Александър Белов
Метал и воля (8)

7.

Белов пътуваше по улиците на Москва, лавираше между лъскавите скъпи чуждестранни коли със скромното изделие на родната автомобилна промишленост и се чувстваше излишен на този празник на капитализма.

„Дано всички вие си прегризете гърлата тук в преследване на пари и власт! — мислеше си ядосано Саша. — Край, момчета, оттук нататък играйте без мен! На мен изобщо не ми пука за цялата тази миша, всъщност, не — плъхска тупурдия… Москва е точно такова бунище, каквото е и сметището край Картаген. И не се знае къде има повече гадории… Трябва да препиша живота си на белова, друг изход няма.“

— Федя, ти виждал ли си жив вулкан? — попита той спътника си, който продължаваше деликатно да мълчи.

— Виждал съм по телевизията в един филм на BBC…

— Не, имам предвид друго — усмихна се Белов, — истински вулкан, който изхвърля пепел и потоци лава. Представяш ли си какво е да надникнеш в кратера му?

— А защо трябва да надничам там?

— Ами, за да почувстваш могъществото на земята… Сигурно е красиво — опита се да разтълкува усещанията си Саша. — Представяш ли си, на Камчатка горещите гейзери бият изпод земята като фонтани, наоколо няма жива душа, на стотици километри има само камъни и небе. А знаеш ли каква е природата в Далечния Изток?!

— Саша, не можеш да избягаш от себе си — отбеляза проницателно Федя и се обърна към него, — съдбата пак ще те догони… Спомняш ли си картината „Меншиков в Берьозово“? Умрял е там в заточение, но за сметка на това е постигнал хармония със себе си. Дори бил благодарен на Бога за това, че той го лишил от власт и богатство. Показал му, че всичко е тлен и суета. Ако не му се бе случило, щял да си отиде от живота като грешник, който не се е покаял. А е бил най-големият крадец на държавни средства в Русия. Днешните имат да му дишат пушилката.

— Всичко ми омръзна — рече замислено Белов, включи левия мигач и натисна газта. — Само тичаш и се надбягваш с всички тях, с този едър и дребен бизнес. Изкачих се много високо, а сетне се сринах на дъното. И сега — какво, отново ли да драпам нагоре по същия път? Това ми е скучно, не искам да го правя повече… Пък и този град. Не мога да забравя братята си. А навремето седяхме заедно в „Зимна виелица“, разхождахме се по тези улици. Трябва да се махна оттук. Винаги съм искал да стана геолог…

— Да ограбваш Земята и да й отнемаш скритите в нея богатства, така ли? — попита ехидно Федя. — Не е ли същото, с което си се занимавал и досега?

— Не преувеличавай — подсмихна се Белов, — не е същото. Това е като лова и колекционерството — най-древната професия на човека. Ще дойдеш ли с мен в Далечния Изток?

Федя отговори, без да се замисля:

— С теб в огън и вода влизам… — След кратък размисъл добави: — Винаги съм вярвал, че най-древната професия е проституцията…

Когато влязоха в офиса на „Дистрибутор“, Витя и Уотсън играеха на шах. При това Злия най-безсъвестно шмекеруваше, а Доктора се правеше, че не го забелязва.

— Момчета, не ви ли писна да стоите в този задух? — попита весело Белов.

— Тук не е задушно — отвърна Уотсън, — прозорецът е отворен.

— Нямам предвид това — обясни Белов. — Питам дали не ви се ще да заминете през девет земи в десета!

— Че защо не, аз бих заминал! — съгласи се Витя и в разрез с всички правила на шаха най-нагло взе пешка на черно поле с белия си фриц. — Има ли някакви идеи по този въпрос?

— Аз бих седнал във влака „Москва-Владивосток“ и просто бих отишъл там, накъдето водят релсите — каза Уотсън. — Нашата страна е голяма, можем да слезем там, където душата ни иска. Живеем тук като канарчета в клетка, а дълбоко в себе си сме скитници!

Изглежда, всички мислеха по един и същи начин и мечтаеха да се отърват от рутината на градския живот. Белов се вдъхнови. И наистина, защо трябваше да стоят на едно място, какво можеха да очакват? Все пак той не беше дилетант и зад гърба си имаше Геологическия институт. С тази професия все щеше да намери в Сибир или в Далечния Изток занимание, което да му е по сърце. Да се занимава с това само за собствено удоволствие. Метал и свобода — звучеше красиво!

Поне щеше да надникне в кратера на вулкана! Щеше да се добере до някоя гърбата планина и да погледне вътре, в самата й сърцевина! И екипът му се състоеше от нужните хора. Имаше и доктор, и духовен наставник, и заядлив мърморко, всички можеха да готвят по нещо. Налице беше пълен комплект за духовно прераждане. Вулканът го чакаше, лавата в кратера му кипеше и той щеше да надникне в него! Твърде дълго беше отлагал това!

И нека Олга да го търси, нека Глигана да го преследва, нека Зорин да скърца със зъби — той щеше да е далеч, щеше да спи в палатка, да яде от алуминиево канче, да слага с шепа в устата си горски ягоди и да кърпи пуловера си, пропит с миризмата на горски огън.