Ан Лоурънс
Господарят на замъка (30)

29

Ема отиде право при кладенеца и започна да хока просяците, че мързелуват, докато другите чистят улиците и помагат за възстановяването на селото. Здравите веднага увесиха носове и се ометоха. Двама ненормални забърбориха и размахаха ръце; Ема обаче не им обърна внимание. Един остана да се подпира на сопата си с крива усмивка на мръсното си лице.

— Ами ти? Не можеш ли да помогнеш? — скръсти тя ръце на хълбоците си.

Той сви рамене и посочи сопата, за да й покаже, че е сакат.

— Хм. Използваш недъга си, за да мързелуваш. Ела.

Тя тръгна на изток към крепостния зид и той я последва, потрепвайки с бастуна. Въпреки недостига на къщи нейната стоеше празна.

— Това място май има нужда от почистване. Вземи го премети. Събери слама. Направи го отново годно за обитаване.

— Защо? Тук никой не живее. Сигурно вътре има призраци — възпротиви се той и плю на земята.

— Призраци? — изсумтя тя. — Кой измисли тази глупост?

Няколко мъже, които поправяха сламения покрив на съседната къща, прекъснаха заниманието си и нададоха ухо. Изгледаха я така, че кожата й настръхна. Разпозна в тях приятели по чашка на Айво.

Жил очевидно се напрягаше, за да говори достатъчно високо:

— Казват, че тук витаел духът на някакъв убит човек. Разправят, че нямал лице.

— Че защо му е да идва тук? Човекът, за когото говориш, беше рицар. Тази къща не е дом на благородник.

— Само че любовницата му живеела тук.

Ема го зашлеви по лицето. Той се дръпна и залитна, но успя да се задържи на коляно.

Тя се надвеси над него и рече с разтреперан глас:

— Мери си приказките, зли човече, защото ще наредя да ти отрежат езика. Не знаеш ли коя съм аз?

Той направи реверанс пред нея:

— Не, не съм тукашен. Дойдох с група поклонници преди седмица.

— Това не е оправдание. Аз съм вдовицата на господаря лорд Жил. А сега се залавяй за работа, мързеливецо, и гледай да я свършиш както трябва, че ще повикам управителя да те изхвърли там, откъдето си дошъл.

Той й отдаде чест — жест на подчинение, който толкова често сам бе получавал от селяните. Никога не бе предполагал, че ще му се наложи и той да го направи на някой друг.

Тя прикри усмивката си и се отдалечи. Стъпваше леко. Бе успяла да го отдели от другите просяци и бе намерила място, където да се срещнат.

 

 

Той се съблече в мрака на нейната колиба. Тя бе идвала по-рано. Огънят хвърляше червени отблясъци по стените, а във въздуха се носеше ухание, което не можеше да определи. Отметна завивките и откри, че тя е сложила в леглото затоплени камъни. Отмести ги настрана и се мушна под топлите чаршафи. От време на време се унасяше в дрямка, докато я чакаше да дойде. В просъница усети, че някой слага още дърва в огнището и се събуди. Подпря се на лакът и каза:

— Притесних се, че не съм те разбрал правилно и че може да не дойдеш.

— Как ти е челюстта? — попита Ема.

— Зле. Доста си силна за жена.

Тя се засмя тихо и провери парцалите, които затуляха пролуките в стените и вратата. Сетне коленичи до него:

— Ролан ме изпрати. Но първо легни по корем. Донесох ти мехлем за гърба.

— Защо му е на гърба ми мехлем? — попита той, но я послуша и отпусна глава върху ръце.

— Според Ролан, не ти се отразява добре да спиш на студено и твърдо легло.

— Без теб всяко легло е студено и твърдо.

Тя го целуна по рамото и го отви до кръста. Той се намръщи, щом усети студения въздух, но бързо го забрави, защото тя втри топлото масло в гръбнака му. Това мигновено го възбуди. Дъхът му замря.

Ема нежно размаза мехлема по целия му гръб. Дланите й се плъзгаха по кожата му, позлатявайки я с блясъка на маслото. Той зарови още по-дълбоко глава във възглавниците и затаи дъх. Обля го гореща вълна.

Движенията на пръстите й се промениха. Силните й ръце на тъкачка накараха мускулите му да се отпуснат. Дланите й тръгнаха от врата му, безкрайно бавно се плъзнаха по гръбнака му, разтриха всяко ребро и се сключиха в средата на гърба. Той усети, че тя налива още масло. Въздухът се изпълни с приятен аромат. Мускус. Уханието на любовта. Започна отново да го масажира, като първо размаза маслото и после го втри от врата до… кръста. Пръстите й се спуснаха още по-надолу и той изстена.

— Боли ли те? — сепна се тя.

— Не — отвърна той приглушено. — Не, толкова е… приятно, че едва издържам.

След тези думи, ръцете й вече не масажираха, а галеха. Той се наслаждаваше на допира с кожата й — всеки път различна, от мазолеста до гладка като коприна. Вече не усещаше студа. Тялото му гореше.

Тя се съсредоточи върху раменете му. Всяко възелче в мускулите му, всяка следа от умора изчезнаха. Изви се в дъга, за да я накара да се върне към гърба му. По гръбнака му отново капна масло и се разля на топли струйки встрани. Дишането му се учести; сърцето му лудо заби.

Пръстите й се плъзгаха нагоре-надолу с все по-дълги движения. Тя отметна напълно завивките от него и студеният въздух докосна кожата му.

Прокара ръце по гърба му, погали задните му части и стигна до бедрата. Членът му настръхна, готов и възбуден.

— Ема — изстена Жил и се обърна. Взе я в обятията си и я притисна към себе си. — Не ме възпламенява мехлемът, а пръстите ти.

Тя го целуна и вкусът на устните й изтри всички мисли от главата му. Мирисът на съблазнителни масла и допирът на ръцете й го накара отново да изстене.

— Обладай ме — прошепна тя. — Обладай ме, както само ти можеш.

Той проникна в нея, обезумял от страст. Облада я с ожесточеност, събудена от нуждата и желанието.

Когато утолиха страстите си, тя придърпа завивката върху двамата и се сгуши до мокрото му от пот тяло.

Зарови пръсти в космите на гърдите му.

— Ролан и Никълъс направиха списък на хората, които може да са убили Уилям. — Тя се надигна и затършува из струпаните им на куп дрехи. — Запазил си това? — Тя му показа колана, който бе изтъкала за него.

Жил го взе от ръцете й. Плъзна пръсти по бродерията.

— Ти си го направила за мен, тези соколи, тези символи, които се свързват един с друг в безкрайна редица. Опитваше ли се да ми кажеш нещо повече от благодарност?

Тя сведе глава и целуна ръцете му:

— Да. Втъках в него своята безкрайна любов към теб, но не го осъзнавах тогава. Ние сме свързани, нали?

— Да. — Вълнението му бе толкова силно, че едва не го задави. — Нося го на голо, за да имам нещо от теб до себе си.

Думите му я подсетиха, че не е дошла при него само за да му предложи любов, а и за да му покаже списъка със заподозрените. Внимателно сгъна колана и зарови в чантата си:

— Изпращат ти това. — Тя му подаде късче пергамент, откъснато от списъка на Ролан. — Те ще проследят другите. Ти трябва да се погрижиш за тези.

Жил се подпря на лакът и се взря в имената, написани със ситен почерк между някакви имоти и пари за зестра.

— Виждам, че годежните документи на Мишел д’Амбри най-после са влезли в употреба — засмя се той. Прегледа списъка. — Вече съм издирил повечето от тези хора — мъжете обичат да клюкарят на чаша бира в кръчмата. Но малцина от тях избягват директните въпроси. Хм. Воденичарят. Той по цял ден се хвали как е открил тялото на Уилям, но другите като почнат да го закачат, признава, че тогава е ходил до Лин за нов воденичен камък. Не мога да отида до Лин, за да разпитам кога си е тръгнал от там. Може би Никълъс би могъл…

— Ще го попитам. А другите?

Той я прегърна и подпря брадичка на главата й:

— Кръчмарят. Него го задраскай. Той е сервирал на трима по същото време. Хлебарят. Двамата с жена му едва не се избили, защото цял ден се карали заради нейните похождения — или поне такава е мълвата. Големият Роби. Не, не е възможно — той е прекалено нежна душа. Но ще проверя къде е бил за твое успокоение. Другите двама в списъка бяха с мен. — Той въздъхна, сгъна изрезката и я мушна в прокъсаното си палто.

— Ролан и Големият Роби смятат, че го е убил мъж. Ако излезе, че никой от списъка не го е направил, възможно ли е да е жена?

— Жените не убиват.

Ема едва се удържа да не се разсмее:

— Шегуваш се. Жените също изпитват силни чувства. А това престъпление е направено от омраза. В състояние на възбуда един мъж би извадил камата си, нали?

— Така казва и Ролан, но аз мисля, че Уилям е разярил някой мъж и онзи му се е нахвърлил да го бие с юмруци. След като е умрял обаче, убиецът е прикрил следите си, като е размазал лицето му с камък.

— Една жена също може да поиска да го стори, но вероятно не би имала сили.

— Жените обичаха Уилям.

— И то страстно. Може би е зарязал някоя и тя не го е понесла. Освен това съдът не сметна, че една жена няма сили да убие мъж с неговия ръст.

Жил я стисна отчаяно в прегръдките си:

— Не говори за това. Забрави го.

Тя изчака той да се успокои. Той също имаше нужда да го забрави:

— И на мен ми се иска да повярвам, че го е направил мъж, но някак не ми изглежда правдоподобно.

Жил премести ръката си от кръста й към дупето:

— На мен пък ми изглежда много правдоподобно. — Той зарови лице във врата й. — Когато те видя в селото, не мога да си представя, че само мога да мечтая двамата да бъдем заедно.

Той притегли хълбоците й към себе си:

— Когато дойде лятото, ще те отведа на някоя поляна с цветя и ще те любя под синьото небе.

— Няма да дочакаме лятото, ако ти не се откажеш от плановете си. Моля те, пак те умолявам, нека да избягаме заедно. Избери живота пред смъртта. Забрави за Уилям. Господ ще накаже убиеца му.

— И преди ме молеше да се откажа. Тогава си помислих, че никога повече няма да те видя. Ала не мога да издържа. Провалих се с Уилям, защото отричах съществуването му. Всеки ден научавам нови и нови неща за неговото коварство. Оставил е дългове в пивницата. Тъпкал е нивите с коня си и сигурно ще принуди не едно семейство да гладува тази зима…

— Ти не си виновен за това!

— По-тихо! — Той сложи пръст на устните й. — Нали не искаш някой да разбере, че сме тук?

След тази основателна забележка, която по-скоро имаше за цел да я накара да млъкне, Ема сниши глас:

— Откажи се. Още сега. В името на нашето дете.

Той се отпусна назад и я изгледа учудено. Тя се наведе към него и той обгърна с длани лицето й.

— Нашето дете? — повтори Жил.

— Да. — Тя взе ръката му и я положи върху корема си. — Ти ще ми се присмееш, но аз вярвам в това. Заченахме детето онази нощ в конюшнята. Никога не съм чувствала страстта ти толкова дълбоко.

Гърлото му пресъхна от вълнение. Той притисна длан върху корема й.

— Как ще ти се присмивам? Обичам те прекалено много. Нали зная как ме намери, водена само от любовта си. — Двамата се прегърнаха. Той я целуна по рамото, гърлото, гърдите. Накрая долепи устни до корема й. Топлината й го омагьосваше; думите й му вляха надежда за бъдещето.

Прегърна я и впери невиждащ поглед в сламения покрив над главите им. Тя заговори тихо. Той не бе променил решението си, защото не знаеше за детето.

— Мъжете се интересуват само от секс и кръвопролития.

Той се изправи и седна в леглото:

— Това е много жестока присъда.

— Но е вярна. Ако не беше истина, ти щеше първо да помислиш за бебето, а не за отмъщение.

— Стига толкова. Не търся отмъщение, а справедливост. Няма да променя решението си. Целият живот ще е пред нас, когато убиецът на Уилям си плати — цял живот да отгледаме Анджелика и това дете — в мир!

Тя прехапа устни, за да сдържи болката, която й причиниха тези думи. Покри с ръце корема си:

— Обсъдихме как е убит Уилям и кой може да го е сторил, а не говорихме за по-важното. Защо.

Страстта им и камъните в леглото бяха изстинали. Тя потрепери и той я гушна до себе си, преди да й отговори:

— Защо? Имаш предвид защо някой ще тръгне да убива Уилям? Много просто. Ядосал е някого до смърт. Или го е подлудил от ревност.

Тя го изгледа. Суровите му черти изпъкваха още повече на светлината от огнището. Без брадата му у него нямаше нищо, което да смекчи поне малко изражението.

— Имах предвид, защо точно в този момент и на онова място? Кой ще се ядоса чак толкова, че Уилям се опитва да ме изнасили? О, ще ми се да се надявам, че някой го е сторил от добра душа да ми помогне. Но пък да се ядоса чак толкова, че да го убие? Не. Не се сещам за друг мъж, който толкова да милее за моята съдба, освен Ролан. Но той беше с теб.

— А-ха. — Нейните думи и новината за детето им съвсем го объркваха. Вече не беше сигурен дали е взел правилното решение. Знаеше само, че не може да се отрече от клетвата си да отмъсти за Уилям.

— Кой може да убие Уилям, задето се е опитал да ме изнасили? Кой може да е толкова загрижен за мен?

— Аз — рече той. — Аз не бих понесъл мисълта, че някой може да те нарани…

Ема притвори очи.

— Недей да мислиш за това.

Той допря чело до нейното:

— Само най-лошото ли е взел от мен той?

— Не говори така. Недей, моля те. Ами майка му? Човекът, който й е бил съпруг? Те нямат ли вина за неговото възпитание?

— Ти не разбираш. Той дойде да се обучава при мен, когато беше само на девет. Нямаше къде другаде да го възпитаме. Аз съм отговорен за това, което излезе от него — и никой друг.

Жил се надвеси над нея, подпирайки се на лакти, за да не й тежи, и я целуна. Тя извърна глава:

— Какво съм аз за теб, освен това? — Тя сложи ръце на задника му и изви хълбоци към него.

— Сърцето ми. Цялата ми душа.

Той отново се опита да я целуне. Тя обаче обърна лице към стената; по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Това не е достатъчно — прошепна тя.

— Любов моя, не е вярно, че се интересувам само от секс и кръвопролития. Ала воинът в мен няма да позволи това убийство да се размине безнаказано. Трябва да постигна справедливост…

В стаята нахлу студен въздух и облиза раменете на Жил. Той скочи на крака и хвърли завивките върху Ема. След миг вече бе грабнал дрипите и сопата си.

От вратата надникна детско личице:

— Ти призрак ли си?

Жил се успокои. Хвърли поглед зад гърба си. На сламеника сякаш нямаше никой, само купчина одеяла.

— Приличам ли ти на призрак, малък пакостнико? — скара му се той. Отпусна се върху сопата, за да смали ръста си.

Детето се наведе през прага и се огледа:

— Разправят, че призракът му живеел тук.

Колко бързо се разпространяваха слуховете.

— Децата не бива да слушат клюки. Къде е майка ти? А баща ти? — Жил размаха сопата към момчето.

— Мъртви са. Но не са призраци. Погребани са на полето с останалите, които умряха от треската.

— И ти самият ще станеш на призрак, ако не изчезнеш веднага! — Жил го бодна със сопата по корема.

— Ти си стар. Не можеш да ме хванеш, ако побягна.

— Само че ти не бягаш, а аз се каня да те набия с дървото. — Детето се изпари и Жил затръшна вратата след него. Издълба малка дупка в пръстта, заби единия край на сопата в нея, а с другия застопори вратата. — Това би трябвало да го спре. Следващия път трябва да внимаваме повече.

Ема отметна завивките и се пъхна в роклята си.

— Няма да има следващ път. Ами ако той ме познае? Положително ще ми излезе име на уличница, която спи с просяци.

Жил се пресегна към нея, но тя отбягна ръката му. По лицето й още се стичаха сълзи.

— Той няма как да види кой лежи под мен. Сигурен съм, че тялото ми те е скрило — обясни й той.

— Но всички знаят, че това беше моят дом. — Тя взе чантата си и я метна на гръб. — Може да си помислят, че…

— Точно така. — Жил взе ръцете й в своите. — Помисли малко, Ема! Ние виждаме това, което очакваме да видим в тази къща. Всеки, който отвори вратата и види мъж и жена да се любят, ще предположи, че жената си ти…

Ема прехапа устни. Отказваше да си признае колко я привличат ръцете и близостта му. Съсредоточи се върху думите му.

— А ако види някого при воденицата, човек за кого ще го вземе? Независимо дали е под някой мъж или не?

— Дъщерята на воденичаря — отговори Жил.

— О, боже мой — възкликна Ема.

— Какво? Хрумна ли ти нещо?

Ема закрачи из стаята, прехапала устни:

— Тревейлин на няколко пъти ме обърква с Беатрис. Ами ако… — тя си пое дъх — ами ако Тревейлин е помислил, че Уилям се опитва да насили Беатрис?

— Че той какво общо има с Беатрис? — Жил се опита да скъси разстоянието между тях, но с всяка негова стъпка напред Ема отстъпваше назад. Заболя го от това.

— Той много се интересува от нея. Възможно е да е той.

— Но ти носиш мантия, за разлика от останалите жени.

Тя поклати глава:

— Не и в онзи ден. Слънцето така печеше, че аз бях само по вълнена рокля. — Колкото повече осмисляше идеята, толкова по-убеден ставаше гласът й. — Освен това Тревейлин е гузен — нещо го яде отвътре.

— Защо смяташ така?

— Ти какво мислиш за него?

— Способен, макар и не всеотдаен воин. Бих му гласувал доверие да ми пази гърба. Не, не е възможно той да го е направил.

Тя кимна:

— Аз също бих го отхвърлила като заподозрян, ако не бяха две неща. Той е луд по Беатрис, а изведнъж много се занемари. Кожата му доби лош цвят. Изглежда, сякаш страда заради нещо.

— Страда? — попита Жил, както увиваше главата си в дрипи, за да заприлича на просяк.

— Да. Мисля, че той съжалява за стореното. Нали така излиза, че е предал господаря си?

— Ако наистина е убил Уилям, то е по-лошо от предателство. — Жил се тупна с юмрук по гърдите. — Направо е подписал смъртната си присъда.

Тя се взря в черните му очи. Обзе я тъга:

— Но аз няма да бъда тук, за да го видя.