Ан Лоурънс
Господарят на замъка (26)

25

Жил изглеждаше като заспал. Свещеникът беше покрил тялото му до брадичката с грубо платно, за да прикрие следата от примката. Въпреки желанието да го намери потънал в сън, Ема осъзна, че няма съмнение — Жил бе мъртъв. Ръката, която притисна до лицето си, беше леденостудена. Докосна белега по пръстите му, който познаваше толкова добре.

Сетне се обърна към свещеника:

— Искам да остана сама. — Човекът я потупа нежно по рамото, поклони се в знак на съгласие и излезе.

Ролан наблюдаваше, скрит зад нишата на съседния параклис. Не му се искаше Ема да направи нещо фатално със себе си. Освен това се молеше Жил да не реши да дойде в съзнание точно в следващите няколко минути. Подозираше, че подобно развитие на нещата ще дойде в повече на Ема.

Тя отдръпна платното. Ролан се извърна изчервен, щом Ема сведе глава над голото тяло на Жил. Обърна се с гръб и се облегна на стената. Горчиво съжаляваше, че дадоха обещание пред Жил да запазят в тайна плана си. Всъщност докато той мълчеше заради Жил, Никълъс спазваше уговорката от чиста злоба. Ефектът беше един и същ. И двамата щяха да мълчат.

Ема коленичи до плочата, върху която бе положено тялото на Жил и отпусна глава върху студения камък. Дълго остана така, потънала в молитви. Накрая стана и погледна тялото на любимия си. Докосна всеки белег по снагата му от главата до петите. Сетне го покри отново с платното и се разрида. Проклинаше на глас и него, и съдбата. Кълнеше го, че я бе напуснал, после го молеше за прошка. Обгърна с длани лицето му, притисна устни в неговите и обезумяла се опита да му вдъхне топлина и живот.

Ролан се втурна към нея и я хвана за рамото. Тя се завъртя и объркано го изгледа. Когато го позна, се усмихна слабо и отново се върна към мъртвия си съпруг. Съпруг. Само за няколко часа.

— Ах, Ролан. Защо, защо? — Никога нямаше да разбере, никога нямаше да проумее каква бе причината за неговата саможертва. Притисна ръка на сърцето му, погали мускулите на раменете му, припомняйки си как го бе прегръщала в любовните им нощи. — Толкова е студен. Знам, че е лудост, но имам чувството, че усещам присъствието му. Ти вярваш ли в съществуването на душата, Ролан?

Той я докосна по ръката:

— Да.

— Чувствам душата му. Тук с мен. — Тя замълча. — Това ме успокоява. Той беше толкова горд, Ролан. А сега завинаги ще бъде запомнен като убиеца на собствения си син. Не мога да разбера. Знам, че не е убил Уилям. Защо? Защо? Защо… — Думите й се изгубиха в ридания.

— Жил ме предупреди, че ще ме попиташ точно това. Каза ми да ти предам, че той е рицар и на драго сърце би дал живота си за краля, тъй че защо да не го направи и от любов?

Защо не от любов?

Тя прикова поглед в Жил. Представи си как изрича тези думи, сякаш го чу. Сега вече знаеше защо го е направил. Разбираше го. Все едно бяха пред съда, когато го бе видяла за първи път. Можеше да чуе думите му, като че ли бе вчера.

Ема, нима не си осъзнавала до какви последици ще доведе тази греховна връзка? Защо се съгласи да пожертваш най-ценното си?

Гласът й беше много тих, но не така измъчен:

— О, Жил. — Ти също пожертва най-ценното си, твоята чест — от любов. — Тя потърси ръката му и я притисна до бузата си. — Той стори това заради мен и Анджелика. Отказа се от името и достойнството си. Ще се постарая да бъда достойна за тази саможертва. — Тя почтително приглади платното върху тялото му и го докосна за последен път. Целуна го за сбогом и се обърна към Ролан.

— Искам да бъде облечен в костюма, с който беше на венчавката.

Ролан отиде да търси свещеника. Ема сама го изкъпа и го облече. Свещеникът и Ролан само й помагаха с тялото, защото то бе твърде тежко за нея. Ролан се суетеше наоколо, не толкова смутен от обожанието й към Жил, а изнервен, че непрестанните милувки и прегръдки ще го събудят. На няколко пъти Ема пренарежда дрехите му.

Премени го в сребристата туника, която бе изтъкала със собствените си ръце. На кръста му сложи колана със соколите. Той беше изработен в цветовете на огъня и показваше изпепеляващата любов, която гореше у нея. Вчеса брадата и косата му, като си почиваше през няколко минути, за да изтрие сълзите от лицето си. Въпреки това те капеха по восъчнобледата му кожа.

След като най-сетне не остана извинение да продължава да се занимава с тялото на любимия си, неколцина монаси го положиха в дървен ковчег, старателно изписан с летящи соколи. Преди да затворят капака, Ролан остави меча на гърдите му и скръсти ръцете му върху дръжката.

— Не — извика Ема, когато мъжете се приготвиха да го покрият. Втурна се към ковчега, претърси дрехите си и извади разпятието на майка си. Обви верижката около белязаната ръка на Жил и сключи пръстите му върху кръста.

— Сега — прошепна тя. Хвърли му последен поглед. — Господ да те благослови и нека да се съберем отново в отвъдното. — Целуна го по ръцете и лицето и най-сетне отстъпи, за да позволи на монасите да затворят ковчега. Едва не изкрещя отново да й позволят да го погледне за последно, ала Ролан я удържа. Нямаше какво повече да каже.

— Готова съм, приятелю — каза тя.

Ролан я прегърна през рамо и я отведе. Беше много притеснен. Страхуваше се да не се случи най-лошото, да не би приятелят му да не се събуди въобще. Минаваше час от мига, в който Жил трябваше да се събуди.