Ан Лоурънс
Господарят на замъка (21)

20

Жил се събуди и моментално скочи на крака. Тялото му беше сковано от студената, твърда земя. Изпълнен с лоши предчувствия, той разтърси Ролан и изгаси догарящите въглени. Разтри изтръпналите си китки, докато приятелят му прегледа юздите на коня си. Сетне двамата потеглиха в бърз тръст по забуления в мъгла път. Останалите от групата им изоставаха с поне три дни от тях.

— Сигурен съм, че Никълъс ме мисли за побъркан, задето си тръгнах тъй внезапно.

— Просто избяга от гнева на Габриел д’Анжу — изсумтя Ролан.

Жил обаче не се усмихна, както се очакваше от него. Дори не бе изчакал да натоварят колите със стоката, която бе купил за останалите без покрив селяни.

В призрачната тишина и мъглата всяка дума им звучеше шумна и натрапчива. Яздиха в почти пълно мълчание цели два часа, преди слънцето да прореже бялата пелена и да ги разговори.

— Ех — въздъхна Ролан, — това слънце е добър знак. Стопля ти душата.

— Обзело ме е диво нетърпение да се прибера у дома. Каквито и добри знаци да изнамираш, аз имам лоши предчувствия. Тревожно ми е, сякаш… знам, че звучи глупаво, но имам чувството, че не всичко е наред.

— От лишенията е или от обичайната ти неприязън към моите манджи. Трябваше да опиташ онази малката, с червената коса — Джулиана. Май така се казваше. Тя едва не те разсъблече с поглед. Ех, да ми беше обърнала внимание и на мен!

— Готов си да легнеш с нея и да рискуваш Сара жив да те одере? — усмихна се Жил.

— Не, но човек има право да помечтае.

— Да, така е. — А Жил мечтаеше само за Ема, за нейното ухание, за гладката й кожа.

Слънцето въобще не го разведри. С всяка миля се приближаваха все повече към дома и с това растеше и тревогата му. Мислите му отново се върнаха на съня на Ема. Отначало се опита да потисне лошото си предчувствие. Не искаше да признае, че сънищата могат да предсказват бъдещето, защото това означаваше, че вярва и в магии. Ала сега беше сигурен, че нейният кошмар вещае нещо лошо.

— Хайде да се състезаваме! — Ролан пришпори коня си, щом в далечината се появи кулата на замъка Хокуоч. Двамата препуснаха в галоп, без изобщо да ги е грижа, че плашат стадата овце по пътя си. Жил първи стигна до подвижния мост, скочи от седлото и хвърли юздите на конярчето. Изкатери на бегом стълбите, следван по петите от Ролан.

Посрещна ги зловещо мълчание. Никой не му се усмихна. Никой не се втурна напред да посрещне господаря. Дървената порта се затръшна зад гърба му. Хората в залата замръзнаха като вкаменени по местата си. Жил съвсем се намръщи, когато мина покрай масите, приготвени за обяд. Очите му оглеждаха множеството, но не намериха онази, която търсеха сред десетките лица.

Тревогата му прерасна в изгаряща болка.

Ролан застина на вратата. За разлика от Жил, той не намери смелост да влезе. Само някоя страшна беда би могла да изпише такива изражения по лицата на хората. Погледът му неспокойно се разходи из народа и се спря на Сара. Когато Жил се изправи пред нея, тя се сви на мястото си и се вкопчи в ръба на масата за опора. Ролан бързо тръгна към тях, усещайки инстинктивно, че тя има нужда от него.

— Говори! — нареди Жил с гръмовен глас. Един слуга изтърва ножа си и няколко чифта очи се обърнаха към него.

— Говори! — повтори Жил и тупна с юмрук по масата.

— Уил-лям Белфур… Мъртъв е.

Жил се извърна. Изхлузи кожените си ръкавици и се качи на подиума. Подпря ръце на камината и опита да се успокои. Сетне се изправи отново пред залата.

— Как? Неприятности ли е имало в Селси? — Не беше съвсем изненадан; войниците често умираха. Ала сега видя лицата на хората. Никой не смееше да го погледне. Никой не се обади да обясни. Никой не помръдна. — Как? — повтори той и отново отиде при Сара. Тя стана разтреперана и го погледна в очите. Забеляза, че Ролан идва и протегна ръка към него. Той я стисна и това й даде сили.

— Трупът му беше открит преди два дни до воденицата. Бил е убит. Някой… е обезобразил… лицето му. Наблизо намерихме окървавен камък. — Сара нямаше сълзи за Уилям, защото не го бе обичала, ала сега се разплака заради това, което й предстоеше да каже.

— Що за злодейство е това? Намерихте ли убиеца? — Жил едва сдържа мъката си. Вече бе твърде късно да признае, че Уилям е негов син. Оставаше му само да отмъсти.

— Да. — Сара изхлипа и уплашено стисна Ролан за ръката.

Жил се вгледа внимателно в пребледнялото й лице. Тя като че ли се състари за един миг.

— Не — прогърмя той и се извърна настрана. Разбра кого щеше да посочи Сара. Хукна по стълбите към покоите си. Ролан повлече Сара след него. Двамата мълчаливо спряха на прага, когато той отвори вратата и откри, че стаята му е празна.

Сара пристъпи вътре, подкрепяна от Ролан.

— Да. Ема. Тревейлин я отведе при херцог Норфолк. Тя отрече да е извършила убийството, но призна, че е ударила Уилям с камък.

— Не, не, не и не. — Жил побесня. Замята се из стаята, трошейки всичко пред очите си. Нито можеше да мисли, нито да чувства. Пред вратата се насъбра народ и Ролан подбра двама яки войници да озаптят Жил. Момчетата го притиснаха до стената и не го пуснаха, докато той не спря да се бунтува. Сетне Ролан им помогна да го отведат до едно кресло и да го накарат да седне.

— Разкажи ми всичко — заповяда той с разтреперен от ужас и ярост глас. Очите му горяха като въглени на фона на пребледнялото лице.

Сара падна на колене пред него. Страхуваше се, но искаше и да му помогне. Предпазливо го докосна по ръката, но той се дръпна.

— Никой не знаеше, че Уилям се е върнал, милорд. Сигурно е спрял до езерото на път към замъка. Откри го воденичарят, а наблизо намериха и раницата на Ема. Настана страшна истерия, когато донесоха трупа му тук. Втурнахме се да видим за какво се вдига такава врява. Пред всички Ема призна, че чантата е нейна. Много жени плачеха и… когато Ема си взе раницата, те се нахвърлиха върху нея.

— Господи! — Жил се надигна да стане, но Ролан го стискаше в желязната си хватка.

— Господ изобщо го нямаше тогава! — Сара заплака. — Те започнаха да я дърпат и да я обвиняват. Вратарят разказа, че я видял да тича по моста със скъсани дрехи и окървавена мантия. Нямаше никакъв шанс. Вашите войници я отведоха. Никой не знаеше кога се връщате. Пратих човек да ви повика, но охраната отведе Ема в Норфолк пред кралския съд. — Тя го сграбчи за ръката. — Не бива да вярвате, че тя го е извършила.

— Никога… Ема… никога не би го направила — с дрезгав шепот рече Жил.

— Трябва да й помогнете, милорд. Жените са полудели. Уилям ги омайваше всичките. Затова всяка една си го присвои след смъртта, като нападна Ема. Скубеха косата й, разкъсаха мантията й. Беше почти гола, когато вашите войници успяха най-накрая да ги спрат.

— Тя не го е направила — спокойно повтори Жил. Това укротяване изплаши Ролан повече от всяко буйстване. Устните на Жил бяха бели като платно. Ръката, която протегна към Сара, трепереше. — Ема не би наранила и муха.

— Цялата беше в рани и кръв. Превързах ги, но тя приличаше на ходещ мъртвец. Не можа да обясни нищо. Само каза, че събирала треви за боите си, когато срещнала Уилям. Твърди, че той се опитал да я изнасили. — Сълзите й покапаха по ръката на Жил. — Тя се борила с него, ударила го с камък. Но когато избягала, той стоял и я проклинал. Напълно й вярвам. Ходих до езерото и намерих едно камъче, по което като че ли имаше кръв, близо до… онова място. — Сара притвори очи при спомена за огромното кафяво петно, където кръвта на Уилям бе текла в прахта. Другият камък, полепналият с кожа, коса и кръв, беше пратен с Ема в кралския съд. — Запазих малкото камъче.

— Веднага трябва да тръгна за Норфолк — реши Жил. Започна да обикаля из стаята. Не можеше да мисли свързано. Вече не съжаляваше за Уилям, страхуваше се единствено за Ема. Полудяваше при мисълта, че е била изложена гола на нападките на тълпата.

Скоро Жил пристъпи към действие и започна да раздава заповеди. По-малко от час, след като пристигна в замъка, той отново го напусна. Не носеше нищо, освен малко камъче, с което да защити жената на сърцето си.