Барбара Делински
Случайна жена (15)

Четиринадесета глава

Сбирките в задния салон на заведението на Чарли бяха традиция от толкова години, че дори най-старите жители на градчето не можеха да си спомнят точно откога. Чарли Оуенс беше наследил тази традиция от баща си, комуто пък я бе завещал неговият баща, и бе променил само това, за което категорично бе настояла съпругата му Анет: столовете и ниските масички бяха заменили пейките и беше инсталирана нова музикална уредба. Малката естрада не бе променена, същото се отнасяше и за тумбестата печка, която излъчваше гостоприемна топлина в сравнение със студа навън. Помещението все още миришеше на хамбар, но сега към това се добавяше и уханието на кафе във всичките му съвременни разновидности. Ала според Попи най-хубавото нещо беше ароматът на шоколадови сладки, които се приготвяха по рецепта на бабата на Чарли и се поднасяха още топли.

Съботните вечери в задния салон бяха отредени за вече утвърдени групи, но в четвъртък се слушаха и начинаещи изпълнители. Днес първи на сцената излезе младеж от Норт Уудс, който свиреше на акустична китара, но основните участници бяха струнен квартет, чиито членове бяха около петдесетгодишни и изпълняваха на цигулка, виола, виолончело и контрабас музиката на „Бийтълс“.

Попи обожаваше „Бийтълс“. Явно същото важеше и за Грифин. Докато пътуваха натам, тя рецитираше първия стих от някоя песен, а той веднага казваше заглавието й. Попи използва това като извинение за присъствието му тази вечер.

— Той е пламенен фен на „Бийтълс“ — казваше тя на всички, които ги поздравяваха, докато си проправяха път към салона. — Освен това вече цяла седмица помага на Мика. Мисля, че му го дължим.

Попи смяташе, че му дължи нещо повече от благодарност, задето бе помогнал на Мика. Беше му задължена и за това, че й бе дал Виктория, без която вече не можеше, и че й бе направил онези божествени пържени филийки. Дължеше му и отплата, задето уважаваше нуждата й от предпазливост в интимните им отношения. А също и задето бе танцувал с нея, защото това бе едно от най-прекрасните й изживявания след катастрофата.

Беше му задължена и заради Хедър. Без всякакъв сарказъм реши, че по този въпрос целият град му е длъжник. Ако Грифин не бе изтъкнал приликата между Хедър и Лиса, щеше да го стори някой друг. Но Попи се съмняваше, че някой друг би се отнесъл толкова състрадателно и ангажирано към последиците от деянието си. Не вярваше някой друг да прибегне до връзките си. Да, градът наистина трябваше да му бъде признателен за това.

Ала старите навици умират трудно. Макар фактът, че Попи го доведе в салона, да беше стъпка към неговото приемане, истината бе, че той бе прекарал в градчето едва седмица. Това удиви Попи предвид близостта помежду им, но останалите хора не гледаха на Грифин с нейните очи. Да, беше издържал изпитанието на Литъл Беър, но все още бе външен човек.

Като се вземе под внимание всичко това, той се държеше наистина чудесно. Дори да го сърбяха ръцете да се заеме с привичната си работа и да задава въпроси, не го стори. Остана до Попи, мълчалив и сърдечен, като предостави на нея да го запознава с разни хора, да задава въпросите и да поеме водещата роля. След известно време установи, че той стои встрани от разговорите, и се опита да го включи.

Стана лесно, защото започнаха да обсъждат добива на захар. Тъй като Мика не беше тук и понеже Грифин бе работил с него, той съвсем естествено ги запозна с онова, което не знаеха. Каза им докъде са стигнали с маркучите, как са измили съдовете и дори това, че са одобрили новите етикети. Обясни, че Мика наистина има нужда от помощ в плантацията, и Попи се надяваше думите му да доведат до конкретни предложения. Но последваха само тъжни усмивки и съчувствено поклащане на глави. Мика беше обидил твърде много хора в града.

Тълпата се умълча, когато младежът от Норт Уудс засвири, но репертоарът му беше доста ограничен. Той свърши след петнайсетина минути и разговорите се възобновиха. Грифин се чувстваше удобно и Попи усети, че се отпуска с всяка изминала минута. Умееше да намери тема за разговор с всеки, който се доближеше. Със съпруга на Каси — Марк, говориха за Принстън, където се оказа, че са завършили и двамата. С Чарли — за Литъл Беър, като Грифин добави няколко истории към колекцията на семейство Оуенс. С Джон — за общи приятели в Бостън.

По отношение на Попи беше неизбежно да се породят предположения. Най-напред Каси я скастри шепнешком:

— Не ми каза, че ще идваш с него!

— Защото не знаех — също тихо отвърна Попи. — Стана в последния момент. Той просто обича „Бийтълс“.

— Да бе, как не! — подразни я приятелката й. — Но се радвам, че е тук. Случаят с Хедър много се раздуха. Боях се, че всички ще говорят само за него, а аз нямам какво да добавя.

— Правиш всичко възможно.

— Но не напредвам особено. Това, че доведе своя човек, им дава повод да обсъждат нещо друго.

— Той не е моят човек.

Каси се усмихна закачливо:

— Както и да е, изглеждаш прекрасно. Харесва ми косата ти. Струва ми се по-дълга.

— Да, пораснала е за двата дни, откакто се видяхме за последен път — подразни я Попи.

Не можеше да се шегува толкова лесно с Анет, която придърпа един стол и седна до нея веднага щом Грифин и Чарли потънаха в разговор.

— Той е великолепен, Попи. Чарли опитва да се държи предпазливо, но погледни го само — хич не успява. Има нещо у Грифин, което доста му допада. Радвам се, че е тук. И наистина много си пада по теб.

Попи трябваше да отрече, дори и само привидно. Макар Анет да не бе ни най-малко злонамерена или безотговорна, тя беше бастионът на градските клюки. Каквото и да кажеше, обикаляше всички, колкото и несериозно да бе подхвърлено.

— Не си пада по мен — поправи я младата жена. — А дори да беше така, аз не си падам по него.

— Обаче е много упорит. Ти го отпрати през октомври, пък той се върна. — Анет погледна изпитателно Грифин и добави: — Мъж с външност като неговата сигурно има много обожателки.

— Аха — кратко се съгласи Попи. — И те му доставят наслада по начини, които за мен са недостъпни.

Думите й предизвикваха Анет да подеме разговор за секса при болните от параплегия, но тя много добре знаеше колко деликатна е темата и никога не би го направила.

Лили, която беше по-дръзка, а и бе водена от сестринска обич, не бе толкова благоразумна. Когато Грифин и Джон се заприказваха, тя също дръпна един стол и седна до Попи.

— Сложила си си спирала. Какво означава това?

Попи се засмя и отби атаката:

— Мама каза същото, когато бях на шестнайсет — с точно тези думи. Помниш ли, когато излизах с онзи тип, който беше капитан на ски отбора на Дартмът?

— О, много добре си спомням. Вече бях в колежа, обаче чух за тази история и за злополучната нощ, когато сте пушили марихуана. Било е просто експеримент. Правела си се на възрастна. А сега за какво става дума?

— Чакай малко — прекъсна я Попи. — Я се виж! Ти също си сложила спирала… и червило… и руж…

— Нямам руж — каза Лили, макар сестра й да бе готова да се закълне, че не е така. Лили винаги се бе славила като красавицата на семейството, а сега направо грееше. — Само спирала и червило. Искам да изглеждам още по-красива за Джон. А твоето извинение какво е?

— Оцеляване — отвърна Попи тихичко, както протичаше целият им разговор. — Трябва да си повдигна самочувствието. Седмицата беше наистина ужасна и много се тревожа за Хедър. Ако смяташ, че съм го направила заради Грифин, помисли пак. Той е само приятел, Лили. Това е всичко.

— Жалко. Харесва ми.

— На мен също. Нали за това са приятелите?

— Съжалявам, че не е нещо повече, а би било хубаво с такъв мъж. Би трябвало да имаш някои неприлични помисли.

Попи наистина имаше, но не можеше да си признае. Не знаеше докъде може да стигне връзката им и дали изобщо го желае. На шестнайсет, осемнайсет или двайсет години бе живяла за мига. Но сега, когато вече бе на трийсет и две години, не можеше да направи подобно нещо. В много отношения не беше по-различна от много жени на нейната възраст, които не смееха да се надяват, че ще открият принца от приказките. Но в някои отношения наистина беше различна от тях. Тя имаше недъг и това доста затрудняваше нещата.

— Приятелите нямат неблагопристойни помисли един за друг — каза тя на Лили.

— Но ти би трябвало да имаш. Той е идеален за теб.

— Не. Той е учил в Айви Лийг^[1]. Свързан е с медиите. И е богат, за бога!

— О, Попи — скара й се Лили тихо, — ние също.

— Но не като него. Той е от града. Светски човек е. Можеш ли да си представиш как аз гладя красивите си малки ленени салфетки, как ги пъхам в изящните си пръстени за салфетки, които са в комплект с прелестните съдове на всяка от осемте маси по повод шестото посрещане на Нова година в нашата съвсем вертикална и напълно непроходима за мен къща в най-богатия квартал на Филаделфия?

— Грифин не живее във Филаделфия.

— В Ню Джърси е същото, но проумей какво искам да ти кажа. Истината е, че аз съм идеална за себе си — настоя Попи. Настроението й започваше да се разваля. — Знаех, че хората ще шушукат, ако го доведа. Защо всички смятат, че имам нужда от някого и не мога да се справям сама?

— Справяш се прекрасно — каза сестра й с тон, който предвид сегашното настроение на Попи би бил покровителствен, ако идваше от друг. Но Лили беше много чувствителна. Знаеше какво означава човек да има някакъв недъг. Наистина, откакто се бе омъжила, заекването й бе намаляло, но това бе само на повърхността. Тя също изживяваше моменти на огромна несигурност. Бяха достатъчно близки и Попи го знаеше.

Ала сега моментът не беше такъв. Лили се приведе към сестра си и заяви, изключително уверена в себе си:

— Наблюдавам ви, откакто влязохте в салона. Може и да смяташ, че е напълно погълнат от разговорите с Марк, Чарли или Джон, но в действителност непрекъснато те следи с поглед, като че ли ти си най-важното нещо за него… неговата котва. Той иска да бъде близо до теб, Попи.

— Разбира се, че иска. Той е външен човек тук. Аз съм неговата опора.

Сестра й бавно и категорично поклати глава:

— Аз забелязвам друго.

— Аз обаче го виждам така — тросна се Попи и се огледа наоколо. — Защо всички се ровят в това?

— Не мога да говоря от името на останалите — усмихна се Лили.

— Тогава говори от свое име. Кажи ми нещо, което не е свързано с Грифин.

— Бременна съм.

Попи ахна.

За нейно учудване, Лили я последва. Внезапно очите й се разшириха, като че ли не вярваше в това, което бе изрекла току-що. Изглеждаше напълно и комично шокирана.

— Затвори си устата! — прошепна Попи, усмихна се и я прегърна. — Каква прекрасна новина!

— Никой друг не знае — рече Лили, долепила устни до ухото й, — освен Джон. Само на шест седмици е. Още не смятах да ти казвам.

— Толкова се радвам за вас — прегърна я отново Попи.

— Наистина ли? Не бях сигурна — тревожно я погледна сестра й.

— Защо не? Защото самата аз не мога да имам деца ли? Мога, Лили. Просто не искам.

— Добре тогава. Но през последните няколко месеца ми се случиха толкова хубави неща, че понякога се чувствам виновна.

— О, Лили, ти ги заслужаваш — увери я Попи и наистина мислеше така. — Преживя трудни моменти. Сега е ред да бъдеш щастлива.

— Ами ти? — нежно я попита сестра й. — Кога ще дойде твоят ред?

* * *

— Извинете?

Грифин се обърна, когато от сенките се показа една жена. Намираше се в ъгъла на универсалния магазин, който в момента беше затворен и бе съвсем притихнал, за разлика от салона отзад. Бе дошъл тук, за да уговори подробностите за полета си. Ейдън Грийн отказваше да говори. Грифин трябваше да отиде лично.

Усмихна се и протегна ръка:

— Аз съм Грифин. А вие сте Камил.

Камил Савидж беше привлекателна жена на около петдесет години, с шоколадовокафяви очи, светла кожа, която се бе запазила свежа и гладка, и буйна прошарена коса, която би я състарявала, ако не беше толкова гъста, чуплива, дълга и лъскава. Обличаше се простичко — панталони, блуза и шал — и в пастелни тонове, но притежаваше изисканост, която я отличаваше от останалите. Дължеше се на нещо в изтънченото й поведение, в премерения начин, по който говореше, както и във факта, че предпочиташе самотата и кулисите пред центъра на събитията. По свой собствен начин и в качеството си на счетоводител и компютърен специалист, Камил беше свързана с живота на половината жители на Лейк Хенри.

Това му бе казал Чарли преди няколко дни, когато една сутрин Камил излезе от магазина и мина покрай тях, натоварена с различни сирена, сосове и други предястия. Днес Грифин за пръв път се запознаваше с нея официално.

— Имате ли малко време? — попита тя.

От задния салон долиташе приглушен шум от разговори. Грифин разполагаше с още няколко минути.

— Разбира се.

— Става дума за Хедър. Знам, че Каси се занимава със случая безплатно и че вие също не искате пари, но Мика наистина не разполага със средства. Аз имам малко заделени. Ако ви трябва нещо, просто ми кажете.

Младият мъж не можеше да приеме предложението й, но остана трогнат.

— Много щедро от ваша страна.

— Винаги съм харесвала Хедър.

— Вече сторихте доста за Мика. Той ми каза, че тази вечер ще работите при него.

— Направих го. Прегледахме инвентара — бутилки, етикети, буркани и тем подобни — и се опитахме да определим неотложните плащания, ала той на моменти напълно изключва.

— Да, виждал съм да го прави — съгласи се Грифин. — Не в плантацията, там е отдаден единствено на работата си, а по време на почивките за кафе или за обяд. Наистина много се тревожи за Хедър.

— И е изтощен. Според мен не може да спи — тя се поколеба и попита: — Има ли шанс Хедър да се измъкне от всичко това?

— Ще знам повече след няколко дни. Утре сутринта заминавам. Има един човек, който може да ни даде нови сведения.

Камил сякаш се готвеше да попита още нещо, но след няколко секунди просто стисна устни и кимна.

Грифин обаче беше любопитен на какво се дължи загрижеността й.

— Познавахте ли семейството на Мика?

Тя изви вежди и се усмихна:

— Да, бяха добри хора.

— А първата му съпруга?

Камил се позамисли, след това красноречиво вдигна едното си рамо:

— Хедър също е добър човек. Работихме заедно при пристигането й в града. Зарадвах се, когато започна връзката между нея и Мика. Беше правилно и за двамата.

Досега Грифин бе смятал, че ако Хедър се е доверявала някому, това е бил Мика, Попи или Каси. Сега му хрумна, че е възможно да е сбъркал.

— Бяхте ли близка с Хедър?

— Бяхме добри приятелки — усмихна се Камил.

— Знаете ли нещо за миналото й?

— Тя не говори за него.

— Останахте ли учудена, когато се случи всичко това?

— Много. Не го очаквахме. Мика със сигурност. А сега се намира под огромно напрежение. Ако мога да облекча товара му, като ви помогна да откриете нещо за Хедър, бих искала да го направя. Нали ще ми кажете, ако се наложи?

Грифин кимна.

— Благодаря ви — каза тя и си тръгна толкова тихо, колкото бе дошла.

* * *

Попи държеше вратата под око и изпита облекчение, когато Грифин най-сетне се появи. Искаше да е до нея по време на основното изпълнение, не й се щеше той да изпусне нито една песен. След като и двамата обичаха тази музика, желаеше да й се насладят заедно.

Той я дари с нетърпелива усмивка и се намести на стола точно когато виолата, челото, цигулката и контрабасът приключиха с разсвирването. След това представлението започна. Песни като „Вчера“, „Норвежка гора“ и „Вечните ягодови полета“ сякаш бяха създадени за струнни инструменти и квартетът ги изпълняваше добре.

Попи потъна в музиката. Когато подеха по-бързи песни — като „Слънцето изгрява“, „Осем дни седмично“ и „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“, тя започна да тактува по ръкохватката на количката си. А нима бе възможно да не припява с „Жълтата подводница“? Двамата с Грифин се споглеждаха усмихнати и тя се радваше, че той се забавлява колкото нея.

В края на първата част квартетът излезе в почивка, а на публиката бяха поднесени шоколадови бисквити — топли, лепкави и сладки. Каси и Марк отидоха да се срещнат с приятели в другия край на залата и празните им столове явно изглеждаха доста примамливо — а може би жителите на градчето се бяха разнежили или пък повече не можеха да сдържат любопитството си, — защото хората започнаха да се изреждат да говорят с Грифин.

Попи не беше изненадана от първите въпроси: бяха същите, които отначало задаваха и на нея по телефона. Само за няколко дни от несправедливо обвинена Хедър се бе превърнала в странно мълчалива и после в Лиса.

— Ще трябва ли да се върне в Калифорния? — попита Ейми Крюгер, която беше учила в колеж в Санта Барбара, преди да се върне и да поеме фамилната птицеферма.

— Ще лежи ли в затвора? — запита Лийла Хигинс, която разчиташе на присъствието на Хедър в библиотеката и искаше тя да се върне.

— Има ли някакъв начин да се измъкне? — вметна и Сет, най-големият син на Чарли Оуенс.

След това разговорът неусетно се измести, групата около Попи и Грифин нарасна и хората заспориха и помежду си. Особено когато Алисън Кимби, шеф на местната агенция за недвижими имоти, се заприказва с Ана Уинслоу, директорката на тъкачната фабрика.

— Откакто е дошла тук, Хедър се държи като честен и много трудолюбив човек — каза Ана. — Всички мислим така.

— Не мислим, а знаем — поправи я Алисън. — Ние също можем да разказваме истории за Хедър. Неведнъж е правила всичко възможно да ни помогне.

— Смяташ ли, че го е вършела умишлено? — попита Ана. — Дали не се е опитвала да компенсира стореното от нея в Калифорния?

Алисън нетърпеливо махна с ръка:

— Не ми пука какво е направила.

— Обаче на семейството на онова момче му пука.

— Само че сега тя е различен човек! Води почтен живот вече четиринайсет години.

— Води образцов живот — настоя Ана. — Заслужава ли доверие една жена за това, че се е променила?

— Ако ме питаш — остро вметна Алисън, — престъпление би било да се пилеят парите на данъкоплатците, за да се затвори човек, който се е превърнал в образцов гражданин. Тя опасна ли е за обществото? Мисля, че не е.

Попи знаеше, че е така. Хедър беше всички тези хубави неща, които бяха казали. Да, това наистина би трябвало да значи нещо. Често пъти си бе задавала подобни въпроси във връзка със собствения си живот. Питаше се дали това, че след катастрофата се бе превърнала в толкова отговорен човек, има някакво значение. Искаше й се да вярва, че е така. Беше по-щедра, по-търпелива, по-разумна. Дали се дължеше на промяна в характера й, или просто бе реакция от катастрофата? Осъзна, че няма значение. Крайният резултат беше все един. Същото се отнасяше и за Хедър. Попи се питаше дали властите в Калифорния ще вземат предвид този факт.

Тъкмо се канеше да попита Каси за мнението й, когато квартетът отново засвири. Сега песните бяха по-меланхолични. „Глупакът на хълма“ премина в „Елинор Ръгби“, последва „Хей, Джуд“. По всеобщо настояване, както често ставаше в задния салон, Лили излезе на сцената и изпя „Вечните ягодови полета“ и „Вчера“. Тъй като — въпреки бурните аплодисменти и свиркането от страна на Попи — Лили отказа да пее повече, квартетът подхвана по-живото „Здравей, довиждане“ и няколко двойки затанцуваха в залата. Други ги последваха по време на „Слънцето изгрява“ и все повече хора припяваха към мелодията.

Попи пееше, Грифин — също. Но когато той я погледна, тя не мислеше за песните. Спомни си как бяха танцували предишната вечер. Погледът му подсказваше, че и той мисли за същото.

Ала Попи не можеше да го направи. Не и тук. Не пред очите на всички. Преди щеше да е във вихъра на събитията, да поведе всички, да танцува с всеки, който издържи на темпото й, но сега не бе в състояние да го извърши. Вече беше различна. Не можеше да пренебрегне този факт.

Само че имаше и още нещо, което заемаше все по-голяма част от мислите й, колкото по-дълго Грифин държеше очите й приковани със своите. Онова, което бяха сторили заедно, беше много интимно. Беше секси и възбуждащо. Тя искаше да го направят отново. Копнееше за това. Но не тук.

Представлението приключи с удължена версия на „Нека бъде“, която бе майсторски изпълнена. Към средата на песента голяма част от публиката беше на крак и се полюляваше в такт. Когато отзвуча и последната нота, избухнаха оглушителни аплодисменти.

Попи и Грифин също ръкопляскаха. Махнаха с ръка на онези, които си тръгнаха първи, след това си взеха довиждане с останалите и се отправиха към блейзъра. Не говориха много, докато Попи караше към дома си, а когато пристигнаха, той попита простичко:

— Може ли да вляза?

Беше направо ужасена, но не бе в състояние да го държи извън живота си — дори да се намираше в смъртна опасност.

Вероятно беше усетил тревогата й и знаеше накъде се развиват нещата, защото дойде от нейната страна да й помогне да слезе и предложи:

— Хайде най-напред да слезем до езерото.

Не го попита как ще стигне тя дотам. След като бе танцувала с Грифин, вече знаеше начина.

— Ще е студено — предупреди го, но после реши, че точно това е целта. В колата бе много горещо и не само заради парното. Той забавяше малко нещата и тя му беше благодарна за това.

Грифин се пресегна, уви шала около яката на якето й, след това дръпна ципа на своето и сложи лентата си. Тя нахлузи ръкавиците. Той стори същото. След това я вдигна я понесе през снега към езерото.

Разходката не беше лесна. През деня слънцето разтопяваше снега, но през нощта студът отново сковаваше повърхността, затова на всяка стъпка ботушът му разчупваше тънката ледена корица и потъваше.

Попи не се оплакваше. Не беше ходила нощем на езерото от времето на първия сняг за годината.

— Ако беше през друг сезон — каза тя, — щях да го направя сама. Има док и система от рампи. Влизам със стола във водата, плъзвам се в нея и отплувам.

— Навярно много обичаш да го правиш.

— Обожавам.

— И сигурно си добър плувец.

— Добър плувец съм.

Стигнаха до брега на езерото. Нямаше никакъв заслон и полъхваше лек ветрец. Луната се показа измежду сплетените пръсти на облаците, но макар да светеше съвсем слабо, той виждаше добре.

— Искаш ли да влезем малко навътре?

Тя оживено кимна:

— Трябва да минеш през едни скали. Ето тук. Точно така.

Той мина през скалите като професионалист, какъвто сигурно бе станал, откакто живееше на Литъл Беър, а след като стъпиха върху повърхността на езерото, вече му бе по-лесно да върви.

— Сигурно човек става добър плувец, когато расте близо до такова езеро — отбеляза Грифин.

— Ти можеш ли да плуваш?

— Разбира се.

— Къде си се учил?

Той присви устни и отвърна:

— В един клуб — погледна я, както вървеше, и каза: — Бих се извинил за това, само че клуба наистина си го биваше. Имаше трапезария, грил, игрище за голф, тенис кортове, два плувни басейна…

— Два?

— Един за онези с „Памперс“ и друг за хлапетата със „Спидо“.

— Представям си те в „Спидо“ — усмихна се тя.

Той спря.

— Наистина бях много бърз. Бях член на плувния отбор на клуба. От доста време не съм го правил.

— Харесваше ли ти?

— Обожавах да плувам — рече той и срещна погледа й.

— Във водата се чувствам свободна. Горната част на тялото ми компенсира онова, което не може да върши долната.

— Учуден съм, че не заминаваш на юг през зимата, за да можеш да плуваш целогодишно.

— Като гмурците ли? — попита тя.

— Като гмурците. Кога ще се върнат?

— През април. Само часове след като се стопят ледовете. Наистина е странно. Самото топене на ледовете е гледка, която си заслужава да се види. Дни наред наблюдаваш как ледът изтънява, докато най-накрая стане прозрачен. След това за броени часове се напуква и изчезва. А гмурците пристигат буквално часове по-късно.

— Как разбират?

— Разузнават. Първо пристигат мъжките: тръгват от океана и политат на север веднага щом някакъв вътрешен глас им напомни, че сезоните се сменят. Сигурно летят по крайбрежието, след това завиват към вътрешността и извършват разузнавателни мисии. Не могат да кацнат, ако няма вода, защото тя им е нужна, за да ловят риба и да излетят отново. Ако кацнат върху лед, не само няма да могат да се хранят, но и ще са в капан, докато не се стопи той. Когато за пръв път ги чуеш през пролетта… — Попи внезапно изпита силен копнеж по този момент. — Толкова е хубаво! Както и това. — Тя вдигна поглед към небето.

Луната отново се бе скрила зад облак, но това не намаляваше очарованието на гледката. Имаше звезди и младата жена им се наслади, бавно оглеждайки небето. Да, беше студено, но тя се бе сгушила до гърдите на Грифин. Освен това студът беше част от цялата картина.

— Още една седмица и ще настане пълнолуние — въздъхна Попи. — По това време на годината е кленовата луна. Или захарната луна, както я наричат коренните жители. Знаеш ли, че индианците първи са се занимавали с производството на захар?

— Мика ми каза — усмихна се Грифин. — И за това, че при добива на захар не са участвали роби.

— А казвала ли съм ти какво е захар на сняг?

— Май не си — рече той, все още усмихнат.

— Ако вземеш горещ, току-що сварен сироп и напръскаш с него снега, той се втвърдява в пръчици, които могат да се дъвчат. Правим си такива угощения по време на производството на сироп. Сладки пръчици, солени понички и кисела туршия. Единият вкус изостря другия и усещаш и трите заедно.

Тя се усмихна и пъхна носа си на топлото местенце под ухото му.

— Студено ли ти е?

Попи поклати глава:

— Обаче не си чувствам пръстите на краката.

— Ами тогава — невъзмутимо отговори той — ще трябва да направим нещо по въпроса.

Запъти се по обратния път. Тя не отмести нос от шията му. Кожата му ухаеше на сапун с алое. Винаги бе смятала, че това е лека и свежа женска миризма. Но сега, върху неговата кожа, беше доста мъжествена.

Той се изкачи по скалите, излезе на брега и тръгна напряко към къщата. Попи повдигна глава до ръбчето на лентата му и целуна мястото, където допреди малко се намираше носът й. Макар да бяха навън и вятърът да свистеше между клоните на елите, тя чу как той отсечено си пое дъх. Докосна с език същото местенце до брадата му. Кожата беше учудващо гладка.

Грифин не каза нито дума. Това беше предизвикателство, а Попи разбираше от предизвикателства. Да ги посреща бе неин специалитет преди катастрофата. Когато й се искаше, просто го правеше. Вземаше каквото пожелаеше. Преследваше онова, което я изкушаваше.

Количката й все още се намираше до блейзъра, но Грифин се запъти към стълбите и на нея не й бе никак трудно да забрави дванайсетте години, които я деляха от онзи момент. Сякаш можеше да върви, но просто не искаше — а и защо да иска, след като я носеше такъв прекрасен мъж?

Той стигна до вратата, блъсна я с крак зад гърба си, прекоси коридора и я отнесе в спалнята. Беше твърде погълната от това да опознава брадичката му, за да протестира, щом й се наложи да спре, защото я пусна върху леглото, телата им се откъснаха едно от друго и тя се оказа погълната от очите му.

Не бе виждала подобен копнеж от дванайсет години. Не бе очаквала да го зърне отново, но ето че точно това стана.

Ако някъде в съзнанието й проблясваха искрици страх, тази жажда ги угаси. Той свали ръкавиците й, разви шала, разкопча якето, а жаждата не изчезваше от погледа му. Страните му бяха поруменели, а дишането му бе станало учестено. Хвърли настрана собствените си ръкавици, а след това якето и лентата му бързо ги последваха. Сетне скръсти ръце, пресегна се към ръба на пуловера и го съблече заедно с ризата отдолу.

Попи не беше подготвена за това. Усети как нещо я разтърси и безпомощно протегна ръка. Никога не бе виждала голите му гърди, камо ли да ги докосва. Бяха топли и съвършено оформени, с пухкави косъмчета под формата на буквата Т. С разперени пръсти прокара длан по гладките мускули.

Той рязко пое дъх. Попи бързо вдигна поглед, наполовина уплашена, че се е отказал и иска да престанат, защото в крайна сметка тя беше парализирана и като се изключат тези нежни докосвания, просто не знаеше докъде може да стигне, не знаеше докъде може да стигне и той.

Грифин сякаш искаше да й каже, че може да продължи още поне малко, защото завладя устата й със същата жажда, която бе прочела в погледа му. Нима можеше да не отвърне на тази целувка? Усети цялата дълбочина на желанието му. А се бе съмнявала, че ще е способна на това. Но сексът не беше просто физически акт. Заради недъга си тя го свързваше със заплетени и сложни емоционални проблеми. Тъй като не искаше да се изправя пред тях, чисто и просто бе предпочела да пренебрегне подобна възможност.

Но сега внезапно се оказа под шеметното му въздействие. Усети леко потрепване и можеше да се закълне, че е в долната част на тялото й. Възможно бе мозъкът й да компенсира по този начин: да получава сигнал от една част на тялото и да го приписва на друга. Но се надяваше, че е нещо повече. Усещаше го толкова истинско.

Устните му галеха нейните — отново и отново, целувката бавно се задълбочаваше, докато накрая стана взаимна, всепоглъщаща, извънредно интимна, нещо много повече от сливане на дъха или докосване на езиците. Беше невероятно възбуждащо. Попи изви гърба си — колко хубаво, че можеше да го направи! — и той бързо вдигна пуловера й.

— Повдигни се, мила — прошепна Грифин. Издърпа пуловера през главата й и свали сутиена отдолу.

Съзерцаваше я. Докосваше я. Никога не се бе смятала за кой знае колко надарена, особено в сравнение със сестрите си. Когато бе правила любов преди катастрофата, гърдите й оставаха някак на заден план. Не бе гледала на тях като на нещо важно за същността си, защото женствеността никога не й се бе струвала важна. Сексът беше просто секс: тя бе жена, а мъжът — мъж. Мъжете и жените правеха такива неща заедно, беше забавно. Освен това бе символ на непокорство, защото вършеше нещо, което майка й не одобряваше, а то увеличаваше удоволствието.

Сега се случваше нещо ново. Устните на Грифин накараха гърдите й да се почувстват наистина женствени. Те набъбнаха, зърната им щръкнаха и по тялото й се разляха дълбоки горещи вълни — толкова дълбоки, че ако можеше да се движи, сигурно щеше да се присвие.

Мисълта беше мимолетна, но сигурно бе направила нещо — внезапно си бе поела дъх, беше се отдръпнала малко, каквото и да е, — защото Грифин вдигна глава.

— Добре ли си? — прошепна той.

Вместо да му отговори, Попи го дръпна надолу. Този път тя започна целувката и я задълбочи, защото това бе единственият начин да прогони плашещите мисли. Харесваше й допирът до брадичката му, която сега, само няколко часа след бръсненето, леко боцкаше. Харесваха й гъстите вълни на косата му, силата на врата му и начинът, по който се стягаха мускулите на гърба, раменете и гърдите му, когато ги докоснеше. Прииска й се да усети корема му и плъзна пръсти под колана на джинсите.

Грифин издаде задавен звук и Попи се вцепени.

— Недей — дрезгаво каза той.

Ужасена, дръпна ръцете си.

— Не спирай! — помоли я, но уплашеното й съзнание възприе думите като казани насила.

Попи пъхна ръце под възглавниците — много възглавници, повече, отколкото би имал в леглото си нормален човек, ала от които един болен от параплегия имаше нужда, за да се задържи в дадено положение.

Той се обърна настрани и я завъртя с лице към себе си. Направи го нежно и намести една от възглавниците така, че да подпира гърба й. Дишаше учестено, но очевидно напълно се владееше.

— Какво стана? — попита я.

— Не знам — отвърна Попи, макар да разбираше прекрасно.

— Нараних ли те?

— Не.

— Но ти спря.

— Защото и ти спря. Издаде някакъв звук, сякаш се случваше повече, отколкото искаш.

Грифин повдигна брадичката й.

— Този звук се дължеше на това, че не се случваше достатъчно.

В очите й бликнаха сълзи:

— Знам. Не мога да направя повече. Не мога да стана друга.

— Не това имах предвид — скара й се той и прокара палец по устните й. — Не се случваше достатъчно, защото ние тъкмо започвахме, а аз бях нетърпелив. Исках да стане по-бързо, това е, просто по-бързо. Но то е свързано с факта, че съм мъж, и няма нищо общо с теб, освен с това, че си жена, която ме възбужда. — Замълча и след малко попита: — Каква си ти всъщност?

Ръката му галеше ямичката на шията й.

— Болна от параплегия.

— Можеше да ме заблудиш. Не почувствах нищо сковано в това, което правехме. Струваше ми се, че ти е приятно.

— Така беше, докато нещо не ти… напомни.

— Ти си спомни. Коя е причината?

— Ти изпъшка. Или се задави. Или каквото и да е. Просто не искаше повече.

— Кажи ми, Попи, сбърках ли някъде? Сторих ли нещо, което не трябваше, което не ти хареса? Направих ли нещо, което изобщо не почувства?

— Чувствах — призна тя, защото по този въпрос можеше да си позволи да каже истината. — Чувствах се като жена. От много време не съм се чувствала така.

Той намери устните й и я целуна бавно, след това още веднъж. С това темпо тя започна да усеща топлината на целувката.

Грифин отново се дръпна и легна настрана върху възглавницата.

— Кажи ми какво мислиш.

— Че умееш да се целуваш.

— Не за това. За правенето на любов. Бих искал да се любим, Попи. А ти?

Тя искаше.

Не искаше.

— Страхуваш ли се? — попита я той.

Беше направо ужасена, но нима можеше да му го каже? Сексът никога преди не я беше плашил. Силните жени не се плашеха от него. Бунтарките със сигурност не се бояха.

Усмивката му беше невероятно нежна:

— Според мен се страхуваш. Сигурно се безпокоиш, че няма да почувстваш онова, което искаш. Страхуваш се, че няма да се получи. Боиш се да не ме отблъсне нещо и да не мога да се възбудя или да задържа възбудата. Това ли е?

Значи в крайна сметка той разбираше. Брадичката й потрепна, но Попи кимна.

— Няма да имам подобен проблем — каза Грифин с глас, отново станал дрезгав. — Повярвай ми, няма да имам подобен проблем! — погледът му се плъзна към гърдите й и той прошепна: — Толкова си красива!

— Там може би — проплака тя, — но не и…

— Но не и къде? В краката ли? — попита я и прокара длан по бедрата й. — Ти не можеш да усетиш това, Попи, но аз го усещам и е страхотно.

Грифин прокара ръка нагоре по тялото й, докато пръстите му отново не докоснаха гърдите й. Усещането беше толкова силно, че тя затвори очи, отметна глава назад и рязко пое дъх.

— Тялото ти реагира — прошепна той до шията й, — затова смятам, че проблемът е емоционален. Според мен се чувстваш виновна, че правим това.

Наистина беше така, но кокалчетата на пръстите му леко галеха гърдите й, а тя оставаше направо без дъх и внезапно престана да мисли за всичко друго. На сутринта можеше и да умре от чувство за вина, но сега го желаеше.

Обхвана лицето му и го целуна. Потопи се в това ново усещане и в удоволствието, което й достави, прогони вината и страха и в сърцето й остана единствено страстта. Тя се съсредоточи върху това — върху топлината, тръпките, усещането за женственост. Продължи така, докато той я разсъблече напълно — съсредоточена върху чувството, което беше толкова силно, че изведнъж нетърпението обзе и нея и тя избута дрехите му, за да може да го усети по-близо до себе си.

Ако той бе необичайно бавен, внимателен или загрижен, тя не разбра, защото й хареса онова, което вършеше Грифин. Толкова отдавна не го бе правила и беше много умислена. Но отново се отдаде на познатата пълнота, надигането отвътре. Оргазмът, който изпита, може и да беше по-различен от подобните усещания преди катастрофата, но със сигурност й достави по-голямо удовлетворение. Беше истинско чудо.

Дори самата тя да не бе достигнала кулминацията, щеше да се наслаждава на неговата. Цялото му тяло се разтърси от силата на преживяването. Това беше най-прекрасното нещо, което й се бе случвало от изобретяването на електрическата инвалидна количка насам — и тя го каза на Грифин, когато ръчният му часовник зазвъня на сутринта.

Той никак не остана доволен.