Барбара Делински
Случайна жена (8)

Седма глава

В петък сутринта Мика разговаря с агентите от ФБР. Те бяха поискали да се срещнат с него и макар да бе последното, което желаеше да направи, Каси настоя за съдействието му. Каза му, че ако откаже, само ще подхрани апетита им. Увери го и в това, че тъй като е честен и открит, ще бъде силен свидетел в полза на Хедър.

Срещата се състоя в кабинета на Уили Джейк и Каси беше с него през цялото време, но никое от двете неща не донесе бог знае каква утеха на Мика. Той беше много открит човек. Зададяха ли му въпрос, отговаряше, но ако повтореха въпроса няколко пъти, се вбесяваше. Не обичаше хората да смятат, че не казва истината.

Затова се чувстваше несправедливо обиден, когато след двучасов разпит двамата с Каси най-сетне успяха да тръгнат към ареста. Тя му даде да разбере, че единствената причина да го придружи на тази среща е желанието й да им осигури уединението на стаята за разговори между адвокатите и клиентите им. Пет минути след началото на срещата тя си намери някаква причина да ги остави двамата с Хедър насаме.

Щом вратата се затвори, Мика придърпа Хедър в прегръдките си. Липсваше му ароматът на розмарин от сапуна, който тя използваше у дома, но кожата й беше все така мека. Затвори очи и се опита да мисли само за познатото усещане на притиснатото й до неговото тяло. Толкова много други неща се бяха променили, че той отчаяно се нуждаеше от това.

— Каси ми се сърди — приглушено каза Хедър, притиснала лице до ризата му.

— Аз също. Говори с мен, мила.

Никога досега не бе произнасял тези думи. Не му се бе налагало. Хедър знаеше, без да пита, че той обича яйцата си рохки, предпочита ризите му да са сгънати, а не да висят на закачалка, и различните рекламни листовки да са изхвърлени, преди да се прибере у дома, както той знаеше, че нейната предпочитана закуска е овесени ядки и горещо кафе.

Той приготвяше великолепно кафе, но подозираше, че дори и да се изложи някой път, тя пак ще се усмихва. Просто беше трогната, че някой се е сетил да направи това за нея.

Поне предполагаше, че то е причината за задоволството й. Защото при него бе точно така. Хедър беше първият човек в живота му, който бе пожелал да го направи щастлив.

Но сега тя не му отговори, а само го притискаше до себе си, като че ли това бе последният им миг заедно. За Мика вероятността двамата да нямат бъдеще не изглеждаше твърде далечна. Винаги бе знаел, че Хедър е имала проблеми в миналото. Но никога не бе допускал нещо толкова сериозно, че тя да не пожелае да го сподели, особено когато става въпрос за обвинение в убийство.

— Кажи ми нещо, миличка — помоли той, — за да мога да проумея цялата бъркотия.

Тя не промълви нито дума.

— Знам, че са ти се случили разни неща — каза той в косата й — тъмна коса със сребърни нишки, които можеха да се дължат и на преживяна травма. — Не съм те питал, защото не исках да ти се сторя подозрителен.

Хедър продължи да мълчи.

— Това никога не е имало значение — продължи той. — Исках само теб.

Не бе допускал, че ще пожелае да има Хедър. Четири години и половина преди това, когато се запозна с нея, беше в траур за съпругата си. Имаше две деца, работеше на две места и не разполагаше с никакво свободно време. Не би трябвало да мисли за жени. И той наистина не изпитваше нищо към Хедър, когато тя за пръв път му предложи да гледа децата, докато той е на работа. Харесваше му. Имаше й доверие. Затова предложението му допадна.

В началото се прибираше през деня, за да провери как са момичетата. Но след това продължи да го прави дори когато бе напълно убеден, че с тях всичко е наред. През лятото и есента, когато се занимаваше с дърводелство, се прибираше у дома да обядва. По време на сезона на кленовия сироп се връщаше за кафе и за да хапне нещо набързо. Хедър беше тихото и усмихнато присъствие в дома му. Започна да очаква с нетърпение срещите си с нея.

Как от бавачка на децата се превърна в негова любовница? Случи се, след като се целунаха.

Е, не беше просто целувка. Как можеше да спре, след като я бе целунал? Чувството се бе натрупвало у него от седмици — като сладкия сок, който излиза на повърхността на дървото под топлите слънчеви лъчи. Колкото и да си повтаряше, че това не е редно, Мика не можеше да не лежи нощем в леглото си, измъчван от страст, която се засилваше все повече и повече.

Хедър не го бе насърчавала. Дори не го бе докосвала. Не беше поглеждала към гърдите, краката или слабините му, а винаги го гледаше в лицето. Но въздействието на тези сребристи очи бе невероятно.

Един ден, когато трябваше да сварят сока и той работи до късно в работилницата заедно с хората си, тя остана в дома му, за да сложи момичетата да си легнат. По-късно, когато всички вече си бяха тръгнали, тя отиде при него и му помогна да довърши и да почисти. И там, в топлия и сладък въздух, с изпотено и уморено тяло, той й благодари за помощта с една целувка.

Струваше му се съвсем естествено, но просто не бе в състояние да спре. Целуваха се, докосваха се и се разсъблякоха. Той не използва никакви предпазни средства. Не можеше. Искаше да я почувства напълно. Не го интересуваше дали ще забременее. Част от него дори го желаеше. Беше толкова влюбен, че не бе в състояние да мисли за нищо друго.

И сега я обичаше. Но мястото, което преди беше преизпълнено с Хедър, в момента бе зейнала бездна. Беше прекарал две нощи сам и изпитваше болка, която не бе усетил дори при смъртта на Марси.

— Непрекъснато ме питат какво знам — процеди той.

— Кой?

— ФБР. Смятат, че съм съучастник.

— В какво?

Мика изпита раздразнение. Не искаше никой да го взема за глупак, най-малко Хедър. Тя знаеше в какво.

— Претърсиха къщата — осведоми я той малко по-остро, но дори споменът за това го ядоса, както бе и по време на самия обиск. — Обърнаха я с главата надолу. Изпразниха всички шкафове и чекмеджета. Вдигнаха килимите и матраците. Претърсиха и бараката — даже бяха извадили няколко дървета от купчината и той целият изтръпна. — Не откриха нищо, но взеха компютъра.

Хедър се отдръпна и възкликна:

— Но там са всичките ни файлове!

— Подозират, че има и още нещо.

— Не, не, не! Там има само неща, свързани с работата ни.

— Смятат, че има кодирани бележки.

— Мика, там има само делови неща — гневно извика тя. — Нямат право да го взимат. Тези файлове ти трябват.

— За какво? — изсумтя той. — Не разбирам нищо от тази машинка.

— Камил разбира. Обади й се.

— Какъв е смисълът, след като компютърът е при тях?

Хедър се поизправи, отметна косата си назад и се усмихна леко, но с известно самодоволство. След това прошепна:

— Има копия на файловете. Камил ги прави всеки път, когато дойде да оправя счетоводството. За всеки случай, ако избухне пожар или нещо подобно.

Е, това бе хубаво, но Мика беше убеден, че бизнесът му ще се провали, ако Хедър не се върне скоро у дома.

— Аз съм съвсем сам, миличка — каза той, неспособен да се сдържа повече. — Лежа в тъмното и си задавам всякакви въпроси. През цялото време недоумявам. Не знам повече от останалите. Знам само, че исках да се оженя за теб, но ти не пожела. Исках да имаме деца, но ти — не. Кажи ми защо.

Тя посърна моментално и се превърна в другия човек, когото той не познаваше.

— Казах ти.

Мика бавно поклати глава.

— Не можех… аз не съм… заради Марси — отново опита Хедър.

— Марси е мъртва.

Тя не каза нищо. Той се опита да прочете нещо в погледа й, но тъгата в очите й ужасно го обърка. Тази тъга не принадлежеше на неговата Хедър. Това беше тъгата на друг човек.

Мика объркано се отдръпна. След малко в стаята се върна Каси и двамата си тръгнаха.

 

 

Мика изгаряше от тревога по целия път към дома. Все повече се убеждаваше, че Хедър крие нещо важно. Дразнеше се от мисълта, че тя не му вярва достатъчно, за да му каже какво е то.

Спря пред къщата, блъсна вратата на пикапа и заобиколи отзад. Прекоси просеката към работилницата и се насочи право към купчината дърва. Спря пред нея. Загледа се към мястото, където беше скрита раничката, сякаш можеше да вижда през дървата. Прокара ръка по тила си, отпусна я безсилно и сви пръсти.

Хедър беше донесла тази раничка със себе си, когато се бе нанесла в дома му. Беше я видял сред нещата й, а след това бе изчезнала. Малко по-късно я бе забелязал случайно, докато вадеше коледната украса от шкафа, а раничката бе паднала от полицата. Бързо я бе върнал на мястото й и оттогава не я бе докосвал. Не искаше да знае какво има в нея.

И все още не искаше. Хиляди пъти се бе обвинявал, че е глупак, но и сега не можеше да се престраши да отвори проклетото нещо.

Завъртя се на токовете на износените си ботуши и тръгна обратно към къщата. За нула време навлече вълнената шапка и ръкавиците, на път за коридора грабна снегоходките и отново излезе навън. Спря пред външния навес, за да вземе автоматичния трион, брадвата с дълга дръжка и една шейна. След това се закатери по склона.

* * *

Грифин спря зад пикапа на Мика. Щом угаси двигателя, чу шума на автоматичния трион, който се усили, когато отвори вратата. Ревът се носеше отдалеч, но се чуваше ясно.

Тъй като бе възможно някой друг, а не Мика да работи с него, Грифин се качи по предните стълби, прекоси верандата и почука на вратата. Никой не отговори.

Заобиколи отзад и отново почука, но и този път никой не се обади. След това отиде до работилницата, отвори вратата и надникна вътре. В помещението имаше най-различни уреди, но основният беше голям съд от неръждаема стомана, широк около три метра и дълъг около осем. Задната му част беше по-висока от предната, а целият съд почиваше върху тухлена арка и имаше вратичка от ковано желязо отдолу. Над него имаше качулка, от която до купола се издигаше стоманен комин. Куполът се намираше точно над изпарителя и беше голям почти колкото него.

— Има ли някой? — провикна се Грифин.

Никой не му отговори, затова той бързо се измъкна навън и заобиколи работилницата. До източния край на каменната постройка, близо до голямата двойна врата, се виждаше навес с огромна купчина дърва. На север зад бараката се намираха две големи стоманени цистерни. Друга цистерна, още по-голяма, бе поставена върху платформа по-нагоре по възвишението, а някаква друга машина се виждаше малко по-вдясно. Още по-нататък, почти скрит зад бухналите ели, се забелязваше гараж без врати, а във вътрешността му бе паркиран голям трактор с жълт плуг отпред.

Грифин се запъти нагоре по хълма, откъдето се чуваше шумът на резачката. След като отъпканата пътека свърши, ботушите му затънаха по-дълбоко в снега, но те бяха предназначени точно за тази цел, а и според него шумът на триона не идваше отдалеч. Изкачи се до билото и пред погледа му се появи равно място с голи кленове, чиито клони бяха обсипани със сняг. Наложи се да завие надясно и да изкачи още едно възвишение, преди да види Мика в далечината. Докато измине половината разстояние, целият плувна в пот и се задъха. Мика вече го беше забелязал и спря резачката.

Ако Грифин беше от плашливите, сигурно щеше да се обърне и да избяга. Мика Смит беше по-висок от него с една глава, лекотата, с която държеше резачката, я караше да изглежда като играчка в ръцете му, а под оранжевата шапка лицето му бе заплашително и мрачно.

Честно казано, Грифин не можеше да се обърне и да избяга дори и да беше от плашливите. С мъка изгази снега през тези последни метри, но успя и се постара да си придаде възможно най-приятен, безгрижен и дружелюбен вид. Когато стигна съвсем близо, подаде ръка на Мика:

— Аз съм Грифин Хюс.

— Знам кой сте — каза мъжът и се обърна към дървото, което беше отсякъл. Стволът лежеше на няколко метра от него сред множество стърготини. Клоните бяха окастрени и нарязани на дълги парчета. Мика рязко включи резачката и продължи да работи върху ствола.

Грифин го наблюдаваше. Мика направи гладък разрез, след това се премести половин метър по-надолу. Дървото беше около трийсет сантиметра в диаметър и според Грифин си бе съвсем здраво. Любопитството му надделя и той заобиколи, за да се изпречи пред погледа на другия мъж. След това се опита да надвика рева на резачката:

— Болно ли беше?

— Не — извика в отговор Мика и направи още един срез.

— Тогава защо го отсякохте? — извика Грифин.

— Заради снега.

Сряза още веднъж, след това се премести нататък.

— Заради снега ли?

Мика отряза и следващото парче, премести се надолу по ствола и отсече още едно. След това спря резачката, изправи се и неохотно обясни:

— Дървото беше добро. Засадих го преди много време и вече две години вземам сок от него. Гледаше на юг, слънцето го огряваше и имаше широка корона.

После огледа останалите дървета от малката захарна плантация. По клоните на някои все още се виждаха листа, които не бяха окапали, преди да замръзнат.

— Ала короната беше твърде широка. Първият сняг наваля през октомври, бе мокър и тежък, а короната беше напълно разлистена. Стана твърде тежка. — Посочи с брадичка към по-дългите клони, натрупани на купчина близо до ствола. — Най-големият от тези се счупи под тежестта и отнесе почти половината корона. Дървото не произвежда сок без скорбялата, която му дават листата. Няма ли листа, няма скорбяла, няма и сок. Ако бях оставил това дърво, само щеше да краде слънцето на останалите.

Отново включи резачката и се премести на следващия участък от ствола.

Грифин продължи да оглежда горичката от захарни кленове. Те стояха напълно неподвижни — сякаш им беше твърде студено, за да треперят. Бяха засадени на внимателно преценено разстояние един от друг и макар дърветата на неговия остров да бяха предимно иглолистни, единствените вечнозелени тук се намираха встрани от горичката. Ако беше настроен поетично, би казал, че те наблюдават всичко случващо се в нея.

— Защита срещу вятъра — надвика Мика шума от резачката. — Пазят кленовете от северозападния вятър.

Грифин разбра това, но искаше да попита за още много неща. Само че не смееше да насилва късмета си. Инстинктът му подсказваше, че е достатъчно привилегирован да бъде удостоен дори с тези думи на Мика. Затова надвика рева на резачката с въпроса:

— Ще продадете ли дървата?

Мика завърши среза и отговори:

— Не.

— Какво ще правите с тях?

— Ще ги изгоря. Изпарителят гълта повече от три кубика на ден. Ако сезонът е дълъг, ще ми трябват колкото се може повече дърва.

След това продължи да работи.

Грифин забеляза брадвата и се изкуши да я вземе. Беше още момче, когато дядо му го бе научил как да цепи дърва във вилата им в Уайоминг. Беше прекарал най-хубавите си лета там и наистина бе нацепил доста дърва.

Сгрят от този спомен, той взе брадвата. Изпробва тежестта й с облечената си в ръкавица ръка и изпита познато усещане. След това вдигна един от отрязаните вече пънове и го изправи в снега. Разкрачи се, вдигна брадвата и премери с поглед мекото място, където искаше да забие острието. Замахна и разцепи пъна надве.

— Точно така! — дрезгаво се похвали той и очакваше едва ли не да види лицето на белокосия си дядо, озарено от широка усмивка.

Вместо това се слиса при вида на разярената физиономия на Мика.

— Само да не ме замъкнеш в съда, ако си отрежеш палеца.

— Няма да го отрежа. Учили са ме как се цепят дърва.

Мъжът изсумтя пренебрежително, включи резачката и се обърна.

Почувствал прилив на сила, Грифин разцепи двете половини на пъна на още две, след това се зае със следващия, с по-следващия… Намери собствен ритъм и започна да се придвижва по ствола на дървото.

Когато Мика привърши с резачката, започна да трупа нацепените пънове върху шейната.

Грифин свърши своята част от работата и понеже не му се спираше, погледна към клоните.

— Те за подпалки ли са?

— Някой друг ден. Хвани поводите — нареди му Смит и направи знак с брадичка към задната част на шейната, където кожените ремъци се влачеха по снега. Грифин ги хвана точно когато Мика затегли.

Би трябвало отзад да му е лесно, защото другият мъж дърпаше. Трябваше просто да придържа ремъците, за да не се изплъзне шейната. Но докато се спуснат по възвишението и стигнат до работилницата, ръцете и бедрата му бяха почти вдървени.

— За какво ти е този трактор, по дяволите? — викна той, когато Мика насочи шейната към желаното място.

— За да улесни работата.

— Тогава защо не го качиш горе?

Мъжът го изгледа студено:

— Защото ми се искаше да се поизпотя малко. Нещо против?

— Не — отвърна Грифин, защото не искаше другият да си помисли, че не може да се справя. — Нищо.

Но работата още не бе приключила. Мика започна да хвърля дървата от шейната върху купчината и Грифин се намеси да му помогне. Смяташе, че мускулната треска е ниска цена за малко спечелено уважение.

Въпреки това бе ужасно изморен, когато Мика се изправи и внимателно се заслуша към пътя.

— Попи — обяви той.

Червеният блейзър се появи точно когато Грифин имаше нужда от прилив на адреналин. Приближи се по пътя със скърцащи по снега гуми, а след това се скри от поглед, когато зави пред къщата. Тъкмо слагаше последното дърво върху купчината, когато две момиченца изникнаха иззад къщата и на бегом се втурнаха към Мика. Бяха красиви деца — едното малко по-високо от другото. Бяха облечени в ярки кожухчета и шапки, имаха дълги тъмни коси и големи тъмни очи. Грифин сякаш прочете надежда в тези очи, когато се насочиха към баща си.

Тъй като не искаше да види как тази надежда умира, щом попитат за Хедър, той свали ръкавиците си, махна с ръка и ентусиазирано каза:

— Добре загрях. Благодаря!

Отдалечи се, заобиколи къщата и отиде отпред. Попи вече бе излязла от блейзъра и се бе качила на верандата. Той взе стъпалата по две наведнъж и едва не се строполи върху верандата от умора, но стигна до вратата навреме, за да й отвори.

Попи го изгледа тревожно и влезе. Сетне отвори едно отделение на стола си, извади парче плат и започна да бърше снега от колелата.

— Притесняваш ли Мика? — попита го.

— Не. Само поработихме малко — каза той и извади от джоба си бонбонче. — Искаш ли целувка?

Тя погледна към бонбона и тъкмо се канеше да изрече нещо язвително, когато задната врата се тръшна. Очите й притеснено се стрелнаха натам.

Грифин взе парцала от ръцете й и довърши вместо нея. Отзад се разнесе приглушено шумолене, докато момичетата се събличаха, после тихо топуркане. Най-напред влезе по-малката, а след нея и другата. И двете се заковаха на прага.

— Кой си ти? — попита по-голямата.

— Той е… ами… — опита се да обясни Попи, но колкото и да го умили неудобството й, младият мъж не можеше да я остави да се измъчва.

— Грифин — представи се той. Сложи парцала върху бедрото си и подаде ръка. Стоеше клекнал, като се надяваше така да направи присъствието си по-малко натрапчиво.

— Това е Миси — представи ги Попи. — А отзад е Стар.

— Миси — повтори Грифин и се престори, че се ръкува с момиченцето, а след това повтори същото със Стар. Така. Значи семейство Смит не обичаха да подават ръка. При Мика го отдаде на враждебност. Но при момичетата най-вероятно се дължеше на предпазливост. Не бяха го виждали преди. За тях той бе един непознат.

Инстинктът му подсказа, че ако успее да спечели благоразположението на момичетата, то ще му помогне и с Попи, затова каза:

— Радвам се да се запознаем. Аз съм приятел на Попи. Преди малко помогнах на баща ви да нацепи дърва.

— Ти захарната помощ ли си? — предпазливо попита Миси.

— Има предвид дали си дошъл да помагаш за захарта — обясни му Попи.

— А, не — отвърна Грифин. — Аз съм просто приятел — усмихна се, но тъй като децата не отвърнаха на усмивката му, бръкна в джоба си, извади оттам няколко бонбончета и с надежда попита: — Искате ли целувка?

Децата впериха поглед в ръката му. Грифин реши, че ако накара по-голямата да го хареса, малката ще я последва, ето защо я подкани:

— Миси?

— Казвам се Мелиса — не отстъпи тя — и в тази къща не се ядат шоколадови бонбони. Ядем бонбони с кленова захар.

— О, не знаех. Може би трябваше да се досетя. Съвсем логично е. Сами ли си правите бонбоните?

— С Хедър — каза момиченцето, сякаш го предизвикваше да пита още.

Но преди да успее да отговори, Стар се измъкна изотзад и се приближи. Погледът й беше прикован в ръката на мъжа.

— Аз обичам шоколад — заяви тя с тъничкото си гласче. — От магазина на Чарли ли са?

— Точно така — отвърна Грифин. — Купувах си такива от един магазин близо до хижата на дядо ми в Уайоминг.

Попи се прокашля. Той я стрелна с поглед.

— Вярно е. Нали не мислиш, че човекът, създал меденките, е живял в небостъргач?

Някой го докосна по ръката.

— Имат ли ядки? — попита Стар и обърна една от целувките в дланта му.

Грифин разгледа внимателно станиолчетата.

— Не, тези нямат.

След това премести бонбоните в другата си ръка и отново бръкна в джоба си. Извади само едно бонбонче, погледна цвета на обвивката му и с усмивка заяви:

— Ето този има. Знаех си, че имам най-различни. Искаш ли го? Попи ми отказа. Била на диета.

— Тя няма нужда от диета — заяви детето, като по този въпрос прояви забележителен такт. Взе бонбона от дланта му, внимателно го разви и си отхапа. Шоколадът все още се топеше върху предните й зъбки, когато погледна Грифин. — Обичам бонбоните с ядки. Ако дойдеш пак, донеси от тях.

Сетне се обърна и отиде в кухнята. Сигурно и Миси бе отишла там, защото не се виждаше никъде.

— Играеш си с огъня — предупреди го Попи. — Това дете е много уязвимо.

Грифин вдигна парцала, изви въпросително вежди и посочи към жабката на стола. Каза, докато пъхаше парцала вътре:

— Не искам да я нараня и тя го усети. В това отношение децата са като животните. Усещат вибрациите.

— Откъде знаеш?

— Имам дузина племенници и ги наблюдавам. Веднага разбират дали човекът, който влиза в стаята, харесва децата. Ей! — усмихна се той. — Имам нещо и за теб.

— Вече ти казах. Никакви целувки.

— Знам — увери я и се изправи. Беше се облегнал с една ръка на количката на Попи, но въпреки това усети напрежение в бедрата си. Изстена, преди да успее да се овладее.

— О, боже! Май имаш проблем — усмихна се тя.

— Един горещ душ ще оправи всичко — каза Грифин и долепи устни до ухото й. — Получих пакетче от Калифорния. Кога го искаш?

Попи настрои таблото на звукова сигнализация при постъпило обаждане, седна пред камината и прогони от ума си всички други мисли, освен за пакетчето в скута си. Беше го прегледала, но най-силно я заинтригуваха снимките. На тях се виждаше Лиса Матлок на официална фотография по случай завършването на гимназията, след това на любителска снимка от клуба по планинарство, на която главата й бе оградена с маркер, сетне в далечен план, докато сервираше на някаква сватба, а имаше и едно увеличено копие на снимката на шофьорската й книжка.

— Какво мислиш? — попита Грифин и се приближи към нея.

Попи извади най-отгоре снимката от гимназията и я разглежда продължително. С всяка изминала минута тревогата й растеше.

Искаше й се да каже, че няма никаква прилика, че става дума за две съвършено различни жени. Или поне, че са две близначки, но тя въпреки всичко вижда разлика помежду им. Само дето не можеше да каже дори това. Успя да промълви само едно унило:

— Удивително!

— Приличат си.

— Да — потвърди тя и вдигна поглед към Грифин. Тъкмо излизаше изпод душа и наистина изглеждаше много красив. Би продължила да размишлява върху това, ако мислите й не бяха заети с по-сериозен проблем. — Ако това е била снимката на стената на брат ти, мога да разбера защо е привлякла вниманието ти. Приликата е…

— Много голяма. Наистина беше така.

— Но това не означава, че е тя — побърза да каже Попи, при това не просто от упорство. Беше благодарна на Грифин за снимките, защото те обясняваха причината за цялата бъркотия. Ала Хедър беше нейна приятелка. Дори само от лоялност не можеше да каже, че Хедър е Лиса. — Хората си приличат. Няма толкова различни носове, очи и усти. Същото се отнася и за косата.

Смяташе, че петнайсет години по-късно и в косата на Лиса Матлок сигурно има сребърни нишки.

— А усмивката? Точно това привлече вниманието ми, когато бях тук през октомври. Дори да махнем белега, усмивката е същата.

Всъщност, според Попи, очите бяха много по-показателни. Снимката от гимназията беше цветна и на нея очите на момичето излъчваха същото сияние като тези на Хедър.

— Според сведенията успехът й от училище е добър. Същото може да се каже и за препоръките. Нищо чудно, че са й предложили стипендия.

Тя отдели една страница от останалите. Беше медицински доклад от спешното отделение на една болница в Сакраменто, написан осем месеца преди смъртта на Роб Диченца. Сцепеното ъгълче на устата на Лиса Матлок не бе единственото нещо, което се споменаваше в доклада. Имаше данни и за други наранявания по лицето. Лекарят беше отбелязал, че макар пациентката да отрича, най-вероятно става дума за битово насилие.

— Защо не е разследвал случая? — попита Попи, тъй като бе наясно, че Грифин чете през рамото й.

— Не е бил задължен да го прави. Лиса му е казала, че е пълнолетна. Било е лъжа, но той не е знаел. Може би е щял да вземе някакви мерки, ако тя редовно е идвала в болницата с рани от побой, но случаят не е бил такъв. И да е имало други инциденти, явно е ходела в други болници.

— Твоят човек не е ли намерил други данни?

— Още не. Продължава да търси.

Попи отново насочи вниманието си към снимката от гимназията и я сравни с останалите. Белегът се виждаше на всички, освен на снимката от шофьорската книжка.

— Кога е получила шофьорската си книжка?

— Веднага след като е навършила седемнайсет.

— Но рождената й дата тук е през април. Хедър празнува рождения си ден през ноември.

Грифин не каза нищо.

— Мислиш, че Хедър може и да е излъгала — рече Попи, чудейки се сама дали не е така. — Знаем, че Лиса е била способна да излъже, след като не е съобщила на лекаря истинската си възраст. Но всички, които познават Хедър, знаят, че тя никога не лъже.

Телефонното табло иззвъня. Попи завъртя количката и се върна пред него, като пътем остави документите на дивана. Не се учуди, че обаждането е за телефона на Мика. Напоследък всяко четвърто обаждане, на което отговаряше, беше за него.

Вече бе настръхнала, когато вдигна телефона.

— Мика Смит, ако обичате — каза плътен мъжки глас.

— Кой го търси?

— Самюъл Аткинс от Сакраменто Бий.

Гласът му звучеше нехайно, сякаш най-редовно разговаряше с Мика.

— Самюъл Аткинс от Сакраменто Бий — повтори Попи не толкова нехайно. — И смятате, че просто така ще ви свържа с господин Смит?

— С кого разговарям?

— С неговия прессекретар. Той не приема телефонни обаждания и не дава интервюта.

— Готов съм да платя.

— Е, това е нещо ново — каза Попи, — но не означава, че господин Смит ще започне да проституира. Не е чак толкова отчаян, господин Самюъл Аткинс от Сакраменто Бий — заяви тя и натисна копчето с недоволно сумтене. — Този мъж се е обаждал и преди. Използва друго име, но разпознах гласа му — обясни на Грифин.

Пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои. Захвърли слушалките върху таблото и се върна на дивана за пакета, който бе оставила там.

Отново извади снимката от гимназията и потърси нещо, каквото и да е, което не съвпадаше. Ушите на Лиса бяха пробити, също и тези на Хедър. Косата на Лиса беше дълга, тъмна и чуплива — също като на Хедър. Дори предните два зъба на Лиса бяха неравни като тези на Хедър.

— Но ако аз бях на мястото на Лиса и бях толкова умна като нея, не бих ли променила нещо във външния си вид? — попита и вдигна поглед към Грифин. — Искам да кажа, че точно в това се крие основното доказателство, че тези две жени са съвършено различни. Би било глупаво да изчезнеш, а сетне да се появиш другаде със съвсем същия външен вид.

— Освен ако това другаде не е последното място на земята, където очакваш да те потърси представител на закона — възрази той. — А ако тя използва ново име, нова шофьорска книжка и нов номер на социалната осигуровка, не би било толкова глупаво. Промяната на всички лични документи е много по-лесна и евтина от една пластична операция. Няколко въпроса на ъгъла на улицата — и веднага ще разбереш къде да отидеш и с кого да се срещнеш, а срещу малка сума всичко може да се уреди.

Попи си представи как Хедър прави нещо подобно. Все още не й се вярваше.

— Имаш ли вече нещо за Хедър? — попита тя.

— Не, но работя по въпроса — усмихна й се той. — Обаче няма да ти дам всичко, с което разполагам, наведнъж, понеже бих искал да си взимам душ поне два пъти седмично. Между другото душът ти е страхотен.

— След като дръпнеш количката ми за баня — нарочно отбеляза Попи.

— Тя е много лека и освен това си струва труда. Богаташките хлапета си падат по просторни душ кабини.

— А ние, болните от параплегия, се нуждаем от тях, както и от лекарствата си. Ако си надникнал в аптечката, сигурно си видял и тях.

Той се държеше така, сякаш всичко беше нормално. Само че животът й не беше нормален — поне според разбиранията на повечето хора.

— Не съм надничал никъде — осведоми я той. — Не ми се налага. След като си заминах оттук последния път, изкълвах всичко за параплегията. Знам всичко за ежедневните ти лекарства. Те контролират мускулните спазми.

— Изкълвах всичко за параплегията — повтори Попи. — Това ме кара да се чувствам много неудобно.

Хрумна й, че може да се е добрал до медицинския й картон, както бе сторил с този на Лиса. Беше незаконно. Не че имаше нещо против, що се отнася до Лиса. А това, разбира се, я превръщаше в пълна лицемерка.

Затова не поде въпроса с нахлуването в личния й живот, а каза:

— Знаеш ли какво става, ако не си взимам лекарствата? Мускулите ми може да се вържат на възел. Доста е сериозно. Аз съм на трийсет и две години, а всеки ден вземам лекарства. И така трябва да бъде до края на живота ми.

Грифин явно не се впечатли особено:

— Да не би да е много по-различно от диабетиците, които си инжектират инсулин? Извинявай, ангелче, обаче това не ме плаши.

Тя прикова погледа му и каза:

— Не съм ангелче. Мисля, че бях ясна по този въпрос вчера.

— Вчера само ми показа, че и ти понякога изпадаш в самосъжаление, а аз те уверих, че това се случва на всеки. Така че все още не си успяла да ме отблъснеш.

— Добре — примири се Попи. — Ами ако ти кажа, че имам тъмно минало?

— Катастрофата ли имаш предвид?

За секунда тя се запита какво му е известно. Но тъй като нямаше как да разбере, продължи:

— Преди нея. Бях направо невъзможно дете. Бях непокорно зверче. Майка ми ще го потвърди.

— Попи, какво ме интересува каква си била като дете?

— Защото… това е истинската ми същност.

Той се позамисли върху думите й, после каза бавно:

— Не съм съгласен. Според мен хората се променят. Могат да бъдат едни като малки и съвсем други като възрастни. Животът ги принуждава. Случват се разни неща, преживяват нещастия, вземат си поуки и помъдряват. Може би така е станало с теб. Вероятно същото се е случило и с Хедър.

— Тогава смяташ ли, че тя е Лиса? — попита Попи, доволна, че може да отклони разговора от себе си. — Ако е така, значи не си ми никакъв приятел. — Посочи му вратата и нареди: — Върви си! Веднага.

Той хвана пръста й и леко го поклати.

— Не смятам, че е Лиса. Мисля, че е Хедър…

Грифин не довърши изречението си. Всъщност го направи. Но Попи чу последното в момента. Той смяташе, че Хедър е Хедър… в момента.

Дръпна пръста си и се приготви да спори. Събра цялата си вярност, тревога и страх и отвори уста. След това отново я затвори. Погледът й попадна върху снимката на Лиса Матлок от гимназията. Ако не беше убедена в противното, би могла да се закълне, че това е Хедър.

* * *

Мика не умееше да разресва добре. Миси му го заяви направо, когато излезе от ваната, навлече нощницата си и го помоли да й помогне да се среше. Не беше направил и три движения, когато попадна на снопче заплетена коса и детето изплака от болка.

Последното, което искаше, бе да причинява болка на момичетата. Беше се опитал да ги предпази след смъртта на Марси и сега правеше същото. Можеше да готви. Не му беше трудно. Можеше и да им чете приказки. И това бе лесно. Но с косата нещата стояха различно. А дори и да можеше да им помогне, те искаха Хедър.

Той също. Само че нея я нямаше. Беше в ареста и не го допускаше в живота си, а това му отнемаше възможността да я измъкне оттам. Зачуди се какво ли крие тя. Съмненията го тормозеха непоносимо. Отначало й се ядоса, а след това изпита вина. Каза си, че сигурно е преживяла ужасни неща. Опита се да прояви разбиране. Ала мразеше да го държат настрани, да стои на тъмно, да се чувства безпомощен.

Имаше нужда да прави нещо, в което беше добър, затова сложи момичетата да спят и застана пред корковата дъска, висяща в кухнята. Там бяха забодени списък с покупките, училищната програма и рисунки на децата, както и различни телефонни номера и бележки, написани с почерка на Хедър. Нямаше представа какво значат поне половината неща.

Но знаеше за какво се отнася списъкът в средата. Там пишеше какво трябва да свърши, преди да потече сокът, за да е готов за варенето. Беше разчистил достатъчно голяма площ от захарната плантация. Сега трябваше да постави маркучите в двайсетте хектара с дървета. През последните няколко години Хедър му бе помагала, но този път…

Стисна зъби и излезе през задната врата. Снегът под краката му беше твърд, но знаеше, че няма да продължи дълго. Скоро щеше да започне да се топи по обяд. Нямаше нужда да проверява в дневника си или да се консултира с барометъра и с прогнозата за времето. Не се налагаше да разчита и на други признаци — като граченето на гарваните или следите от еноти в снега. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Неслучайно беше син на производител на кленов сироп.

Нощи като тази бяха отредени за миене на съдовете, на инструментите и на чеповете. Бяха свършили всичко това през април, когато сокът бе потъмнял и бе престанал да тече. Сега бе нужно да се направи отново: всичко трябваше да се измие в разтвор на белина и да се изплакне три пъти, за да не остане и най-слаб привкус. Чистотата беше от решаващо значение за производството на захарен сироп, ако се целеше първокачествен продукт, а ако целта не бе такава, просто нямаше смисъл човек да се занимава с подобна дейност.

Тъкмо беше включил газовия котлон, за да затопли водата, когато му хрумна нещо ужасно. Ако някое от момичетата сънуваше кошмари, нямаше да може да го чуе. Ако на някое от децата му прилошееше или се уплашеше, а той беше пуснал водата да тече тук, нямаше да чуе нищо. Разчиташе Хедър да ги наглежда, докато се занимаваше с тази операция.

Реши, че не може да си позволи да не оползотвори времето в миене на съдовете, затова се залови за работа, напълни голямата мивка от неръждаема стомана и сипа точното количество белина.

След това отново обмисли нещата, източи цялата вода, спря газовия котлон и закрачи към къщата.