Александър Белов
Метал и воля (24)

23.

На заранта хапнаха от сухарите, които намериха в колибата, и тръгнаха на път. Следващата им спирка беше на сечището. После ги чакаше пълна неизвестност. Ако можеше да се вярва на туберкулозния дядо, оставаше им да изминат най-малко тридесет километра.

И отново — бодливите храсти, разперените клони на дърветата и тайнствената тъма. Заваля сняг, времето поомекна. Снегът им помагаше — скриваше следите им, а затоплянето също им идваше добре, защото не се налагаше да се гушат в пронизваните от вятъра якета.

До сечището срещнаха двама китайци с натъпкани догоре раници на гърба. Те се изплашиха от непознатите и се опитаха да избягат, но Белов ги догони.

— Не се бойте, нищо няма да ви направим. Само ще си поговорим и ще ви пуснем…

Контрабандистите заломотиха нещо, смесвайки руските думи с китайски, и закимаха в знак на благодарност. За тях беше странно да срещнат в тайгата хора, които не ги бият, не им претърсват торбите, нито им обръщат навън джобовете, а разговарят любезно с тях и им обещава да ги пуснат. Само куцият ги гледаше злобно, но какво можеше да се очаква от един нещастен инвалид…

След като се убедиха, че са в безопасност, разбойниците или търговците — кой ги знае какви бяха? — закимаха отривисто и подлизурски се усмихнаха.

— Можете ли да ни покажете пътя до селото?

— Аз разбира. Аз ходи там, ти ходи там. Път зад дере. Малко ходи до село… Аз предупреди — не ходи в къщи… Там лош хора живей…

Белов пусна китайците и се замисли. Добре де, до селото имаше не повече от четири-пет версти. Щяха да стигнат дотам, нямаше къде да се дянат. Но какво щяха да правят след това? За какви „лош“ хора говореха китайците и каква поредна опасност дебнеше бегълците?

Всъщност, най-добре беше да решава проблемите един по един. Първата задача бе да стигнат до селището. Уотсън бе поизгубил сили, току се мръщеше и се хващаше ту за гърдите, ту за ребрата. Федя плетеше крака като Христос към Голгота и хвърляше умолителни погледи към Белов, сякаш го питаше: кога ще обявиш почивка, нали виждаш, че останах без крака, вървя с последни сили. Витя куцаше все по-силно с осакатения си крак. Пък и самият Саша не се чувстваше кой знае колко добре, започна да му причернява пред очите… Само Ярослава се държеше, въпреки че тя също пребледня. Ала не биваше да спират и да се отпускат. Бунтовниците сигурно вече се бяха окопитили и сега тичаха подире им като вълци след лос.

Най-сетне преминаха през широкото дере, за което им каза китаецът, и излязоха на горския път. Вече стана по-лесно да се върви, тъй като не се натъкваха нито на издадени корени, нито на бодливи храсти. Всезнаещият Доктор накара приятелите да сдъвчат по няколко плодчета на лимонник, тъй като те, според него, давали сили.

Не стана ясно какво точно им помогна — прекрасните плодчета или упорството, но към четири часа пътниците видяха селото. Десетте къщи, наредени край черния път, обещаваха почивка, а ако им провървеше — и гореща баня и селски лакомства.

Появи се надежда! Оставаше им още един, последен напън… Изведнъж, за пръв път от много време насам, Белов не помоли и не поиска, а заповяда:

— Стой на място! Скрий се в храстите. Аз ще отида сам. Ако всичко в селото е спокойно, ще вдигна едната си ръка, ако има опасност, ще вдигна двете си ръце.

В течение на около пет минути той внимателно оглеждаше засипаната със сняг пътека, прозорците на къщите и постройките в дворовете. Селото изглеждаше странно! Сякаш всички в него бяха измрели. Защо не се виждаха играещи навън деца, къде се бяха дянали жените? Нима бойците на Омар се бяха добрали и до староверците?

Той си спомни за опустялото селище край находището в Свободни, разплаканите жени и деца, безпомощните старци и с решителен жест свали автомата от рамото си. Ала нали си бе дал дума никога повече да не използва оръжие! И да стреля единствено при самозащита! Какво се канеше да направи сега?

— Я зарежи, братко мой, тези морални глупости! — посъветва го гласът на Фил, който изведнъж зазвуча в главата му. — Око за око, зъб за зъб! И това не сме го измислили ние. Тъй че действай в съответствие със ситуацията.

— А какво да правя с клетвата, която си дадох — да не убивам?

— Временно я забрави — разнесе се и гласът на Космос. — Щом се разправиш с убийците и насилниците, пак ще си я спомниш.

Братлетата му бяха прави, беше опасно да протака! Трябваше да отиде в селото, да провери какво става там и да разбере къде са изчезнали староверците. Само че щеше да го направи без оръжието, защото и без това едно дуло срещу десет нямаше да го спаси.

— Слава, дръж го на временно съхранение — усмихна се виновно Белов и подаде автомата на момичето. — Стреляй само в много критична ситуация, когато няма друг изход.

Саша тръгна бавно към селото. Преди да стигне до пасището, спря и се опита да си запали цигара. Драскаше клечките по кутията една подир друга, но те или се чупеха, или веднага изгасваха.

Тревожно изкукурига петел… Това беше странно, защото те обикновено кукуригаха рано сутринта, когато разбуждаха одремания „харем“… Заквича прасе, и то така, сякаш го колят… Може би наистина го колеха? От оградата падна едно окачено да съхне на нея гърне… Нечия ръка ли го бе блъснала? Нямаше нищо по-лошо от това да гадаеш и да предполагаш! Много по-добре беше да видиш, да провериш и да се убедиш. Белов захвърли незапалената цигара и решително тръгна към кедрите в края на селото.

От най-близката къщурка надникна изплашен старец. На раменете му бе наметнат кожух, косата му беше разрошена, а брадата — чорлава. Или цяла нощ не беше спал, или изобщо не си бе лягал. Боязливо погледна към пътника, който се приближаваше към него. След миг премести очи към пустата на пръв поглед пътека.

— Дядо, къде са се дянали всички? — поинтересува се Белов. — Няма нито жени, нито деца…

— Седят си по къщите — прошепна старецът. — Вчера тук се появиха едни момчета с оръжие и по всичко личи, че са бандити. Заповядаха да не си подаваме носовете навън. Убиха две крави, налочиха се с водка и… Ето ги поганците! — Дядото чевръсто се изкачи на пруста и затръшна вратата. Резето изщрака.

От малкото прозорче на съседната къща се подаде дуло на пушка, а иззад кедъра щръкна още едно.

— Ръцете на врата, баровец — заповяда с дебел глас третата мутра, която се бе скрила зад оградата. — Само ако мръднеш, такава дупка ще ти направя, че кон с шейна ще мине през нея.

Белов послушно сложи ръце на тила си. Толкова пъти му се бе налагало да го прави, че вече му беше навик!

— Железен си, баровец — похвали го с писклив глас младежът, който излезе иззад дърветата… Не, не беше младеж, а пеленаче! Повече му отиваше да си играе с колички, вместо да се цели в човек.

Саша тръгна към къщата под конвоя на двамата мъже и малолетния. На прага уж случайно отлепи ръцете си от врата и ги вдигна високо. Зоркият Витя непременно щеше да види това и да каже на другите.

Интересно как щяха да постъпят: дали щяха да се скрият в гъсталаците на тайгата или, не дай си боже, щяха да хукнат към селото, за да го измъкват от клопката? Нямаше да хукнат, съобразителната жителка на тайгата нямаше да им позволи…