Александър Белов
Метал и воля (10)

9.

До тръгването на влака оставаха десет минути. Не им се седеше в задушното купе, тъй като им предстоеше дълъг път и приятелите решиха да постоят край вагона и да погледат Москва, защото не се знаеше кога пак ще се върнат тук. Местата им бяха в различни купета — две в едно и две в друго, понеже така им продадоха билетите на касата. В купето, където се настаниха Белов и Федя, седеше мрачен брадат дядо, който направо беше като излят Иля Мурманец в пенсия, а двете легла в купето на Уотсън и Витя вече бяха заети.

По перона назад-напред сновяха загрижени пътници, а Белов, Федя, Витя и Уотсън стояха до вратата на своя вагон, пушеха и обсъждаха реакцията на Степанич, след като научи за решението им да изчезнат от Москва. От една страна Степанич се срамуваше, че изоставя приятелите си, тъй да се каже, на произвола на съдбата, но от друга страна той не можеше да зареже без надзор своя разраснал се бизнес! Степанич и без това по цели дни търчеше като луд, а ползата от партньорите му беше твърде малка, да не кажем никаква.

— Не работата прави човека свободен — заяви дълбокомислено Федя и вдигна нагоре пожълтелия си от цигарите показалец, — а липсата на такава! Да вземем, например, Степанич — какъв смисъл има да се блъска, след като не умее да харчи парите, които печели?

— А ти умееш ли да ги харчиш? — поинтересува се ехидно Витя и пусна една струйка дим по посока на домораслия философ.

— Че защо ми е да умея, парите са отговорност, един вид тежест, а пък аз съм с ограничена товароподемност. Всеки човек, както и всеки асансьор, има свой лимит, разбра ли? И е по-добре да не го нарушаваш, за да не се озовеш в шахтата, което ще рече — в гроба!

— Ама че си дрънкало — неясно дали похвали, или упрекна Федя Белов. И потръпна.

Сред тълпата хора, които се движеха по перона, той открои с поглед едно познато до болка лице. Не се досети веднага къде го беше виждал — едва след няколко секунди внезапно и ясно осъзна, че е лицето на момичето от неговия сън! Русото видение — ето коя беше тя! Точно тя!

Момичето беше без багаж, стискаше под мишници две опаковки със сок и се промъкваше между пътниците с пакети и куфари, сякаш бягаше от някого… Саша се вцепени от усещането за нереалност на ситуацията — стори му се, че отново се е озовал в странния си сън и че на този свят няма никого и нищо освен нея.

Но нея като че ли настина я преследваха — един южняк на средна възраст настигна момичето и го сграбчи за лакътя. Кой знае защо Саша веднага реши, че той не е кавказец, а арабин или афганистанец, защото неведнъж се бе сблъсквал с такива, докато отбиваше военната си служба на границата.

Момичето се отскубна и ускори крачка, но арабинът не я остави на мира. Той не беше сам, с него вървяха и двама кавказци. Белов веднага позна единия — беше младежът, когото видя сред нападателите при битката край Картаген. Другият — с брадата и нахлупения над очите каскет, не му беше познат. Момичето хукна да бяга от тях към вагона и се опита да се качи вътре, но арабинът отново се вкопчи в лакътя му. И този път го направи толкова силно, че тя не можа да се отскубне, а когато за втори път се опита да изтръгне ръката си от неговата, опаковките със соковете паднаха на перона.

— Обиждаш ме, красавице… — каза арабинът с упрек в гласа. — Защо не искаш да си поговорим? Аз не хапя…

— Пусни ме — помоли някак по детински тя, — иначе ще кажа на дядо!

Споменаването на дядото предизвика смеха на арабина, но в този момент Белов направи крачка към него, погледна го в очите и го посъветва:

— Остави я на мира, за да не те обидя аз! — Както винаги в моменти на опасност той бе обзет от напрегнато спокойствие, което заобикалящите го в такива случаи хора възприемаха като увереност в себе си.

Муса се притесни, защото двамата с Омар бяха обявени за издирване, а в същото време разиграваха сценки по перона! Той сложи ръка на рамото на разпаления арабин и каза с помирителен тон:

— Стига де, Омар, престани. И без това всички ни гледат. Какво си се лепнал за това момиче? Знаеш ли колко такива има във влака!

Омар потръпна, изчерви се, а вените на слепоочията му изпъкнаха. Той се извърна към Муса, едва се сдържаше… Ако можеше да го убие с поглед, би го убил.

— Не, ти не ме разбра — процеди той през зъби, — тук става дума за друго… — Той дръпна момичето към себе си, но то извъртя ръката си, освободи се от хватката му и се втурна във вагона.

Уотсън и Витя тръгнаха към Белов, а Федя се наведе и вдигна от земята опаковките със соковете.

Злобин беше единственият човек, на когото създалата се ситуация му хареса. Той направи крачка напред с щастлива физиономия на уличен побойник и застана рамо до рамо с Белов:

— При нас такива омари като теб ги варят на супа — обяви той на разтреперания от гняв арабин. — Я веднага се махай оттук, докато не сме ти обърнали краката наопаки!

Възрастната стюардеса, която до този момент спокойно наблюдаваше развоя на конфликта, реши, че вече е време да се намеси.

— Ей, кавгаджиите, веднага престанете да вдигате шум, че ей сега ще извикам милицията — властно заповяда. — И вместо в Сибир, ще идете в Бутирския затвор.

В това време от вагона се показа същият онзи дядо с вид на богатир, който седеше в купето на Белов, и огледа с недоволен поглед застаналите на перона мъже. Иззад мощния му гръб надникна момичето. А най-интересното бе, че то не изглеждаше изплашено. Ни най-малко!

— Ярослава, я ми покажи кой те е обидил? — попита дядото с басов глас.

Момичето посочи с пръст Омар и той отстъпи назад, тъй като видя, че численият превес е в полза на противника му. Веднага щом дядото стисна тежките си юмруци, а Белов направи още една крачка напред, Омар се обърна и с бърза крачка тръгна покрай вагона, като непрекъснато се оглеждаше и мърмореше нещо под носа си. Неговите „асистенти“ заситниха подире му. Белов подкани с поглед Федя да даде опаковките със сок на момичето.

— Благодаря ви — каза тя и се усмихна, — че не се изплашихте и ме защитите.

— Нищо особено не сме направили — избоботи Белов, сякаш се оправдаваше и добави: — Явно ще пътуваме в едно купе.

Само преди минута той се канеше да помоли спътниците си да си сменят местата с Витя и Уотсън, за да може цялата прекрасна компания да се настани в едно купе, но сега не би се съгласил да направи това за нищо на света. Не, той трябваше да пътува в едно купе с момичето от своя сън — с Ярослава!

Дядото на Ярослава се казваше Афанасий Никитович Суриков, но на Саша непрекъснато му идеше да го нарече Иля Мурманец, понеже страшно много приличаше на богатира от картината на Васнецов! Направо беше негово копие! Черната му прошарена брада покриваше широките му гърди, изпод рошавите вежди гледаха умни сини очи, а малкият му червендалест нос доказваше нагледно, че земните радости не са чужди на неговия притежател. Белов си представяше, че жителите на тайгата изглеждат точно така… А жителките им — като неговата внучка. Момичето беше стройно, очите му бяха с цвят аквамарин, а ленените му коси бяха сплетени в дебела плитка. Разбира се, Ярослава изобщо не приличаше на госпожичките от конкурсите за красота… Но, ако ставаше дума за красотата на здравето, свежестта и силата, тя нямаше конкуренция и в това нямаше никакво съмнение!

— Накъде сте тръгнали, господа другари? — избоботи богатирът и огледа изпитателно спътниците си, когато всички седнаха по местата си и влакът потегли.

— Където ни откара влакът — призна Белов.

Този отговор явно не се хареса на консерватора от тайгата. Според него, този младеж или криеше нещо, или беше мошеник, което и в двата случая не беше добре. Белов схвана това и уточни:

— Отиваме да видим Сибир, а след това ще отскочим до Далечния Изток. Аз съм геолог по образование и искам да се занимавам с вулканите. Това ми е хоби. А пък вие ще ни подскажете къде ще е по-добре да слезем, понеже сте местни хора и познавате околността.

— Значи сте туристи — разбра дядото и се усмихна приветливо. — Тогава можете да смятате, че ви е провървяло, уважаеми скитници. Аз съм най-добрият екскурзовод по този маршрут.

И започна да разказва за забележителностите по маршрута Москва-Владивосток. А Белов хвърляше от време на време по някой поглед към Ярослава и си мислеше, че страшно му е провървяло.

— Например, ние с внучката ми първо ще се отбием в Первомайск, а после ще си идем вкъщи в Свободни… Това са нашите родни места — завърши дядото.

— Свободни ли? — сепна се Белов. — А къде се намира този град?

Афанасий Никитович се усмихна широко, защото много обичаше да разказва за своя роден край. И понеже от малък се гордееше с него, побърза да сподели тази своя гордост с новите си познати.

Дядото разказваше за Свободни като за някакъв земен рай. А градчето било основано само заради едно разработено находище за скъпоценни метали. Доколкото Белов разбра, Свободни било съвсем затънтено място, в което живеели само златотърсачи. Ала Афанасий Никитович го описа толкова цветисто, така похвали тайгата около него и реката със златни наноси, че Белов реши на всяка цена да посети Свободни. Още повече, че вече беше открил своята златна находка. Отново спря очи върху Ярослава. Но момичето гледаше с подчертано равнодушие през прозореца, стиснало в ръка червена ябълка, сякаш бе забравило за нея. Както и за Саша, когото то не открояваше сред приятелите му…