Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (11)
Оригинално заглавие
Металл и воля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Кръв и злато

Руска, първо издание

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: 954-9395-07-3

История

  1. — Добавяне

67.

Белов потръпна, когато над него с десантен нож в ръка се наведе… Дима Шмит! Очаквал бе да срещне тук всеки друг, но не и него… Дяволска работа!

В това време хората в защитни униформи освобождаваха един след друг пленниците. Един от десантчиците се приближи до Белов, наведе се и с лекота го изправи на крака сякаш тежеше не повече от два килограма. Ковалчук!!!

— Мамка му, бива си ви, момчета! — успя само да промълви Саша, докато стискаше ръцете на Антон и Дмитрий. — Също като в „Мястото на срещата не се променя“! А ти какво си ме зяпнал? — подхвърли той на албиноса с черно кожено яке, който стоеше до тях и го гледаше с отворена уста.

— Това е моят заместник, Коля — обясни притеснено Дмитрий. — Ти не го познаваш, той дойде при мен след… — Шмит замлъкна, а сетне добави виновно: — След покушението срещу теб… а-а-а, имам предвид, след онова покушение, което не успя… — Шмит окончателно се обърка и се изчерви…

Белов гледаше мълчаливо как той се опитва да излезе от положението и местеше поглед от него към албиноса и обратно. Ковалчук изблъска Шмит и Коля от Саша и попита:

— Казваш, че в селото няма повече терористи? Това сигурно ли е?

Саша тъкмо се канеше да потвърди информацията си, но в този момент си спомни, че Омар остана в селото. Той понечи да съобщи това на Антон, ала не успя. Изпревари го приближилият се до тях Витя.

— Сигурно е, сто процента, там няма жив човек — заяви уверено той. — В смисъл, че няма нито един жив терорист. — И след като улови въпросителните погледи, обясни: — Виж какво, Саша, когато заведохме Омар до шахтата, той започна да се дърпа. Е, наложи се да го пуснем вътре с главата надолу… — Витя погледна виновно Белов. — Общо взето, той падна, на главата си… В смисъл, че си удари главата в дъното на шахтата и… гушна китката. Няма как да слепиш диня!

Ярослава, която слушаше този разговор, извика, закри лицето си с ръце и остана да стои така няколко секунди, но Доктор Уотсън, който се занимаваше с раните на Риков, я извика. Двамата се захванаха да слагат шина върху счупения от куршума в областта на коляното крак на олигарха.

Белов осмисляше мълчаливо думите на Витя. Значи нямаше как да си разчисти сметките с Омар? Не му беше писано! Ами онзи сън? Всъщност, да, нали Федя Лукин каза, че животът и сънищата са две различни неща, които е по-добре да не бъдат смесвани.

— Коливанов! — викна Ковалчук на десантчика с раницата. — Осъществи връзка. Доложи на двете тройки, че селото е чисто.

Няколко минути след това съобщение над селото с рев преминаха два изтребителя, а когато шумът от двигателите им стихна, в настъпилата кънтяща тишина се разнесе бръмчене от витла на хеликоптер. Иззад гората се показаха две хвърчащи тела и увиснаха над джипа, десантчиците и освободените пленници.

 

 

Генерал Веденски с интерес разглеждаше през илюминатора полепналите като лястовичи гнезда по планинските склонове къщурки на село Хасанюрт. Имаше чувството, че със своя МИ-8 са прелетели от двайсет и първи в осемнайсети век.

Тук времето сякаш бе спряло и застинало завинаги, вечността беше замразила в планините тези бойни кули и къщурки, а може би дори и хората, защото селището изглеждаше мъртво, и то от много, много години насам. Струваше му се, че схлупените постройки винаги са били тук, както склоновете на планините, по които бяха полепнали, тъй както дърветата и храстите растяха от цепнатините! Тук нямаше място за вертолети, радиостанции, телевизори, компютри, интернет и прочее постижения на цивилизацията, които превръщаха хората в роби на електричеството… „Не е това нещото, което прави хората щастливи, а възможността да живеят, както искат, възможността да бъдат самите себе си… — помисли си Игор Леонидович, който винаги бе съчувствал на кавказците. — Само че държавите си имат други интереси, които много често не съвпадат с интересите на обикновените хора…“

Още преди вертолетът да направи завой и да започне да се спуска, Веденски видя на около два километра под тях колоната от бронетранспортьори и камиони, която тъкмо навлизаше в дефилето — единственото място, откъдето техниката можеше да влезе в селото. Генерал Грошов, който седеше до Веденски, посочи разтревожено с пръст колоната и започна да му обяснява нещо, но какво точно не можеше да се разбере заради шума на работещите мотори. Веденски за всеки случай кимна утвърдително и премести поглед към групата до черния джип, който се виждаше под тях…

 

 

Още преди вертолетите да кацнат, през отворените им бордови врати започнаха да изскачат десантчици с автомати, които изглеждаха доста тромави заради тежките раници на гърбовете си. Бързо се групираха по взводове и се строиха в две редици… Веднага щом перките престанаха да се въртят, от вертолетите слязоха висшите офицери. Бяха няколко на брой едри пълни полковници и двама стегнати генерали — Грошов и Веденски. Всички застанаха пред фалангата на войниците и генерал Грошов им постави задачата: да влязат в изоставеното от противниците село и при необходимост да проведат прочистване… Командирите на взводовете издадоха заповед, а десантчиците с бавна крачка се отправиха напред с вдигнати автомати.