Александър Белов
Метал и воля (45)

44.

Суховатият младеж с дръпнати очи на име Пернебай Иванов, който беше заместник на Антон, дълго шари с показалец по мазната карта. Спираше върху името на поредното село, замисляше се за малко и преминаваше нататък. Сякаш учеше география, но без учебник. Проблемът бе, че на трофейната карта на Чечня всички надписи бяха на арабски. Единствено Пернебай, роден в Средна Азия, можеше да ги разчете. Белов търпеливо чакаше резултата от търсенето.

— Да! — възкликна най-сетне Пернебай и потупа с нокът картата. — Ето го и Хасанюрт! На петдесет и два километра на север от Калиновка. Като се има предвид релефа на местността, това са три дни път пеша!

„За куция Витя са цели пет — помисли си Белов, — а няма как да не се съобразяваме с него.“

Той вярваше в своите сили, тъй като на границата му се бе налагало да преодолява далеч по-големи разстояния. И би се добрал до целта не за три, а за два, дори за ден и половина! Саша помоли Пернебай да му даде картата и старателно прерисува предстоящия маршрут в бележника си. Вярно, наименованията на планинските реки, превалите и селищата бяха написани на арабски, но топографските знаци и символи не се нуждаеха от обяснения. Крайната му цел — планинското село Хасанюрт, беше отбелязано с черен флумастер…

На сутринта извикаха Ковалчук в щаба. След половин час той се върна сериозен и загрижен. Къде се бяха дянали разговорливостта и доброто му настроение? Белов се стегна, навярно в щаба бяха обсъждали нещо, свързано с появата на неканените гости.

— Хайде, момчета, починахме си, поприказвахме си, време е да тръгваме! Да вървим на разузнаване!

Десантчици се застягаха. Провериха оръжието си, приготвиха си храна, заредиха и мушнаха в специалните си жилетки патрондашите за автоматите. Неслучайно хората казваха: ако тръгваш на път за един ден, приготви се за седмица. В планината нямаше кой да ти помогне, да ти даде патрони или коричка хляб. Белов се приближи до командира на разузнавателния взвод и попита:

— Къде отивате?

Ако десантчиците тръгваха към Хасанюрт, щеше да е много добре за него! Щяха да му помогнат да измъкне Ярослава от лапите на Омар и бандата му. Антон нямаше да му откаже, просто не можеше да му откаже!

Изглежда, Ковалчук много добре разбра тайните помисли на набора си от казармата. Но не можеше да си криви душата и да обещава помощ, каквато не бе в състояние да му окаже. Воините се имаха свои закони — строги, но справедливи. Командирът отговаряше за живота на подчинените си и нямаше право да ги подлага на риск дори в името на най-благородната цел.

— Половината от пътя до твоето село ще го изминем заедно. А сетне ще се разделим… Извинявай, приятелю, но не можем да ти помогнем да спасиш своето момиче… Имаме друга задача… Единственото, с което мога да ти помогна, е да ти дам оръжие. Нали знаеш, че си имаме запаси, за които никой не подозира. Ще ти дам два калашника с патрондаши. Взех ги от мюсюлманите. И един „Магнум“ с патрони, той също е трофеен. Ще ви дадем и якета на десантчици, с тях изобщо няма да усещате студа… Става ли?

Белов кимна благодарно. И това не беше малко! Нямаше намерение да настоява, разбираше, че молбите няма да помогнат. Антон беше прав — воините си имаха свои закони, ако ги нарушаха, можеше да се стигне до кръвопролитие.

Взе единия автомат за себе си, а другия даде на Витя. Доктора получи магнума. Той беше воювал в Афганистан и не се налагаше да го учат как да натиска спусъка. Федя нямаше нужда от оръжие… Той твърдеше, че това е най-опасното нещо, което е измислил човекът! Според него колкото по-лесно било да убиеш някого, толкова по-ниска ставала цената на живота и кръвта…

Ковалчук провери снаряжението на десантчиците и даде сигнал за тръгване. Нямаше тържествени речи на изпращачи, предстоеше им трудна и опасна работа.