Мария Барет
Порочна мания (36)

Тридесет и пета глава

— Добър ден, дами и господа. Говори капитанът на полета Уилис. След малко ще започне спускането към летище „Кенеди“, Ню Йорк. Ще кацнем към един тридесет и пет, а времетраенето на полета беше приблизително седем часа и половина. Времето в Ню Йорк е горещо, понастоящем около тридесет и пет градуса, с шестдесет и пет процента влажност на въздуха, и има ниска облачна покривка. Надявам се полетът с „Бритиш Еъруейс“ да ви е бил приятен и екипажът ви желае безопасно пътуване до края. Благодаря.

Франческа се наведе напред и закопча колана си, след това направи същото с Джейми и провери дали има бонбон в устата си.

— Екипажът да застане по местата си за кацане.

— Дръж се здраво за ръката на мама — прошепна Франческа, но Джейми не се интересуваше от това, в момента правеше гримаси на дамата, седнала от другата страна на пътеката.

Франческа затвори очи и стисна здраво облегалките на седалката, докато самолетът започваше да се спуска. Ушите й пукаха неприятно, а стомахът й се бунтуваше. Беше на мястото до прозореца и когато усети, че самолетът прави кръгове, внезапно се отпусна, отвори очи и огледа Голямата ябълка^[1]. Изпита въодушевление. „Тук съм, за да направя ревю в Ню Йорк“ — помисли си тя. Усети силна гордост от постигнатото.

 

 

— Франки! Франки!

Франческа погледна през морето от лица, като се опитваше да открие Дейв. Чуваше го, но не можеше да го види.

— Ей! Тук! — изкрещя той.

Тя отново се озърна и най-сетне го съгледа. Беше застанал малко встрани от тълпата, покачен на една количка, и размахваше като луд американско знаменце.

— Здрасти!

Франческа хвана Джейми за ръката и двамата се затичаха към него. Той скочи от количката, извика въодушевено, вдигна Франки на ръце и я завъртя, след това взе Джейми и го прегърна в голямата си мечешка прегръдка.

— Хей! Страхотни сте!

Остави детето да стъпи на земята и се отдръпна назад, за да се полюбува на Франческа.

— Йей, радвам се да те видя, малката! — каза провлечено той.

— О, Боже! — поклати глава Франческа. — Това трябва да е най-лошият американски акцент, който някога съм чувала!

— Йей, остави ме на мира де!

— Уф! — Франческа отиде до количката си и я докара до него. — Къде е Джон?

— О, има среща — Дейв видя унилата й физиономия и я хвана за ръката. — Не можа да се измъкне. Там е направо невероятно! Имахме делови закуски, обеди, вечери — тези американци никога не се спират. Ако не са в офисите си, то са на игрището за голф и говорят за бизнес, или пък правят сделки на игрището за скуош. На тяхно място бих изперкал само ако ми се наложи да си сменям спортния екип през пет минути!

Франческа се усмихна.

— Кога ще го видя?

— Когато отидем в хотела. А, да, и чакай само да видиш проклетия хотел! Само най-доброто! С легло с размерите на футболно игрище! Бих могъл да оправям на него по няколко мадами, казвам ти!

Франческа вече се смееше.

— Какво, за Бога, са направили с теб американците, Дейв?

Той се закова на място.

— Нямам представа. Но като си помисля, вече всеки път, когато ни позвънят, питат за Джон.

Поведе я през блъсканицата към очакващата ги черна лимузина навън, изпратена от американските им клиенти.

 

 

— Мили Боже, направо не мога да повярвам!

Франческа наведе глава към прозореца на колата, за да види върховете на сградите, докато пътуваха по Пето Авеню. Джейми спеше на скута й, въпреки шума и тълпите на града, които се усещаха даже и вътре.

— Ето ме и мен, возя се бавно по Пето Авеню в лимузина! Чувствам се като филмова звезда!

Тя се изсмя и Дейв свали капака пред тях, за да покаже малкия телевизионен екран.

— Какво искаш да гледаш? Телевизионно състезание? Тук са луди по такива неща.

Франческа надникна напред.

— Направо не мога да повярвам!

— За втори път го казваш — ухили се Дейв. — Я виж това! — натисна едно копче и друг капак се плъзна надолу, разкривайки барче, заредено с всякакви питиета и с кристални чаши. — А това? — от една ниша на вратата до нея се показа огледало за гримиране, а отгоре се включи лампа, която освети лицето й.

Напълно поразена, Франческа вече се кикотеше заразително.

— Извинете, господине? — прозвуча един глас в тяхната част на колата и Франческа веднага спря да се смее и се поизправи на седалката.

На Дейв това му се стори най-смешно.

— Няма нищо, Франки — прошепна той. — Не може да ни види, освен ако не спуснем стъклото.

— О! — изчерви се Франческа.

Дейв натисна бутона.

— Да?

— Вече наближаваме хотела, господине.

— Добре, благодаря.

Колата забави ход и Франческа отново се обърна към прозореца.

— О, Боже.

Колата спря и тя млъкна по средата на изречението, когато вратата се отвори. Усмихнат младеж в униформа стоеше отвън и чакаше да й помогне да слезе. Той се наведе в колата и взе спящото дете от ръцете й, като го придържаше внимателно.

„Слава Богу, че се преоблякох в самолета“ — помисли си облекчено тя и измъкна дългите си стройни крака от автомобила. Друг младеж стоеше с протегната ръка. Франческа я пое и се изправи, като приглади полата си. Забеляза, че младежът има красиви бели зъби.

— Франки, ние ще се качим, а някой ще ни донесе багажа ти.

Дейв кимна на друг униформен младеж и багажникът на колата беше отворен. Той пое Джейми от портиера, притисна го до гърдите си и го целуна по главата. След това погледна с обич Франческа.

— Е, ако се чувствате толкова добре, колкото изглеждате, госпожице Камърън — каза тихо той, докато влизаха в хотела, — значи направо вървите на въздушна възглавница!

И я целуна по бузата, като забеляза, че е привлякла вниманието на повечето хора във фоайето.

 

 

Когато се качиха в апартамента, Франческа отвори вратата за трети път през последните пет минути, пое кошничката с плодове от пиколото, подаде му пет долара и му отговори, че много усърдно ще се опита да прекара приятен ден.

— Плодове! — извика тя на Дейв, който беше в банята. — Това прави два пъти цветя, един път шампанско и сега плодове! — занесе подаръка в дневната и го постави на масичката за кафе до другите. — Тези са от… — прочете картичката. — От дизайнерска къща „Сакс“! — започна да се смее. — Всеки ни изпрати по нещо и всеки път, когато отворя вратата, подаръкът е още по-голям и по-екстравагантен от предишния!

Дейв влезе в стаята.

— Разбира се! — отвърна той. — Ние сме хит, не знаеш ли? Отиде до кошничката с плодове, бръкна под целофана и извади едно киви.

— Все пак „Сакс“ печелят благоволението ми. Поне изпратиха нещо, дето може да се яде — извади швейцарското си ножче и разряза плода на две. — Хам, хам, хам!

Точно когато впи зъби в него, вратата се отвори с гръм и трясък и Джон връхлетя в стаята. Бледозеленият плод се размаза по брадичката на Дейв, когато погледна нагоре, и Джон завъртя ужасено очи.

— О, Боже! Само недей да ядеш от тези неща довечера! Става ли?

— Съжалявам — промърмори Дейв с пълна уста, но Джон не го чу, беше видял Франческа. Той се втурна към нея и я вдигна на ръце.

— Франки!

Прегърна я силно и отстъпи назад, за да я погледне. Вече не му бе трудно да я докосва. След като Джейми го беше научил на обич, доставяше му удоволствие да прегръща хората, към които беше привързан.

— Как беше полетът? Направи ли всичко, както трябва? Как пътува Джейми, поспа ли? И къде е той между другото?

— Боже! По-бавно! — тя хвана и двете му ръце и се усмихна. — Полетът мина чудесно. На Джейми му хареса, наистина му хареса! Да, той поспа и станаха големи приятели с дамата на седалката от другата страна на пътеката, и тя му даде визитната си картичка!

Джон се засмя.

— Този малък дявол! Сякаш не съм го виждал от цяла вечност. Къде е той, по дяволите?

— Спи. Уморен е от пътя.

— Ще отида да надзърна — Джон отново прегърна Франческа. — Господи, радвам се, че сте тук!

— Искаш да кажеш, че вече ти се повръща от мен! — Дейв довърши кивито и вече развиваше станиоловата обвивка на шампанското. — Хайде, погледни момчето и ела да празнуваме!

Джон отиде до спалнята и Франческа извади чаши.

— Съжалявам, че не можах да те посрещна — каза Джон, когато се върна. — Бях затънал до ушите в работа — след това се усмихна. — Имам чувството, че тази промоция ще бъде най-доброто нещо, което се е случвало досега на „Камърън Йейтс“.

— Уау!

Тапата на бутилката гръмна и изхвръкна във въздуха. Дейв посегна към чашите, като напръска целия килим с бяла пяна, а Джон и Франческа изръкопляскаха. Когато шампанското се уталожи, той наля и подаде чаша на всеки.

— Дрехите пристигнаха, мястото е уредено, репетициите и интервютата са утре, имаме подаръци от всички купувачи, ревюто е в сряда, а след това ще си седим и ще чакаме поръчки — Дейв вдигна чашата си. — За Ню Йорк!

Чукнаха се.

— За успеха! — рече Джон.

— И за щастието — добави Франческа. — А между другото, Дейв, Тили ти изпраща много поздрави.

И за пръв път, откакто го познаваше, го видя да се изчервява.

 

 

По-късно същата вечер, докато лежеше във ваната, Франческа си мислеше колко далеч бе стигнала компанията „Камърън Йейтс“ през последните две години. За пръв път напускаше студиото за повече от няколко дни, колкото бяха нужни за ревю в Лондон, а сега беше тук: Америка, Ню Йорк, един от най-големите пазари на света! Направо не можеше да повярва. Бяха работили упорито, за да постигнат това, но когато най-сетне се бе случило, дойде й като изненада.

Сети се за първия път, когато чу за Уил О'Конъл. Джон едва не залитна, когато американският моден предприемач, както го нарече, купи половината от есенната им колекция на Седмицата на модата в Лондон. Тя се усмихна при мисълта за завръщането на Джон от еднодневните преговори с истинска паника, изписана на лицето, и куфарче с долари, закопчано с белезници за китката му. Но предчувствието на О'Конъл се бе оказало пророческо. Американците страшно харесаха колекцията и дрехите постигнаха такъв успех, че той се върна два месеца по-късно и ги помоли да подготвят зимна колекция специално за американския пазар. И те направиха точно това.

Тя излезе от ваната и за пръв път усети колко е уморена, като че ли през цялото време не правеше нищо друго, освен да работи. Но докато се бършеше и се увиваше в дебелия бял халат, си помисли, че това е страхотен шанс и ако успеят, следващата година Седмицата на модата в Лондон щеше да бъде последвана директно от Париж и Ню Йорк. Ако завладееха американския пазар, Европа почти автоматично щеше да се отвори за тях.

Тя отиде до огледалото и разви хавлията от косата си. Прокара гребен през нея и вдигна сешоара, като се гледаше в огледалото. Никога не бе очаквала успеха, дълбоко в сърцето й вината продължаваше да й повтаря, че не го заслужава. Не знаеше защо, но когато мислеше прекалено много за това, определено започваше да се чувства неловко.

 

 

— Франки?

Франческа влезе в дневната на апартамента и се усмихна, когато Дейв и Джон се обърнаха да я погледнат.

— Костюм от вечерната ни колекция, мисля — рече Дейв.

Тя се завъртя. Носеше пола от фин вълнен креп, къса и абсолютно права. Сакото беше дълго и елегантно, с яка от черно кадифе и черни кадифени маншети. Краката й бяха обути в прозрачни черни чорапи и ниски черни обувки от чортова кожа. Но именно ризата довършваше всичко. Беше от фин червен копринен шифон, щампован с неин дизайн на листа от по-тъмно червено. Ако не бяха листата, щеше да бъде почти прозрачна, а отдолу беше облякла червено дантелено бюстие, което се виждаше предизвикателно, когато разкопчееше ризата. Косата й беше пусната и не носеше бижута. Видът й бе определено, съвършено на модел с тоалет на „Камърън Йейтс“.

— Мили Боже! — възкликна Джон, стана и я хвана за ръцете. — Господин О'Конъл направо ще се влюби в теб!

— Надявам се.

— Франки, изглеждаш като звезда, каквато преди почти три години ти казах, че ще станеш — Дейв навлече якето си и стана да си върви. — Хайде да ги вземем! — той тръгна към вратата, като погледна още веднъж Франческа. — Уил каза, че ще се срещнем в ресторанта. Почакай само да видиш „Дайнинг Хаус“, Франческа. Трябва ти половин милион само да отидеш да пикаеш там!

Джон отвори вратата.

— Според мен опитва се да ти каже, че е първокласен ресторант — рече той и Франческа се засмя.

— Добре, всички ли пожелаха лека нощ на Джейми? — и двамата мъже кимнаха. — И устройството бавачка е сложено? — двамата отново кимнаха. — И имат нашия номер, в случай че…

Дейв я хвана за едната ръка, а Джон — за другата.

— Хайде тръгвай, Франки, моля те!

След това, смеейки се, я избута към коридора и асансьорите.

С охладена бутилка шампанско в барчето и три кристални чаши върху лед на улицата ги очакваше черната лимузина, за да ги откара до „Рокфелер Сентър“.

 

 

Патрик Девлин стоеше напрегнат в стаята на секретарката пред един от кабинетите на шестнадесетия етаж на централата на Организацията на обединените нации на ъгъла на Първо Авеню и Четиридесет и седма улица. Чакаше Чарлз Хюит да довърши разговора си до Лондон. Премиерът беше информиран и това, което щеше да се случи по-късно, зависеше само от него. Патрик не очакваше много. Хюит беше просто бесен и цяла тълпа от правителствени служители търчеше цял следобед да разнася нареждания, говореше с пресата и се опитваше да замаже коментарите му. Беше направил това, за което бе дошъл. Нямаше представа от дипломатическата буря, която щеше да предизвика, но лошото вече бе сторено и нямаше смисъл да се мъчи да пълзи, за да го оправи. „Ако трябва да си отидеш, Пади — помисли си той, — иди си с достойнство.“ Вдигна поглед, когато един от служителите го повика.

— Министърът ще ви приеме сега, господин Девлин.

— Благодаря.

Мина през още две стаи и влезе в кабинета с огромни прозорци, който Чарлз Хюит заемаше цял следобед.

— Чарлз.

Хюит се обърна с гръб към прозореца.

— Седни, Патрик!

— Предпочитам да остана прав, ако нямаш нищо против.

— Пет пари не давам дали ще седнеш, ще стоиш или ще скочиш от прозореца — той се спря. — Но очевидно премиерът не мисли така. Затова седни!

Патрик въздъхна облекчено. Придърпа един стол, седна и зачака Хюит да продължи.

— Имаш ли някаква представа каква кавга предизвика с нашите европейски приятели този следобед?

— Не… Не мислех…

— Дяволски си прав, че не си мислил! Повдигаш въпрос, който не е на дневен ред, който дори не е бил обсъждан, и излагаш британското мнение по въпрос, който е точно обратен на политиката на правителството! Какви, по дяволите, игри играеш, Патрик?

— Германците…

— Разбира се, че германците ще те подкрепят! Имат толкова много от скапаните източноевропейски политически бежанци, че не знаят какво да правят с тях! Искат да ги разкарат, затова почти станаха от столовете си, за да ти ръкопляскат! Господи! — Хюит спря, за да си поеме дъх. — Не отговори на въпроса ми! Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Патрик знаеше, че е безполезно да се опитва да спори по този въпрос. Беше изложил британското правителство и най-вече Хюит. Сви рамене.

— Съжалявам.

Извинението свари Хюит неподготвен.

— Да, ами… — той се върна на бюрото си и седна. — Премиерът смята да признае, че от един заместник-министър без дипломатически опит може да се очакват грешки. Мисля, че това е изключително щедро от негова страна.

— Да, господине.

— Готов е — след много дискретни преговори с французите и италианците, трябва да прибавя — да забрави този проблем.

Патрик сведе поглед:

— Благодаря.

— Искрено казано, Патрик, ако зависеше от мен, веднага щях да те уволня, но не зависи — Хюит се наведе напред. — Все пак официално си предупреден. Отсега нататък, ако сбъркаш и с една дума, ще се озовеш на задните скамейки, преди още да си се усетил какво става. Достатъчно ясен ли съм?

— Да, господине.

— Изложи мен или правителството още веднъж и си вън! — Хюит щракна с пръсти. — Ей така!

— Да, господине.

— Добре. Това е всичко, Патрик.

— Да. Благодаря ти, Чарлз.

Патрик стана точно когато Хюит отвори една папка и наведе глава да я чете. Напусна тихо стаята.

Когато излезе в коридора, той се облегна на стената и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Видя, че един от дипломатическия персонал го наблюдава, затова се изправи, приглади сакото си и се отдалечи. „Отново бих го направил — помисли си той, — ако това означава, че ще бъда чут.“ Извика асансьора, влезе и се опита да прогони проблема от ума си. Предстоеше му вечеря с един стар училищен приятел. Щеше да го води в „Дайнинг Хаус“ — ресторант, който не му бе по джоба, и бе твърдо решен да се наслаждава на вечерята.

Когато слезе на партера, Патрик се погледна в огромното огледало зад рецепцията и оправи вратовръзката си. Закъсняваше и нямаше време да се преоблича. Излезе бързо от сградата, свирна с два пръста и успя да хване едно такси.

— „Рокфелер Сентър“ — каза на шофьора.

— Добре.

Шофьорът включи брояча и потегли, а Патрик се облегна назад и за пръв път през този ден усети, че се отпуска.

 

 

Енцо стоеше пред тежкото френско огледало с позлатена рамка в антрето на апартамента на Мариан на Парк Авеню и стягаше спретнато възела на вратовръзката си „Хюго Бос“. Прокара пръсти през косата си, загладена назад с гел, и огледа зъбите си. Кихна два пъти, за да прочисти носа си, който напоследък бе постоянно подут и възпален от кокаина, и потупа джоба на гърдите си. Два грама кокаин за господин Робети, някакъв педал, приятел на Мариан. Това бяха лесни пари и точно навреме! Този път кучката го бе държала изкъсо прекалено дълго време, Енцо вече започваше да се вкисва. Отвори чекмеджето на скъпата масичка и взе ключа си. Голото тяло на последната находка на Мариан привлече вниманието му в едно от огледалата и той погледна през рамо към черния мускулест задник, който вървеше през дневната към кухнята.

— Харесва ли ти това, което виждаш, Енцо, бонбонче?

Обърна се и видя Мариан на другия край на антрето. Беше застанала на вратата на спалнята си само по обувки и си играеше със зърната на гърдите си.

— Можем да направим тройка, ако искаш.

Енцо разшири ноздри, но не каза нищо. Беше му далеч по-лесно да държи устата си затворена.

— Трябва да изляза — каза той. Слабото действие само на една доза бе започнало да спада. — Съжалявам, но имам работа.

Нямаше търпение да се махне. Само гледката на голотата й го отвращаваше.

— Ами моята работа? — попита провлачено тя. Гласът й бе сладък като сироп, но злобата в него се усещаше. Мариан знаеше накъде точно е тръгнал, но щеше да му бъде за последен път, беше се погрижила за това.

— Ще се върна възможно най-бързо.

Тя се приближи до него и го усети как се напряга. Спря точно пред него.

— И по-добре, Енцо.

Усещаше напрежението му и това я възбуждаше. Никога нямаше да се умори от играта на власт, която играеше с него. Беше вкарала в действие всичките си хитрости. Беше й казал всичко, докато беше друсан, всичко! Наистина беше доста жалък, но това означаваше, че Мариан знае точно докъде може да натиска.

— Ако не си дойдеш бързо, знаеш какво ще се случи, нали? — тя вдигна ръка до джобчето на гърдите му, докосна копринената кърпичка и се усмихна. — Едно малко обаждане до федералните, бонбонче — вдигна поглед към него. — Помниш ли какво ми каза за Джовани? За всичката онази кръв? — тя потрепери. — Литри и литри кръв…

— Млъкни, Мариан! — Енцо я сграбчи за ръката и стисна силно китката. — Млъквай, мамка ти мръсна! — изсъска.

Но тя продължи да се усмихва. Обичаше го ядосан и винаги го постигаше, и двамата го знаеха. Тя владееше играта.

— О, миличък… — прошепна Мариан. — Все още искаш, нали?

Енцо пусна китката й и тя видя младия негър с ъгълчето на окото си.

— Ларсън — измърка Мариан. — Ела и покажи на Енцо какво си ми приготвил.

Енцо преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото му. Мариан облегна ръце на стената и се приведе леко напред.

— Енцо може да иска да погледа — каза тя през рамо, докато черният младеж заемаше мястото си зад нея. — Вярно ли е, Енцо, миличък? Искаш ли да видиш какво ще правим по-късно?

За момент остана, извратено привлечен, като наблюдаваше лицето й. Винаги беше едно и също, мръсно и отвратително, но го привличаше. Не можеше да го проумее.

— Не се бави дълго, Енцо — измърка тя и се изсмя на отвратения му поглед. Продължаваше да се смее, докато той взе ключа си, прекоси антрето и излезе от апартамента, като затръшна вратата зад себе си. След това, освободен от нея, се затича надолу по стълбите и стигна, силно запотен, до фоайето. Възбуденият й смях още звънеше в ушите му. Енцо се спря, облегна се на стената и се опита да си поеме дъх. Кръвта бучеше в ушите му и за момент загуби равновесие.

— Кучка — промърмори той.

Извади скъпата ленена кърпичка, купена от Мариан, и избърса лицето си. Започна да се чувства по-добре. Господи, имаше нужда от още една доза! Щеше да има една доза почерпка от Робети, след това щеше да удари нещо, с което да посмекчи ефекта, може би малко трева. Ако тази вечер Мариан започнеше с игрите си, той трябваше да не бъде на себе си — само по този начин можеше да играе.

Изправи се и отново избърса лицето си. Знаеше, че Мариан го владее, че няма начин да се измъкне, няма избор. Беше й казал прекалено много, нуждаеше се от дрогата и живееше тук нелегално. Беше се напъхал в дупка — воняща, мръсна дупка, но бе облепена с пари и когато той не бе на себе си, не му пукаше какво прави, и без това никога не си спомняше много. Беше дошъл тук за Франческа — какъв майтап! Поредната игричка на Мариан.

Енцо приглади сакото си и тръгна към входа на сградата. Таксито, което беше поръчал, вече го чакаше на улицата. Ако се срещнеше с Робети в осем, можеше да удари една доза в осем и половина, само трябваше да стигне до „Дайнинг Хаус“ навреме. Той отвори вратата и излезе на топлата улица, като отново започна да се поти от горещия, влажен въздух. Даде на шофьора името на ресторанта и се отпусна на задната седалка на колата.