Александър Белов
Метал и воля (3)

2.

Белов се събуди… Ама че сън, същинско бълнуване. Сигурно заради задуха му се присънваха такива глупави кошмари. На тавана в стаята на апартамента му се виждаше ярка като лъч на лазер ивица светлина, която влизаше през пролуката на щорите. Съдейки по всичко, денят щеше да е слънчев. Навън в захлас чуруликаха врабчета и даваха пример за общителност и деловитост… Но на него не му се искаше нито да става, нито да помръдва… Обикновено най-разумните мисли го спохождаха точно по това време — на сутринта, след като се събудеше, на свежа глава. Избута възглавницата си нагоре, сложи ръце зад тила и се замисли.

Сънят бе странен… Първо, защото той никога в живота си не беше ходил в Чечня, нито пък в Кавказ. Не му се бе налагало, тъй като с уреждането на всички въпроси, свързани с доставките на наркотици от южните региони и по-конкретно — от Туркестан, се занимаваше Космос. И освен това, той често действаше на своя глава и на собствен риск и едва по-късно известяваше за това него и Пчелата. Второ, самият Белов не беше служил във въздушнодесантните войски, а в граничните. И, съответно, нямаше никакво отношение към небесносините барети!

Но пък Антон Ковалчук беше реална личност. Така се казваше старшината в неговата застава, благодарение на когото Белов се запозна с пастира чичо Рахмон. И той му разказа историята за отхраненото от него вълче, което пораснало и загинало, докато го защитавало от вълците на неговото племе.

Пред очите му още стоеше лицето на момичето от пътечката, и то толкова ясно, сякаш го бе видял наяве. Белов не вярваше в сънищата, не четеше съновници, но понякога обичаше да размишлява какво точно означават родените от подсъзнанието му образи…

Плъхове, вълци, Кавказ и Ковалчук — всичко се бе смесило в един сън. Общо взето, плъховете, както обичаше да повтаря бившата му жена Олга, са враговете. Искаха да го ухапят, значи замисляха нещо лошо срещу него. Той успя да се защити, а това означаваше, че нямаше да успеят. А с какви врагове разполагаше в този момент? Че той нямаше почти никакви врагове!

След помилването от президента и последвалата реабилитация едва ли някой щеше да дръзне да го нападне. Освен това, сега не беше сам — до него бяха верните му другари Федя, Витя, Доктора и Степанич. Те все още не му бяха станали братя, каквито му бяха Фил, Космос и Пчелата, но бяха близки хора, на които можеше да разчита…

От друга страна, нищо в Русия не беше постоянно. Днес беше така, утре — инак, а вдругиден всичко се обръщаше с главата надолу. Помилването нищо не означаваше, а президентът, току-виж, вече е забравил за неговото съществуване. Да не би пък да си нямаше други проблеми?

Повечето от неговите врагове или бяха унищожени, или избягали от страната. Според слуховете, Глигана беше изчезнал зад граница заедно с общата каса на собствената си бригада… Каверин и Макс отдавна горяха в ада…

След като се оттегли от управлението на фонд „Реставрация“, от живота му престанаха да се интересуват и бившите му помощници и конкуренти. Включително и момчетата от Кавказ. От една страна беше добре, но от друга се чувстваше някак неестествено, защото не беше свикнал да остава на заден план…

Тъй че нямаше никакви врагове, пък дори и да се появяха, стигаше му само да свирне и те щяха да се разбягат по дупките си като онези плъхове от съня му. Само че защо му се присъни неговия набор от заставата старшина Ковалчук? В течение на повече от петнайсет години не му се бе присънвал никога, а сега изведнъж изплува от дълбините на паметта му, и то в такъв сън. И точно той го спаси, помогна му да се защити от враговете, а сам загина!

Не, все пак два-три плъха останаха и за огромно тяхно удоволствие успяха да гризнат Белов. Например, въпросният господин Зорин! Бившият му наставник в света на политиката, дългогодишният му партньор в легалния и не съвсем легалния бизнес… Той си оставаше опасен както и преди и изобщо не можеше да прости на Белов, че го е лишил от няколко хранилки. Виктор Петрович вече бе напуснал едно чиновническо кресло и бе седнал в друго — по-високо! Сега беше член на Съвета за сигурност на Русия. Имаше една такава песен: „Отгоре виждам всичко, ти просто трябва да го знаеш…“

А онзи, който много знаеше, виждаше и разбираше, че и искаше, можеше много неща и това беше стара истина. Зорин едва ли щеше да дръзне да се противопостави пряко на Белов и открито да му вреди. Не би посмял да се сблъска челно с Елцин, зад чийто гръб стоеше Семейството и магнатът Берестовски. Но на удар в гърба беше способен. Той бе опасен противник!

Наистина ли онзи тлъст сив плъх, който успя да го ухапе за крака насън, беше Зорин? Май беше той! Някои „портретни прилики“ бяха налице! Виктор Петрович беше същински плъх.

„А къде се дяна този мишелов Веденски?“ — помисли си със съжаление Саша и се учуди на самия себе си. Та нали навремето Белов мразеше от сърце и душа изключително любезния Игор Леонидович…

Всъщност, знаеше къде се е дянал. Веденски също беше повишен: сега бе заместник-председател на Федералната служба за безопасност (във вестника имаше съобщение за това), генерал и изобщо не му беше нито до бившия му подчинен Белов, нито до Зорин, защото вече имаше друга висота на полета и друга орбита.

Освен това, след указа на Елцин всички федерални като по дадена команда дружно бяха забравили за Саша. Те бяха кучета пазачи на държавата и щом имаше команда „дръж“, гризяха, а щом имаше команда „пусни“, пускаха. Но от друга страна — и Саша знаеше това от собствен опит — Веденски щеше да се появи, точно когато не го очакваш, точно като любовта от онази стара песен в изпълнение на Усетов. Федералната служба за безопасност не изпускаше никого току-така от кадифените си лапи!