Мария Барет
Порочна мания (16)

Петнадесета глава

Следващата седмица измина като в мъгла за Франческа и Патрик. По-късно, когато се сещаше за това, той си спомняше само чувството на идилия, на всепоглъщащо щастие. И все пак знаеше, че трябва да се върне в Лондон.

Беше си взел три седмици отпуск от болницата, но не бе предполагал, че ще остане толкова дълго в Шотландия. Дните с Франческа сякаш летяха. Осъзнаването и консумирането на любовта им караше времето да изглежда нереално, сякаш нямаше граници или бе спряло да съществува. Даже природата бе застинала в зловещ покой: дните бяха спокойни и топли, а слънцето грееше високо в небето. Пълното щастие ги заслепяваше и когато най-сетне вдигнаха погледи, оставаха им само три дни.

От нощта на партито бяха прекарали всеки момент заедно. Не беше по-различно от преди, само че сега между тях имаше освободеност, идваща от увереността, че са обичани. Говореха си и се смееха, тичаха с децата под великолепното слънце и споделяха с тях тайните на сърцата и умовете си. Всички — освен една.

Зад топлотата и радостта на любовта Франческа носеше тъмното, ужасно минало, заключено в душата си, а болката бе затворена дълбоко в сърцето й. Не можеше да му каже за това. Той я обичаше и я бе разтворил към света по начин, за който не бе предполагала, че съществува, но не можеше да му прехвърли товара си. Просто не можеше да го направи. Толкова се страхуваше от миналото си, толкова се срамуваше, че не виждаше как някой би могъл да го приеме, дори човек, който я обича. Затова то си остана в сърцето й и дебнеше като зла сянка на крачка зад светлината на любовта им.

Опита се да позволи на любовта да изпълни дните и да огрее душата й, като безмълвно се надяваше един ден да победи тъмнината. Грееше с рядкото чувство на щастие и на това, че някой я обича — и засега нищо друго нямаше значение.

И до известна степен беше права. Широката, открита земя даваше на Франческа и Патрик замайваща свобода, а лейди Смит-Колийн бе прекалено заета със съпруга си и не забелязваше нищо наоколо. Беше забравила за брат си, както и през първата част на престоя му. Беше й невъзможно да си представи, че той може да се влюби, никога не бе поглеждала на Франческа като на нещо друго, освен като на помощничката, и бе достатъчно нагла и глупава, за да смята, че момичето и брат й стоят далеч по-високо от сферата на обикновените хора. Беше забравила за собственото си минало и за това, че любовта прекосява всякакви граници.

 

 

Беше топъл, облачен следобед — първият без слънце от известно време насам. Облаците сякаш притискаха въздуха надолу, сгъстяваха топлината и влагата и правеха атмосферата задушна и почти потискаща. Ниските хълмове на Кромдейл се бяха променили на сивата светлина. Цветовете им бяха станали убити, по-кафяви и земни. Високите върхове изглеждаха тъмни и по-заплашителни в далечината. Те засенчваха всичко.

Франческа и Патрик вървяха заедно в подножието на планините. Момичетата бяха изтичали напред и те крачеха, без да се докосват, но на сантиметри един от друг. От време на време, докато говореха, той улавяше ръката й или я перваше закачливо, притегляше я към себе си за секунда-две. Всеки контакт беше хубав, само близостта й го караше да се чувства цял. Не можеше да понесе мисълта да я напусне.

И все пак не можеше да й каже това. Беше намислил всичко в ума си — че раздялата им ще бъде само за няколко седмици, че след това ще я повика да дойде да живее при него в Лондон. Но откриваше, че му е почти невъзможно да го каже.

Дните и нощите летяха и силата на любовта им му изглеждаше нереална, като нещо извън обичайните планове и решения. Беше достатъчно наивен, за да мисли, че нищо не може да се обърка, и за момента бе толкова замаян от любовта си, че не бе в състояние да наруши магията. Не каза нищо на Франческа, освен че я обича, и си помисли, че това е достатъчно.

 

 

Същата нощ времето се развали. Вятърът зави над земята, като донесе със себе си пороен дъжд, който тропаше по прозорците и напояваше сухата, корава земя. Топлината изчезна и всичко стана студено и влажно, тъмно и мрачно, а сивият гранит — хладен и лепкав на пипане.

Патрик запали огромен огън в дневната. Двамата с Франческа бяха сами и когато момичетата си легнаха, той натрупа купчина възглавнички върху дебелите карирани одеяла пред камината и дръпна завесите.

Промяната във времето го бе натъжила. Тя означаваше край на престоя му в Шотландия, но и още нещо: внезапната суровост и ярост на времето бе зловеща като странна прокоба.

Той се извърна от прозореца и се заслуша във воя на вятъра отвън — болезнен, ужасяващ звук. Сякаш клоните пищяха.

— Патрик, добре ли си?

Той се сепна. Франческа влезе в стаята и застана до вратата. Винаги чакаше да се увери, че я канят да влезе. Той я погледна и си помисли колко е хубава.

— Да, добре съм — отвърна Патрик и се приближи до нея. В нейната сдържаност имаше нещо, заради което му се искаше да я прегърне, да я притисне до себе си. Направи го и я погали по гърба.

— Изстинала си — прошепна той и отдръпна лицето й назад, за да може да вижда очите й. — Но си щастлива.

Зеленият им цвят беше тъмен и кадифен и черните ресници се открояваха върху него.

— Ето — той се наведе да я целуне и стопли лицето й с дъха си. — Не стой на студено, ела при мен.

Франческа се усмихна и той разбра, че се чувства като него, усещаше го. Тази вечер трябваше да поговори с нея, да й каже. Трябваше да я предупреди, че ще бъде трудно, че ще има голяма съпротива и че ще се наложи да бъдат силни, за да се изправят заедно срещу сестра му. Искаше да й каже, че понякога се страхува, че дори не знае дали ще има силите да го направи, но съзнаваше, че не може. Тя никога нямаше да разбере властта, която Маргарет имаше над него, той самият не беше сигурен, че я разбира.

— Франческа, имам да ти кажа нещо. Трябва да поговорим… — тя спря думите му с устни. Патрик се отдръпна. — Моля те, Франческа, трябва да ти кажа…

Но тя отново го накара да млъкне. Сложи пръст на устните му, отстъпи крачка назад и го погледна в очите. Никога преди не бе усещала такова нещо: сякаш енергията течеше между тях, сякаш те бяха целият свят. Не съществуваше нищо друго, освен този момент на чиста любов. Тя разкопча бавно ризата си и в тялото му се надигна внезапна, силна възбуда.

Франческа плъзна ризата надолу, разкопча панталоните си, остави ги да паднат на пода и излезе от тях. Отдолу не носеше нищо. Тялото й беше тъй хубаво, дълго и гъвкаво, а гърдите й — закръглени и стегнати. Патрик протегна ръка и докосна светлокафявата й кожа.

— О, Франческа, толкова си…

Но не довърши. Тя пристъпи напред и го целуна по устните, а тялото й застана на сантиметри от неговото. Плъзна ръце надолу по гърдите му и пръстите й усетиха възбудата му. Секунди по-късно той я притегли силно към себе си и езикът му намери нейния. Копнежът му бе по-дълбок и по-силен от преди и сякаш го изгаряше отвътре. Той хвана лицето й и я целуна, Франческа притискаше ханша си в неговия, като се движеше ритмично с пламнало тяло.

Накрая Патрик се освободи, вдигна я на ръце и уви краката й около кръста си, като я придържаше отдолу. Тя вкопчи ръце зад врата му, наведе глава назад и тласна хълбоците си напред. Когато той се изправи заедно с нея, двамата бавно започнаха да се движат в ритъм, а вплетените им тела се отразяваха на меката светлина в огледалото над камината.

По-късно, докато лежаха голи на топлината на огъня, Патрик разбра, че тази нощ е била по-различна от останалите: и у Франческа, и у него се усещаше увличаща, яростна страст. Изпитваше чувство, което го бе потресло със силата си и почти го плашеше. Обичаше я повече от всичко досега и тази мисъл го изпълваше със страхопочитание и трепет.

Но любовта на Франческа към Патрик бе проста и цялостна. Досегашният й опит в това отношение бе включвал само болка и страх и сега радостта от неговата любов и щастието й я изпълваха. То бе тъй ново и невероятно, че нямаше намерение да го поставя под въпрос.

Патрик се обърна към нея и докосна белега на рамото й с върха на пръста си. Винаги бе искал да узнае истината, още от самото начало. Той наведе глава и го целуна.

— Какво е това? — попита нежно. Искаше я цялата, дори и с тайните на сърцето й. — Каквото и да е, можеш да ми кажеш, обещавам ти — отдръпна се назад, за да я погледне. След това прошепна: — Обясни ми. Моля те!

Франческа срещна погледа му — беше искрен и любящ. Не можеше повече да крие това от него. Той виждаше в душата й, притежаваше я напълно. Трябваше да му каже истината — между тях не можеше да съществува нищо друго, освен истина, особено сега, след тази нощ. Можеше да му довери и живота си, всъщност точно това се готвеше да направи сега.

— Белегът остана от съпруга ми — каза тихо тя. — Той ме биеше.

Усети как тялото на Патрик се напряга за момент и затаи дъх. Той лежа неподвижно и мълчаливо известно време, след това се отдръпна от нея и се претърколи на една страна. Седна и я погледна. По очите му личеше, че е потресен.

— Мисля, че трябва да ми разкажеш — промълви той. — Всичко.

Никога не му бе хрумвало, че може да е била омъжена, дори и насън не си го бе помислял… Извърна поглед, едва я познаваше. Когато се обърна отново, видя, че тя също е седнала, увила е одеялото около раменете си, а дългите й голи крака бяха подвити под нея. Топлата оранжева светлина на огъня огряваше кожата й и я караше да блести. Лицето й беше осеяно от светлосенки.

— Франческа.

Патрик протегна ръка да докосне красивата й мургава кожа и тя го погледна. Нищо не се бе променило, каквото и да беше миналото й, нищо не можеше да промени чувствата му. Трябваше да се опита да я разбере — нали това всъщност беше любовта? За момент искрица съмнение се запали в съзнанието му и угасна сама. Патрик се придвижи до нея и я притегли към себе си.

— Ще разбера, ако ми кажеш истината.

Тя затвори очи, затоплена и отпусната в прегръдките му. Разбира се, че щеше да я разбере.

— Добре — прошепна Франческа и бавно, тъй като изговарянето на думите й причиняваше болка, му разказа историята за своето кърваво и изпълнено с насилие минало.

Беше късно, когато най-сетне млъкна, и огънят в камината започна да загасва. Патрик беше уморен. Товарът на това, което му бе казала, тежеше в сърцето му и той имаше нужда да поспи, да го прогони от главата си, да мисли за него утре.

— Хайде да ставаме — промълви той. Не искаше да я пусне, искаше да лежи в чаршафите с нея, да я утешава и тя да прави същото с него.

Франческа се отдръпна от него.

— Ти върви — рече уморено тя. — Аз ще остана да подредя.

Никога не забравяше лейди Маргарет, страхуваше се да не ги хванат. Нямаше да спи при него.

— Не, не тази нощ, остави. Ела горе с мен — той се наведе напред и целуна извивката на шията й. — Моля те, Франческа, ела да легнеш при мен, искам да се събудя с теб.

Искаше му се да каже: „Не мога да понеса мисълта да остана сам, не и ако трябва да се изправя пред това, което току-що ми каза“, но не го направи. Само повтори „моля те“ още веднъж и тя се претърколи към него, неспособна да му откаже каквото и да било. Патрик прокара ръка по цялото й тяло и я погали по гърба.

— Хайде тогава — промълви той. Възбудата му нарасна внезапно. Изправи се на колене и я издърпа със себе си. — Да си лягаме.

Уви одеялото около нея и я целуна.

— Да си лягаме — прошепна още веднъж Патрик и тя потрепери, въпреки внезапния прилив на топлина в тялото й.

 

 

Беше седем сутринта и лейди Маргарет спеше дълбоко, без сънища. Беше си легнала късно — с лорд Хенри се бяха прибрали в един — и се бе строполила изтощена в леглото. Мина известно време, докато прекъсването на съня проникне в съзнанието й, и когато най-сетне чу пронизителния звън на телефона до леглото си, тя се събуди замаяна и объркана, пипнешком намери слушалката в тъмнината и изруга високо, когато я изпусна.

— Моля? — гласът й прозвуча неясно и дрезгаво.

— Лейди Маргарет Смит-Колийн?

— Да, на телефона — не позна гласа.

— Здравейте, извинявайте, че ви будя толкова рано. Тук е Чарлз Хюит.

Лейди Маргарет веднага седна в леглото.

— Чарлз! — обаждането от депутата заслужаваше малко кокетство, дори и посред нощ. — Колко мило! Колко е часът, за Бога? — тя запали лампата на масичката до леглото си и погледна часовника, като примигна от светлината. — Боже мой, сигурно е нещо страшно важно!

Засмя се и си напомни да не говори твърде високо — не искаше да събужда лорд Хенри в другата стая.

— Доста важно е. Мога ли да бъда искрен, лейди Маргарет?

— Да, разбира се. Сама съм. Какъв е проблемът?

— Не е точно проблем, особено от ваша гледна точка. Последния път, когато се срещнахме, ми споменахте, че брат ви Патрик е заинтересован от политическа кариера. Вярно ли е това?

— Да, да, вярно е! — усети как стомахът й се свива от вълнение.

— Отлично! Тогава ще бъда кратък, лейди Маргарет. Един от нашите по-известни членове е замесен в нещо като скандал с млади момчета. С кариерата му е свършено, разбира се, и трябва да намерим някой силен и симпатичен кандидат, който да го замести. Естествено мястото е добро, но историята всеки момент ще гръмне в националната преса и искам да имам някой готов безупречно чист кандидат.

— Разбирам.

Лейди Маргарет се опитваше да говори спокойно, но едва успяваше да мисли. Да не би да предлагаше Патрик?

— Добре! Като се има предвид настоящата липса на увереност в правителствената политика на здравеопазването, си помислихме, че един лекар би бил точно на място. Позволих си волността вече да спомена брат ви на един-двама мои колеги. Те са впечатлени, лейди Маргарет, и бихме искали да се срещнем с него в Лондон днес следобед, затова ви се обаждам толкова рано. Надявам се, че ще е възможно?

Лейди Маргарет преглътна.

— Да, разбира се, че е възможно. Може да хване самолет тази сутрин.

— Добре.

Чу го да говори с някого през рамо и кръвта задумка във вените й. Буквално долавяше ударите на сърцето в гърдите си.

— Казвате, че е добро място? И искате Патрик да го заеме?

Искаше да го чуе от неговата уста, да бъде напълно сигурна.

— Да, точно така. Ще трябва да мине през изборите, разбира се, но се радвам да отбележа, че до голяма степен това е предрешено. Работата е налице и просто трябва да изберем правилния човек за нея. Искаме да е някой млад и динамичен мъж с бъдеще. Това е добро място за градене на кариера, лейди Маргарет. От такова нещо се интересувахте, нали?

— Да, точно така.

Не можеше да повярва, че е стигнала толкова близко. Усещаше победата си, подушваше я.

— Добре. Мисля, че се разбираме доста добре, лейди Маргарет, нали?

Намекът беше доста ясен. Услугите никога не биваха безплатни. Тя се усмихна.

— Всъщност да, Чарлз, така е.

— Вероятно ще можем да обядваме заедно следващия път, когато дойдете в Лондон? Сигурно ще наминете да посетите брат си?

— Хмм — лейди Маргарет протегна ръце над главата си и погледна едрите си гърди. Зърната им се бяха втвърдили. — По обяд би било чудесно — рече нежно тя. Напоследък властта я възбуждаше много повече от парите.

— Значи уговорено. Ще очаквам обаждането ви.

— Да, разбира се.

— Добре. Ще кажа на колегите си да очакват Патрик днес следобед… около колко часа?

— Мисля, че четири, Чарлз, като оставям време и за евентуално закъснение.

— Значи четири. Съжалявам, че ви събудих, лейди Маргарет.

— Моля ви, не се притеснявайте — каза тя и снижи глас с една нотка: — Радвам се, че го направихте.

Без да се сбогува, постави слушалката на мястото й и се облегна за няколко секунди на таблата на леглото, за да позволи на вълнението да се разлее по цялото й тяло.

 

 

Минути по-късно спусна крака от леглото и стана. Вече беше напълно будна. Трябваше да отиде и да каже на Патрик, да го вдигне, за да обсъдят всичко. Това не беше възможност, която да се приема несериозно. Трябваше да го обработи, но не предвиждаше някакви големи проблеми в това отношение. Не и когато той наистина разбереше, че му се е удала възможност и само трябва да протегне ръка и да я грабне.

Лейди Маргарет прекоси стаята, нахлузи копринената си роба и я завърза здраво. След това обу пантофките си, отвори тихо вратата и излезе в коридора. Не искаше да събужда Хенри — това си беше семейна работа между нея и Патрик. Отиде безшумно до малкото стълбище, което разделяше нейната стая и тази на Хенри от останалите в къщата, и слезе на долния етаж. Притича бързо до стаята на Патрик, отвори тихо вратата и измина половината път до леглото му. Точно тогава се закова на място.

Завесите бяха дръпнати и утринната светлина се процеждаше с мъка в стаята през гъстите облаци на небето. Беше достатъчна, за да се видят двете заспали фигури, прилепени една до друга. Франческа беше сгушена до тялото на Патрик и спеше като дете, доволно и спокойно. Патрик я беше прегърнал дори насън, сякаш бе нещо скъпоценно.

Лейди Маргарет ахна и вдигна ръка към устата си. Не гледката на голотата или секса я беше потресла, а ужасната истина за любовта им. Беше толкова очевидна, че буквално започна да й се гади. Усети как хиляди нейни мечти се разбиват на парченца. Ядът й изригна.

— Патрик! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — кресна тя. Не можеше да се овладее.

Патрик се събуди паникьосан. Първо чу гласа, след това отвори очи и видя сестра си. Лицето й беше разкривено от ярост.

— О, Господи! — той незабавно седна в леглото и зави Франческа с чаршафа, сякаш се опитваше да я предпази. — Какво, по дяволите, правиш тук? — гневът му се усили. — Излез, Маргарет! Хайде излизай!

Но тя остана на мястото си. Първоначалният й яд беше преминал и неочаквано се почувства спокойна и овладяна.

— Не забравяй, че това е моят дом, Патрик. Ако някой трябва да излезе, то това ще си ти, а не аз.

Франческа се събуди и седна в леглото, объркана и изплашена.

— Не се притеснявай, всичко е наред — промърмори й той.

— Не, по дяволите, изобщо не е наред! — рече ледено лейди Маргарет. — Предлагам ти да станеш, Патрик. Веднага! Дойдох тук, за да поговоря с теб за нещо важно и бих искала да се видим долу — Продължаваше да стои в другия край на стаята и да ги гледа гневно. — Чу ли ме, Патрик?

— За Бога, Маргарет! Разбира се, че те чух, дявол да го вземе! За коя се мислиш?

— Аз съм твоя сестра и работодателка на това момиче — устните й се извиха злорадо. — Затова ставай, Пади. Няма да те моля втори път — обърна се към вратата. — Ще те чакам в дневната след пет минути.

С тези думи излезе от стаята, като остави вратата отворена, за да чуват стъпките й по коридора и надолу по стълбите.

Патрик погледна Франческа. Лицето й бе пребледняло от напрежение и за момент изпита омраза към сестра си заради това.

— Виж, по-добре да вървя — наведе се и я целуна по челото. — Няма да се бавя дълго, обещавам.

Тя кимна, като го наблюдаваше как слиза от леглото и навлича някакви дрехи.

— Точно това ми трябваше сега — една страхотна, проклета разправия с Маргарет! — той закопча ризата си и отиде до вратата, като мърмореше повече на себе си, отколкото на Франческа. — Господи, какво фиаско!

И като забрави дори да погледне към нея, излезе от стаята и забърза надолу по стълбите, все още наполовина буден и вбесен.

Лейди Маргарет стоеше до прозореца в дневната и гледаше към моравата зад къщата. Тревата изглеждаше подгизнала и тъмнозелена под мрачното сиво небе. Стопанката пушеше цигара, като вдишваше дълбоко, за да позволи на дима да изпълни дробовете й, и отново го издишваше на струйка, която се виеше над главата й.

Когато Патрик влезе, тя се обърна към него.

— Ела и седни, Пади — тонът й бе леден. Едва сдържаше гнева си.

— Не съм дете, Маги.

— Така ли?

Той се приближи и седна до камината.

— Е, и какво си имала да ми кажеш, дето е толкова важно?

— Първо по-важната работа, Пади — тя загаси цигарата в малкия пепелник, който държеше в ръка. — Бих искала да знам какво, по дяволите, си мислиш, че правиш.

— Не мисля, че е твоя работа — отвърна остро и сърдито той.

— О, за Бога! Порасни най-сетне! — лейди Маргарет прекоси ядосано стаята. — Съвсем случайно ми се струва, че да чукаш персонала ми е моя работа! Това е моят дом и това момиче е моя служителка!

— Но не за дълго!

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

Той въздъхна, внезапно уморен. Не му се искаше да се разправя по този въпрос, беше твърде рано и прекалено лично.

— Виж, може ли да оставим това? Съжалявам, че си се разстроила, но наистина не желая да го обсъждам. Не сега — протегна ръка, взе една от нейните цигари и я запали, като хвърли кибритената клечка в камината. — За какво искаше да говориш с мен?

Лейди Маргарет погледна лицето на брат си. Беше затворено, непроницаемо. Запита се дали не го е предизвикала прекалено много. Тя взе пакета с цигарите, запали си още една и седна на ръба на канапето. Не можеше да си позволи да губи време.

— Тази сутрин ми се обади Чарлз Хюит. Каза ми, че ще има повторни избори за едно добро място и иска да кандидатстваш — лейди Маргарет тръсна пепелта от цигарата си и вдигна поглед към Патрик. — Иска днес следобед да бъдеш в Лондон, за да се срещнат с теб, макар очевидно да става дума за съвсем сигурна работа — тя дръпна продължително и прибави: — Казах му, че ще отидеш.

Патрик я изгледа невярващо няколко секунди. „Колко е нагла — помисли си за момент, — седи си в превзета поза на ръба на канапето, увита в коприна, пуши и говори за живота ми с такава увереност.“

— Казах му, че ще отлетиш тази сутрин от Абърдийн — завърши тя.

— Какво? — устните му се свиха ядно. — Не смяташ ли, че е редно първо да ме попиташ дали ще ми е удобно?

— А не е ли? — попита тя с откровен сарказъм. — Какво друго си планирал да правиш?

— Не е твоя работа!

— О, порасни най-сетне, Пади! Направих какво ли не, за да постигна това, а ти мислиш само как да чукаш някаква си непълнолетна курва! Спести ми го, моля те!

— Как смееш да говориш така за Франческа — беше започнал да крещи, твърде вбесен, за да се спре. — И какво, по дяволите, имаш предвид, като казваш „направих какво ли не, за да постигна това“? Казах ти, че не искам никакви услуги!

— Никакви услуги! — извика лейди Маргарет. — А как мислиш, че можеш да получиш мястото? С магия?

— Значи ти си уредила цялата работа? — попита невярващо той.

— Повече или по-малко. Това проблем ли е? Защото преди никога не е било!

— Господи! Е това е! Няма да стоя и да те слушам! — викна той и тръгна към вратата.

— Остани на мястото си! — кресна тя толкова силно, че Патрик замръзна и се обърна бавно. — Тази сутрин заминаваш за Лондон, Патрик! Казала съм, че ще си там и ще бъдеш, по дяволите!

Той я зяпаше с отворена уста.

— О, не! Можеш да го забравиш! — отсече студено Патрик. — Казах ти: няма да позволя да бъда насилван!

— Ще го направиш! — лейди Маргарет стана и отиде до камината. — Знаеш условията, Пади — рече ледено тя. Тонът й беше остър и делови. — Винаги си ги знаел. Никога не съм държала в тайна амбициите си за теб и винаги съм ти показвала достатъчно ясно какво очаквам от теб — погледна го. — Ти искаш тази политическа кариера също толкова, колкото и аз, Пади. И ми го дължиш.

— Дължа ти го? — не можеше да повярва, че я е чул добре. — Какво ти дължа?

Той се върна в стаята, объркан и изгубил ориентация.

— Плащах за всичко, Пади, за всичко! За образованието ти, за университета, за апартамента ти в Лондон, докато беше в Чаринг Крос. Всичко! И винаги съм давала ясно да се разбере — през цялото време ти казвах, че искам да влезеш в политиката.

— Да, но когато съм готов. Мислех си…

— Какво си си мислел? Че го правя просто така? Заради черните ти очи? Че мога да чакам вечно?

— Не! Мислех си…

Тя изсумтя.

— Мислел си си, че съм се омъжила за мъж, с двадесет години по-възрастен от мен, за да те издържам и да чакам любящо отстрани, докато станеш готов да си играеш на политика? Или не, какъвто може да е случаят? Че ще гледам спокойно как отблъскваш всяка възможност заради някой свой каприз? Заради някое добро чукане? — лейди Маргарет почти се усмихна. — Хайде стига, Патрик!

Но сега гласът й беше горчив и Патрик трепна от това. Той наведе глава.

— Не мога да бъда точно това, което искаш, Маргарет — рече тихо. — Трябва да бъда себе си.

— Можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш, Патрик. Ти си Девлин и от теб зависи да докажеш, че семейството струва нещо!

— О, Господи! Добрата стара ирландска семейна гордост, а, Маги? — в тъгата му имаше оттенък на цинизъм. Всичко това изглеждаше толкова нелепо. — Наистина ли означава толкова много за теб?

— О, да — промърмори лейди Маргарет. — Означава страшно много за мен.

Неочаквано си спомни за всичките дългове на баща си и за единствения начин, който знаеше, за да ги изплаща. Спомни си презрението по лицата на мъжете, когато й подаваха парите за удоволствието си. Тя потрепери и си пое рязко дъх.

— Разбира се, ти съзнаваш на чие име е договорът за наем на апартамента ти в Холанд Парк, нали, Пади? А на имението в Ирландия? Запазено за твоите деца с цената на големи разходи от страна на съпруга ми. Колко пари печели днес един консултант в националното здравеопазване?

— Маргарет — каза студено Патрик. — Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че това е някаква заплаха.

— Ще бъде заплаха само ако потрябва, Патрик!

Видя острата, студена решителност в очите й.

— О, не! — ревна той. — Нямаш право да постъпваш така с мен! Пет пари не давам нито за апартамента, нито за имението. И няма да позволя да бъда шантажиран, Маргарет! — отправи се към вратата. — Сега излизам оттук, преди да съм направил нещо, за което после да съжалявам! А — и си намери друга бавачка, защото Франческа ще дойде с мен.

Но лейди Маргарет се хвърли напред и го сграбчи за ръката.

— Никъде няма да вървиш, Пади! — вкопчи се в ризата му и пръстите й го ощипаха силно по кожата. — Ще оставиш на мира оная малка курва! Заповядвам ти да направиш, както ти казвам! Ако ли не, ще я съсипя. По дяволите! Ще накарам и двама ви да страдате! — Патрик се опита да се придвижи към вратата. — Чу ли ме? Стой тук! Заповядвам ти да…

— Заповядваш ми?

Думите й го вбесиха и той загуби самообладание. Заслепен, вдигна ръка и блъсна сестра си назад с всички сили. Трябваше да се освободи, да се махне от нея. Гледаше неподвижно как тя се удря в ръба на канапето и се свлича на пода.

— Какво, по дяволите… Маргарет!

Лорд Хенри влетя в стаята и се наведе над жена си. След това вдигна поглед към Патрик:

— Махай се от дома ми! Веднага! Махай се!

Патрик стана, изплашен от собствените си действия, след това се обърна и изтича в антрето, отвори тежката дъбова врата и я затръшна силно след себе си. Лейди Маргарет извика, но него вече го нямаше.

Все още кипящ от гняв, той закрачи по полето до къщата и се упъти към планините. Не можеше да мисли за нищо — съзнанието му беше празно, ако не се смятаха болката, гневът и огромният срам, задето беше ударил сестра си.

Лейди Маргарет полежа на същото място още няколко минути, докато лорд Хенри й донесе вода. Не беше ранена, а само шокирана, и за пръв път в живота си се страхуваше, че ще се провали, и то в единственото нещо, което наистина имаше значение за нея.

„Не съм направила всичко това, за да го оставя да си отиде“ — помисли си тя, издърпа се нагоре, стовари се върху канапето и зачака лорд Хенри да се върне. Имаше нужда от него, сама не можеше да го направи.

Франческа трябваше да си отиде, и то сега, преди да се е върнал Патрик. Ако я нямаше, той поне щеше да бъде по-лесен за обработка. Лейди Маргарет посегна към третата си цигара за тази сутрин, запали я бързо и затвори рязко запалката.

— Маргарет! Добре ли си, скъпа?

Лорд Хенри донесе водата и я постави до нея. Лейди Маргарет кимна унило.

— Повече е от шока, отколкото от нещо друго — промълви тя. — Никога досега не съм виждала Патрик да се държи така.

Той я хвана за ръката, за да я успокои.

— Защо, за Бога, беше всичко това?

Тя си пое рязко дъх и от гърлото й се изтръгна тихо ридание.

— По-полека, миличка, не се разстройвай.

Лорд Хенри правеше всичко възможно да я успокои, но за негов ужас жена му заплака. Сълзите идваха леко и свободно — беше доста опитна в това отношение.

— Тя ще трябва да си отиде, Хенри — изхълца лейди Маргарет. — Не мога да позволя такива неща пред децата. Просто не зная как съм допуснала да се случи.

Лорд Хенри потупа успокоително жена си по ръката. Ужасяваше се от сцени и гледката на сълзите й го изкарваше от равновесие.

— Кой какво е допуснал? Хайде, Маргарет, успокой се и се опитай да ми обясниш какво точно се е случило.

— Патрик спи с бавачката! — каза тя. Шоковата тактика винаги имаше ефект върху Хенри.

— Мили Боже!

— Под нашия покрив! — продължи лейди Маргарет. — И пред момичетата!

Той поклати глава и промърмори:

— Не мога да повярвам!

— О, трябва да го повярваш, Хенри! — сълзите й веднага се превърнаха в гняв, знаеше как точно да го обработи. — Самата аз ги видях тази сутрин. Беше отвратително! — и потрепери.

— Дявол да го вземе, права си! Тя трябва да си отиде! — лорд Хенри се изправи. — Веднага се качвам да й кажа, че трябва да напусне до края на седмицата. И никакви извинения! Уволнена е!

Но лейди Маргарет го спря с ръка. Имаше други планове. Тя вдигна поглед към него и поклати глава.

— Трябва да си отиде сега, Хенри. Съжалявам, но наистина не мога да търпя такова нещо.

— Маргарет, знам, че си разстроена, но не мога да изгоня горкото момиче в седем и половина сутринта, каквото и да е направила — той я хвана за ръката. — Хайде, нека бъдем разумни…

— Разумни! — лейди Маргарет издърпа ръката си и си наложи нов пристъп на сълзи. — Наистина, Хенри, само да ги беше видял! Ами че помисли си за момичетата!

Лорд Хенри усети как силите му отслабват с идването на сълзите й.

— Маргарет, наистина не мисля…

— Не, Хенри! Наистина трябва да си отиде веднага, трябва! Лорд Хенри видя, че истерията отново я обзема и просто нямаше сили за това.

— Добре, Маргарет — каза уморено той. — Щом казваш.

— Да! Наистина го казвам! — след това поомекна: — Може да си хване влака от Абърдийн, Хенри. Нямаш нищо против да я закараш дотам, нали? — тя се изправи, обърна се с лице към него, като мачкаше с пръсти ръба на халата му, и промърмори: — Моля те.

— Не, любов моя, разбира се, че нямам — той уви ръце около врата й и я целуна по бузата. Всичко даваше, за да има мир. — Ще отида да поговоря с нея.

Лейди Маргарет го погледна любящо.

— Защо не отидеш да се облечеш, а аз ще поговоря с нея?

Той вдигна едната си вежда.

— Нямаш нищо против?

Мисълта за уволнение му действаше на нервите — предпочиташе жена му да го направи.

Лейди Маргарет поклати глава.

— Зная, че мразиш сцените — рече тя. — Пък и сега се чувствам значително по-добре — след това целуна показалеца си и го допря до устните му. — Толкова си мил с мен, Хенри. Благодаря ти.

Той сви рамене, тръгна към вратата и добави:

— Кажи й, че ще съм готов след десет минути.

Лейди Маргарет кимна с усмивка, взе цигарите си и излезе след съпруга си.

 

 

Франческа беше облечена и седеше до прозореца в стаята си, когато чу почукването на вратата. Обади се и не беше изненадана, когато видя лейди Маргарет да влиза — очакваше да има някакво възмездие.

Веднага се изправи разтреперана и се обърна към работодателката си.

— Франческа, страхувам се, че ще трябва да напуснеш работата си при нас — каза брутално кратко лейди Маргарет. — Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Лорд Хенри ще бъде готов да те закара до Абърдийн след десет минути. Бих искала дотогава да си събрала нещата си и да си излязла.

Лейди Маргарет стоеше със свити устни и гледаше Франческа. „Малка курва“ — помисли си тя и мисълта пролича по лицето й.

Франческа видя погледа й и усети как шокът от думите я удря в стомаха. Тя затаи дъх.

— Да напусна? — гласът й бе само шепот.

— Да, веднага. Съжалявам, но не заслужаваш повече.

— Но… Па…

Лейди Маргарет я прекъсна.

— Можеш да забравиш за това още сега! — рече троснато тя. — Брат ми вече замина. Ужасно е притеснен и ме помоли аз да се оправя с положението.

Франческа бе сложила ръка на устата си.

— Не… Аз… — не го вярваше, не можеше да бъде истина.

— Виж, съжалявам, но се опасявам, че мога да кажа много малко. За нещастие такива неща не се случват за пръв път. Брат ми е твърде безотговорен към този род връзки.

Франческа усети как гърлото й се стяга. Трябваше да направи усилие, за да диша. Ръцете й трепереха толкова силно, че ги стисна в юмруци до тялото си. Лейди Маргарет лъжеше, не можеше да бъде другояче. Той я обичаше, беше й го казал.

— Съжалявам, Франческа, но трябва да те помоля веднага да събереш нещата си. Ако нямаш нищо против, ще остана тук, докато го правиш.

Времето вървеше. Лейди Маргарет нямаше представа колко дълго ще отсъства Патрик.

— Но моля ви… Аз… — не можеше да е вярно, не можеше. Франческа се вкопчи безпомощно в надеждата си.

Лейди Маргарет загуби търпение:

— Какво ти, мило момиче? Едва ли си си мислила, че брат ми ще те приеме насериозно, нали? Хайде, нека бъдем разумни. Патрик трябва да мисли за кариерата си. Сега влиза в политиката и знае също толкова добре, колкото и аз, че до него трябва да застане нужният тип жена. Със сигурност не си очаквала… — очите на лейди Маргарет бяха корави като парчета лед. — Скъпа моя, та ние не знаем абсолютно нищо за теб! Нищо. Ти нямаш произход, нямаш пари, нямаш бъдеще. Един Господ знае откъде си дошла… — погледна я остро. — Или какво насилие и грозота си оставила след себе си!

Ръката на Франческа автоматично отиде към рамото й. Почувства се гола, изложена. Беше му казала всичко, всичко!

— Да, видях синините — рече лейди Маргарет. — Всички сме ги видели — след това се обърна към чекмеджето и го отвори. — Франческа, моля те, започвай да събираш нещата си. Лорд Хенри не обича да го карат да чака, а и повече няма какво да кажем по този въпрос. Патрик постъпи глупаво и те подведе. Съжалявам, но това са жестоките факти. Не му е за пръв път и със сигурност няма да му е за последен!

Тя се изправи със скръстени ръце и зачака Франческа да се заеме с багажа.

Потресена от ужасното унижение, Франческа се движеше бавно и тихо из стаята, като събираше оскъдните си неща и ги слагаше в малката кафява кожена чанта. Отне й само няколко минути и когато свърши, беше почти заслепена от болка. Не виждаше нищо, а съзнанието и тялото й бяха напълно вцепенени.

— Добре — лейди Маргарет изчака щракването на закопчалката на чантата, преди да отвори вратата. — Ако си готова, можем да тръгваме.

Задържа вратата отворена и извърна поглед, когато Франческа мина покрай нея. Виждаше по лицето й как едва сдържа болката си и не искаше да се сблъсква отблизо с това. Последва я надолу по стълбите към лорд Хенри, който ги чакаше в антрето, като през цялото време сърцето й блъскаше бясно в гърдите да не би Патрик да влезе случайно.

Застана на най-долното стъпало, като наблюдаваше как съпругът й взема жалката чанта на Франческа и й отваря вратата.

Когато лорд Хенри излезе от къщата, Франческа се обърна:

— Мога ли да се сбогувам с децата?

Гласът й беше равен, но лейди Маргарет зърна сълзите й. Те я разгневиха.

— Не — рече студено тя. — Съжалявам.

Франческа се обърна, взе палтото си и излезе навън с високо вдигната глава.

Само яростната гордост я спираше да не изгуби самообладание и да ги замоли да й позволят да остане. Тя седна в колата и стисна здраво чантата в скута си. Болката и срамът й бяха толкова големи, че замалко щеше да припадне. Погледна Шотландия, докато се движеха към Кромдейлските хълмове, и разпръсна свещените си щастливи спомени по мокрия, плачещ пейзаж. Беше твърде потресена, за да говори. Всичко беше свършило, животът й — също — поне така се чувстваше в момента.

 

 

Лейди Маргарет седна на стълбите и уморено потри лицето си с длани. Чу бръмченето на двигателя да се отдалечава по алеята към главния път. Той постепенно заглъхна и не се чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето й, които бяха започнали да се забавят. Вдигна поглед.

Половината работа беше свършена. Беше премахнала заплахата. Сега трябваше да убеди Патрик, да го накара да иска същото като нея. Почти беше успяла.

Откакто се помнеше, беше искала Патрик да бъде някой, искаше властта, която съпровождаше величието. Това щеше да компенсира миналото й, също и срама заради баща й и заради нещата, които й се бе налагало да прави за пари. Това бе нейното отмъщение — да стои над укорите, да бъде достатъчно силна, за да не дава пет пари. И щеше да го постигне, беше се добрала дотук и нямаше намерение да спира сега.

 

 

Патрик вървеше обратно към къщата. Отсъстваше вече няколко часа. Ходенето му се бе отразило добре, но все още не разбираше действията си. Беше объркан, засрамен от себе си, но също и гневен, потресен. Беше загубил самообладание — нещо, което досега не му се бе случвало — и унижението от това бе унищожително.

Той влезе в къщата, прекоси тихо антрето и тръгна нагоре по стълбите. Имаше нужда да види Франческа, нуждаеше се от подкрепата й.

— Патрик!

Той се обърна. Сестра му беше излязла от дневната. На едната й буза имаше червена следа и едното й око беше подуто. Патрик трепна, когато я видя.

— Маргарет, извинявай — рече унило той. — Не биваше да те удрям.

Беше твърде засрамен, за да я погледне, затова се обърна да продължи нагоре по стълбите.

— Патрик, нея я няма, ако натам си се отправил.

Патрик спря.

— Няма ли я? — обърна се бавно. — Какво искаш да кажеш?

— Франческа замина преди няколко часа с Хенри. Върна се в Моткъм Парк. Не зная накъде ще отиде след това.

Тя вдигна ръка и докосна с мъка раната си, за да му напомни, да го накара да страда заради това.

Патрик я изгледа дълго и остро, след това се отпусна долу и хвана главата си с две ръце.

— О, Маргарет — промърмори той, — какво си направила?

— Както винаги, направих това, което е най-добро за теб, Патрик — тя отиде, коленичи пред него и прошепна: — Обичам те, Пади, и ти го знаеш.

— Не, не и след това, не е вярно — той преглътна болката си. — Ще позвъня на Джон и ще го помоля да я задържи там, докато отида.

— Не, няма да звъниш на Джон — рече тя и сложи ръка върху неговата. — Ще заминеш за Лондон да се срещнеш с Чарлз Хюит.

— Маги… Моля те, не прави това с мен.

Той затвори очи, но отново видя лицето на Маргарет и ужасната следа от яростта му срещу нея. Почувства се слаб и объркан.

Лейди Маргарет стана и го притисна до себе си.

— О, Пади, колко си глупав! — прошепна тя. — Не разбираш ли? Това момиче е просто дете, объркано, безпомощно дете. Ти искаше да я предпазваш, да се грижиш за нея. Винаги си бил такъв.

— Не! Аз…

— Ти си… — лейди Маргарет помълча малко. — Толкова любящ и добър — целуна го по темето. — Тя знаеше това, аз — също. На колко години е, Пади? Не повече от шестнадесет? Седемнадесет? И откъде идва? Можеш ли да поемеш товара на насилието, което е оставила след себе си? Можеш ли?

Той се отдръпна и я погледна. Спомни си шока от предишната нощ, всичко, което му бе казала Франческа.

— Тя е дете — повтори лейди Маргарет. — Моля те, не съсипвай живота си заради една романтична фантазия. От колко време я познаваш? Две, три седмици? Това е само увлечение, Патрик, не виждаш ли?

Той поклати глава.

— Не, повече от това е, Маги.

— Така ли? Забравяш, че те познавам, понякога по-добре от теб самия. Не си влюбен, Патрик, повярвай ми. Бил си уязвим — това е всичко, имал си нужда от любов, винаги си бил такъв. Било е неочаквана проява на слабост. Татко също беше слаб и остави увлечението си към алкохола да съсипе живота и на двама ни. Знаеш това, нали?

През цялото време гласът й звучеше успокоително, а ръцете й нежно го галеха по косата.

— Пади, не съм ли се грижила винаги за теб? — в гласа й се чувстваше леката ирландска напевност, която му напомняше за детството. — Не съм ли?

Той кимна.

— Тогава иди днес в Лондон. Направи го заради мен, Пади, моля те. Моля те.

Патрик се почувства без всякакви сили. Беше като глина в ръцете й. Винаги бе стояла до него, за да го оформя и моделира за негово добро. Можеше ли да издържи сам? Имаше ли смелостта? Просто не знаеше.

— Ами ако не го направя? — попита я тихо.

— Ще го направиш, Пади, ще го направиш — тя докосна отново лицето си, за да му напомни още веднъж колко много е пострадала днес заради него. — Ще го направиш и заради мен, и заради себе си.

Той я погледна.

— Маргарет, не знам, аз…

Опита се да мисли. Какво щеше да стане, ако отидеше? Можеше ли да има едновременно и тази възможност, и Франческа. Можеше да й позвъни от Лондон, да й каже да го чака, да й обясни всичко.

— Маги… Аз…

Лейди Маргарет го спря, като сложи пръст на устните му.

— Моля те, Пади. Отиди заради мен днес. За последен път е, повярвай ми.

Гласът й беше толкова нежен, че топлината и сигурността, които се излъчваха от него, сякаш го погалиха. Беше объркан, като че ли вървеше по тънко въже над пропаст. Не знаеше какво е любовта, винаги се бе чувствал уравновесен, здраво стъпил на земята. Ами ако паднеше? Лейди Маргарет го погали нежно по бузата, както бе правила през детските му години. Той вдигна поглед към лицето й и промълви:

— О, Маги! — какво друго можеше да направи? Отчаяно желаеше този шанс, просто не искаше да му се налага да прави избор.

Малко по-късно отвърна на сестра си:

— Добре. Ще отида.

След това преглътна болезненото чувство на загуба, като все още не бе сигурен какво прави и отчаяно се надяваше Франческа да го разбере. Никога не бе имал сили да се съпротивлява на Маргарет, особено пък сега, когато предлаганото от нея бе толкова примамливо.