Мария Барет
Порочна мания (5)

Четвърта глава

Отец Анджело бързаше по улицата с наведена глава, а дългите черни поли на расото му се развяваха зад него. В Митанова беше средата на предобеда. Слънцето бе напекло и жените от селото бяха излезли от къщите си, перяха и бъбреха, приготвяха яденето. Той не виждаше почти нищо. Само кимаше, за да отговори на поздравите, докато бързаше към Виа Диомеде.

Накрая стигна до книжарницата по средата на улицата, позвъни силно и извика Франческа. Тази сутрин не се страхуваше от яростта на Лено, грижата му бе твърде голяма, за да обръща внимание на Николи. Нещо се беше случило с Франческа и той трябваше да знае какво.

Изчака няколко минути и отново извика. Стаите над магазина бяха тъмни и тревогата му нарасна.

— Франческа. Тук ли си? — натисна шумно дръжката на вратата и тя се отвори. Свещеникът влезе вътре. — Франческа.

Бавно отиде до стълбите и започна да се изкачва. Коридорът беше тъмен, но вратата на върха на стъпалата беше открехната. Виждаше се слабата светлина на електрическа крушка. Той продължи нагоре, като викаше тихо Франческа.

Когато стигна до върха на стълбите, бутна вратата и влезе в малката дневна. В нея нямаше никой, всичко беше на мястото си, педантично чисто и подредено. Светлината идваше от стаята на Франческа. Той прекоси дневната и почука тихо на вратата й. Зачака отговор, но такъв не дойде, затова отвори внимателно и безшумно и надникна вътре.

Точно тогава видя Франческа.

Беше коленичила на пода, държеше няколко дрехи и ги слагаше в малка картонена кутия. Изглеждаше мъничка и крехка, а тялото й — безформено, сякаш в него вече нямаше живот.

— Франческа.

Тя се обърна и отец Анджело видя грозно подутото й от плач лице, болката в очите й. Девойката го погледа безпомощно няколко секунди и отново се върна към работата си. Той отиде до нея, сложи ръка на главата й и погали нежно косата.

— Горкото ми дете, молех се това да не е истина!

Усети я, че трепери, и я издърпа да стане. След това я прегърна и тя заплака тихо, с приглушени ридания — доказателство за всичките години прикривана мъка.

Когато притихна, той я поведе към стола и я накара да седне. После й подаде кърпичката си.

— Можеш ли да ми кажеш защо, Франческа. Защо?

Тя наведе глава, като усукваше кърпичката между пръстите си.

— Когато Мондело дойде тази сутрин, знаех, че нещо се е случило с теб. Знаех, че не би приела такъв мъж по своя воля — той коленичи и взе ръцете й, за да успокои треперенето им. — Кажи ми, дете, какво има? Защо се съгласи да се омъжиш за Мондело?

Накрая Франческа вдигна поглед.

— Защо не? — попита тихо тя.

Отец Анджело се изправи, отиде до прозореца, отвори капаците и остави ярката утринна светлина да окъпе стаята. Франческа вдигна ръка, за да засенчи очите си.

— Целият живот е пред теб! — отвърна той. — Виж деня, Франческа, светъл и нов! Какво ще кажеш за всичко това? Ами твоите рисунки, всичката ти прекрасна работа, всичките ти мечти да отидеш в Англия? Ами езикът, всичко, на което те научи госпожа Макбрайд, всичките тези уроци? Ти научи толкова много! — обърна се към нея, но видя, че не го слуша. — Франческа.

Тя вдигна поглед. Гледаше го, но очите й бяха странно безизразни, сякаш момичето, което познаваше, се бе отдръпнало, сякаш бе престанало да съществува.

— Винаги сте знаели, нали? — каза тя. — Грижехте се за мен, защото знаехте за това и се стараехте да не ме боли толкова.

Отец Анджело се почувства объркан.

— Какво искаш да кажеш? Какво означава това?

— Омразата му към мен — отвърна Франческа. Просто констатираше факта без гняв или самосъжаление. — Той ме е мразил през целия ми живот.

— О, Франческа.

Отец Анджело искаше да отиде при нея, да я докосне, но когато понечи да го направи, тя трепна и той остана на мястото си.

— То е мъка, а не омраза — прошепна свещеникът.

— Не — отвърна спокойно Франческа. — Омраза е. Видях я и я усетих — потърка синината на китката си. — Разбирате ли, винаги съм вярвала, че не го прави нарочно, когато ми причинява болка. Синините и болката нямаше да имат никакво значение, стига да ме обичаше. Можех да ги понасям, ако ме обичаше дори мъничко.

Отец Анджело извърна поглед. Беше му непоносимо да я слуша да говори така.

— Моля те, Франческа. Не казвай такива неща, моля те.

— Не се страхувам от истината, отче, и не ме е страх от Мондело — тя сви рамене. — Защо трябва да ме е грижа? Тук нямам нищо, той дори унищожи снимките ми, спомените ми. Какво може да ми стори Джовани Мондело, което вече не ми е сторено?

— О, милото ми, сладкото ми дете!

Почувства се безпомощен. Тя приличаше на кутре, толкова ритано, че нямаше сили да се изправи. Просто си лежеше и очакваше следващия удар.

— Франческа, ще ми обещаеш ли нещо? — приближи се до нея, сложи ръка на рамото й и я погледна в очите. Тя се извърна. — Моля те. Обещай ми, че ако някога поискаш нещо, каквото и да било, ще дойдеш при мен.

Повдигна брадичката й и я накара да го погледне. Очите й бяха безизразни и той виждаше отражението си в тях.

— Обещай ми.

Франческа затвори очи и за момент му се стори, че ще рухне. Но тя продължаваше да стои абсолютно неподвижна и притаила дъх, накрая каза:

— Обещавам.

 

 

Беше късно сутринта, когато Джовани се върна в къщата, облечен в евтиния си неделен костюм, омачкан и торбест от носенето през последните два дни. Трябваше да отиде до свещеника, след това до банката. Паркира нехайно мерцедеса в двора и слезе, като подвикна високо на икономката. Беше почервенял от силното си вълнение.

— Синьора?

Свали сакото и се избърса под мишниците с длан, за да махне малко от потта.

— Синьора? Алооо! Синьора?

След това тръгна из къщата, като продължаваше да я вика.

Енцо го наблюдаваше иззад вратата на плевнята. Тази сутрин не беше на работа, а чакаше Джовани. Брат му беше намислил нещо и той трябваше да разбере какво е. Енцо отвори вратата и излезе на слънцето. Чу как Джовани се смее в къщата и го обхвана подозрителна завист. Последва брат си вътре.

— А! Енцо! — Джовани току-що бе завършил разговора си по телефона и глътна остатъка от брендито, докато поставяше обратно слушалката. — Рано си се върнал.

Енцо сви рамене. Не виждаше защо да се извинява на брат си.

Неочаквано Джовани се усмихна.

— А, да, нямаше търпение да ме поздравиш, нали? — попита той, като наблюдаваше с удоволствие обърканото изражение на брат си. — Ще се женя, малки ми братко! — съобщи Джовани и плесна Енцо по гърба. След това се разсмя. — Знаех си, че ще те изненадам! Радваш се за мене, нали? — ощипа го. — А, малки братко? А? А?

Енцо се отдръпна рязко.

— Махай се! — кресна той и потърка ръката си.

— О, пак сме в лошо настроение, а? — Джовани престана да се усмихва. — По-добре е да се научиш на малко добри обноски, Енцо, за новата ми булка.

След това отиде до масата и си наля още бренди. Енцо го последва. Не искаше да пита, но просто не можеше да се сдържи:

— Коя е тогава?

Наблюдаваше как Джовани се обръща и чакаше отговор. Видя неприятната усмивка, която се разля бавно по устните на брат му. Този момент щеше да запомни за цял живот.

— Франческа Николи — отвърна Джовани.

За частица от секундата Енцо не каза нищо. Съзнанието му се замъгли от ужас и гняв. След това видя Франческа.

Голото й тяло беше пред него, тъй близко и реално, че едва не протегна ръка да я докосне. Възбудата му бе светкавична и мощна. Но тя му се смееше, подиграваше го и го караше да се чувства малък. След това внезапно изчезна. Джовани стоеше пред него, тлъст и отвратителен, самодоволно ухилен.

— Какво има, малки братко? Ревност може би? — ръгна силно Енцо в ребрата. — Виждал си бъдещата ми жена, нали?

След това се отдалечи, като не преставаше да се смее.

— Как? — крясъкът се изтръгна от самото сърце на Енцо, който се хвърли напред и сграбчи Джовани изотзад. Брат му го отблъсна. — Как може да се ожени за такъв като теб? — изкрещя той. — Как? Кажи ми! Как? — разтърсваше брат си, без да може да се овладее.

Но ударът беше бърз, силен и злобен и го отхвърли настрани.

— Как? Как? — Джовани се наведе над него и вдигна ръка. След това се спря и яростта му се стопи. Ръката му се отпусна. — Стани! — изръмжа той. Енцо се изправи на крака. — Никога повече… — Джовани се спря да си поеме дъх. — Никога повече не ме обиждай така! Ясно? — изгледа гневно Енцо. — Разбра ли?

Направи крачка към брат си и Енцо кимна. Джовани не го удряше за пръв път. Не беше толкова глупав, че да се впуска в спорове.

— Добре — Джовани отстъпи крачка назад. — А сега ми се махай от очите!

Енцо се обърна да си върви.

— А, Енцо?

Младежът се извърна, като се опитваше да прикрие внезапно бликналата си омраза.

— Аз притежавам тези лозя. Недей да го забравяш!