Мария Барет
Порочна мания (34)

Тридесет и трета глава

Патрик стоеше на входната веранда на Лонг Уинд Хаус и махаше за сбогом и на последните опечалени — хора със сериозни лица и тъмни дрехи, хора, които бяха дошли от уважение, а не от чувства, и които бяха останали със сухи очи, говорейки тихо за една трагедия, за която знаеха твърде малко. Той вдигна ръка, усмихна се тъжно и им обърна гръб. „Приятелството трябва да бъде за живите — помисли си Патрик, — а не за умрелите. На Пени щяха да й се отразят добре няколко приятели приживе.“

Когато влезе в антрето, забеляза, че в къщата е студено и отиде да провери дали е включен радиаторът. Напоследък постоянно му беше студено, сякаш бе обхванат от някакво вцепенение. Радиаторът работеше, затова той постопли ръцете си на него и се опита да събере всичките си сили, за да се върне в стаята и да се изправи пред сестра си и Ричард Брейхън. Искаше му се просто да си отиде в стаята, да заключи вратата и да заспи, да заспи завинаги.

— Патрик?

Обърна се.

— О, Маргарет.

— Мили Боже! Замръзнал си! Ела в кухнята да ти направя малко чай. Трябва да постоиш до печката, да се постоплиш.

— Няма нищо, благодаря. Добре съм.

— Не, не си. Хайде.

Лейди Маргарет отиде в кухнята и той я чу как пълни чайника. Потърка ръцете си една в друга, за да възстанови поне малко чувствителността им, и я последва. Тя бе много добра с него през последните няколко дни. Имаше нужда от помощта й.

— Ох, просто не знам какво става с това английско лято! — каза сестра му, когато го видя да влиза в кухнята. — В един момент е тук, а в следващия вече сме включили цялото проклето отопление! Дано по-скоро дойде световното затопляне на климата! Не мога да понасям, когато е така студено и дъждовно — тя потрепери и протегна ръка да вземе порцелановия чайник и чашите от бюфета. — Знаеш ли, наистина би трябвало да направиш някакво изявление пред пресата — подметна му, обърната с гръб към него. — Би било разумно — после се обърна. — Не мислиш ли?

— Не, не мисля — той извърна поглед настрани. — Моят личен живот си е само моя работа.

— Така ли? — лейди Маргарет продължи да се занимава с чая, като се опитваше да звучи небрежно. — Както знаеш, ти си много популярен и хората искат да знаят как се чувстваш.

— По дяволите! Никога не пропускаш възможност за среща с пресата, нали, Маги? — Патрик поклати глава. — Това е почти смешно! У теб има повече амбиции, отколкото у когото и да било от политиците, които познавам.

Тя остави внимателно една чаша и се обърна към него.

— Няма нужда от това! Просто се опитвам да защитавам интересите ти.

През последните няколко дни настроението му се променяше толкова често, че лейди Маргарет бе постоянно нащрек. Опитваше се да не го тормози, но трябваше да се свършат някои неща.

— О, така ли?

— Да — тя помълча малко. — Всъщност мислех си, че трябва да заминеш, и то веднага. Имаш нужда от почивка, от промяна в обстановката.

Той поомекна.

— Да, може би.

Докато нареждаше табличката, лейди Маргарет каза:

— Пътуването на Чарлз за Ню Йорк за събранието на Обединените нации по въпросите на Източна Европа определено наближава. Може би трябва да помислиш върху поканата му да заминеш с него, поводът изглежда твърде добър, за да бъде отказан.

— Не, не съм готов за такива неща. Имам нужда от време.

— Патрик, вече имаш достатъчно време на разположение! — лейди Маргарет внезапно загуби търпение. Сега, след като го бе споменала, трябваше да натисне силно. Това бе възможност, която един заместник-министър не можеше да си позволи да пропусне. — Трябва да продължиш живота си, Патрик, наистина трябва! От колко време се нуждаеш?

— Мили Боже! — избухна Патрик. — От колко време се нуждая ли? Имах десет дни на разположение! Жена ми и бебето ми са мъртви от десет дни, а ти ми казваш да го забравя и да продължа живота си?

— Да! Щом желаеш да поставиш нещата така! Да, точно това се опитвам да ти кажа! — сега, след като беше започнала, жлъчта й се бе надигнала и не можеше да се спре.

— Ти си най-студената, най-пресметлива кучка, която някога съм познавал! — Патрик се засмя горчиво. — Сякаш досега не съм го знаел!

— Не. Просто съм честна. Пени беше товар за теб. Беше една алкохоличка, получила сърдечен пристъп по време на упойка. Това бебе имаше алкохолен синдром и нямаше шанс да се оправи…

— Добре! Достатъчно! Знам всички подробности!

— Наистина ли? Наистина ли? Тя щеше да съсипе живота ти, Патрик! Много по-добре си без нея, а настояваш да тънеш в самосъжаление! — гласът на лейди Маргарет беше нисък и твърд, за да не бъде чут от никой друг, и тя процеждаше думите между зъбите си. — Бракът ти беше грешка, Пади, страхотно голяма грешка и аз съм готова да го призная, дори ти да не си! И слава Богу, че вече се отърва!

— Грешка, а? Трябваше да опиташ да го кажеш на Пени! — кресна той. Пристъпи заплашително напред и приближи лицето си до нейното. — Преди много време си мислех, че повече не можеш да направиш нищо, с което да ме шокираш или нараниш. Сбъркал съм. Гади ми се от теб!

Обърна се и изхвръкна от стаята.

Лейди Маргарет се облегна на стената с разтуптяно сърце. Погледна надолу към ръцете си и видя, че треперят. Защо? Защо не искаше да я слуша? Желаеше му само доброто.

— Виж ти, виж ти! Това едва ли може да се нарече картина на семейна обич, нали?

Ричард Брейхън влезе през задната врата на кухнята. Госпожа Дън я бе оставила отворена и лейди Маргарет разбра, че е чул всяка дума.

— Не е твоя работа — отговори ядосано тя, изправи се и приглади полите си. — Между другото какво правиш отвън?

— Исках да изпуша една цигара и да подишам чист въздух — отвърна й хладно. — Освен това никога не се чувствам удобно със съпруга ти, Маргарет. Винаги ми се иска да му кажа колко добре се чукаш.

— Да не си…

— Какво да не съм? — той се усмихна лениво и лейди Маргарет видя на лицето му да проблясва злоба. — Да не съм посмял ли? Това ли се канеше да кажеш? — засмя се. — Не се притеснявай, Маргарет, не бих си и помислил да му кажа.

Злобата беше далеч по-добре пресметната.

— Изобщо има ли нещо, за което да те е грижа, Маргарет?

— О, моля ти се! — тя сложи отново чайника на печката, за да притопли водата. — Наистина не ми се разправя сега. Върви да си играеш глупавите психологически игрички на друго място!

— Просто съм заинтригуван — това е всичко.

Гласът му беше равен, овладян. Това, което бе чул отвън, не го шокира, а само затвърди решението му. Винаги бе усещал злото у лейди Маргарет. Някога това го бе възбуждало. Но Пени не бе отговорна за смъртта си. „Око за око — помисли си той. — И зъб за зъб.“ Само така бе правилно.

— Беше достатъчно заинтригуван, когато си мислеше, че можеш да извлечеш облаги, нали така, Ричард? — тя свали водата от котлона и напълни порцелановия чайник. — Знаеше, че Пени е на границата на алкохолизма, когато Патрик се ожени за нея, нали?

— Всеки има право на избор, госпожо — отвърна той. — Ти беше инициаторката на това сватосване, Маргарет, не аз — прекоси кухнята и се приближи до нея. Застана на сантиметри разстояние. — Какво всъщност искаш? — наведе се напред. — Власт ли? Да видиш Патрик министър-председател? — сложи, пръст на бузата й и го плъзна по съвършената, бяла ирландска кожа. — Може би лидер на партията? — прошепна Ричард.

— Че какво друго? — лейди Маргарет отдръпна лицето си. — Какво друго очакваш? — попита студено.

— Нищо.

Ричард свали ръката си и отстъпи назад.

— Ще си получиш заслуженото, Маргарет.

Тя сви рамене.

— Надявам се.

Неочаквано Ричард се усмихна.

— О, сигурен съм — рече той. — Сигурен съм в това.

 

 

Пени беше мъртва и погребана и единственото прекъсване на лошото време през целия август бяха няколкото дни, преди Патрик да замине за Ню Йорк. Слънцето грееше и в онзи ден, когато двойката от Лондон дойде да огледа Лонг Уинд Хаус, сгушена в зеленина, а следобедното слънце затопляше каменните стени. Патрик се радваше. Домът бе хубав и му се искаше да го видят в най-добрия му вид. Лонг Уинд Хаус заслужаваше много повече от нещастието, с което я бе изпълнил.

Първо ги разведе из градината. Стара и величествена, тя бе в разцвета си, в спектър от цветове и светлина. След това им показа къщата с каменни подове, като не говореше много и ги оставяше сами да решат.

Горе разгледаха всички стаи, като оставиха малката задна спалня с бели стени за най-накрая. Патрик не бе влизал там от идването на Дружеството за осиновяване да вземат нещата на бебето. Дори и сега му се стори трудно да отвори вратата и да не види болката си в малката, празна стая.

— Е, това е последната стая — каза той.

Отвори вратата, остави ги да влязат и застана отвън.

— О, да, чудесна е — отбеляза младата жена. Беше слаба, със светлоруса коса, хубава по деликатен, едва доловим начин. — Мисля, че от това би станало чудесна детска стая, нали, скъпи? — обърна се, видя засраменото лице на съпруга си, след това вдигна ръце към гърлото си и се изчерви силно. — О, Боже, съжалявам, аз… Казах го, без да помисля!

Младият й съпруг погледна Патрик:

— Извинявайте.

Патрик сви рамене.

— Моля ви. Не се притеснявайте — историята му бе публично достояние, разбира се, че щяха да знаят. — Няма значение, наистина — опита се да се усмихне и им предложи: — Вижте, защо не ви оставя да се разхождате сами? Елате при мен в градината, когато свършите.

— Да, ще дойдем. Благодаря.

Видя как младият мъж хвана ръката на съпругата си, за да я успокои, докато излизаха, и този малък, незначителен жест внезапно го накара да се почувства ужасно самотен. „Радвам се, че заминавам — помисли си той. — Маргарет, въпреки погрешните си доводи, бе права в това отношение.“ Патрик излезе в градината и се спусна по наклонената морава към розовите храсти в дъното.

„Да — помисли си той, докато гледаше розите и се навеждаше да ги помирише, — въпреки безскрупулния си, закоравял маниер, Маргарет поне говореше истината. Никога не съм обичал Пени и е крайно време да приема това. Не мога да се обвинявам за смъртта й, но поне мога никога повече да не постъпвам нечестно. Никога повече няма да живея в лъжа.“

Патрик се обърна, когато младежът го извика от другия край на моравата, и осъзна, че е загубил представа за времето. „Прекалено много мисля — реши той, — винаги е било така, но сега е време да действам.“ Тръгна към къщата.

— Господин Девлин, от агенцията ми казаха, че ще отсъствате за две седмици, така ли е? — попита бързо младежът, развълнуван от къщата. — Нали разбирате, много искаме да я вземем.

— Добре. Радвам се да го чуя — усмихна се Патрик. — Ще бъда една седмица в Ню Йорк, а после заминавам за Босна.

— О, наистина ли? По дела на ООН?

— Да. Ще се помъча да бъде позволено на повече бежанци да влязат във Великобритания. Не мисля, че правителството ще ми се зарадва особено, но… — той сви рамене. За пръв път щеше да направи това, което смяташе за правилно. Не беше кой знае какво, но все пак бе някакво начало.

— О, съгласна съм с вас — каза младата жена. — Мисля, че е ужасно да се разделят семейства, да се подмятат хората насам-натам! — говореше доста разпалено и отново се изчерви, когато свърши.

Патрик се усмихна.

— Е, значи имам поне един поддръжник.

Всички се засмяха.

— Кога заминавате, господин Девлин? — попита младежът, нетърпелив да уреди нещата.

— В края на седмицата. Можете да ми се обаждате по всяко време до четвъртък, след това заминавам за Лондон. Там имам още една къща за продан.

Беше решил, че това е правилното решение — да си купи по-малко жилище, но вече със свои пари.

— Бихме искали да говорим с банката и след това, ако работата стане, да ви направим предложение.

— Звучи чудесно. Ще помоля агенцията да задържи огледите, докато ми се обадите, става ли?

— Ще го направите ли?

— Не виждам защо не.

— Това е ужасно мило от ваша страна, господин Девлин.

Съпрузите си размениха погледи, от които личеше, че още не могат да повярват на късмета си. На Патрик му се прииска да се засмее.

— Още този следобед отиваме в банката и ще се опитаме да се свържем с вас до края на седмицата. Става ли?

— Разбира се.

— О, страхотно! — младежът засия и отново хвана жена си за ръка. — Много ви благодарим, господин Девлин.

— Да, благодаря ви — кожата на младата жена бе леко зачервена от вълнение.

— Няма проблеми. Ще желаете ли чаша чай?

— Да, ако обичате.

И Патрик ги поведе към къщата, като забеляза неизказаната топлота между тях. „Ще подхождат на този дом“ — реши той и за пръв път от седмици почувства искрица надежда.

 

 

Ричард Брейхън побарабани с пръсти по бюрото и погледна през прозореца, докато чакаше Макбрайд да се върне на линията. Нещата започваха да се подреждат.

— Ало, Ричард? Още ли си там?

— Да, Джон, още съм тук.

— Добре. Тук е актът за раждане на Джейми, заедно с другите неща, за които ти споменах. Има и няколко писма, завещанията и на двама ни, подробности по попечителството, а мисля, че при теб са всички документи на компанията.

— Аха. Точно пред мен. Искаш да сложа всичко в сейфа, така ли?

— Да, всичко. Отдавна мислех да го направя, но знаеш как е. С това пътуване до Ню Йорк ще бъда много по-спокоен, ако всичко е заедно на сигурно място.

— Съвсем правилно. Кога тръгвате?

— Аз — в края на седмицата, но Франческа няма да дойде при нас преди вторник. Ще доведе и Джейми. Смята, че седмица в Ню Йорк е прекалено много време за едно дете и не иска да го остави тук.

— Разбираемо.

— Е, още е малък — въздъхна Джон. Ако трябваше да бъде честен, той най-малко от всички бе искал да оставят детето. — Значи ще изпратя нещата с препоръчана поща тази сутрин, а ти ще ми звъннеш, когато ги получиш, нали?

— Чудесно. Трябва да са на бюрото ми утре сутринта.

— Надявам се.

— Не се притеснявай, Джон, хората постоянно съхраняват поверителни документи при адвокатите си. Напълно безопасно е.

— Поне така каза адвокатът на Пади Ашдаун!

Ричард се засмя, може би прекалено ентусиазирано.

— Имай малко доверие, Джон.

— Разбира се. Благодаря ти, Ричард. Значи ще се чуем утре?

— Да. Дочуване, Джон.

— Дочуване.

И линията прекъсна.

Ричард изчака около минута, след това натисна копчето на интеркома.

— Сали? Защо не излезеш сега за обяд? Имам среща в два и искам да си се върнала дотогава.

— Добре, няма проблеми. Ще се върна навреме.

Той седна и я изчака да напусне преддверието на кабинета му. След това вдигна слушалката и набра един номер. Знаеше го наизуст. Когато нямаше нищо записано, нямаше и доказателства, винаги бе хубаво човек да е предпазлив. Свърза се и зачака гласът да отговори.

— Здравейте, аз съм — каза той. Очакваха го да се обади.

— Господин Брейхън. Имате ли всички подробности?

— Да. Всичко ще бъде на мястото си до началото на следващата седмица — от неделя нататък щеше да бъде в провинцията по работа. Беше важно да е възможно най-далеч от местопрестъплението. — Познавате плана на моята кантора и имате списъка на хората за контакт, нали?

— Да.

— Добре. Искам в сейфа да не остане нищо. Нито документите, нито снимките. Нищо, разбрахте ли?

— Да, господин Брейхън. Предполагам, че ще искате добра цена за това?

— Казах ви вече, това няма нищо общо с мен! — за момент Ричард изпита паника. Поемаше ужасен риск. — Това, за което плащам, е работата със сейфа. Останалото не ме засяга. Разбирате, нали?

Най-малко искаше да бъде свързан с плащане от вестника. Можеха да публикуват снимките, които беше купил от фотографа на „Мейл“, можеха да правят с тях каквото си искат, стига да не го замесват.

— Да, разбирам, не се притеснявайте.

— Добре. Тогава оставям всичко на вас. Както е уговорено, парите ще бъдат изпратени, когато работата бъде свършена.

— Добре.

Нямаше какво повече да се каже. Ричард Брейхън затвори. По това време следващата седмица Патрик Девлин щеше да бъде разобличен. Щеше да бъде опетнен от всеки вестник в страната и скандалът щеше да го унищожи. Самата идея накара Ричард да се почувства по-добре и той се усмихна злорадо. „Маргарет няма да успее да направи нищо — помисли си. — За всичките й планове и манипулации си има цена и този път тя ще бъде тази, която ще плати.“