Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dangerous Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Порочна мания

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–535-X

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Беше четвъртък и Патрик го нямаше вече два дни. Беше се обадил от Единбург и Франческа чу разговора, но лейди Маргарет не й предаде никакво съобщение. Не че очакваше такова, но неволно мислеше за него всеки път, когато умът й бе свободен да се рее.

Липсваше й и си казваше, че това е естествено — през последните десет дни й бе правил постоянно компания. Само че усещаше сърцето си натежало и времето се точеше по-бавно и уморително. Почти не забелязваше слънцето и бледосиньото небе, чуваше песента на ветреца през листатите клони на дърветата, но вече не й звучеше магически, уникално, а си беше просто шум.

Момичетата също го усещаха. Чувствителни към настроенията, те бяха цъфтели под топлата обич на Патрик към Франческа, без да съзнават, че участват в нещо изключително. Сега, когато го нямаше, бяха нервни и се караха повече, а Франческа бе по-малко търпелива. Прелестта на ваканцията им си беше отишла и очарованието на любовта им липсваше.

Франческа остави момичетата да си играят на голямата морава пред къщата и отиде до кухнята, за да им приготви нещо за обяд с госпожа Макензи. Денят беше топъл и трите бяха от сутринта в най-отдалечения край на градината, където питомното се срещаше с дивото. Търсеха гъби и феи.

Когато влезе в горещата кухня, ухаеща на хляб, тя видя лейди Маргарет, седнала на масата с госпожа Макензи. Заобиколена от лъскави готварски книги, дамата правеше припряно списък. Франческа беше изненадана: за пръв път виждаше лейди Маргарет у дома през деня.

— А, Франческа.

Лейди Маргарет вдигна поглед и се усмихна. Лорд Хенри трябваше да пристигне в Леърбек тази вечер и й се налагаше да установи по-фамилиарни отношения с бавачката. Трябваше да изглежда така, сякаш е прекарала повече от времето си у дома и Франческа беше ключовият елемент за това.

— Изглеждаш добре — рече тя. — Май шотландският въздух ти действа положително — след това отново се усмихна, а госпожа Макензи седеше до нея с напълно безизразно лице. — Хайде, влез. Правя меню за събота вечер и госпожа Макензи ми помага.

Франческа кимна и се приближи до масата. Докато издърпваше един стол и сядаше, госпожа Макензи я погледна с възможно най-близкото изражение до усмивка, с което я бе виждала.

— Мумиченцътъ ш'искът дъ ядът ли, детко?

— Да, моля, госпожо Макензи.

Франческа беше разбрала само половината от изречението, но това й бе достатъчно. Патрик бе положил огромни усилия да я научи на малко диалект и след като разбереше една-две думи, можеше да схване смисъла на това, което й се казваше.

— Момичетата могат да почакат пет минути, госпожо Макензи — отсече лейди Маргарет. — Трябва да съставим менюто, за да поръчам продуктите от магазина.

— Да, гуспожо.

Франческа проследи разговора няколко минути и се почувства неудобно само да седи и да слуша. Пренебрегваха я и се чувстваше като натрапник.

— Мисля, че ще дойда след няколко минути — каза тихо и стана да си върви.

Лейди Маргарет вдигна поглед за втори път.

— О, не, скъпа! — рече бързо тя — Не си отивай още!

Усещаше, че Франческа се притеснява в нейно присъствие и знаеше, че това трябва да бъде поправено. Хенри щеше да го забележи веднага — той бе много проницателен.

Франческа се поколеба. Чувстваше се неудобно и й се искаше да бъде навън с децата.

— Може да ти се стори интересно — продължи лейди Маргарет. — И ще знаеш какво да очакваш. Все пак ще бъдеш сред гостите.

По дяволите! Не беше планирала да кани момичето, но й се бе изплъзнало от устата. Все пак това щеше да накара Франческа да постопли отношението си към нея и със сигурност щеше да покаже на Хенри колко е състрадателна.

Но по лицето на Франческа се разля червенина. Тя помълча малко и каза с треперещ глас:

— О, не, лейди Маргарет, наистина не бих могла!

Лейди Маргарет въздъхна раздразнено. Вече губеше търпение. Наистина не беше вярвала, че момичето ще има смелостта да откаже.

— Глупости! — каза рязко тя. — Разбира се, че можеш. Не се притеснявай, скъпа, всички ще бъдат възхитени от теб.

Честно казано, едва ли можеше да я е грижа по-малко дали ще я харесат или не, стига присъствието й да се отразяваше добре на лейди Маргарет. Тя отвори следващата готварска книга и забеляза измъченото лице на Франческа.

— Какво има? — попита не твърде любезно.

— Аз… — на Франческа й бе трудно да говори. — Аз, ъ-ъ… наистина не мисля, че мога да дойда… аз, ъ-ъ…

— Хайде, изплюй камъчето!

— Ами няма какво да облека, нали разбирате, не и за прием — отвърна Франческа и сведе поглед към ръцете си.

За момент лейди Маргарет се засрами от себе си.

— О, скъпа, съжалявам, изобщо не се досетих! — тя потропа леко с пръсти по книгата и внезапно й хрумна една идея. — Знаеш ли какво! — възкликна по-топло, осенена от вдъхновение. — Горе в гардеробите има някои мои стари неща. Можеш да пробваш една-две рокли, а след това ще извикаме шивачката от селото да ги преправи — усмихна се победоносно. — Как ти звучи?

— Аз… ъ-ъ… много любезно от ваша страна.

— Глупости, това е най-малкото, което мога да направя.

Това поне беше истина. Възхитена от собствената си щедрост, лейди Маргарет знаеше, че щом Хенри види колко труд си е направила, автоматично ще предположи най-доброто. Наградата далеч надвишаваше усилието.

— И щом говорим за това — продължи тя, увлечена от добротата си, — мога да ти уговоря час с фризьорката.

— О, не, аз…

— Не ставай глупава! Ще бъде забавно.

Франческа отново се изчерви и сложи ръка на косата си. Почти не я беше докосвала или поглеждала от деня в ордена, когато я бяха отрязали късо. Тогава гледаше как красивите й дълги тъмни коси падат на пода и си мислеше: „Няма защо да ме е грижа, би било истинска суета.“ Но си запази един кичур и дълго го държа в тъмното усамотение на килията си, като плака за загубата.

— Ще изглеждаш чудесно, ако ти се направи прическа — каза лейди Маргарет, като очевидно намекна, че сега изглежда зле.

— Да, аз…

— Добре! Значи уредено е. Щом уточня менюто с госпожа Макензи, ще се кача горе да потърся рокли и ще повикам фризьорката — тя си отбеляза това в списъка. — Така става ли, Франческа.

— О, да, благодаря ви.

— Добре. Не е нужно да седиш тук, ако не искаш — вече беше спечелила доверието на момичето и нямаше смисъл да полага повече усилия. — Сигурна съм, че Мили и Софи ще трябва да бъдат умирявани, след като обядът им ще закъснее.

— Да.

— Точно така.

За момент настъпи неловка тишина, докато Франческа се мъчеше да намери точните думи, за да изрази благодарността си. Най-сетне лейди Маргарет я избави от затруднението й:

— Тогава няма да те задържам.

— Не.

Засрамена, Франческа излезе от кухнята.

 

 

Патрик караше рейндж роувъра по посока на имението, но само половината от вниманието му бе насочено към шосето. Шофирането от Единбург бе отнело целия следобед и се чувстваше уморен. Съзнанието му се замъгляваше все повече с приближаването на Леърбек, а концентрацията му изневеряваше. Можеше да мисли само за Франческа.

Изминалите четири дни без нея бяха безинтересни и протяжни, сякаш съществуваше само наполовина. Постоянно му се налагаше да се извинява на приятелите си за лошата си форма. Отчаяно бе искал да се отдалечи от нея и все пак, когато замина, нямаше търпение да се върне обратно. Само дето не бе стигнал до яснота по отношение на нея.

Отново и отново си повтаряше, че е уморен и самотен и че Леърбек е истинско светилище за него. От години насам не се беше чувствал толкова добре, колкото през десетте дни, прекарани с нея, но се убеждаваше, че това се дължи на пълната почивка и спокойствието на Шотландия.

И все пак, докато приближаваше шосето към Леърбек, тя изпълваше ума му. Цялото му тяло като че ли се съживяваше от мисълта за нея. „Разбира се, че ще си мисля за нея — възрази разумно той, за да успокои чувствата си. — Прекарахме заедно повече време, отколкото с когото и да било през последните няколко години. Разбира се, че ще се радвам да я видя.“ Само че някъде дълбоко в сърцето му се таеше чувство, което бе по-силно от това, много-много по-силно, но се страхуваше да го признае. Тя беше младо, безпризорно момиче и той знаеше, че вътрешната му съпротива е почти колкото самото чувство.

Опита се да я прогони от ума си, докато караше, и да мисли за вечерята, която Маргарет бе уредила. Само че като гледаше небето над хълмовете и светлината, която бавно се процеждаше от него, изпита странно чувство и любопитно въодушевление от величието на слънцето, което се спускаше на дивия, неравен фон. Усети целия цвят и лудата еуфория на любовта, само че просто не го знаеше.

Накрая спря пред Леърбек Хаус. Изгаси двигателя и поседя така за момент, облегнат назад и протегнал ръце над главата си. Чувстваше влиянието на шофирането в гръбнака и краката си, но умората неочаквано бе изчезнала. Беше развълнуван, щастлив и изпълнен с необичайна момчешка радост, че се е върнал. Разкопча колана си и погледна към грозната, сива гранитна сграда точно когато вратата се отвори рязко и Мили изтича навън, следвана от Софи. Двете крещяха и размахваха ръце по пътя си към колата.

— Уау! — той отвори бързо вратата и двете се нахвърлиха върху него, за да го прегърнат. — Внимавайте, момичета! — Патрик се засмя. — Ще ме удушите!

— Вуйчо Пади, познай какво! Познай какво!

— Нали каза, че аз мога да му кажа, Мили! — Софи дръпна сестра си за ръкава. — Обеща ми!

— Хей, оставете ме да изляза навън!

Момичетата започнаха да се боричкат, като и двете се опитваха да застанат колкото се може по-близо до него. Той извади краката си и слезе от колата.

— Какво ще ми кажете? — посегна да вземе чантата си от задната седалка.

— Хайде давай, Софи. Щом настояваш! — рече Мили, направи гримаса и сложи ръце на хълбоците си.

— Вуйчо Пади, Франческа е на фризьор — изстреля Софи. — Мама я заведе там и има красива бяла рокля, която ни показа и… Ау!… Боли!

Мили дръпна ръката си и видя грозната червена следа, която беше оставила над лакътя на Софи.

— Това беше моето — каза тя. — Аз трябваше да му го кажа!

Патрик пусна чантата си на земята, хвана Софи за ръката и целуна ощипаното място.

— Недей да я щипеш, Мили — рече той. — Не е хубаво — след това хвана ръцете и на двете момичета. — Какво ще кажеш да ми разправиш подробностите, след като вече знам събитието в основни линии, Мили?

Тримата влязоха заедно в къщата, като Мили преувеличаваше страхотно фактите, докато разказваше.

 

 

— Патрик! Влизай, старче!

Лорд Хенри стоеше до масичката и си наливаше уиски, когато Патрик влезе в антрето. Възрастният мъж остави питиетата, приближи се до него и се здрависаха топло.

— Изглеждаш добре, всъщност дори почернял. Ха! Да не повярваш, че е от Шотландия, а? Човек ще каже, че си бил в Коста Брава! — засмя се високо и погледна към дъщерите си над рамото на Патрик. — Влизайте, момичета! Не искам лудории там в антрето, елате тук, където мога да ви виждам — той се върна до гарафата и наля една чаша на Патрик. — Маргарет я няма и ме остави да ги наглеждам — и отново се засмя. — Означава, че могат и на главата ми да се качат.

Софи се беше приближила до него и той сложи ръка на рамото й.

— Нали така, Соф? А?

Патрик се усмихна и взе питието, което лорд Хенри му подаде.

— Благодаря, Хенри.

Беше привързан към шурея си, понякога дори повече, отколкото към сестра си.

— Маргарет взе италианското момиче, как й беше името?

— Франческа — ставаше му хубаво дори само от произнасянето на името й.

— Да, точно така, Франческа. Е, Маргарет я заведе в селото на фризьор. Изглежда, сприятелили са се през последните десетина дни. Меко сърце има тази твоя сестра.

— Хмм.

— Е, явно е взела момичето под крилото си. Поканила я е на приема довечера.

— О, наистина ли?

Това вече беше изненада. Патрик знаеше, че е крайно необичайно сестра му да действа снизходително само от добро сърце.

— О, да! Нали я знаеш Маргарет, като си хареса някого — край! Май момичето е станало вече част от семейството.

— О, да, разбира се.

Патрик се запита какво ли е намислила сестра му.

— Все пак едва ли е изненадващо. Маргарет е била самотна тук само с момичетата, които да й правят компания. Май й се е отразило дяволски добре да има млад човек край нея. Не се е отегчавала постоянно.

Патрик кимна и отпи мълчаливо от уискито си. Значи такава беше работата — Франческа представляваше отлично алиби. Не смееше да каже нищо, беше твърде сърдит, за да не се издаде. Помисли си, че понякога, ама само понякога, неговата мила сестра, лейди Маргарет Смит-Колийн, проявяваше неблагоразумна хитрост.

 

 

Франческа стоеше в стаята си и слушаше стъпките на Патрик, който слизаше по стълбите. Беше облечена и готова, но смелостта й я бе напуснала и не бе в състояние да му извика, когато мина покрай вратата й.

Тя се обърна назад към прозореца и погледна надолу към светлината, която струеше от прозорците на дневната и трапезарията. Виждаше сенките на хората, които влизаха и излизаха, и й се прииска да може да наблюдава всичко иззад стъклото, сама и в безопасност.

Някой почука на вратата и тя се сепна.

Прекоси бързешком стаята, погледна се в огледалото над легена за миене и се спря за момент, когато видя отражението си: за пръв път се виждаше, откакто беше готова. Косата й бе подстригана така, че да й подхожда. Все още беше къса, но грубата, недодялана форма я нямаше и сега блестеше, тъмна и мека, около лицето й.

Лейди Маргарет бе настояла да си сложи малко грим, за да смекчи семплостта на роклята, както се бе изразила. Но нямаше представа, че когато Франческа я облече, кремавата копринена дреха ще пада идеално по извивките на тялото й и дългият й силует ще подчертава гъвкавата й слаба фигура, а бледокремавият цвят ще кара леко загорялата й мургава кожа да изглежда прозрачна и да блести. Нямаше представа, че гримът ще подсили необикновената й естествена красота и ще превърне Франческа от кльощавото дете, което бе свикнала да вижда, в жената, която щеше да се появи тази вечер. Този шок все още й предстоеше.

Отново се почука и Франческа се стресна. Тя сложи ръка на косата си, за да се увери, че е истинска, и продължи към вратата. Открехна я срамежливо и видя Патрик, застанал усмихнат в коридора, да я чака, за да я заведе долу на приема.

Но когато отвори по-широко вратата и той я огледа цялата, усмивката му замръзна. Патрик почувства как сърцето му спира и кръвта във вените му застива за частица от секундата. След това осъзна, с пълната увереност на човек, който никога, ама никога не е изпитвал нещо подобно, че обича това момиче, че я обича с всепоглъщаща страст, страст, която се е настанила в съзнанието, в сърцето и дълбоко-дълбоко в душата му.

Останаха така няколко секунди, след това Патрик пристъпи напред, сложи ръце на раменете й, наведе се и я целуна. Получи се леко и естествено. Устните й бяха сладки и уханни, меки и пълнички. Когато се изправи и я погледна, зелените й очи горяха ярко и напрегнато, с цвета на смарагд.

— Трябва да слизаме.

Усмихнаха се един на друг, но никой не се помръдна, защото не искаха да развалят магията. Лейди Маргарет извика от антрето:

— Патрик, готова ли е Франческа.

Патрик завъртя отегчено очи и се обърна към стълбите.

— Да — извика той в отговор, наведе се отново да я целуне и й каза тихо: — Хайде.

След това я хвана за ръката, отидоха до стълбите и там се разделиха, за да слязат.

 

 

Стаята беше пълна и макар за вечерята да бяха дошли само двадесет и шест души, на Франческа й изглеждаха като огромна тълпа. Тя застана в отдалечения край на дневната и погледна към Патрик през морето от лица, докато лейди Маргарет го представяше на малка групичка хора. Видя го как се усмихва, учтиво и официално, а не както се усмихваше на нея. Гледаше как кожата около очите му се покрива с малки бръчици и си помисли колко изразително и чувствително е лицето му. Беше й липсвал, сега вече знаеше това, беше й липсвал повече от всичко досега и само видът му от другия край на стаята я изпълваше с радост.

— Франческа, изглеждаш прекрасно!

Тя се сепна в мислите си и се обърна. Лорд Хенри й се усмихваше. Беше искрен в комплимента си, тя наистина изглеждаше прекрасно. Беше я видял да влиза и си бе помислил, че в това момиче има нещо изключително, което го кара да се чувства по-млад само като я погледне.

— Едва те разпознах, виждал съм те само в онези торбести гащета — рече той. — И оня огромен кафяв колан, с който ги държиш да не паднат!

Тя се усмихна.

„Да — помисли си отново лорд Хенри, — в нея определено има нещо изключително. Когато се усмихне, цялото й лице се променя.“

— Е, какво мислиш за Шотландия? — попита той и направи знак на келнера да напълни чашите им. — Доста е красива, нали?

— Да, притежава рядка красота, особено когато грее слънце.

— Боя се, че не се случва особено често, скъпа моя — той отпи от шампанското. — Това е единственият проблем. Все пак не е толкова лошо — означава, че авджиите няма да прииждат в караваните си, за да търсят риба, чипс и шезлонг покрай пътя. Нали?

Той се засмя и Франческа направи същото от учтивост, макар да не разбра съвсем шегата. Започваше да се справя с непроницаемия диалект на госпожа Макензи, но простонародният език на лорд Хенри й поставяше цял куп нови проблеми.

— Е, предполагам, че е време за вечеря, гонгът ще удари всеки момент — той дръпна нагоре маншета на официалната си риза, за да погледне ролекса си. — Слава Богу, умирам от глад!

— Чудя се къде ли е мястото ми.

Франческа погледна нервно към непознатите лица. Лорд Хенри я докосна по ръката.

— Ето какво е предимството да си домакин, скъпа моя — рече той. — Хитро уредих така, че да седиш до мен!

Тя вдигна изненадано поглед. Лорд Хенри й намигна.

— Но тихичко! Направих го доста потайно, като разместих няколко картички с имената. Няма да кажеш на никого, нали?

Франческа погледна към протегнатата му ръка.

— Не, няма да кажа никому — отвърна тя, усмихна се и улови погледа на Патрик от другия край на стаята. Беше страшно добра в пазенето на тайни.

 

 

— Виж ти! Мили мой Патрик, никога не преставаш да ме изненадваш!

Лейди Маргарет влезе от антрето в дневната, като държеше официалните си обувки със златни каишки в една ръка и края на роклята с другата.

— Слава Богу, че тези ужасни хора си отидоха! Сега мога да разбера какво точно си казал на Чарлз.

Тя се строполи на канапето пред огъня и размърда пръстите на краката си на топлината. Бяха останали сами и изгаряше от нетърпение да чуе за какво е говорил с изтъкнатия депутат. На партито бе застанала далече от тях и оттогава имаше чувството, че ще се пръсне от любопитство.

— Е? — погледна тя подканящо брат си. Имаше право да знае.

— Какво „е“, Маги? — Патрик пресуши чашата си и я остави на пода. — Уморен съм. Мисля, че ще се качвам горе.

— О, не, няма! — тя протегна крак към него и прокара палец от коляното надолу към глезена му. — Хайде, какво му каза? Доколкото схващам, дяволски е впечатлен! Не знаех, че имаш толкова задълбочени възгледи за Дружеството за национално здравеопазване!

Патрик я хвана за крака.

— Трудно е да нямаш, когато работиш в тази организация, Маги — наистина беше уморен, но и отегчен от политиката, преобладавала цяла вечер в разговорите. А и от момента, в който Франческа беше напуснала партито, можеше да мисли само за нея. Искаше просто да бъде сам и да остави съзнанието си да се развихри в образи и мечти за това момиче.

— О, колко си досаден, малки ми братко!

Лейди Маргарет се изправи. Патрик вече беше направил точно каквото тя искаше, не искаше да го предизвиква повече.

— Знам, че когато си в това настроение, не мога да измъкна нищо от теб! Предполагам, че ще трябва да почакам до сутринта — тя въздъхна драматично и се наведе да го целуне по главата. — Ако не беше толкова хубав, Пади, можеше здравата да се ядосам.

След това се усмихна, остави обувките си там, където си бяха, и излезе тихо в антрето. Чу я как провери два пъти дали голямата входна врата е заключена и после се качи горе да си легне.

Дълго седя и гледа огъня. Чуваше тихото тиктакане на часовника от полицата върху камината, но не усещаше времето. Гледаше пламъците, пушеше и се чувстваше така, сякаш времето е спряло и той чака светът отново да се раздвижи.

Най-сетне долови шум и разбра, че е тя. Стана и се отправи тихо към кухнята, като съзнаваше, че нещата са излезли извън неговия контрол и че това просто трябва да се случи.

— Франческа.

Тя стоеше до прозореца и гледаше навън към просветляващото небе. Когато чу прошепнатото си име, девойката се извърна. Патрик отиде до нея, обърна я към себе си и погали нежно бузата й. Лицето й беше мокро и той се наведе да изтрие с целувка солените сълзи. Чувстваше лудото биене на сърцето й и си помисли, че никога не е бил по-близък с когото и да било. Той я вдигна внимателно на ръце, притисна главата й до гърдите си и я отнесе в дневната.

— Тук.

Патрик я постави на пода. Беше започнала да трепери.

— Франческа, недей — уви ръце около нея, за да спре треперенето й. — Моля те, недей!

Подържа я така известно време и накрая се отдръпна назад, като вдигна лицето й, за да я погледне в очите.

— Любима моя Франческа — промълви той. Целуна я нежно и усети въздишката й. За момент видя очите й, горящи с яркозелен пламък, и загуби власт над себе си. Страстта го погълна и любовта го завладя.

Отново потърси жадно устните й, но този път — за да опита вкуса им, и ги разтвори с езика си, като искаше да бъде в нея, част от нея. Тя му откликна, изненадана от собствената си страст, която я изпълваше, надвиваше. Патрик я притегли на пода.

 

 

Когато всичко свърши, я прегърна. Франческа сведе глава на гърдите му и той я погали по гърба. Усещаше дъха й на врата си и пулса й.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Да.

Едва я чуваше и се запита дали всичко това е реално.

— Обичам те — каза той и я погали по косата. — Никога не съм се чувствал така преди — и беше искрен. — Аз…

Но Франческа сложи пръст на устните му, за да го накара да млъкне. Струваше й се твърде хубаво, не разбираше дори половината и не желаеше да се опитва. Не сега, не още. Само облекчението да може отново да чувства й беше достатъчно. Той бе прогонил тъмния страх и това бе всичко, от което Франческа се нуждаеше. Никога досега не се бе чувствала обичана и нямаше причина да мисли, че може да има и нещо повече. Любовта бе всичко, поне засега.

— Студено ти е — каза след малко Патрик. Франческа трепереше. Той се отмести съвсем леко, взе ризата си и я уви около нея.

— Така по-добре ли е?

Тя кимна и продължи да лежи в прегръдките му. Огънят пръскаше топлина и Франческа усещаше мириса на косата, на кожата му, силната мъжка миризма я обгръщаше, изпълваше сетивата й, възбуждаше я. С него се чувстваше в безопасност и като погледна надолу към поруменялото си от любов тяло, разбра, че най-сетне е цяла.