Александър Белов
Метал и воля (52)

51.

Страшен вик, който премина във висок, близък до ултразвука писък, накара приятелите да потръпнат и да се спогледат. Крясъкът идваше от гората. Чуваше се наблизо, някъде зад тях…

— Ей на това му се вика сирена! — каза Федя неясно дали с уважение или с тревога.

— Пищи някаква жена — заяви авторитетно Витя. — Трябва да й запушим устата. Сега цяла Чечня ще се събере да я слуша, а на нас ще ни видят сметката.

— Я ми дай ножа — Белов отне почти на сила мачетето на Витя и се изправи в цял ръст. — Никой да не мърда. Забранявам да се стреля… Ако има нещо, ще ви извикам…

Вече без да се крие, Белов хукна през гората по посока на звука. Не му се наложи да тича дълго. След като измина триста метра по хълмистата местност, видя два вълка, които настървено се хвърляха върху едно ниско дърво, сякаш се опитваха да го повалят с гърди. Те скачаха, без да издават звук и някак автоматично, сякаш бяха навити механични играчки или плъхове в стъклен буркан.

Едва след като се приближи до тях, той разбра причината за странното им поведение. Сирената се оказа момиченце на около десет години, вкопчено в ствола на дървото само на два метра височина от земята. Щом усетиха Белов, вълците зарязаха момиченцето и се пренасочиха към него, при това го нападнаха едновременно. Саша успя да резне единият от тях през носа и той се завъртя върху белия сняг, скимтейки и пръскайки червени капки наоколо.

Другият вълк не достигна до него… Той се приземи на два метра от Саша и се преобърна. Застинаха един срещу друг: човекът с нож в ръка и разяреният звяр… Саша направи крачка напред и замахна рязко с ръка. Вълкът отскочи с лекота встрани сякаш бе на стоманени пружини и… Нечий откос от автомат отскубна от главата му парчета окървавена козина… Саша изпсува. Нали им каза в никакъв случай да не стрелят! След секунда невидимият стрелец доуби и другия ранен вълк.

Едва в този момент Саша се досети, че стрелбата не е от автомат „Калашников“. Звукът от „Калашников“ не можеше да се сбърка с никой друг! Значи не бяха неговите хора! Но наоколо не се виждаше никой! Той хукна към дървото, за да помогне на момиченцето да слезе на земята, взе го на ръце… И под крака му нещо изхрущя — куклата Барби, която детето бе изтървало. Без да пуска момиченцето, Саша приклекна, взе с едната си ръка парчетата от играчката и ги мушна в джоба си. Момиченцето престана да крещи, притисна се към него и стисна здраво шията му с ръце, хлипайки и треперейки. Той така и не можа да види лицето му, защото то веднага притисна чело в бузата му. Стрелецът продължаваше да се крие…

Саша се обърна и с бърза крачка тръгна обратно към тяхното скривалище, следвайки собствените си следи върху бялата повърхност на земята. Приятелите му ги посрещнаха с въпросителни погледи и започнаха да изясняват кой е стрелял. Белов сви рамене, с усилие разтвори ръцете на момиченцето и го остави на земята. Всички замряха, загледани в разплаканото му лице.

— И таз добра — изсумтя изненадано Витя. — Лукин, виж, Саша ти е донесъл годеница! Нали и ти имаш синдром на Даун!

И наистина, чертите на момиченцето — силно раздалечените му очи, малкият широк нос, полуотворената уста, късият врат и изобщо всички признаци по нея подсказваха, че то е болно от олигофрения. Носеше мъжко яке с отрязани ръкави, препасано с въже. На главата си носеше плетена шапка тип „петле“ в разцветката на руския трикольор.

— Блажени са нисшите духом, защото щастието им принадлежи… — започна да цитира Фьодор, но не можа да довърши, защото зад гърба на момиченцето и Белов се разнесе пукот от счупени клони и шум от стъпки…

От дълбините на гората към тях в широк полукръг се приближаваха бунтовниците с насочени автомати…