Барбара Делински
Случайна жена (11)

Десета глава

Грифин се забавляваше, докато изпълняваше ролята на телефонен оператор. Самият той неведнъж бе звънял да търси информация за Лейк Хенри и Попи го беше срязвала, така че сега се справяше превъзходно с нейната роля. Обадиха се от три медии и той се държа любезно, но твърдо. Лейк Хенри нямаше какво да каже по въпроса за Хедър Малоун.

Освен това тези разговори му доставяха удоволствие. Сега, когато заместваше Попи Блейк, хората не го избягваха и не му затваряха телефона. Питаха къде е Попи и кога ще се върне. Питаха кой е и се досещаха прекрасно, щом им кажеше името си. Интересуваха се защо е дошъл, колко време ще остане, излиза ли с Попи, а той им отговаряше добронамерено, защото въпросите не бяха предубедени. От пощаджията Натаниъл Рой, който се обади, защото Попи не беше прибирала пощата си от вторник, научи, че тя редовно чете Нюзуик, Пийпъл и каталога на „Патагония“, което не го учуди, както и Марта Стюард Ливинг^[1], което вече го учуди. От масажиста узна, че прави масаж на цялото й тяло веднъж седмично, обикновено в понеделник следобед, но тази седмица поискала да променят деня, а в случай че го интересувало, процедурата включвала не само обичайния шведски масаж, а и тренировка на рефлексите, хидромасаж и ободрително обтриване на тялото.

Научи, че човекът, който чисти алеята до дома на Попи, пълни и сандъчето й за дърва до камината, че в средното училище е свирила на тромпет напук на майка си, която го намирала за момчешки инструмент и настоявала да свири на флейта, и че всяко лято преплувала езерото на Четвърти юли, което било традиция в градчето.

Узна и това, че не е излизала сериозно с никого след Пери Уокър. Двама души потвърдиха информацията, но не искаха да говорят за Пери и той не настоя. Грифин вече бе понаучил нещичко за него, макар и не от Попи.

Между разговорите включваше компютъра в Интернет. Провери пощата си и откри, че няма нищо спешно, затова се зае с издирването на сестра си. Правеше го често — нещо като занимание в свободното време, пъзел, който непрекъснато се опитваше да подреди. Макар да имаха разлика от седем години, двамата със Синди бяха най-младите в семейството и поради това помежду им съществуваше силна връзка. И Грифин като останалите не бе успял да й попречи да напусне дома им, но преживяваше загубата й по-остро. Освен това беше единственият, на когото тя от време на време изпращаше бележки. Бяха малко и пристигаха рядко, препращаше му ги издателят му и на тях не бе отбелязан адресът на подателя. Винаги имаше пощенска марка от Ню Йорк и пощенски код от място, което е съвсем близо до семейната им къща.

Грифин знаеше, че Синди нарочно постъпва така. Не вярваше нито за миг, че се намира в Ню Йорк, но предполагаше, че има приятели, които ходят там и изпращат пощата й. Тъй като бе невъзможно да я издири по тези бележки, трябваше да се задоволи с утехата на писаното от нея: че е жива и здрава и не взема наркотици.

Той имаше своя теория по този въпрос. Синди беше даровита поетеса. Според някои беше поет с разстроено съзнание, но Грифин изпитваше твърде силна привързаност, за да приеме подобна констатация. Ако не употребяваше наркотици и беше с ясна мисъл, би могла да продава работите си и да припечелва по нещо.

Най-лошото от всичко бе, че тя имаше попечителски фонд. Би могла да разполага с него, можеше да получи всички пари, ако иска, стига да съобщеше местонахождението си на семейството. Фактът, че тя трябваше да се моли за парите си, измъчваше Грифин.

Като се има предвид това, Синди не беше без средства. Би трябвало да пише. Стихове, разкази, каквото и да е. Той вярваше в таланта й.

Ето защо, докато Ралф Хаскинс проверяваше традиционните полицейски канали, Грифин преглеждаше архивите на близо четирийсет списания, които публикуваха творби като нейните. Проучваше имената на публикуваните автори и дори използваше търсачка за собствените си предположения, но нито веднъж не потърси на Синтия Хюс. Не би си послужила с това име, защото Ралф щеше да я хване. Не би използвала и никакви разновидности на Джеймс — брат им, който й бе давал наркотици. Грифин написа други вероятни псевдоними. Повечето бяха свързани с майка им — Ребека, защото между двете винаги бе имало много противоречиви отношения.

Пробва с Ребека Хюс и с Ребека Ръсел, моминското име на майка им. Елизабет Ръсел беше името на баба им по майчина линия, а Елизабет Кейси бе нейното моминско име. Грифин винаги опитваше и с Хю Пайпър, което беше образувано от името на баща им, както и комбинации от имената на братята им — като Ранди Грифин и Алекса Питърс. В някои дни, когато имаше време, изпробваше и доста други възможности, свързани с детските им спомени.

Днес нямаше толкова време, затова просто провери обичайните имена, получи обичайния отговор Няма съвпадения и излезе от мрежата. След това разположи книжата си по пялото бюро и набра номера на Прентис Хейдън. Беше решил да говори с него, все едно е затънал в работа по биографията му. Но Прентис му отне тази възможност, като подхвана разпалена тирада:

— На телефона ми е изписано, че този разговор е от Ню Хемпшър. Трябваше да се сетя по-рано. Значи си там, нали?

— Разбира се — небрежно отвърна Грифин. — Най-добре се пише на тихи местенца.

— Как ли пък не! Там си заради случая Диченца. За кого е статията този път?

— Не подготвям никаква статия. Просто имам познати тук и мястото е много подходящо за писане.

— Като едновременно душиш наоколо — каза сенаторът, но беше по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан. — Научи ли нещо интересно? Тук доста се говори за това дело. Подхвърли ми някоя клюка, та да се изфукам и хората да си мислят, че все още съм в час.

— Не разполагам с бог знае какво. Чакаме да разберем какво ще стане, както прави всеки в страната.

— Тук всички гадаят и предположенията не са никак добри. Но това, разбира се, е нелепо. Просто нямат с какво да занимават ленивите си мозъци. Стига да не си губиш времето с това, не съм против. Получи ли информацията, която ти беше нужна, от приятелите ми от армията?

— Да — Грифин му го бе казал още преди няколко седмици. — Включих я в главата за войната. Но все още имам известни притеснения по другия въпрос.

— Как са нещата там? — нарочно смени темата Прентис. — Градчето красиво ли е?

— Много — в този момент на таблото светна лампичката за друг разговор. — Трябва да затварям, сенаторе. Ще ви звънна пак, става ли?

Прие следващия разговор. Беше местен и той бързо се оправи с него. Когато свърши, върна обратно документите на Хейдън в куфарчето си и не изпита угризение, че отлага работата си за друг ден.

Виктория обаче го разочарова. Не искаше да седне в скута му. Тихичко й подсвирна. Обеща й различни лакомства. Примами я със звуци от целувка. Потупа се по бедрата. Веднъж дори я вдигна и я постави в скута си, но тя скочи на земята и се понесе към дивана с вирната опашка. Бавно го заобиколи и той предположи, че все още проучва обстановката. Котката скочи върху възглавниците на дивана, а от мястото си той можеше да вижда само връхчето на опашката й, което се премести по-надолу. След малко спря, изви се и се снижи. Когато Грифин се осмели да надзърне към дивана, котето се бе свило на топка и лежеше в ъгъла точно срещу огъня. Това бе мястото на Попи, ако се съдеше по лекото одеяло, върху което толкова доволно се настани Виктория.

Мястото на Попи. Котката на Попи. Грифин беше загубил и този път.

Изпита странно задоволство и даде на таблото малко време да започне да мига. Когато то остана тъмно, той намести слушалките на главата си и използва една от линиите, за да проведе личен разговор срещу заплащане с кредитната си карта. Ралф Хаскинс вдигна още след първото позвъняване.

— Неподходящ момент ли улучвам? — попита Грифин.

— Не — отвърна Ралф. — Проучвам нещата, но нямам какво да ти съобщя, иначе щях сам да ти се обадя. Навсякъде стигам до задънена улица.

— Значи си доникъде.

— Нещо такова. Не знам дали хората на сенатора са се задействали наскоро, или заповедта им държи влага още отпреди петнайсет години, но разговарях с познати на Роб и Лиса, а те не искат да кажат нищо. Твърдят, че не си спомнят, че било тъмно и нищо не се виждало, че били много далеч в нощта, когато Роб е бил убит. Почти същото са съобщили на полицията и тогава.

— Но нали имало свидетели на това, че Лиса заплашвала Роб?

— Имало е. Добрах се до трима и всички разказват сходни истории. Не чули точните думи. Само крясъци и блъскане.

— От страна на Лиса ли?

— Така казват.

Грифин беше смаян.

— След като не са чули какво му говори, как могат да твърдят, че го е изнудвала?

— Семейството му твърди така. Според тях тя го търсела по телефона в дните преди инцидента.

— Това са косвени улики.

— Не, според членовете на фамилията Роб им разказал за разговорите, поне така пише в архивите. Никой от семейството не отговаря на обажданията ми. Ходих в още едно спешно отделение. Някаква клиника близо до Стоктън. Послужила си е с измислено име и платила в брой, но след убийството хората от болницата били сигурни, че Лиса и това момиче са едно и също лице.

— Какво е то? — попита Грифин, но си напомни, че иска твърде много, ако очаква да е използвала името Хедър Малоун.

— Мери Хендрикс — каза Ралф.

— М. Х., а не Х. М. Това съвпадение ли е?

— Не знам, може и да е. Лиса и Мери имат еднаква кръвна група — А федералните твърдят, че и Хедър е от същата, но не разчитат много на това. Четирийсет процента от американците са от тази кръвна група.

— Защо е ходила в клиниката в Стоктън?

— Заради две счупени ребра.

Грифин тихо изруга и попита:

— Сигурни ли сме, че е дело на Роб?

— Не се е срещала с друг. Когато споменах за второто й посещение в болницата пред хората на Диченца, те ми казаха, че Лиса била патологична лъжкиня и неведнъж сама умишлено се наранявала.

— Може и да е вярно — разсъждаваше на глас Грифин. — А е възможно и да означава, че Лиса е имала основателна причина да се страхува за живота си. Много ми се иска да чуя нейната версия.

— На федералните също, а това ми напомня за другата новина. Служител от местния екип на ФБР бил в колежа в един футболен отбор с Роб. Не се изказа кой знае колко ласкаво за момчето. Добре, както и да е. Може да си има лични причини. Или не са му допадали привилегиите и властта на семейство Диченца. Но съвсем открито заяви, че Роб обичал да играе грубо с момичетата. Бил свидетел на грозна случка, когато едно момиче щяло да пострада жестоко, ако момчетата от отбора не го били дръпнали.

— А шефовете му във ФБР знаят ли за това?

— Знаят и му казали да си държи устата затворена.

— И да забрави?

— Не, само да изчака. Което може и да е същото.

— Учуден съм, че е споделил с теб.

По тона на Ралф усети, че се усмихва:

— Е, той е второ поколение служител на ФБР, а навремето помогнах на баща му. Знаеш как стават нещата — услуга за услуга.

И тъй като семейството на Грифин беше правило на Ралф услуги за стотици хиляди долари през годините, той не се поколеба да попита:

— А с другия случай? Там има ли нещо?

Усмивката изчезна от тона на Ралф и той унило заговори:

— Нищичко. Много е хитра. Винаги е била умно момиче. Помня как попиваше всяка моя дума, когато идвах у вас. Като се сетя за Муунлайтънинг или за Ремингтън Стийл^[2], все си представям как нашата Синди се заема с нещо подобно, като порасне. — Ралф цъкна самокритично с език. — Тя е умна. Покрива следите си още от самото начало. Не е трудно човек да стане невидим. Трябва му само малко изобретателност. Не бих се учудил, ако през цялото време ме държи под око.

Грифин си помисли за Хедър Малоун с прекрасния й живот в пасторалното градче и отсъствието на минало. Представи си как Синди живее някъде по същия начин.

— Как ще я открием тогава? — запита. Собствените му проучвания удряха на камък.

— Някой трябва да ни подхвърли нещо — каза Ралф. — Винаги става така. Просто трябва да ни провърви и да попаднем на подходящия човек.

Грифин се замисли върху случая на Ранди. Не искаше да чака петнайсет години, за да открие Синди, но в този момент чу, че към къщата се приближава автомобил. Усети как сърцето му затуптява по-бързо при мисълта, че Попи се връща.

— Просто нямам търпение, това е.

— Ще продължавам да търся.

— Благодаря, Ралф.

Затвори и щеше да тръгне към входната врата, ако в този момент не бе светнало копче на таблото. Беше частната линия на Попи. Грифин искаше да й покаже, когато влезе, че напълно владее положението, затова мелодично проговори в слушалката:

— Домът на Попи Блейк.

— Кой се обажда? — обвинително попитаха отсреща.

— А вие коя сте? — запита той на свой ред.

— Сестрата на Попи, Роуз.

— Роуз, Грифин е на телефона.

Бяха се виждали два пъти — веднъж през октомври и веднъж предния ден. И в двата случая беше усетил, че Роуз е фактор, с който трябва да се съобразява. Не би имал нищо против да поговори с нея и да я спечели на своя страна поне до известна степен, но сега не беше моментът. Попи излизаше от блейзъра, чу как вратата се хлопва. А и Роуз не бе в настроение за приказки.

— Попи там ли е? — студено попита тя.

— Не — отвърна той и понеже му говореше с този тон, не възнамеряваше да й каже да изчака, докато сестра й влезе в къщата. Можеше да защитава момичето си. — Искаш ли да й предам съобщение?

— Кажи й, че трябва да разговарям с нея. Благодаря.

Линията прекъсна в момента, когато се отвори вратата, но не чу шума от количката на Попи. Жената, която влезе, остави на пода един сак, свали качулката на кожуха си и се огледа наоколо. Беше с двайсет и няколко години по-възрастна от Попи. Косата й беше къса, тъмна и модерно подстригана, затова изглеждаше добре дори и след като бе стояла притисната от качулката. Погледът й беше мил, а кожата й имаше лек загар. Под кожуха си носеше джинси и високи подплатени ботуши. Ръцете й, които се подадоха от ръкавиците, бяха изящни. Ако съществуваше живо доказателство за това колко красиво щеше да старее Попи, това беше Мейда Блейк.

* * *

Докато Попи шофираше към дома си, колата й поднесе няколко пъти. Отдаде го първо на снега, а след това на неумелия начин, по който бяха почистили пътя. Но преди да стигне Лейк Хенри, се убеди, че снегът се е слегнал, а пътят е добре опесъчен, което означаваше, че грешките бяха нейни.

Беше разсеяна. Бореше се с връхлитащите я пристъпи на паника, като при всеки следващ увеличаваше скоростта. А след всяко поднасяне на колата намаляваше.

Не се е объркал. Точно това бе казала Хедър. Попи й беше съобщила за снимките на Лиса, които бе издирил Грифин, и за удивителната прилика между нея и лицето от тях. Мога да разбера защо някой се е объркал, бе й прошепнала.

Не се е объркал — това беше казала Хедър само с устни.

Попи опита да се сети за други думи, които да приличат на тези. Непрекъснато си повтаряше, че сигурно не е разчела правилно устните на Хедър. Но все стигаше до едно и също: Не се е объркал — и това направо я смая!

Не, не беше смаяна.

Добре де, беше слисана от това огромно признание.

Но изпитваше и други чувства. Беше разочарована. Уплашена. Разтревожена. Объркана. Беше наранена, макар да не разбираше защо. През всичките тези години Хедър не ги бе лъгала. Просто не им бе казала истината.

Е, Попи бе сторила същото. Но това не означаваше, че е лоша — поне ако се вярва на теорията на Грифин, че човек се променя. Той твърдеше, че хората, които са преживели някаква травма, могат да си вземат поука от нея, да поумнеят, да се адаптират. Ако бе вярно, Хедър вече бе добър човек. И ако беше отговорна за смъртта на Роб Диченца, сигурно бе имала основателна причина.

Единствената такава причина, която хрумна на Попи, беше самозащита, а единственият човек, с когото искаше да обсъди това, бе Грифин. Но щом стигна до наскоро почистения път пред дома си, забеляза на алеята още един автомобил, освен неговия. Там беше и колата на Мейда.

За секунди Попи изреди наум хората, които биха могли да карат колата на майка й, докато тя е във Флорида. Но нещо й подсказваше, че това е самата Мейда. Дължеше се на нещо в тона й онзи ден — нещо различно, колебливо, несигурно.

Докато спираше пред къщата, Попи се почувства неловко по няколко причини. През цялото време се питаше какво ще каже Мейда на Грифин — и обратно, и установи, че каквото и да е то, тя не е готова за него.

Бързо излезе от блейзъра. Рампата беше мокра, но по нея нямаше сняг. Още не се бе изкачила догоре, когато майка й отвори вратата и каза с усмивка насмешливо:

— Бих извикала: Изненада!, но просто не е в стила ми.

Като видя усмивката на лицето на майка си, Попи изпита задоволство някак против волята си.

— Но ти не си тук, мамо. Ти си във Флорида.

— О, доскуча ми — небрежно подметна Мейда. — Още повече предвид събитията тук. Затова си стегнах багажа и се прибрах. Но явно някой ме е видял да шофирам през града, защото току-що се е обадила Роуз. Според Грифин звучала доста троснато — махна с ръка и подкани дъщеря си: — Хайде, влизай. Тук е ужасно студено.

— Ти позвъни ли на Роуз?

— Не. Ще почака малко. Най-напред исках да видя теб. Попи, влизай вътре! Ще настинеш.

Младата жена прекоси верандата и влезе в къщата тъкмо когато Грифин навличаше кожуха си. Той просто я попита дискретно:

— Добре ли прекара следобеда?

Добре не беше думата, с която би описала събитията от този следобед, но внезапно й се прииска да престане да мисли за тях и да се захване с майка си.

— Тръгваш ли си? — попита го тя.

— Поканих го да остане на вечеря — каза Мейда, образцова домакиня както винаги, — но той твърди, че имал работа.

Попи усети миризмата на някакво ястие във фурната. Беше познат аромат, който я върна към спомените. Запита се от колко ли време е тук Мейда.

Грифин сложи синята лента на главата си.

— Двете с майка ти сигурно искате да останете насаме.

Попи тъкмо си мислеше, че никак не е сигурна по този въпрос, когато някакво раздвижване на дивана привлече погледа й. Съвсем беше забравила за Виктория. Но каква приятна изненада беше котето. Седеше върху любимото й одеяло и едновременно извиваше като лък гърба си и протягаше предните си лапички. Изглежда, току-що се събуждаше.

— Запозна ли се с котката ми? — попита Попи Мейда.

— С твоята котка ли? — учуди се Грифин.

Едва изрекъл тези думи, Виктория скочи от дивана и се запъти право към младата жена. Поспря само колкото да се потърка в едно от колелата на стола, след това скочи в скута й. Попи направо се разтопи. Както беше облечена с дебелото яке и ръкавиците, тя прегърна котето, остави признанието на Хедър да се стопи в топлото телце на малкото същество и зарови лице в меката рижа козина. Сякаш усети аромата на собствения си парфюм и на вълненото одеяло.

Разнесе се тихо мъркане. Попи го долови, заровила лице в козината. Неспособна да устои на изкушението, тя вдигна самодоволен поглед към Грифин.

— Добре — каза той, облегнал се на стената, докато обуваше ботушите си. — Все пак има граници, в които един мъж може да приеме да го отритват в рамките на деня. Е, дами, оставям трите ви насаме — заяви и излезе.

Попи погали главичката на котето с една ръка, а с другата свали шала си.

— Запозна ли се с Виктория? — попита майка си.

— О, да, тя специално се събуди. И веднага след това заспа. Значи вече е будна. Май се интересува само от теб — усмихна се Мейда. — Както и Грифин, скъпа моя — заключи тя и взе шала от ръката на дъщеря си.

— Грифин се интересува от душа ми, от бюрото и от телефона ми — осведоми я Попи. — Не знам какво ти е казал, но истината е, че никой друг в Лейк Хенри не иска да му помогне в това отношение.

Можеше да си спести тирадата, защото Мейда вече бе стигнала до собствени заключения.

— Струва ми се свестен човек — отбеляза тя. — Държа се много мило по време на случилото се с Лили през есента. Иска ми се да не беше репортер. Но Джон също е журналист, а Лили се чувства добре с него. Щом мога да приема един журналист за зет, защо да не мога да свикна и с втори?

— Хич не си въобразявай — предупреди я Попи и пъхна ръкавиците в джоба си. — Не възнамерявам да се омъжвам за Грифин.

Мейда протегна ръка, за да поеме палтото на дъщеря си.

— Знам това, Попи. Ти изобщо не възнамеряваш да се жениш — взе палтото, окачи го на закачалката до вратата и продължи: — Повтаряш го от петгодишна. Дълго време се притеснявах, че двамата с баща ти сме направили нещо, за да те отблъснем от брака. Но по-късно осъзнах, че това се дължи на силната ти обич към него.

Истина беше. Джордж Блейк беше мил, внимателен и старомоден човек в добрия смисъл на думата. Носеше гащеризон, обичаше да готви с пресни продукти: масло, сметана и яйца, и да описва всичко подробно в подвързаната с кожа счетоводна книга. Когато си представеше баща си, Попи усещаше аромата на топло слънце, влажна пръст и узрели ябълки.

А когато си представеше майка си, усещаше напрежение. То помрачаваше всичките й спомени.

— Надушвам известно противоречие — каза тя. — Знаеш, че няма да се женя, а твърдиш, че ще приемеш Грифин за зет.

— Просто си мечтая — отвърна Мейда.

Попи съзнаваше, че я взема на подбив, но й се струваше необичайно от страна на майка й. Мейда беше перфекционистка. Обичаше нещата да стават както трябва. Би очаквала от нея да я подтиква да насърчава Грифин, защото в крайна сметка най-доброто би било да се омъжи за него и да имат деца. Затова Попи се озадачи от факта, че не го прави, и още повече от признанието й, че е готова да се откаже от настояванията си, при това охотно.

— Добре ли си? — попита я тя. Майка й се бе оплаквала от силно главоболие през лятото и есента. Попи не смееше дори да си помисли, че лекарят е поставил някаква ужасна диагноза, която на свой ред е накарала Мейда да се размекне. Въпреки че изглеждаше съвсем здрава.

— Добре съм — потвърди тя.

— Изглеждаш отпочинала и имаш тен. Но никога досега не ти е доскучавало.

Мейда се замисли, което също бе необичайно за нея. Двете никога не бяха изпитвали близост помежду си. Никога не бяха споделяли най-интимните си мисли. Попи се съмняваше, че майка й изобщо прави това с някого. Ала наистина в момента бе замислена и след малко тихо отвърна:

— Тази година е различно. Лили се върна и е омъжена. Искам да бъде щастлива. Роуз се държи строго с Хана, а това ме притеснява, защото… просто така. И ето, аз съм във Флорида и си мисля, че бих могла да съм тук и да отделя малко внимание на Хана. А сега и това с теб и Хедър.

— С мен и Хедър ли? — възрази Попи. — По-скоро с Хедър и Хедър.

— Какво става?

Искаше да й довери последните новини, но просто не можеше. Няма значение дали на мястото на майка й бяха Джон, Лили или Каси. Тя просто затвори кутията на Пандора, в която бяха онези три думички.

— Нищо не става. Хедър ще лежи в ареста, докато онези от Калифорния не съберат достатъчно доказателства, за да я върнат обратно.

— Обратно ли? — попита Мейда.

— Там — поправи се Попи.

— От Калифорния ли е?

— Не искам да говоря за това, мамо — положи ръка върху главата на Виктория, своята съюзничка, и се придвижи до телефонното табло. — Мили боже!

— Какво?

— Грифин е направил списък на всички обаждания в мое отсъствие. Трябва да го използвам по-често.

Дори беше оставил системата на звукова сигнализация, за да може тя да чуе, ако някой позвъни. Беше оставил и собствените си книжа на купчина върху бюрото, а куфарчето му стоеше на пода. Това беше знак на доверие или подкана към Попи да надникне в нещата му.

Тъй като в момента не можеше да реши кое от двете е, тя зави покрай таблото и последва мириса на дафинов лист и свежи подправки по коридора. Колкото повече доближаваше кухнята, толкова по-силен ставаше ароматът. А щом премина прага, уханието стана направо божествено.

Отвори фурната и надникна вътре. Виктория се размърда колкото да подуши заедно с нея.

— Ааах! — въздъхна Попи със задоволство. — Никой не приготвя задушеното като теб.

— Тук няма нищо прясно — оплака се Мейда, вече звучеше съвсем типично. — Трябваше да взема всичко от фризера или от килера. Сега не е сезонът за червените картофи на Мари-Джоан, така че се наложи да използвам консервирани. Но щом пристигнах, оставих месото в микровълновата да се размразява и всичко беше във фурната още преди да съм разопаковала нещата си.

Попи беше свикнала с грижите на Мейда. Тя все й изпращаше готвена храна, провизии, дрехи, книги и бонбони. Но въпреки това дъщерята беше трогната от усилието, което бе положила сега.

— Нямаше нужда да го правиш.

— Искаше ми се — сериозно отвърна майка й. — Чувствах се самотна там, Попи.

— Но ти имаш толкова много приятели!

— Приятелите не са като моите момичета — Мейда се смути и се извърна към плота. Отвори някаква чанта и започна да подрежда портокали в една дървена купа. — Вие всички сте много добри момичета.

— Е, това изявление си го биваше — изломоти Попи. — Преди известно време едва ли би казала подобно нещо. Никак не ти харесваше работата на Лили.

— Бях уплашена — призна Мейда. Не погледна към дъщеря си, а продължи да подрежда портокалите в купата.

— А сега какво се промени?

Майка й добави портокал към купчината, постави го на едно място, след това го премести, прецени подредбата и каза:

— Не знам. Сигурно е от възрастта ми…

— Но ти си само на петдесет и седем години.

— Почти петдесет и осем — махна последния портокал и още два други и ги пренареди. — Преди не смятах, че съм стара, но ето че имам три дъщери, които не след дълго ще навършат четирийсет години.

— Аз съм само на трийсет и две.

— Искам да кажа, че и трите пораснахте.

— Това е така от доста време.

— Опитвам се да свикна — майка й вдигна поглед от купата и обясни: — Ако сте възрастни, това означава, че не мога да ви контролирам. Не мога да ви казвам какво да правите. Сами трябва да живеете живота си. Да допускате собствените си грешки.

Ето това вече беше Мейда. Боеше се от грешки. Страхуваше се, че животът й няма да е съвършен.

Тя продължи:

— Но това не означава, че не се притеснявам. Напротив, много се притеснявам. Човек не променя принципите, които е следвал цял живот, само за няколко месеца.

— Радвай се, че не си майка на Хедър — вметна Попи и изведнъж я обхвана любопитство. — Ами ако беше на нейно място и бе прочела за всичко това във вестниците? Какво щеше да си помислиш?

— При положение че Хедър не е Лиса ли?

— Да — Попи изпита съвсем леко чувство за вина, но в крайна сметка нали разговаряха хипотетично. Все пак подхвърли един факт: — Майка й ги е напуснала, когато Хедър е била съвсем малка.

Мейда се позамисли, след това попита:

— Що за жена може да направи подобно нещо?

— Не знам. Но да допуснем, че е имала причини. Да кажем, че раздялата е била наложителна. Ти как би се чувствала, ако беше майка на Хедър?

— Изложена на показ — веднага отвърна Мейда. — Уплашена. Разтревожена. Объркана. Щях да се питам какво е сторила, за да я сполети всичко това.

— Щеше ли да отидеш да я посетиш? Да я подкрепиш? Щеше ли да събереш пари, за да подпомогнеш защитата й?

— Това зависи от характера на отношенията им и от причината майката да ги напусне преди години.

— Тук става дума за майка и дъщеря — нетърпеливо настоя Попи. — Щеше ли да я подкрепиш?

Мейда неохотно въздъхна:

— Е, със сигурност би било правилно.

— Но щеше ли да го направиш?

— Трябва да знам истината за стореното от нея.

Попи замалко да се разкрещи, защото не желаеше да слуша увъртания. Не искаше никакви условия. Искаше отговор. Конкретен отговор. Положителен отговор.

Осъзна, че очакваше Мейда да каже, че ако беше майка на Хедър, щеше да я обича въпреки всичко. Копнееше Мейда перфекционистката да изрази безусловна обич. Това щеше да я накара да се почувства по-добре, че е позвънила на майка си преди няколко дни.

Но явно искаше твърде много и това я разстрои. Изпита облекчение, когато Виктория избра точно този момент, за да скочи от скута й и да отиде да похапне.

Мейда също отклони вниманието си:

— Откъде знае, че храната й е там?

— Показахме й преди и тя помни.

Двете мълчаливо загледаха как Виктория се храни. След малко котето отиде до тоалетната си. Не влезе, само помириса ръбчето на съда. Сетне се върна до храната.

— Но как го прави? — удиви се Мейда. — По миризмата ли?

— По миризмата, по памет, с мустаците. Сигурно, понеже е сляпа, останалите й сетива са се изострили.

— Нали е домашна котка?

— Не бих я пуснала навън.

— И Грифин ти я донесе? Колко мило!

— Всъщност не я донесе за мен. Дойде да ми я покаже, а тя май хареса къщата и решихме, че е по-добре да остане тук. Но само докато Грифин си замине.

— Според мен я е донесъл за теб.

— Не е така, повярвай ми.

Мейда продължи, сякаш Попи не бе казала нищо:

— Усещал е, че имаш нужда от домашен любимец.

— Нямам.

— Винаги си се държала прекрасно с нашите котки. Помниш ли онази сивата?

— Да, ние така я и наричахме — Сивушка. Но това беше тогава, мамо. В момента съм доста заета. Непрекъснато снова нанякъде. Имам много задължения и не ми трябва котка.

— Видял е тази и е разбрал, че ще можеш да се грижиш за нея. Знаел е, че ще разбереш по-специалните й нужди.

Последното изказване никак не допадна на Попи.

— И какви са тези по-специални нужди?

— Това коте е сляпо и има нужда от разбиране. Ти знаеш какво означава човек да се нуждае от по-специални грижи.

Младата жена настръхна:

— Коте инвалид за момичето инвалид, така ли?

— Не — внимателно отвърна майка й. — Котето инвалид за едно изпълнено с разбиране момиче. Това имах предвид.

Но Попи просто не можеше да прогони от главата си другата мисъл.

— Коте инвалид за момичето инвалид — повтори тя. Питаше се дали и Грифин не си бе помислил същото и внезапно се вбеси, че Мейда бе насочила вниманието й натам. — Трябваше ли да го казваш?

— Не аз го казах, а ти. Нямах това предвид.

— Аз подредих живота си тук, мамо. Той е пълноценен и хубав. Вече свикнах да съм в инвалидна количка и това отчасти се дължи на факта, че хората тук ме приемат такава и не задават въпроси, нито дори… забелязват. Не знам защо трябва да ми го натякваш.

Обърна количката и се запъти към дневната.

— Не съм го направила, Попи — каза Мейда и побърза да я последва.

— Напротив. Взе един невинен жест от страна на Грифин и го превърна в нещо толкова… толкова жалко, че ме накара да се почувствам саката — рязко направи пълен завой със стола си и застана с лице срещу майка си. — Никой друг не ме кара да се чувствам така. Защо го правиш? Защо не можеш да ме приемеш каквато съм? Защо не се отнасяш към мен като към нормален човек? Това би ми помогнало. Би ми помогнало много!

Попи отново завъртя стола рязко и се отправи към спалнята си. Но след като се озова в тази част на къщата, отиде в стаята с уредите и затвори вратата. Известно време просто седеше, гневно стиснала челюсти и забила нокти в гумите на количката. След това чу някакъв шум пред вратата.

Ако беше Мейда, щеше да я помоли да я остави сама. Беше ядосана и наранена, но знаеше, че е прекалила.

Ала не беше майка й, а едно умолително и въпросително мяукане.

Попи отвори вратата само колкото да се промуши Виктория. Щом зърна котето, малко се поуспокои. Облегна се и заследи как Виктория изследва стаята. Най-напред се разходи покрай двете стени, за да добие представа за размерите. След това се приближи към уредите и ги проучи един по един. Обиколи около всеки, като използваше нослето, лапичките и мустаците си, за да се запознае с формата и големината му. Изправи се на задните си крака, за да изучи тежестите, после скочи върху седалката на велосипеда. Само след секунди отново се озова долу. Когато стигна до успоредката, деликатно спря на тясната пътечка и измина цялата й дължина. В края й седна и се обърна към младата жена.

— Умница си ми ти — тихо я похвали Попи, вече напълно възвърнала самообладанието си. Придвижи се напред и облегна лакти върху бедрата си. — Знаеш ли какво, можеш да използваш тази успоредка. Цялата е твоя. Върви си колкото искаш. Седни, усмихни се. Тя е твоя, а останалите са мои. Какво ще кажеш, споразумяхме ли се?

Виктория явно нямаше нищо против, но това бе единственото изгодно споразумение, което Попи сключи през този ден. Вечеря с Мейда, но не говориха много. Присъствието на Виктория й допадаше, но ако Грифин се бе опитал да й намери сродна душа, още утре щеше да му върне котката. Освен това я измъчваше и проблемът с Хедър. След като престана да мисли за Мейда и за Грифин, насочи внимание към приятелката си, при това не само към въпроса със самоличността й. Сега, няколко часа по-късно, останала сама у дома, в ушите й отново и отново звучаха думите на Хедър:

Трудно ли е да бъдеш Попи?