Барбара Делински
Случайна жена (7)

Шеста глава

Окръжният арест беше схлупена тухлена сграда, която се намираше зад съда. Сърцето на Попи трепетно биеше, когато подкара стола си по добре почистената рампа. Стоеше близо до приятелката си, докато Каси уреждаше да ги пуснат. Претърсиха ги по стандартната процедура, като в този случай се опитаха да открият и опасностите, които можеха да се крият в една инвалидна количка, а Попи едва се стърпя да не извика: Подозирате не когото трябва! Винаги е така! Преди дванайсетина години би се обадила незабавно. Сега имаше достатъчно ум в главата, за да държи езика си зад зъбите.

Въведоха ги в малка стаичка, която беше определена за среща на затворниците с адвокатите им. Голите бетонни стени бяха покрити с графити. В единия ъгъл на помещението имаше маса. Каси я дръпна на по-удобно място и разгъна двата сгъваеми стола.

След минути доведоха Хедър. Беше облечена в оранжев гащеризон и по вида й личеше, че почти не е спала. Очите й се разшириха и тя се поколеба, когато зърна Попи. Едва когато младата жена разтвори ръце, Хедър изтича към нея и я прегърна. След малко Попи я пусна и попита:

— Как си?

— Ужасно, ужасно, ужасно! — прошепна приятелката й и се разплака. Когато се опита да скрие лицето си, Попи отново я прегърна. След малко Хедър сама се отдръпна.

— Всичко тук наред ли е? — меко запита Каси.

Изтерзаната жена кимна, изтривайки очи с дланта си. Не седна до масата, а се облегна на стената.

— Къде е Мика? — попита ги уплашено.

— Ще дойде следобед — отвърна Каси. — Искаше да тръгне с нас сега, но аз го помолих да не го прави.

— Защо?

— Защото трябва да си поговорим — ти, аз и Попи. Необходимо е да поговорим за това къде си била, преди да дойдеш в Лейк Хенри. Реших, че ще се чувстваш по-свободна в отсъствието на Мика. Чарли ни каза за ресторанта в Атланта. Такава информация ни е нужна. В момента помощничката ми е в кантората и се опитва да се свърже със собственика на ресторанта.

— Защо?

— Защото, за да докажем, че ти си Хедър Малоун, ще ни трябват клетвени декларации от хора, които са те познавали преди убийството в Сакраменто. Трябва да се хвана за нещо, Хедър. Моля те, помогни ми!

Жената бавно си пое дъх. Издиша и закри устата си с ръка. За малко изглеждаше така, като че ли всеки момент ще повърне. Преглътна веднъж, след това още веднъж и сякаш възвърна самообладанието си.

Попи се приближи със стола си към нея.

— Какво има? Какво ти е?

Очите на Хедър отново се напълниха със сълзи, но тя не каза нищо.

— Няма значение — рече Попи. — Не ни интересува. Това няма да промени отношението ни към теб. Ще бъдем заедно до края на цялата тази история. Нали за това са приятелите.

— Джон написа ли статия?

Вестникът на Джон — Лейк Нюз, излизаше всеки четвъртък.

— Той също е твой приятел. Статията излага само фактите около арестуването ти. Не се впуска в предположения.

Хедър кимна. С пълни със сълзи и болка очи, попита:

— Как са Миси и Стар?

Попи се почувства отблъсната, облегна се на стола си и каза не толкова меко:

— Чувстват се ужасно. Искат да се върнеш у дома. Убедени са, че си заминала завинаги — точно както Марси.

Хедър пое въздух на пресекулки, но не продума. В последвалата тишина Каси рязко се изправи:

— Това не е честно спрямо тях, Хедър. Те те обичат. Мика също те обича, а ето че изведнъж го сполетява всичко това, и то точно в началото на захарния сезон. Ти си негов партньор в бизнеса, затова не е честно и от тази гледна точка. Не е справедливо и спрямо нас. Ние сме твои приятелки и те обичаме, но този факт няма да ни отведе далеч в съдебната зала. Сензацията е налице, скъпа. Сега ни трябват факти. Неопровержими факти за това коя си, къде си родена, къде си отраснала и къде си учила.

Хедър се намръщи, преглътна и промърмори:

— Нямахме пари.

— Държавните училища са безплатни — отвърна Каси. — Къде си учила?

Хедър не отговори и тогава Попи запита:

— Къде получи шофьорската си книжка?

— Понякога гледах деца — промълви Хедър.

— В кои семейства?

— Тях отдавна вече ги няма. Баща ми не можеше дълго да се задържи на работа. Нещата се влошиха още повече, когато майка ми ни напусна.

Напусна. Досега Попи смяташе, че жената е мъртва, понеже Хедър никога не бе споменавала за нея. Но напуснала означаваше нещо съвсем различно, нещо, което повдигаше множество нови въпроси, а те, от своя страна, правеха мълчанието на приятелката й по този въпрос още по-необяснимо. Бяха говорили за майките си. Попи беше сигурна в това — двете с Хедър насаме, както и заедно с Мариан, Зигрид и Каси. Повечето жени бяха имали проблеми с майките си. Хедър сигурно бе участвала в разговорите или пък останалите са й задавали подобни въпроси. Разбира се, беше възможно човек да участва в разговора и без да споделя личен опит.

— Напуснала ли? — попита Каси.

— Къде е отишла? — намеси се Попи.

— Не знам.

— На колко години беше ти, когато тя си тръгна? — запита Каси. Понеже не получи отговор, продължи: — Значи те е отгледал баща ти. Къде? — тъй като отново мълчанието не бе нарушено, тя я помоли: — Кажи ни, Хедър! Трябва да разбера тези неща. Кажи ми ги и ще те измъкна оттук. Но без тях ръцете ми са вързани.

Приятелката им се сгуши до стената и промълви:

— Не мога.

— Толкова ли е зле? — попита Попи.

Хедър кимна.

— По-зле, отколкото да те върнат в Калифорния и да те съдят за убийство? — подметна Каси, след което я предупреди: — Защото точно това ще стане, миличка, ако не искаш да ми помогнеш.

Жената долепи чело до бетонната стена.

— Не прави така! — примоли се Попи.

— Кажи ни! — присъедини се към нея и Каси.

Хедър се отдели от стената само колкото да притисне слепоочията си с пръсти.

Адвокатката отстъпи назад.

— Проблемът е в това, че ако отказваш да говориш, хората ще си помислят, че си виновна.

Хедър притисна слепоочията си още по-силно. Попи я дръпна за ръката и я подкани:

— Помогни ни, скъпа! Дай ни някаква дата, коя да е. Няма нужда да възкресяваш целия кошмар, ако за това става дума. Просто ни кажи името на един човек, който може да свидетелства, че това си ти, само един човек, едно име, едно място, една дата…

Можеше да продължи, но от това нямаше да има никаква полза, защото Хедър запуши ушите си с ръце.

— Мисля, че свършихме тук — каза Каси категорично.

— Не! — извика Попи и се обърна към нея, но изражението на приятелката й беше неумолимо.

— Питахме, предумвахме я, убеждавахме я — рече тя достатъчно силно, за да може Хедър да я чуе дори със запушени уши. — Не знам какво повече можем да направим. Хедър разполага с трийсет дни да реши дали иска да посети Калифорния. В края на този срок може би няма да има избор. Ако в заповедта на губернатора има доказателства, на които не можем да се противопоставим, ще я качат на първия самолет за натам, а когато пристигне, ще отиде в затвора, а не в ареста. На съседните легла и в съседните килии ще лежат закоравели престъпнички, а не хора, които са задържани за една нощ за шофиране в нетрезво състояние. Калифорнийците не симпатизират на Лиса Матлок. Чарли Диченца иска да се лее кръв. Така че ако Хедър е готова за това — добре. Ако не е, трябва да се вслуша в разума и да започне да говори.

Каси се приближи към вратата и почука силно. След броени секунди тя се отвори и пазачът изведе Хедър.

Докато наблюдаваше как отвеждат приятелката й, Попи се почувства напълно безпомощна. Щом вратата се затвори, тя се обърна към Каси:

— Трябваше да продължим да настояваме. Трябваше да подходим към нещата от личната им страна: че ние петте сме приятелки и че искаме да й помогнем. Ако няма семейство, ние сме единствената й надежда. Трябваше да й го кажем!

— Направихме го, но тя не пожела да ни чуе.

— Но това, което й каза, бе жестоко.

— Ала беше горчивата истина — въздъхна Каси. — Внимателното убеждаване не помогна. Вчера опитах. Да се надяваме, че това ще свърши работа.

 

 

След като остави Каси в кантората й, Попи набра телефона на Мейда.

— Здрасти, мамо.

Последва пауза от другата страна в Палм Бийч, след това едно предпазливо:

— Попи? Добре ли си?

— Добре съм — безгрижно отговори младата жена. Това предизвика друга пауза.

— Обикновено не ми се обаждаш. За Хедър ли става дума?

Наистина се отнасяше за Хедър, но Попи можеше да се закълне в живота си, че не знаеше кое бе предизвикало усещането й, че майка й ще може да помогне.

— Обадиха ми се и разбрах, че е в ареста — каза Мейда.

— Скоро ще я освободят. Опитваме се да съберем доказателства, че наистина е жената, за която се представя.

— А така ли е?

Попи изпита леко раздразнение.

— Разбира се, мамо! Защо ме питаш? Тя ми е приятелка. Нали щях да знам, ако беше извършила убийство! Нима нямаше да разбера, ако е направила нещо толкова лошо?

Отново последва мълчание, след което Мейда рече:

— Може би да, а може би не.

— Защо го казваш?

— Ами не знам — въздъхна майка й. — Просто понякога познаваш хората около себе си, а друг път — не.

— Хедър не е коя да е. Тя е приятелка. Нали си наясно какво означава това.

— Невинаги.

Този разговор не помагаше особено на Попи, макар да не бе сигурна какво точно е очаквала от него. Никога не й бе допадало съвършенството, което изискваше Мейда. Точно обратното бе в случая с Хедър: би й допаднала увереността, че тайните й са невинни и чисти.

— Не ми помагаш да се почувствам по-добре — въздъхна Попи.

— Затова ли ми се обади?

Сигурно, макар никога, преди да не го бе правила. Мейда й беше майка, тя принадлежеше към друго поколение и имаше различен подход към живота. Не беше приятелка на Попи, каквото и значение да влага човек в тази дума.

— Ами може би не — каза тя след кратка пауза. — Просто… ми се прииска да ти се обадя.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Не беше точно разочарование. Или беше?

— Не си ме разочаровала.

— Обикновено точно така правя с теб и с Лили.

— Не е вярно. Всичко е наред. Вече съм почти пред къщи, мамо. Ще поговорим пак, става ли?

* * *

Малко преди обяд агентите на ФБР се върнаха в дома на Мика. Той беше на хълма при кленовете и изливаше гнева си върху повалените от зимата дървета. С автоматичния си трион наряза прекършените и мъртви клони, след това го спря и се изправи да си поеме въздух. В този момент шумът от приближаваща се кола се разнесе в тихия и ясен зимен ден. Мика тръгна бързо обратно към къщата, доколкото му позволяваха дебелите тежки обувки, и се спусна по последното възвишение тъкмо когато двамата агенти вече се оглеждаха около къщата. Този път бяха други, но той знаеше какво искат.

— Имаме заповед за обиск на къщата — каза единият и разгърна някакъв документ, в чиято легалност Мика изобщо не се съмняваше.

Той обмисли възможностите и попита:

— А ако откажа?

— Ще разбием вратата.

— Имам ли право да повикам адвокат?

— А трябва ли ви?

— Не на мен, а на Хедър. Нали ще претърсвате нейните неща?

— Нейните неща нямат никакви права. Това гласи тази заповед.

Без Каси. Без права. Без избор. Мика се затътри до прага и свали дебелите обувки, с които газеше в снега. Ако не можеше да им попречи, поне щеше да наблюдава какво правят вътре. Не вярваше, че няма да се опитат да подхвърлят някоя улика.

* * *

— Мика, какво знаеш? — попита Попи. Когато се върна, бе попаднала под истински обстрел на обаждания от медиите, които се опитваха да се доберат до неговия заветен телефон, но не сметна за необходимо да му го казва. — Живееш с Хедър от четири години. Със сигурност знаеш нещо.

— Те са тук и претърсват къщата. Уверен съм, че и телефонът се подслушва — ядосано й отвърна той и затвори.

Попи се обади на Каси, която обеща да тръгне към дома на Мика. Позвъниха й няколко местни жители и й зададоха въпроси, чиито отговори не знаеше. След това остави телефона на звукова сигнализация, отиде до прозореца и се взря в езерото. Наглед беше ясно, заледено и чисто като предишния ден. Но от емоционална гледна точка днес й се стори някак по-старо — и това не бе необяснимо. Попи забелязваше същата промяна всяка година в средата на февруари, когато внезапно изпитваше копнеж по пролетта. И не беше единствена. Празниците на снега се провеждаха в края на февруари, за да дадат на жителите на градчето нещо, което да очакват в края на дългата зима, а след тях идваше времето на кленовия сок. Сезонът за добива на захар отбелязваше първата реколта за годината. Идваха дните на все по-силното слънце, на това хората да разтворят шаловете и да започнат да шляпат в топящия се сняг, на обещанието за настъпващата пролет.

Попи беше готова. Желаеше по-топло слънце. Копнееше за трева по земята и цветове по дърветата. Искаше снегът да изчезне. Мечтаеше за гмурците.

След малко се върна при телефоните. Светна лампичката за някакъв разговор, но мислите й бяха другаде. Уплашена за Хедър, разстроена от разговора си с Мейда и уморена да задава въпроси, на които не можеше да отговори, не намери какво по-добро да направи, освен да седне до таблото и докато обядва, да се пита кога ли ще се появи Грифин. Беше учудена, че все още не е идвал. Всеки път, когато чуеше някаква кола по алеята, сърцето й замираше.

Кола на алеята ли? По-точно пикап. При това доста шумен, освен ако Грифин не бе способен да бърника из двигателя, в което тя сериозно се съмняваше, понеже той беше градско чедо от глава до пети. Кола? Пикап, Попи! Пикап.

* * *

Макар нарочно да оглеждаше всичко, докато следобед караше около езерото и през града, тя не забеляза пикапа, а след като пристигна в училището и качи момичетата в блейзъра, грижите й прогониха мисълта за Грифин. Миси бе научила, че Хедър е в ареста, и искаше да знае дали е вярно.

Попи можеше да ругае наум Мика колкото си иска, задето не им беше казал той, но не си позволи да отговори с лъжа на директния въпрос на детето.

— Да, в ареста е.

— Защо? — попита Миси, а големите й тъмни очи изглеждаха направо огромни под дебелата вълнена шапка, която закриваше челото й почти до миглите.

— Защото някой мисли, че е друг човек.

— Не може ли да им каже коя е? — попита момиченцето с безпогрешна логика.

— Може, но трябват доказателства. Каси се опитва да ги намери.

— Какви доказателства?

— Ами например тест по правопис с името й — обясни Попи. — Ако имаш такъв тест в раничката си в момента, от него ще разбера, че Мелиса Смит е била на училище на тази дата през февруари.

Детето издаде напред долната си устна.

— Имам такъв тест. Днес го правихме. Сбъркала съм пет думи.

— Пет от колко? — запита Попи. Например пет от трийсет не беше зле.

— Пет от десет, което е половината — осведоми я момиченцето.

— О! — това беше зле наистина. — Е, сигурно са били трудни.

— Не затова ги сбърках — заяви Миси. — Сбърках, защото Хедър не учи с мен.

Попи погледна към Стар в огледалото за обратно виждане. Лицето й беше наполовина скрито от качулката на кожухчето и се бе обърнала към прозореца.

Младата жена се запита за какво ли си мисли по-малката сестра и рече на Миси:

— Можех аз да ти помогна. Трябваше само да ми кажеш. Щеше да ми е приятно. Аз пиша много правилно.

— Само шестици ли си имала, когато си ходела на училище?

— Не.

— Защо?

— Защото се глезех и не внимавах, а това не беше никак хубаво. Не научих толкова, колкото трябваше или колкото можех да науча, пречех на децата, които внимаваха, носеше ми се славата на палавница и разочаровах родителите си. Да се глезиш в училище не е добра идея, Миси.

Момиченцето явно не хареса отговора й, защото се облегна на седалката и се вторачи в дръжката на вратата.

— Е? — подкани ги Попи. Погледна навреме, за да види лекото повдигане на рамото на Миси, и реши да остави нещата така. — А как мина твоят ден, Стар? — попита, докато прекосяваше града.

Детето не отговори, затова тя пак погледна в огледалото и я повика:

— Стар?

Отново никакъв отговор.

Така продължи и през следващите няколко часа. Попи задаваше въпроси или предлагаше разни работи, но момичетата или свиваха рамене, или мълчаха. Тя приготви захаросани ябълки и ги заля с тъмния кленов сироп, който беше кехлибарен на цвят и не бе толкова приятен, колкото ранният лек сироп от първата реколта, но пък бе по-подходящ за целта. Децата й подаваха онова, което не можеше да стигне в кухнята на Хедър, но не подеха никакъв разговор, освен да я попитат кога Мика ще се върне от Уест Иймс.

След това Стар излезе навън — просто стана от масата, където оцветяваше, прекоси коридора и мина през задната врата.

Попи я наблюдаваше смаяно.

— Стар? — повика я тя, но когато детето не спря, обърна количката си и я последва. — Стар, къде отиваш?

Вратата се затвори.

Беше се смрачило и навън бе тъмно и студено. Стар не носеше ботушки, нито елече, а само маратонки, кадифен гащеризон и лек пуловер.

Попи отвори задната врата и видя как момиченцето се катери по заснежения хълм и се изгубва от погледа й.

— Стар, върни се! — извика тя.

Детето не се появи.

— Боже! — промърмори младата жена. — Не бива да излиза, облечена така.

Това беше забележка, типична за Мейда, която идваше сякаш направо от детството на Попи и бе пренебрегвана и тогава от самата нея, както бе сторила току-що Стар. Попи започна да си представя ужасни неща: как Стар се изгубва, как я напада лисица или пък измръзва до смърт в ледения нощен въздух, преди Мика да се е прибрал. А тя не можеше да направи нищо, за да я спре. Не можеше да тръгне след нея, не можеше да изкатери онзи хълм дори през лятото, камо ли в снега.

— Стар, веднага се върни! — викна тя с всичка сила, след това нареди през рамо: — Миси, облечи нещо и иди да видиш къде е!

— Добре е.

— Не е добре! — кресна Попи. — Излезе без палто.

— Отива само до дървото на Хедър.

— Какво дърво на Хедър? Къде е това дърво? Върви след нея, Миси. Аз не мога! — грабна палтото на Мелиса от една ниска закачалка и й го подаде. — Сложи си ботушите и вземи дрехите на Стар.

Момиченцето взе нещата, които му подаде жената, и потегли.

Попи намери ключа за задната лампа. Застана на вратата и наблюдаваше как Миси се катери нагоре по хълма в светлия лъч и се изгубва в тъмното. След това просто зачака. Представи си как и двете изчезват и се запиляват един бог знае къде. Представи си как спасителните екипи претърсват възвишенията в студа и мрака. Представи си всякакви ужасии. Докато седеше безпомощно и очакваше завръщането на децата, тя изпита най-силната ненавист към своя недъг през живота си.

Нямаше представа колко време е минало — една минута или пет. И тогава Миси се появи в края на участъка, осветяван от лампата на задната веранда. За миг Попи си помисли, че е сама. След това видя и Стар отзад и преглътна сълзите си на облекчение. Изгуби битката, когато малката стигна до нея. Грабна детето и се разплака в копринената му коса.

— Никога повече не постъпвай така с мен, Стар Смит! — скара й се тя, хлипайки.

— Дървото на Хедър беше самотно. Исках да знае, че съм тук.

— А аз искам да знам, че ти си тук — изхълца Попи и отново прегърна детето. — Трябва да знам, че си тук, защото не мога да тръгна след теб. Ако нещо се бе случило с теб там горе, не бих могла да ти помогна. Не бих могла, Стар!

* * *

Не бих могла да ти помогна. Тази мисъл преследваше Попи, докато шофираше към дома си. Хрумна й, че не е нейна работа да замества Хедър, след като не е способна да прави нещата, които върши приятелката й. Но се чувстваше отговорна, и то не към Мика, Стар или Миси. Чувстваше се отговорна единствено пред Хедър.

Но предвид ограничените й възможности тези задължения бяха ужасно тежки.

Под бремето на тази мисъл Попи едва сдържаше сълзите си и се чувстваше напълно неспособна за каквото и да било, когато зави по алеята към дома си. Пое към езерото, докато фаровете й не осветиха стария пикап на Бък Киплинг — сега таратайката на Грифин Хюс. Щом го зърна, усети прилив на гняв.

Рязко натисна спирачките и колата й поднесе. Завъртя по посока на въртенето, овладя го и продължи напред. Подмина пикапа и спря възможно най-близо до къщата. Премести лоста на положението за паркиране и вече бясна, качи количката на асансьорчето и слезе.

Изпита известно облекчение, че вече бе на рампата, когато Грифин слезе от пикапа и стигна до нея. Но то скоро се стопи. Уязвима, както се чувстваше в момента, той беше последният човек, когото искаше да види.

Почти не го удостои с поглед, докато продължи да се придвижва към къщата. Когато той се пресегна да й отвори вратата, тя сърдито го отблъсна, отвори си сама и влезе. Запъти се директно към плота с бутоните и свали ръкавиците, палтото и шапката си, докато Силия Макензи привърши с разговорите.

Силия беше една от жените, чиито услуги използваше Попи. Ани беше ученичка в гимназията и чудесно се справяше в извънучебно време, но Силия я заместваше най-често през деня. Беше от хребета, едва бе навършила четирийсет и две години, а вече имаше внуци. Бърза и търпелива, тя отчаяно се нуждаеше от пари и искаше да се измъкне от лудницата у дома, което я превръщаше в идеалния служител.

Попи подкара количката си към нея и протегна ръка за слушалките:

— Нещо ново?

— Много обаждания от пресата — въздъхна Силия и дръпна стола си настрани, за да направи място на Попи.

— Ти им отказа, нали?

— Разбира се. Обаждаха се и наши хора, за да питат какво знаеш ти.

— А то е нищо — остро каза Попи. Сложи си слушалките и се обърна към пулта. Тъкмо когато имаше нужда нещо да се случи, нито един бутон не светеше.

Силия взе ключовете за колата си от крайчеца на масата и си тръгна.

Грифин влезе и се настани точно срещу Попи.

Тя се съсредоточи върху таблото. Знаеше, че очите й са зачервени и че кожата й сигурно също е поруменяла. Сърцето й препускаше като лудо — чисто и просто от раздразнение.

Той натика ръце в джобовете на джинсите си. Тя забеляза това с периферното си зрение, без да поглежда към него. Освен това установи, че е средно висок, има раздалечени сини очи, чуплива кестенява коса и правилен нос.

Нито едно копче на пулта не светеше.

Победена, бавно вдигна поглед. Но докато очите й срещнат тези на Грифин, вече кипеше от гняв. Защо бе дошъл? Не се ли бе изразила достатъчно ясно? Защо не я оставеше на мира?

Не каза нито дума, само го изгледа ядно. И тогава той има дързостта да отбележи:

— Изглеждаш така, сякаш няма да откажеш услугите на един рицар в лъскави доспехи.

Попи избухна.

— Да не би ти да си този рицар? Съмнявам се. Освен това не бих могла да се кача на кон дори и животът ми да зависеше от това — заяви тя и очите й се напълниха със сълзи. — Аз отговарям на телефонни обаждания. Това умея най-добре. Не мога да се катеря по планини, не мога да газя снега или да карам ски, не мога да танцувам, да тичам и дори да ходя по главната улица и със сигурност не умея да се грижа за деца, което е достатъчна причина никога да нямам такива.

— Затова ли плачеш?

— Затова и заради още милион неща. Имам право, така да знаеш. — Поде с напевен глас: — Попи е светица. Попи винаги се усмихва. Попи никога не проклина съдбата си — гласът й отново възвърна нормалния си тон. — Нищо подобно. Най-добрата ми приятелка е в затвора, децата й се чувстват ужасно нещастни без нея, на мъжа й му предстои най-натоварената седмица за бизнеса му в годината, а аз съм заклещена в този стол и… ръцете ми са мръсни — ядосано ги изгледа. — Мразя ги. Каквото и да правя, винаги имат мазоли и всякога са мръсни, даже и да нося ръкавици. — Пъхна ръце под бедрата си и гневно изгледа Грифин. — Ако нещата стояха другояче, щях да бъда с Мика и с момичетата в гората, но истината е, че не мога да помогна на никого. Точно в този момент ненавиждам инвалидната си количка.

Погледна го право в очите, предизвиквайки го да дръзне да каже някоя покровителствена фраза.

Той помисли малко и попита:

— Искаш ли една целувка?

— Не искам целувка!

Мъжът извади от джоба си увито в целофан бонбонче и й го подаде.

Тя опита да се престори, че още от самото начало е знаела какво има предвид той.

— Казах не. И аз си ги купувам от Чарли. Продават целувките по дузина за десет цента.

— Всъщност по десет броя — поправи я Грифин. Прибра бонбончето в джоба си, заобиколи бюрото и отиде в задната част на стаята. Там имаше дълъг диван, срещу който бяха телевизорът и камината, висока до кръста и вградена в каменната стена. В момента вътре гореше тих огън.

В стената беше вградена и ниша за дървата. Той извади една цепеница от купчината, сложи я в огъня и потри ръце.

— Обратният ефект няма да свърши работа — заяви, когато се върна на мястото си.

— Моля?

— Опитваш се да ме отблъснеш, като се самосъжаляваш — заяви Грифин и седна на ръба на бюрото. — Всички имаме моменти, когато се самосъжаляваме.

— А твоите кога са? — попита тя.

— Когато се замисля за сестра си и се запитам защо не можем да я открием — отвърна той. След това започна да хапе долната си устна, обзет от внезапно притеснение. — Всъщност не е вярно: в момента изпитвам съжаление към себе си, защото без всякакъв умисъл споменах пред брат си нещо, което най-вероятно е довело ФБР тук. Ако можех да върна времето назад, бих го направил, защото знам, че ще ме намразиш заради случилото се с Хедър, а това ще означава, че ще изгубя нещо, на което много държа. Но ти вече сигурно го знаеш. Аз бях. Моят брат работи във ФБР. В Отдела за нерешени случаи. След като бях тук през октомври, го посетих в кабинета му и се загледах в снимката на Лиса, която виси на стената. Много ми заприлича на твоята приятелка. Съжалявам.

Признанието му направо смрази кръвта на Попи. Не беше очаквала подобно нещо, не беше подозирала Грифин.

Той я изненада и тя просто не можеше да намери правилните думи. След малко, напълно съсипана, сведе глава към скръстените си ръце. Внезапно се почувства ужасно изморена. И тъжна. Много тъжна. Не знаеше причината, но беше така.

Положи глава върху ръцете си и отново се разплака. Този път ридаеше тихо и дълбоко, направо със сърцето си — отдушник на толкова много чувства, които единствено сълзите можеха да изразят.

Не вдигна глава. Тя остана да почива върху ръцете й, но не от неудобство, а от болезнено изтощение.

— Мили боже! — прошепна най-сетне и притисна очи към ръката си. — Последните два дни бяха наистина ужасни.

Тъй като Грифин не каза нищо, Попи изтри очите си с ръце, вдигна глава и се осмели да го погледне.

— Какво? — подкани го носово и отпусна ръце. — Няма ли да изръсиш някое остроумие?

Той не само не изръси нещо хапливо, но сините му очи издаваха несигурност.

— Не знам какво да правя. Иска ми се да се приближа и да те прегърна, но не съм сигурен дали искаш.

— Нямам нужда от прегръдка — осведоми го тя язвително, колкото бе възможно за човек, подпухнал от плач.

— Не става дума за нужда, а дали би искала може би.

Нямаше никакво може би. Беше минало много време, откакто за последен път я беше прегръщал мъж. И не само мъж, поне не по начина, който би й донесъл така мечтаната утеха. Инвалидната й количка винаги беше пословичният трети и й напомняше за недъга й. Тя си пое дъх дълбоко и пресекливо.

— Добре съм — не можеше да говори за това. — Така. Значи ти си им казал за Хедър.

Беше по-безопасно да се съсредоточи върху последните събития, отколкото върху собствените си желания.

— Не, само споменах на брат си, че една жена ми напомня на Лиса. Той има добър нюх.

— Но не достатъчно добър, за да открие сестра ви.

Грифин стисна устни и поклати глава.

Признанието му накара Попи да се почувства донякъде като победителка.

— Тогава за какво става той? А ти? И защо си тук — това е основният въпрос. Ако търсиш мен, знай, че жената, с която можеше да ти провърви, си отиде преди дванайсет години; а ако търсиш пък някоя скандална история, също не си попаднал на подходящото място. Няма да ти помогна.

— Обърни тази фраза. Смятах, че аз мога да ти помогна.

— Така ли! — това не беше въпрос. Попи не искаше помощта му. — Между другото синината на лицето ти си я бива.

Той опипа охлузването колебливо.

— Имаше известна борба, преди да убедя пикапа кой от нас командва парада.

Ръката му простърга наболата брада. Беше още по-тъмна от кестенявата му коса, която също бе потъмняла в сравнение с есента.

— Палецът ти също изглежда зле. Е, кой спечели битката?

— Аз. Определено аз. Затоплих хижата и включих тока. Не мога да пусна водата, но работя по въпроса.

— Не си прави труда — не успя да устои на изкушението тя. — Има проблем с тръбите. Не могат да се поправят преди пролетта.

— Сериозно ли говориш? — изумено попита Грифин.

— Напълно. Всички го знаят. И още нещо. По това време на годината тук няма гмурци. Чул си свирката на Били Фарауей, която наподобява крясък на гмурец. Той е на седемдесет и пет години и непрекъснато мести рибарската си къщурка — запита се дали Грифин някога е виждал как се лови риба през леда. — Знаеш ли какво е рибарска къщурка?

— Да, но не видях нищо подобно близо до острова.

— Няма как да го видиш, ако е бил скрит зад някой друг остров. Знаеш ли колко острова има в езерото?

— Не, колко? — усмихна се Грифин.

— Трийсет и осем. Трийсет и осем острова в Лейк Хенри, а то не е от най-големите. Ако все още не си срещнал Били, просто почакай. Той сам ще те намери.

— Свирка като зова на гмурец? Сигурна ли си? Стори ми се много истинска. В кафенето на Чарли разказах, че съм чул гмурец, обаче никой нищо не ми каза.

— Няма и да ти каже — рече тя и задържа погледа му, за да схване той какво се опитва да му подметне.

— Аха! Значи са ме оставили да се омотая здравата.

Попи кимна. Помисли си, че с това охлузване на бузата, подутината на палеца, наболата брада и разчорлената си коса той изглежда доста по-неугледно от преди, но му отиваше. Придаваше му по-суров вид. Направи му знак да се дръпне от бюрото, за да го огледа целия. Когато той се подчини, тя каза:

— Хубави ботуши. Хубава жилетка и хубава фланела под дебелата риза. Стопли ли се вече, Грифин?

— Да, благодаря — усмихна се той. — Напълно. Къщата е много удобна.

Отново заобиколи бюрото и се отпусна на дивана.

Попи се обърна, за да го наблюдава. Понрави й се как се движи. Хареса й как изглеждат раменете му, когато постави и двете си ръце върху облегалката на дивана. Харесваше й и усмивката му.

Но точно в този миг усмивката му угасна. Грифин й метна кос поглед и попита:

— Видя ли се с Хедър?

Действителността я отрезви.

— Да. Съсипана е. Ако ти си човекът, който е подсказал на ченгетата, това ме прави отговорна. Дойде през октомври заради мен.

Той изпъна крака и ги скръсти в глезените.

— Можем да си седим тук и да се чудим кой е виновен или да се опитаме да измислим как да решим проблема. Значи трябва да се докаже, че Хедър е Хедър. Тя какво казва по въпроса?

— Не много — отбеляза Попи. — Сякаш просто не е в състояние да говори за това. И не ме питай защо, понеже не знам.

— Това ли те разстрои?

Попи си припомни плачливата сцена, на която беше станал свидетел.

— Обикновено не правя така — оправда се тя.

— Не се и съмнявам.

— Грижех се за момичетата. По-малката, Стар, внезапно излезе и тръгна към гората, а аз не можех да я последвам. Ужасно се уплаших. Отдавна не съм се чувствала толкова безпомощна.

Също и Мика, който беше като вцепенен след посещението си при Хедър! А и разговорът на Попи с майка й! Все още не беше сигурна какво бе искала от Мейда.

— Добре си направила, че си останала при тях — каза Грифин. — Учуден съм, че половината град не е предложил услугите си.

— Направиха го, но момичетата са мои — заяви Попи и побърза да обясни. — Само отчасти. Разбира се, всъщност са на Хедър. — Наложи се обаче да доуточни: — Не по закон, но във всяко друго отношение.

— Защо да не е по закон? — попита Грифин. — Би могла да ги осинови.

— Двамата с Мика не са женени.

— Защо не? Нали са заедно от… колко години?

— От четири — каза Попи. — Хедър никога не е притискала Мика. Нямаше нужда да се жени за него. Никога не е искала момичетата да смятат, че се опитва да ги накара да забравят майка си.

— Ти познаваше ли я?

— Да.

— Каква жена беше тя?

Попи се опита да изкаже положителното:

— Беше много красива. Почина при катастрофа, когато Стар беше на два месеца.

Грифин удивено подсвирна:

— Двамата с Мика бяха ли влюбени?

— Да, поне за малко.

— Докато не се появи Хедър?

— О, не, не е това. Мика не е изневерявал на Марси. Той й бе предан.

— Тогава какъв е бил проблемът в брака им? И не ме гледай така. Усещам, че премълчаваш доста неща.

— Не са чак толкова много — възрази Попи. — Просто Мика отрасна тук, в градчето, а според мен тя винаги е искала нещо повече.

— След като е искала повече, защо се е омъжила за местен?

— Може би защото Мика е висок, тъмнокос и красив. Да, знам, че звучи изтъркано, но е такъв. Освен това е мълчалив, което го прави загадъчен и още по-привлекателен.

— И ти ли го намираш за привлекателен?

— Не — твърдо отговори тя. — Аз не си падам по мълчаливите, а и не го познавах много добре, преди да дойде Хедър. Доста усилия са нужни, за да опознае човек Мика, да разбере колко е добросърдечен, което означава, че може и да изтръгнеш от мен някаква информация — както правиш в момента, Грифин Хюс, — но от него няма да успееш да измъкнеш нищо.

— В нашия случай става дума за доверие. Ти ми вярваш.

— Моля? — попита тя. — Вярвам ли ти? Нали призна, че ти си насъскал ФБР по следите ни?

— Не, казах, че брат ми е проверил нещо, което съм споменал без всякакъв умисъл, и това е довело до залавянето на Хедър. Доверих ти истината. Нали ми вярваш?

— Не.

— Напротив, дълбоко в себе си вярваш. Мога ли да стигна до Мика? Ще ме приеме ли, ако отида и поискам да поговорим?

— Не и ако знае, че ти си причината за всичко.

— А ако не знае? Ще успея ли да поговоря с него?

— За времето, за гората и за кленовия сок ли? Може би. Но ако му предложиш да пишеш за Хедър, ще те отреже.

Грифин въздъхна и се наведе напред.

— Не мога да пиша за Хедър, защото работя върху нещо друго.

— А какво ти пречи да пишеш две истории едновременно?

Той стана от дивана и се върна до бюрото. Взе писалка и хартия, написа някакво име и телефонен номер и го побутна към нея.

— Прентис Хейдън. Обади му се. Той ще ти каже за крайния срок, който вече наближава със страшна сила.

— Прентис Хейдън ли? — нямаше нужда да обясняват на Попи кой е този човек. Беше легенда в политиката. — Впечатлена съм.

— Недей. Не е избрал първо мен. Имаше други двама, но напуснаха, преди да напишат и дума.

— Много ли е взискателен?

— Много.

— Ако е така, какво правиш тук?

— Очевидно не те пленявам с чара си — изръмжа Грифин и прокара ръка през вече рошавата си кестенява коса. — Добре, тук съм, за да изкупя вината си. Ако не бях аз, това нямаше да се случи. Но поне мога да оправя нещата. Имам контакти из цялата страна.

— От работата си ли?

— Някои са от нея. Някои са от баща ми. Той е корпоративен адвокат, който впоследствие стана директор на една компания. Ползва се със значителна репутация.

Попи знаеше, че Грифин е доста заможен. Беше й го казал през октомври. Сега нещо я подсети и тя попита:

— Нали не става дума за Пайпър Хюс?

— Точно за него.

— Но ти ми каза, че баща ти също се казва Грифин.

— Да, Грифин П. Хюс. „П“ е от Питър, но той винаги е бил очарователно дете, което било родено за водач, затова започнали да го наричат Пайпър, като в приказката за Пайд Пайпър^[1], за да го различават от баща му, който бил първият Грифин.

— А как са наричали този Грифин?

— Грифин. Татко се справяше добре, но в действителност дядо ми е спечелил големите пари.

— С какво се е занимавал?

— Правеше сладкиши. Меденки.

— Майтапиш се! — Попи се усмихна, когато си припомни най-разнообразните видове меденки: с фъстъчено масло, с шоколад и с едрозърнесто брашно. В дома на семейство Блейк меденките отстъпваха само на масленките, а и те бяха най-подходящи за летните излети край езерото. Меденките се консумираха най-вече през зимата.

Грифин също се усмихна в отговор:

— Не бих се шегувал с подобно нещо — взе дистанционното и пусна телевизора. — У дома меденките бяха нещо много сериозно.

— Отдавна не съм яла меденки.

— Не е голяма загуба. Бизнесът беше продаден преди години. След това дядо ми почина и остави на всеки от нас по една солидна сума — той смени канала. — Край със сензационните разкрития.

Усмивката на Попи помръкна.

— Не и за Хедър. Поне не през следващите двайсет и девет дни.

— По-малко, ако успеем да изровим нещо. Може да снемат обвиненията.

— А това ни връща към твоите контакти. Добре, Грифин. Каква е цената?

— Един душ.

Тя вдигна очи към тавана в знак на отчаяние.

— Сериозно говоря — настоя той. — Ние, богатите момчета, сме свикнали с топлата вода. А в момента изобщо нямам вода и от теб разбирам, че едва ли скоро ще имам. Знаеш ли колко мърляв се чувствам? Хайде да се споразумеем. Всяка информация за Хедър или за Лиса срещу едно къпане под душа.

Попи ужасено притисна ръка към гърдите си.

— Няма да позволя на непознат мъж да използва банята ми. Все едно да си намериш съквартирант по обява.

— Хората го правят непрекъснато и доколкото ми е известно, се получава. Освен това не съм непознат. Ти ме познаваш — посочи към бележката до ръката й. — Ако имаш нужда от препоръки, обади се на Прентис. Или по-добре на жена му. Живях у тях цял месец.

— А, пощенската картичка от Шарлотсвил.

— Тя ще потвърди, че съм свестен човек.

— Но защо точно у дома? — провикна се Попи. Къпането бе нещо интимно. — Защо тук? Помоли някого другиго за горещ душ.

— Да, та да ми се смеят! И бездруго вече ми се подиграват за гмуреца и за водата. Като нямам вода, значи нямам и тоалетна, а това означава дупка в земята. Бас ловя, че в момента в кафенето на Чарли се обзалагат кога ще се огъна и ще отида в хотела на север.

— Ако не го правят в момента, ще го направят малко по-късно. В четвъртък вечер в задния салон има танци. Музика и сладки приказки. Съветвам те да не ходиш.

— Защо не?

— Защото — поради случилото се с Хедър, тази вечер не е подходяща за новодошли.

— А ти ме караш да ги моля да ме пуснат под душа си! Какво да правя? Хайде, Попи, смили се! Бъди приятелче!

Попи не искаше Грифин да се къпе в къщата й. Наистина не искаше. Но той имаше право. А и нямаше нищо романтично в това да му бъде приятелче. Беше безопасно. Бог знае, че имаше опит в това отношение. Беше в приятелски отношения с повечето мъже в града. Защо да не бъде и с Грифин, особено ако така щеше да се добере до информация, която можеше да помогне на Хедър.

— Ако смяташ, че ще ти дам и кърпа, лъжеш се — предупреди го тя. — Това не е обществена къпалия. И няма да ти пера дрехите.

— Не те моля за това. Ще използвам обществената пералня. Там човек може да научи много неща. Дори богаташчетата го знаят.

— Никой от града няма да ти каже нищо — предупреди го тя.

— Ще видим.

* * *

— Никой от града няма да му каже нищо — заяви и Чарли Оуенс.

Двамата със съпругата му седяха в задния офис на универмага заедно с Джон и Лили Киплинг. Четиримата бяха вечеряли в кафенето и сега се бяха разположили пред запалената печка с чаши капучино в ръка и обгърнати от аромата на шоколадовите бисквити, които се печаха под зоркото наблюдение на следващото поколение от семейство Оуенс, преди да отидат в задния салон и да се смесят с останалите.

— Изглежда ми свестен човек, а присъствието му в Литъл Беър ми спестява необходимостта да подкупвам някое от момчетата, за да отиде там. Но вече сме преживявали подобно нещо.

— Попи го харесва — отбеляза Лили.

— Ако я попиташ, ще отрече — подразни я Джон.

— Просто се опитва да се предпази. Разбираемо е.

— Сигурно се бои да не я нарани? — попита Анет. — Да я излъже, а след това да я зареже.

— Като стана дума за лъжа, какво става с Мика? — попита Чарли. — Чувствам се глупаво да знам толкова малко за Хедър, а да я считам толкова близка. Мика е бил много по-близък с нея. Какво знае той?

Камил Савидж не беше сигурна. Тя усещаше, че Хедър има тайни. Сега, подслушвайки разговора от съседния офис, докато оправяше счетоводните книги за изминалата седмица, й се искаше да се обади и да каже, че има много неща, които Мика не знае, и че Грифин Хюс също няма да узнае много дори и да се добере до източника.

Проблемът беше в това, че Хедър се нуждаеше от помощ. Камил не беше сигурна, че Каси е способна да се справи с тази работа. Ако Грифин можеше, трябваше да се замислят по въпроса.