Барбара Делински
Случайна жена (3)

Втора глава

Попи Блейк беше будна от известно време и лежеше на една страна, обърната към прозорците. Ако някой надникнеше в стаята, сигурно щеше да си помисли, че тя наблюдава как зората се промъква над езерото, защото гледката наистина караше човек да притаи дъх. Снегът лежеше недокоснат върху дебелия повече от четирийсет сантиметра лед. Неясните силуети на високите ели и борове се извисяваха към небето от островчетата, с които бе осеяно езерото, и от брега отвъд тях на изток. С настъпването на деня между клоните на дърветата започна да се процежда светлина и оттам заструи нежно жълтеникаво сияние. През всеки друг сезон, когато кленовете, брезите и буковете имаха листа, светлината не би могла да проникне между клоните. Но през зимата, когато имаше най-голяма нужда от слънце, то наистина блещукаше.

Попи не забелязваше гледката. Мислите й се намираха далеч оттам, на едно мечтано място, където човек може да заличи грешките на миналото и да започне наново. На онова място тя не бе сама в леглото. Къщата й също не беше само на едно ниво, нито пък стаята, която би могла да служи за детска, беше пълна с уреди, с чиято помощ поддържаше силна горната част на тялото си, а долната пазеше от атрофия. В това мечтано кътче до леглото нямаше инвалидна количка.

Краката на Попи бяха неподвижни. Така беше вече дванайсет години след онази катастрофа със снегомобила. През тези дванайсет години тя бе научила всичко за живота на болен от параплегия, а най-важният урок гласеше, че не може да върне времето назад и да поправи нещата. Можеше да живее що-годе задоволително само ако ги приемеше такива, каквито са.

Но въпреки това си позволяваше да помечтае от време на време. Тази сутрин си фантазираше за един мъж, когото бе срещала само няколко пъти. Беше висок около метър и осемдесет, имаше рижа коса, сини очи и сексапилен баритон, който бе чувала много повече пъти, отколкото бе виждала на живо притежателя му. Обаждаше й се редовно — поне го правеше преди, докато упоритите й откази най-накрая не го накараха да се откаже. Но нима имаше друг избор? Не можеше да започне връзка с него от инвалидната количка. И той очевидно бе съгласен с това, защото не й се бе обаждал вече цял месец.

В този момент иззвъня телефонът до леглото й — една-единствена линия, отделена от сложната система в съседната стая, която Попи използваше в работата си. Тя обслужваше частната телефонна централа на Лейк Хенри и на няколко съседни градчета и прекарваше по-голямата част от деня пред огромното табло с копчета, като пренасочваше разговори от едно място на друго, приемаше съобщения за жителите на градчето, бъбреше си с хората, които звъняха, и предаваше информация. Телефонът до леглото беше личната й линия и макар приятелите и близките й да я използваха доста често, никога не се обаждаха толкова рано. Още нямаше седем сутринта. А това бе причина за тревога.

За секундите, които й бяха необходими да избута възглавниците, да се обърне и да вдигне слушалката, в мислите й се зародиха страшните опасения, че майка й е болна. Но изписаният на екранчето номер не беше от Флорида, където Мейда прекарваше януари, февруари и март. Беше местен номер. Телефонът на Хедър.

— Ей? — възкликна Попи отчасти като поздрав, отчасти като въпрос, чудейки се за причината приятелката й да звъни толкова рано, след като бяха прекарали заедно предишната вечер. Но от другата страна не беше Хедър. Гласът беше разтревожен и плътен:

— Мика е. Имаме проблем — следващите му думи й прозвучаха неразбираемо — просто не откри в тях никакъв смисъл, докато той не каза: — Някой трябва да заведе момичетата на училище. Можеш ли да го направиш? Тревожа се за Стар.

Попи си представи малкото момиченце с дълга копринена коса около бледото личице с тъмносини очи. Обичаше и двете дъщери на Мика, но имаше слабост към Стар.

— Разбира се, че мога — объркана, отвърна тя. — Обаче Хедър не е друг човек. Какви ги говориш?

— Аз нищо не казвам, ФБР го твърди.

— Че е убила човек? Не ми се вярва. Приятелки сме, откакто дойде в града. Преживя с мен катастрофата и бе безкрайно самопожертвователна, всеотдайна и изпълнена с разбиране. Утешаваше ме и ми помагаше. Хедър не би могла да убие човек даже и да поиска.

— И аз така им казах, но мен не ме бръснат. Ще бъда при теб след пет минути, става ли?

— Ще ви чакам на вратата.

И наистина го направи. Попи беше минималистка. Не отдаваше значение на модните дрехи или на грима — и това бе отдавна, още отпреди катастрофата. Бунтарките не се контят и перчат, както сигурно биха искали майките им. По онова време й доставяше огромна радост да се противопоставя на Мейда по този начин. Сега не бунтарският дух, а и прагматизмът я държеше настрани от подобни неща. Отделяше време само за да увие краката си и да ги напъха в ботуши от овнешка кожа, за да не измръзнат, без да усети.

Остана на верандата, загърната в дебелия си кожух, и прокара пръсти през късичката си коса, докато наблюдаваше как се приближават фаровете на пикапа на Мика. Пътят беше тесен, но павиран, и бе едно от завоеванията на Попи, когато малко след инцидента родителите й бяха отделили парче от собствената си земя, за да й построят къща. Беше се възпротивила на пряка връзка между своята къща и тяхната, понеже имаше нужда да запази поне някаква привидна независимост, и вместо това бе предпочела по-дългия път, който излизаше направо на улицата. Бяха го павирали, за да намалят опасностите при лошо време. Снегът, навалял преди три дни, беше разчистен и под него се бе показал паважът, грижливо посипан с пясък. Но тази сутрин дори върху тези участъци се бе образувала тънка ледена корица.

Рампата от верандата беше построена под съвсем лек наклон, но въпреки това отдолу бяха монтирани нагреватели, които позволяваха на Попи да слиза, без да се бои, че може да се подхлъзне. Слезе по рампата и когато пикапът спря, вече бе стигнала до него.

Мика веднага излезе. Беше висок и едър, гологлав, както ходеше често, но тъмната му коса бе гъста и по-дълга, отколкото бе обичайно дори за провинцията, така че вероятно тя му топлеше. Носеше избелели джинси, работни ботуши и карирано вълнено яке, което се разтвори и отдолу се показа ватирана блуза, докато той с едри крачки отиде до пътническата врата и изведе момичетата. И двечките бяха облечени с ярки кожухчета и носеха малки ранички.

— В раниците им има обяд — каза Мика на Попи. — Хедър им направи сандвичи още снощи. Винаги ги приготвя предишната вечер… винаги… е подготвена… — думите му заглъхнаха и той изведнъж помръкна, сякаш онова, което някога бе невинно и достойно за възхищение, вече не бе такова.

Явно искаше да намекне, че Хедър е очаквала да се случи нещо подобно, но според Попи това не беше вярно. Тя подкани Мика, като посочи с брадичка към пътя:

— Ти върви. Опитай се да оправиш нещата.

След това пое раничката, която Миси й подаде и като по-голяма се намести зад инвалидната количка, за да я бутне. Попи протегна ръка към Стар, която стоеше притисната към баща си и изглеждаше много нещастна. Наложи се да потупа скута си, преди детето да дойде при нея.

— Много съм ти благодарен — промърмори Мика. За миг погледна слисано момичетата, от което стана ясно, че едва сега започва да осъзнава последствията.

— Те са добре — увери го Попи. Той ги погледна още веднъж и се върна в пикапа. Попи взе Стар в скута си още преди автомобилът да потегли, а след това заяви: — Е, справихме се с тази част от щафетата.

— Какво е щафета? — попита Миси.

— Това е пръчка, която прилича на увито на руло списание. Използва се в лекоатлетическите състезания, когато един човек пробягва своята част и предава щафетата на друг, който продължава, и така нататък. Бутни ме горе, Миси — въртеше колелото с една ръка, а с другата държеше Стар. Привела се бе напред, за да погледне по-малкото момиченце. — Закусихте ли?

— Щяхме, обаче нямахме време — отговори Миси отзад.

— Татко забрави — додаде Стар.

— Той има много грижи сега — каза Попи, — но аз имам само вас двете и освен това вие харесвате кухнята ми.

Тя притисна по-силно Стар, докато се изкачваха по рампата, влязоха в къщата и се запътиха към кухнята. Всичко вътре бе разположено по-ниско и беше по-достъпно, отколкото в обикновена кухня — като се започне от плотовете и шкафовете и се стигне до мивката, печката и въртящите се масички, пръснати навсякъде. За Попи това беше необходимост, но момичетата го възприемаха като игра.

Младата жена умираше да научи повече неща за Хедър, защото положението беше много необичайно. Но не можеше да попита момичетата. Трябваше да изглежда безгрижна.

Затова се постара да се държи, както обикновено, докато пъхаше вафли в тостера, мажеше ги с масло и ги заливаше със сироп от реколтата на Мика от предишната пролет, бъбреше с момичетата за училище, за зимата и за наближаващите празници на снега. Миси също бърбореше, но Стар остана смълчана близо до Попи.

— Добре ли си? — меко питаше Попи малкото момиченце от време на време и винаги получаваше в отговор по едно кимване, макар и мрачно. Не бе нужно да си кой знае какъв умник, за да се сетиш, че Стар се тревожи за Хедър.

Тя ще е добре — искаше да каже Попи. — Ще се върне. Станала е грешка. Баща ти ще се погрижи за всичко.

Само че не каза нищо, защото нищо не знаеше. И това я измъчваше. Гордееше се, че е животрептящият пулс на Лейк Хенри, но не бе усетила приближаването на тази буря. Питаше се дали изобщо някой го е усетил.

Колкото повече се тревожеше, толкова повече нарастваше раздразнението й, защото мислите й отиваха отвъд простия факт на арестуването на приятелката й. Твърдо вярваше, че Хедър е невинна по отправените й обвинения. Но някой я бе нарочил. Ако ставаше дума, за която и да е друга жена, Попи би се зачудила дали някой подъл жител на градчето не й бе завидял заради това, че всички я бяха приели лесно, но тук ставаше дума за Хедър. Всички харесваха Хедър. Още повече харесваха Мика, който — макар и доста саможив, беше местен, човек от тяхната среда. Хедър би била защитена, дори само защото е част от живота на Мика.

Попи се съмняваше, че предателството е дело на вътрешен човек, защото имаше твърде много други възможности. Преди три месеца в Лейк Хенри се бе разразил медиен скандал, в центъра, на който стоеше сестрата на Попи, и журналистите бяха плъзнали из цялото градче. Бе готова да се обзаложи, че в дъното на внезапно появилия се проблем е замесен някой от тази гилдия.

Но не можеше да го сподели с момичетата. Затова внимателно изми сиропа от ръцете и устничките им, помогна им пак да облекат кожухчетата си и навлече своя. Щом се озоваха отново навън, Попи им позволи да стъпят до нея на асансьорчето, което ги качи в чисто новия „Блейзър“. Майка й бе настояла да й го купи преди началото на зимата. Беше червен като мак^[1] и беше пригоден за нуждите й. Когато трите се озоваха в колата, тя търпеливо обясни за какво служат копчетата на момичетата и им позволи да приберат повдигащата платформа. След това насочи вниманието си единствено към тях, провери дали са си сложили коланите, откара ги до училището и ги прегърна на изпроводяк.

Щом те влязоха в сградата, тя грабна клетъчния си телефон и набра номера на Джон Киплинг. Макар да бе роден и отрасъл в Лейк Хенри, Джон бе прекарал по-голяма част от живота си извън градчето. Като се има предвид, че го бе напуснал петнайсетгодишен и че беше с десет години по-възрастен от Попи, тя не би могла да го познава оттогава. Бяха се сближили едва през трите години, откакто се бе върнал. А преди шест седмици станаха и роднини, защото в първия ден от новата година Джон се бе оженил за сестрата на Попи — Лили.

Но тя не го търсеше в качеството му нито на приятел, нито на зет. Звънеше му, защото той беше редакторът на местния вестник, а тя имаше проблем.

Тъй като бе едва осем и половина, се опита да го открие най-напред в къщичката на брега на езерото, която Лили бе наследила от баба им — Силия Сейнт Мари. Къщата беше по-малка от тази на Джон, която се намираше по-надолу по брега, но имаше история. Затова Джон се бе пренесъл там и двамата с Лили се канеха да я поразширят, след като приключи сезонът на захарта. Мика бе избран да свърши тази работа, затова Джон имаше още по-голям стимул да помогне да разберат какво се е случило с нежната му половинка.

Никой не вдигна телефона. Попи предположи, че Джон или закусва в кафенето на Чарли, или вече е отишъл на работа.

Най-напред мина покрай кафенето. То представляваше весела гледка със снежните калпаци на червените облицовъчни дъски както на магазина, така и на долепеното до него кафене. От широкия тухлен комин се кълбеше пушек и в колата й проникна ароматът на бекон и бреза.

Махна на тримата мъже, които разговаряха отпред, а дъхът им излизаше като бяла пара на фона на тъмните им вълнени якета с вдигнати яки, в които се гушеха, но нямаше и следа от автомобила „Тахо“ на Джон. След по-малко от минута го забеляза до пощата, пред жълтата викторианска къща, която се издигаше досами девствената заледена повърхност на езерото. В тази жълта викторианска постройка се помещаваше редакцията на вестника.

Ако беше лято, есен или пролет, може би щеше да спре и да поговори с Джон лице в лице близо до върбите. Но сега беше зима и й бе много трудно да влиза и да излиза от автомобила по заледените пътища, още повече ако не са почистени. Освен това искаше да се прибере у дома, при телефонната си централа. Ето защо просто набра номера на Лейк Нюз, докато минаваше покрай сградата.

— Киплинг на телефона — обади се Джон с разсеян глас, който подсказваше, че се е заровил в Уолстрийт Джърнъл, Ню Йорк Таймс или Уошингтън Поуст.

— Попи е — каза тя и премина направо на въпроса: — Чу ли какво става?

— Здравей, миличка — тутакси грейна той. — Не. Какво става?

— Не си чул никакви новини?

— Ами спахме до късно — призна Джон малко стеснително. — Всъщност тъкмо влизам.

Попи усети как я пробожда завист, като си представи причината двамата с Лили да спят до късно. Това никак не подобри настроението й.

— И не са ти звънели по телефона? — малко хапливо го попита.

— Трябва да знаеш това по-добре от мен.

— Джон!

— Не, не са ми звънели — отвърна й предпазливо. — Кажи ми какво съм пропуснал.

— Хедър — обяви тя и даде воля на възмущението си от положението по принцип и на нуждата да обвини някого. — Пропуснал си Хедър — разказа му нещата в основни линии и заяви: — Питам се как е възможно нещо подобно да се случи в едно свободно общество, защото Хедър е последният човек, когото бих обвинила, в каквото и да е, камо ли във фалшива самоличност и в убийство. Но някой го е сторил. Затова карам — вече се движеше по пътя, който опасваше езерото, без никакви други коли наоколо, само с тонове сняг, голи дървета и множество въпроси — и си мисля за това кой може да е канарчето. Никой от града не би изпортил Хедър, защото всички я обичат, а ако не обичат нея, харесват Мика, а дори и да не е така, не биха предали някого от нас, понеже ще ги е страх, че останалите ще отмъстят. Затова си мисля, че трябва да е някой от онези отворковци, които бяха в града през есента, по време на цялата бъркотия, които осигуриха на Лили нежеланите петнайсет минути слава и които са твои приятели…

— Не са ми приятели — прекъсна я Джон, — но спри за малко и се успокой. Какво се е случило с Хедър?

Попи намали скоростта, когато сърна пресече пътя, и се загледа в потрепващата й бяла опашка, докато прескочи една пряспа и се стрелна между дърветата.

— Арестувана е от ФБР. Не знам почти нищо друго. Мика мина набързо, остави момичетата при мен и отиде да вземе Каси. Щяха да тръгнат след федералните. Не знам къде…

— В Конкорд. Федералните ходят във федералните съдилища, а най-близкият съд е в Конкорд.

Попи отново подкара с пълна скорост, здраво стиснала волана с ръце, макар пътят да бе прекрасно почистен.

— Федералният съд значи — произнесе тя на глас. — Хедър във федералния съд. Нещо не се връзва.

— Защото допускаш, че е невинна.

— А ти не смяташ ли така? Помисли си за всяка своя среща с нея. Някога да ти се е струвало, че крие тъмно минало?

— Не, но това се дължи на факта, че не я считам за патологична лъжкиня. Ако е такава обаче, има голяма вероятност да е способна да заблуждава хората. Няма да повярваш колко убедителни могат да бъдат патологичните лъжци.

Попи настръхна.

— Хедър е напълно откровена. Хората й имат доверие. Питай Чарли. Той умее да открива добрите хора. Трябваше му по-малко от година, за да изкара Хедър от кухнята и да й повери управлението на ресторанта. По дяволите, Кип, той оставя всичко на нея, когато двамата с Анет заминат някъде с децата, а на практика тя дори вече не работи за него! Щеше ли да постъпва така, ако смяташе, че е лъжкиня?

Насочи автомобила си надясно, когато срещу нея изникна голям стар пикап. Беше пощаджията Натаниъл Рой на път за работа. Нат носеше очила и беше на седемдесет и пет години, но виждаше достатъчно добре, за да разпознае колата на Попи, и бе достатъчно пъргав, за да присветне с фаровете, ако искаше да я накара да спре фактът, че просто й махна и подмина, означаваше, че и той не бе чул нищо за Хедър.

— Попи, няма нужда да ми държиш проповеди — каза Джон. — Съгласен съм с теб. Но ние не я познаваме, откакто се помним.

— Същото се отнася и за теб, и за Лили — изтъкна тя. — И двамата отсъствахте дълги години.

— Но ние сме родени тук.

— И си готов да обвиниш Хедър, защото тя не е?

— Попи! Попи — примоли се Джон, — не я обвинявам в нищо. Просто изтъквам един факт, което ще сторят и други хора.

Тя понечи да поспори, но съзнаваше, че той има право.

— Добре, тогава да продължим нататък. Можеш ли да позвъниш тук-там? Да откриеш къде е? Опитай се да го направиш дискретно. Не искам да се повтори отново онази история. Обвиненията срещу Лили не бяха верни, но в резултат двама души изгубиха работата си, един апартамент в Бостън се опразни и настъпи истински медиен цирк.

— Вследствие на което — отбеляза Джон — тя се влюби в мен.

— Обаче Хедър вече обича Мика — мило му напомни Попи. — Обича и момичетата. Няма нужда от никаква криза, за да се осъзнае. Не, наистина, защо някой би й причинил подобно нещо? Не мога да си представя, че има дори един враг в града. И докато разпитваш, искам да разбера на кого му се е сторило, че я е разпознал. Докато се опитваше да реабилитираш доброто име на Лили през октомври, ти унижи няколко доста важни клечки от пресата. Допускаш ли, че някой от тях просто се опитва да си отмъсти?

— Не биха посмели.

Попи се изсмя отсечено:

— Ама и тримата са все още на работа.

— Да, но на по-ниски постове и под строго наблюдение, а освен това аз нали съм още тук. Знаят, че няма да ми мигне окото да ги посоча с пръст, ако се опитат да нарочат някого тук без причина.

— Обаче някой го е направил. Виж дали няма да разбереш кой, докато си в Конкорд. Ти си разследващ репортер. Най-добре от всичко умееш да разлайваш кучетата.

— Да, обаче при това положение може да се окаже нож с две остриета. Нали не искаш да шумим много? Най-добре да караме кротко. Ако задаваш много въпроси, хората започват да си мислят, че криеш нещо. Затова нека се съсредоточим върху онова, което ще се случи днес в Конкорд. Ще се обадя тук-там и ще ти звънна, щом науча нещо.

Попи затвори. След секунди прекоси каменната стена, която ограждаше Блейк Орчардс, гордостта на майка й. Камъните на стената наподобяваха буци сняг, високи до пояса, а табелката беше покрита с още от пухкавата бяла материя. Ако завиеше навътре и изминеше около осемстотин метра по чакълестия път между ниските ябълкови дръвчета, които без листа изглеждаха още по-малки, щеше да стигне до къщата на майка си, а след това — до работилницата за ябълково вино. Но и двете бяха зазимени.

Вместо това тя остана на главния път, който се изкачваше по хълма, отдалечаваше се от езерото, а после отново поемаше към него. Зави по своята алея и продължи по нея чак до езерото. Когато стигна пред дома си, бързо извади инвалидната си количка от „Блейзър“-а и влезе вътре до таблото с десетки копчета по него. Нямаше търпение да научи новините. Джон едва ли би се обадил толкова скоро, но онова, което очакваше с нетърпение, беше обаждането на Мика.

 

 

Дори прегърбен и облегнат на стената, Мика беше по-висок от почти всички във фоайето на съда, а те представляваха доста пъстра тълпа. Адвокатите се отличаваха от останалите с костюмите си, някои от които бяха виждали и по-добри дни. Хората около тях бяха най-различни и по възраст — от бременно момиче до белокос старец, и по облекло — от колежанската небрежност до селската непретенциозност, от манчестърския трикотаж до планинския стил на Санборнтън и солта на земята от Клермонт. Общото между всички тези хора беше нещастният им вид.

Мика споделяше с тях това чувство. Не искаше да е тук. Трябваше да е при кленовете заедно с Хедър и да проверява централния тръбопровод за повреди, възникнали в последния момент. Да, можеше да го направи и сам, но щеше да му е приятно да го стори с нея.

Ала нямаше избор. Каси му бе казала да чака тук и той чакаше, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете на фланеленото си яке, долепил стъпалото на единия си обут в ботуш крак до стената, смръщил вежди и стиснал челюсти. Искаше да вземе Хедър и да се прибере у дома. Само това. Да вземе Хедър и да се прибере у дома.

След като престоя сякаш цяла вечност в коридора, заобиколен отвсякъде от жуженето на приглушените разговори, Каси най-сетне излезе от някаква стая в дъното на коридора. Дългокрака, облечена във вълнени панталони, блейзър, копринена блуза и шал и с буйната си къдрава руса коса, тя изпъкваше на общия фон, но ускореното туптене на сърцето на Мика нямаше нищо общо с красивата й външност. Уважаваше Каси, но към нея го привличаше само юридическият й опит.

Той се изправи, отдаден единствено на мисълта за Хедър.

Каси не каза нищо, когато стигна до него, а само му направи знак да я последва. Завиха в дъното на коридора. Там тя почука тихо на една врата с матово стъкло в горната част и завъртя топката на бравата.

Мика очакваше вътре да намери Хедър, но вместо това се озова пред вехто празно бюро и два очукани метални стола.

— Къде е тя? — попита той.

— Явно още не е пристигнала — отвърна Каси и сложи куфарчето си върху бюрото. — Ето каква е работата. След малко ще има изслушване. Това не е истинско представяне на обвинението, а само изслушване пред съдията, по време на което федералните връчват заповедта за арест, а нашата заповед е заради бягство от правосъдието. Няма да се налага Хедър да казва каквото и да било.

Тя замълча, когато вратата отново се отвори.

Мика усети как всичко у него се преобръща. Хедър пристъпи вътре, придружавана от пазач, който й направи знак да влезе. Беше призрачно бледа и още по-уплашена, отколкото бе вкъщи. Сребристите й очи намериха неговите и ги приковаха, сякаш търсеха опора.

Отначало той не помръдна. За секунда се замисли за миналото на Хедър, за което не знаеше нищо, за раничката, която беше скрил, и за думите на федералния агент: Разполагаме с доказателства, че името й е Лиса Матлок и че преди петнайсет години е извършила убийство в Калифорния. Ако Хедър криеше от него подобно нещо, това би обяснило страха в очите й.

Но страхът й би бил оправдан и ако беше невинна по отправените обвинения и се чувстваше притисната от нещо, с което не е по силите й да се справи.

Мика се съсредоточи върху втората хипотеза. Хедър едва бе прекрачила прага, когато той прекоси стаята, грабна я в прегръдките си и притисна лицето й до гърдите си. Не искаше да гледа плувналите й в сълзи очи, но усещаше как тялото й трепери, а това го разстройваше не по-малко. Неговата Хедър винаги бе била спокойна и уравновесена. Винаги се бе държала смело и естествено, доколкото това изобщо бе възможно за пришълец в консервативно градче като Лейк Хенри.

Спомни си, че точно това си бе помислил при първата им среща. Беше есен. Сезонът на кленовия сироп бе отминал и той се бе отдал на дърводелството. Чарли го бе наел да постави прозорци в кафенето, за да открие изглед към брезовата горичка. Докато работеше, трябваше често през деня да влиза и да излиза от кухнята. Хедър работеше там: отначало миеше съдовете, а след това помагаше в приготвянето на храната. Не говореше много. И сега не бе особено разговорлива, но и самият Мика не бе от приказливите. Спомняше си, че тогава тя бе мълчалива и дори стеснителна, но някак уверена в себе си. Явно се чувстваше добре с работата си, беше спокойна и със сигурност не приличаше на жена, която бяга и крие нещо.

Пазачът излезе от стаята, затвори вратата и ги остави насаме с Каси.

Мика прошепна в косата на Хедър първото, което му дойде наум:

— Закуси ли?

Тя поклати глава и прошепна:

— Предложиха ми, но не можех да ям.

Той я притисна към себе си още малко, след това допря устни до ухото й:

— Откъде ни сполетя това?

Тя безмълвно сви рамене.

— Да не си се карала с някого в града?

Още един отрицателен жест.

— Чувала ли си някога за тази жена?

Хедър се разплака. Мика не знаеше дали това означава да или не, но погледна отчаяно Каси.

— Тя не е този човек. Какво ще правим?

Каси се бе дръпнала до другия край на малката стаичка, за да ги остави за малко насаме. Сега се приближи. Приятелски докосна рамото на Хедър, но не каза нищо. След малко леко го стисна, за да я накара да вдигне глава.

— Трябва да ти задам този въпрос, мила — каза Каси, — защото няма да съм в състояние да ти помогна като адвокат, ако не го сторя. Ти ли си Лиса Матлок?

— Аз съм Хедър Малоун — отвърна жената с плувнали в сълзи очи.

— Е, получи отговор — тросна се Мика. — А сега какво?

Каси продължи да изучава лицето на Хедър. След ненужно дълго време според Мика, което го раздразни още повече, адвокатката въздъхна и заяви:

— Сега ще се борим.

Отговорът й сложи край на раздразнението му и той попита:

— Как?

— След малко ще се явим на изслушването и ще оспорим процедурата. Това в основни линии означава, че ще обявим Хедър за невинна по повдигнатите обвинения и няма да искаме отлагане на екстрадирането.

Хедър възкликна уплашено. Мика облече в думи причината за страха й:

— Екстрадиране ли?

— Ако отхвърлим иска — обясни Каси, — незабавно ще я отведат в Калифорния, за да отговаря по повдигнатите от тях обвинения.

— Това няма ли да означава признание, че тя е Лиса Матлок?

— Не. Това ще означава, че даваме възможност на съда там да го докаже заедно с останалите обвинения.

— Но тъй като тя не е Лиса Матлок, обвиненията са безпочвени.

— Така е, но едно е какво мислим ти и аз и какво твърди тя, а очевидно съвсем друго е какво смятат хората в Калифорния.

— Е, те грешат. Искам тези обвинения да бъдат свалени.

Каси тъжно се усмихна:

— Ако беше толкова лесно, щях да остана почти без работа. Системата на наказателното ни правораздаване действа по доста заобиколни пътища.

— Човек е невинен до доказване на противното — напомни й Мика.

Каси доста се поколеба, преди да поклати глава и да отговори:

— Невинаги.

Думите й събудиха в душата на Мика опасението, че проблемите им едва сега започват.

* * *

В момента нямаше разговори, които Попи трябваше да обслужи, което бе нещо типично за зимна сутрин в Лейк Хенри. През останалите сезони, когато времето беше хубаво, хората излизаха навън и правеха каквото им скимне. Но през дъждовните, снежните и най-вече през студените дни предпочитаха да си остават у дома и не се налагаше тя да записва съобщения. Четяха вестниците, разчистваха масата след закуска, цепеха дърва, отстраняваха ледените висулки от стрехите, а ако не правеха това, се настройваха да се заемат с някаква работа по типичния за жителите на Лейк Хенри спокоен и безгрижен начин.

Попи разпали огъня в каменната камина, приготви си каничка кафе и се настани на стола си, загледана в езерото, като през цялото време се чудеше къде ли е Хедър в момента и какво прави, при това съвсем не само от любопитство. Тя имаше и други приятели, които познаваше доста преди Хедър, но нея харесваше най-много. Почувства я странно близка още на първата им среща. Попи беше второкурсничка в държавния университет, а Хедър, която прекарваше цялата си работна седмица, затворена в кафенето на Чарли, обожаваше мероприятията на открито. В края на всяка седмица групата отиваше да се катери в планините и макар Попи да имаше много повече общи неща със студентите, най-вече разговаряше с Хедър.

Сега, като се замислеше, откриваше, че е говорила предимно тя. Хедър беше добър слушател, а Попи, която се чувстваше някак ограничена в градчето и най-вече от семейството си, имаше нужда от отдушник. След това стана катастрофата и по време на целия кошмар на възстановяването й Хедър беше неотлъчно до нея. Сякаш знаеше какво трябва да прави, без да се налага да й казват. Не й предлагаше милосърдието си, нито пък покровителствени слова за утеха. Просто се опитваше да й внуши, че трябва да приеме случилото се и да продължи напред. Този спокоен подход бе донесъл облекчение на Попи.

В момента размишляваше за тази мълчаливост: за това, че Хедър по-скоро слушаше, отколкото говореше. Каквато и да бе причината, тя не се коренеше единствено в характера на приятелката й. В този момент на таблото зад нея светна лампичка. Попи прогони тревожните мисли, сложи слушалките си, натисна съответното копче и обяви:

— Библиотеката на Лейк Хенри.

— Лийла Хигинс, ако обичате — каза непознат женски глас.

— Съжалявам, в сряда библиотеката отваря едва на обяд. Кой се обажда?

— Казвам се Айлин Милър от Уошингтън Поуст. Научих, че Хедър Малоун е работела в библиотеката, и исках да чуя мнението на госпожа Хигинс за нея.

Попи беше смаяна, но не и неподготвена. По отношение на медиите бе преминала през всички кръгове на ада предишната есен. Затова отвърна:

— Знаете ли какво, ако ми оставите номера си, ще го предам на госпожа Хигинс, когато библиотеката отвори.

— С кого разговарям?

— Със службата за предаване на съобщения.

— Имате ли домашния телефонен номер на госпожа Хигинс?

— Да направим така — мило предложи Попи, — дайте ми вашия домашен телефон и аз ще го предам на госпожа Хигинс.

Последва пауза, а след това великодушното:

— О, не бих искала да я карам да плаща. Ще се радвам да й позвъня аз.

— Не се и съмнявам — отвърна Попи.

Последва още една пауза, след това Айлин Милър студено рече:

— Може да ми се обади в службата.

Попи записа името и телефона на жената, прекъсна връзката, след което набра някакъв номер.

— Полицейско управление — изръмжаха отсреща.

— Уили Джейк, аз съм. Какво знаеш за Хедър?

Мъжът замълча, след това изпитателно попита:

— А ти какво знаеш?

— Само, че е била арестувана. Как можа да допуснеш да се случи?

— Не съм допуснал нищо да се случи — гласеше възмутеният отговор. — Аз съм местен служител. Не мога да контролирам федералните.

— Разполагат ли с доказателства, че Хедър е друг човек?

— Знаеш, че не мога да ти кажа. Но щях ли да им позволя да я арестуват, ако не беше така?

— Какви са доказателствата?

Последва въздишка и след това — отговорът:

— Не мога да ти разкрия това, защото не бива да вземам страна по делото. Но ще ти кажа, че всички улики бяха косвени. Няколко стари снимки на жена, която може и да е приличала на Хедър, сведения за някакъв белег, сравняване на почерка — доста несигурни неща. Но ти повтарям, Попи, тук става дума за федералните. Постарах се да ги разубедя, но в крайна сметка те направиха каквото искаха. Нищо не може да спре тези приятелчета, когато си наумят нещо, а освен това имаха и писмена заповед… — той завърши с едно провлачено: — Яснооо?

Частната линия на Попи светна и на екранчето се появи номерът на Джон.

— Добре, Уили Джейк, разбрах какво искаш да ми кажеш. Трябва да затварям — тя прекъсна разговора и натисна мигащия бутон: — Провървя ли ти?

— Намира се в сградата на федералния съд в Конкорд. Изслушването тече в момента.

— Какво изслушване?

— За заповедта за арест. Не знам нищо повече. Научих това от един стар приятел, който е съдебен репортер за Монитор. Не можеше да говори повече, защото бързаше да влезе в залата.

— Помоли ли го да бъде дискретен?

— О, да — каза Джон с мрачно възмущение. — Той тутакси отхвърли идеята.

— Защо? Хедър не е известна личност!

— Обаче онзи тип, в чието убийство е обвинена Лиса Матлок, е известен. Или по-скоро е бил известен. Баща му е бил сенатор от Калифорния по онова време, партията му се е готвела да го издигне за поста вицепрезидент, което е станало три седмици след смъртта на сина му, като изборът му се дължи отчасти на съчувствие към загубата му. Диченца изгубил изборите и повече не се кандидатирал за Сената, но все още е важна клечка в щата и случаят не е забравен.

Попи разсъждаваше бързо:

— Да не би да смяташ, че нашата Хедър е човек, който би се замесил с политик? Аз не мисля. Тя е доста затворена, стеснителна и твърде земна. Съжалявам, Джон, но нещо не се връзва.

— Ей, само ти казвам какво научих от приятеля си. Случаят е бил много нашумял по онова време. Предполагам, че и сега ще привлече сериозно внимание. Лично заминавам за там. Арманд ще иска статия за вестника, а най-добрият начин да разберем какво става е да получим информация от първа ръка.

— По-добре разбери защо се случва — помоли го Попи. — Защо се случва на Хедър.

— Ще се опитам. Ще ти звънна, когато се върна.

Попи не искаше да го задържа. Ако някой щеше да се отнесе безпристрастно с Хедър, това беше Джон. Затова просто добави едно: Моля те — и затвори.

Свали слушалките от главата си, взе чашата с кафето си и се загледа към езерото. Опита да си представи как ли се чувства Хедър. Питаше се дали е объркана, или е скована от страх, или усещането е напълно различно. Пробва да си представи Хедър в килия в Конкорд, но не можа да създаде правдоподобен образ. Хедър винаги изглеждаше толкова… мила. Дължеше се отчасти на белега. Беше съвсем малък, около сантиметър, и се извиваше леко нагоре от ъгълчето на устата й — вечната оптимистична усмивка.

Подобни белези придават характерно излъчване на притежателите си. Много хора имаха подобни.

На таблото светна друго копче — отново беше частната линия на Попи. Този път номерът беше на книжарницата на Мариан Хърси. Попи надяна слушалките и натисна копчето:

— Здрасти.

— Какво става? — попита Мариан. Тя беше една от петте жени, които се събираха на вечеря в дома на Попи всеки вторник. Официално те бяха Комитетът по гостоприемство на Лейк Хенри, а неофициално бяха добри приятелки, които си споделяха новините и се забавляваха. — Тъкмо се канех да отида на работа и седнах с кафето и поничката си пред телевизора с надеждата да хвана някой писател по сутрешното токшоу, когато най-неочаквано съобщиха новините от Конкорд. Знаеш ли какво казаха за Хедър?

— По телевизията ли? О, боже! Какво?

— Че умишлено е прегазила с колата си сина на бившия сенатор Диченца, след това е избягала от местопрестъплението, докато наскоро някакъв следовател не получил следа от човек, който е бил тук миналата есен. Ти какво знаеш?

— Не много повече от теб. Отивам да гледам. Ще ти звънна по-късно.

Попи завъртя количката си, насочи дистанционното към телевизора и го пусна. Запревърта каналите и не след дълго попадна на шапката на новинарска емисия. Тъй като цялата история едва сега започваше, явно бе уцелила различен канал от този, който бе гледала Мариан. Това не беше добър знак.

Репортерът едва бе започнал да говори, когато частната й линия отново светна.

— Зигрид е — долетя глас от другата страна. — Гледаш ли?

Зигрид Дън беше друг член на групата, която се събираше във вторник. Денем работеше на плетачна машина и телевизорът й често беше включен през цялото време.

— Тъкмо го пуснах — каза Попи.

— За какво говорят тези?

— Чакай да чуя.

Попи увеличи звука.

„Ново важно развитие на разследването на убийството на Робърт Диченца, извършено преди петнайсет години в Калифорния. Диченца, който бил двайсет и пет годишен, тъкмо си тръгвал от политическо мероприятие за набиране на средства за кампанията на баща си, тогава сенатор от същия щат. Колата, която го ударила, била управлявана от осемнайсетгодишната Лиса Матлок — според някои източници тя му отправила сериозни заплахи по-рано същата вечер. ФБР твърди, че през последните четиринайсет години Лиса Матлок е живяла в Ню Хемпшър под името Хедър Малоун. Била е задържана рано тази сутрин в дома си в Лейк Хенри. Предала се е без съпротива и е била отведена във федералния съд в Конкорд. Току-що завърши изслушването, по време на което адвокатката на госпожа Малоун официално оспори процедурата. Това означава, че тя ще се бори срещу екстрадирането. Тъй като то е щатски проблем, федералните процедури са прекратени и делото е в ръцете на прокурора на Ню Хемпшър. Хедър Малоун ще бъде откарана във Върховния съд в Уест Иймс за предварително гледане по-късно днес.

Новините от Конкорд за вас предаде Брайън Андерсън от Девети канал“

— Спомняш ли си да си чувала за това убийство? — попита Попи приятелката си.

— Не, но преди петнайсет години бях с Корпуса на мира в Африка, така че няма как да съм чула. Наистина ли става дума за нашата Хедър? — невярващо запита Зигрид.

Попи беше не по-малко объркана от нея.

— Да, арестувана е нашата Хедър, но тя не е способна да извърши подобно нещо — замълча и се замисли за установилото се разбирателство между нея и Хедър, за чувството, че двете усещат неща, които другите хора не могат. — Нали?

— Не, категорично не. Ние познаваме Хедър. Не прекарваме вечерите във вторник в разговори за времето. Говорим си за лични и дори за интимни неща. Не би могла да крие от нас подобно нещо.

Попи се опита да си припомни истории, които Хедър им е разказала за детството си, но не можа да се сети за нито една. Хедър винаги предпочиташе да слуша по време на сбирките им. Слушаше и задаваше въпроси — проницателни въпроси, които винаги караха останалите да говорят повече.

— Всъщност ние не знаем за нея толкова много — тихо отбеляза тя. — Но съм сигурна, че Хедър не може да упражни насилие.

— Просто някой е замислил нещо недобро — горчиво отбеляза Зигрид. — Някой от пресата сигурно е вбесен заради миналата есен. Око за око.

— Джон не мисли така.

— Според новините човек, който е бил тук миналата есен, се е обадил на следователите. Добре, възможно е Джон да е прав. Може и да не е отмъщение. Но някой се е взирал в неща, в които не е трябвало да се вторачва.

— Стига, Зигрид. Те просто са оглеждали тълпата. Хедър беше една от многото.

— Всъщност не е така — поправи я Зигрид. — Тя не се навърташе там, когато бяха дошли с камерите. Миси имаше шарка. Помниш ли?

Сега, като й го споменаха, действително си спомни. Наистина през онази седмица Хедър бе излизала от къщи само за да отиде до педиатъра и до магазина. Попи лично я бе осведомявала за всяко събитие, което беше пропуснала.

Но някой не бе пропуснал толкова неща, колкото Хедър. Някой бе зърнал едно лице, бе си въобразил, че вижда прилика, и беше запратил в ада живота на една чудесна жена. Попи искаше да узнае кой е този човек.