Барбара Делински
Случайна жена (19)

Осемнадесета глава

Мейда изглеждаше ужасена, което на свой ред уплаши Попи и тя си помисли, че някой техен познат е пострадал или дори нещо по-лошо.

Грифин спря възможно най-близо до верандата зад падналото дърво, изключи двигателя, вдигна я на ръце, но придвижването им не бе нито толкова бързо, нито толкова приятно, колкото предния ден. Снегът се бе превърнал в ледена пързалка. На два пъти той се подхлъзна и замалко да падне. Когато я внесе вътре, Попи си отдъхна с облекчение.

— Слава богу! — възкликна Мейда и последва Грифин, който понесе Попи към спортната зала. Майка й беше притиснала ръка до гърдите си и дишаше учестено. — Знаеш ли колко се изплаших?

— За мен ли?

— Разбира се, че за теб. Дойдох тук рано сутринта, за да се уверя, че си добре, а теб те нямаше. Столът и колата ти бяха тук, а теб те нямаше. Знаеш ли какво ми мина през главата?

— Помисли, че са те отвлекли — осведоми ги Роуз, като изникна до Мейда, докато Грифин слагаше Попи на стола. — Отвлечена, изнасилена, убита. Не се ли сети да позвъниш на някоя от нас и да ни кажеш къде си?

Не й беше хрумнало. Попи почувства как я пробожда угризение. Пресегна се към Виктория, която се бе изправила на задните си крака и искаше да скочи, но котето в скута й донесе само временна утеха. Погледна безпомощно към Грифин.

— На острова няма телефон — каза той. — Щяхме да се върнем още сутринта, но решихме, че е твърде опасно. Съжалявам. Вината е моя.

Думите му бяха насочени към Мейда, но отговори Роуз:

— Попи можеше да прецени нещата по-добре. Трябваше да се досети, че ще се притесняваме. Не е възможно да не си знаела това, Попи. Ти никога не нощуваш извън дома. Никога. При това без количката.

— Роуз — тихо се намеси Лили, — нали се върна. Просто е станало недоразумение.

— Това си е чист егоизъм — поправи я Роуз. — Столът стои тук празен, само котката лежи на него. Какво сме си помислили според нея?

— Не знаех, че ще идвате — оправда се Попи.

— И когато започна бурята ли? — Отвън се разнесе трясък. Роуз вдигна поглед към покрива. Когато подозренията й се потвърдиха, отбеляза със задоволство: — Ето, видя ли? Това е достатъчна причина за безпокойство. Един бог знае какво може да се случи в такава буря, а ти настояваш да живееш сама, което е егоистично само по себе си, но това е друга тема. Мама винаги проверява как си. Заради теб се състари поне с десет години.

— Нищо ми няма — промърмори Мейда.

— Напротив — опонира й Роуз. — Беше изпаднала в паника. Вече не си толкова млада.

— Но не съм и толкова стара, колкото ме изкарваш. Добре съм — настоя Мейда, но Роуз отново се обърна към Попи.

— Едно е, когато бяхме деца и ти правеше каквото си наумеше. Колкото по-щуро, толкова по-добре, без да помислиш за мама и татко. Не те интересуваше дали се притесняват. Е, самата аз съм майка и знам какво означава едно дете да се държи безотговорно. Само че ти вече не си дете. Смятах, че катастрофата те е направила по-отговорна.

— Явно не е — каза Попи, защото това беше единственият начин да затвори устата на сестра си. — Нещата от живота идват и си отиват. Вече съм възрастна, но продължавам да се държа безотговорно. А ти си майка и все още си тесногръда.

— Попи — примоли се Мейда.

Но Попи беше вбесена:

— Тя е права за едно. Не нощувам другаде, при това без количката, нали? Не съм го правила от дванайсет години, но този път го сторих, защото беше нещо, което ужасно исках, въпреки че… въпреки че… — опита се да го изрече на глас — … нямах право на това. Живея така от дванайсет години, докато Роуз си прекара чудесно в колежа, омъжи се за сладкия Арт, роди три прекрасни деца и това е много хубаво, защото тя го заслужава, а аз — не.

— Попи — прошепна Лили и се приближи към нея.

— Не го заслужавам — натърти Попи, но не гледаше към сестрите си, а към майка си, — защото аз карах през онази нощ. Грифин се досети. Ти сигурно също си подозирала.

— Ти ли си карала? — зяпна Роуз.

Очите на Попи не се откъснаха от лицето на майка й. От дванайсет години изпитваше нужда да каже това само за да види реакцията на Мейда. Когато в хижата Грифин я бе попитал за какво мечтае, за малко да му каже, че копнее за обичта на майка си. Сега внимателно я наблюдаваше.

— Седяхме там, пиехме и се веселяхме — продължи тя, — а когато стана време да се прибираме у дома, Пери беше много пиян, затова трябваше аз да управлявам снегомобила. Не бях пияна. Ала карах твърде бързо и изгубих контрол. И двамата полетяхме. Аз паднах на земята, затова съм в инвалидна количка. Но Пери се удари в едно дърво и затова е в гроба.

— Полицията знае ли? — попита ужасено Роуз.

— Роуз! — укорително извика Лили и окуражително сложи ръка върху рамото на Попи.

Попи се обърна с лице към Роуз:

— Не им обясних. Ако искаш, можеш да го направиш.

— Не казах, че… просто… не исках…

— Няма да го направи — твърдо рече Мейда. — Безсмислено е.

— Мейда е права — намеси се Грифин, застанал зад Попи. Не я докосна, но тя усещаше присъствието му. — Кой закон е нарушен? Неразумно шофиране? Е, и да е било така, не може да се докаже. Убийство поради небрежност? Може би, но как ще я накажеш, Роуз? Какво би направила?

Роуз махна с ръка и избъбри:

— Не бих… не исках да кажа, че…

— Ще я тикнеш в затвора? — попита Грифин. Попи усещаше гнева му и го обичаше заради това. — Ще я осъдиш до живот в инвалидна количка? О, ама тя вече е осъдена на това, така че няма смисъл. Ще я осъдиш ли на чувство за вина? На самобичуване? На бой с пръчки?

— Не аз съм лошата тук — възпротиви се Роуз.

— А аз лоша ли съм? — попита Попи майка си.

По лицето на Мейда бе изписана болка, но не и изненада. След това я завладя тъга, а после — направо невероятно — тя се усмихна.

— Не, Попи. Ти не си по-лоша от нас.

Сълзи бликнаха в очите на Попи и тогава се сети за въпросите, които си бяха задавали с Грифин. Кой беше най-хубавият й спомен? Как Мейда прегръща Лили. А най-добрият спомен, който можеше да измести този? Как Мейда прегръща Попи.

Но преди да се случи това, падна още едно дърво, този път с още по-силен трясък. Цялата къща се разтресе, а Виктория скочи от скута на Попи и хукна да се скрие с безпогрешен усет. Сетне осветлението угасна и стаята потъна в сумрака на късния следобед.

— Мили боже! — възкликна Мейда.

— Къде са фенерите? — попита Лили.

— В кухнята — отвърна Попи и се запъти натам.

— Трябва да се прибирам — заяви Роуз и взе палтото си, докато прекосяваха дневната. — Арт е с момичетата, но ако токът е спрял и в града и фабриката не работи, ще трябва да отиде там.

Телефонът иззвъня. Беше частната линия на Попи. Тя вдигна от кухнята.

— Ало?

— Мика е. Грифин при теб ли е?

— Да, тук е — каза тя и очите й го намериха. — Какво се е случило?

— Какво ли не! Няма ток, има повалени дървета и централният тръбопровод е прекъснат. Нуждая се от помощ.

* * *

Пътят беше покрит със слой лед, който правеше кормуването много опасно. Попи наблюдаваше как Роуз и Лили се отдалечават и се отправят към домовете си. Мейда би направила същото с пикапа си, но на волана беше Грифин. Той беше по-предпазлив, отколкото би бил местен жител.

Попи успя да прекара един час в разговори, преди да прекъснат и телефоните, и макар тогава да премина на мобилния си апарат, много телефони в града не работеха. За щастие все повече местни хора използваха мобилни телефони, докато шофираха или бяха на работа, а Попи — понеже си беше Попи — имаше номерата им. Свърза се с хората, които бе набелязала, и този път не беше просто любезна. Не се задоволяваше със състрадателните им забележки за лошия късмет на Мика. Не й се слушаха и метеорологични прогнози за слоеве студен въздух от двете страни на топлия. Живееше в Лейк Хенри достатъчно дълго, за да знае как действат ледените бури. Капки от горния студен пласт се промъкваха през средния топъл, изстудяваха се отново от студения пласт над земята и след това замръзваха върху дърветата, кабелите и тръбите, да не говорим за пътищата. Затова тя не беше склонна да проявява никакво търпение. Не искаше да слуша оправдания, че ще им е трудно да стигнат до къщата на Мика. Всички, на които се обади, имаха пикапи, пясък и вериги под седалките на колите си.

— Ето какво — повтаряше тя. — Има паднали дървета в плантацията, а централният тръбопровод е спукан. Не може да се поправи, докато не се махнат дърветата. Имаме нужда от триони и хора колкото е възможно най-рано утре сутринта у Мика. Можеш ли да отидеш?

Когато отсреща започваха да увъртат, тя казваше:

— За Мика това е въпрос на живот и смърт. Без тръбопровода няма да има никакъв сок. Не един производител на захар е фалирал след такава буря.

А ако започнеха да й противоречат, нападаше:

— Май си спомням как Мика поправи теча от покрива ти навръх Коледа преди две години.

В други случаи напомняше как е сменил счупен прозорец, измъкнал е потъваща лодка от езерото или е направил къщичка за децата в клоните на някое дърво. Винаги бе правил нещо.

— Не ти взе пари тогава, така че сега можеш да му се отплатиш.

Не приемаше никакви откази.

 

 

Плановете на Каси бяха объркани от тока, телефоните и средния й син Итън, който беше болен от круп^[1] и настояваше майка му да го държи на ръце. Затова го взе в скута си и го изчака да заспи с глава на рамото й, докато тя седеше на бюрото и под светлината на газената лампа нахвърляше записки в жълтия си бележник. Искаше да е подготвена, да подреди мислите си. Това бе най-доброто, което можеше да направи, като се има предвид, че ще звъни по телефоните в неделя, а не в началото на работната седмица. В действителност щеше да го направи още в събота вечер, ако Марк не я бе накарал да се засрами. Да я засрами ли? По-скоро я бе омагьосал със сладки приказки. Тя много се разнежваше от вечеря на свещи, когато децата са в леглата си и храната е приготвена от съпруга, когото желае.

Но вече бе неделя. Бог беше отредил този ден за почивка, но сигурно щеше да я извини, защото мисията й бе благородна. Времето неумолимо течеше и срокът на съдебната заповед, с която Хедър бе задържана в Ню Хампшир, изтичаше след дванайсет дни. Предвид начина на действие на някои институции, това не беше много време. Най-напред щеше да се обади на Джонатан Фицджералд. Историята, разказана от Хедър, изискваше детето да бъде намерено на всяка цена. Семейство Диченца уверяваха, че детето не е на Роб. Ако можеше да докаже противното, това щеше да е пробойна в твърденията им.

Изчака, отчитайки часовата разлика, и позвъни в Чикаго в тамошния късен следобед. Изви се на място заедно със спящия Итън, отказа да разсъждава върху абсурдността на това положение и се намести така, че клетъчният й телефон да приема най-добре. От службата за справки получи домашния номер на Джонатан Фицджералд. С усещането, че е близо до успеха, макар и притеснена от спящото в скута й дете, Каси самодоволно зачака номерът да бъде автоматично избран.

Само след едно позвъняване се чу женски глас:

— Ало?

— Джонатан Фицджералд, ако обичате.

Последва кратка въздишка и въпрос, зададен по-тихо:

— Кой се обажда?

— Каси Бърнс. Аз съм негова колежка. Обаждам се от Ню Хампшир. Работим заедно по един случай. — Не беше точно така, но бе много близо до истината. — Съжалявам, че ви безпокоя в неделя, но…

— Той е в болница. В петък получи инфаркт. Помислих ви за лекарката. Не знам дали ще се оправи.

Слисана, Каси замълча. Беше обмислила какво да каже веднага щом Джонатан отговореше на телефона. Беше прехвърляла различни възможности, включително и тази той да е размислил и да се отказва от предложението си да помогне. Но не бе очаквала подобно нещо.

— Мили боже! — изрече най-сетне тя. — Съжалявам.

— Намира се в интензивното отделение. Не позволяваме на хората да идват в болницата, защото не се допускат други посетители, освен нас.

Каси бързо обмисли положението и рече:

— Разбирам ви, имате пълно право. Сега най-важно е той да се възстанови напълно.

— Следващите няколко дни са критични.

Да, наистина са критични, помисли си Каси, но на глас каза:

— А след това не трябва да се натоварва много и да се върне към работата си постепенно. Не бих искала да го тревожа през това време. Нали някой от съдружниците се е заел с неговата работа?

— Знаете, че фирмата се разпадна.

— Не — отвърна Каси и сърцето й замря.

— Останаха само той и още един адвокат, а другите напуснаха преди месеци. Това беше извор на огромно напрежение за него. Можете да се обадите на партньора му. Млад е, но е много способен.

Каси си записа името, благодари на жената, пожела бързо възстановяване на съпруга й, прекъсна разговора и набра номера на партньора на Фицджералд. Алекс Файърман може и да беше млад и способен, но със сигурност не бе доволен, че го безпокоят в неделя.

Каси му обясни спешността на случая и завърши:

— Джонатан предложи да ни помогне.

— Вече съм претрупан с негови дела. Ако се обадите във вторник или сряда, сигурно ще успея да ви дам името на друг колега, който да ви помогне.

— Предполагам, че пазите документите при себе си.

— Не аз, а Джонатан. Няма да се ровя в архива му, ако той не ми нареди. Работим заедно само от две години.

— Той взе много присърце този случай.

— Не мога да го притеснявам в подобен момент. Много съжалявам.

Разговорът продължи по-малко от минута, а през това време Каси разгръщаше документите си с една ръка. Вторият й разговор трябваше да бъде със заместник-прокурора, натоварен със случая в Сакраменто. Но при това ново развитие на нещата направи всичко възможно да се добере до самия главен прокурор. Една от приятелките й от правния факултет работеше за прокурора на Вашингтон, който пък бе близък с прокурора на Калифорния, откъдето следваше, че приятелката на Каси ще знае нещо за този човек, макар и не телефонния му номер. Него получи от друга приятелка, която имаше връзка с множество комитети, в които участваха съпругите на прокурорите.

От първата си приятелка Каси научи, че главният прокурор на Калифорния е осиновен веднага след раждането си, а когато е бил около двайсетгодишен, е започнал да издирва истинските си родители с мотива, че децата трябва да имат връзка с корените си. Каси се надяваше, че личната му житейска съдба ще го направи по-чувствителен към Хедър и към нейния случай.

Свърза се с мъжа, но той или беше под влиянието на семейство Диченца, или стриктно спазваше буквата на закона.

— Не разбирам какво искате от мен, госпожо Бърнс — каза той, след като Каси спокойно и подробно изложи случая. — Да не би да признавате, че Хедър Малоун е Лиса Матлок?

— Не мога да го направя, докато не открия детето.

— Ами намерете го тогава.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи предвид положението в Чикаго.

Мъжът въздъхна:

— Съществуват някои общоприети процедури, госпожо Бърнс, но да звъните в дома ми със сигурност не е сред тях. Разговаряхте ли по този въпрос с господин Гринел?

Бъд Гринел беше неговият заместник, който бе официално натоварен със случая.

— Господин Гринел се държа уклончиво. Изслуша ме и обеща да се свърже с мен. Обаче и двамата знаем, че се консултира с вас за всяка стъпка. И така би трябвало да е при подобен случай. Вие сте главен прокурор и твърде добър юрист, за да не изисквате това. Пред него не съм споменавала за детето. Вие знаехте ли за нея преди?

— Навремето се носеха подобни слухове. Но семейството ги отрече.

— Тестовете могат да докажат роднинската връзка. Бих искала съществуването на детето да стане част от уравнението.

— Намерете го и ще го направим.

— Момичето съществува. Знаем кога и къде е била родена. За нещастие адвокатът, който е уредил осиновяването, е болен и откриването й ще ни отнеме много време.

— Когато и да я намерите, ще свърши работа.

— Не и от гледна точка на клиентката ми. Моите възможности са ограничени, но вашите не са чак толкова. Честно казано, мисля и за детето. Най-добре е да открием момичето бързо и дискретно. Тя е била осиновена след раждането си. В момента трябва да е на четиринайсет години. Децата на тази възраст са много уязвими. Не бих искала пресата да се добере до нея преди мен. Вие разполагате с възможности да я намерите, преди да пострада.

Ако имаше някакъв шанс собствената му съдба на осиновено дете да го накара да изпита съчувствие към този случай, Каси със сигурност беше положила основите. Не можеше да го направи по-недвусмислено.

Но човекът беше безпристрастен и крайно педантичен. Не разсъждаваше за случая от човешка гледна точка.

— Изглежда, не ме разбрахте, госпожо Бърнс — подхвана той и Каси разбра, че няма да успее. — Не ние имаме нужда от детето, а вие. Нашите аргументи са достатъчно солидни.

— А къде остава справедливостта? Не бихте ли искали да научите какво наистина се е случило между Лиса и Роб?

— Ние вече знаем. Разполагаме с дузина свидетелски показания, които потвърждават теорията, че една презряна и коварна жена е прегазила един добър човек. Нашите доказателства са недвусмислени. Най-същественото от тях ще залегне в заповедта на губернатора, която ще представим пред тамошния съдия. Изпреварихме срока. Можете да я очаквате до края на седмицата.

Каси беше смаяна. С темпото, с което напредваше, щеше да има нужда от всеки от отпуснатите и трийсет дни. Но тя продължи играта и каза:

— Надявах се да разкрием истината преди това.

— Ще го направим, когато Лиса бъде докарана тук, и във всеки случай не аз съм човекът, с когото трябва да разговаряте, а господин Гринел.

— Благодаря ви — учтиво каза Каси. — Ще го сторя. Съжалявам, че ви обезпокоих. Приятна почивка.

Приключи разговора и затвори. Какво да направи сега? Оставаше само една възможност. Вдигна телефона и се обади на Грифин.

 

 

Грифин получи съобщението едва в ранните утринни часове на понеделника, защото двамата с Мика останаха в плантацията чак дотогава. Изкачиха се с трактора, защото само той можеше да се справи с леда, и замениха фаровете му с ръчни прожектори, но дори и тогава им беше трудно да оценят пълния размер на щетите.

Мика, разбира се, знаеше какво търси и забелязваше повече от Грифин. Щом се върнаха в къщата, той седна с молив и лист, за да направи списък на нещата, които трябваше да купи, за да постегне плантацията. Основната му грижа беше частта в ниското на централния тръбопровод, който бе прекъснат от паднало върху него дърво. Участъкът се намираше близо до работилницата, така че нямаше да е трудно да го поправят. Но близостта му го превръщаше в събирателна точка на страничните маркучи, което означаваше, че поправката му е от жизненоважно значение. До резервоарите в работилницата нямаше да достига никакъв сок, докато не поправеха тръбопровода.

Докато Мика изготвяше списъка, Грифин прослуша получените съобщения. Усмихна се на тези от Попи, които бяха пристигали на всеки час след единайсет и бяха забавни монолози, предаващи добрата новина, че Мика ще получи помощ утре сутринта. Но усмивката му угасна, когато прослуша съобщението от Каси. След секунди записа ново съобщение за Ралф.

— Разполагаме с много малко време, за да открием детето на Лиса Матлок — каза в слушалката и срещна погледа на Мика, когато той вдигна глава. — Адвокатът, който щеше да ни помогне, е в болница — не е свързано със случая, но той е извън играта. Прокурорът в Калифорния ще се зарадва, ако детето изобщо не бъде намерено. Имаме по-малко време, отколкото смятахме. Заповедта от губернатора ще пристигне до края на седмицата. Направи каквото можеш. Благодаря.

Приключи и тъкмо прибираше телефона, когато Мика се надигна от стола, но с огромно изтощение, което Грифин не бе забелязвал досега у него, ала напълно разбираше. Бяха напреднали много и се намираха близо до успеха. Не беше честно да знаят от какво имат нужда, а да не могат да се доберат до него.

— Смяташ ли, че твоят човек може да я намери? — попита Мика.

— Да. Но не знам дали ще успее навреме, за да попречи да отведат Хедър в Калифорния.

— Мика? — обади се от вратата Камил. Беше наглеждала момичетата, докато двамата мъже бяха в гората, а преди десет минути самата тя бе задрямала на дивана. — Стар току-що се събуди. Да вляза ли при нея?

— Не, аз ще отида — тихо отвърна Мика и докато минаваше покрай нея, прошепна: — Благодаря.

Когато стъпките му заглъхнаха, Камил погледна Грифин. Беше ужасно притеснена и нащрек въпреки късния час. Явно беше чула съобщението му до Ралф.

— Ако детето бъде намерено, ще може ли да задържат Хедър тук? — попита тя.

Грифин изведнъж се почувства толкова уморен, колкото изглеждаше Мика. Прокара ръка през косата си и въздъхна:

— Не знам, Камил. Момичето е много опасно доказателство. То ще потвърди, че Роб е излъгал, при това по отношение на едно невинно дете. Семейството може би няма да иска това да се разчуе. Аз лично предполагам, че в даден момент ще се наложи Хедър да се върне там, за да отговаря по обвиненията, но ако намерим детето, ще успеем да сключим по-добра сделка.

Камил се замисли над този факт. Намръщи се и впери поглед в масата. След това се приближи, откъсна парче хартия от бележника на Мика и написа нещо. Подаде листчето на Грифин.

— Това е детето, което търсите.

Той прочете написаното, после се взря в Камил и внезапно проумя всичко: ненатрапчивата загриженост, грижите за децата тук, предложението й да помогне с пари.

— Каква е връзката ви с Хедър?

Камил тъжно се усмихна.

— Не съм майка й. Това щеше да е прекалено лесно. Ако бях нейна майка, никога нямаше да я напусна. Аз съм й леля. Майка й ми беше сестра.

— Беше?

— Почина преди години. Тя бе измъчена душа.

— Заради бащата на Хедър ли?

— Не. Той беше само страничен продукт на терзанията й, както и наркотиците.

— Тогава защо е била измъчена душа?

Камил се замисли и се загледа в ръцете си.

— Не знам. Никога не съм знаела. — Вдигна поглед и попита: — Искате ли чай? Аз бих искала — сама отговори на въпроса си тя, запъти се към печката и сложи чайника.

— Вие по-голямата ли бяхте или по-малката? — зададе Грифин един от десетките въпроси, които се въртяха в главата му.

— Бях по-възрастна с четири години. Ние не сме родени в Америка.

Той вече знаеше това за майката на Хедър. Сега си обясни усещането, че Камил говори твърде добре, много внимателно, сякаш се старае да не допуска грешки.

— Родени сме в Източна Европа, в малко градче, което, доколкото ми е известно, вече не съществува. Родителите ни починаха, а ние дойдохме тук, за да потърсим по-добър живот. Аз исках да се установим в малко градче като онова, което бяхме напуснали. Сташа — това е съкратено от Анастасия, както беше истинското й име, което е много драматично и страшно й подхождаше — копнееше за блясък и вълнения.

— Холивуд?

Камил кимна, след това леко поклати глава:

— Тя нямаше талант за актриса. Никакъв. Но аз, разбира се, не можех да й го кажа. Тя имаше мечта. И тогава се запозна някъде с Харлан Матлок, друга измъчена душа — чайникът изсвири и жената извади пакетчетата чай от бюфета. — Заминаха на север, към Сакраменто, и се установиха там, поне доколкото можеше сестра ми да се задържи на едно място. Беше бременна, но това май не помогна много. Просто не можеше да намери покой. Искаше непрекъснато да е в движение, само че нямаше ни най-малка представа къде иска да отиде. Изчезна, когато Лиса навърши пет години. Остави бележка, в която пишеше, че тъй като Лиса вече ходи на училище, там има учители, които ще се справят с възпитанието й по-добре, отколкото би могла да се справи тя.

Камил наля чая в чашите.

— Така ли беше?

— Вероятно. Лиса несъмнено се учеше добре. Някой би трябвало да я вдъхнови, а това със сигурност не беше Харлан. Тя наистина беше умна, което невинаги означава отличен успех. Поне така беше в случая с майка й.

— А къде се намесихте вие?

— Лимон или мляко?

— Нищо.

Камил постави керамичната чаша пред него.

— По-правилно би било да попитате кога се намесих, а отговорът е — твърде късно. Сестра ми престана да ми се обажда някъде между Холивуд и преместването си в Сакраменто. Пишех й с надеждата, че някой ще препрати писмата ми, но те винаги се връщаха с бележката, че получателят е неизвестен. От време на време звънях на справки, за да разбера дали няма регистриран телефонен номер. Когато се доберях до някой, веднага се обаждах. Вдигаше Харлан и обясняваше, че Сташа я няма. Осведомяваше ме съвсем накратко какво прави тя и как е детето, изкушаваше ме, даваше ми да разбера, че тя има неща, които аз не притежавам. След това ми казваше да не се обаждам повече, да не им пиша и да не се опитвам да ги посетя. Твърдеше, че Сташа не искала. — Камил добави с огромна тъга: — И вероятно е било точно така.

— Защо?

Тя взе своята чаша, отпи от нея и се облегна на плота. Когато отговори на въпроса на Грифин, в гласа й се долавяше нотка на поражение:

— Когато пристигнахме в тази страна, имахме грандиозни мечти. Нейните бяха по-големи от моите, значи тя рискуваше повече. Тук, в Лейк Хенри, аз открих прекрасно местенце. Намерих си работа и създадох приятелства. В живота ми тук няма нищо възвишено. Със сигурност не открих богатството, за което двете със Сташа мечтаехме, но съм живяла щастливо. Сташа никога не е била щастлива. Животът й беше огромно разочарование за самата нея. Щеше ужасно да се срамува, ако ми позволеше да видя това със собствените си очи.

— Защо не отидохте да я потърсите? — попита Грифин.

Погледът на Камил се стрелна към него:

— Нима току-що не отговорих на въпроса ви?

Да, беше го направила, макар и косвено. Грифин с удивление установи, че дава воля на безсилието си, свързано със собствената му сестра, а не със Сташа.

Докато осмисляше този факт, Камил продължи разказа си:

— Истината е, че се боях от нея. Винаги е била много темпераментна. Казвах си, че знае къде може да ме намери, така че ако иска да ме види или да ме покани на гости, може да ми се обади. Не желаех да се натрапвам. След това тя почина. Научих месеци по-късно, когато отново позвъних по телефона. По онова време Лиса беше на осем години. Харлан ми каза, че е добре. — Тялото й сякаш се скова и тя продължи: — Не му повярвах, затова отидох там. Влязох в двора на училището и зачаках. — Засмя се тъжно и отбеляза: — Като на филмите. Точно така беше. Смятах да попитам някой учител коя е Лиса, но веднага я познах. Беше одрала кожата на Сташа. Тя също ме позна. Беше ме виждала на снимки, но го усети по-скоро по силата на някаква скрита връзка.

Камил се усмихна, сви рамене и отбеляза самоиронично:

— Винаги съм си въобразявала, че такава връзка съществува, защото имах нужда от нея. Сигурно ме е забелязала просто защото аз бях вперила поглед в нея.

— Разговаряхте ли? — попита Грифин.

— Малко — отвърна Камил и отново отпи от чая си. Когато отново заговори, думите й звучаха носталгично: — Смятам, че помежду ни наистина имаше връзка. Казах й коя съм. Разказах й някои неща, които двете със Сташа обичахме да правим като деца. Дадох й снимките, които имах, а също адреса и телефонния си номер. Уверих я, че може да ми се обажда без всякакво колебание. Казах й, че ако има нужда от помощ — за каквото и да е, — може да ми позвъни.

— Тя направи ли го?

— Чак след катастрофата.

— Вие ли й дадохте номера на онзи адвокат в Чикаго?

— Не, сама го намери. Беше много изобретателна млада жена. Налагаше й се да е такава, защото сама се грижеше за себе си. Тя ми каза как е уредила проблема, така че знаех къде е родено детето. Обсъждахме възможността да дойде в Лейк Хенри. Не бях сигурна, че ще го направи, докато не пристигна. Мина съвсем гладко. Просто се появи един ден и започна работа при Чарли. Той й помогна да си намери стая под наем. Всяка от нас живееше собствения си живот. Знаехме, че така е по-безопасно.

— Не се ли срещахте тайно?

— Никога като племенница и леля. Тя вече беше Хедър, а моята племенница се казваше Лиса. Разговарях с Хедър, както бих правила, с която и да е прекрасна млада жена, пристигнала в Лейк Хенри. Станахме приятелки и се срещахме, както правят всички. Аз се грижа за счетоводството на Мика, макар напоследък Хедър да се зае с тази дейност. Помогнах й с компютъра. Много ми е приятно, че е тук, и вярвам, че и тя се чувства по същия начин. Но отношенията ни се развиха естествено, както става между приятели. Никой в града не подозира нещо повече.

— Дори Мика ли? — още по-тихо попита Грифин.

Тя отвърна едва чуто:

— Не. Дори и Мика. Ако трябва да узнае, нека му го каже тя.

Грифин прочете името върху листчето.

— Как се добрахте до това?

— Бебето е внучка на сестра ми. Бях в болницата, когато я взеха осиновителите й. Ако си на правилното място в точния момент, научаваш необходимите сведения. Аз го сторих и така разбрах. Исках просто да наглеждам детето.

— Направихте ли го?

— Тайно. Много ме бива за това — добави Камил. — Осиновителката й беше родена в Чикаго, затова тамошен адвокат се зае с процедурата. Жената страдаше от някакво заболяване, което не й позволяваше да има собствени деца. Стана така, че почина, когато детето беше на осем години — възрастта, на която и Лиса изгуби майка си. Не е ли малко зловещо?

— Много — съгласи се Грифин. — Какво се случи после?

— Добри неща, относително погледнато. Явно нямаха други наследници и бащата не се ожени повторно. Но той е преуспял човек. Двамата живеят във Флорида в много луксозна къща. Той обожава детето. Прекарват много време заедно. Тя не се нуждае от нищо. Вече е на четиринайсет, никак не е малка.

— Как ще се почувства по отношение на Хедър?

— Не знам.

— Дали ще ни съдейства?

— Не знам. Никога не съм разговаряла с нея.

Той вдигна листчето и попита:

— Хедър знае ли?

Камил се замисли за миг, след това пое дълбоко дъх и заговори:

— Не, не знае. От време на време ужасно ми се искаше да й кажа, но реших, че узнае ли името на детето, само ще страда повече. През по-голяма част от времето тя не мисли за дъщеря си повече, отколкото за онази нощ в Сакраменто. Твърде болезнено е за нея. Много по-лесно е просто да прогони спомена, но на всеки рожден ден на детето Хедър ужасно се натъжава. Никога не казва защо, но аз знам. На този ден идва да ме търси, макар и само за чаша чай. Има нужда да бъде с човек от семейството си.

* * *

Докато караше към дома на Попи в ранните утринни часове, Грифин на два пъти набра номера на Ралф Хаскинс. Но всеки път изключваше и слагаше телефона на седалката до себе си. Когато той влезе, Попи спеше. Съблече се, пъхна се в леглото и я притисна към себе си.

Тя се усмихна и прошепна здравей в шията му. Не знаеше дали е достатъчно будна, за да проумее какво й разказва, но въпреки това го направи.