Ан Лоурънс
Господарят на замъка (34)

33

Жил се събуди в спалнята си. Слънцето бе нашарило пода. Той изстена и седна в леглото. Рамото го болеше, увито в дебела превръзка.

Неговата спалня.

Сърцето му се сви от страх. Той отметна завивките. Къде ли беше Ема? Затвори очи. Паметта му го върна към мига, в който тя изчезна в мъглата, стисната в прегръдките на чужд човек.

С треперещи ръце облече дрехите, които старателно бяха положени върху скрина: фин лен, туниката, с която се бе венчал — и бе легнал в ковчега.

— Жил!

Той се обърна към вратата. Ема прекоси стаята и се хвърли в обятията му.

— Слава богу, любов моя — прошепна той през целувките. — Помислих, че съм те загубил. — Отдалечи я от себе си и я огледа. — Как е раната ти?

— Много добре в сравнение с твоята — каза тя, обви ръце около кръста му и се притисна до него.

Той я погали по бузата и повдигна брадичката й:

— Толкова те обичам — въздъхна той в устните й, невярващ, че тя е добре и при него. Стисна я в прегръдките си. За миг тя се отпусна в ръцете му и го обсипа с пламенни целувки. После се дръпна.

— Не сме сами — рече тя с усмивка.

Жил се обърна, но не я пусна от обятията си.

Ролан се приближи до тях, следван от трима непознати.

Приятелят му падна на колене пред него.

— Какво правиш? — докосна го Жил по рамото.

— Моля те за прошка. Оставих Тревейлин да ми се измъкне. Позволих му да отвлече жена ти. Трябва да ми отнемеш званието, да ме накажеш…

— Стига толкова! Ема е тук и изглежда съвсем добре. Стани. — Не можа да се въздържи да не прояви чувство за хумор. — Всъщност, тя дори е по-добре и от мен. — Той нежно докосна мястото, където Тревейлин я бе пробол. Усети превръзката под дрехите й и се намръщи.

Тя сложи ръка върху неговата:

— Нищо ми няма. Това е само драскотина. Тези мъже имат новини за теб. Чакахме те да се събудиш.

Ролан ги представи — поклонници, които лагерували на брега на залива Хокуоч. Били тръгнали да видят реликвите на абатството, но мъглата ги спряла.

Най-възрастният пристъпи и се поклони:

— Милорд, трябва да ви съобщим, че човекът, който беше с вас и тази дама в тресавището, е намерен удавен. Морето е изхвърлило трупа му тази сутрин на брега.

— Трябва да ви благодаря, че спасихте съпругата ми. Тя е всичко за мен.

— Не си ли любопитен защо се събуди в собственото си легло, а не в някоя просяшка колиба в селото? — попита от вратата Никълъс д’Аржан. Влезе и застана до богомолците.

— Учудих се, но после мислите за Ема изместиха въпросите от главата ми — обясни Жил и я притисна до себе си.

— Тези добри хора те видели в пясъците и тръгнали след теб, защото решили, че имаш нужда от помощ. Чули всяка дума, която казал Тревейлин — знаеш как водата разнася звука. Щом свършат постите, ще отидем при херцог Норфолк.

— Разбрахме, че горкият човек е убил уважаван рицар, после видял тази дама и хвърлил вината върху нея — каза един от поклонниците. — Наш дълг е да съобщим истината. Той ви е тормозил с победата си. Сега Господ ще го накаже на небето.

— Да — тихо рече Жил.

Настъпи мълчание; накрая Жил им благодари, че са спасили Ема и са го отнесли до брега.

На тръгване един от групата се обърна:

— Искаме да ви върнем това. — Той извади колана, с който Жил бе спасил Ема. — Предполагам, че е съсипан, цветовете му са се размили — каза той и излезе.

Ема взе колана:

— Не, не е съсипан. — Тя вдигна очи към Жил. — Просто фигурите вече не са свързани, а слети една в друга. Нищо не ги разделя, както нищо не разделя и нас. Изглежда така е трябвало да стане. — Тя сложи колана на кръста му и го закопча. Погали финото платно и копринените нишки. Той сложи длани върху нейните.

Никълъс се прокашля:

— Ще имате достатъчно време за това по-късно. Сега трябва да заемеш мястото си.

Жил погледна сина си:

— Преди няколко месеца мислех, че съм в края на своя живот. Намирах това имение за досада, от която трябваше да бягам. Вече не мисля така. Сега имам чувството, че ще векувам на тази божия земя. Ще живея всеки миг с мисълта, че трябва да бъда това, което не бях — добър баща. И по-добър съпруг.

Никълъс се изчерви:

— Не мисли, че само ти трябва да премислиш поведението си. Страхувам се, че дължа на Ема извинение. Тя е идеална спътница за теб. Не съм срещал по-упорита двойка от вас двамата! — Той се усмихна.

Жил прегърна сина си:

— Ела. Ще имам нужда от теб. — Той хвана Ема за ръка и я изведе от спалнята. Заедно с Никълъс слязоха в залата. Там сякаш се бе събрало цялото село до последния човек.

Жил приближи подиума пред огромната камина с чувството, че се завръща у дома.

— Жил!

Всички млъкнаха и се обърнаха към русото дете, което вдигна ръчички пред огромния мъж до майка си. Никой не продума. Той коленичи. Гласът му бе нежен:

— Анджелика.

Сълзи замъглиха погледа на Ема.

Анджелика се приближи до мъжа, който я очакваше на колене. Извади палец от устата си. Изгледа го от подстриганата глава до черните му очи. Пресегна се и го пипна за брадата с върха на малкото си пръстче.

— Няма брада — прошепна тя.

— Няма брада — съгласи се Жил.

Пръстчето й се разходи по лицето му.

— Жил — каза още по-високо тя.

— Да, детето ми. Бях в рая и сега се върнах. — Той я вдигна и я гушна в здравата си ръка. Подаде ръка на Ема. Тя се усмихна и преплете пръсти в неговите.

Заобиколен от нея и сина си, Жил стъпи на подиума и зае отново мястото си на господар на замъка.