Мария Барет
Порочна мания (38)

Тридесет и седма глава

Дробовете на Енцо горяха. Той изкашля още храчка и я изплю върху главата на детето. Потеше се, тежка, пулсираща пот. Стисна още по-здраво детето, измъкна се полека от сенчестия вход и тръгна бързо по източната част на Четиридесета улица, покрай библиотеката. Излезе на Четиридесет и втора. Стигна до Таймс Скуеър и се смеси с тълпата пред театъра. Детето мълчеше, уплашено и ококорено.

Енцо не мислеше. Беше изпаднал в паника, видя една патрулна кола и просто откачи. Бяха завардили гарата — направо бъкаше от ченгета. Той погледна детето. Мамка му! Спря се отново в един вход, като дишаше тежко. Мамка му!

— Ей там, надясно! До Макдоналдс. Видя ли? Кво мислиш?

Двамата полицаи имаха описанието на заподозрения от администратора на „Уолдорф“.

— Аха, мярнах го! — Уелър взе радиостанцията и я включи. — Прилича на нашия човек — колата направи рязко десен завой. — Заподозреният е забелязан… Таймс Скуеър, входът на…

— Дяволите да го вземат! Видя ни!

— Движи се по посока на… Господи! Къде отиде, да го вземат мътните?

— Отправи се надолу към Дюс…

— Преследваме заподозрения… на изток, надолу по Четиридесет и втора улица — фаровете светнаха и сирената зави. — Разкарай се от пътя ми, шибан задник! — кресна Уелър на един шофьор. — О, Боже! Няма го! Май изчезна!

 

 

Енцо се вмъкна в една уличка до Бродуей и зачака в тъмното. Яркооранжева светлина, рекламираща пийпшоу за двадесет и пет цента, осветяваше мръсните сиви стени на всеки пет секунди и вонята беше непоносима. Той изкашля още храчка и сложи ръка на гърлото си. Адски гореше. Секунди по-късно забеляза едно такси, което спря до уличката. Държейки отпуснатото телце на детето, той изтича до колата и отвори вратата.

— Ей! Що бързаш толкоз бе? Айде по-полека, не ми троши таксито!

Енцо затръшна вратата и се наведе напред към шофьора. Опря нож в гърлото му и бодна леко кожата, за да пусне кръв.

— Карай! — изсъска той.

— Мамка му! Божке! Добре бе! Накъде, човече? Само ми кажи накъде! — гласът на шофьора беше изтънял от страх. Той повдигна полека бедрото си, за да включи фаровете за мъгла.

— Не знам! Просто карай!

Колата потегли, а Енцо продължи да държи ножа до гърлото на човека. Все още стискаше детето до гърдите си. Не знаеше какво да прави, чувстваше, че губи контрол над себе си. Беше изплашен, за пръв път в живота си бе толкова уплашен, че го тресеше.

 

 

— Такси деветнайсет-двайсет и едно. В средата на града съм, насочил съм се на запад. Ей сега видях такси четири седем дванайсет с включени фарове за мъгла. Можеш ли да се обадиш на деветстотин и единайсет? Май че е загазил.

— Ясно-о, деветстотин и единайсет. Веднага.

 

 

Уелър прие обаждането от радио диспечера.

— Звучи ми пак като нашия човек, хванал е такси около задната част на Дюс.

— Тръгваме! Дръж се здраво!

Патрулката направи обратен завой с петдесет километра в час и започна преследването. Отправиха се към източната част на Десета улица и долнопробния живот на Ню Йорк, като се обадиха по радиостанцията за помощ.

 

 

— Госпожице Камърън?

Франческа вдигна празен поглед. Стаята беше пълна с хора. Вече беше млъкнала, но писъците продължаваха да звучат в главата й. Отново и отново.

— Госпожице Камърън?

— Извинете? — Патрик я стисна за ръката.

— Детектив Мейси, госпожице Камърън. Мислим, че забелязахме заподозрения.

Франческа трепна и полицайката я съжали — тя също имаше деца.

— Къде е той? С него ли е Джейми? — гласът й беше изтънял от паника.

— Така мислим — Франческа отново трепна. — Вижте, съжалявам, но трябва да знаем дали това има някаква връзка с вас, или е просто престъпление на наркоман.

— Какво искате да кажете с това просто? — въпросът й прозвуча като писък и Франческа усети как ръката на Патрик я спира.

— Съжалявам, не исках да кажа това. Франческа, администраторът ни даде описание на италианец, забелязан по-рано в хотела да пита за номера на стаята ви. Проверихме на адреса му и намерихме трупа на приятелката му, била е убита. Вижте, съжалявам, че трябва да ви подложим на това, но познавате ли или поне чували ли сте за мъж на име Енцо Мондело? Имаме причини да вярваме, че той е нашият заподо…

За частица от секундата Франческа усети как губи почва под краката си и коленете й се подгъват. Започна да се свлича и Патрик я улови точно навреме. Тя заглуши писъците в главата си.

— Да — прошепна. — Познавам го.

Говореше почти като дете, но след секунди вдигна поглед. Цялото й лице се бе променило, бе станало твърдо.

— Той не иска сина ми — рече тя. — Иска мен.

Детектив Мейси погледна внимателно младата жена пред себе си и инстинктивно взе едно решение, което по-късно й издейства повишението.

— Добре — каза тя. — Мислим, че знаем къде е. Да вървим.

 

 

Патрик стоеше до Франческа в асансьора, но тя се държеше на разстояние. Той не бе част от живота й и знаеше, че тя не може да се обърне към него за подкрепа. И все пак Джейми беше негово дете! Беше поразен, това му бе дошло твърде много наведнъж. Наученото през последния половин час бе променило завинаги живота му, но продължаваше да усеща пропастта между тях и безпомощността му го поразяваше. Асансьорът спря и той отстъпи крачка назад, за да пропусне първо нея. Електронните врати се отвориха с тих звън. Това бе последната секунда тишина, която имаха на разположение.

— Ето го!

— Ей там!

— Заедно са!

— Хей! Госпожице Камърън? Патрик? Хей! Насам!

Блясъците на светкавиците избухнаха пред лицата им и шумът ги връхлетя с пълна сила. Фоайето беше претъпкано с тълпа от репортери, които ги заобиколиха от всички страни, като се бутаха и блъскаха, крещяха, за да привлекат вниманието им.

— Вярно ли е това, Патрик?

— Имаш ли да направиш някакви коментари?

— Жена ти знаеше ли за връзката ти с Франческа. Знаеше ли за детето?

Ръката на Патрик се насочи автоматично към рамото на Франческа, но тялото й бе сковано и напрегнато, а лицето й — пепеляво от шока.

— Връзката ви имаше ли нещо общо с нейния алкохолизъм?

Крясъците ставаха още по-високи, по-настоятелни и агресивни, Франческа започна да се тресе.

— Кажи им, че не е вярно — прошепна тя. — Моля те, не съсипвай живота си…

Само че Патрик я бе хванал за ръката и стисна пръстите й толкова силно, че тя трепна от болка. Не й каза нищо. Огледа тълпата за едно определено лице, дръпна я напред и тръгна плътно зад полицая, като напразно се опитваше да застане между нея и този ужас. В края на фоайето зърна Питър Брет. Той се усмихваше.

— Брет! — видя, че с Брет е камерата на „Си Би Ен“, но това не го спря. — Брет! — изкрещя му.

Усмивката на лицето на Брет се стопи и на нейно място дойде победоносна физиономия. Тълпата се втурна към Патрик.

— Какво, по… — Франческа се обърна към него. — Патрик, не! Моля те… — лицето й се вкамени от страх. — Не трябва да казваш нищо, моля те… — отдръпна се настрана, като се опита да постави между него и себе си известно разстояние. — Можеш да отречеш… трябва да го направиш!

Брет разблъска тълпата и застана само на няколко крачки от тях.

— Не — отвърна Патрик. — Повече никакви лъжи — след това извика на Брет: — Искаш ли история, Брет?

Камерата се насочи към него, а огромният микрофон застана точно под носа му.

— Ето ти я. Нашият син беше отвлечен! Мъжът е въоръжен и опасен и се разхожда свободен някъде из този град. За Бога, намерете го! Покажете снимката му по всички екрани, кажете на всички. Само ви моля… — гласът му пресекна. — Намерете сина ми!

След това притисна Франческа до себе си, мина покрай камерата и тръгна през тълпата към входа на фоайето. Шумът беше заглъхнал за няколко секунди, докато Патрик говореше, но сега изригна. Навсякъде около тях се чуваше крещящата, обезумяла тълпа, която бърбореше за историята и ги последва на улицата. Питър Брет се ръкува с репортера от „Си Би Ен Нюз“ и се отправи към редицата телефонни кабини до рецепцията, за да се обади във Великобритания и да подаде историята си.

 

 

Енцо беше изоставил таксито зад църквата „Сейнт Марк“. Гонеха го. Бягаше, хванал детето с две ръце, пъхнал в колана на панталоните си нож. Трябваше да държи момчето. Тя щеше да дойде за детето, бе сигурен в това. Щеше да дойде за момчето.

Докато тичаше, пейзажът се смени и той навлезе в район, обявен за събаряне. Улиците бяха осеяни с боклуци, а стените — нашарени със спрей. Мина покрай една очукана кола и някой се изплю върху него. Енцо погледна храчката върху сакото си, но не спря. Навсякъде около себе си чуваше воя на сирените и знаеше, че няма много време.

На Девета улица, в края на парка на Томкинс Скуеър, навлезе тичешком в една алея и се спря. Пусна детето на земята и се сгъна на две от усилието да си поеме дъх. Болката беше ужасна. Гърлото му гореше, сухо и нажежено до зачервяване, докато се мъчеше да си поеме дъх. Виеше му се свят от липсата на кислород. За секунда затвори очи и когато ги отвори отново, заслепи го силна светлина. Той примигна два пъти от фаровете, чу бръмченето на двигателя и вдигна детето на хълбока си. Заотстъпва към стената на едно общежитие, като държеше ножа до гърлото на детето. Нямаше начин да се измъкне.

Докато колата го доближаваше бавно, той погледна зад себе си и веднага започна да изкачва пожарната стълба.

Уелър излезе от колата с изваден револвер, а партньорът му беше застанал от другата страна. Чакаха подкреплението.

— Какво прави тоя, да го вземат дяволите?

— Знае, че няма да стреляме, докато детето е там горе.

— Копеле! — Уелър беше започнал да се поти.

След минути до тях спряха още две коли със загасени фарове и сирени. Районът не беше подходящ за привличане на вниманието. Детектив Мейси скочи от колата и тръгна към Уелър.

— От колко време е тук?

— Три, може и пет минути — отвърна Уелър, като не сваляше очи от заподозрения.

— Как изглежда?

— Може и да се насере от страх. Опасен е.

Тя се обърна към колата за Франческа, но там нямаше никой.

— Какво, по… — тръгна към колата. — Боже, само това ни трябваше! Къде е тя? Къде е Девлин?

Офицерът кимна към сградата. Франческа вървеше към Енцо, осветен от фаровете. Очите й бяха приковани в лицето му и той я гледаше, както бе правил милиони пъти в мечтите си.

— Мамка му стара!

Мейси грабна радиостанцията, за да се обади за линейка. В следващия момент видя Девлин на покрива на сградата.

— Триста дяволи! Не мога да повярвам! Какво си мислят, че правят тия шибани британци? Някой скапан филм за ченгета?

Офицерът до нея заобиколи колата, за да намери по-добра позиция. Мейси махна с ръка на Уелър.

— Мини отляво — изсъска тя. — Прикривай го от онази страна. И, за Бога, и през ум да не ти е минало да стреляш, освен ако…

Гласът й заглъхна, когато Франческа стигна общежитието. Жената затаи дъх.

— Енцо?

Франческа вече се намираше точно под него и виждаше пепелявото лице на сина си. Продължи да гледа втренчено Енцо, докато сянката на Патрик се придвижваше над него.

— Франческа. Знаех си, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда при теб, Енцо — виждаше очите му, празни и далечни. — Значи все още ме желаеш?

Той потрепери и цялото му тяло се изпълни с болезнен копнеж по нея.

— Да — отвърна Енцо. — Все още те желая.

Усети промяната в него, видя как пръстите му вече не стискат толкова силно детето. Тя отстъпи крачка назад, при което той трябваше да се наведе напред, за да я вижда, и започна да разкопчава бавно ризата си.

— Енцо, спомняш ли си как ме гледаше, докато се събличах? — гласът й бе станал по-мек, по-спокоен и го приканваше да се отпусне. Ризата се разтвори и тя я съблече от раменете си. — Помниш ли, Енцо?

Очите й блестяха и той беше като омагьосан от светлината в тях. Франческа свали презрамките на сутиена си и Енцо усети как огън близна слабините му от горящата похот по нея. Свали ръка към чатала си.

— Сега!

Патрик се хвърли напред и сграбчи ръката на сина си с всички сили. Освободи детето, но усети, че губи равновесие и кракът му се подхлъзна. Гръбнакът му се удари силно в железата на пожарната стълба. Държеше Джейми в ръцете си, докато крещеше, и прегръщаше сина си. Паднаха върху сградата заедно и отскочиха назад. Но бяха в безопасност.

Изстрелите започнаха веднага.

Енцо се килна напред, с вече безжизнено тяло, и падна от пет етажа височина. Франческа изпищя, когато трупът му се размаза върху бетона, а кръвта от пръснатия му череп опръска студената сива повърхност на улицата.

Тя хукна напред и заизкачва пожарната стълба, като залиташе и се тресеше от страх и облекчение. Падна на няколко пъти и изпоряза краката си, но не спря. Успя да стигне до площадката на петия етаж и коленичи пред Патрик, като го прегърна и притисна сина си и неговия баща до сърцето си. Започна да ридае.

Уелър и колегите му тръгнаха към пожарната стълба.

— Оставете ги! — каза остро Мейси. Мъжете се спряха. — Те нямат нужда от нас — тя извърна поглед встрани и преглътна силно. — Имат нужда само един от друг.

След това се обърна и тръгна към колата.