Мария Барет
Порочна мания (31)

Тридесета глава

Две седмици по-късно Енцо вървеше по Виа Систина към Испанските стъпала и хотел „Романи“, като нехайно блъскаше с рамене тълпите туристи по пътя си. Някои му крещяха, но не му пукаше, не усещаше почти нищо. Скиташе се по улиците, без да осъзнава какво прави. Беше уморен и имаше нужда от още една доза.

Беше с Мариан от две седмици, но му се струваха като цяла вечност. Едва си спомняше какво е било без нея. Чувстваше се странно — нямаше никакво понятие за ориентация, съзнанието му преминаваше ту в миналото, ту в настоящето, като никога не знаеше кое е реално и кое — въображаемо. Но каквото и да бе състоянието му, тя го владееше. Просто бе заменил една господарка с друга.

Само че Мариан бе по-различна господарка, далеч по-сурова и опасна от Изабела, тъй като контролираше ума му. Шепнеше му неща, докато той спеше, намекваше разни работи, докато лежеше до нея, захранваше го с кокаин — ден след ден, нощ след нощ. И през цялото време Енцо си мислеше за Франческа, сънуваше я с диви, плашещи, красиви сънища. Тя бе съвсем близо до него и Мариан го чувстваше. Чакането скоро щеше да свърши — беше сигурен в това, защото Мариан му го бе казала.

Енцо изкачи Испанските стъпала към входа на хотела и се спря за малко, внезапно останал без дъх. Седна на едно стъпало и хвана главата си с ръце. Чувстваше се ужасно объркан, не знаеше какво прави. Усети малкото целофанено пакетче в джоба си. Все още беше там: нямаше защо да се притеснява. Опита се да се отпусне, вдигна поглед и неочаквано паниката го връхлетя.

Енцо стана, обърна се към хотела и хукна нагоре по стъпалата. Трябваше да се върне при Мариан, при безопасността. Главата му се маеше и устата му бе болезнено пресъхнала, но знаеше, че трябва да се върне обратно. Блъсна едно дете по пътя си, изкачи със залитане стъпалата, следван от викове и протести, и се затича към задния вход на хотела. Рязко дръпна вратата, влезе вътре и я затръшна зад гърба си. Облегна се на нея с разтуптяно сърце. Кръвта бучеше в ушите му. Паниката се разливаше по тялото му и той стоеше, разтреперан, без да вижда или чува каквото и да било, само образите в главата си.

Повдигна му се и изкашля храчката от дробовете си. Тялото му бавно започна да се успокоява. След малко успя да се изправи и да се обърне към задните стълби. Паниката вече идваше само на вълни. Най-сетне стигна до втория етаж.

Нямаше ключ за стаята, но Мариан вече беше там. Енцо опита бравата и тя се завъртя. Влезе в апартамента и започна да разкопчава покритата си с петна риза, докато вървеше към спалнята. Чувстваше се много по-добре, в безопасност. Спря се някъде по средата на стаята.

— Мариан?

Апартаментът бе странно празен. Нямаше разпръснати дрехи, нито списания, пътните чанти от Пиаца ди Спаня бяха изчезнали. Забърза към спалнята.

— Мариан?

И тук бяха изчезнали всички видими признаци, че някой живее в стаята. Той изтича в банята.

— Мариан?

Вече крещеше, гласът му бе отчаян. Започна да отваря рязко шкафовете, за да види нещата й. Бяха празни.

— Господи! Мариан!

Изтича обратно в спалнята и започна да разтваря като луд шкафовете и чекмеджетата и да разхвърля отчаяно дрехите си.

— Енцо?

Той се извърна рязко.

— Какво, по дяволите…

В следващия момент Пепе вече се задушаваше. Енцо го беше притиснал до стената и стискаше гърлото му като менгеме.

— Къде е тя? — кресна той. — Къде е?

Пепе се помъчи да диша, като чувстваше как дробовете му се нагорещяват. Очите му изхвръкнаха и той се опита да се съпротивлява на яростта на Енцо Мондело го пусна неочаквано, момчето се свлече на пода и задиша тежко.

— Боже Господи! — едва говореше. — Енцо… Аз…

Но Енцо вече се беше обърнал и кършеше ръце, сякаш Пепе не съществуваше. На Пепе му отне няколко минути, докато отново задиша нормално, а гърлото му бе насинено и болезнено. Накрая се изправи на крака, като се подпираше на стената.

— Ти си откачил бе, Енцо! — държеше гърлото си, докато говореше. — Станал си шибан параноик, ето какво, шибан параноик! — облегна се на стената. — Тя е долу във фоайето, чака те.

Енцо вдигна поглед. Очите му бяха зачервени и хлътнали и Пепе видя в тях объркване от кокаина. Енцо не знаеше какво става. „Слава Богу, че се отървах от оная откачена американска кучка“ — помисли си Пепе и заизлиза заднишком от стаята, като не сваляше поглед от Енцо.

— Кокаинът ти яде главата, човече! — каза той от безопасното разстояние на другата стая. — Той и американката.

Енцо го погледна. Думите на Пепе дори не бяха стигнали до съзнанието му.

— Кажи й, че трябва да се преоблека — рече той. — Ще сляза след пет минути.

Пепе кимна и без да му обръща гръб, излезе заднишком от апартамента и затвори вратата. Щеше да й каже да чака и ако питаха него, двамата луди се заслужаваха един друг.

Енцо смръкна една доза, взе си душ и нахвърля нещата си в чанта. Почувства се значително по-добре. Излезе от апартамента, обърна се към задните стълби и тогава внезапно промени решението си. Отиде до главните асансьори, извика единия и слезе с него, сякаш беше гост, който си плаща. Видя багажа на Мариан Вюитон и тръгна към него, но от нея нямаше и помен.

— Енцо?

Той погледа по посока на гласа. Беше гласът на Мариан.

— Енцо, насам.

Една жена се приближи до него — жена с дълга гъста тъмна коса като на Франческа. Беше също така висока и слаба като нея. Енцо примигна и се опита да се съсредоточи. Жената го целуна и той трепна.

— О, любими! Нима не ме позна? — Мариан плъзна ръка от гърба на Енцо към задните му части и се разсмя. — Не ти ли харесва перуката ми?

Енцо поклати глава. Образът на Франческа идваше и изчезваше на приливи в ума му. Смехът й го зашеметяваше. Тя го хвана за ръката.

— Хайде, любими, да вървим. Беше замаян, объркан.

— Къде отиваме?

Мариан се наведе към него и доближи устни до ухото му. Обичаше да го дразни, той бе тъй приятно податлив.

— Носиш ли си паспорта?

Той кимна.

— Тогава отиваме в Америка, да намерим Франческа.

Почувства го как потреперва, когато произнесе името й, както винаги правеше, и това й достави обичайното приятно вълнение.

— Франческа — шепнеше му отново и отново. — Отиваме да намерим Франческа.

Това бе по-добро от всичките пари, които можеше да похарчи. Беше й казал всичко, когато бе друсан до козирката. Мариан можеше да играе дълго и твърдо, щеше да й отнеме месеци, докато се умореше.

— Франческа те чака там — промърмори тя, хвана го за ръката и го поведе към чакащото такси.