Барбара Делински
Случайна жена (10)

Девета глава

Снегът заваля късно през нощта преди неделната сутрин. На разсъмване земята вече бе покрита с близо осемсантиметров снежен килим. Пухкавият и лек сняг изглеждаше от прозореца на Попи като захарен памук, но това ни най-малко не я ободри. След като прекара по-голямата част от нощта в мъчително дремане и будуване, тя се събуди като смазана от огромна тежест.

Остана в леглото до по-късно от обикновено. Когато най-сетне стана, взе душ и понеже имаше нужда да подобри настроението си, облече яркозелен анцуг. Разреса косата си с пръсти, включи таблото на централата, но след това реши друго и го изключи. Взе неделния вестник от предната врата и отиде да си направи кафе.

Хвърли поглед на първата страница и с облекчение отбеляза, че не пише нищо за Хедър. После прегледа заглавните страници на всички раздели, за да си избере какво да прочете. Ала когато кафето бе готово, остави вестника настрани и закара количката си до прозореца на всекидневната.

Седеше там и… Просто си седеше и наблюдаваше как още един сантиметър сняг се натрупва върху елите близо до дома й. Снежинки посипаха двойка кардиналчета, които прехвърчаха между дърветата. Мъжката птица беше яркочервена, а на фона на снега дори по-убитата окраска на женската изглеждаше ярка. Долетяха до перваза на прозореца и оставиха следи от малки птичи крачета върху прясно натрупалия сняг, преди да отлетят отново.

Попи извади лосиона от страничния джоб на количката, намаза ръцете си и разсеяно попипа мазолите по тях, докато наблюдаваше играта на други две птички. Питаше се каква ли наслада носи свободата да летиш, да се откъсваш от земята, да се рееш нависоко и да изчезваш, питаше се какво ли би било да започнеш на чисто и отначало, какво ли би било да имаше меки и нежни ръце.

Реши, че сигурно би било чудесно. Би било прекрасно. Проблемът с мечтите бе, че пробуждането от тях е много мъчително. Поразмишлява върху това известно време и най-накрая включи телефоните, но те не й предложиха спасение. Нито едно копче не светеше. Хората в Лейк Хенри или седяха пред камината и сами вдигаха телефона си, или бяха в църквата, или в планината, където се провеждаха Дните на снега, състезанията по ски, сноуборд и шейни.

Остави телефоните на звукова сигнализация и се върна до прозореца. След малко по алеята се зададе някакъв пикап. Не беше екипът по разчистването с греблата, характерната си маркировка и предупредителното надуване на клаксона. Беше пикапът на Грифин. Придвижваше се внимателно по близо десетсантиметровата снежна покривка, ако се съдеше по парапета на задната веранда, после спря до блейзъра.

Попи не помръдна. Не успяваше да определи какви чувства предизвиква у нея посещението му: не можеше да събуди у себе си нито гняв, нито дори раздразнение, освен ако не беше насочено към малките отломъци очакване, които се бяха промъкнали покрай иначе стабилната й съпротива. Затова просто седеше и слушаше.

Отвори се врата, сетне последва пауза и най-накрая вратата се затвори. Чу го как се катери по покритата със сняг рампа и изведнъж се зачуди дали е донесъл обяд. Малко топла храна от ресторанта на Чарли щеше да й се отрази добре. Там приготвяха страхотно чили. Не би отказала да похапне от него. Ако бе вземал някаква торба от предната седалка, това би могло да обясни паузата.

Той почука. Тя не каза нищо. Грифин почука отново, след това завъртя бравата и се провикна:

— Има ли някой вкъщи?

Зърна я и се усмихна.

— Здравей — вмъкна се вътре и затвори вратата. — Как си?

— Добре съм — отвърна тя. Радваше се да го види, но съжали, като не видя никаква хартиена торба. Наистина не би имала нищо против малко чили от ресторанта на Чарли. — Хубаво си се опаковал.

Той събу ботушите си, избута ги настрани, джинсите му се бяха набрали над дебелите чорапи. Свали лентата от главата си и я изтупа от снега. След това отметна назад косата си.

— Здравата вали.

— Сигурно е много красиво в планината. Учудена съм, че не си там.

— Бях — каза той, но не помръдна от вратата. — Мислех, че и ти ще отидеш. Вчера явно прекара добре.

— Вчера беше на езерото. Всички прекарват добре там. Но днес са ските и другите спортове — недоволно набърчи тя нос.

— Някога качвала ли си се на ски?

— Тук се научаваме да караме ски още от малки. Правех го непрекъснато.

— Искам да кажа, след инцидента?

Учуди се, че й задава подобен въпрос. Повечето хора не смееха. Но Грифин си беше Грифин и обичаше да разпитва.

— Не — отвърна тя. — Имам… малък проблем.

— Никога ли не си опитвала седящи ски?

Изпита неудобство, каквото беше преживявала само веднъж преди.

— Ти какво знаеш за тях?

— Само, че би трябвало да са нещо забавно.

— А, значи си говорил с хора, които са ги използвали.

— Всъщност да — потвърди той и леко разтвори кожуха си. Отдолу носеше червен пуловер с остро деколте, а от изпъкналостта под него тя заключи, че сигурно е дебело облечен и отдолу.

Така. Значи знаеше и за седящите ски. Не беше сигурна какво изпитва и по отношение на това. Опита се да изпита гняв, задето надничаше в личния й живот, но не й се удаде. Просто зададе неутралния въпрос:

— Значи си разпитвал и за седящите ски, докато си изравял информация за заболяването ми?

Той не трепна. Очите му приковаха нейните без всякакво съжаление.

— Не бих го нарекъл ровене. Просто бях любопитен.

Тя също.

— Какво знаеш за нараняването ми?

— Знам само, че е засегната долната част на гръбначния стълб. Частично увреждане.

— Което означава — поде тя, защото искаше да изясни всичко, — че положението ми не е толкова лошо като на други хора; че коремните ми мускули функционират, следователно контролирам някои дейности, които другите болни от параплегия не могат; че вероятно бих могла да се науча да ходя, макар че едва ли ще го правя гладко или функционално и със сигурност няма да представлявам красива гледка. Някой от града се е разбъбрил. Кой?

— Ако ти кажа, никога няма да му проговориш.

— На него ли? Джон ли беше? Или Чарли? Физиотерапевтът ми? Масажистът?

— Ау, тук има и масажист! Добър ли е?

— Грифин!

Той помирително вдигна ръце.

— Хайде да не се караме. Просто вчера изглеждаше страшно доволна на „Арктическата котка“ и си помислих, че и днес ще правиш нещо подобно в планината. Искаш ли да се повозим на шейна?

— Не.

— На снегомобил?

— Не.

— Заради катастрофата ли?

— Не — отрече тя, но, разбира се, това беше лъжа. Ските и снегомобилите бяха част от живота й през зимата, но не ги бе използвала, откакто бе преживяла нещастния случай преди дванайсет години.

— Страх ли те е? — попита Грифин.

— Защо задълбаваш в това? — въздъхна тя.

— Защото знам, че можеш да правиш тези неща, и искам да ги вършим заедно.

— Казах ти, че не мога — напомни му Попи, но пак не успя да се ядоса, защото не усети никаква злонамереност у него. Беше свестен човек. — Съобщих ти го през есента. Ако си хранел някакви надежди, проблемът си е твой. Гледам на нещата от добрата им страна и правя онова, което ми доставя удоволствие. Имам повече късмет от мнозина други и съм благодарна за това. Чувствам се добре с начина си на живот.

— Хубаво — съгласи се Грифин с донякъде осъдителна усмивка. — Каза ми всичко това през есента. Тогава сигурно много ми се иска просто да бъда с приятел, защото тук се чувствам като парий. Вчера на езерото никой не искаше да разговаря с мен. Днес в планината беше същото. Затова отидох в ресторанта на Чарли, но там беше почти пусто.

Попи не бе учудена.

— Всички са в планината.

Всъщност й домъчня за него и се почувства благоразположена, сякаш разговаряйки с него, когато никой друг не искаше, правеше добро. Това донякъде оправдаваше присъствието му в дома й.

— Освен една възрастна дама — вметна Грифин и поде разказа си, както стоеше на прага. — Каза ми, че не е от Лейк Хенри, но беше в кафенето на Чарли и както си говорехме, тя отвори раницата си и отвътре се показа едно коте.

— А! — възкликна Попи и си представи сцената. За нея това не беше нищо ново. — Шарлот Бадо — заключи.

Беше си поел дъх, за да продължи да разказва, но го задържа и попита:

— Откъде знаеш?

— Тя обича котки. Ходи там, където очаква да се съберат много хора, а това със сигурност ще стане по-късно в заведението на Чарли. Събира бездомните котки и се опитва да им намери дом. В колата й сигурно има поне шест. — Внезапно една мисъл осени Попи. — Не си го направил!

Огледа подутината под кожуха му. Той беше слаб мъж. Независимо колко дебело бе облечен, подутината беше твърде голяма.

— Не си го направил!

Грифин не отрече и тя изпита прилив на необяснима обич. Но веднага след това дойде предупреждението:

— Ти си градско момче. Някога имал ли си животни у дома — котки, кучета, морски свинчета?

— Не, но това мъниче е толкова сладко!

— Взел си го! Наистина си го направил.

Той гушна малкото същество.

— Да не би да си алергична?

— Не съм.

— Тогава мразиш котките.

— Обичам ги. Имахме много котки, когато бях малка. Просто Шарлот е доста коварна. Смята, че всички могат и трябва да гледат котки, а не е така. Виждала съм я как ги дава на деца от хребета, които не могат да си позволят да ги хранят, камо ли да ги кастрират, и преди да се усетиш, се пръква едно котило, след това второ, трето и котките-рибари излизат от горите. Някога виждал ли си котка-рибар?

Грифин поклати отрицателно глава.

— Те са големи, диви и подли и освен това са силни и кръвожадни. Изяждат малките котета и навсякъде разпръскват късчета от телцата им. Това е ужасно — и за малките котенца, и за децата, които са направо съкрушени.

Той осъзна за какво става дума и я увери:

— С тази няма да се случи нищо подобно. Тя е домашно коте и вече е кастрирана. Освен това аз съм отговорен човек. Купих всичко необходимо от магазина на Чарли. Няма проблеми.

— Виждам поне два — каза Попи, защото той беше толкова сладък и искрен, че лошата й страна искаше да му докаже, че не се е сетил за това. — Котката обича топлината, а в хижата на Литъл Беър не е никак топло, ако не поддържаш огъня. Следователно ще трябва да я вземаш със себе си, ако смяташ да отсъстваш за по-дълго време и със сигурност, когато отиваш в Принстън, Ню Джърси. А това ни води към втория проблем: котките мразят автомобили.

Той надникна в пазвата си.

— Според мен нямаше нищо против да се повози дотук. Спа почти през цялото време. И все още продължава да спи. Ооо! — развълнувано прошепна Грифин. — Вече се събужда — гласът му скочи една октава по-високо и той каза: — Здравей, миличка.

Попи тъкмо си мислеше, че този мъж е прекрасен, когато зърна туфичка рижи косми на фона на червения му пуловер. Тя също се развълнува и попита:

— Бебенце ли е?

— Не съвсем. Жената твърди, че е на две години, което за котките значи, че е възрастна, но просто е дребничка.

— Дай да я видя.

Грифин прекоси стаята по чорапи и разгърна кожуха си, за да се покаже горната част от телцето на животинчето. Хвана се за стола на Попи и клекна до нея.

Не беше само туфичка рижи косми, цялото коте беше рижо.

— Червенокоска е като теб — със задоволство отбеляза Попи и погали топлата главичка на котето. Всъщност косата на Грифин бе по-скоро кестенява, а не рижа, но й бе казал, че прякорът на семейството е рижите. — Виж, очите й са затворени. Все още спи.

Малката главичка се извърна при звука на гласа и допира на ръката й, а нослето започна да души. Попи разгледа животното отблизо и възкликна:

— Мили боже!

— Да — потвърди Грифин. — Нима можех да откажа? Явно се е родила зряща, но след това нещо е станало. Стопанинът й не можел да се справя и я зарязал на пътя. Взели я и я лекували, но вече било твърде късно да спасят зрението й. Онази жена с котките я гледала два месеца и би я задържала, ако нямаше толкова много животни.

— Те са се отнасяли зле с това мъниче, така ли?

— Не. Жената каза, че са я приели и дори са я покровителствали. Но това коте има нужда от любящ скут, а жената не се задържа много на едно място.

— Ами ти? — попита го тя.

— Да, когато работя.

Попи остави котето да подуши ръцете й, но не можа да устои, взе телцето и го измъкна от кожуха на Грифин.

— Здравей, миличко — нежно промълви. Продължи да гали котето, докато то миришеше анцуга й. — Ти си толкова красива малка госпожица, толкова топличка! — котката постави лапичка на рамото на Попи, докато подуши шията, ухото и лицето й. — Какво помириса? А? Тоалетната вода е на Ралф Лорен. Харесва ли ти?

Котето бодна с муцунка бузата й и заизследва едно местенце под ухото й.

— Има добър вкус — каза Грифин толкова мило, че Попи направо остана без думи. Беше съвсем наблизо и изглеждаше толкова внимателен и красив! Да, определено беше красив с чупливата си кестенява коса, сините си очи и наболата брада, която твърдеше, че не е бръснал, откакто се бе къпал в дома й преди два дни.

Докато го гледаше сега, в гърлото й сякаш заседна буца. Мисълта й светкавично се върна към първата им среща: тя беше на инвалидната си количка, а той стоеше отзад в залата за събрания на църквата в центъра на града. Преди това по телефона бе усетила някаква връзка помежду им, която на живо стана още по-силна — по-силна от всичко, което познаваше досега, дори и преди катастрофата. Дали беше химията на привличането? Не бе поела риска да опита за това ли става дума и ако е така, как ще се държи тялото й. Твърде много се боеше от провал.

И все още беше така. Но нещо вътре у нея се бе размекнало. Може би се дължеше на котката. Нима е възможно човек да не се размекне при вида на красиво сляпо коте?

Животното скочи на пода.

— Чакай! — извика Попи и погледна Грифин. — Хвани я.

— Не, не, нищо й няма.

— Не познава къщата. Може да се нарани.

Котката завъртя глава към тях и тялото й грациозно се изви. След това гордо вдигна глава, изпъна тялото си и седна на задните си лапи, обърната към масите, върху които бе поставено таблото на централата. Носът й леко се бърчеше, а мустачките се насочиха напред. Плавно се изправи на четири крака и се запъти към масите. С удивителна прецизност спря до най-близкия дървен крак, изследва го с носа си, потърка в него главичката, врата и гърба си, а след това и цялото си тяло. После със същата възхитителна точност се премести на другия крак, сетне на следващия и така нататък. След като проучи масите, царствено се запъти към стената.

Попи притаи дъх, защото се боеше, че котето ще се блъсне. Вместо това то се обърна и тръгна покрай стената, сякаш го бе правило цял живот. Отърка се в рамката на входа и с благородна осанка пое по коридора.

— Търси банята — промърмори Грифин и преди Попи да успее да му каже, че котките са като камилите, той се втурна към вратата, нахлузи ботушите си и изхвърча навън.

Младата жена последва животното по коридора точно когато елегантно извитата оранжева опашка изчезна в кухнята, където се разигра същата сцена. Котката проучи всичко. Разхождаше се, душеше, търкаше тялото си. Веднъж дори се изправи на задните си крачета и качи предните на вратичката на шкафа под кухненския плот. Попи се приближи, вдигна я и внимателно я постави върху гранита.

Откъм входната врата отново се разнесе шум — отваряне и затваряне, събуване на ботуши — и след това по коридора се чуха стъпки.

— Тоалетна — обяви Грифин със снежинки в косата. Носеше голяма пластмасова тавичка, в която имаше камъчета за котешка тоалетна.

— Трябва ни храна — каза Попи. Беше пуснала тъничка струя вода от чешмата. Котето беше поставило задните си лапички на ръба на мивката, предните — вътре, а муцунката му се намираше точно под струята.

— Храна — повтори Грифин. Остави товара си на пода и пак излезе навън.

Докато се върне, котето беше скочило обратно на пода и изучаваше колелата на количката на Попи. Тя не искаше да й пречи, затова не помръдна, а само посочи на Грифин купичката, която бе извадила от едно чекмедже. Младият мъж бързо я напълни с котешки бисквити.

— Ммм! — възкликна той, като че ли подмамваше дете. — Пилешко и черен дроб. — Поднесе съда пред муцунката на котето и веднага привлече вниманието му. Огледа се и постави купата в един ъгъл, където нямаше да пречи на никого.

Котето тутакси се озова до храната.

— Как го прави? — удивено попита Попи.

— Души, чува, усеща. Мустачките й служат за антени. Подсказват й, когато се приближи до нещо, а рефлексите й са толкова силни, че може да се ориентира съвсем точно.

Той се обърна, напълни тоалетната на котето със ситни камъчета и въпросително изви вежди към Попи:

— Къде?

Тя му посочи с брадичка към стаята до кухнята, където се намираха пералнята и сушилнята й. Беше по-скоро дълбока ниша, отколкото стая, и имаше същите плъзгащи се врати като в останалата част на къщата, които се отместваха плътно до стената и позволяваха лесното придвижване на инвалидната количка. В този момент имаше предостатъчно място за тоалетната — в ъгъла и встрани от пътеката.

Откъм купата се разнесе хрупане. Докато Грифин наместваше тоалетната, Попи напълни втора купа с вода и я постави до храната. Котето си близна, отново се върна при бисквитите и продължи да хрупа. На всеки няколко хапки то обръщаше главичката си настрани, за да сдъвче, и на пода се посипаха парченца. То ги помириса, побутна ги с лапичка и ги заряза. Попи нямаше нищо против бъркотията.

След като се нахрани, животинката започна да чисти муцунката си — първо с език, а след това облиза лапичка и се затърка с нея. Започна от муцунката, но постепенно обхвана ушите и очите. Едното й ушенце се наведе напред. Попи тъкмо си мислеше колко нежно е, когато то се върна на мястото си.

Котето обърна главичка. Грифин все още стоеше приведен близо до пералното помещение. Той цъкна с език и почука с пръсти по пода. Котката се приближи. Миризмата му й беше позната, тя отърка в крака му цялото си тяло и отиде до тоалетната.

Грифин се изправи и потърка ръце.

— Така. Сега се чувствам по-добре.

— Сигурно, а най-вероятно и тя — през смях рече Попи. — Е, как се казва?

Той се зачуди.

— Мислих по този въпрос, докато идвах насам. Мъниче ми се стори подходящо, но вече не съм сигурен.

— Не можеш да наричаш това коте мъниче. Обидно е, като се има предвид колко е смела.

— А какво е подходящото име за едно смело момиче?

— Джилиан — каза Попи след кратък размисъл. — Това е силно име.

Само че рижото коте никак не й приличаше на Джилиан.

— Уитни.

И това не й звучеше подходящо.

Разнесе се шумолене в камъчетата, почукване, а след това котето излезе от кутията. Спря за миг на прага на пералното помещение, за да се ориентира. След това вирна опашка и с уверена грация се насочи право към Попи.

— Виктория — заяви жената. — Като за кралска особа. — Животинката скочи в скута й с удивителна точност. — Виктория? — повика я тя.

Котето близна брадичката й и замърка. След това бавно се завъртя в скута й и легна на кълбо с плавното движение на падаща коприна.

— Не можеш да я заведеш на Литъл Беър — реши Попи. — Вече се ориентира тук. Би било жестоко отново да я откъснем от позната за нея обстановка.

— Но тя е моя котка — възпротиви се Грифин.

— Може да остане тук.

— Само ако съм с нея през част от времето.

Попи постави ръката си върху топлото вратле на Виктория и подозрително вдигна поглед. Трябваше да има нещо нечестно и у Грифин. Не можеше да бъде иначе. Не бе възможно да е изтъкан единствено от доброта.

— Какво точно означава част от времето?

Той вдигна очи към тавана и спокойно заговори:

— Не означава абсолютно нищо, освен че ме чака много работа, а ти имаш огромно бюро, където има предостатъчно място да си сложа нещата. Имаш топлина и електричество. Освен това имаш и баня. И факс. И покритие за мобилни телефони. Както и предостатъчно телефонни линии, така че мога да използвам една за достъп до Интернет, без да се налага да се моля мобилната ми връзка да не се разпадне. Освен това притежаваш и здрав разум и знаеш, че думите ми не са лишени от смисъл. Имаш и добро сърце. Не се опитвай да го отричаш. Не съм те молил да взимаш тази котка.

Да, наистина не я бе молил за това. Попи си помисли, че настаняването на Виктория в дома й сигурно щеше да озадачи някои хора. Мейда от години я караше да си вземе домашен любимец — само дето тя настояваше за доберман, ротвайлер или немска овчарка, — но Попи непрекъснато отхвърляше идеята за куче пазач. Отказваше да приеме, че има нужда от страж. Роуз често я бе подканяла да вземе някое кутре от котилото на техния лабрадор, но тези животни ставаха много големи. Нямаше как Попи, инвалидната й количка и едно толкова голямо куче да се сместят в банята, за да изкъпе животното, а тя не виждаше смисъл да си взима домашен любимец, за който не може да се грижи сама.

Така стигаме до Шарлот, която се появяваше с пълните си с котки кошници, за да раздава покани за разпродажби на занаятчийски изделия, растения, сладкиши, паради за Деня в памет на загиналите в Междуособната война, фойерверки за Четвърти юли и пикници за Деня на труда, при това не само в Лейк Хенри. Шарлот беше регионална институция. Децата се тълпяха около кошниците й, а възрастните я заобикаляха. След като си беше взела котка от нея, сигурно щяха да я помислят за глупачка.

Смешното беше, че тя не се чувстваше като глупачка. Със сигурност не бе надхитрена от Шарлот. Ако някой бе изигран, това беше Грифин. Но Виктория се беше сгушила до коремните й мускули, които наистина усещаха топлината, беше се свила на кълбо в скута й и това идеално я устройваше.

Добре. Попи не беше отишла в планината, защото не искаше да се замисля за нещата, които не може да прави. Ала със сигурност можеше да се грижи за котка. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре. По-силна. Сега оставаше да реши какво ще прави с Грифин.

— Къде са нещата ти? — попита тя. — Документите и всичко останало?

— В Литъл Беър — отговори той.

Тя погледна часовника си. Беше почти обяд.

— Ако отидеш да ги вземеш и се отбиеш пътем през Чарли за едно чили — все още не се бе отказала — можеш ли да се върнеш до един?

— Разбира се. Защо?

— Защото ако успееш и ако нямаш нищо против да отговаряш на телефоните, докато работиш, бих могла да отида да видя Хедър. Смяташ ли, че пътищата са добри?

* * *

Пътищата наистина бяха добри, а и Попи все още се чувстваше силна. Беше се нахранила с чили и се радваше на приятното усещане, че Грифин е в дома й. Работеше. В това нямаше нищо лошо. Отговаряше на телефоните. Направо великолепно.

Освен това тя имаше опит в шофирането по снега. Дайте й широко шаси, здрава стоманена основа, самостоятелно задвижване на всяко колело и гуми с голям грайфер — и нямаше никакви проблеми. Когато се добра до центъра на града, първите трактори вече бяха разчистили пътя. Пристигна в Уест Иймс почти без да поднесе.

Чилито вече бе смляно, Грифин й се струваше някъде далеч и тя бе останала насаме с мислите си. За нещастие те бяха същите, които не й бяха позволили да спи, и не искаха да си отидат. А и тя не се опита да ги прогони. Точно това трябваше да обсъди с Хедър.

Не очакваше, че ще трябва да се срещне с нея в голяма зала, пълна с други арестанти и техните близки. Не беше предвидила и тревогата, която изпита, когато видя Хедър редом до тези хора. Но нямаше какво да се прави. Успя да вземе един свободен стол и се настани на празно място до една от стените.

Хедър веднага я забеляза. Огледа се наоколо, приближи се и седна на стола. Облегна лакти на коленете си и се наведе по-близо до приятелката си. Попи направи същото, за да осигури на разговора им известна поверителност.

— Знам — каза тя, защото беше забелязала бързото оглеждане на стаята и разочарованието в очите на Хедър. — Аз не съм Мика. Много съжалявам.

Приятелката й изглеждаше съсипана.

— Допусках, че работи, но, когато ми казаха, че имам посетител, си помислих, че…

— Мие съдовете през целия уикенд. Мисля, че тази седмица смята да поставя чеповете и маркучите. Иска да е готов, когато сокът потече. Първата партида винаги е най-добра.

— Трябваше да съм там. Миси и Стар помагат ли му?

— Не. Мисля, че той изпитва необходимост да е сам.

— Но той не може да се справи сам. Е, с това сигурно може. Обадил ли се е на Камил за книжата?

— Не знам.

— Тя знае всичко, Попи. Накарай го да й се обади. Кажи ми как са Миси и Стар.

— Бяха с мен вчера. Снощи спаха при Рут и Ема. Днес са в планината с Мариан.

— Сигурно ме мразят.

— Обичат те. Просто не разбират какво става. Затова съм тук. Говори с мен, миличка. Кажи ми какво е станало.

Очите на Хедър станаха безизразни.

— Не, не, не — прошепна Попи и стисна ръцете й. — Не прави така. Това няма да ти помогне. Като се затваряш, нараняваш себе си и всички останали. Говори! Кажи ми! Двете с теб винаги сме умеели да разговаряме. Когато Мика за пръв път те помоли да гледаш децата, ние го обсъдихме, нали помниш? Претеглихме всички доводи, всички за и против. Решихме, че ако искаш да напреднеш в работата, ще е по-добре да останеш при Чарли, но в действителност ти умираше от желание да се грижиш за момичетата. Нали не си забравила? Веднага го разбрах. А когато между теб и Мика започнаха да припламват искри? Виждах какво изпитваш. И щом се случи, ти ми разказа, защото искаше да знаеш дали е редно, искаше да ти отговоря честно и аз го сторих. Какво ти пречи да ми се довериш сега?

— Няма смисъл — промълви Хедър.

Попи отчаяно прошепна въпроса си:

— Но защо?

— О, Попи, искало ли ти се е да можеш да започнеш живота си отначало: просто да се върнеш назад и да направиш нещата по различен начин?

— През цялото време. Но ти го знаеш. Едно кръгче със снегомобила, само трийсет минути — и всичко се променя. Бих дала всичко да върна тези трийсет минути назад.

— Но не можеш. Можеш само да продължиш напред.

— Винаги си го казвала. И двете смятаме така. Непрекъснато си го повтаряме, защото считаме, че това е единственият начин да оцелеем. Само че може да не е вярно.

— Напротив, вярно е.

— Хедър, ще те съдят за убийство. Независимо дали си Лиса, или не си…

— Не съм Лиса.

— … ще те върнат в Калифорния и ще те изправят пред съда. Искат възмездие. Може и да си невинна, но ако не дадеш на Каси нещо, за което да се хване, ще те осъдят. И тогава няма да има накъде да продължиш. Просто се перчехме, като твърдяхме това. Нищо повече.

— Не съм Лиса — повтори Хедър.

Попи сведе поглед. Взе ръцете на приятелката си и ги стисна.

— Защото е твърде болезнено да си Лиса ли?

Хедър не отговори, затова Попи вдигна поглед и попита отново:

— Може би като Хедър ти е трудно да говориш за случилото се, преди да дойдеш в Лейк Хенри?

— А трудно ли е да бъдеш Попи? — отвърна с въпрос другата жена.

Беше очаквала подобен въпрос. Това бе едно от нещата, които я бяха измъчвали през нощта. Прие възможността да го изкаже гласно, всъщност дори й се зарадва. Въпреки всичко, което се случваше и което тя не разбираше, вярваше, че Хедър ще я изслуша, без да я съди.

Трудно ли е да бъдеш Попи?

— Такава, каквато бях преди ли? Да, трудно е. Онази Попи допусна грешки и от това боли. Боли ме и заради хубавите неща, които са изгубени завинаги.

— Например?

— Духът й, смелостта й, енергията й. Тя беше на педали всеки ден, всеки час. Не знам къде щеше да бъде сега онази Попи: може би в друга част на страната или на света, а може би, въпреки всичко, в Лейк Хенри — там е много забавно. Но тя имаше и труден характер, беше опърничава и глупава и още много неща, които едва ли би допуснала. Ала моето положение е различно от твоето. За мен това е минало. Всички знаят, че съм родена и отраснала тук. Никой не ме преследва с белезници. А и ако ми се случи нещо, никой няма да страда. Аз си нямам Мика, нито Миси и Стар. Те имат нужда от теб.

Цялата разтреперана, Хедър се поизправи на стола. Обгърна тялото си с ръце и се облегна.

— Може би всичко се свежда до наказанието — продължи Попи. — Преживяла си нещо толкова лошо, че нямаш сили да говориш за него. Можеше да се омъжиш за Мика и да имаш свои деца, но ти не пожела. Да не би да се наказваш за онова, което ти се е случило?

Известно време се чуваха само приглушените гласове от другия край на залата. След това Хедър попита:

— А ти не правиш ли същото?

— Да се наказвам ли? Как?

— Като ограничаваш нещата, които правиш.

— Правя каквото искам и се примирявам с нещата, които не мога да върша.

— Но никога ли не ти се иска да опиташ? Да поемеш някакъв риск?

— Например?

Хедър я погледна, сякаш искаше да й каже, че много добре знае какво има предвид.

— С някой мъж например. Не си ли любопитна?

— За какво? — попита Попи отново шепнешком. — За секса? Знам какво е. Имах богат опит преди нещастния случай.

— Това си е за тогава.

— Животът ми е пълноценен. Не ми трябва нищо друго. — За да докаже твърдението си, добави: — Вземи Грифин например, пак е в града.

Очите на Хедър се разшириха.

— Така ли? Кога се е върнал? — въодушевлението й се изпари толкова бързо, колкото бе пламнало. — О! Сигурно иска да пише за мен.

— Не, иска само да помогне. Има връзки, които ние нямаме — за малко да й разкаже за снимките на Лиса, но нещо я възпря. — Освен това ни помага и по друг начин. В момента е у дома и отговаря на обажданията, за да мога да дойда. Но ако ме питаш дали искам да изляза на вечеря с него — не, не искам. Довечера ще съм у дома и ще отговарям на телефоните, утре ще вечерям с Лили и Джон, а след това е вторник и всички ще се съберем у дома.

Разбира се, Хедър нямаше да дойде тази седмица. А може би и през целия месец. В действителност отсъствието й щеше да продължи много по-дълго.

— Обичах нашата група — тихо простена Хедър.

— Тогава ни помогни. Помогни ни!

Жената сякаш се разкъсваше от противоречия. Колебливо попита:

— Докъде се простират връзките на Грифин?

Попи почувства искрица надежда.

— Навсякъде. Има цяла мрежа. Ако искаш да намери някого или пък документи, роднини, той е насреща.

— Но ще има цена. Винаги има цена.

— Той е богат. Няма нужда от пари.

Не можеше да разкрие пред Хедър, че всъщност братът на Грифин я бе издирил, което обясняваше защо той ще им помогне, без да иска пари. Ала сега моментът беше подходящ да й каже за другото.

— Той намери снимки на Лиса. Човек направо се смайва, като ги гледа. Мога да разбера защо някой се е объркал.

Хедър седеше неподвижно. Очите й се бяха разширили и се взираха в тези на Попи, без да мигат. След това си пое дъх и безмълвно изрече три думи. Преди Попи да успее да реагира, преди да е сигурна, че е разбрала правилно тези думи, Хедър стана от стола, прекоси стаята и излезе.