не офейка заради мен, а заради брат ни Джеймс.

— А ние знаехме ли? — попита Грифин на глас, както бе правил неведнъж наум. — Огледахме ли нещата от всички страни? Можехме ли да го предотвратим?

— Нашето семейство си има призраци. Всяко семейство има.

Грифин отказа да се примири с подобна констатация.

— Синди не е призрак. Тя е жива и е някъде там. Ако беше положил и наполовина толкова усилия, колкото да съсипеш живота на една свястна жена, щяхме да успеем да си я върнем.

— Хей! — внезапно рече Ранди с тон, който предвещаваше буря. — Влизам в гаража под сградата. Тук няма връзка. Ще се чуем по-късно.

Линията прекъсна. Не че Грифин имаше какво да добави. Мислеше за срещата си с Хедър през онзи октомврийски ден четири месеца по-рано. Беше разтревожена за едно от децата си и носеше някакво лекарство. Изражението на лицето на Попи, докато двете разговаряха, свидетелстваше за уважение и привързаност. Попи никога не би се сприятелила с убийца.

* * *

На Попи страшно й се искаше да бъде в съда в Уест Иймс. И тя като Джон би предпочела да види със собствените си очи какво става. Но още повече желаеше Хедър да я забележи и да разбере, че е загрижена за нея. Същото се отнасяше и за съдията или който там решаваше съдбата на приятелката й. Този човек трябваше да види, че Хедър има приятели, които й вярват и я обичат.

Но Попи остана в Лейк Хенри. Първо, защото Мика и Хедър бяха в Уест Иймс и тя бе длъжна да остане близо до момичетата. Второ, защото макар съдът да бе достъпен за инвалиди, тя нямаше представа какво ще е положението с паркирането при всичкия този сняг и лед. И, трето, много хора от града щяха да отидат.

Освен това имаше да свърши доста работа. Към средата на сутринта вече почти всички телефонни линии по таблото й светеха. В някои случаи й се обаждаха съграждани, които искаха да потвърдят новината, и тогава Попи просто повтаряше известните й факти. В други случаи звъняха от медиите, а тя знаеше точно какво трябва да каже и на тях. Предизвикателството при тези разговори бе да успее да остане сдържана и учтива. Но с всеки следващ диалог, при всеки следващ представител на пресата, който се опитваше да надуши нещо гнило около Хедър, търпението й все повече се изчерпваше.

Но най-трудни бяха разговорите като този със сестра й Роуз, защото в тях се вмъкваха предположения, а те повдигаха въпроси, които нямаха отговори.

— Ами ако я задържат в затвора? — попита Роуз. — Какво ще прави Мика тогава?

— Няма да я задържат — отвърна Попи. — Не е извършила нищо нередно.

— Но могат да го направят, Попи. И какво ще стане тогава с Мика?

— Тя ще се върне у дома.

— А ако не се върне?

— Ще се върне.

— А ако я задържат за известно време?

— Моля те, Роуз!

Но сестра й упорстваше:

— Дали Мика е разтревожен?

— Разбира се. Та той обича Хедър.

— Забрави за любовта. Мисли за момичетата. Кой ще се грижи за тях, ако Хедър отиде в затвора? Кой ще му помага в производството на кленов сироп?

Стомахът на Попи се сви на топка. Често ставаше така по време на разговорите й с Роуз, която много лесно се паникьосваше. Роуз беше най-малката от трите сестри — „цветята на Блейк“, както бяха известни в градчето. Лили беше най-голямата, вглъбена, чувствителна и съсредоточена. Попи беше бунтарката и бе много по-непосредствена от останалите. А Роуз? Тя беше като клонинг на майка им, което значи, че виждаше най-лошото във всяка ситуация.

За нещастие Попи се справяше по-лесно със страха от връхлитаща ги катастрофа, когато идваше от страна на Мейда, отколкото ако го проявяваше сестра й.

— Защо толкова си се заинатила за това? — попита тя. — Хедър няма да отиде в затвора.

— Заинатила съм се — отвърна Роуз, — защото знам неща, които не са ти известни. Арт даде на Хедър всякакви делови идеи, които тя успя да приложи на практика. — Арт беше съпругът на Роуз, а семейството му притежаваше местната текстилна фабрика. — Нов изпарител, нов етикет за бутилките, нови сметки. А сега Мика, който разшири бизнеса си, защото смяташе, че Хедър ще му помага, внезапно остава съвсем сам. Метеоролозите предричат слънчеви дни. Ако времето се затопли, сокът ще потече след две седмици. Всичко става в най-неподходящия момент.

— Роуз!

— Как можа да се случи това?

— Не знам — промърмори Попи, затвори телефона и продължи да размишлява върху въпросите, които бе повдигнала сестра й.

 

 

Грифин сгреши, като не си събра багажа и не тръгна веднага след разговора с брат си, защото така направи още по-голяма грешка — отново пусна телевизора. След броени секунди отново попадна на новини за случая. Малко по-късно водещият даде думата на репортер от мястото на събитието и Грифин просто не успя да се откъсне от екрана.

„Лейк Хенри се съживява — казваше репортерът. — В ерата на забързания начин на живот, често подчинен на машините, градчето е истински атавизъм. Населението му е малко над хиляда и седемстотин души, хората се познават помежду си и се бранят взаимно. Лейк Хенри е разположен на брега на езеро със същото име в централната част на Ню Хемпшър и е точно мястото, приятели, където човек мечтае да избяга. Тук не е възможно да се заблудиш и да завиеш неправилно по лабиринта от улици, защото има само една главна улица, която преминава през центъра на града и обикаля около езерото. О, извинете… — насочи микрофона към един минувач. — … извинете, бихте ли ми казали…“

Мъжът го подмина, без да изслуша молбата му. Репортерът невъзмутимо продължи разказа си:

„Зад мен виждате полицейското управление, църквата и библиотеката. В тези три здания се извършва цялата делова дейност, която е част от градския живот.“

Грифин беше влизал в тези сгради и му стана приятно да ги зърне отново. И трите бяха дървени, боядисано в бяло и с черни капаци на прозорците. Полицейското управление представляваше ниска и дълга постройка, библиотеката беше висока и представителна, а църквата бе на няколко нива и имаше остър връх, който се извисяваше над дърветата.

„Секретарят на градската корпорация и архиварят работят извън сградата на полицейския участък — обясни репортерът. — Библиотеката дава под наем последния си етаж на градския комитет на Лейк Хенри, а в мазето на църквата се помещава историческото дружество. Комитетът между другото се занимава и с проблемите на околната среда, тъй като те имат огромно значение за местните хора, и е двигателят на обществения живот в градчето. Когато става дума за решаване на други въпроси, Лейк Хенри е едно от последните места в щата, където се свикват общоградски събрания. Управлявани от законно избран председател на градския съвет, жителите на Лейк Хенри се събират в църквата две вечери през март, за да решат посредством гласуване някои проблеми от предстоящата година.“

Грифин знаеше всичко това. Но тъй като беше отраснал в Манхатън, сега тези факти го очароваха не по-малко, отколкото през есента, когато ги чу за пръв път.

„Пощата се намира в тази тухлена сграда от другата страна на улицата — съобщи репортерът и камерата я показа в близък план. — Жълтата къща във викториански стил отзад е редакцията на местния вестник. Но ако искате да попаднете в сърцето на градчето, трябва да пресечете улицата вдясно от мен. — Камерата се премести към червена табела. — Това е универсалният магазин, който от поколения е собственост на семейство Оуенс. Оттук всички жители на градчето си купуват продукти, лекарства, вестници, поздравителни картички и подаръци. В момента за магазина се грижат Чарли Оуенс и съпругата му Анет, подпомагани от петте си деца, работещи на смени. Те са разширили и променили магазина, за да бъдат в крак с времето. Кафенето продължава да предлага закуска целодневно, но в солената пита вече има и гъби, и сирене чедар; хлябът е домашно приготвен, пухкав и пълен с полезни добавки като житни кълнове и ядки, а сандвичите за обяд се поднасят върху багети с резенчета авокадо и бобови филизи. Извинете… — опита да спре друг минувач, този път жена. Тя също го подмина, а той все така невъзмутимо се усмихна към камерата и продължи: — Но някои неща в кафенето никога не се променят. Основната част от помещението е разположена покрай печка с дърва, както е било по времето на дядото на Чарли, когато магазинът е представлявал само една стаичка. Местните хора обичат да сядат около печката, да разговарят за времето и да си разменят последните новини. Особено през зимата — добави той и вдигна яката около страните си, които вече бяха почервенели.“

В Ню Хемпшър беше студено, но това не обезсърчи Грифин. За пръв път видя Лейк Хенри през есента, когато от двете страни на пътя избуяваха всякакви багри, а във въздуха ухаеше на сладко ябълково вино. По време на последното му пътуване дотам беше валял сняг. Макар да бе потиснат, защото връзката му с Попи не напредваше, снегът му хареса. Дори и сега се усмихна, когато го видя на екрана.

Репортерът продължи разказа си и от устата му излезе кълбо бяла пара:

„Научих, че времето днес е типично за сезона. Но освен студа, който се усеща във въздуха, има и още нещо — покоят и красотата на едно усамотено градче в Нова Англия. Да стоиш в Лейк Хенри е все едно да си в сцена на „Къриър и Ийвс“^[1]. Огледайте се — демонстрира той — и все още ще видите коледната украса и венците. Тихо е и студът щипе. Дори някъде наблизо да има магистрала, не можете да я чуете. А снегът е бял даже сега, три дни след като е навалял. Това е рядко пиршество за сетивата на онези от нас, които са свикнали да живеят в града.“

Репортерът докосна слушалката на ухото си, намръщи се и каза:

„Съобщиха ми, че имаме нов събеседник. Докато очакваме вести от Върховния съд в Уест Иймс за съдбата на Хедър Малоун, имаме връзка с Рандъл Хюс, агента от ФБР, който възобнови случая. Връщаме се в студиото, Ан-Мари.“

Усмивката изчезна от устните на Грифин. Той бавно се изпъна. Ан-Мари беше красива жена, но неговата напрегнатост нямаше нищо общо с нея, а с появата на брат му — на живо и разобличително — по телевизията. Ужасен, впери поглед в екрана.

„За онези, които се включват сега — обяви водещата от студиото, — Рандъл Хюс е служител на Отдела за нерешени случаи на ФБР. Агент Хюс, минали са петнайсет години от убийството на Робърт Диченца, а ФБР не е преставало да издирва Лиса Матлок. Вие сте човекът, който я е открил. Бихте ли ни разказали как се случи?

— Не я открих сам — скромно отвърна агентът. — Разкритието, че Хедър Малоун е Лиса Матлок, е дело на съвместните усилия на ФБР, прокуратурата на Калифорния и полицейското управление в Лейк Хенри.

— Какво ви дава основания да смятате, че Хедър Малоун е Лиса Матлок?

— Боя се, че в момента не мога да отговоря на този въпрос.

— Какво ви отведе в Лейк Хенри?

— Едно подсказване. Така се решават повечето подобни случаи.“

— Подсказване ли? — кресна Грифин към екрана. — Не беше никакво подсказване! Беше грешка, а ти най-безскрупулно се възползва от нея!

Ан-Мари спокойно каза:

„Научихме, че това подсказване е дошло от страна на представител на пресата, посетил Лейк Хенри по повод на скандала, в който бяха въвлечени жена от градчето и кардинал Франк Розети от Бостън. Вярно ли е?“

Ранди се забави, преди да отговори на този въпрос. Прояви благоразумието да отговори просто с едно:

„— Да.

— Може ли да се заключи, че този представител на пресата я е разпознал?

— Не. — Отново последва пауза. — Но той направи забележка, която предизвика ново разследване и то ни отведе към госпожа Малоун.“

Грифин направо закипя от ярост.

„— Каква беше тази забележка? — попита Ан-Мари.

— Нямам право да коментирам това за момента.“

Водещата остана невъзмутима:

„— Може ли да се твърди, че ако не беше скандалът с Розети, случаят Диченца щеше да остане нерешен?

— Не — категорично заяви Ранди. — Щеше да се появи нещо друго. Миналото не може да се крие вечно, рано или късно престъпникът се издава. Отделът за нерешени случаи трябва да следи за подобни възможности и да ги проверява, когато се открият.

— Можете ли да ни обясните как Хедър Малоун — Лиса Матлок, ако обвиненията са верни — е стигнала до Ню Хемпшър от Калифорния, без да бъде заловена?

— Не, не бих могъл.

— Научихме, че живее с вдовец на име Мика Смит и се грижи за двете му малки дъщери.

— Така смята и Бюрото.

— Мика Смит заподозрян ли е в съучастие?

— Не мога да коментирам.

— Свързахте ли се със семейство Диченца?

— Проведох кратък разговор с представител на семейството. Те са доволни, че е възможно да има развитие по делото.

— Вярвате ли, че Хедър Малоун ще бъде върната в Калифорния и ще бъде образуван процес?

— Вярвам, че справедливостта ще възтържествува.“

Грифин предусещаше, че краят на интервюто наближава, и се опита да прецени щетите, когато Ан-Мари благодари на брат му със заучена усмивка и отново се обърна към камерата:

„— Това са последните новости по случая. Очакваме включване от Уест Иймс, Ню Хемпшър, където в момента се провежда съдебно изслушване, което ще реши непосредствената участ на Хедър Малоун…“

Грифин изключи телевизора и прокара ръка през косата си. Хюс беше често срещано фамилно име. Ако Попи беше гледала предаването, може би не бе направила връзката.

Много ти се иска!, горчиво си помисли той. Косата на Ранди беше тъмнокестенява и изглеждаше различно според светлината, но челюстта беше онова, което незабавно изтъкваше родствената им връзка. Не можеха да се отърват от тази квадратна челюст. Като свържеше името и челюстта и добавеше към това времето на посещението на Грифин в градчето, Попи щеше да разбере всичко. Имаше пъргав ум. Беше го разбрал по време на телефонните им разговори около скандала със сестра й. Не остави без отговор нито една от забележките му. Доколкото можеше да прецени, тя вече се бе досетила кой е човекът, подшушнал съмненията си на представителите на закона.

Едно бързо обаждане по телефона щеше да му разкрие как стоят нещата, а и бездруго имаше време само за това. Изоставаше с биографията на Хейдън. Крайният срок наближаваше. Чакаше го доста работа.

Но никак не му се искаше да узнае какво е научила Попи само с един разговор по телефона. Докато събираше листовете си, пръснати върху масичката за кафе, Грифин реши, че ще е много по-добре да отиде и лично да се защити.

* * *

Попи пропусна интервюто с Рандъл Хюс. Не чу името му и не видя лицето му, защото по това време разговаряше по телефона със сестра си Лили. Макар Лили да бе две години по-възрастна от нея, Попи винаги я бе покровителствала, защото сестра й ужасно заекваше. Напоследък дефектът й бе отслабнал и нещата се бяха развили добре за нея. Тя не само се бе влюбила, но и в момента, докато разговаряше със сестра си, се връщаше с колата си от Портсмут, където преподаваше музика в една частна гимназия. Беше едно от трите места, които бе успяла да спечели, след като загуби работата си в Бостън предишната есен. Ако към това се добавеше и бракът й с Джон, Лили определено я бе изпреварила.

Това не означаваше, че Попи бе престанала да се чувства отговорна за нея. Лили беше преживяла много труден период. Сега Хедър без всякаква причина се бе превърнала в горещата новина, точно както се бе случило с Лили, и тя имаше пълното право да бъде разстроена.

— Като повторение на филма е — каза сестра й сред пращенето от лошата връзка по мобилния телефон. — Хедър е единственото, за което предават местните станции. Разбирам, че се намирам в Ню Хемпшър и че тук се излъчват предимно местните новини, но с какви конкретни факти разполагат? Досега не съм чула никакви, Попи. Поне не и такива, които да звучат смислено на познатите на Хедър. Звъняха ли от пресата?

— Тук ли? Не. Джон беше прав. Те знаят как се чувстваме, затова ни избягват. Вивиан Ебът се обади преди малко. — Вивиан беше секретарка на градския съвет и имаше добър изглед от прозорците на общината. — Каза, че виждала два екипа, които снимат в градчето, но били от щата, а не национални. Може би националните няма да дръзнат.

— А може и просто още да не са пристигнали — рече Лили разтревожено. — Говори ли с Мика?

— Обади ми се по време на обедната почивка. Каза, че Каси се опитва да разбере с какви доказателства разполага прокуратурата, но те я карали да подава молби за всичко, а това отнема дни. Хедър е отчаяна. Той също е съсипан.

— Момичетата знаят ли какво става?

— Директорът на училището твърди, че не знаят — Попи беше разговаряла с него два пъти. — Но това може да се промени, щом удари звънецът и децата излязат на улицата. Чакай малко, Лили. Някой търси Джон — натисна друго копче с надпис „Лейк Нюз“.

— Чарли е — заяви гневен глас отсреща. — Кип няма ли го?

— В Конкорд е.

— Боже, надявам се да оправи нещата с онези там. Само преди пет минути по телевизията съобщиха, че Мика може да е съучастник.

— Съучастник ли? — извика Попи. — Но в какво? Няма никакво престъпление.

— Кажи го на федералните! Или по-добре сам да го направя — каза Чарли и затвори.

Попи се върна към разговора си с Лили, като благоразумно не й спомена за последните новини на Чарли, защото и бездруго беше достатъчно разстроена.

— Ако не беше предишната есен…

— Не, Лили — прекъсна я Попи. — Ти не си виновна.

Лили беше несправедливо обвинена в романтична връзка с църковен служител и цялата история се бе превърнала в истински скандал, отразяван по националната телевизия благодарение на един особено безскрупулен репортер.

— Тогава нещата не бяха в твоята власт.

— Може и да е така, но знам как се чувства Хедър в момента. Мама обаждала ли се е? — попита тя след кратка пауза, която показваше, че колкото и да се бяха подобрили отношенията помежду им, Лили все още изпитва дълбоко вкоренен страх от Мейда.

— Още не.

— Ще се обади. Няма да е на себе си. Замина след сватбата с мисълта, че миналото е останало з-з-зад гърба ни — замълча, а после прозвуча премереното твърдение: — Ще се притесни, че историята с мен отново ще се раздуха — внезапно избухна: — Е, не ми пука, дори да е така! Не бих пропуснала възможността пак да поставя на мястото им някои от онези журналисти.

Попи погледна към вратата, докато приятелките й Зигрид и Мариан влизаха.

— Какво стана? — провикна се тя.

И двете си бяха тръгнали от работа по-рано, за да отидат в съда, а сега изглеждаха слисани.

— На половината път дотам ни се обади Каси — обясни Зигрид, взе дистанционното от бюрото на Попи и го насочи към телевизора. — Каза ни да си останем у дома, защото никой нямало да ни забележи там, най-малко Хедър. Била ужасна навалица.

— С хора от града ли? — попита Попи едновременно с пускането на телевизора.

Този път отговори Мариан:

— Блъсканица. Далси Хюит дори се появила с цяла тълпа от хребета — деца, братовчеди, каквито се сетиш. Децата обожават Хедър, защото тя им чете в библиотеката. Но Каси твърди, че има страшно много журналисти. Боже, виж този кадър! Господи!

— Какво става? — попита Лили в ухото на Попи.

— Струва ми се — каза сестра й и обърна количката си, за да може да вижда телевизора, — че всички стоят пред съда.

— Изслушването тече в момента — обади се и Зигрид. — Чакат резултата.

— Чакат резултата — повтори Попи.

— Горката Хедър! — отбеляза Лили. — Каси не може ли да призове някой свидетел, който да каже, че тя изобщо не е била в Калифорния по време на убийството?

— Кого например? Каси не е имала време да потърси такъв човек. Ако федералните са били в дома на Мика към шест, цялата работа е станала за по-малко от осем часа. Какво казва? — попита тя Мариан.

— Че ако обявят гаранция, ще е висока — провикна се Мариан от поста си пред телевизора.

— Ако има гаранция, ще е висока — повтори отново Попи.

— Гаранция ли! — възкликна Лили. — Но тя не е направила нищо!

— Заради опасността да избяга — обясни Мариан.

— Заради опасността да избяга — повтори пак Попи за сестра си.

— Къде е била Хедър, преди да дойде в Лейк Хенри? — попита Лили.

Попи смътно си спомни нещо за северозападната част на страната. Или за западната?

— В Айдахо, струва ми се. Дали пък не беше Илинойс?

— Струва ти се?!

— Никога не е имало значение. Хедър си е Хедър.

— Има ли близки, на които трябва да се обадим?

Попи не се бе замисляла за семейството на Хедър, както и върху факта, че тя е живяла другаде. Винаги бе приемала приятелката си каквато е, а не каквато е била, защото самата Попи живееше по този начин. Не се връщаше в миналото. Не би могла да го прави и да се събужда сутрин с усмивка.

А Хедър? Тя толкова лесно се бе приобщила към хората в Лейк Хенри, че всички я смятаха едва ли не за местна жителка.

— И да има семейство някъде, не го е споменавала пред нас — каза тя на Лили. — Никой никога не я е посещавал.

— Това не означава, че няма близки — гласът на сестра й потрепери, защото връзката се бе влошила.

— Мика сигурно знае. Ако е трябвало да позвъни на някого, вероятно вече го е направил от съда.

— Мога ли… направя… да помогна? Попи попълни празните места.

— Не, в момента никой от нас не може да стори нищо. Каси казва, че това е само процедурен въпрос. Лили, започвам да те губя, а цялото табло свети. Най-добре да затварям. — Заслуша се, но не чу никакъв отговор. — Лили?

Връзката със сестра й беше прекъснала.

— Съобщиха ли нещо? — попита тя двете жени, застанали нащрек пред телевизора.

— Чакаме — отвърна Зигрид.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, Попи включи следващия разговор.