Мария Барет
Порочна мания (24)

Двадесет и трета глава

През следващия месец работата в студиото на Дейвид Йейтс бе почти денонощна и всички, дори и новата чистачка, която Дейв беше наел, бяха въодушевени за колекция „Камърън Йейтс“. Пришпорвани от Джон, който знаеше как да накара студиото да работи като по часовник, те забравиха за Коледа, а тя проблясваше около тях във витрините на магазините и се чуваше в пияните тълпи по Кейсайд. Работеха, за да спазят вечно свиващите се срокове, тъй като знаеха, че трябва да свършат до края на декември. Този път като че ли нищо друго нямаше значение.

Дейв знаеше, че моделите, които е направил за тази си колекция, са измежду най-добрите му досега. Може би заради Франческа, може би, защото съзнаваше, че компанията му зависи от това, но каквото и да беше, той не го анализираше, просто продължаваше с работата до късно нощем и влагаше цялото си творчество в това. Пристигнаха дългите топове шотландска вълна в зашеметяващи цветове и той ръководеше кроенето им с вълнение и увереност, каквато не бе усещал от първата си колекция насам. Знаеше идеално линиите, формите и вида и бе убеден, че ще станат от първата проба. Щяха не само да станат, но и да накарат всички да се влюбят в тях.

 

 

Когато започна третата седмица от декември и до Коледа оставаха само няколко дни, колекцията вече беше в крайния си стадий, готова за първата проба. Всички в студиото се чувстваха развълнувани, очакването висеше във въздуха заедно с чудесната приповдигнатост, сякаш всички знаеха, че ще се получи. Този път първата проба бе организирана съвършено: моделите бяха ангажирани и Джон настоя за достатъчно пространство в един от огромните, просторни апартаменти на хотел „Суолоу“ в центъра на града. Беше сключил сделка с хотела, като им обеща, че ще направят рекламните снимки за пресата там, ако му позволят да ползва безплатно мястото. Те се съгласиха с радост. Искаше да бъде сигурен, че студиото ще остане недокоснато, така че ако трябва да се свърши някоя работа, да могат да се заемат веднага с нея. А и чувстваше, че е важно дрехите да бъдат видени в подходящата обстановка.

Беше организирал да се направи подиум, така че манекените да могат да се разходят с дрехите. Смяташе, че по този начин всички ще придобият някакво чувство за финалното ревю в Лондон, идея за това каква музика ще подхожда и как трябва да бъде организирано подреждането. Времето свършваше и колкото повече можеха да направят наведнъж, толкова по-добре. Но имаше и още една причина да се резервира елегантното място в хотела. Целият екип щеше да присъства и Джон искаше да им благодари за усърдната работа.

Бяха поръчали китайска храна, заедно с няколко бутилки горещо саке, пръчици и малки китайски чашки. Беше помолил да се постави едно огромно норвежко коледно дърво и да се украси с бели свещички и карирани панделки. Отиде до „Боди Шоп“ и поръча да се направят кошнички и да се вържат с огромни червени панделки — по една за всеки член от персонала. Джон знаеше, че бойният дух в „Дейвид Иейтс“ е висок, но ако щеше да ги моли да работят и по Коледа — а това вероятно щеше да стане, — то трябваше да бъде сигурен, че всички, дори Илейн — момичето, което чистеше и изпълняваше дребни поръчки, — знае колко се оценява всичко това.

 

 

Беше срядата преди крайната проба и Франческа се събуди рано. Седна в леглото и се загледа в последните две парчета плат, които текстилната фабрика им беше изпратила предишната вечер. Това бе първият час, който имаше за себе си от седмици насам, и тя бавно оглеждаше цветовете и десените, проверявайки дали всичко пасва и радвайки се на самотата и минутките спокойствие. Чуваше как Джон се движи долу и подрежда папките си и сметките за срещата с банката. Беше напрегнат, личеше му от припрените движения. За момент Франческа се почуди защо е така, след това слезе от леглото и отиде до горната част на стълбите.

— Джон? — чу го да излиза в малкото антре. — Добре ли си? Мога ли да ти донеса кафе или нещо друго?

Той й се усмихна.

— Не, можеш да се връщаш към работата си, добре съм.

Не искаше да казва нищо никому, не и докато не се срещнеше с банката. Все пак това си беше негов проблем — нали той управляваше бизнеса.

— Сега отивам в студиото, трябва да взема някои неща, преди да отида в банката. Ще се видим по-късно.

Тя кимна и се уви по-добре в халата. Беше студено — навън земята бе замръзнала и в малката къща бе мразовито.

— Чао! — извика му и се върна в стаята си да се облече. Луксът да си лежи в леглото беше развален, защото й беше твърде студено.

Разположи дрехите си, помисли какво да облече и опита няколко комбинации, преди да се спре на една. Накрая сложи къса плисирана пола в яркосиньо, зелено и черно каре, с черни непрозрачни чорапогащи и един от черните плетени копринени пуловери на Дейвид Йейтс.

Полото имаше висока яка и прилягаше плътно по тялото и ръцете. Подчертаваше слабата й висока фигура. Опита чифт черни обувки с високи токчета, но си помисли, че ще я карат да изглежда прекалено висока и ги замени с черни обувки от чортова кожа с тесни носове и златни катарами — един от рекламните чифтове на „Фрийз“. Прибави златни обици, квадратно копринено парче плат в синьо и зелено — една от нейните собствени отпечатки — в косата и беше готова. Погледна току-що измитото си лице и сложи малко прозрачна пудра на бузите си. Докато излизаше от стаята, се чудеше какво ли ще каже Дейв тази сутрин за външния й вид.

 

 

През последните две седмици се питаше същото всяка сутрин, докато разглеждаше дрехите си, решеше косата си или се гледаше в огледалото. Напоследък той я караше да се заглежда все повече в себе си. Усещаше го как я наблюдава, докато работеше или прекосяваше студиото. Това я нервираше, но и вълнуваше, караше я да усеща тялото си силно и властно, да се чувства жива. Никога не бяха говорили за вечерта в ателието, но и двамата не я бяха забравили — между тях съществуваше енергията на физическото привличане, което караше работата им при контакт да пука от напрежение.

Напускайки къщата в обичайното време, Франческа метна чантата на гърба си и пое към Осбърн Роуд и метрото, като пътьом се спря на будката за вестници. Взе „Мейл“, пъхна го под мишница, без да го погледне, плати и продължи към спирката. Там за пръв път отвори вестника и погледна първата страница. Видя снимката и я прониза страшна болка. Затвори очи. Не усещаше нищо друго, освен болката.

— Добре ли си, миличка?

Почувства нечия ръка на лакътя си.

— Да, да, добре съм — тя отвори очи и погледна жената до себе си. Чувстваше се замаяна, беше й лошо и ръцете й трепереха.

— Виждаш ми се доста бледа. Искаш ли да седнеш?

— Не, честно, добре съм — говореше рязко, не можеше да събере мислите си.

— Добре, миличка, както желаеш.

Дамата отмина нататък и Франческа извика след нея:

— Благодаря все пак!

Непознатата се обърна, усмихна се и продължи по перона. Франческа се наведе и вдигна вестника. В объркването и изненадата си го беше изпуснала на земята. Видя отново снимката и я прониза същата болка.

От предната страница я гледаше лицето на Патрик Девлин, който се усмихваше и махаше на тълпата. Заглавието гласеше:

„Водеща светлина в предварителните избори на торите“

Тя се втренчи в него. Споменът беше толкова силен, че само една снимка, черно-бяла и леко неясна, й припомняше докосването на устните му по кожата й, топлотата на усмивката му, смеха му, толкова спокоен и спонтанен, че звучеше като момчешки. Беше уловила всеки негов детайл, целият беше заключен в сърцето й и окован от страховете и любовта й. Но сега само един поглед към него, към неговия живот — и всичко излизаше на повърхността, като й причиняваше по-голяма болка от всякога.

Отиде слепешката до една пейка и седна. Образът му беше като жив в съзнанието й. Поседя там известно време. Влакът дойде и замина, а тя не чуваше нищо, освен думите в главата си. „Държа се като глупачка — казваше си. — Всичко това е свършило и е в миналото.“ И все пак, въпреки всичко, което беше направила през последните месеци, и въпреки че бе пораснала и се бе променила, само при вида му й се доплакваше. „Би трябвало да го мразя“ — помисли си сърдито. Но не го мразеше.

— Стегни се! — промърмори яростно Франческа и неочаквано се усмихна. Това бе един от изразите на Джон. Самата мисъл за него веднага я накара да се почувства по-добре.

Тя стана, пое си дълбоко дъх и разтърси глава, за да проясни ума си. „Сигурно е от шока — помисли си, докато потискаше чувствата си. — Просто ми навява лоши спомени.“ След това сгъна вестника и го хвърли ядосано в най-близкото кошче. Все още неубедена докрай, вирна брадичка и си каза: „Аз съм и свободна жена. Няма да позволя на Патрик Девлин да съсипе живота ми!“

Пристъпи напред, когато влакът приближи, като чувстваше студения вятър, който духаше по лицето й и заличаваше шока от образа. Минути по-късно се качи във вагона, седна и погледна отражението си в стъклото на отсрещния прозорец. Отново си пое дълбоко дъх, като се опитваше да се успокои и да възвърне самоувереността си.

„Промених се и пораснах — каза безмълвно на отражението си в стъклото. — Избирам собствената си съдба, обичам, когото си искам и съм самата аз. Не каза ли и Джон същото? Да променям това, което не мога да приема. И нищо няма да ми попречи.“

— Нищо — прошепна тя, като потискаше всичко, което й причиняваше болка, дълбоко в сърцето си. — Нищо.

 

 

Половин час по-късно, когато влезе в студиото, както винаги първа, Франческа отиде до своето място, съблече палтото си и го хвърли на облегалката на стола. Беше жадна и преди да направи каквото и да било, имаше нужда от кафе. Влезе в кухнята, напълни кафеника с вода, прибави кафе и включи котлона. Намери си чаша, сипа голяма лъжица захар на дъното и зачака кафето да се свари, като през това време прелистваше „Вог“. Когато беше готово, наля гъстото черно кафе в чашата си и се обърна, за да излезе от кухнята.

— Снощи трябва да е била тежка нощ — рече Дейв и й препречи пътя. — Ако се съди по кафето де.

Тя сви рамене и отпи от парещата течност, като го гледаше над ръба на чашата. Беше се облегнал на касата на вратата. За пръв път косата му беше разпусната и тя забеляза, че я е подрязал. Беше тъмна и лъскава и когато Дейв прокара ръка през нея, Франческа неочаквано си спомни за пръстите си, преплетени в нея, и се изчерви.

— Порочни мисли, а, Франки?

Той не помръдваше от мястото си, само се усмихваше и тя отново се запита дали не умее да чете мислите й.

— Разбира се, че не!

— Добре. Между другото мога ли да си сръбна от твоето кафе?

Франческа му протегна чашата и той я взе. Тя забеляза как устните му докосват чашата, преди да глътне.

— Хмм, вкусно — рече и й върна чашата. — Ето.

Франческа я взе и отпи още веднъж, като усещаше лекия, възбуждащ мирис на одеколона му по чашата. Видя, че я гледа.

— Добре ли си тази сутрин? — докато задаваше въпроса, не сваляше очи от лицето й.

— Да — отвърна Франческа, като се стараеше да избягва погледа му. — Защо?

— О, не знам, просто ми изглеждаш малко… — той се почеса по брадичката. — Малко замислена. Сякаш имаш нещо в ума си — прииска му се да прибави: „Това е някак секси“, но не посмя.

— Не! Разбира се, че не! — засмя се фалшиво и понечи да го заобиколи. За пръв път от онази вечер в ателието бяха сами и тя внезапно се почувства плаха, развълнувана, несигурна. „Ще обичам, когото си искам“ — помисли си за момент. Докато минаваше покрай него, той докосна ръката й.

— Франки, ще вечеряш ли довечера с мен?

Нямаше представа защо пита. Беше си повтарял безброй пъти да я остави на мира, но думите просто се изплъзнаха от устата му. Тази сутрин изглеждаше толкова напрегната, сякаш цялата страст, заключена в нея, беше излязла близко до повърхността и тя се опитваше да я сдържа. Само мисълта за това го възбуди страхотно.

— Искаш ли?

Тя погледна пръстите му върху лакътя си. Бяха силни и мъжествени, а ароматът му бе топъл и замайващ. Искаше й се да избира, о, как й се искаше да бъде свободна да избира! Разбира се, че щеше да отиде. Беше млада и независима и го намираше много привлекателен.

— Да — отвърна Франческа — Ще вечерям с теб — след това вдигна поглед към него и видя как езикът се стрелва по зъбите му. Чу дишането му и попита: — Къде?

— У дома. Аз ще сготвя.

— Да, с удоволствие — не можеше да повярва, че казва тези думи. „Какво имам за губене?“ — помисли си тя.

Шумът от влизащата в студиото Тили прекъсна момента и Дейв свали ръка от лакътя й. Тя се промъкна покрай него. Когато стигна до средата на студиото, се обърна и викна:

— В колко часа? Той сви рамене.

— Осем, осем и половина? Можеш да дойдеш направо оттук, аз ще те закарам.

— Добре.

Това повече й харесваше, защото й даваше по-малко време за размисъл. Обърна се отново и продължи към мястото си. Чу как Дейв крещи нещо на Тили, но пусна радиото и гласът му потъна в музика.

 

 

Джон седеше в чакалнята на кабинета на господин Акройд, началник-отдел „Бизнес развитие“ на банката на Дейв, и гледаше лъскавите снимки на прогресиращи производства и търговии, всичките финансирани от този отдел. Очите му постоянно отиваха към снимката на Дейв, застанал сред тълпата, стиснал до гърдите си модната награда, която беше спечелил преди четири години, и усмихнат под името си, изписано със светлини: Дейвид Йейтс. Това даваше надежда на Джон. „Дейвид Йейтс“ беше една от успешните истории, едно от истинските протежета на банката. Кандидатствала за финансиране през 1982 година, разширила се през 1985-а, спечелила награда през 1987-а и винаги под светлините на прожекторите. Това със сигурност щеше да помогне. С върха на обувката си почука леко по стола, на който седеше, и продължи да чака.

— А, господин Макбрайд. Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго — Акройд влезе в стаята с папка в ръце. — Елате насам.

И го поведе към кабинета. Джон го последва. След това зачака Акройд да започне.

— Господин Макбрайд, през цялото време говорих по телефона с консултантите ни по рискови капитали в Лондон и за нещастие трябва да ви кажа, че не сме в състояние да направим нещо повече за вас. Съжалявам, наистина съжалявам, но при сегашната икономическа ситуация имаме по-ограничена кредитна политика и просто не можем да ви дадем друг заем.

Джон остана мълчалив за момент, очакваше такова нещо. Вече бяха минали през целия този спор, но усещаше, че трябва да опита още веднъж. Наведе се напред и каза тихо:

— Господин Акройд, разбирам политиката на банката, но едва ли е по вина на моята фирма, задето двама от най-големите й продавачи на дребно са фалирали. Със сигурност не можем да бъдем отговорни за това, нали? И имаме възможност за чисто нова колекция!

— Зная това, господин Макбрайд, но е доказан факт, че шансовете да си прибереш парите, които ти дължат, когато компанията е фалирала, са много малки. Вие сте доста назад в списъка на нашите кредитори и банката вече направи за вас колкото можа. Сигурен съм, че тази нова колекция е много добра и не се съмнявам в уменията на господин Йейтс, но за момента това е прекалено голям риск за нас. Съжалявам. Желая ви голям успех в това начинание.

Джон изсумтя и поклати глава. Акройд виждаше, че едва сдържа гнева си.

— Вижте, нека бъдем разумни — рече банковият служител. — Разбирам вашата дилема, господин Макбрайд, повярвайте ми. Но сме изчерпали лимита за кредит на вашата фирма и просто не можем да си позволим да даваме големи суми, особено на един нов бизнес мениджър, без опит в този сорт начинания, и на неизвестен дизайнер — сви рамене. — Този пазар е пренаситен. Би трябвало да знаете отлично колко непостоянен е модният бизнес — Джон продължи да мълчи студено. Акройд се опита да го успокои: — Както знаете, банките също страдат от рецесията.

В този момент Джон избухна.

— И какво според вас трябва да направя, господин Акройд? Вие не можете да ми заемете парите, а аз не мога да продължа без допълнителен заем.

Акройд повъртя неловко писалката в ръцете си.

— Има други кредитни заведения, които вероятно ще бъдат в състояние да ви помогнат, или има възможност отново да направите ипотека на собствеността си.

— Не, не мога да направя това — поклати глава Джон. Нямаше намерение да ипотекира къщата, а и познаваше типа лихвари, за които говореше Акройд — нищо чудно, че изглеждаше толкова нервен. — Все пак ви благодаря, господин Акройд, но не мисля, че такъв съвет е удачен за една компания с добра репутация. Ще опитам с друга банка.

Джон стана да си върви. Беше ядосан, но знаеше, че решението не зависи от Акройд: той просто бе човекът, който трябваше да изпълни тази неприятна работа.

— Все пак ви благодаря — повтори той, докато взимаше папките си.

Акройд му протегна ръка и Джон я пое.

— Късмет, господин Макбрайд. Съжалявам, че не можем да ви помогнем, наистина съжалявам.

— Да, благодаря.

Джон се обърна и напусна тихо стаята. Излезе в коридора и направи нещо необичайно: изруга.

— Мамка му! — каза гласно и продължи към асансьорите.

 

 

Вместо да отиде направо в студиото, както би сторил при нормални обстоятелства, Джон се прибра у дома за малко спокойствие и тишина. Имаше нужда отново да премисли всичко. Макар да беше казал на Акройд, че ще опита с друга банка, беше почти сигурен, че отговорът, навсякъде ще бъде същият. Акройд бе прав: той нямаше име в света на бизнеса, нямаше опит и бе твърде стар за тази работа — срамота, защото беше толкова добър в нея.

Докато седеше на кухненската маса пред чаша чай, Джон реши да позвъни на Ричард Брейхън, за да обсъди положението с него. Не знаеше дали Брейхън ще може да му помогне, но му беше казал да звъни всеки път, когато има проблем и нужда от съвет. Джон свали телефона от стената, намери номера на Брейхън в тефтерчето си и набра Лондон.

— Ало? А-а, Ричард Брейхън, моля. Ъ-ъ, да, името ми е Макбрайд, Джон Макбрайд. Благодаря ви.

Операторката го прехвърли.

— Ало, секретарката на Ричард Брейхън.

— А, здравейте, възможно ли е да говоря с господин Брейхън?

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Да, разбира се. Джон Макбрайд.

— Един момент, господин Макбрайд, в момента той е на другата линия, мога ли да ви помоля да почакате?

— Разбира се.

Чу се тихо щракване и Джон се заслуша в тишината на празната линия.

Секретарката на Ричард Брейхън стана и надникна в кабинета му.

— Ричард, на втора линия те търси някой си господин Макбрайд.

Ричард Брейхън кимна и тя изчезна. Той продължи разговора си на първа линия:

— Мили Боже! Този човек трябва да е истински телепат! Мислиш ли, че знае, дето говорим за него?

— Не ставай смешен, Ричард! — засмя се лейди Маргарет от другия край на линията. — Обади ми се пак, ако има нещо интересно. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

Той натисна бутона и връзката с лейди Маргарет веднага беше прекъсната.

— Моля те, свържи ме с него, Сали.

Секретарката се подчини.

— Джон!

— Здравей, Ричард.

— Какво мога да направя за теб?

— Всъщност, Ричард, чудех се дали мога да попитам за един малък съвет относно финансирането на компанията?

— Разбира се. За всичко, което поискаш.

И Джон му разказа историята за фалиралите търговци на дребно, за дълга, който едва сега беше изникнал, и за нуждата от допълнителни заеми. Разказа му за банката, за спешността на кредита, за да се финансира участието в „Олимпия“, и за неопитността си като бизнес мениджър, сякаш Брейхън не го знаеше. През цялото време адвокатът слушаше внимателно и рядко правеше забележки. Леката, особена усмивка не слезе от устните му нито за момент.

Минути по-късно, когато свърши разговора с Джон Макбрайд, набра отново номера в Моткъм и зачака да се обади лейди Маргарет. Усмивката му бе станала по-широка.

— Маргарет?

— Да? Много весело ми звучиш!

— Такъв съм. Слушай, ще можеш ли да събереш между шестдесет и осемдесет хиляди лири в брой до следващата седмица?

Тя се засмя.

— Това е нелепо голяма сума, Ричард! За какво, ако смея да попитам?

— Срещу тлъста част от акциите на „Дейвид Йейтс“, модната компания.

— Мили Боже!

— Точно! Мисля, че току-що ти направих доста голяма услуга, Маргарет! — Ричард се облегна назад и започна да рисува знака на лирата върху попивателната. — Джон Макбрайд ми позвъни с финансов проблем. Дълга история и няма да те отегчавам с нея — банкрутирали търговци на дребно и така нататък, — но има нужда от финансиране за около шейсет бона. Не може да продължи без тях — банката му е отказала да увеличи заема, а трябва да направят колекция.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен, защо ще ме лъже, за Бога? Та аз съм шибаният му адвокат!

— Но той никога не би ми позволил да му заема пари, Ричард! Би бил страшно подозрителен за мотивите ми след всичко, което стана с италианката — на лейди Маргарет й беше изключително трудно да произнася името на Франческа.

— Изненадана ли си? — усмихна се Ричард. — А какви са истинските ти мотиви, Маргарет?

— Не е твоя работа!

Имаше само един мотив и това беше Патрик. Беше се устремил нагоре и никой нямаше да съсипе това. Копнежът му по Франческа беше жалък и препречваше пътя му към Пени Брейхън, и двамата с Ричард знаеха това. Пени беше почти идеалната партия за Патрик в очите на лейди Маргарет. Беше съвършената жена за един политик — с добри връзки, страшно богата и лесно управляема. „Да — помисли си тя, — крайно време е да вкарам в действие застраховката си. Дял от „Дейвид Йейтс“ си струва много повече от шестдесетте хиляди, които ще платя.“

— Напълно си права, Маргарет — каза Ричард. — Изобщо не е моя работа.

Можеше да си позволи да се държи почтително. Ричард знаеше какво точно е намислила лейди Маргарет, а с наскорошния, макар доста принуден интерес на Патрик към Пени, всичко, което успееше да направи за бъдещето на Девлин, можеше само да бъде добре за сестра му. Ричард искаше Пени да се омъжи, тя имаше големи проблеми, за които само той знаеше, и не беше сигурен дали още дълго ще успее да се справя сама.

— Няма значение какви са причините ти, Маргарет — продължи той. — Не е необходимо Джон да знае каквото и да било за теб. Ще му кажа, че е консорциум, който иска да направи инвестиции в известна компания.

— Наистина ли? Мислиш ли, че ще мине? Джон е доста хитър.

— Не толкова! — понякога се държеше толкова снизходително с него.

— Добре. Мисля, че ще мога да събера парите сравнително лесно. Имам някои акции, от които мога да се избавя, без Хенри да разбере кой знае какво за всичко това. Но наистина ли мислиш, че ще мине? — контролът — ето какво имаше значение. Патрик бе на ръба на успеха и ако тя имаше малко власт, с която да играе…

— Да, ще мине. Всъщност Джон е готов да дойде да се срещнем днес следобед. Казах му, че ще се опитам да помогна и той отвърна, че ако някой се интересува, ще хване първия влак от Нюкасъл.

— О, Ричард, умнико мой! Вероятно ще трябва да те оставя да изработиш сам подробностите, за да изглежда правдоподобно?

— Разбира се.

— Отлично! — тя се усмихна и разбра, че Ричард усеща удоволствието й. — Изглежда, и аз ще трябва да дойда до Лондон тази вечер?

— Ако искаш — мразеше се, задето реагира така, но самият звук на възбудата й по телефона го подлудяваше.

— О, искам! — смехът й заромони по линията и той чу дишането й. Представи си устните й близо до слушалката и ръката му се плъзна надолу. Секунди по-късно линията прекъсна. Той се стресна, когато секретарката влезе в кабинета му.

— Ричард, дошъл е един от клиентите ти, някой си господин Фрозоум.

— О, Господи, да! — Маргарет винаги му въздействаше така, забравяше всичко, сякаш бе завладян от някаква мания. — Кажи му, че ще сляза след около пет минути, ако обичаш, Сал. Трябва да отида до тоалетната.

— Д…

Секретарката се спря. Ричард се промъкна светкавично покрай нея, излезе в коридора и се отправи към тоалетните, преди да е успяла да му отговори.

— Няма проблем, Ричард.

— Благодаря ти, Сал — довърши тя и се отправи към асансьорите.

Но Ричард Брейхън се забави повече от пет минути. Знаеше какви удоволствия го очакват тази нощ, ако нещата с Макбрайд потръгнат добре, и имаше нужда да се разтовари от излишната възбуда. Маргарет със сигурност знаеше как да се отплаща за услугите, а това изискваше по-голяма издръжливост на ерекцията.

 

 

По-късно същата вечер, когато Джон взе влака на гара Кингс Крос след срещата си с Ричард Брейхън, Франческа се качи на предната седалка на голфа на Дейв и закопча колана си. Докато го чакаше да заобиколи колата, тя повъртя копчето на радиото да намери някаква музика: той винаги избираше най-сложните музикални уредби.

— Тук е — Дейв се наведе в колата и натисна бутона на таблото. Стереото светна. От колоните загърмяха „Инексес“ и Франческа подскочи.

— Опа! Извинявай! — той намали звука и седна зад волана. — В жабката има касети, ако тази не ти харесва.

Дейв запали двигателя и Франческа започна да рови из касетите без кутийки, за да намери нещо, което й харесва. Избра „Музика от Уолт Дисни“, подаде му я и той смени касетата. Познатата мелодия изпълни колата и двамата се усмихнаха.

Дейв потегли нагоре по Дийн Стрийт към Джезмънд.

— Искаш ли да спрем да пийнем нещо, преди да отидем у дома за вечеря?

Франческа погледна към късните минувачи, които вървяха с мъка към къщи, натоварени с претъпкани чанти.

— Не, не мисля. В града сигурно ще бъде пълно.

— Добре.

Возиха се мълчаливо и Дейв си подсвиркваше фалшиво заедно с музиката от касетата. В колата беше тъмно и топло и лицето на Франческа се виждаше в сянка, осветявано от време на време от светлините на улицата. Тя гледаше напред и Дейв усещаше напрежението й, точно както тази сутрин. Това го очароваше, беше като магнит, който го привличаше към нея и караше цялото му тяло да се напряга от възбуда.

— Добре ли си? — попита той, докато свиваше от главния път към Джезмънд.

— Да.

Не го лъжеше, но и не говореше съвсем честно. Чувстваше се уверена и свободна и си мислеше: „Зная какво правя, зная как се чувствам.“ И все пак дълбоко в съзнанието й звучеше съвсем тъничко ехо, което казваше: „О, не, не е така!“ Тя го пренебрегна и се обърна да се усмихне, докато завиваха наляво към Брандлинг Вилидж и влизаха в тясната уличка, която водеше към къщата на Дейв. Той спря колата и изключи двигателя. Музиката веднага секна и Франческа понечи да слезе от колата.

— Франки — докосна я по рамото той.

— Да? — обърна се към него и Дейв я целуна. Целувката беше кратка и тя почувства леко трептене под лъжичката. Но ехото отново прозвуча и за частица от секундата Франческа си помисли: „Наистина ли зная какво правя?“ Отвърна на целувката, твърдо убедена, че знае.

— Вкусът ти е прекрасен — каза той и я целуна по върха на носа. Слезе от колата и дойде да й отвори вратата. — Гладна ли си?

— Нещо такова.

Хвана я за ръката и затърси ключовете си, за да отвори входната врата. Накрая успя, въведе я вътре и затвори с крак.

— А сега ми позволи да ти донеса нещо за пиене. Какво искаш?

— Вода? Портокалов сок? Всъщност няма значение.

— Уф! Имам малко вино, ще ти донеса една чаша. Става ли? — той се отправи към кухнята и извика: — Искаш ли да си вземеш душ?

— Не, благодаря.

Дейв влезе в дневната с голяма кристална чаша, пълна с тъмночервено вино.

— Имаш ли нещо против, ако аз си взема? Чувствам се доста гадно след цял един ден, прекаран в офиса, скъпа.

Тя се усмихна:

— Не, разбира се, че не.

— Добре! Ако седиш тук и си пиеш виното, ще ми отнеме десет минути, след това ще ти наготвя най-вкусното пиле по ловджийски.

— Наистина ли?

— Е, няма точно да го наготвя, само малко ще го притопля. Поне така ми каза Чери по телефона днес следобед. Но ще направя салатата. Истински експерт съм в отварянето на торбички с готова салата от „Марк и Спенсър“ и разбъркването й в купа с подправки!

Тя се засмя и отпи от виното.

— Ще сляза, преди да си свършила с виното — той прекоси стаята. — Ще се видим след няколко минути.

Секунди по-късно остана сама. Известно време седя, като отпиваше от виното и гледаше стилната уредба на стаята. Всичко си беше точно на мястото и идеално му подхождаше. В стаята прозираше вкусът на Дейв: беше класическа, красиво подредена и все пак в нея имаше намек за екстравагантност, за нещо необикновено. Тя стана и я прекоси. Загледа се по-отблизо в офортите на отсрещната стена. Изчерви се, когато разбра, че току-що е открила екстравагантността в стаята. Отдалеч беше видяла малките картини като абстрактни, движещи се фигури в сиви и кафяви тонове, отблизо разбра, че са фино изрисувани еротични скици на преплетени фигури, на омотани едно в друго тела. Отпи голяма глътка от виното и се вгледа малко по-внимателно. Подписът беше на Д. Йейтс.

Франческа се отдръпна и почувства странна възбуда, топлина и интимност с фигурите. Образи на едно дълго, гъвкаво и мускулесто тяло с тъмна кожа преминаха през ума й и тя позна мъжкото тяло в картините. Затаи дъх, изумена от реакцията си, и се отдръпна от стената. Обърна се и довърши виното на един дъх. Нежният му кадифен вкус я накара да потрепери.

За момент постоя в центъра на стаята, като държеше чашата си и неволно прокарваше пръсти по дългото й дебело столче. Не мислеше, слушаше само ритъма на тялото си — тяло, на което искаше да заповядва кого да люби. Внезапно се почувства уверена, сякаш можеше да направи всичко, абсолютно всичко. В този момент взе бързо решение. Внимателно остави чашата на масичката до канапето, събу си обувките и тихо изкачи стълбите по чорапи.

Откъм голямата спалня се чуваше шуртенето на водата под душа и се усещаше влагата от парата, която се процеждаше под вратата. Разпозна същия топъл, замайващ одеколон, който беше подушила същата сутрин. Измъкна тихо пуловера през главата си, разкопча полата си и свали чорапогащите си. Памучното боди, което носеше, вече бе влажно. Свали го надолу по гърдите и бедрата си. Отвори вратата на банята с освободено съзнание и отиде до душа. Плъзна стъклената преграда и влезе вътре.

Дейв я усети, преди да я види. Тя сякаш излезе от парата и той почувства шока от допира на тялото й до своето. Дъхът му спря от стройната й висока фигура и от закръглените й гърди. Ръцете му се увиха около нея и я притеглиха по-близо. Погледна я през шуртящата вода.

— Господи, Франки!

С устни го накара да млъкне. Тялото му беше хлъзгаво от сапуна и ръцете й се плъзнаха по гърба му и надолу към хълбоците. Устните й се разтвориха, докато водата се стичаше по лицата им в приятен, горещ порой. Дейв опря гърба й на стената и наведе глава към гърдите й, като ближеше мократа кожа и пиеше водата, която се стичаше по зърната й. Чу я как стене, докато протяга ръце към него, и вдигна глава. Звукът на гласа й беше почти толкова възбуждащ, колкото и докосването на тялото й.

Внезапно отскочи назад.

— Патрик? Кой, по дяволите, е това?

Дръпна рязко вратата на душа и изскочи от парата. Грабна една хавлия, за да прикрие спадащата си ерекция, и остана на място, като дишаше тежко. Франческа излезе със залитане след него, сякаш събудена от сън, и водата продължи да шурти след нея.

— Кой, по дяволите, е Патрик? — попита настоятелно той и извисен над нея, с лице като буреносен облак.

— О, Господи! Аз… Не мога да повярвам… Аз… — Франческа стоеше гола и мокра пред него. Въпреки гнева си, само при вида й се възпламеняваше. — Аз… Не знам какво…

Дейв бе почти заплашителен в гнева си.

— Просто не знам…

Внезапно Франческа избухна в сълзи и хлипайки, излезе покрай него от банята.

— По дяволите!

Чу я как се мъчи да се облече в съседната стая и отиде до душа, за да спре водата. Взе една хавлия от отопляемата пръчка и я последва в спалнята.

— Ето, Франки — уви я с хавлията. Тя трепереше и беше скъсала чорапогащите в бързината да ги обуе. Пуловерът беше нахлузен на главата й и изглеждаше толкова млада и смешна, че той я притегли към себе си, прегърна я и се разсмя.

— О, Дейв, съжалявам, аз…

— Шшшт — потърка я по гърба, след това я отведе до леглото и я накара да седне. — А сега искаш ли да започнем отново?

Тя поклати глава. Не можеше, не смееше.

— Искаш ли да поговорим за това?

Франческа отново поклати глава.

— Добре. Ще те оставя да се облечеш и ще сляза долу да започна магиите с вечерята — той се изправи. — След като виждам, че не мога да правя други магии с теб де.

Дейв се усмихна. Гневът и объркването му бяха изчезнали. „Може би наистина е по-добре да не ставаме толкова близки“ — помисли си той. Имаше чувството, че с Франки лесно може да се получи нещо много повече от добро чукане, а не искаше да поема този риск. „По-добре да сме само приятели — реши той, — далеч по-добре.“

— Ще се видим след няколко минути — грабна халата си от закачалката зад вратата и се обърна да върви.

— Дейв?

— Да? — погледна я той от вратата.

— Това няма нищо общо с теб — тя се спря. Не знаеше защо не може да прогони Патрик от ума си. — Искам да кажа… ти ме накара да се почувствам наистина прекрасно — и се изчерви.

— Дяволски се надявам да е така — отвърна той и се ухили. — Имам медали в този спорт! — и излезе, като дипломатично я остави да се облече сама.

Франческа седна на леглото, увита в дебелата бяла хавлия, и зарови лице в ръцете си, отчаяна от унижение и срам. Беше се държала като ужасна глупачка. Никога повече нямаше да може да погледне Дейв в очите.

„Защо? — помисли си нещастно. — Защо? Толкова упорито се опитвах да забравя Патрик! Налагах си да го забравя, мъчех се да го заключа дълбоко в сърцето си и все пак тялото ми копнее за него и несъзнателно се нуждая от него като от наркотик. Защо, по дяволите, защо?“

Почувства как топлите сълзи падат върху голото й бедро и ги избърса.

— Мислеше си, че можеш да промениш всичко, Франческа — прошепна горчиво тя. — Но нищо не си променила, дори и тайните в сърцето си.

Дейв размисли малко и реши да не оставя Франческа сама. Секунди по-късно се върна в спалнята и застана тихо на отворената врата, като я наблюдаваше как плаче. Почувства се напълно безпомощен, объркан от мъката й, и си помисли, че му се иска да пипне оня, дето я е накарал да се чувства така, и да го убие. Понечи да се отдалечи, тъй като не бе сигурен какво трябва да направи, но тя вдигна поглед и го видя да стои там.

— Държах се като такава глупачка — прошепна Франческа. — Сигурно ме мразиш.

— Хей! — той отиде до леглото и седна до нея. — Тези неща се случват, Франки — рече й нежно. — Не бих могъл да те мразя, та ние сме приятели, забрави ли? — спря за момент, извърна поглед и продължи: — Разбираш ли, понякога си мислим, че желаем някого, когато през цялото време желаем друг. Това е като предпазен клапан, изпуска всички натрупани емоции.

Вдигна ръката й и я обърна. Прокара пръсти по дланта й. За пръв път видя бледите белези на мястото, където обикновено носеше часовника си, и се обърна, за да прикрие изненадата си.

— Не можеш да промениш някои неща, Франки — каза нежно той, — някои от нещата в теб, някои от белезите. Просто трябва да се научиш да ги приемаш, да живееш с тях — докосна белега на китката й. — Той ли ти направи това?

Франческа поклати глава.

— Не. Просто ме обичаше. Мисля, че това причинява повече болка.

— Казвала ли си му го някога?

— Не, няма смисъл. Той знаеше, но не бях достатъчно добра за него, нали разбираш — звучеше толкова примирено, че му се прииска да я прегърне като дете. — Опитах се да проумея защо е така и мисля… — спря и си пое дъх. — Мисля, че сигурно щеше да ме иска, ако бях различна, ако бях достатъчно добра.

— О, Франки! — той я целуна по ръката. — Била си достатъчно добра и винаги ще бъдеш. А колкото до сегашния момент, ще станеш звезда, миличка Франки, ще се стрелнеш нагоре в небето и ще ослепиш всички ни със светлината си — той се усмихна. — След няколко седмици ще гледам нагоре към теб и в очите ми ще се сипе звезден прах!

Франческа най-сетне отвърна на усмивката му.

— Благодаря ти, Дейв.

Той сви рамене:

— За какво?

— За…

Понечи да каже: „Задето ме накара да видя, че не мога да направя всичко, както искам, че не мога да променя някои неща.“ Само че не го изрече, защото още не го бе премислила добре.

— За това, че си ти — отвърна тя.

Дейв завъртя очи, усмихна се и каза:

— Голяма полза имам от това, а?