Ан Лоурънс
Господарят на замъка (14)

13

Жил се разхожда им замъка почти до полунощ. Дразнеше се от зимата, която покриваше всичко в имението му с коричка лед. Дъските под краката му бяха хлъзгави и коварни също като човешките отношения.

Не му харесваше студът, който се бе възцарил между него и Ема. Опитаха да се сдобрят, но напрежението между двамата растеше. Ревността към Уилям разваляше любовните им нощи.

Изчака часовоите да се сменят. Изобщо не забелязваше присъствието им, макар че ги поздрави. Забеляза на двора тромавия оръжейник. Човекът вървеше към замъка, а по петите го следваше нечия дребна сянка.

Жил осъзна, че имението му ще се развива по-успешно, ако Ема е до него. Намираше съветите й за неоценими. Тя познаваше селяните, техния бит — кой го мами, кой е честен. При тази мисъл смръщи вежди. Трябваше да изчака прикритието на нощта, скрит зад някоя затворена врата, за да говори с нея.

Длъжен бе да се ожени за нея. Това решение му се струваше добро и правилно. Имаше си цял сандък със сребърници, четири замъка, здрав син, който щеше да го дари със здрави внуци. Проблемът беше единствено в нейната клетва за вярност към Уилям — дадена на човек, който никога нямаше да я признае. Дори в този миг Уилям си търсеше друга булка.

Озова се на мястото, където се бяха срещнали с Ема за пръв път. Почувства присъствието й, сякаш нейното ухание се бе просмукало в камъните, както боите й попиваха в платното. Спомни си какво си казаха двамата. Искаше отново да я чуе как изрича същото, но пред всички и пред Бога.

Уилям никога нямаше да я има.

Нямаше да има и Анджелика.

Как можеше да я убеди, че клетвите й пред Уилям не струват нищо? Само жена бе способна да държи на подобни глупости. Ала Жил бе решен да не позволява повече страхът от клюки да смущава любовта им. Що се отнася до Анджелика, един ден той щеше да се погрижи да й намери подходящ съпруг. Срещу достатъчно добра зестра той нямаше да се заяжда за злополучните обстоятелства около нейното раждане.

В стаята си откри само Анджелика, която спеше, свита на кълбо като котенце. Нетърпелив да види Ема, Жил излезе пак и тръгна да я търси в залата. Редици от спящи семейства изпълваше просторния салон. На другия край, спотаени в сянката на стълбите, стояха Уилям и Ема.

Бяха прекалено близо един до друг.

Неочаквано се обърнаха и изчезнаха в мрака под стълбата.

Преди много години, когато започваше службата си при крал Хенри, Жил бе получил почти смъртоносно нараняване от меч на един турнир. Тогава острието прободе ризницата му и разкъса до кокал месото, но дори онази ужасна болка не можеше да се сравнява с това, което усети в момента.

Тежко изкачи стълбите към покоите си. Чувстваше се много остарял. Зае се веднага да запали огъня. Искаше да напълни стаята с топлина и светлина, защото беше простинал до кости. Сетне седна и я зачака, забил поглед в леглото. Пусна въображението си да мечтае на воля.

Тя влезе тихо, леко притвори вратата и се запъти на пръсти към леглото. Внимателно повдигна едно ъгълче на завесите и надникна вътре.

— Мен ли търсиш? — обади се той от креслото до огнището.

— Жил, стреснахте ме! Търсех Анджелика — каза тя и заобиколи леглото. — А, ето я. — Наведе се над детето и го целуна по челото. — Отдавна ли чакате, милорд?

— Може да се каже и миг, и цяла вечност.

Тя повдигна вежди и наклони глава:

— Простете, но не ви разбрах.

— Това не е единствената причина да ми искаш прошка. — Жил се изправи бавно. Имаше чувството, че е на сто години. А тя изглеждаше толкова млада на светлината от пламъците. — Струваш ми се зачервена. — Той отиде до масата и си наля чаша вино. Ръката му така трепереше, че му се наложи да потърси опора в близкия стол.

— Така ли? — Тя допря ръка до бузата си. — Страхувам се, че бързах…

— И защо? Нямаш никаква бърза работа в тази стая.

— Не ми се искаше да оставям Анджелика толкова дълго сама; вие имахте работа, така ми каза Ролан. А Мей…

— Не ми обяснявай. Ясно ми е, че идваш само заради детето. — Жил се върна до камината и побутна с крак едно тлеещо дърво към огъня.

Скоро усети по уханието й, че тя се приближава към него:

— Дойдох заради вас.

— Видях те — сви рамене той и се дръпна. Думите пареха в гърлото му като огън.

— Видял сте ме? Къде?

От изражението й разбра, че тя знае какво има предвид той.

— Къде ли? Ти ми кажи.

— Долу в залата. — Ема прехапа устни. Лицето й пламна от смущение.

— Точно така, в залата, но съвсем за малко. Уилям много обича да се усамотява в складовете — особено в третия килер; ти съвсем не си първата…

— Престанете! — извика тя. — Той само ме дръпна в сянката. Той…

— Той дори не си прави труда да потърси усамотение за среща с теб? — Жил усещаше как злобата му расте с всяка изречена дума.

— Среща! Уилям е противен, подъл…

Жил грабна една възглавница от креслото и я запрати в стената.

— Не ти вярвам! Ти отиде с него под стълбите.

Сърцето й запрепуска лудо, по челото й изби нервна пот.

— Исках само да се разбера с него. Той непрестанно ме преследва, опипва ме, прави ми долни предложения. — Дъхът й секна, щом осъзна, че Жил не й вярва. — Моля ви — прошепна тя, — моля ви, повярвайте ми.

— Няма жена, която да се противи на Уилям — рече той. Гласът му беше студен и твърд, сякаш даваше заповеди на войниците си.

— Аз се противя! — сопна му се тя, но той продължи да говори, като че ли въобще не я бе чул.

— По-добре си го изхвърли от главата. Няма да търпя да мислиш и да мечтаеш за него.

— Изобщо не мечтая за него! Грешите!

— Той няма да стори нищо за теб, нито за Анджелика.

Болка прониза тялото й. На лицето му беше изписан гняв, думите му бяха толкова безсърдечни и студени. Жил се надвеси заплашително над нея:

— Аз те закрилям, не той. Каквито и клетви да си му давала, те нямат смисъл, щом той не ги признава. А той никога няма да ги признае. Умът му е зает само да пресмята коя зестра е по-богата и да претегля чия дъщеря ще му бъде най-изгодна партия за брак. И твоето име изобщо го няма в списъка! Само пълна глупачка може да повярва на такъв хитрец.

— Пълна глупачка? — прошепна едва доловимо Ема. Вече нямаше сили да говори. — Това ли мислите за мен?

— Да! Глупава си като всички жени. Самозалъгваш се, за да намериш оправдание за грешките си.

По гърба й полазиха ледени тръпки.

— На всичкото отгоре съм била и лъжкиня, така ли?

В стаята беше студено, макар че в камината пращеше огън. Ема се отдръпна от Жил.

— Не мърдай! — Той й препречи пътя към вратата.

Тя замръзна на място.

— Нямаш никой друг на този свят, освен Анджелика — рече той, удряйки на всяка дума с юмрук по дланта си. — Ти си моя робиня, наравно с най-нисшия свинар в замъка. Затова ще ми се подчиняваш безпрекословно. — Надвеси се толкова близо до нея, че тя видя отражението на пламъците в очите му. — Забранявам ти да го докосваш повече.

— Не съм го докосвала. — Ема се опита да се изскубне от него.

Той я сграбчи за раменете:

— Ти си моя!

Грубостта му я срази.

— Разбери — повтаряше той. — Разбери, че никога повече не можеш да го докосваш. Изтрий си го от мислите. Изхвърли го от мечтите си. Ясно ли ти е?

Ема кимна с усилие. Очите й смъдяха от напиращите сълзи. Тя се измъкна от ръцете му и се срина в един стол. Жил се наведе над нея и отново я стисна за раменете — толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Застрашителното му поведение я ужасяваше и разбиваше и последната й надежда, че може да се разбере с него.

— Край с преструвките, че не спиш тук. Той няма да посмее да посяга на нещо, за което всички знаят, че принадлежи на мен! Нито имаш къде да отидеш, нито има кой да те защити — освен мен. Ще престанеш да се правиш, че не споделяш леглото ми! Всички трябва да го разберат. Ще правиш каквото поискам аз, когато поискам, пред когото поискам. Ако ти заповядам да седнеш до мен на моята маса, ще го направиш! Даже да ти наредя да ме обслужиш гола и на колене, ще го направиш — който ще да гледа. Ти го предаде, когато потърси закрилата ми. Сега ще го забравиш и в сърцето, и в ума си. — За да подчертае думите си, Жил забоде пръст първо в гърдите й, а сетне и на слепоочието й. — Ти си моя жена, моя любовница.

Любовница. Думата беше произнесена гръмогласно. А всъщност беше просто другото име на блудница.

Глупачка, лъжкиня, любовница.

Любовта й отстъпи пред вледеняващо отчаяние. От устните й се откъсна стенание.

За миг на лицето му се появи нещо средно между съжаление и угризение, ала бързо изчезна отново под маската на господаря. Ема осъзна, че мъжът пред нея може да посече човек с един удар на меча си. Той нямаше нищо общо с мъжа, който я прегръщаше нежно, играеше с Анджелика на коленете си, разказваше й приказки и й даваше бонбони.

Скоро стенанията й прераснаха в хлипове. Никакъв друг звук не излизаше от гърлото й. Преглътна думите, които искаше да изрече, макар че те изгаряха гърдите й.

— Край на мълчанието! Няма да търпя повече сподавени стенания, за да не чуят другите, че си в огъня на страстта. Искам всички да научат какво правим с теб. Не желая повече съмнения! Държа Уилям да разбере какво го чака, ако посегне на моята собственост.

Тя го слушаше в мълчание, сдържайки потока от укори, които напираха в нея — те можеха завинаги да прекършат отношенията им.

Поведението й обаче го ядосваше още повече. Заряза я на стола. Втурна се към леглото и разхвърля завивките. Оголи матрака, изскубна го от въжетата и го метна върху тръстиковия под. С един замах помете всичко от масата, събаряйки посудата на земята. Щом и последната чиния спря да звъни, Анджелика раздра въздуха с писъците си.

Жил се завъртя към посоката, от която идваше плача. Виковете на детето го накараха да спре с изстъпленията си. За миг по лицето му пробяга сянка на срам, отчаяние… съжаление дори? Накрая той изфуча навън и я остави сама. Съсипана от унижение, Ема притисна Анджелика до гърдите си.

Щом детето се успокои и тя можа да си поеме дъх, Ема скочи и затършува в раклите за най-здравите си обувки и синята си рокля. Бързо се облече, уви Анджелика в дебело одеяло и предпазливо отвори вратата. От стълбите мигновено се появи часовой, който й обясни, че по нареждане на лорд Жил й е забранено да слиза в залата. Храната щеше да й се донесе горе. Ема отстъпи пред презрението в гласа му и подигравателната му усмивка и забърза по витата стълба към стаята на покрива. Там също я дебнеше часовой, който не й позволи да влезе в покоите на лейди Маргарет.

С провлачена стъпка тя се върна в стаята на Жил. Огледа се и реши да не оправя нищо.

— Любовниците си изкарват хляба по гръб, а не на колене в търкане на пода — обясни на Анджелика. Сетне събра купчина кожи и завивки пред камината и направи от тях легло за себе си и за детето. Загърната в мантията си, тя легна до него и обърна гръб на разхвърляната стая.

Ала сънят й бягаше. Мозъкът й повтаряше непрестанно всяка изречена срещу нея дума. Най-силно я болеше от това, че Жил я нарече глупачка. Самата тя толкова често си викаше по същия начин, че вече вярваше в това.

Не след дълго замъкът притихна, чуваше се само шумоленето на нощните твари.

Така й се искаше да му обясни как я тормози Уилям, какво удоволствие изпитва от това, макар че всъщност не желае нищо от нея и Анджелика. Защо точно тази вечер не го отмина, без да обръща внимание на закачките му?

Това вече нямаше значение. Наистина, един благородник не можеше да търпи своеволията на любовницата си — стигаше му просто да изхвърли старата и да си вземе нова.

Тази мисъл я разплака.

 

 

Жил прекоси с коня си подвижния мост и препусна далеч от замъка. Заобиколи боровата гора и пришпори жребеца в галоп по древните пътища през блатата. Само луната осветяваше пътя му. Пред него зловещо блещукаше заливът Хокуоч.

От дългото препускане конят му се измори и на устата му изби пяна. Жил дръпна юздите и скочи от седлото. Застана на пясъка и се загледа на хоризонта, където заливът се сливаше със Северно море. При отлив оттук можеше да се мине напряко до Линкълншър, ако някой дръзнеше да стъпи върху коварните пясъци. Коварни като женското сърце, способни да те погълнат и удавят.

Облаци скриха луната. Непрогледната нощ сля небето и водата. От мрака се появяваха белите гребени на вълните, сетне отново се скриваха. Пясъкът под краката му се движеше заплашително, напомняйки за опасната смяна на теченията. Стотици бяха намерили смъртта си в това тресавище от плаващи пясъци през годините.

Соленият бриз вееше в лицето му, плясъкът на морето успокои трескавия му ум. Жил отведе коня си на по-сигурно място и се изправи очи в очи със срама си.

Как щеше да я погледне сега? Кой достоен мъж би се отнесъл по този начин с жената, която обича?

Не желаеше да се мъчи от тези болезнени, унищожителни угризения. Достатъчно беше да си спомни как се изчерви Ема при споменаването на Уилям, за да се отърси от вината си.

В паметта му отново изплуваха думите й в онзи ден, когато застана пред съдебните заседатели в замъка. Беше се отдала от любов. Обичаше Уилям. А на Жил служеше така, както би го направила всяка друга любовница. Не биваше да се чувства виновен, задето я сгълча — тя му беше просто любовница.

Да признае, че е сторил нещо лошо, щеше да означава, че признава всички свои страхове и ревността си. Докато конят си почине, Жил успя да се убеди, че Ема идва при него само заради топлината на огнището му.

 

 

Зората оцвети каменните стени на спалнята в бледорозово. Ема наблюдаваше двете прислужници, които шетаха наоколо и се кикотеха тихо. До тях се суетеше Беатрис и й хвърляше състрадателни погледи, на които тя не обръщаше внимание. Момичетата си шушукаха за нея, поглеждайки я крадешком. Забавлението им обаче бързо секна, щом в стаята влезе Жил. Припряно привършиха работата си, докато той ги гледаше със зле прикрито нетърпение. Когато те излязоха, той заповяда на Ема да седне до камината.

— Забранявам ти да спиш на пода.

— Няма да легна до вас.

Двамата се изгледаха. Как можеше той да поправи онова, което стори в миг на умопомрачение?

— Забранявам ти да спиш на пода — повтори той.

— Тогава ми позволете да се върна при предачките, милорд.

— А когато поискам да се възползвам от услугите ти? — попита язвително той. Болеше го от безчувствените й думи и официалното обръщение.

— Достатъчно е само да наредите, милорд. Също както бихте сторил и ако имате нужда от свинаря. — Ема го погледна право в очите. Нямаше голям смисъл да свежда глава, макар че страните й почервеняха.

— Както желаеш — отвърна той. Забеляза смущението й и му се прииска да протегне ръка към нея и да я помоли за прошка. Но така щеше да издаде слабостта си.

Ема се изправи с достойнство и взе Анджелика. Детето се разплака и протегна ръчички към Жил. Без да обръща внимание на дъщеря си, Ема се обърна и го изостави. Анджелика. Ето че загуби и нея.

 

 

Мей я докосна по рамото:

— Ще имаш ли нужда от мен тази вечер?

Ема поклати глава:

— Вече няма да ми се налага да те викам, Мей. Върви си. Иди при другите жени.

Не чу нищо от онова, което си казаха Мей и Сара. Двете жени си размениха многозначителни погледи, когато Ема се сви на сламеника си с Анджелика и обърна гръб на останалите предачки, които спяха между становете в дългата, топла стая.

— Остави я — прошепна Сара, щом Мей понечи да отиде при нея. Загрижеността на Сара само изостри болката й. Знаеше добре, че всички в замъка обсъждат опустошението в покоите на Жил.

Не можа да заспи. Дълго гали Анджелика по главичката. Вече не й бяха останали и сълзи. Заслуша се в хъркането на една от предачките и нервно се размърда върху боцкащите вълнени завивки. Колко бързо привикваше човек към удобствата — или към заблудата, че ги има. Тук поне мирисът на вълна и усърден труд й бе познат и успокояващ — това беше мирисът на честен и достоен живот.

Дълбоко в сърцето си знаеше какво измъчва Жил. Където й да се обърнеше, виждаше все Уилям. Той непрестанно се увърташе около нея и шепнешком й обясняваше какво ще й направи, когато Жил се умори от нея и оттегли закрилата си. Беше само въпрос на време, кога той ще се усъмни, че между тях има нещо.

Как да го накара да проумее, че греши в подозренията си? Какво щеше да прави, ако той прати да я повикат? Знаеше, че ще се подчини. Но не смееше да мисли, че той може и да не я желае повече. Тя му принадлежеше — но в същото време се страхуваше.

За него аз съм просто една от прислугата.

Не, това не бе вярно. Сърцето й подсказваше, че не е вярно. Никога не бе виждала по-голяма грижа и любов. Трябваше да повярва, защото иначе нямаше да бъде нищо повече от онова, което я нарече той.

Защо държеше толкова на клетвата си към Уилям? Дали не беше само безплоден опит да спаси детето си? Или тайно се досещаше, че един лорд никога няма да се ожени за проста тъкачка? Затова ли плетеше мрежа от оправдания, че не може да му се отдаде?

Неговите чувства преминаваха с еднаква лекота от гняв към страст. Бясната му ярост я плашеше. Ами ако я удари? Би могъл да я убие с един удар. Бе изгубил контрол над себе си, а притежаваше невероятна сила. Когато се любеха, тя особено харесваше тази невъздържаност. Как можа да не се досети по-рано, че невероятната му страст ще пробуди и невероятна ревност?

Разкъсваше се между гнева си към Жил и чувството на срам. Заслужаваше отношението му, задето отново се отдаде без свещен обет.

Анджелика се размърда в прегръдките й. Анджелика. Ами ако детето предизвиква гнева му? Напрегната до крайност, Ема прекара нощта будна. Никой не я повика.

 

 

През деня Ема тъчеше, а Анджелика си играеше до полите й. От тревоги загуби апетит и се хранеше малко.

— Какво ви става на вас двамата? — попита Сара.

Ема нямаше сили да погледне приятелката си в очите:

— Остави ме на мира. И без това не е важно.

— Хм. Лорд Жил броди сърдит из замъка и се кара на всички, от последния селянин до моя скъп Ролан. А ти ми казваш, че не било важно. С какво мога да ти помогна? — Въпросът й бе зададен с добро чувство и Ема се просълзи.

— Нищо не може да се направи. — Тя се наведе и продължи да вдява нищелките на стана, които щяха да оформят основата на плата. Погледът й се замъгли от сълзите и ръцете й тромаво работеха с конците.

— Скарали сте се с лорд Жил — не мирясваше Сара.

— Лорд Жил ме презира — предаде се накрая Ема. Отпусна се в ниското столче и зарови глава в скута си. — Не — прошепна едва чуто тя. — Не, презира не е достатъчно силно. Казвах си, че отивам при него, за да спася Анджелика от трудния живот. Истината е, че го направих поради много по-срамна причина. Той ме принуди да се видя каква съм…

— О, детето ми. — Сара я притегли към пищните си гърди и я потупа по гърба.

Ема вдигна глава:

— Не струвам повече от жените, които се продават пред селската кръчма. Размених тялото си за храна и топлина на Анджелика — на всичкото отгоре задоволих и собствените си страсти.

— Не вярвам лорд Жил да мисли по този начин. Точно гневът му издава колко много те обича.

— Обича! — Ема скочи на крака. — Никога не е произнасял тази думичка! Той говори само за желания и страсти. Погрешно подозира, че между мен и Уилям Белфур има нещо и това го заслепи от ярост. Мислех, че ме уважава достатъчно, за да ми има доверие, ала не е така. Той ме презира.

— Уилям Белфур? Чудех се кога неговите задявки ще привлекат вниманието на господаря.

— Да. Иде ми да го убия, че ми отне онзи прекрасен живот и го изпълни с мръсотия и грях.

— Тихо — усмири я Сара, защото Ема развълнувано бе повишила глас и сега я слушаха и другите предачки.

— Тихо! Да! Нека да скрием греховете ми. Аз съм си виновна. — Ема падна на колене пред приятелката си. — О, Сара, лорд Жил ще отведе друга в леглото си и аз… аз ще умра от мъка.

— Може би ще е добре известно време да не му се мяркаш пред очите. Като не те вижда, лорд Жил ще осъзнае, че ти си всичко за него. Моят Ролан е убеден, че господарят е напълно полудял по теб… и малката. Уилям ли е неин баща? — Сара се осмели да зададе въпроса, който никой не смееше да повдигне.

— Да — кимна Ема. — Чувствах се толкова самотна. Убеждавах се, че го обичам, а едва го познавах…

— Но пък повярва на захаросаните му думи! — прекъсна я Сара.

— Да, повярвах. Той се отрече от мен, не признава и Анджелика. Когато срещнах Жил, си казах, че съм извадила късмет, задето Уилям не ни иска. О, Сара, лорд Жил… той е… като въздуха за мен, като храната за тялото ми, като самата ми душа. — Ема нямаше сили да продължи; сълзите й също бяха пресъхнали. Не можеше да признае на приятелката си, че тази вяра вече я няма — че я изгуби за един ужасен миг.

 

 

Жил издържа цели пет дни, преди да се предаде пред страстта, която отричаше. Нито бе търсил Ема в залата, нито даваше знак, че забелязва присъствието й в параклиса. Огромната гордост, която подпали гнева му, сега не му позволяваше да поиска прошка или сдобряване.

Ала в безсънните нощи, когато стоеше на парапета под звездите — на същото място, където я бе срещнал за пръв път — той болезнено усещаше липсата й. Накрая си каза, че се чувства толкова нещастен само от копнеж да задоволи плътските си нужди — а това лесно се оправяше.

Изкачи бързо стъпалата, като взимаше наведнъж по две, и тръгна из замъка да си търси подходяща девойка. Забеляза, че Марк Тревейлин прегърна през кръста една прислужница — стара приятелка на Уилям — и я поведе навън. Нима всички те — включително и той — бяха обречени отново и отново да се хранят само с трохите, оставени от Уилям преди това?

Уилям седеше до камината с двама войници и играеше на зарчета. Три жени, сред които и бавачката на Анджелика, наблюдаваха играта, даваха съвети и посрещаха с овации всеки успех на Уилям.

Бавачката на Анджелика вдигна глава, видя Жил и го покани да дойде, като изправи рамене и изпъчи гърдите си. Досега почти не й бе обръщал внимание, освен да забележи нейната грижа към детето. Ядоса се, че момичето очевидно не се смущава да се набърква в запазената територия на Ема. Сетне обаче изруга заради глупавото си хрумване. Една жена от прислугата трябваше да е предана на господаря си, а не на неговата любовница.

Пренебрегна поканата на Мей и останалите, които опитаха да му се предложат. Никоя не спечели одобрението му. Скоро краката му го отведоха до дългата каменна сграда, където спяха тъкачките и предачките. Като господар на замъка, на него трябваше да му се подчиняват всички мъже, жени и деца от имението. Възнамеряваше да заповяда на Ема да дойде в леглото му, но после осъзна, че няма да понесе отказа й. Затова се прибра в покоите си, раздразнен и изнервен от напиращото желание и ревността.

С няколко думи изпрати едно момче от стражата да доведе Ема, защото нямаше сили да я повика сам. Когато тя застана на вратата със сведена глава, хлътнали рамене и сключени отпред ръце, той разбра всичко. Беше я унизил, беше прекършил прекрасния й дух, може би дори го бе сломил завинаги.

Поколеба се объркан, без да знае какво да прави. Беше позволил да измине твърде много време и сега му беше още по-трудно да изрече необходимите думи.

През всичките им любовни нощи двамата постепенно се бяха сближавали, но често първата крачка правеше тя. Той умееше да командва само мъже.

Когато накрая проговори, гласът му прозвуча дрезгаво в смълчаната стая:

— Знаеш защо си тук, така че се събличай.

— А ако откажа? — попита разтреперена тя. — Ще ме набиете ли?

Жил не повярва на ушите си. Извърна се към камината.

— Действай — нареди той.

Когато си мислеха, че тя спи, предачките обсъждаха коя ли ще е следващата любовница на господаря. Всеобщото убеждение, че това ще е Мей, само бъркаше още по-дълбоко в раната. Ема си повтаряше, че няма значение — че ще му откаже, ако я повика.

Ала когато часовоят дойде, тя тръгна. Дълбоко в себе си се надяваше той да й поиска прошка.

Колко глупаво.

Без да го поглежда, тя тръгна към леглото. Всяка нощ бе повтаряла думите, които, според нея, щяха да стопят пропастта помежду им. Но сега онемя от неговата грубост, замислената реч се спотаи дълбоко в сърцето й. Изгуби желание да говори, отново я връхлетя отчаяние. Той се държеше с нея като с любовница.

Макар и свободна жена, тя не можеше да не му се подчини. В противен случай вероятно щяха да я изхвърлят навън с Анджелика. А тя още не бе готова да прекъсне завинаги тънката връзка с този мъж и да се върне в селото.

С гръб към него и треперещи пръсти, Ема развърза роклята си и я свали в краката си. Седна на леглото и изхлузи ризата през раменете си, после отметна завивките. Сърцето й щеше да се пръсне, а по дланите й изби пот.

Чу го, че се съблича. Очите й се напълниха със сълзи. Как щеше да изтърпи да я докосва и да изпълнява желанията му, след като той се държеше толкова грубо с нея?

Обичаше го. Затова нямаше да понесе той да я докосва само, за да задоволи първичните си нужди. Как да му покаже, че го обича? Дали някога щеше да събере сили да изрече тези думи на глас?

Леглото хлътна, когато Жил се настани до нея. Коленете й трепереха от страх и напрежение.

Жил се наведе над нея. Грубите завивки сякаш му се подиграваха, защото бяха изработени от по-неопитна тъкачка.

Цялото легло се тресеше от нейното треперене. Жил почувства, че тя се страхува от него. Това го накара да се засрами. Ала той нямаше да позволи да го засрамва една обикновена слугиня.

— Знаеш защо си тук. Толкова бързо ли забрави задълженията си?

Думите му убиха и нейната последна надежда. Застина, когато той я обгърна. Зарови лице в косите й, дъхът му стопли кожата на тила й. Тя потръпна. Жил плъзна ръка по тялото й и, преди да успее да се овладее, тя отвърна на ласката му, изви снага и се притисна в обятията му.

Очаквала бе всичко друго, само не и тази нежна прегръдка. Той я любеше с цялата нежност, на която бе способен. Внимателно възбуждаше сетивата й, дразнеше я, притискаше я, обсипваше я с целувки. Мислите й се зареяха далеч от него. Наложи си да мисли за нещо друго, ала не можеше да спре страстта, която обзе цялото й тяло. Срамно бе, че се възпламенява така от един мъж, който изпитваше към нея само презрение.

Жил я облада. Когато накрая се строполи по гръб, с разтуптяно сърце и изцедено тяло, той усети нетърпима болка, която никога повече нямаше да излекува. В този миг той бе осъзнал ужасната истина.

Независимо от пламенния отклик на тялото й, неговата Ема бе далеч оттук. Жил бе убил нещо в нея и с това унищожи и част от себе си.

Внезапно думите се отприщиха като порой от устата му, без да може да ги спре:

— Ще ми даваш това, което с такава готовност си предлагала и на него.

Нещо в нея се скъса. Тя се измъкна от прегръдките му, стана от леглото и гневно започна да се облича.

— Какво съм му давала? Какви измишльотини сте чул? Уилям, да, нека да му кажем името най-накрая, не е получил нищо от мен!

Ема скръсти ръце на гърдите си:

— Уилям Белфур! Стига сме се престрували. Да, той ми беше любовник. Мислех го и за свой съпруг. Да, той е баща на Анджелика. Но дали ни призна? Не. Помогна ли ми? Не. Родих детето му в конюшнята на стария Лоури. Плъхове гризаха плацентата, докато аз лежах в несвяст. Спаси ме вдовицата Купър, а не Уилям! Защо тогава да чувствам преданост към него? Аз бях само средство за задоволяване на неговите страсти. И защо вие, неговият господар, не го накажете за поведението му? Защото е мъж — при това ваш рицар — а аз съм просто една жена?

Жил седна в леглото. Ема го изгледа отгоре до долу. Завивките прикриваха слабините му. Само преди няколко минути той я бе обладал, примамливото му тяло я бе подлудило. Сега пламъците рисуваха заплашителни сенки по лицето му. Твърд човек. Със сърце от камък.

— Сгреших с моята първа любов — прошепна Ема, снишавайки глас след гневния изблик. — Сгреших и с втората си любов. — Тя вирна брадичка. — Е, милорд, повече няма да правя такива грешки. Отказвам да задоволя желанието ви. Ще ви кажа само едно — с Уилям не познах наслада, защото той гледаше само собственото си удоволствие.

Тя се обърна и Жил остана загледан след нея.

Възможно ли бе тя да казва истината?

Ема затръшна вратата след себе си и го остави на студените, груби чаршафи. Думите й ехтяха като литания в съзнанието му.

Втора любов… втора любов… любов… любов…

В гърдите му заседна топка лед. Тя го бе обичала. В очите му пареха сълзи, но той не им вярваше, както не бе повярвал и в нейната любов.