Барбара Делински
Случайна жена (17)

Шестнадесета глава

Ако Мика беше заложил пари, че сокът ще потече във вторник, щеше да спечели много. Сутринта слънцето изгря, вдигна се високо, напече силно и за броени часове температурата отскочи над нулата. Снегът се топеше от грапавата кора на дърветата, земята в основата им се оголи и започна да ухае на плодородие. И сокът потече.

Ако го бяха попитали, вероятно щеше да определи и точния час, при това, без да гледа разграфената част на маркуча. Цялата сутрин прекара в поставяне на чепове на дърветата от северната страна на склона — там не бе потекъл сок, нямаше да има поне още седмица, но той чуваше как от другата страна на хълма вече се стича. Това сякаш събуди у него детски спомени и Мика дори долавяше онова тихичко цоп, когато първите капки сок църцореха в кофата. Беше отраснал с това вълнение. Макар вече да не използваха кофи, звукът все още отекваше в кръвта му. Пролетта наближаваше. Първата реколта за годината бележеше възраждането й.

Искаше му се Хедър да е тук. Тя обичаше този момент. Искаше му се и момичетата да са с него, защото те споделяха вълнението му. Попи щеше да ги доведе след училище и те щяха да му помогнат. При него училището идваше на второ място след добива на захар. Беше по-малък от Стар, когато за пръв път го включиха в процеса. Производството на захар беше семеен бизнес.

Поне преди беше така. А сега? С Били бяха роднини, но не и с Грифин. Същото се отнасяше и за Пит, макар да бе доказал недвусмислено, че е приятел. Беше отделил време и сили, когато Мика най-много се нуждаеше от него. Все някога ще успее да му се отблагодари. Някога, когато обидата отмине.

Прецени, че му остават още четири или пет часа да поставя чеповете. През това време от дърветата — по страничните линии и по централния тръбопровод — към работилницата щеше да изтече достатъчно сок, за да включи изпарителя. Тъй като Пит днес беше на смяна, Били и Грифин работеха заедно, а Мика — сам.

Би му допаднало да има син, който да му помага. Споделял го бе с Хедър. Може пък някоя от дъщерите му да се омъжи за човек, който да прояви интерес към работата му, но нямаше да е същото. Мика не очакваше един зет да изпитва същото вълнение.

Нямаше син, но имаше дърветата. Те щяха да останат с него, когато момичетата се омъжат, Хедър бъде осъдена, а старият Били умре. Те бяха негови рожби в най-древния смисъл на думата. Той ги беше посадил и отгледал. Беше ги защитавал от останалите, които можеха да им откраднат слънцето, и ги бе оставил да пораснат достатъчно, за да започнат да дават сок. Беше ги подрязвал, когато станеха твърде алчни, и ги бе подпирал, когато се нуждаеха от опора. Беше отнемал от тях товара на излишната захар през дадена година, за да могат на следващата да произвеждат още повече.

Те бяха неговите деца. И сега той се гордееше с тях.

* * *

Попи разбра новината малко след пладне и започна да върти телефоните. Не се налагаше да се представя, както и да подбира думите.

— Сокът потече — казваше тя и хората поемаха вестта оттам насетне. Затваряха телефона, привършваха работата си и хукваха към работилницата, заредени с достатъчно храна и напитки, за да подкрепят главния производител, помощниците му и всички, които можеха да се отбият, за да погледат.

Поне така беше преди. Сега приемаха новината на Попи с равнодушие.

— Така ли? — каза един. — Е, сигурно вече е време. Втори изрази само повърхностна загриженост:

— Мика готов ли е? Чух, че още слагал чеповете.

— Надявам се годината да е добра за него — рече й трети. — Преживява труден момент.

Единствено майка й изрази обичайното въодушевление. Но Мейда беше производител на ябълково вино. Знаеше какво означава да наближава финалната права, когато човек жъне плодовете на труда си. Освен това обичаше да готви.

— Вече съм в кухнята — каза тя на дъщеря си. — Нека приготвя още някои неща и ще отида у Мика в средата на следобеда.

— Искаш ли да те взема? — предложи Попи.

Мейда се учуди — и с пълно право. Инициативата за срещите им рядко излизаше от Попи. Но просто не й се идваше, защото Мейда първа се впускаше във всяка дейност и беше настойчива до втръсване. Попи обикновено бягаше надалеч, защото иначе се задушаваше.

Не знаеше защо не го направи и този път. Може би защото майка й се бе върнала от почивката си по-рано, или защото бе съвсем сама в голямата къща, или защото искаше да поговори с нея. Каквато и да бе причината, тя се почувства възнаградена, когато Мейда явно остана доволна от предложението й:

— О, Попи, това е прекрасна идея! Но няма ли да прибираш момичетата?

— Ще ги вземем по път. Ще се приготвиш ли до три?

— Със сигурност — обеща Мейда и наистина бе готова.

Попи тъкмо спря под портата пред красивата къща на майка си, когато Мейда излезе и постави в багажника на блейзъра голяма кошница с увити във фолио ястия, след това се върна вътре още два пъти. Сетне се отпусна задъхана на седалката до дъщеря си и доволно каза: — Така. Това ще стигне да утолим апетита на гладните за известно време.

— Сигурно си изпразнила целия си фризер — засмя се Попи, включи на скорост и потегли.

— Не съвсем. Но откакто се обади, се опитвам. Научих се да готвя за много хора.

— Имаш предвид нас ли?

— Още преди вас. Дори преди Лейк Хенри, в Мейн. Майка ми работеше и трябваше да приготвям храна за вуйчовците си.

— Трима вуйчовци.

Попи беше виждала снимката: Лили й я бе показала, когато я бе открила сред вещите на баба им Силия след смъртта й. Дотогава никой от тях не подозираше, че имат роднини в Мейн. Мейда не говореше за това.

— Четирима — поправи я нехайно. Гледаше през предното стъкло, докато Попи вземаше завоите, изкачваше се и слизаше към центъра на града. — Силия имаше четирима братя и отгледа всички. Бяха по-малки от нея, а най-малкият — Филип, беше по-млад, цели двайсет години. Беше по-скоро на моята възраст и бе най-добрият ми приятел.

Попи продължи да шофира, но усети как я обзема известна тревога. Мейда не само никога не говореше за детството си, но рядко използваше този небрежен тон. Вероятно искаше да си придаде безгрижен вид, ала Попи усещаше нещо по-различно.

Но майка й продължи да разказва, без да откъсва очи от пътя, докато гумите свистяха по топящия се сняг на планинския път.

— Навсякъде ходехме заедно. Разговаряхме с часове. — Стрелна дъщеря си с поглед и попита: — Такива ли бяха отношенията ти с Пери?

— Не — предпазливо отвърна Попи. Не знаеше какво цели майка й.

— А с Грифин?

— Връзката ни е съвсем отскоро.

— Е, Филип беше мой роднина — продължи майка й. — Той е част от най-ранните ми спомени. Баща ми беше суров човек и нямахме много пари. Двамата с Филип се утешавахме взаимно. Отраснахме заедно. А след това станахме любовници.

Ръцете на Попи се сгърчиха върху волана — не беше спазъм, а изненада. Стрелна Мейда с поглед, сетне отново се съсредоточи върху пътя. Наближаваха града и трябваше да внимава.

— Любовници ли?

— Да — потвърди Мейда, но тонът й вече не бе така нехаен, сякаш това бе целта на разказа й. — Отпратиха го, когато историята се разчу, но той не знаеше накъде да поеме и се почувства изгубен. Самоуби се.

Попи рязко си пое дъх.

— Но това е ужасно! Много съжалявам.

— Съжаляваш, че сме били любовници ли? — неспокойно попита майка й.

— Съжалявам, че е умрял.

— А какво мислиш за другото?

Попи отново я измери с бърз поглед. Мейда изглеждаше почти уплашена, а това показваше колко много са се променили нещата оттогава. Младата жена не смяташе, че кръвосмешението е често срещано в днешно време, но за него вече можеше да се говори много по-открито. Удивлението й се дължеше по-скоро на неочакваното признание на майка й, отколкото на самото разкритие. Тя не познаваше брата на баба си, не познаваше никого от четиримата. Не познаваше и жената, която бе живяла в Мейн, но беше заинтригувана. Мейда, каквато я познаваше Попи, не би споменала, че се е любила със собствения си съпруг, камо ли е вуйчо си.

Центърът на града бе озарен от слънцето, отразяващо се от топящия се сняг. Попи разсеяно вдигна ръка, за да поздрави един от синовете на Чарли, който почистваше снега пред входа на магазина.

— Според мен — с известно облекчение каза тя — това е… почти сензация.

— Сензация ли?

— Ами неморално е, но е толкова трогателно. И човешко. Освен това е станало преди много време. Не бих нарекла живота ти след това развратен.

— Баща ти не знаеше нищо — предизвика я Мейда, сякаш я канеше да я разкритикува. — Живях с вината от стореното. И със страха.

Попи не възнамеряваше да критикува майка си. Щеше да прозвучи доста лицемерно.

— Страхуваше се той да не разбере ли?

— Да. Не ми беше никак леко. Работех два пъти повече, за да направя всичко в живота ни двойно по-добро.

— Според мен успя — увери я дъщеря й.

— Не ми беше никак леко — повтори Мейда. Отпусна се на седалката, загледа се през прозореца и с това сложи край на разговора.

Попи не можеше да го допусне. Усещаше, че тук се крие някакво послание за нея. Искаше да знае повече.

— Каква е причината да ми разкажеш това? — попита тя, докато минаваха покрай кантората на Каси.

— Срещнах един човек във Флорида.

— Мъж ли? — попита Попи. За пръв път й хрумваше подобна мисъл. Джордж Блейк беше починал преди три години. Ако Мейда се бе запознала с някого, явно можеше да погледне на предишния си мъж с други очи.

— Психотерапевт.

— Наистина ли? — слиса се младата жена.

— Да. Бях започнала да се чувствам стара. Но когато пристигнах там през януари, установих, че съм много по-млада от повечето хора около мен. Аз съм само на петдесет и седем. По днешните стандарти това не значи да си стар. Започнах да се питам защо се чувствам толкова възрастна и когато не успях да намеря отговора, открих едно име.

— На психотерапевт.

— Да. Тази жена ми помага да разбера от какво се нуждая.

Мейда се обърна към нея и промълви:

— От щастие. От забавления. Лили ми каза, че ти е съобщила за бременността си.

Развълнувана от споменаването на сестра й, Попи кимна.

— Искам да се радвам на това бебе — продължи Мейда. — Искам да направя за него неща, които не успях да сторя за Лили. Не бях добра майка за нея.

— Беше много добра майка — поправи я Попи, докато завиваше по улицата на училището. Караше точно зад колата на своя приятелка, която отиваше да прибере четирите си деца. — Просто невинаги проявяваше разбиране.

— Много си мила, скъпа, и не искам да споря с теб. Но истината е, че бях обсебена от мисълта откъде идвам и какво съм извършила там. Най-много от всичко исках да компенсирам вината, която изпитвах, и просто прекалих, когато се роди първото ми дете. И тъй като това беше Лили, тя най-много пострада от всичко, което се опитвах да скрия. Само че човек просто не може да спотайва подобни неща. Смяташ, че си скрил мръсното си бельо, ала в крайна сметка то започва да мирише.

— Това е отвратително сравнение.

— Но е вярно — настоя Мейда. — Помисли си за захарта на Мика. В града съм от над трийсет години и оттогава наблюдавам добива на захар. Нещата се промениха. Дейл Смит използваше за варенето една голяма тава. Когато сиропът започваше да бълбука, той го сваляше от огъня и сипваше нов сок, ала вътре оставаше малко от стария, който продължаваше да ври, и крайният продукт никога не ставаше толкова бистър и сладък заради този остатъчен вкус на стар сироп. Мика използва три съда. Пресипва от единия в другия, когато започне да кондензира, а заври ли — излива всичко. Така сиропът е пресен и не пази вкуса на стария.

Тази аналогия беше по-красива. Попи със сигурност схвана смисъла й. Но въпреки това продължи да гадае:

— Защо ми разказваш всичко това?

Мейда помълча малко, после тихо каза:

— Просто искам да знаеш.

Младата жена може би щеше да продължи да настоява, ако в този момент не бе спряла пред училището и не бе видяла момичетата, които вече тичаха към колата, нетърпеливи да чуят за сока и да се приберат у дома. А след това моментът бе отминал.

* * *

Димът се кълбеше от комина на работилницата, издигаше се между върховете на дърветата и се носеше във въздуха над града. Тази пара беше много по-силен призив от обажданията на Попи. Би трябвало по алеята на Мика вече да се трупат колите, а от тях да слизат хората от градчето, нетърпеливи да опитат от първия за годината сироп.

Но днес нямаше други коли, освен тази на Попи. Тя спря до работилницата, паркира до пикапа на Грифин и пусна момичетата. Те нахълтаха вътре.

— Къде са всички? — удивено смотолеви Мейда, но това бе риторичен въпрос. Без да чака отговор, тя излезе от автомобила и заобиколи към багажника.

На Попи й се искаше да последва момичетата в работилницата. Обичаше сладникавата миризма на врящия сок. Ала реши, че майка й може да поиска да продължат разговора си — да я попита нещо, да отбележи нещо, дори да й отправи обвинение. Искаше да е тук, ако това се случи.

Мейда наистина беше недоволна, но не от дъщеря си.

— Това не е редно — мърмореше тя, докато вадеше кошниците от багажника. — Знаят, че преживява труден момент. Просто е избухнал.

— Повече от веднъж.

— Добре де! Но всички знаят, че не го е направил от злонамереност. Би трябвало да дойдат.

Попи извади една от кошниците, сложи я на скута си и се отправи към верандата. Придвижваше се по-трудно от предишния ден, защото земята беше оголена на места, докато на други все още имаше сняг. След няколко седмици всичко щеше да се разкаля. Само че дотогава Мика щеше да сложи отгоре дългите дървени дъски. Не толкова за Попи, колкото за Хедър и момичетата. Калта предизвикваше голяма неразбория.

Ала тази година Хедър сигурно щеше да я пропусне, каза си Попи, докато се връщаше към блейзъра. Със или без дъски, ако искаше да стигне до къщата, щеше да се наложи да заобикаля отпред. Там се намираше рампата.

Мейда я отпрати, преди да успее да се качи на асансьорчето.

— Върви в работилницата, Попи. Имат нужда от публика. Аз ще се справя с тези неща и ще дойда.

Младата жена сложи ръце на колелата, но след това ги вдигна. Майка й изглеждаше спокойна и уверена.

— Останалите знаят ли онова, което ми довери в колата?

— Имаш предвид сестрите си ли? Лили знае. Казах й през есента, по време на ужасните й неприятности. Не разбираше защо толкова ме плашеше пристигането на пресата. Това беше единственият начин да й обясня… страха си да не бъда разкрита. Мисля, че то помогна и на двете ни. Още не съм казала на Роуз, а би трябвало. — Мейда въздъхна и добави: — Но за това ми е нужна още смелост. Работя по въпроса.

* * *

Грифин беше огнярят. Неговата задача беше да пали купчината дърва под изпарителя и да добавя нови, когато купът намалееше. Миси и Стар попълваха запасите му, като носеха по една цепеница от подредените до палета. Нямаха нищо против да кръстосват напред-назад, защото бяха изпълнени с неизчерпаема енергия. Бяха развълнувани от това, че са се върнали у дома и че могат да помогнат. Свалиха якетата си, тъй като в работилницата беше топло. Освен това бе много влажно и косата на Миси се накъдри още повече.

Грифин я подразни, както често правеше с двете си къдрокоси племеннички:

— Ама на теб ти расте още коса! Да не си яла нещо специално за закуска?

Миси поклати глава и с танцова стъпка се отдалечи към дъното на стаята. Стар беше по-мълчалива и стоеше до него. От време на време посягаше към джоба на якето му, изваждаше по една шоколадова целувка и развиваше целофана. Той се бе погрижил този път бонбоните да са с ядки. Това не беше джобът, където пазеше телефонния номер, който можеше да се окаже на Синди. Той се намираше в задния джоб на джинсите му и Грифин го местеше от един чифт панталони в друг, но още не й бе звънял. Не беше събрал необходимата смелост. Трябваше да измисли как да подходи, а докато Ралф търсеше другаде, Синди нямаше да се обезпокои: ако това наистина беше тя, както му се искаше да вярва. Беше твърде вероятно след толкова години следата да се окаже фалшива. Просто си даваше още малко време, за да се преструва, че не е така.

Заетостта му помагаше. Когато не добавяше дърва към огъня, Грифин с радост наглеждаше момичетата, особено след като Мика нямаше възможност да го прави. Той напълваше сиропа. Той беше майсторът, а процесът никак не бе лесен. Не ставаше дума за някакво просто варене в примитивни съдове в първобитни времена. Грифин бе разбрал това, когато за пръв път бе видял апаратите в работилницата. Сега, когато всички бяха пуснати в действие, беше още по-впечатляващо.

Мика му обясняваше процеса с тих глас, докато наглеждаше, местеше, даваше наставления и гребеше. Грифин не знаеше дали беседата е предназначена за него, за Били или за момичетата, но му беше благодарен.

— Този клапан позволява на сока да се стича от резервоара отвън. Държа го там възможно най-дълго, защото студът намалява вероятността от появата на бактерии. След като влезе вътре, най-напред преминава през апарата за осмоза. Там от него се отделя доста вода. Оттам отива в пламъчната тръба, където парата от вече врящия сок го подгрява. После се връща в котела и започва да ври. — Той разбърка течността с голям метален черпак. — Следващият съд, този в средата, е по-малък от задния, защото сокът вече е започнал да се кондензира.

— Колко сладък е направо от дървото? — попита Грифин.

— Сокът от дървото има два процента захарност. След половин час в тези котли се превръща в сироп. А това означава шейсет и седем процента захарност.

Мика поработи известно време, като ту разбъркваше сока, ту го оставяше да бълбука.

— Преди загаряше поне един котел на сезон и се налагаше да изхвърляме не само сока, но често и съда. Сега на всеки котел има измервателен уред, който следи нивото на течността. Така разбирам кога е спаднало.

— Може ли да опитам? — попита Миси.

— Не още — каза Мика, — но съвсем скоро — избута още сок. — Най-предният котел е за сгъстяване. Това е последният етап. Там сокът се превръща в сироп.

— Как разбираш кога става? — попита Грифин.

— Чуваш го — вметна Били.

Мика му обясни:

— Бълбукането се променя. Ако не можеш да го чуеш, разбираш по ей онзи термометър. Сокът се превръща в сироп, когато температурата му стане седем градуса над точката на завиране. Ако искаш да си съвсем сигурен, опитваш с онова нещо там. Нарича се хидрометър.

— Нещо мирише прекрасно — разнесе се глас откъм вратата. Беше Лили Киплинг, придружавана от съпруга си и от Чарли Оуенс. Когато те свалиха палтата си с явното намерение да останат, Грифин им повери момичетата и отиде в къщата.

* * *

Мика обичаше да говори за работата си. Чувстваше се уверен и компетентен. Но пристигането на гостите раздвои вниманието му. Беше стар обичай в Лейк Хенри приятели и роднини да се отбиват, когато усетят аромата на първата пара от обработката на сока. Тази година обаче би предпочел да мине без посещения. Да, несъмнено се нуждаеше от помощта на Били и Грифин, които се занимаваха със страничните дейности, докато той бъркаше сиропа. Нямаше нищо против и Мейда да донесе храна и напитки. Радваше се и на присъствието на Попи. Момичетата я обожаваха. На практика тя беше член на семейството. Едва ли щеше да се справи без нея през последните седмици.

Но спокойно можеше да мине без Лили, Джон и Чарли. Те му напомняха за множеството хора, които се стичаха при първото варене на сока всяка година, и за това колко различни са нещата сега. Още по-лошо бе, че Чарли също го знаеше и се опитваше да бъде полезен.

— Какво трябва да се прави? — попита той и потри ръце. — Мога да поработя.

— Всичко е под контрол — каза Мика, без да откъсва очи от бълбукащата златиста течност в котела.

— Свърши ли с поставянето на чеповете?

— Не. Ще довърша сутринта. И бездруго не мога да започна да варя преди обед — отвърна му, но си помисли, че Чарли вече знае това, а ако не беше така, за какво изобщо му е притрябвал? Всеки, който разбираше поне малко от производството на кленов сироп, знаеше, че сокът тече, когато е най-топло през деня, и престава, щом слънцето се скрие и температурите отново се понижат. Мика можеше спокойно да вари до късно през нощта, за да свърши със сока, стекъл се през деня, защото най-добрият сироп се получаваше от пресен сок. Но не му оставаше нищо друго, освен да спре, докато сокът не потече отново.

— Мога да ти пратя един или двама от синовете ми, ако имаш нужда от допълнителна работна ръка — предложи Чарли.

— Всичко е наред — Мика стисна зъби. Истината бе, че се чувстваше като глупак в очите на хората от града, тъй като Хедър се бе оказала съвършено различен човек, а той нищо не бе заподозрял. Все едно му бе изневерила. Чувстваше се унизен.

— Ей — смушка го с лакът Били.

Мика отново се съсредоточи върху сиропа и чу по-дълбокото бълбукане, което го изпълни с очакване против волята му. Внимателно разбърка с металния черпак и го извади. Сиропът беше готов. Точеше се на ленти от ръба на черпака.

Отвори клапана и сиропът се изля в цистерната. Междувременно избута следващата порция сироп в най-предния котел, премести този от задния в средния съд, отвори задния клапан и напълни съда с около двайсетина сантиметра пресен сок. Едва когато изля горещия нов сироп от първата цистерна във втора, снабдена с филтри, се замисли за навременното смушкване от страна на Били. Без него щеше да загори сиропа, а се гордееше, че е много голям майстор.

Кого да обвинява? Лили, Джон и Чарли, задето го бяха разсеяли, или Хедър, защото мисълта за нея непрекъснато го преследваше? Но в крайна сметка грешката беше единствено негова. Това го накара да внимава повече, защото иначе щеше да се провали.

* * *

Попи седеше в уютно ъгълче на стария диван на Мика, когато Грифин влезе през кухнята и прекоси коридора. Тя не четеше. Не гледаше телевизия и не слушаше музика. Не правеше кой знае какво, а в действителност й бе необходима цялата сила, която можеше да събере.

Усмихна му се, когато влезе.

Той отвърна на усмивката й.

— Майка ти се труди като пчеличка там горе. Смятах, че ще й помагаш. Добре ли си?

Попи не беше сигурна. Чувстваше се… тъжна. Не бе свикнала с — играта.

Но въпреки това кимна утвърдително и му направи знак да се приближи. Грифин коленичи до нея, а тя се наведе напред и помириса ризата му.

— Ммм! Кленов сироп. Много издайническа миризма. Как върви?

— Сестра ти дойде.

Лили. Бъдещата майка. Внезапно изпита остра нужда да сподели новината с него.

— Тя е бременна, само че още никой не знае, така че да не си продумал.

— Няма. Благодаря, че ми каза. Очакването на бебе винаги е нещо вълнуващо.

Попи кимна и сплете пръсти в скута си.

— Нещо не е наред — рече Грифин, все още коленичил.

Попи сви рамене. Но той имаше право, а тя трябваше да излее душата си.

— Чувствам се… като зрител. Просто си седя и наблюдавам как нещата около мен се случват.

— Говориш за бебето на Лили ли? Или за ареста на Хедър? Правим всичко по силите си. Не оставям Ейдън на мира. Каси тормози прокуратурата в Калифорния. До известна степен всички сме зрители.

— Но ти вършиш и други неща.

Очите му светнаха.

— Искаш ли да дойдеш с мен в работилницата?

— И да гледам? — нацупено го попита. Съзнаваше, че се държи като капризно дете, но нищо не можеше да направи. — Не, не искам да наблюдавам.

— Можеш да ми помагаш с дървата.

Тя поклати глава. Раздразнението й нямаше нищо общо с производството на кленов сироп.

— Още ли ми се сърдиш за онова, което казах? — запита я той.

— Би трябвало да е така. За това и за още много други неща.

— Какви неща?

— Че идваш тук. Че ми напомняш за всичко, което не мога да правя. Преди мислех, че мога да върша каквото поискам.

— А не е ли така?

Попи не отговори, а предпочете да каже:

— Седя си у дома и наблюдавам Виктория. Тя опитва всичко. Не се спира пред никакви препятствия. Безстрашна е.

— Тя е просто котка. Те не разсъждават като нас. Не анализират нещата. Не изпитват съжаление или вина. Нито пък страх.

— А аз се страхувам — промърмори младата жена. — Боя се от много неща.

— Назови едно.

— От теб — заяви Попи, но се смути от признанието и побърза да продължи. — Майка ми ходи на психиатър. Сигурно и аз трябва да го направя.

— Нямаш нужда от психиатър — каза Грифин. — Добрият приятел може да свърши същата работа. Ти не таиш у себе си някакви дълбоки страхове. Просто понякога имаш нужда от човек, пред когото да изкажеш мислите си. Приятел може да ти е от полза.

— А също и психиатър.

— Обаче с приятел е по-евтино. Освен това ти нямаш нужда от психиатър, защото имаш мен.

Тя стисна яката му и изстена:

— Но ти си проблемът!

— Защото те обичам ли? Това е лудост, Попи!

— Точно затова ми трябва психиатър.

— Един психиатър би седял тук с теб, докато намразиш тишината достатъчно, за да излееш всичките си страхове. Мога да ти покажа как става. Можем да го разиграем, само че… нямам много време. Не точно сега. Трябва да помогна на Мика. Така че да минем направо към същността — целият се изпълни с огромна нежност: очите, гласът и ръцете, с които обхвана лицето й. — Знам за катастрофата, Попи. Знам за нея. Представи си най-лошото и бъди сигурна, че го знам. Ако смяташ, че ще го науча впоследствие и ще те намразя, грешиш. Не можеш да ми кажеш нищо, което да ме отблъсне.

Тя почти не бе в състояние да диша. Не каза нищо. Не можеше. Той чисто и просто блъфираше.

— Ако става дума за прошка — продължи Грифин със същия нежен тон, — имаш я, въпреки че не се нуждаеш от нея. Случват се всякакви гадости. Искаш ли да чуеш една? Гадно е, когато по-големият ти брат дава дрога на по-малката ти сестра, а всички се правят, че не забелязват нищо.

— На Синди ли? — слиса се Попи.

Той тъжно кимна:

— Признаваме го години по-късно, но само двама по двама и шепнешком, и едва след като злото вече е сторено. Джеймс живее с жена си и с трите си деца в Грийн Бей, Уисконсин, а Синди си тръгна отдавна. Той твърди, че тя го е молила за това. Да, наистина беше бунтарка. Започнала с марихуана, обаче след това не й стигало, искала нещо по-силно и замесила и него.

— Той е продавал дрога?!

— Не, но можеше да намира. Когато му искала, той й давал. Тя продължила да иска, а той продължил да й намира. Отношенията й със семейството все повече се влошаваха, животът й ставаше все по-неуправляем, докато наистина се превърна в пълна каша. И тогава адът се продъни над главата й. Тя не можа да го понесе и избяга. Чия беше грешката? На баща ми ли, задето беше толкова строг и суров, че никой от нас не смееше да се доближи до него; на мен и останалите, че не направихме нищо, или на Джеймс, който очевидно й даваше дрога само за да пощури нашия старец — Грифин си пое дъх. — Стореното от Джеймс е продиктувано от злоба. А при теб? — бързо поклати глава и се върна към темата на разговора им: — Дори когато си съчинявам възможно най-лошия сценарий, не мога да видя никакъв зъл умисъл от твоя страна.

Попи мълчеше, докато мислите й се върнаха от преживяния от Синди кошмар към собствената й история. Не, нямаше никаква злонамереност, а само огромна небрежност, която бе довела до смъртта на един човек.

— Това повдига и друг въпрос, според психиатъра Грифин — подразни я той по начин, който й подсказа, че просто се опитва да направи истината по-приемлива. — Стигаме до предположението, че проблемът не съм точно аз. Не е важно аз да ти простя за случилото се. Важно е ти да простиш на самата себе си.

Върху верандата се разнесоха стъпки от ботуши. След секунди влезе Камил, натоварена със завити във фолио пакети. Без да подозира, че прекъсва нечий разговор, тя започна да се събува.

След малко Попи разбра, че Камил напълно съзнава натрапеното си присъствие, но се опитва да реагира с тактично равнодушие, което владееше до съвършенство.

— Ще имат нужда от помощ за вечерта — каза тя и се запъти към кухнята. — Тук съм за продължението.

Попи я наблюдава, докато се загуби от поглед и се чу далечният звук от разговора й с Мейда. Отново се обърна към Грифин и съзря учудваща уязвимост в изражението му.

— Разкажи ми повече за Синди.

Той поклати глава и посочи към нея. След това зачака, а тя просто не бе в състояние да понесе мълчанието. Трябваха й само две секунди.

— Какво искаш да направя? — прошепна.

Но той не й даде отговора, от който се нуждаеше. Не можеше да го стори и тя прекрасно го знаеше. Вместо това Грифин тихо каза:

— Позволи ми да се прибирам в дома ти през нощта. Ще оставам тук с Мика, докато има нужда от помощта ми — и те уверявам, че не го правя, за да ми прости, а за да простя сам на себе си, така че знам за какво говоря. Не искам да се връщам на Литъл Беър посред нощ. Искам теб.

Тя притисна пръсти към устните му. Ако допуснеше, че всичко казано от него е истина — за катастрофата, за злонамереността и за прошката, — това само правеше нещата още по-трудни. Той беше забележителен човек и явно искаше да бъде неин, само че тя не го заслужаваше.

След като това бе ясно, Попи не възнамеряваше да отказва на молбата му. Може и да бе виновна за нещо, което никога не бе изказвала на глас. Но не беше глупава.

* * *

Този ден Грифин остана в работилницата почти до полунощ, до единайсет часа в сряда и отново до полунощ в четвъртък. През всичките години, когато беше отварял бутилката с кленов сироп и бе заливал с него палачинките си, изобщо не бе предполагал колко труд изисква приготвянето му. Мика беше педантичен човек, но бе прав. Когато сокът станеше сироп, трябваше да се филтрира, за да се отстранят дори най-малките песъчинки. Веднага след това сиропът се бутилираше, за да е достатъчно горещ да се стерилизира и да създаде вакуум в опаковката, докато изстива. И като че ли това не беше достатъчно за един ден, та трябваше и да се измият всички съдове, използвани в работилницата.

Докато се добереше до дома на Попи, Грифин беше на края на силите си. А в четвъртък вечер дори настина. През деня от време на време леко преваляваше, което не бе проблем, докато слагаха чеповете, защото въздухът остана топъл, но вечерта, когато температурите паднаха, той започна да усеща и най-малкото влажно местенце по дрехите си. На всяка цена трябваше да вземе горещ душ и понеже нямаше такъв на Литъл Беър, Грифин беше щастлив, че Попи е удовлетворила молбата му.

Честно казано, не би успял да стигне до Литъл Беър дори при смъртна заплаха. Работата през деня беше изтощителна, което означаваше, че не става и за нищо друго, когато се пъхаше в леглото до Попи. Беше страшно изморен, а трябваше да стане с първите слънчеви лъчи и да помага на Мика за чеповете на останалите дървета.

Но между разсъмването и тръгването му за дома на Мика се случваха прекрасни неща. Грифин никога не се бе чувствал в такава физическа хармония с някоя жена, както сега с Попи. Вече не я разпитваше за катастрофата. Нужно бе да реши този проблем сама. Не говореше и за Синди. Трябваше да оползотвори по-добре краткото време, което прекарваха заедно.

Продължи да ръми и в петък — нещо като много гъста мъгла. Не валеше достатъчно силно, за да им попречи да поставят чеповете, а и въздухът не бе достатъчно студен, за да преустанови сокоотделянето.

В събота сутринта, когато ги посрещна същото време, той би дал всичко на света, за да остане в леглото с Попи. Но захарните кленове не признаваха почивните дни. Нито пък ги интересуваше дъждът. Когато сокът потечеше, той просто си течеше и трябваше да бъде обработван. Грифин вече бе вложил в сезона достатъчно от себе си и бе обучен лично от Мика, за да не иска сокът да престоява в резервоара повече от необходимото. Освен това все още оставаха дървета без чепове. Ако имаха късмет, щяха да успеят да привършат с последните склонове до пладне. А това бе достатъчна причина, за да отиде да работи.

През деня се появи още по-основателна причина. Слязоха от плантацията на обяд, готови да запалят изпарителя за следобедното варене, когато един автомобил се зададе по алеята. Мика погледна към колата и тихо изруга, но Грифин знаеше, че тя не е на ФБР. Разпозна човека на волана — Ейдън Грийн.