Мария Барет
Порочна мания (39)

Тридесет и осма глава

Статията на Питър Брет беше отпечатана в един от най-големите жълти вестници на Великобритания, заедно с изключителното разкритие за истинския живот на заместник-външния министър Патрик Девлин. Във вестника имаше материал на „Си Бе Ен Нюз“ от Ню Йорк, фотокопия на документите, откраднати от сейфа на адвоката на „Камърън Йейтс“, и снимките, които фотографът на „Мейл“ беше направил на Франческа и Патрик преди години в Лондон. Новината заля масите на закуска във Великобритания приблизително по същото време, когато Патрик Девлин беше прехвърлен в болницата „Монат Синай“ в Ню Йорк. До него бяха жената и синът, които обичаше.

Лейди Маргарет седеше в утринната стая на Моткъм Парк с вестника пред себе си и с лице, нашарено от сълзи на унижение и яд. Всичко беше тук, черно на бяло — историята на страстната любов на брат й и нейното непочтено участие, докато се бе опитвала да го държи на разстояние от това. Разбира се, вестникът даваше някои спекулации, за да сглоби цялата история. Но бяха свършили доста добра работа, всичко бе възможно най-близо до истината. Не бяха пропуснали много неща.

Когато чу лорд Хенри навън в коридора, лейди Маргарет избърса очи с опакото на ръката си и сгъна вестника. Стана и отиде до камината, където беше оставила цигарите си. Тъкмо отваряше кутията и лорд Хенри влезе в стаята. Тя се поспря за момент, после го погледна, без да каже нищо.

— Е, виждам, че си прочела вестника — каза той. Лицето му не изразяваше нищо и тя изпусна уплашено кутията.

— Аз… ъ-ъ… — наведе се да я вдигне, а той стоеше до вратата и я наблюдаваше. Лейди Маргарет вдигна поглед. — Да, прочетох го.

Изправи се, извади една цигара и я запали. Не го погледна повече.

— Тогава надявам се, Маргарет, че това ще сложи край на всичко — заяви лорд Хенри, без да се помръдне от вратата. — И имам предвид цялата работа!

Тя се обърна с лице към него.

— Което означава? — гласът й беше хладен, предизвикателен.

— Означава Ричард Брейхън, Чарлз Хюит, политиката, амбициите и… — той се спря. Лицето й внезапно беше изгубило предишната си надменност и тя сякаш рухваше пред очите му. — И това да се опитваш да наваксаш за грешките си в миналото. Това свърши, Маргарет, всичко свърши и мисля, че е крайно време да го разбереш.

Лейди Маргарет беше заплакала и вдигна ръце към лицето си, засрамена, задето я виждат в момент на такава слабост.

— Това ти стана мания, Маргарет — каза лорд Хенри повече на себе си, отколкото на нея, — и не знаех как да те спра. Аз имам не по-малка вина от теб, наистина — отиде до нея и сложи ръце на раменете й. — Има някои неща, които не можем да променим, Маги, любов моя, и миналото е едно от тях. Остави го на мира — извади носна кърпа и избърса нежно лицето й. — Мисля, че всички страдахме достатъчно, нали?