Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (11)
- Оригинално заглавие
- Металл и воля, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Кръв и злато
Руска, първо издание
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: 954-9395-07-3
История
- — Добавяне
15.
Град Первомайск, който преди революцията се казваше Михалков в чест на извънбрачния син на царя Алексей Михайлович, трудно можеше да се нарече град. В центъра му имаше двуетажна сграда на бившия градски комитет на партията, където днес се намираха пощата и телеграфът. Срещу нея имаше идентична сграда, в която беше Домът на офицерите. В трета, по-скромна постройка беше разположена аптеката. Всички останали улици и пресечки бяха застроени с едноетажни къщички, скрити в неподдържани градини с плодни дръвчета. Беше нещо средно между град и село.
Дядо Афоня се отправи заедно с внучката си към „Золотопродснаб“ — организацията, която обезпечаваше находището, а едновременно с това и селищата в тайгата с храна, дрехи и обувки. Тъй като Афанасий Никитович беше глава на местната администрация, за него се бяха натрупали множество въпроси, които изискваха спешно решаване.
След като се уговориха с домакините за място и час на срещата им, Белов в компанията на Федя, Витя и Уотсън тръгнаха да се полюбуват на тукашните забележителности.
Лукин пожела първо да посети местната църква. Сетне Уотсън, който бе попривършил запасите си от лекарства, докато пътуваха, реши да се отбие в аптеката и да ги попълни. Злия вървеше с приятелите си без определена цел, освен може би една — в случай на необходимост да фрасне един в мутрата на някого.
Белов реши да се обади на сина си, но тук мобилният му телефон нямаше обхват и му се наложи да отиде в пощата. Освен това трябваше да поговори и с Олга. И да й каже, че е решил да предаде окончателно всичко, което притежава формално, на сина си, след като той навърши пълнолетие. Единствено и само на него!
Той поръча разговора, но домашният телефон на жена му не отговаряше. След това прехвърли поръчката на мобилния телефон на Иван. А той задъхано започна да му разказва за постиженията си в стрелбата. Съдейки по всичко, детето не излизаше от стрелбището на интерната. Белов успя само да му каже в кой град се намира, но в този момент връзката прекъсна и той излезе при момчетата, които търпеливо го чакаха навън.
— Хайде вече да вървим на летището! — каза Витя. — До излитането на вертолета остана само половин час.
Едва не закъсняха. Спаси ги това, че полетът се забави заради проточилото се товарене на пощата и багажа. До ниската барака, която според обясненията на служителите от летището беше временно убежище на пилотите, стоеше огромен вертолет, готов да излети по маршрута Первомайск-Свободни.
Афанасий и внучката му пристигнаха с такси петнайсетина минути преди полета. Дядо Афоня беше огорчен и обиден от нещо. Непрекъснато подръпваше пищната си брада и мърмореше нещо под носа си.
Ярослава отведе Саша настрани и тайно от разгневения си дядо му разказа новините, които беше чула в „Золотопродснаб“. Населението на Свободни се деляло на три групировки. Заточените още по времето на Сталин кавказци и техните потомци враждували с надошлите неотдавна мутри, които се стекли тук заради силната миризма на големите пари. А истинските работници в златната мина, които били трудещи се честни мъже, се оказали притиснати между тези два клана.
Отначало кавказците и мутрите живеели относително мирно. Не другарували помежду си, но и не воювали един с друг. Естествено, те не работели нищо, защото други хора се блъскали вместо тях. Кавказците съдирали кожите на работниците, но го правели умно и не до живо месо, а им оставяли по нещо за препитание и оскъдно облекло. За да не умрат, но и да не богатеят излишно.
Кавказците обявили създаването на една не съвсем легална компания под названието „Ингушзолото“. В отговор мутрите създали една също толкова нелегална фирма на име „Золотник“. Двете групировки със страх, завист и, разбира се, с омраза се дебнели помежду си. Понякога имало и сблъсъци, защото, където има злато, винаги мирише на кръв. Селищната администрация обикновено успявала да укроти скандалджиите.
Но докато тя и дядо й отсъствали, в селището се появили някакви непознати, чуждоземни кавказци и започнали да разпалват страстите, да насъскват сънародниците си срещу мутрите. Според слуховете, сега те само чакали пристигането на някакъв си Омар, за да преминат към решителни действия. Вероятно бе същият онзи Омар, който пътуваше с техния влак!
На свой ред главатарят на бандитите, чийто прякор бил Базан, създал щурмовашки отряд, въоръжен с ловджийски пушки. И двете страни се подготвяли за неизбежното сражение.
— Е, Саша, ти нали искаше да надникнеш в кратера на вулкана? — попита насмешливо Витя, който стоеше до Саша и слушаше разказа на Ярослава. — Това май ще е по-страховито. Е, какво ще кажеш, ще влезем ли пак в бой?
Злия като че ли беше доволен от обстоятелството, че отново ще си поиграе на война. Белов не споделяше неговата радост, защото не бе тръгнал за Сибир, за да се забърква в разни каши! Искаше да види вулканите и да се покатери по планините. А ето че пак се накисна в някаква история! Но вече нямаше как, налагаше се да замине с дядо Афоня и да му помогне да сложи ред в селото!
Саша погледна замислено момичето и стареца и премести поглед към тримата мъже, които бе повел със себе си и на които бе обещал реки от мед и мляко. Като че ли неговата надежда да заживее честно, без кръв и убийства, бе рухнала. Отново му предстоеше бой без правила — както в началото на престъпната му кариера. Само че сега щеше да се бие на другата страна — на страната на закона и справедливостта.
Както и да е, с него вече бе ясно какво ще се случи — все някога щяха да му пробият главата — и така му се падаше, но какво прави с Федя, Витя и Доктора? Защо и те трябваше да застават пред дулата на кавказците и мутрите? В името на каква възвишена идея се налагаше да извършат това?
— Благодаря ти за информацията, Слава — каза мило Белов на момичето, заменяйки древноруското й име с по-съвременно. — Моля те, иди при дядо си и го успокой. Аз ще обсъдя положението с момчетата.
Белов разказа накратко новините, научени от Ярослава, на Доктора и Федя. Посъветва ги да не се забъркват в тази работа, да се настанят в хотела в Первомайск и да го чакат там, докато се върне.
— Ти за какви ни имаш? — възмути се Злия. — За някакви кекавелници и малоумници, така ли? Един вид, вие си плюскайте и си лочете там на корем, а пък аз ще се справя с местната измет без ваша помощ. Правилно ли съм разбрал?
— Грешиш…
— Витя е прав — намеси се в разговора Федя. — Ние изобщо не сме някакви си кекавелници, както ти си мислиш. Освен силата на оръжието, съществува и словото Божие, а то е по-могъщо от всички оръжия на света. Сигурен съм, че аз ще успея да помиря двете страни…
Уотсън не участваше в разговора, защото разбираше, че щом ще има кланица, нещата няма как да минат без него, нали беше доктор! Оказваше се, че ненапразно е купил от аптеката бинтове и лекарства…
— Добре де, тъй да бъде — предаде се Белов и се усмихна доволно. Ако продължеше да настоява на своето, щеше да обиди мъжете. Те не бяха деца и прекрасно знаеха какво ги чака. — Стига толкова, обсъдихме нещата и се разбрахме! А сега да се качваме на вертолета.
Преди да влязат машината, навъсен мъж на пенсионна възраст провери билетите и ги предупреди, че ще имат две междинни кацания — в Тайоженск и в Мошкара. Полетът до Свободни траеше два часа и половина.
Афанасий Никитович влезе пръв във вертолета. Ако се съдеше по мрачното лице на стария обитател на тайгата, внучка му не бе успяла да го успокои. След него влязоха двама местни брадати мъже с багажите. Сетне — Белов и приятелите му. Последна се качи Ярослава.
Дежурният тъкмо обявяваше, че настаняването на пътниците приключва, когато се появи още един пасажер, чиито произход очевидно беше кавказки. Когато Саша срещна погледа му, си помисли, че вече е виждал някъде тези очи. Закъснелият се настани до Белов и започна да мърмори нещо под носа си. Да не би пък да се молеше? Ами, нека си се моли. Федя също гледаше в тавана на вертолета и шепнеше молитвени слова.
Александър се притесни по съвсем друга причина — новият пътник явно му приличаше на някого. На кого точно? Напрегна паметта си и се сети. На гарата, докато Омар досаждаше на момичето, зад гърба на арабина стоеше точно този младеж! Но тогава той имаше брада, а сега беше гладко избръснат.
Леко побутване в ребрата накара Белов да се обърне към съседа си. Той му крещеше в ухото, за да надвика шума на мощния двигател. Не беше молитва.
— Не бива да ходиш в град Свободни — прошепна му той. — Там е много опасно за теб… Заплашва те смърт… Не биваше да се противопоставяш на Омар там, на перона. Той е страшен човек. Омар ще те познае и ще те убие… В Тайоженск се прекачи на самолета за Благовещенск… Най-добре е да се върнеш направо в Москва през Красносибирск… Не си слагай главата на дръвника, ще ти я отрежат…
— Благодаря за предупреждението — отвърна му Саша, въпреки че изобщо нямаше намерение да се вслуша в съветите на своя доброжелател.
Ако планинецът познаваше Белов, едва ли щеше да му говори за опасности, отрязани глави и прочее ужасии. Всяка опасност действаше на Александър като червено на бик. Перспективата за сблъсъка, с който и да е неприятел, го привличаше, както магнит — стружка.
Когато кацнаха на Тайоженското летище, кавказецът слезе от вертолета и потъна в тълпата пътници, които чакаха да ги настанят в самолетите.
Белов реши да не споделя с никого разговора си с кавказеца. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи… От историята с хексогена насам той за пръв път се почувства на мястото си. Не бе създаден за блажен живот. Неговата стихия бе борбата за оцеляване в екстремални условия! Когато животът беше предсказуем и всичко бе предварително известно, смисълът на съществуването изчезваше.
Навремето сериозно бе изучавал трудовете на пруския генерал и историк Клаузевиц. И какво беше казал той? Ей сега щеше да си го спомни: „Когато събитията се развиват с главоломна бързина, опитът няма значение, а правилата и принципите се сменят в движение…“