Барбара Делински
Случайна жена (21)

Двадесета глава

Докато Сюзан се обаждаше на Каси, за да й съобщи добрата новина, Попи напускаше адвокатската фирма заедно със семейство Андерсън.

— Искате ли да видите къде живея? — запита момичето в края на срещата и Попи просто не можа да й откаже. Тея не бе попитала само от учтивост, а наистина искаше да стане така. Младата жена споделяше въодушевлението й. Щеше й се да види възможно най-много, за да може да отговори на Хедър, ако я разпитва.

Норман Андерсън имаше униформен шофьор, но използваше обикновена кола, а не лимузина. Попи и Тея седнаха отзад, а сакът на Попи и количката й бяха поставени в багажника. Колата едва се бе откъснала от тротоара, когато Норман преметна ръка през облегалката на седалката си, обърна се и каза на дъщеря си:

— Трябва да се върнеш в училище.

— За преговор по френски, но аз съм добра там, татко. Знам достатъчно за теста. Наистина нямам нужда от преговор, а ако разбера, че имам, ще се обадя на Тифани. Тя е по-умна от мен.

Норман я изгледа подозрително, след това се обърна към Попи:

— Това последното е под въпрос. А и как да спориш с дъщеря си, след като досега има само отлични оценки?

Така Попи научи, че математиката не е единственият силен предмет на Тея. Разбра също, че в училището на Тея има деца от различни националности, когато минаха покрай сградата с гипсова мазилка, а момичето подаде глава през прозореца, за да махне доста ентусиазирано на разнородната група ученици на стълбите. Попи видя къщата, където Тея бе прекарала най-ранните години от живота си, както и парка, където майка й я бе водила да играе, видя магазините, където бяха пазарували. Видя и клуба, където Норман играеше голф, а Тея — тенис. Видя също любимото кино, ресторант и музикален магазин на Тея, защото тя казваше на шофьора накъде да кара и през цялото време не спираше да разказва.

Попи реши, че ако общителността е наследствена черта, Тея със сигурност я е наследила от родния си баща, защото Хедър беше много мълчалива. Точно това вероятно не би допаднало на Попи, ако момичето не бе наистина очарователно.

Колата зави по алеята към къщата, в която Тея и баща й живееха в момента, и Попи не можа да се възпротиви. Вече се бе отказала да хване полета в четири и деветнайсет, а имаше още време до явяването си на летището за полета в шест и половина.

— Мисля, че трябва да се обадя на приятеля си — каза тя и бръкна в чантата си за телефона.

Приятелят си! Беше толкова приятно да го изрече. Толкова лесно. Толкова нормално.

— Как се казва? — полюбопитства Тея.

— Грифин. Грифин Хюс.

Норман погледна назад.

— Грифин Хюс ли? Има ли някаква връзка с Пайпър?

— Негов син е. Познавате ли Пайпър?

— Пътищата ни са се пресичали — каза той с одобрителен глас. — Не знаех, че някой от синовете му живее в Лейк Хенри.

— Всъщност Грифин живее в Ню Джърси, но е в Лейк Хенри, за да помогне на Мика с производството на сироп, понеже Хедър я няма — Попи набра номера. — Ледената буря беше истински кошмар. Грифин ме остави на летището тази сутрин и се върна да разчистват нападалите дървета в плантацията.

В ухото си чу как телефонът отсреща започна да звъни.

— След като се разчистят изпопадалите клони, може да се поправят маркучите, а след това сокът отново ще потече към работилницата.

— Здрасти — обади се Грифин.

Попи се усмихна, сведе поглед и снижи глас, за да си осигури известно уединение.

— Здравей и на теб. Научи ли?

— Разбира се. Поздравления, скъпа! Справи се отлично.

— Заслугата не е моя — меко каза тя. — Мика доволен ли е?

— И още как! Стиска палци Каси да успее да сключи сделка. Тя работи дори в настоящия момент. А междувременно Мика отново започна да вари сироп.

— Дойде ли токът?

— Не, а освен това генераторът му е замръзнал, така че трябва да филтрира на ръка. Сигурно ще припадне от изтощение, но поне не губи сок. На летището ли си?

Тея докосна лакътя й и й показа ниска и просторна къща, към която приближаваха.

— Не, ще взема по-късния полет. Семейство Андерсън ме разхождат из живота си. Тъкмо спираме пред дома им. Къщата е само на един етаж — обясни Попи и смигна на Тея.

— Значи ще вземеш самолета в шест и половина.

— Аха. Сигурен ли си, че не е твърде късно за теб? Стана много рано.

— Както и ти. Уморена ли си?

— Малко.

— Добре ли мина полетът?

— Чудесно. Трябва да затварям, Грифин. Ще ти се обадя пак на път за летището.

— Не забравяй. Обичам те.

Тя се замисли само за секунда, после отвърна:

— Аз също.

Преди той да успее да реагира на думите й, Попи натисна копчето за край на разговора и пъхна телефона в чантата си.

Малко по-късно, настанена удобно в инвалидната си количка, разгледа дома на Тея. Видя спалнята на момичето, която беше обзаведена с много вкус в зелено и златисто, както и прилепената към нея баня, два пъти по-голяма от тази на Попи. Разгледа кухнята, трапезарията, дневната и кабинета. Тея и тук беше нейният водач, като междувременно я представи на готвачката и на една прислужница. Когато привършиха с обиколката, излязоха във вътрешния двор и седнаха край басейна.

Попи с наслада би седяла там, наслаждавайки се на топлото време и летния пейзаж, ако не трябваше да си кажат толкова много неща. Тея искаше да разбере всичко за Лейк Хенри, а Попи се стремеше да научи колкото се може повече за любимите ястия, поп групи и спортове на Тея. Готвачката им поднесе лимонада. Норман току влизаше и излизаше.

Когато дойде време Попи да тръгва за летището, Тея не искаше и да чуе.

— Хайде да заведем Попи на вечеря в клуба — помоли тя баща си. — Там е толкова приятно.

— Ами тестът ти? — попита той.

— Ще поуча един час сега и ще продължа, когато се върнем. Нали ще останеш, Попи? Чух как каза на Грифин, че ще пристигнеш много късно, но защо да го правиш? Можеш да останеш и да заминеш утре сутринта. Имаме страхотна гостна, а агентът ни може да смени резервациите ти. И бездруго занятията ми започват в осем. Можем да те оставим на летището, преди да отида на училище.

— Това ще значи да станеш много рано — предупреди Норман дъщеря си.

Тя го погледна недоумяващо.

— Няма нищо. Не мога да оставя Попи да ходи до летището сама — след това се обърна към младата жена и попита: — Нали ще останеш?

* * *

Каси не можеше да се справи с всичките си задачи без електричество и телефон, а това означаваше да вземе цялата си документация и двете с асистентката й да отидат в центъра „Сейфийлд“, където имаше ток, за да използват копирната машина и факса в кабинета на нейна приятелка. Оттам се обади на прокурора в Калифорния. Нужен й беше цял час, преди да се добере до него, а през това време подреди бележките си.

— Тук постигнахме напредък — информира го тя. — Знам, че искате да контактувам с Бъд Гринел, но тъй като той за всичко се допитва до вас, предпочитам в момента да прескоча посредника. Затова изпратих пакета с документи по куриер и го адресирах до вас. Ще пристигне утре сутринта. Той съдържа споразумения и клетвени декларации, които излагат нашата позиция.

— И каква е тя?

Каси би предпочела да избегне пълното разкриване на фактите, но за нещастие част от процедурата по постигането на споразумения беше да покажеш на отсрещната страна колко стабилна е собствената ти позиция. А този ход изискваше известен риск. Ако молбата за споразумение се провалеше и стигнеха до процес, обвинението щеше да познава стратегията й и да се подготви предварително. Но нищо не можеше да се направи. Позицията й наистина беше силна. Сега просто трябваше да убеди в това прокурора.

— Открихме детето — каза тя — и разполагаме с писменото съгласие на баща й тя да се подложи на ДНК тестове. Хедър също ще си направи тест, така че ще успеем да докажем, че тя е майката на момичето. Ще подадем молба да се изследва кръвта по дрехите, с които Роб Диченца е бил облечен през онази нощ. Доколкото знам, щатската полиция ги пази. Нашият адвокат там…

— Какъв адвокат?

— Дж. С. Бекет — осведоми го Каси с известно задоволство.

Беше истински успех, че бе убедила Дж. С. Бекет да се заеме със случая. Беше единак, който ръководеше собствена адвокатска фирма и имаше множество победи в съдебната зала. Прокурорите го ненавиждаха. Той, от своя страна, обичаше да натрива носовете на хората с власт и тъй като Диченца беше олицетворение на подобни персони, се бе съгласил да поеме случая на доброволни начала.

— Той съставя молбата. Не виждам причина тя да не бъде удовлетворена, тъй като доказателството вече е предоставено. Тук няма да претърпим провал. Ако се окаже, че детето не е на Роб, това ще е краят. Но ако се окаже, че е негова дъщеря, мачът едва сега започва.

— Разбирам, че според вас детето е негово.

— Знам, че е негово. Хедър — Лиса — не е била с друг мъж. Никой от онези, които вашите хора са разпитвали след катастрофата, дори не е намекнал за обратното. Обвинили са я в много други неща, но не и в това. Да, знам, че според Роб детето не е било негово. Но друг мъж просто няма. Никой не е предявил права над това дете — нито тогава, нито сега.

Последва кратко мълчание, сетне той каза:

— Продължавайте.

Доволна, че прокурорът не я отпраща към Бъд Гринел, а я изслушва лично, Каси доби смелост.

— Ако бащинството се докаже, то превръща в достоверни много от нашите доводи, които семейство Диченца отхвърлят. Освен това разполагаме с Ейдън Грийн.

— Значи вие сте разпитвали за него.

— Да. И го открихме. Той е бил най-добрият приятел на Роб. Бил е непосредствен очевидец на цялата му връзка с Лиса и понеже никога не е давал показания под клетва, не може да бъде обвинен в лъжесвидетелство.

— Но може да бъде обвинен, че е давал подвеждаща информация по време на следствието.

— Не е правил нищо подобно. Разполагаме със записите от разпитите, които го доказват. Намират се в пакета, който ще получите. Ще видите, че Ейдън е отговорил на всеки зададен му въпрос. Ако следователят не е задал правилните въпроси, трябва да обвините него. Всъщност — продължи Каси, защото имаше усещането, че семейство Диченца са повлияли на хода на следствието, — ако вашите хора не са задавали правилните въпроси, бих искала да разбера дали не са били инструктирани да не ровят надълбоко в нещата, свързани с Роб, по този случай.

— Нека да изясним нещо. Това не са били моите хора. По онова време не съм заемал този пост.

Каси се зарадва, че го принуди да се отбранява.

— Тогава би било във ваш интерес да потърсите отговорност от предшественика си.

— Това няма нищо общо. Какви са аргументите ви? Изложете ги, ако обичате. Не разполагам с цял ден.

— Твърдим, че Лиса Матлок е заченала от Роб Диченца. Когато отказала да направи аборт, както настоявал той, Роб заплашил живота й и този на детето и го е направил на купона онази вечер. В момента, в който се е качила в колата си, единствената й мисъл е била да избяга от него. Той е изникнал неочаквано от тъмното и е изскочил пред колата. Тя не е успяла да спре.

— Но е напуснала местопроизшествието.

— Нямала е представа, че Роб е мъртъв. Ужасно се е страхувала от него. Всъщност разполагаме с необорими доказателства по този въпрос, ако делото стигне до съда. Непрогледната нощ, множеството коли и пияният мъж, който тича между тях. И една бедна млада жена без всякаква власт, от която се е възползвал привилегирован и политически силен мъж, по-възрастен от нея. Налице е връзка с доказано насилие, което ще бъде засвидетелствано от лекарите на две различни болници. Тези документи също са в адресирания до вас пакет. Налице е бременност, настояване за аборт, заплаха за физическо насилие и независим свидетел, готов да даде показания и по трите пункта. Освен това съществува и опит от страна на семейството да потули случая.

— Почакайте. Не разполагате с доказателства за подобно нещо.

— Но бихме могли да съберем, докато случаят приключи. Дали всички тези хора, които са казали, че не са видели нищо, все още обичат Чарли Диченца? Трябва ни само един разочарован от тях, който да потвърди, че е бил принуден да се държи мило с момчето им. Ейдън Грийн го твърди. Има го в клетвената декларация, която ми даде миналата седмица, а копие от нея е в пакета до вас. Ще ви кажа и още нещо. Ако това дело стигне до съда, ще изправим на свидетелската скамейка хора, които да свидетелстват, че Лиса Матлок не е била единствената жена, върху която Роб Диченца е упражнявал насилие.

— За бога! Какъв е смисълът? Момчето е мъртво.

Каси не можа да повярва, че той изрече подобни думи.

Забележката му беше изцяло предубедена. Разтреперана от гняв, тя изобщо не погледна към бележките си. Всичко, което искаше да каже, просто се изля от устата й:

— Имате право. Мъртъв е. Целият този случай също не би трябвало да съществува, защото смъртта на Роб не е нищо повече от трагична случайност. Точно до този извод ще стигнат съдебните заседатели, но за да го докажем, ще трябва да изнесем на показ всичко останало. Дали подобно решение ще допадне на семейството? Съмнявам се. Но то си е техен проблем. Сами си го навлякоха. Изобщо не им мигна окото да наклеветят Лиса Матлок — а сега и Хедър Малоун, — при това публично. Търсеха светлината на прожекторите в този случай и точно там ще попадне новата информация, ако не разрешим проблема в рамките на утрешния ден, при това дискретно и справедливо.

— На утрешния ден ли?

— Добре, ще ви дам два дни. Четирийсет и осем часа. След това ще говоря с пресата.

— Мога да го предотвратя със съдебна заповед.

— Направете го — и тогава наистина ще видите върху бюрото си обвинението в прикриване на престъпление, само че то няма да е свързано с предшественика ви, а с вас самия. Помислете за свободата на словото и независимостта на пресата. Помислете за защитата на гражданските права. Благодарение на семейство Диченца не е възможно на Хедър да се осигури справедлив процес. Досега е говорила само едната страна. Другата трябва да излезе в публичното пространство.

— Но в съда. Пред съдебните заседатели.

Каси не се остави да я баламосва:

— Ако не стане сега, ще стане тогава. На открито заседание, в присъствието на всички представители на пресата, които семейство Диченца са се надявали да използват, за да осъдят Хедър. Трябва да поговорите с тях. Попитайте ги дали искат да се опетнява името на сина им. Попитайте ги дали искат да им бъде отправен финансов иск от едно четиринайсетгодишно момиче, което може да се окаже тяхна внучка. Ако не се споразумеем до четвъртък следобед, точно това ще се случи.

— Добре — каза прокурорът с явна насмешка. — Какво точно споразумение искате?

Каси се целеше високо. Нямаше какво да губи.

— Искам да бъдат снети всички обвинения.

— Да бъдат снети ли?

— Да.

— Не мога да го направя. Не и при обвинение в убийство.

— Разбира се, че можете — беше обмислила положението. — Можете да заявите, че след като сте преразгледали делото и предвид изтеклото оттогава време и вероятността спомените на свидетелите да са неточни, не съществуват достатъчно доказателства, за да се предяви обвинение. Или пък да обявите, че са се появили нови доказателства, които предизвикват съмнение към обвинението в убийство.

— Пресата ще поиска да узнае какви са тези нови доказателства, а това няма да спести опетняването на името ни Роб. Семейството никога няма да се съгласи.

— Тогава изберете първия вариант. В качеството си на главен прокурор можете да посъветвате семейството, че е в техен интерес да потушат случая. Вие излизате от цялата история като състрадателен арбитър. Семейството запазва честта си, поемайки инициативата по снемането на обвиненията. Могат да кажат, че за тях е твърде болезнено да съживяват спомена за тази трагедия.

— Да не искате да я освободим?

— Искам да снемете всички обвинения — настоя Каси. — Всички до едно. Не е било убийство. Тя е бягала, за да спаси живота си, а той е изскочил пред колата й в тъмна нощ, на претъпкан и неосветен паркинг. Свалете тези обвинения, а след като няма престъпление, значи няма и бягство от правосъдието.

— Боже, не си поплювате! Я ми кажете нещо: какво мислите за пътна злополука?

— Не е било това. Той е бил пиян и е притичал между паркираните коли. Не може да става и дума за убийство по време на пътна злополука. Клиентката ми е платила прескъпо за познанството си с Роб Диченца. Ако не беше толкова сдържан и деликатен човек и ако не водеше затворен и простичък начин на живот тук, бих я накарала да съди семейство Диченца за клевета и морални вреди. Но тя е мила и тактична жена. Единственото й желание е да се върне при семейството си тук. Не искам дори да й се налага да идва в Калифорния за снемане на обвиненията. Няма никаква нужда от това.

— Дайте ми някаква причина, госпожо Бърнс.

— Приемете всичките ни условия, а клиентката ми ще се съгласи да не разкрива никаква информация, свързана с Роб Диченца или с този случай, но искам да бъде освободена от ареста веднага след подписване на споразумението ни. Тя не представлява опасност за обществото. Не трябва да прекара в затвора дори още ден. Затова искам да действате бързо. По всички направления. Можете да го направите.

Може и да не го биваше особено като юрист, но прокурорът несъмнено разбираше от политическа експедитивност.

— Възлагате ми твърде много — промърмори той. — Аз нямам последната дума.

Каси го разбираше.

— Семейство Диченца е в града. Проверих. Освен това знам, че можете да бъдете много убедителен, стига да пожелаете. Ако искате — добави тя, защото знаеше, че самият той е осиновено дете, — можете да изтъкнете аргумента, че едно четиринайсетгодишно осиновено момиче, което живее при любящите си осиновители, не трябва да узнава за греховете на рождените си родители. Надявам се скоро да ми се обадите.

След като позвъни на Мика и му разказа какво е свършила, Каси събра всичките си неща от кабинета на приятелката си и тръгна към Лейк Хенри. Остави асистентката си в дома й и се отби в кантората си само за да затвори за през нощта. Докато пътуваше към къщи, планираше какво ще сготви за вечеря, защото имаше газова печка и можеше да си го позволи. Реши на какво ще си поиграе с всички деца, като започне от най-малкото, за да може да си легне, докато тя се занимава с останалите. Сети се за всички свещи, които имаше у дома, защото искаше да запали поне дузина, докато по-късно си играят с Марк.

Ала щом пристигна у дома, намери бележка, с която той я уведомяваше, че е завел децата в Конкорд, за да хапнат в някоя закусвалня и да отидат на кино.

Каси се почувства подведена и изпита неоправданото чувство, че семейството й се отдалечава от нея. Направи си макарони със сирене, запали огъня в дневната и се настани на канапето, за да ги чака. След по-малко от двайсет минути вече спеше дълбоко.

* * *

Мика беше плувнал в пот. Беше му ужасно горещо, докато изливаше последната порция сироп и буташе резервоара до стъкмената криво-ляво филтрираща система. Наистина топлината в работилницата беше хубаво нещо, особено за момичетата, които си играеха с куклите си в ъгъла на помещението. Къщата беше студена и сега, след като всички се бяха прибрали по домовете си, нямаше кой да запали огъня. Миси и Стар бяха донесли спалните си чували и щяха да останат, докато и баща им беше тук.

— Това количество достатъчно ли е? — попита Грифин. Стоеше надвесен над последния котел, който тъкмо бе зареден със сок близо до фазата на сиропа. Държеше цедка и бе готов да обере пяната, ако се появеше такава.

Мика погледна натам, кимна, че е достатъчно, но се върна към онова, с което се занимаваше в момента. Потта стичаща се по тялото му, не беше само от работата. Голяма част се дължеше на страха му. Ужасно изоставаше. Ръчното филтриране на сока забавяше целия процес. Дори с помощта на Грифин щеше да работи до късно след полунощ. Не би имал нищо против, стига да можеше да спи поне пет часа подред, но не бе го правил от дълго време. Гризящите съзнанието му проблеми непрекъснато го сепваха и събуждаха.

Един проблем беше разрешен. В края на следобеда всички маркучи бяха почистени и по тях течеше сок.

Но това създаде нов проблем. Ако изпитваше затруднения сега, след като в продължение на един ден сокът бе текъл само от половината дървета, през утрешния ден щеше да тече от всички, а това щеше да му създаде още по-големи трудности. Трябваше му ток, за да включи филтърната преса, но от електрическата компания не обещаваха помощ в близките два-три дни.

Дотогава направо щеше да умре от изтощение, но може би това също не бе лошо. Ако бе твърде изморен, за да разсъждава, няма да може да мисли за Хедър, а ако не мислеше за нея, щеше поне да може да диша. Пое си дъх и опита да се успокои, но гърлото му продължаваше да е свито. Това беше резултат от страха му: че Хедър ще се върне, че няма да се върне, че ако и когато се върне, той няма да я познава.

Каси му бе казала, че им остава единствено да чакат. Мика се намираше в чистилището.

Вратата на работилницата се отвори и вътре влезе Скип Хаузър. Мика не беше го виждал от срещата им на бензиностанцията и тъкмо се канеше да го попита какво, по дяволите, търси тук, когато забеляза, че Скип и още един мъж носят нещо, което му се стори познато.

Мика продължи да сипва сироп през филтрите.

Скип погледна зад него и се насочи към неработещата филтърна преса. Клекна, за да пусне на пода единия край на електрическия генератор, който носеше. След като и партньорът му направи същото, Скип се изправи. Свали ръкавиците си и погледна към Мика.

— Това трябваше да отиде на строежа. Но си помислих, че никой няма да забележи, ако закъснее с ден-два. Обаче не си ме видял да го нося — предупреди той и се зае да свърже генератора с пресата. След по-малко от петнайсет минути филтърната преса вече работеше и Скип се запъти към вратата.

— Ей! — провикна се Мика. — Благодаря ти, човече!

Хаузър просто вдигна ръка и потъна в мрака.

 

 

Два часа по-късно, след като и последното количество сок за деня беше сварено на сироп, преминало през филтърната преса и запечатано в бутилки от по четвърт литър, Мика изпрати Грифин да си върви. Сам изми всичко и това дори му достави удоволствие. Помисли си, че тази година ще раздаде повече бутилки сироп на хората, които дойдоха да му помогнат. Не беше допускал, че Скип ще е един от тях, което само доказваше колко малко знае.

Избърса мивката, простря парцалите да съхнат, клекна до спалните чували и внимателно разбуди момичетата.

— Време е за лягане — прошепна и започна да събира спалните чували веднага щом децата изпълзяха оттам. — Обуйте си ботушите — подкани ги той.

Когато се приготвиха, Стар протегна ръчички. Мика я взе, облегна я на хълбока си и каза:

— Вземи фенера, Миси, и стой близо до мен.

За един миг в топлото помещение, от чиито греди се носеше ароматът на захар, а той и момичетата стояха плътно един до друг, Мика почувства сърцето си почти пълно. Точно тук, точно сега, неговото минало, настояще и бъдеще се сливаха. Само едно би могло да направи нещата по-хубави.

Поведе Миси и затвори вратата на работилницата, пълна със спретнато подредени бутилки с нов сироп.

— Бързо, бързо — прошепна той, когато излязоха навън, защото макар луната да осветяваше пътя, беше много студено. В къщата не беше много по-топло, но спалните чували пазеха топлината на детските телца. Миси си легна веднага и след броени минути заспа. Стар не дръпна ръката си от врата му, когато се наведе, за да я завие.

— Татко? — прошепна тя.

Той седна и я загърна със спалния чувал, за да е на топло.

— Мама наистина ли има бебе?

Мика си спомни за онзи момент в работилницата, когато единственото нещо, което можеше да направи щастието му пълно, беше присъствието на Хедър и на тяхно собствено дете. Разбира се, не това имаше предвид Стар.

— Имала е някога — отвърна той, защото знаеше, че ако жените са обсъждали това в къщата, Стар сигурно е дочула нещо.

— Какво е станало с него?

— Не е можела да се грижи за него, затова го е дала на едни хора, които са имали възможност да го гледат.

— Защо не е можела да се грижи за него?

— Била е много млада.

— Бебето плакало ли е, когато го е дала?

— Мисля, че е било твърде малко и не е разбирало.

— Аз бих плакала, ако ти ме дадеш на някого.

Той я притисна още по-силно.

— Само че аз никога няма да направя подобно нещо. Така че няма защо да се притесняваш.

— Дали на бебето на Хедър му е мъчно за нея сега?

Мика не знаеше. Не знаеше какво е разбрала Попи. Не знаеше и какво чувства Хедър към това дете.

— То вече не е бебе, а голямо момиче и си има свой татко.

— И аз си имам татко, но ми е мъчно за мама. Ако можеше да избира, дали щеше да избере това бебе вместо нас?

— Щеше да избере нас — каза Мика. Не беше сигурен и точно в това се криеше основната причина за страха му. Сега Хедър вече имаше минало. Независимо от резултата от действията на Каси, тя беше свободна отново да стане Лиса. Не допускаше, че ще пожелае да се върне в Калифорния, но нима можеше да е съвсем сигурен?

Той обичаше Хедър. Ако тя отново се превърнеше в Лиса, той и момичетата щяха да останат сами.

* * *

Грифин живееше сам от толкова време, че не му правеше впечатление прибирането в празна къща. Но на връщане към дома на Попи се почувства самотен. Макар да бе настоявал да си вземе кат резервни дрехи, той всъщност желаеше тя да се прибере у дома и беше броил часовете до завръщането й, докато работеше заедно с Мика. Ала Попи щеше да се върне едва утре. Беше му оставила съобщение на телефона, но не бе споменала отново онези две думички.

Аз също. Беше ги произнесла и веднага след това бе затворила.

Искаше да разбере дали това е истина. Предположи, че ще се обади отново на път за летището, както бе обещала, затова остави телефона в джоба си през цялото време, докато работеше у Мика, но отивайки към пикапа, го извади и установи, че е леденостуден и с празен екран. Проклетата машинка някак се бе изключила. Сигурно се бе блъснал в нещо. Сега отново я включи и набра номера на Попи, но се задейства гласовата поща.

Домът й беше притихнал, тъмен и студен. Запали свещи, стъкна огъня и си наля чаша вино. След продължително издирване намери Виктория — бе заспала върху купчина одеяла в килера на Попи, но тя не изрази никакво желание да излезе и да го подуши.

Разходи се из къщата със свещ в едната ръка и с чаша вино в другата. Бе предположил, че след като напоследък е общувал с толкова много хора, самотата ще му е приятна. Но да бъде с Попи не беше като това да бъде, с когото и да е. С нея му беше лесно и макар понякога да избухваше, се държеше изключително приятно. Беше забавна, умна и грижовна. И несъмнено беше смела.

Смяташе, че той е проявил смелост, като е оцелял на Литъл Беър, преодолял е изолацията и от пришълец се е превърнал в свой човек в града. Но ето че Попи, прикована към инвалидната количка, бе отпътувала за Флорида, оправяше се сама и несъмнено се справяше добре, а той седеше и се боеше да набере телефонния номер, записан върху листче в джоба му.

Разочарован от себе си, Грифин извади листчето, включи мобилния си телефон и набра номера. С разтуптяно сърце изслуша четирите дълги позвънявания. Тъкмо очакваше да се включи телефонен секретар, когато се обади сънлив женски глас:

— Дано да си струва!

Грифин преглътна и попита:

— Там ли е Синтия Хюс?

Последва няколкосекундно мълчание, приглушени звуци, които подсказваха, че телефонът се мести, след това се чу друг глас. Беше по-нежен, по-предпазлив и страшно познат дори и след седем години.

— Ало?

Грифин почти не бе в състояние да диша.

— Синди?

От другата страна настъпи пълна тишина и той реши, че са затворили.

— Остани с мен — примоли се Грифин. — Моля те, не затваряй! От толкова дълго те търся!

Тя не каза нищо. Сърцето му биеше до пръсване.

— Синди?

— Да — прошепна сестра му. — Как ме намери?

— По стихотворението ти. Онова в списание „Янки“. Кристофър Робин. Винаги си обичала „Мечо Пух“. Помниш ли, че ти четях тази книжка?

Последва пауза, а след това тя тихо каза:

— Това беше много отдавна.

— Стихотворението ти беше прекрасно, но тъжно. Така ли се чувстваш?

— Добре съм.

— Получавам бележките ти, но те не казват много.

— Знам.

— Когато изчезна, не знаехме дали ще успееш да се оправиш.

— Нито пък аз — рече тя и той сякаш усети как в думите й се прокрадва сянката на усмивка.

— Знам защо избяга — продължи Грифин. — Положението беше невъзможно. Мама и татко не ти даваха пари, а никой от нас не ти помогна. Нали знаеш, че мама почина?

Предполагаше, че Синди знае всичко, което се бе случило след заминаването й.

— Да — прошепна тя.

— И че ние някак се… разделихме.

— Знам. Чувствам се виновна за това.

— Вината не беше твоя, а наша.

— Аз го предизвиках.

— Ти беше още дете. Децата се бунтуват. Ние бяхме по-големи и би трябвало да сме по-отговорни. Но всеки от нас се затвори в жалката си черупка и си държа устата затворена, като че ли ако пренебрегнем проблемите у дома, те ще престанат да съществуват. Но сбъркахме. Ужасно сбъркахме.

Тя не отговори.

— Синди?

— Избягах — каза тя, — защото не можех да се оправя с цялата бъркотия. Исках да оставя всичко зад себе си и да започна на чисто, разбираш ли? Така и стана. Но човек не може да забрави семейството си. Не може да престане да чувства.

Ако просто си бъбреха, Грифин сигурно щеше да й каже за Хедър, защото между двата проблема имаше общи допирни точки. Но този разговор не беше обикновен. Те разчупваха ледовете помежду си. Трябваше да се съсредоточи върху този момент.

— Ти… добре ли си?

— Не вземам наркотици, ако питаш за това. Престанах малко след като избягах от къщи. Писах ти го в една от бележките. Исках да знаеш.

Грифин бе наясно, че наркоманите понякога се връщат към порока си. Изпита облекчение да узнае, че Синди е останала чиста.

— Омъжена ли си?

— Не, нямам достатъчно вяра в себе си.

Той знаеше, че причината се корени в чувството й за вина. Тя се обвиняваше, че е разрушила едно семейство.

— Ходиш ли на психоаналитик за този проблем?

— Да.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя не отговори, затова той попита:

— Случват ли ти се разни хубави неща? Кой вдигна телефона? — копнееше да узнае повече за нея.

— Една приятелка. Поделяме си наема. Да, случват ми се хубави неща. Приятелите ми са малко… ексцентрични, но ги обичам. Като слуша човек разказите за техните семейства, положението в нашето е направо цвете. Но тук сме изградили нещо като собствено семейство. Освен това харесвам работата си.

— Би трябвало. Пишеш изключително добре. Кажи ми нещо повече за живота си.

— Той е… променлив.

Това беше предупреждение. Тя можеше да замине навсякъде, да изчезне само за секунди.

— Щастлива ли си? — попита я.

— Често.

Това поне беше обнадеждаващо.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Може ли да те видя?

— Не.

— Мога да дойда, където кажеш.

— Ти знаеш къде е това — отвърна тя с искрица от духа, който помнеше у нея. — Набрал си кода на района и знаеш къде се намирам. Ще дойдеш ли тук? Ще съобщиш ли на останалите?

— Ако не желаеш, няма.

— Не искам. Ако ме намери някой друг, ще изчезна оттук.

— Дори ако това са Питър или Алекс? — попита той. Те бяха най-милите сред братята им.

— Не съм достатъчно сигурна в себе си, Грифин. Дори самото споменаване на имената им ме връща към човека, който бях, а аз не искам това.

Грифин подозираше, че тя знае много добре какво иска да прави и в момента се заблуждава, но желаеше сестра му сама да осъзнае този факт.

— Винаги си била една крачка пред нас. Когато видях псевдонима ти, се боях да повярвам. Част от мен се надяваше, че ми изпращаш послание.

Тя не отрече, а тихо каза:

— Трябва да затварям, Грифин. Дай ми номера си.

Той й продиктува номера на клетъчния си телефон, адреса си в Принстън и телефонния номер там, както и адреса и телефонния номер на Попи.

Когато чу името й, тя попита:

— Попи Блейк роднина ли е на Лили Блейк от миналата есен?

— Сестра й е. Тя е невероятна жена. Смела е като теб и може би затова се почувствах незабавно привлечен от нея. Тя също трябва да се справя със сериозни проблеми от миналото си.

— Затова ли й помагаш, защото не можеш да го сториш за мен?

— Не съм сигурен, че й помагам. Тя го прави сама. Аз просто я обичам.

— Мили боже! — възкликна Синди и отново му прозвуча както преди. — Трябва да ме държиш в течение.

— Ще останеш ли на този телефон?

— Стига никой да не дойде тук. Следя Ралф изкъсо, но ти сигурно го знаеш.

— Да. Ако се преместиш, ще ми кажеш ли?

— Зависи от причината да се преместя. Знам какво е намислил Ралф. Ранди действа по-заобиколно. Той разреши случая „Матлок“. С теб ли е в Ню Хампшир?

— Не. Неговата роля приключи с ареста. — Грифин замълча, после промълви: — Татко би се радвал да научи, че си добре. Може ли да му кажа, че сме говорили?

— Не. Той ще изиска разпечатка на разговорите ти, ще се добере до номера ми и за нула време ще се домъкне тук и ще започне да ме съди… отново. Може би някой ден, но не сега.

Грифин знаеше, че този някой ден ще настъпи. Ако беше научил нещо от Попи и Хедър, то бе точно това. Разбираше как се чувства сестра му. Докато продължаваше да поддържа връзка с него, все още имаше надежда.

* * *

В сряда сутринта, за пръв път от седмица, Грифин не отиде в дома на Мика. Вместо това, въодушевен от разговора си със Синди и тръпнещ от нетърпение от завръщането на Попи, той разчисти дома й, приготви си закуска и кафе, сетне отиде на кея, качи се в поршето и се отправи към Манчестър. Пристигна много по-рано, но и бездруго не бе в състояние да върши каквото и да е. Струваше му се напълно в реда на нещата да чака Попи.

Полетът й имаше закъснение. Грифин изпи още едно кафе и продължи да наблюдава таблото с пристигащите самолети и да се осведомява от представителката на авиолиниите за последните новини. Жената на гишето беше достатъчна възрастна, за да му бъде майка, и вероятно точно затова го съжали. След като се легитимира, остави се да го претърсят и отговори задоволително на всичките й въпроси, тя му помогна да премине през цялата охрана и да отиде чак до портала, за да посрещне жената в инвалидна количка.

Погледът на Грифин беше прикован към таблото, когато то обяви пристигането на самолета. Наблюдаваше как самолетът се придвижва по пистата и се свързва с ръкава. Впери очи към изхода и зачака появата на Попи. Тя се показа последна, но чакането си струваше. Щом я видя, сърцето му буквално преля от щастие.

Забърза към нея веднага щом успя да се промъкне между хората, вдигна сака й от скута и се наведе да я прегърне. Когато ръцете й се сключиха здраво около врата му, той я вдигна на ръце и я завъртя. Не му пукаше дали ги гледат, искаше целият свят да го види с неговото момиче. Толкова се гордееше с нея, толкова се гордееше, че е с нея!

Когато я остави на мястото й, тя се смееше.

Той се облегна на количката й и попита:

— Наистина ли?

Имаше предвид онези две думички. Тя кимна.

— Но още не знам какво да правя с това — каза Попи, ала се усмихваше.

— Ще го измислим някак — рече той, но се почувства леко замаян от щастие. — Хайде, искам да се запознаеш с някого.

Избута количката й до паркинга. Тя забеляза поршето много преди да стигнат до него и вдигна поглед към Грифин:

— С някого ли?

— Тя е вътре.

— Няма начин да се поберем всички: твоята тайнствена персона, аз, багажът ми и количката.

— Вярвай ми — каза Грифин. Беше измислил всичко. Бе преценил всяка подробност. Нямаше начин да изложи любовта на живота си на провал. Искаше и винаги щеше да иска да отвори вратата за нея.

Той задържа неподвижна количката, докато Попи се премести на седалката на поршето. След това сгъна количката и я отнесе до багажника. Паникьоса се за миг, когато не успя да я пъхне. Но като се позамисли малко и леко я завъртя, тя се побра вътре. Сакът беше много мек. Побутна го оттук-оттам и той се намести. Доволен от себе си, Грифин затвори капака и се настани на шофьорското място.

Седнала до него, Попи прокара ръка по кожената тапицерия.

— Колата ти е много красива — каза тя, след това посочи към Джи Пи Ес монитора. — Включи го. Това ли е тя?

Сега беше негов ред да се диви.

— Откъде знаеш?

Тя го удостои с широка усмивка:

— Използваме тези неща на езерото. Помагат да се ориентираш между островчетата нощем. Чарли нарича своята Амелия.

Грифин въздъхна:

— Моята е Сейдж. Ти просто знаеш твърде много, Попи Блейк. Не мога да те изненадам с нищо.

Той превъртя ключа и тъкмо се канеше да запали, когато Попи покри ръката му със своята.

— Изненадваш ме — каза тя, вече напълно сериозна и страшно уязвима. — Тук си.

Със свито сърце, той замалко да бръкне в джоба си. Там криеше нещо и то не беше бонбонче целувка. Но моментът още не бе настъпил. Тя бе признала, че го обича, но бе казала и че не знае какво да прави с това чувство. Не биваше да я притиска твърде много.

Затова, вместо да изисква от нея обещания, Грифин й разказа за Синди.

* * *

Едно от нещата, които Попи харесваше у Грифин, беше верността му, която в този конкретен случай се доказваше от разговора със сестра му. Ако една жена искаше да опознае човека, с когото възнамеряваше да свърже живота си, упоритостта, с която Грифин издирваше сестра си, беше достатъчна препоръка. Това бе нещо много важно.

Затова Попи преливаше от ентусиазъм, докато пътуваха към Лейк Хенри. Възгледите й за живота днес бяха съвършено различни от тези отпреди три седмици. Поршето беше великолепен пример в това отношение. Беше лъскаво и бързо. То разкриваше много възможности, а точно такава бе целта и на пътуването й до Флорида. Само преди три седмици дори не би помислила, че е в състояние да осъществи това пътуване, още по-малко пък да бъде обичана от Грифин.

Съдбата на Хедър все още не бе решена. Но както и при Синди, вече имаше надежда.

Замисли се върху това, докато пътуваха към градчето. Ала с наближаването на Лейк Хенри ентусиазмът й започна да угасва. Лейк Хенри беше истинско място, а освен това съществуваха и други реални неща. Споразумението с властите в Калифорния можеше да се провали и да се наложи Хедър да се изправи пред съда. Синди Хюс можеше да си събере багажа и да изчезне безследно за още седем години. Грифин можеше да осъзнае, че не иска да прекара и минута повече в стария пикап на Бък Киплинг, че поршето е символ на неговия живот и че да е влюбен в Попи може да е било приятно, докато е бил в градчето, но след разрешаването на случая на Хедър Ню Джърси можеше отново да го примами.

Следващите няколко дни щяха да бъдат от решаващо значение.