Мария Барет
Порочна мания (22)

Двадесет и първа глава

През целия следващ ден Франческа си остана в стаята. Чувстваше се прекалено потисната и нещастна, за да излезе. Джон я остави на мира, тъй като беше сигурен, че ако й даде достатъчно време да помисли, в крайна сметка ще излезе с правилното решение да отиде да се срещне с Дейв и да повтори това, което беше казала и на него. Но той не знаеше, че Франческа лежи и гледа купчините рисунки и модели, които бе направила през последните месеци, и ги вижда като доказателство за провала на бляскавото й ново начало. Не я чу как плаче тихо над тях със сълзи на гняв и объркване.

Опита се да поговори с нея, но без успех. Искаше му се да му позволи той да обясни на Дейвид Йейтс, че и Мат Бейкър е бил в студиото, ровил е из шкафовете и накрая е изчезнал яко дим. Но Франческа му отказа категорично. Изглежда, приемаше всичко това като някакво наказание и дори когато Тили намина и изрази съмненията си за вината й, тя остана мълчалива, непоклатима в нещастието си. Джон не разбираше това. Той се тревожеше много и цялата нощ на четвъртъка лежа буден и се чуди какво да направи. С пукването на зората вече беше решил. Щеше да поговори с нея, да се опита да разбере чувствата й.

Стана рано и се облече особено внимателно, като знаеше, че ще излиза по-късно сутринта. Сега, когато вече беше взел решение, то му изглеждаше все по-правилно. Нямаше какво да чака, щеше да поговори с нея тази сутрин и дори ако тя откажеше, той щеше да сложи край на тези нелепи обвинения веднъж завинаги.

Прекоси площадката, дръпна завесите на малкия прозорец на стълбите и застана на най-горното стъпало, загледан в студеното сиво небе и заслушан за движение откъм стаята на спящата Франческа. Точно тогава чу шумовете.

Отиде бързо до вратата на стаята й, допря ухо до нея и наостри слух. Чуваше се късане на хартия, а и се усещаше миризма на нещо… Подуши напрегнато. Миризма на изгоряло.

Натисна бравата и опита да отвори вратата. Беше заключена.

— Франческа — опита отново, като задрънка с дръжката. — Франческа. Какво правиш там? — миризмата стана още по-силна. Явно палеше огън в малката викторианска камина. — Франческа. Коминът не е изчистен! Франческа. Отвори вратата! Веднага! — започна да изпада в паника. Комините и на двете спални не бяха чистени от години, лесно можеха да се подпалят. Всъщност почти беше сигурен в това.

— За Бога, Франческа. Отвори проклетата врата!

Загубил търпение и подтикнат от паниката, Джон подпря вратата с рамо и блъсна силно, като се опитваше да изкърти бравата. Нищо не се получи. Отдръпна се назад и този път я блъсна с всички сили.

— Господи! — рамото му удари вратата и тя поддаде внезапно. Джон връхлетя в стаята. — О, Боже, Франческа.

Втурна се към нея. Франческа беше коленичила пред малката викторианска камина с купчинка от красивите си цветни модели и скици, късаше ги на парченца едно по едно и ги хвърляше в малкия огън, който бе запалила.

— Престани, Франческа, престани!

Той бутна купчинката настрана и грабна рисунката, която вече беше в ръцете й.

— Остави я! — кресна. — Престани да се правиш на такава глупачка!

Тя вдигна поглед към него, сякаш извадена от някакъв транс, и поклати глава. Той хвърли рисунките на леглото и изтича към банята за вода. Секунди по-късно вече бе потушил огъня, който засъска и загасна почти незабавно. Вдигнаха се кълба от черен, задушлив дим, които изпълниха стаята, Франческа се закашля. Очите й се наляха, сълзите заструиха по бузите й и тя осъзна, че плаче и изглежда смешна. Позволи на Джон да я хване за ръката и да я изведе от стаята на площадката, където застана, разплакана, и се загледа как бяло-синята стая се изпълва с гъст дим.

Джон отвори прозорците в спалнята и банята, след това тези на стълбите. Върна се при нея и започна да наблюдава как стаята се изчиства и ужасната миризма се разнася. Сърцето му все още биеше лудо от мисълта, че цялата къща е можела да бъде обхваната от пламъци.

Накрая се обърна към Франческа:

— Сега искам да се облечеш в банята, докато аз чакам тук. Става ли?

Тя кимна. Държеше се като глупачка, като абсолютна глупачка, но докато лежеше на светлината на зората, разглеждайки работата, в която бе вложила толкова труд и обич, се бе изпълнила с такъв гняв и яд, че просто трябваше да ги унищожи. Те бяха само още един спомен от щастието, което й бе отнето.

Влезе боса в стаята, погледна само веднъж рисунките, докато си вземаше дрехите, след това се затвори в банята и Джон чу шум от обличане. Минути по-късно излезе, измита и облечена, и Джон я отведе долу.

— Седни, Франческа.

Намираха се в дългата, тясна дневна. Лампата беше светната и Джон запали малката електрическа камина, за да позатопли стаята. Навън небето беше оловносиво, вятърът виеше по пътя и с всеки свой порив издухваше последните есенни листа, образувайки малки купчинки прах.

Франческа седна на ръба на канапето и започна да мачка ъгълчето на една от тъканите възглавнички. Не искаше да погледне Джон.

— Франческа, имам да ти кажа нещо. Ще ти го кажа само веднъж и може би трябваше да го чуеш доста отдавна. Но… — той сви рамене. — Не исках да ти се меся. Сега обаче чувствам, че трябва.

Франческа продължаваше да седи с наведена глава.

— Би ли ме погледнала в очите, Франческа. Тя вдигна лице и срещна погледа му.

— Благодаря ти — той си пое дълбоко дъх. — Франческа, съжалявам, но това не може да продължава повече. Опитах се да бъда търпелив с теб, да те разбера, но признавам, че не мога. Не те разбирам и не ти съчувствам. Зная, че ти беше трудно с уволнението от „Дейвид Йейтс“, знам, че навярно си разстроена, но просто не можеш да се криеш и от самосъжаление да поемаш вината за нещо, което не си направила!

Тук спря, знаеше, че звучи остро, но тя имаше нужда от разтърсване.

Франческа прехапа устни, но не каза нищо.

— Франческа, светът винаги ще бъде жесток, но ти си силна и трябва да оцелееш. Това, което искам да знам, е кога ще започнеш да се отбраняваш. Хмм? Кога ще се научиш да променяш нещата, които не са добри за теб, които намираш за неприемливи? Не можеш просто да приемаш всичко, което ти се случва, без дори да спориш! Не е правилно. И със сигурност не е здравословно — той седна на ръба на креслото срещу нея. — Виж се, Франческа, ти си уморена, разтревожена, разстроена — хвана я за ръката. — Не обичам да те виждам такава. Трябва да се научиш да отстояваш позициите си, трябва да отидеш при Дейвид Йейтс и да му кажеш истината. Не можеш все да позволяваш на другите да те удрят, не бива — погали дългите й тънки пръсти и каза тихо: — Не мога да прогоня чувството, че приемаш това като някакво наказание, сякаш е било писано да стане.

Тя издърпа ръката си и обърна глава, така че да не се вижда изражението на очите й. Беше му казала всичко онази нощ в Моткъм, но не бе признала собственото си чувство за вина. Просто не можеше, нито тогава, нито сега.

— Не разбираш — рече студено тя.

— Да! Да, разбирам! Вина и самообвинения, ето това разбирам!

Тя го погледна отново в момента, в който той изрече тези думи.

— Нали виждаш, знам. Но не мисля, че е правилно да продължаваш да се обвиняваш, да страдаш за това.

— Откъде ще знаеш? — вече беше ядосана, беше бръкнал в отворената рана. — Откъде ще знаеш какво е?

— Не знам — каза простичко Джон. — Аз съм с четиридесет години по-голям от теб и дори не се преструвам, че знам какво си изстрадала. Все пак смятам, че не трябва да приемаш нещата като наказание, като някакъв зловещ знак от Господа. Ужасно нещо е да се живее с вина, Франческа. Би те съсипала, ако й позволиш.

— Е, аз пък няма да й позволя! — тя стана и се отдръпна сърдито от него.

— Франческа, изслушай ме — каза той, вече по-тихо, по-нежно. — Моля те, изслушай ме — отново я погледна и видя, че раменете й се отпускат леко. — Знаеш ли, понякога от лошите неща излизат добри. Понякога могат да се случат неща, които никога не си очаквала, но трябва да им дадеш шанс. Има нов живот, дори и след разочарованието и мъката, ако се бориш за него, разбира се.

Тя отново се обърна към него.

— Ами ако не искам да се боря?

— Тогава можеш да се откажеш и сега. И без това вече почти си се отказала.

Видя как очите й потрепнаха при тези думи и разбра, че я е заболяло. Той стана и тръгна към вратата. Отвори я съвсем леко и напусна тихо стаята, Франческа не каза нито дума, за да го спре.

 

 

Дълго седя до прозореца и гледа малката градинка, която беше нейна, прясно изкопаната земя, засадения миналата неделя храст, купен с малката сума, спестена от „Дейвид Йейтс.“ Погледна разклатената ограда, своята ограда, още небоядисана, но изтъркана, готова за слоя наситенозелена боя. Понякога от лошите неща се получаваха добри.

За пръв път от много месеци си помисли за Джон и след това се сети за Патрик. От насилието и убийството беше излязла любов — независимо колко кратка, но си беше любов. А от измамата и разочарованието бяха дошли този дом, сигурността и Джон. Тя духна върху стъклото и на запотеното място нарисува сърце — своето сърце.

Джон беше прав. В „Дейвид Йейтс“ се чувстваше щастлива, доволна, беше започнала да вижда бъдеще. То беше в ръцете й, имаше шанса да го промени, ако искаше. Всичко, което трябваше да направи, бе да отиде да поговори с Дейв, да му обясни какво се е случило. Ако той не й повярваше… Прехапа тревожно устни. Е, ако не й повярваше, поне щеше да е опитала. Джон беше казал да променя нещата, които не са правилни за нея, да променя това, което не може да приеме. Извърна се от прозореца и си пое дълбоко дъх. Е, точно това трябваше да направи!

— Джон?

Франческа застана на вратата на кухнята, облечена в палтото и баретата си. Той се обърна, свали очилата си за четене и я погледна.

— Отивам да се видя с Дейв — рече тя. — Мисля, че си прав, трябва да му кажа какво стана с Мат.

Джон се изправи.

— Да дойда ли с теб?

Когато се беше събудил същата сутрин, не бе очаквал да каже нещата, които беше изрекъл преди това, и сега, докато седеше сам в кухнята, се чудеше дали не е отишъл твърде далеч. Вече знаеше, че е постъпил добре.

— Ще успееш ли да се справиш сама?

— Да, ще се оправя — гласът й звучеше силно и предизвикателно. След това се усмихна и прибави: — Е, доста съм уплашена.

Джон отвърна на усмивката й:

— Недей. Вярвам в теб.

— Благодаря ти.

Франческа се обърна и стомахът й се сви на топка. Неочаквано й прилоша.

— Джон, мислиш ли…

— Да. Хайде, върви — отиде до входната врата и й я отвори. — Дай им да се разберат!

Тя кимна, пристегна още по-здраво палтото около себе си, придърпа баретата надолу към ушите си и без повече да мисли за това, излезе навън в натежалия от влага ранен утринен въздух и се отправи към автобусната спирка.

 

 

Дейв се беше свил на кълбо върху топ много скъп плат от кашмир и мериносова вълна, когато чу настоятелния звън на входната врата. Отне му доста време, докато се осъзнае, докато си спомни къде се намира и накрая — вдигне глава и отвори очи. Болезнено и отвратително изпитание.

— Охх, мамка му! — слепоочията му пулсираха в тежък, болезнен ритъм. — Кой, по дяволите…

Хвана се за главата, докато ставаше съвсем бавно. Стомахът му заплашваше да излее съдържанието си. Изстена, изправи се и веднага повърна в елегантното черно кошче за боклук. Напъна се още няколко пъти, докато звънецът продължаваше да бръмчи агресивно около него.

Когато гаденето свърши и вече се чувстваше значително по-добре, той отиде до контролното табло, като носеше кошчето, и освободи ключалката на входната врата. След това се затътри с мъка до коженото канапе в ъгъла на студиото и легна на него, като се чудеше защо не го е направил предишната вечер. В съзнанието му се появи блед спомен за гняв и объркване и отново угасна, погълнат от ужасното гадене в стомаха му. Нямаше представа как се е озовал върху топа плат на масата за кроене, само беше благодарен, че не се е изтърколил оттам посред нощ и не си е счупил гръбнака.

Чу как вратата на студиото се отваря и вдигна ръка, за да помаха.

— Насам — изчурулика той. Ръката му отново падна безжизнено до него. Господи, колко му беше зле!

— Здравей, Дейв!

Франческа прекоси студиото, твърде нервна, за да позволи на обувките си да издадат шум. Застана до Дейв и погледна небръснатото му лице, рошавата коса и омачканите мръсни дрехи. Цялата стая вонеше на алкохол. Познаваше тази миризма по-добре от всяка друга.

— Дейв? — каза отново тя, този път по-тихо, понеже куражът бе започнал да я напуска.

— А? — той махна ръката от очите си и ги отвори бавно, за да види кой прекъсва махмурлука му. Съзря Франческа в палтото и черната й барета и веднага си припомни изцяло предната вечер. — Мама му стара! — Дейв седна неочаквано и Франческа подскочи. — О, Господи, съжалявам! Не исках да те… — изправи се и сложи ръка на устата си. — 'Звинявай — промълви с надебелял глас, наведе се до металното кошче до себе си и пак повърна. — Уф… Дявол да го вземе! — избърса устата си с ръкав и отново се строполи на канапето. — Господи, съжалявам, това е отвратително! — пое си дълбоко дъх. — Ей, ама се радвам да те видя — след това положи глава назад върху облегалката на канапето, затвори очи за момент и преглътна мъчително. — Дължа ти извинение, Франческа. Господи, Господи, ама какво извинение ти дължа! Мога само да кажа, че бях истински задник. Страхотен глупак! — избърса челото си. — Не знам дали мога да те помоля да бъдеш така любезна да ми домъкнеш нещо за главата?

Тя кимна.

— И чаша вода? В устата ми има вкус на папагалски задник!

Франческа се върна след няколко минути с водата, с влажен студен парцал, с четката за зъби, която знаеше, че Дейв държи в чекмеджето в кухнята, с хапчета, соли за стомах и голяма черна найлонова торба за боклук, която да сложи върху отвратителното кошче. Прекрасно знаеше как да се справя с последиците от нощ на яко пиене.

Дейв беше затворил очи, когато тя сложи нещата на един стол пред него. Той отвори едното си око и се усмихна.

— Господи, дали не ми се привижда? Май че имам насреща си ангел! — тя се засмя. — Това звучи хубаво, Франки! Добре ще ми се отрази малко смях.

Дейв отвори и двете си очи и седна напред, като посегна към четката за зъби. Беше му донесла даже и съд с вода, за да я изплакне.

— Случайно някога да си била стажант-сестра?

— Не… Аз… — после осъзна, че той се шегува, и извърна поглед за момент. След това каза: — Баща ми беше алкохолик.

Звучеше толкова просто. Само тя си знаеше колко й струва да го признае.

— Съжалявам.

— Е, ами…

Дейв се зае да почиства зъбите си и да мие лицето си. Глътна три аспирина и разтвори в голяма чаша солите за стомах, преди да ги изпие наведнъж.

— Ъфф! — той потрепери. — Бичът на масите! Ако ти кажа, че пия само веднъж годишно — на годишнината от моя Бар Мицвах^[1], тогава може би ще разбереш защо се чувствам толкова гадно! — остави чашата, прокара ръка по косата си и погледна Франческа право в очите. — Благодаря, Франки.

Тя сви рамене, засрамена от погледа му.

— Предполагам, че е по-добре да ти кажа какво става. Ужасна история, това поне е сигурно! А, забравих да попитам какво правиш тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз… ъ-ъ… дойдох да ти разкажа за нощта, когато бяха откраднати рисунките — гласът й звучеше много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Мисля, че трябва да ти кажа нещо за…

— За Мат. Аха, знам. Копеленцето хубавичко ме изпързаля!

Дейв извади цигарите си и запали една. Първото дръпване го накара да потрепери, но никотинът му се отрази добре, имаше нужда от него.

— Разбира се, знаеш, че с мен е свършено! — той се засмя иронично. — В първата си работа като текстилен дизайнер оня малък педал успя да подмами бизнес мениджъра ми и да избяга с моята колекция. Доста впечатляващо, а?

Франческа стоеше като замръзнала.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, миличка Франки, че през последната година Мат си е шушукал с моя бизнес мениджър и ме е накарал да подпиша всякакви неща, за които си нямах и хабер, защото бях твърде погълнат от скапаната работа, и след това избяга с Пийт Уокър, основа си собствена фирма, своя собствена шибана фирма, за Бога! И използва всичките ми модели, за да я лансира! Ха! Ако не ми се искаше да убия това малко лайно, щях да се възхитя на наглостта му!

— Но как може да направи такова нещо? Мислех, че моделите са твои!

— О, не, очевидно не! Подписал съм едно малко парче хартия, с което предоставям всичките авторски права на моя съдружник и бизнес мениджър. Никога не съм виждал този лист, камо ли да си спомням да съм го подписвал!

Той млъкна и загаси цигарата с крак върху лакирания дървен под. След това сложи ръце на лицето си и ги прокара по уморената, провиснала кожа. За момент вдигна поглед към красивото момиче пред себе си и видя целия си провал, изписан на свежото й младо лице. Години на работа и пот бяха отишли по дяволите! Колекцията му беше отнета и при тези условия никога нямаше да се възстанови.

— Франки? — рече той и свали ръцете си. — Искаш ли нещо за пиене?

Франческа обаче седеше абсолютно неподвижна и го гледаше втренчено. Някъде под лъжичката й се бе образувал възел с големината на юмрук, корав и неподатлив. Съзнанието й беше кристално ясно, съсредоточено и решено.

— Не — каза тя. — Не искам нищо за пиене, ти също — седеше с ръце, сключени на скута, и продължаваше да го гледа по същия начин. — Ще възстановим отново колекцията — продължи Франческа съвсем спокойно, сякаш просто установяваше някакъв факт. — Имаме колко — шест седмици? Ако вземем една допълнителна шивачка и някой за украсата, ще стане. Не е лесно, но ще стане.

Той внезапно я погледна, сякаш беше луда.

— Сигурно се бъзикаш с мен! — рече Дейв и се изсмя. — Франки, не е възможно да прехвърля това количество работа за шест седмици! И между другото — кои са това „ние“?

— Аз, ти и всички от компанията. И не се шегувам.

— Виж, наистина съм ти благодарен, задето си тук и ме изслушваш, но, Франки, бъди сериозна! Не му е времето за откачени фантазии — какво, за Бога, знаеш за модата, пък и за текстилния дизайн например? Не мога да направя колекция без текстилен дизайнер и специалист по щамповането на платовете. Мат се грижеше за всичките тия простотии и неговите изделия бяха страхотни, те бяха…

— Никога не са били толкова добри, колкото си мислиш. Ти му даваше съвети, казваше му кои цветове стават, кои десени изглеждат най-добре на дадена линия. Не си ли спомняш?

— Да, но…

— Но аз знам за щамповането не по-малко от всеки друг, правила съм го с години в Италия! И мога да правя скици, ще ти покажа!

Франческа не можеше да повярва, че изрича тези думи. Не можеше да се спре, те се изливаха заедно с яростната й решителност и сила.

— Само ги погледни — рече тя. — Само им хвърли един поглед и ако не ти харесват, може би съм сгрешила. Няма да ти струва нищо, нали?

Дейв я наблюдаваше. Очите й горяха страстно — все едно че слънцето блестеше в зелен смарагд — и изглеждаше тъй изпълнена с надежда. Той си пое дълбоко дъх. Може би беше права, може би наистина щеше да се справи. Е, поне не му струваше нищо да погледне работата й. Дори да не беше добра, тя можеше да му помогне да оправи бъркотията тук и да продължи със задълженията си. Поне със сигурност притежаваше много енергия.

— Франки — каза той, — ако искаш да погледна работата ти, ще го сторя — видя как лицето й грейва в онази нейна особена усмивка. — Но не ти давам никакви обещания. Няма да забравиш това, нали?

— О, да, разбира се!

— Виж, можеш ли да позвъниш на всички и да им кажеш, че днес студиото ще бъде затворено? Трябва да си отида у дома, да си взема душ и да се обръсна. След това можеш да донесеш работата си. Става ли?

— Да, би било чудесно.

— Телефоните са в тефтера в чекмеджето на Тили и трябва да им позвъниш веднага, иначе ще тръгнат — той стана малко несигурно и приглади назад косата си. — Ще те оставя да се оправяш тук и кога мога да те очаквам у дома? В единадесет?

Франческа погледна часовника си. Беше осем и четиридесет и пет.

— Да, в единадесет.

Това щеше да й даде достатъчно време да си отиде до дома и да вземе работата си.

— Живея в една от малките къщички в Брандлинг Вилидж, зад училището, номер десет. Ще можеш ли да я намериш?

— Няма проблем.

— Чудесно! — той понечи да тръгне към вратата, но по някакъв импулс се обърна отново. — Франки, да не си преживяла някакво религиозно превъплъщение? Никога не съм те виждал такава!

Тя се засмя.

— Не, просто гледам да не изпусна шанса, за който ми каза Джон.

— Какво? — Дейв изглеждаше объркан.

Тя сви рамене и се усмихна:

— Нищо, наистина.

Дейв се чувстваше твърде ужасно, за да настоява.

— Тогава ще се видим в единадесет — каза той, като се обърна към вратата и взе гадното кошче със себе си.

— Да, довиждане!

Франческа го изпрати с поглед, след това скочи на крака и нададе радостен вик. Взе палтото и баретата си, отиде до бюрото на Тили и намери тефтера с всичките телефонни номера. Седна и започна да набира първия. Заслуша се в сигнала и след това във включването на линията. „Понякога от лошите неща се получават добри“ — помисли си тя.

 

 

Джон се слиса, когато, по-късно същата сутрин, Франческа влетя в къщата, като го поздрави пътьом, след това се качи в стаята си и слезе след не повече от пет минути. Застана за момент на вратата на кухнята и той видя, че стиска купчина рисунки до гърдите си.

— Отивам до Дейв да му покажа работата си — рече бързо тя. — Къщата му е в Брандлинг Вилидж, няма да се бавя дълго!

След това се обърна към входната врата, но Джон й подвикна:

— Какво стана тази сутрин?

— О, Джон, твърде дълго е за разправяне сега, Дейв ме очаква в единадесет. Като свършим, ще се върна веднага у дома и ще ти разправя всичко с най-малките подробности.

Джон я погледна. Тази Франческа беше по-различна от онази, която бе излязла оттук същата сутрин. Изглеждаше далеч по-силна, по-уверена.

— Добре. Тръгвай! Ще се видим по-късно.

Тя му махна и забърза към входната врата, като я затръшна безгрижно след себе си. „Това със сигурност е една нова Франческа — реши той и отиде да провери дали не е строшила нещо с тръшването на вратата. — Кой знае какво може да се случи след това?“

 

 

Къщата на Дейв Йейтс беше в една от най-луксозните части на Нюкасъл. Намираше се между две други. Беше боядисана в бяло, с лъскаво черна входна врата и лаврово дърво отпред. Имаше и тъмна делва от италианска теракота, която бе дискретно закрепена за стената. В Нюкасъл човек не можеше да оставя прането си навън.

Тя потропа с тежкото пиринчено чукало, отдръпна се и зачака вратата да се отвори. Оправи баретата си и вдигна яката на палтото си. Искаше да изглежда възможно най-добре, когато Дейв я зърнеше.

— Хей, Франки!

Франческа погледна объркано назад.

— Не! Тук, горе!

Франческа вдигна поглед. Дейв се беше показал на прозореца на банята и потреперваше от студения дъжд върху голите си гърди.

— Ето, дръж! — той й хвърли един ключ. — Влез, ако обичаш, още не съм свършил с душа.

Франческа се наведе, взе ключа и отново погледна към прозореца. Дейв се беше скрил. Влезе в къщата и едва в топлината осъзна колко е мокра. Свали баретата, закачи я на една от пиринчените закачалки в антрето, след това съблече палтото си и го сложи върху нея. Прекоси антрето и влезе в дневната.

Къщата беше напълно преобразена — това се виждаше от пръв поглед. Малката тясна фасада отвън не даваше никакви признаци за просторните стаи вътре, с подове от светъл скандинавски чам, кремави стени и огромна дневна. Тя стоеше до вратата и си мислеше: „Хмм, ето това е дом на дизайнер.“ След това се усмихна, като осъзна колко много е научила, откакто е започнала работа при Дейвид Йейтс.

Дневната беше обзаведена оскъдно — само две големи канапета от златен брокат с високи прави облегалки и огромни пухени възглавнички и дълга тъмна дървена масичка покрай едната стена, върху която имаше купчина старинни книги и бронзова фигура. По-късно откри за нея, че е Арт Деко^[2] от Фердинанд Прайс. Камината беше боядисана в кремаво и имаше тежка черна желязна скара на дъното. От едната й страна се виждаше колекция от идеално наредени старинни глинени съдове с различни височини и форми и накрая, от двете страни на комина в нишата, имаше два махагонови стола с извити крака — от епохата на Регентството^[3], и двата тапицирани с тъмнозлатисто кадифе.

— Харесва ли ти?

Франческа подскочи. Беше забравила, че Дейв е горе и прехласнато зяпаше стаята, като поемаше всяка малка подробност.

— Господи, да, аз… — заекна притеснено тя.

— Влизай и сядай. Искаш ли кафе?

Франческа го погледна през рамо, докато той скачаше от последното стъпало и навличаше тениската си. Забеляза колко кафява е кожата на корема му и колко опъната е над стегнатите мускули.

— О, да… ъ-ъ… благодаря.

Тя влезе в стаята и седна нервно на ръба на канапето. Продължаваше да стиска рисунките си.

— Това ли са? — попита Дейв, като мина през свързващия свод от кухнята.

— Да.

— Мога ли да ги видя?

Франческа неочаквано се почувства нелепо. Докато наблюдаваше тази величествена стая с идеална форма и детайли, съжали, че изобщо го е помолила да хвърли поглед на работата й. Как можеше някой с опитно око да види каквото и да било в жалките й малки скици? Продължи да стиска рисунките си, като гледаше към пода.

— Хайде, дай да погледна! — той се усмихна, като видя внезапната й тревога. — Няма да бъда прекалено жесток, обещавам ти — отиде до нея и тя му протегна купчината рисунки. — Виж, ще ги занеса в кухнята, ще ги разположа върху масата и ще ги разгледам, докато правя кафето. Така никой от нас няма да се притеснява. Става ли?

Тя кимна. Увереността от сутринта напълно я бе изоставила.

— Пусни си някой диск, ако искаш. Няма да се бавя дълго.

Дейв изчезна с купчината рисунки и Франческа се огледа за стереото.

— Навън в антрето е — извика той. — В шкафа под стълбите — Франческа се запита дали не чете мислите й. — Мразя да гледам вещи!

Тя стана и отиде да види дали ще може да го намери.

 

 

Дейв седеше в кухнята на дългата маса с мраморен плот, с работите на Франческа, разпръснати пред себе си, и с блокче за рисуване на коленете си. Зад него кафеникът на котлона бълбукаше и съскаше, а миризмата на изгоряло кафе изпълваше въздуха. Но той изобщо не я забелязваше. Мозъкът му бръмчеше, а пръстите му работеха бързо и ловко, като линиите и формите си пасваха на страниците на блокчето, докато драскаше безброй вариации, бележки, идеи и един след друг блестящи модели.

Скиците пред него бяха далеч по-добри от всичко, което бе виждал от години, и надминаваха тези на Мат с хиляди мили. Бяха страхотни, истински талант, онзи талант, който се среща веднъж в живота, и Дейв седеше омагьосан, изпълнен с вдъхновение и с радостното съзнание, че е открил нещо прекрасно.

 

 

Междувременно Франческа остана в дневната, като слушаше лекия ритъм на „Блек Бокс“ и с носа на обувката си потропваше тихо в такт. Не знаеше какво да прави.

Дейв беше в кухнята от двадесет минути и миризмата на кафе се усещаше все по-остро. Не беше произнесъл и дума. На няколко пъти Франческа реши да стане и да отиде да види какво мисли той, но смелостта й се изпаряваше още щом се изправеше. Затова веднага сядаше обратно, като се преструваше, че е погълната от музиката.

Накрая не можеше да издържа повече, прилошаваше й от напрежение. Стана решително, прехапа устни и прекоси дневната към свода. Точно тогава Дейв се появи от кухнята и двамата се сблъскаха силно.

— Ау!

— Уф, дявол да го вземе, извинявай!

Прихвана я точно преди да е паднала от двете стъпала към кухнята и за момент се залюляха несигурно.

— Уау!

Успяха да запазят равновесие, но Дейв продължаваше да я държи в прегръдките си. Погледна лицето й, младо и нетърпеливо, изпълнено с надежда и страх едновременно.

— Ти, скъпа моя Франки, си звезда — рече нежно той. След това, неспособен да се спре, я целуна дълго и силно по устните.

Тя се отдръпна внезапно, с пламнали бузи. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Харесват ли ти рисунките ми?

— Не, не ми харесват рисунките ти, направо ги обожавам! Те са фантастични! — наведе се и отново я целуна. — Не са фантастични, направо са невероятни! — започна да се смее. — Франки, ще бъда честен, никога не ми е хрумвало, че можеш да правиш такива дизайни, за нищо на света! — хвана я за ръката и я поведе към кухнята. — А сега ти, малка Франки, ще седнеш тук и ще ми разкажеш какво точно знаеш за щамповането, а след това ще измислим как да вдигнем това нещо на крака.

— Кое нещо? — на Франческа започваше да й се вие свят. Не беше сигурна дали е заради вълнението, изненадата от целувката или от ужасната миризма на кафето.

— Новата колекция „Дейвид Йейтс“! Ето! — той придърпа един стол. — Седни!

Тя се подчини покорно.

— Ъ-ъ… Дейв?

— Аха? — той отново прелистваше работите й.

— Има само едно нещо, преди да започнем.

Той вдигна поглед.

— И какво е то?

— Дали не би могъл да изключиш кафето? Мисля, че вече трябва да е готово.

 

 

Джон погледна часовника си за четвърти път този час и се почуди какво да прави. Беше се обаждал два пъти в студиото, но не получи отговор и се опита да намери номера на Дейвид Йейтс в указателя. Нямаше го там. Потропа с пръсти по кухненската маса, където безуспешно се мъчеше да реши кръстословицата. Помисли си, че може би трябва още веднъж да опита да се свърже със студиото. Започваше да се стъмва и той се тревожеше за Франческа.

Точно тогава чу слаби гласове на входната врата и превъртането на ключ в ключалката. Отиде бързо натам.

— Джон!

Навън видя Франческа — мокра и усмихната, а зад нея стоеше висок тъмнокос мъж с американска бейзболна шапка и кафяво пилотско яке.

— Джон, това е Дейвид Йейтс.

Тя отстъпи встрани и Джон видя изцяло бившия работодател на Франческа. Ръкуваха се и той ги въведе вътре. Не беше впечатлен. Докато оглеждаше якето на Дейв, видя рошавата опашка на гърба му и едва сдържа неодобрителното цъкване, което автоматично дойде на устните му.

— Ъ-ъ… влезте — поведе ги към предната стая. — Ще искате ли нещо за пиене?

Дейв поклати глава:

— Все пак благодаря, но снощи като че ли попрекалих — той се усмихна, но Джон само кимна с непроницаемо лице. Дейв усети враждебността му. — Виж, Джон, съжалявам, че връхлитам така, но трябва да поговоря с теб за нещо — покашля се нервно. — Освен дето трябваше да изпратя Франческа до дома й, разбира се.

— Да, разбира се — Джон не отстъпваше от позициите си. Дейв си помисли: „Трябва да съм откачил! Той никога няма да се съгласи, независимо какво казва Франческа.“ И след това: „И дали изобщо искам тоя нещастен дърт шотландец?“ Но все пак продължи: — Мисля, че е по-добре първо да обясня какво стана през последните няколко дни в моята фирма и след това да кажа защо съм тук.

Джон кимна.

— Първо за онези работи, дето бяха откраднати от студиото ми. Представям си колко неприятно е било това за вас и ви се извинявам за ужасната грешка, която направих. Обясних всичко на Франческа и мисля, че ме разбра, но едва снощи открих истината, нали разбирате, а преди това бях подведен да мисля, че тя го е извършила. Все пак — пое си дълбоко дъх — рисунките, ако можете да го повярвате, са били откраднати от текстилния ми дизайнер, както подозираше Франческа, и един Господ знае как е успял да ме изпързаля, заедно с така наречения ми бизнес мениджър, така че цялата колекция да е напълно извън моята власт.

Джон седна.

— О, Господи, съжалявам за това!

— Е, да, аз също — до тази сутрин — тук Дейв погледна Франческа и тя се изчерви. — Работата е там, че реших да започна отново.

Джон повдигна едната си вежда.

— Това ми звучи като ужасно много работа! Франческа ми спомена колко неща са били включени първия път.

— Вярно е! — Дейв пристъпи напред и седна срещу Джон. — За повечето хора това вероятно ще прозвучи доста невъзможно. И аз така си мислех, докато Франческа не ми показа работата си. Но когато я видях, разбрах, че не мога да пропусна този шанс. Тя е истински талант, Джон! Цветовете й, чувството й за материя, десенът надминават с хиляди мили всичко досега. Ако е в моя екип, сигурен съм, че ще се получи страхотна колекция, а ако не, то поне ще бъде далеч по-добра! — той спря, внезапно осъзнал, че Джон мълчи. — Не говоря глупости — каза тихо. — Не мога да си позволя да загубя тази колекция, защото иначе цялата ми компания ще потъне — след това стана и отиде до камината. — Това, което исках да те попитам, Джон, е дали би желал да работиш за мен и да управляваш студиото — спря се за момент, но не погледна Джон. Изобщо не беше сигурен каква ще бъде реакцията му. — Нали разбираш, част от проблема е, че нямах никакво време да контролирам административната работа. Оставях нещата да се движат през главата ми и предполагам, че затова загубих толкова много.

Сега Дейв го погледна. Видя, че враждебността се е стопила и това му даде увереността да продължи:

— Франческа ми каза, че преди си водил сметки и си се занимавал с административна работа. Имам нужда от някого, на когото да мога да имам доверие. Който да ме остави да си върша работата, от която разбирам. Схващаш ли?

Джон отвърна на директния му поглед:

— Да, разбирам. Но не съм сигурен, че говорите с точния човек, господин Йейтс…

— Дейв.

— Дейв. Не разбирам нищо от моден дизайн, дрехи или търговия и наистина не мисля, че ще съм подходящ.

— Джон! — избухна Франческа. — Ти ще бъдеш блестящ!

— Франческа, моля те!

— Не, Джон, наистина ще бъдеш!

Най-сетне той се усмихна на сляпата й увереност и това стопи леда. Всички се усмихнаха.

— Дейв, може би ще ми кажеш нещо повече за този бизнес, за твоите доставчици, търговци на дребно и тем подобни?

— Да, разбира се — Дейв се засмя. — Всъщност нося някои от папките в колата. Силно се надявах, че ще поискаш да ги погледнеш. Да ги донеса ли?

Джон се засмя.

— Да, иди ги донеси — внезапно се почувства част от великия план и адреналинът започна да тече по вените му. Докато Дейв отиваше към вратата, той каза: — Имам чувството, че това ще отнеме доста време. Прав ли съм?

Дейв кимна.

— Е, тогава може би ще искаш да вечеряш с нас, Дейв?

Дейв отново кимна и се усмихна. Намръщеният дърт шотландец започваше да става по-приветлив. Погледна Франческа и тя се засмя като ученичка.

— Благодаря ти, Джон — отвърна той. — С огромно удоволствие бих останал.

И излезе да донесе сметките.

 

 

По-късно, когато вечерята беше изядена и всички въпроси — повдигнати и обсъдени, Джон най-сетне вдигна чашата си за тост — за новата колекция „Дейвид Йейтс и Франческа Камърън“ с мениджър Джон Макбрайд. Пиха за случая.

Това бе началото на нещо ново, шанс, който не биваше да се изпуска. Докато отпиваше от виното и гледаше над ръба на чашата как Джон и Дейв Йейтс обсъждат тяхното бъдеще, Франческа знаеше, че това трябва да е правилно. Беше изпълнена с яростна решителност да вложи сърцето и душата си в него, да докаже, че може да промени собствения си живот. „Понякога от лошите неща се получават хубави — беше казал Джон — и трябва да им дадеш шанс.“ Беше прав. Понякога от лошите неща се получаваха хубави — ако човек имаше разума да ги търси, разбира се.